През 2012 г. бях арестувана от полицията, докато разпространявах евангелието. Полицаите ме подложиха на жесток разпит, като ме питаха кои са църковните водачи и къде се провеждат събранията, а като не отговорих, ме пребиха и ме държаха дълго време на разпит. Накрая, като видяха, че не могат да получат информацията, която искаха, позволиха на родителите ми да ме отведат у дома и ги заплашиха с думите: „Този път я пускаме, но трябва да я наблюдавате внимателно и да не ѝ позволявате повече да вярва в Бог. Ако продължи и ние я хванем, ще бъде осъдена на затвор и ще се погрижим да загубите всичко и семейството ви да бъде съсипано!“. След това родителите ми започнаха да пречат на вярата ми в Бог. Те се страхуваха, че ще чета Божието слово, затова ме наблюдаваха навсякъде и дори спяха в стаята ми през нощта, като не ми оставяха никаква свобода. Другите ми роднини също не ме разбираха. Възрастната ми баба дойде у дома, плачеше и ме молеше да не вярвам повече в Бог, тъй като се страхуваше, че ще ме арестуват и ще ме пратят в затвора. Дядо ми също ме посочи с мрачно изражение и каза: „Защо вярваш в Бог на такава млада възраст! Вярата ти в Бог ти донесе арест и криминално досие, с което не само ни опозори, но и замеси цялото ни семейство! Трябва да се откажеш от вярата си!“. Като видях свирепото изражение на дядо ми, се почувствах силно онеправдана. Наум го опровергавах: „Да вярваш в Бог и да му се покланяш е напълно естествено и оправдано; това означава да вървиш по правилния път. Навсякъде по света добрите хора вярват в Бог. Защо не ме разбирате? Колкото и да ми пречите, аз няма да се откажа от вярата си в Бог!“.

Една вечер майка ми нахлу в стаята ми, коленичи пред мен и каза през сълзи: „Моля те, не вярвай повече в Бог! Ти си единствената ни дъщеря; ако те арестуват отново и те осъдят, полицията не само ще конфискува парите ни, но и ще те измъчва. Ако с теб се случи нещо ужасно, това семейство ще бъде съсипано!“. Бях толкова шокирана от това и се втурнах да помогна на майка ми да се изправи. Когато видях майка си толкова съкрушена, избухнах в сълзи. Не знаех как да ѝ отговоря. Баща ми беше работил далеч от дома през целия ми живот и именно майка ми беше преминала през трудностите по отглеждането ми. Сега, когато вече бях пораснала, все още не ѝ се бях отблагодарила за това, че ме е отгледала, но ето че тя беше коленичила и ме молеше. Поувствах се като много непочтителна дъщеря. Тази мисъл ме накара да се почувствам малко слаба: „Майка ми е коленичила и ме моли; ако изобщо не взема под внимание чувствата ѝ, няма ли това наистина да я нарани?“. Чувствах се много огорчена, затова помолих тихо Бог да ми помогне да остана непоколебима. След като се помолих, се сетих за Божиите слова: „Трябва да имаш Моята смелост в себе си, трябва също да имаш принципи, когато се срещаш с невярващи роднини. Все пак, заради Мен, не трябва също да отстъпваш пред никакви тъмни сили. Осланяй се на мъдростта Ми, за да ходиш в съвършения път; не позволявай заговорите на Сатана да вземат власт. Вложи всичките си усилия в отдаване на сърцето си пред Мен и Аз ще те утешавам и ще ти давам мир и щастие. Не се стреми да бъдеш еди-какъв си пред другите хора; не е ли по-ценно и важно да удовлетворяваш Мен? Когато Ме удовлетворяваш, няма ли да бъдеш още повече изпълнен с вечни и доживотни мир и щастие?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Божиите слова прочистиха главата ми. На пръв поглед изглеждаше, че майка ми е коленичила и ме моли, но зад това се криеше замисълът на Сатана. Сатана не искаше да следвам Бог и да бъда спасена и използваше майка ми, за да ме изкушава и напада, като се опитваше да ме накара да предам Бог и да отида с нея в ада. Не можех да се поддам на замисъла на Сатана; трябваше да остана непоколебима в свидетелството си, за да го посрамя! Тази мисъл ме накара да се почувствам по-решителна. В ежедневните дела можех да слушам майка си, но по въпросите на вярата не можех. Взех твърдо решение да вярвам в Бог!

