Още от малка ми липсва дар слово, докато сестра ми беше красноречива и изразителна и всички съседи я харесваха. Затова се опасявах да излизам с нея, а когато срещах хора, се опитвах да ги избягвам. Когато съучениците ми ме канеха да говоря на сцена в училище, усещах, че не мога добре да изразя мислите си, и се страхувах да не се изложа, затова направо отказвах. Всеки път, когато виждах хора с по-добри умения за изразяване от моите, които се справяха със задачите си уверено и смело, изпитвах завист. Мислех си, че ми липсва красноречие и нямам големи заложби, което ме караше да се чувствам много непълноценна.

През август 2020 г. повярвах във Всемогъщия Бог. След това станах църковен водач. В началото успявах да разрешавам някои реални проблеми, докато присъствах на сбирки с братята и сестрите. По-късно започнах да работя заедно с брат Чън И по църковните дела. На една от сбирките обсъждахме как да си сътрудничим, за да повишим ефективността на евангелската работа. Слушах брат Чън И, който водеше общение за детайлите изключително ясно и последователно. Изпитвах завист, защото мислех, че не мога да общувам толкова добре, колкото него. След общението на брат Чън И висшестоящият водач се обърна към мен: „Ти също трябва да споделиш своето общение“. Почувствах се много нервна и си помислих: „Уменията ми за изразяване са слаби. Как ще ме възприемат, ако общението ми не е добро? Може би просто трябва да го пропусна. Но нямам оправдание да не споделям“. И така, изнесох кратко общение. След като приключих, нямаше никакъв отговор от страна на останалите и атмосферата беше неловка. В този момент ми се искаше да потъна в земята и възможно най-бързо да напусна това място. След това, когато работех с Чън И, виждах колко изразителен и решителен беше в работата си, затова говорех по-малко по време на сътрудничеството ни. Дори когато казвах нещо, се чувствах изключително възпряна. Не смеех дори да посоча отклоненията или проблемите, които забелязвах в работата ни, тъй като смятах, че заложбите ми са твърде малки, за да давам добри предложения. В сравнение с Чън И се чувствах твърде изостанала и просто неспособна да върша добра работа като водач. По-късно, когато се присъединих към група, за да изпълнявам евангелската работа, научих, че някои братя и сестри са затънали в трудности. В началото възнамерявах да общувам с тях, за да разреша проблемите им, но после си помислих: „Чън И преди е отговарял за тази група. Аз не притежавам заложбите или умението за общение на Чън И, нито подхода, който той използва в работата си. Как ли ще ме възприемат, ако общението ми не върви добре? Може би не трябва да споделям“. При тези мисли се отказвах да водя общение. По онова време всеки път, когато срещах проблеми, се свивах и не общувах, когато трябваше, което доведе до това, че някои въпроси останаха нерешени дълго време. Евангелската работа беше засегната, а състоянието на братята и сестрите не беше добро. В този момент реших, че нямам добри заложби и не съм способна да изпълнявам дълга си на водач, а в сърцето си роптаех, че Бог не ме е дарил с добри заложби. По-късно водачите общуваха с мен, за да ми помогнат, но аз не можех да го приема и състоянието ми не се промени. В крайна сметка ме освободиха.

Един ден прочетох откъс от Божиите слова и едва тогава придобих известно разбиране засъстоянието си. Всемогъщият Бог казва: „Каквото и да им се случи, страхливите хора ще отстъпят назад, когато срещнат някаква трудност. Защо го правят? Една от причините е, че това се дължи на чувството им за малоценност. Тъй като се чувстват непълноценни, те не смеят да излязат пред хората, не могат да поемат дори задълженията и отговорностите, които би трябвало да поемат, нито могат да се заемат с това, което всъщност са способни да постигнат в рамките на собствените си способности и заложби, и в рамките на преживяването на собствената си човешка природа. Това чувство за малоценност влияе на всички аспекти на човешката им природа, влияе на личността им и, разбира се, влияе и на характера им. Когато са сред други хора, те рядко изразяват собствените си възгледи и почти никога не ги чуваш да изясняват собствените си позиции или мнения. Когато се сблъскат с проблем, не смеят да говорят, а постоянно отстъпват и се отдръпват. Когато са сред малко хора, те се осмеляват да седнат при тях, но когато хората