По-късно, като виждаха решителната ми нагласа да вярвам в Бог, родителите ми засилиха надзора си над мен. Често се молех на Бог да ми разкрие път. По-късно една сестра ми предложи работа в нейния магазин. Това щеше да ми даде възможност да чета Божиите слова и да се събирам с братя и сестри, затова с радост приех. За моя изненада обаче баща ми тайно ме следеше. Един ден, докато бях на едно събрание, той ми се обади внезапно и ме попита къде съм. Проявих мъдрост и му казах, че съм на работа, но той не ми повярва и се втурна към магазина. За щастие аз се върнах в магазина преди него, а той си тръгна едва след като ме видя. В друг случай, когато отивах на едно събрание, когато се приближавах към къщата на домакина, погледнах назад и видях, че баща ми вървеше след мен, така че не посмях да присъствам на събранието и трябваше да се прибера вкъщи. Баща ми не само ме следеше и наблюдаваше, когато излизах, но и от време на време влизаше в стаята ми вкъщи, за да провери дали чета Божиите слова. Една вечер заключих вратата на спалнята си и тайно се скрих вътре, за да чета Божиите слова, когато изведнъж чух да се блъска по вратата и много се уплаших. Преди да успея да скрия книгите с Божиите слова и да отворя вратата, баща ми счупи стъклото на балкона и нахлу вътре. Грабна една бутилка от тоалетката и започна да ме удря с нея, а докато ме налагаше, ме проклинаше: „Казах ти да не вярваш в Бог! Категорично няма да ти позволя да поддържаш тази вяра!“. Той също така крещеше богохулни думи срещу Бог. Тогава майка ми също ми се скара: „Ако продължаваш да вярваш в Бог, баща ти и аз ще се отречем от теб. Да видим как ще се справиш тогава!“. Бях наистина уплашена. Страхувах се, че баща ми може да ме нарани и че може наистина да ме изгонят от къщата, затова се обърнах към Бог: „Боже, моят духовен ръст е твърде малък, за да преодолея тази ситуация. Моля Те, напътствай ме и ме закриляй, дай ми вяра и сила“. След това се сетих за Божиите слова: „Не трябва да се боиш от това или онова; независимо пред колко трудности и опасности се изправяш, можеш да останеш уравновесен пред Мен, незадържан от никакви спънки, така че волята Ми да бъде изпълнена безпрепятствено. Това е твое задължение […]. Не се бой! С Моята подкрепа кой би могъл да препречи този път?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 10). Вярно е — Бог е моята подкрепа, всички неща и събития са в Божиите ръце и родителите ми също са в Божия контрол. Без Божието позволение те не биха могли да ми направят нищо. Когато родителите ми видяха, че каквото и да казваха, аз бях решена да продължа да вярвам в Бог, те толкова се ядосаха, че се обърнаха и си излязоха с гръм и трясък.

След като родителите ми си тръгнаха, аз си помислих как баща ми ме беше набил и ми стана много тъжно. През целия ми живот баща ми никога не ме беше удрял, но само защото вярвах в Бог, родителите ми, които винаги ме бяха обичали, се отнасяха с мен като със свой враг. Баща ми ме беше ударил с бутилка, а майка ми дори беше казала, че вече не ме иска. Ако наистина ме изгонеха от къщата, нямаше да имам дом и щях да бъда съвсем сама. Къде щях да отида тогава? Почувствах се малко слаба и се замислих колко е трудно да вярваш в Бог в Китай. Чудех се дали не трябва да вярвам само в сърцето си и да не ходя на събрания, за да може в семейството ми отново да се разбираме и да ме обичат както преди. Но мисълта да не посещавам събрания ме натъжаваше много, защото събранията с братята и сестрите и четенето на Божиите слова ми бяха помогнали да разбера някои истини и ми позволиха да разбера, че да вярваш в Бог означава да вървиш по правилния път в живота и че всичко в живота идва от Бог. Вярата в Бог ми донесе мир, радост и усещането, че има на кого да се уповавам, и това ме направи много щастлива. Но беше толкова болезнено и задушаващо да бъда преследвана от родителите си, затова се помолих на Бог да ме напътства, за да разбера намерението Му, и да ми даде вяра, за да се справя с тази ситуация. По-късно прочетох, че в Божиите слова пише: „Ти трябва да понесеш трудности заради истината, трябва да се жертваш заради истината, трябва да изтърпиш унижения заради истината, и за да добиеш повече от истината, трябва да изтърпиш още повече страдания. Това е, което би трябвало да направиш. Не бива да зарязваш истината заради насладата от хармоничен семеен живот и не бива да губиш достойнството и почтеността на целия си живот в името на моментното удоволствие. Трябва да се стремиш към всичко, което е красиво и добро, и да се стремиш към път в живота, който да е по-смислен. Ако водиш такъв вулгарен живот и нямаш цел, която да преследваш, не е ли това пропиляване на живота ти? Какво можеш да придобиеш от такъв живот? Трябва да се отречеш от всички плътски удоволствия заради една истина, а не да зарязваш всички истини заради малко удоволствие. Такива хора нямат нито почтеност, нито достойнство; тяхното съществуване е безсмислено!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Когато прочетох Божиите слова, това внесе яснота в сърцето ми. В Китай, страната, която най-много се противопоставя на Бог, е неизбежно да бъдеш преследван за това, че вярваш в Бог. За да следва Бог, човек трябва да има вяра и воля да понася трудности. Но след като понесох някои трудности, тъй като родителите ми често ме биеха, укоряваха и преследваха, сърцето ми се разтревожи и се оплаквах, че да вярваш в Бог е наистина мъчително, и дори обмислях да не ходя повече на събрания. Бях толкова слаба и бях досущ като мекотело! Да вярваш в Бог и да Му се покланяш е напълно естествено и оправдано, а неразбирането на родителите ми към мен и това, че ме преследваха, беше заради Комунистическата партия, която се противопоставя на Бог и арестува християните навсякъде, разпространява безпочвени слухове и заклеймява Бог. Поради това моето невярващо семейство беше подведено от нея и я последва, като ме преследваше и ми пречеше във вярата. А аз погрешно вярвах, че това страдание бе причинено от вярата ми в Бог. Бях напълно неспособна да различавам доброто от злото, бях сляпа и глупава! Замислих се как Бог се е въплътил и е дошъл в Китай, страната, която най-много Му се противопоставя, като понася арести и преследвания от нейния атеистичен режим и противопоставяне и заклеймяване от страна на религиозния свят, но Бог винаги мълчаливо е изразявал истината и е понасял всякакви страдания, за да спаси човечеството. А аз се оплаквах от Бог само защото преживявах малко страдание и желаех да живея удобно и лесно, не желаех да страдам или да се сблъсквам с преследвания, за да придобия истината в моята вяра в Бог. Наистина ми липсваше съвест. Мислех и за това как Бог се е въплътил в последните дни, за да изрази истината и да спаси човечеството. Това беше възможност, която се открива веднъж в живота, и това щеше да е единственият ми шанс да придобия истината и да бъда спасена от Бог. Ако изоставех вярата си в Бог само за да се радвам на временна семейна хармония, и пропуснех шанса си за Божието спасение, щях да съжалявам цял живот! Колкото и да ме обичаха родителите ми, те не можеха да ме спасят от бедствие. Само Бог е единствената ми опора. Ако не вярвах в Бог и не се стремях към истината, а просто се радвах на комфорт и семейна хармония и така живеех един празен живот, какъв смисъл би имало от това? В крайна сметка просто щях да се окажа по пътя на покварата и злото, по който вървят светските хора, все повече да бъда покварявана от Сатана и накрая да бъда унищожена заедно със Сатана. Като си мислех за това, се почувствах много по-спокойна и реших, че колкото и да ме преследват родителите ми и колкото и да ми пречат, аз ще следвам Бог докрай!

На следващия ден баща ми отново дойде в стаята ми. Той не беше толкова рязък, колкото предишния ден, и каза намръщено: „Има някои неща, които не ти казах преди. Страхувах се, че ще се разстроиш. Откакто те арестуваха и те освободиха, някои от селяните казват, че в нашето село се е появил млад престъпник, а ние с майка ти дори не можем да вървим с изправени глави навън. Не ни беше лесно да те отгледаме, но дори и да не мислиш за нас, трябва да помислиш за себе си! Ако отново те арестуват заради вярата ти, край с живота ти!“. След като каза това, той си тръгна. Като гледах как баща ми си тръгва с болезнено изражение, аз също се почувствах огорчена. Всички бяха свикнали да ме възприемат като мило и разбиращо дете, а сега, след като бях арестувана от полицията, хората, които не разбират фактите, си помислиха, че сигурно съм направила нещо лошо. През това време родителите ми сигурно са изтърпели много сурови погледи и груби думи. Мислех си за това как родителите ми ме бяха отгледали, но аз не ги бях накарала да се гордеят с мен, а им причиних това хората да ги сочат с пръст и да ги гледат с пренебрежение. Чувствах, че наистина съм ги разочаровала. По-късно прочетох един откъс от Божиите слова: „Навярно всички вие си спомняте тези слова: „Защото нашата кратковременна лека скръб произвежда все повече и повече една изобилна вечна слава за нас“. Всички вие сте чували тези слова и преди, но никой от вас не е разбирал истинския им смисъл. Днес вие дълбоко осъзнавате истинската им значимост. Тези слова ще бъдат изпълнени от Бог през последните дни и ще се изпълнят в онези, които са били жестоко преследвани от големия червен змей в земята, където той лежи свит. Големият червен змей преследва Бог и е Негов враг и затова в тази земя хората са подложени на унижение и преследване заради вярата си в Бог и в резултат на това тези слова се изпълняват във вас, тази група хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). От Божиите слова разбрах, че да вървиш по правилния път в живота, като вярваш в Бог, не е погрешно, но тъй като Комунистическата партия безумно се противопоставя на Бог, арестува и преследва вярващите, в Китай, тази атеистична страна, вярващите претърпяват много унижения и преследвания. Това не е така, защото да вярваш в Бог е погрешно, а по-скоро защото Комунистическата партия е крайно зла и носи безкрайни вреди и страдания на вярващите и техните семейства. Главният виновник за всички тези страдания е Комунистическата партия, а аз не дължах нищо на родителите си. Като мислех за това, почувствах известно освобождаване. Докато разсъждавах върху Божиите слова, разбрах също, че макар днес да сме унижавани и преследвани заради вярата си в Бог, това страдание е временно. Бог използваше това страдание, за да усъвършенства вярата ми, така че то имаше смисъл и аз трябваше да се уповавам на Бог и да продължавам неотклонно напред. С тази мисъл аз придобих вяра и вече не изпитвах никаква болка или страдание.

През лятото на 2013 г., след като току-що се бях върнала у дома от изпълнението на дълга си, майка ми каза тревожно: „Обадиха се от полицията и казаха, че искат да те видят“. Когато чух това, наистина се изплаших, тъй като не знаех какво иска от мен полицията, затова мълчаливо се помолих на Бог да ме дари с мъдрост, за да мога да прозра замислите на Сатана и да остана непоколебима в свидетелството си. В полицейския участък полицаите ми зададоха няколко въпроса за църквата и също така ме помолиха да напиша богохулни думи срещу Бог. Знаех, че богохулството срещу Бог е непростим грях в този живот и в бъдещия свят и че да напиша това би означавало да предам Бог, затова категорично отказах да го направя. Баща ми, като видя, че отказвам да напиша това, което искат, толкова се разгневи, че лицето му почервеня, и каза на полицаите: „Ако продължава да държи на вярата си, просто я отведете!“. Не можех да повярвам на ушите си. Не бях очаквала, че баща ми ще се съюзи с полицията, за да ме притисне да се откажа от вярата си, и дори ще настоява полицията да ме арестува. Това вече не беше бащата, когото познавах! По-късно, като видяха, че отказвам да пиша, полицаите ме пуснаха да се прибера у дома и ми казаха да предам декларацията за вероотстъпничество в тридневен срок. След като се прибрах у дома, мисълта за това как баща ми искаше да ме предаде на полицията ме накара да почувствам истинска студенина отвътре. Помислих си за два откъса от Божиите слова: „Ако човек се гневи и изпада в ярост, когато се спомене Бог, дали той е виждал Бог? Знае ли той кой е Бог? Той не знае кой е Бог, не вярва в Него и Бог не му е говорил. Бог никога не го е притеснявал, така че защо човекът ще се ядосва? Можем ли да кажем, че този човек е нечестив? Светските тенденции, яденето, пиенето, търсенето на удоволствия и преследването на знаменитости — нищо от това не би притеснило такъв човек. Само при споменаването на думата „Бог“ обаче или при споменаването на истината за Божиите слова той се разярява. Това не означава ли, че има нечестива природа? Това е достатъчно, за да се докаже, че това е нечестивата природа на човека“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият V). „Няма връзка между вярващ съпруг и невярващата му жена, както и между вярващи деца и невярващите им родители; тези два вида хора са напълно несъвместими. Преди да навлязат в покоя, хората имат плътска, семейна обич, но след като навлязат в покоя, вече няма да има никаква плътска, семейна обич“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). Божиите слова разкриват, че ако човек не познава Бог или никога не е вярвал в Него, но когато се спомене думата „Бог“, той се разгневява и се изпълва с омраза, това показва, че природата на този човек е зла и че той се противопоставя на Бог. Замислих се как баща ми винаги бе имал омразно отношение към моята вяра и че винаги, когато ме видеше да ходя на събрания или да чета Божиите слова, той стискаше зъби от омраза, очите му светеха от ярост и дори хулеше Бог. За да попречи на вярата ми, той често ме наблюдаваше, сякаш бях престъпник, следеше ме и ме контролираше, като не ми даваше никаква свобода, а когато разбра, че чета Божиите слова в стаята си, той сякаш полудя, счупи прозореца, за да нахлуе, и ме удари. За да ме принуди да предам Бог, той дори активно предлагаше на полицията да ме арестува, не проявяваше никаква загриженост за това дали щях да живея, или да умра, нито пък някаква привързаност като на баща към дъщеря му. Това ме накара да разбера, че неговата природата същност бе такава, която се противопоставя на Бог и Го мрази. Бог казва, че вярващите и невярващите са два различни типа хора, и това наистина е така! Аз следвах Бог и се стремях към истината, вървях по правилния път в живота, докато родителите ми не вярваха в Бог и заедно с Комунистическата партия ме преследваха. Въпреки че имахме кръвна връзка, не вървяхме по един и същ път и бяхме фундаментално несъвместими. Като преживях тези неща, придобих известна проницателност относно същността на моите родители и успях да се избавя от някаква част от емоционалната си привързаност към тях. По-късно, тъй като в полицейския участък продължаваха да настояват да подпиша декларация за вероотстъпничество, напуснах дома си и се укрих.

Тогава се случи нещо друго, което ме накара да видя същността на родителите си по-ясно. Една вечер, когато минавах през нашето село, докато изпълнявах дълга си, се върнах вкъщи, за да взема някои неща, и родителите ми, като ме видяха да се връщам, отново ме подканиха да не вярвам повече в Бог. Баща ми каза: „Отгледахме те с надеждата, че ще ни подкрепяш, когато остареем, но сега, когато всеки ден ходиш по събрания, изглежда, че не можем да разчитаме на теб“. Първоначално не им отговарях, но за мое учудване баща ми изведнъж започна да си удря плесници по лицето. Удряше се и искаше от мен да спра да вярвам в Бог, докато носът му не започна да кърви. Бях зашеметена. Никога не бях очаквала, че баща ми ще прибегне до такива методи, за да ме принуди да се откажа от вярата си в Бог. Майка ми също плачеше и настояваше. Чувствах се много огорчена и не можех да сдържа сълзите си. Мислех си: „Дали баща ми няма да си причини сериозни травми, ако продължава да се удря? В края на краищата той е мой баща и не мога да гледам как се наранява; но и не мога да се съглася да спра да вярвам в Бог. Какво да правя?“. В този момент се сетих за един откъс от Божието слово: „По всяко време народът Ми трябва да се пази от хитрите замисли на Сатана, да пази портата на дома Ми заради Мен. Хората трябва да са способни да се подкрепят взаимно и да се грижат един за друг, за да не попаднат в капана на Сатана, когато вече ще е твърде късно да съжаляват“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Думите на Бог към цялата вселена, Глава 3). Божиите слова ми помогнаха да разбера, че самонараняването на баща ми имаше за цел да ми попречи да вярвам в Бог, което е било замисъл на Сатана. Затова не направих компромис с тях. Като видяха, че оставам непоколебима, родителите ми най-после спряха да говорят.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Защо децата проявяват синовна почит към родителите си, а родителите обсипват децата си с обич и грижи? Какви намерения всъщност таят хората? Нима не се стремят да удовлетворят плановете си и егоистичните си щения? Искрено ли възнамеряват да действат за целите на Божия план за управление? Наистина ли действат в името на Божието дело? Възнамеряват ли да изпълнят своя дълг на сътворени същества?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще встъпят в покой заедно). От Божиите слова разбрах, че любовта на родителите към децата им е продиктувана от собствените им егоистични желания. След като ме арестуваха за това, че вярвам в Бог, родителите ми почувстваха, че съм ги посрамила, и се страхуваха полицията да не им създаде проблеми. Затова използваха всякакви методи, за да попречат на вярата ми в Бог, и дори прибягваха до това да се самонараняват, за да ме заставят. Осъзнах, че любовта им към мен не е била истинска. Любовта на родителите е нечиста и е заради личните им интереси. Ако ги послушах и се откажех от вярата си в Бог, как щях да бъда спасена? Те не ме обичаха, а ми вредяха! Вече не можех да бъда възпирана от привързаността си. Както и да се опитваха родителите ми да ми пречат или да ме преследват, аз бях твърдо решена да следвам Бог докрай.

По-късно, когато се сетих как баща ми се удряше, все още изпитвах известен дискомфорт и слабост. Прочетох, че в Божието слово се казва: „Младите хора трябва да имат постоянството да продължат по пътя на истината, който сега са избрали — да осъществят желанието си да отдадат целия си живот за Мен. Те не бива да са лишени от истина, нито да таят лицемерие и неправедност — трябва да остават непоколебимо на правилната позиция. Те не трябва просто да се носят по течението, а да имат духа да се осмелят да правят жертви и да се борят за справедливост и истина. Младите хора трябва да имат смелостта да не се поддават на потисничеството на силите на мрака и да променят значението на своето съществуване“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова за млади и стари). От Божиите слова разбрах, че като сътворено същество трябва да вярвам в Бог, да го следвам и да изпълнявам дълга си. По този начин животът има стойност и смисъл. Ако търсех временен комфорт в името на семейната хармония и загубех шанса си да се стремя към истината и да бъда спасена от Бог, нямаше ли да живея живота си напразно? Щом съм избрала да вярвам в Бог, не бива да бъда възпирана от никого и от нищо и трябва твърдо да продължа напред. Това са решителността и постоянството, които трябва да притежава един млад човек. Помислих си за Петър, чиито родители възпрепятствали вярата му в Бог, но Петър имал чувство за справедливост и ясно разграничавал това, което обичал, от това, което мразел. Той не бил възпрян от невярващите си родители и решително следвал Господ Исус. Като следвал Господ, той преживял Божия съд, наказание, изпитания и облагородяване, животът му нрав се променил и накрая бил разпънат на кръст с главата надолу като свидетелство за Бог. Животът на Петър наистина е бил най-смисленият. Въпреки че бях далеч от примера на Петър, бях готова да му подражавам в това да не се бъда възпирана от никого и от нищо, да се стремя към истината и да живея смислен живот. След като разбрах Божието намерение, сърцето ми се почувства напълно освободено. Вече не изпитвах дискомфорт заради отношението на родителите ми към мен, а просто исках да изпълнявам добре дълга си, за да удовлетворя Бог. По-късно, когато родителите ми видяха, че съм твърдо решена да вярвам в Бог и че наистина няма как да ми попречат, престанаха да ме притесняват. Сега постоянно посещавам събрания в църквата и изпълнявам дълга си и сърцето ми се чувства наистина спокойно и умиротворено!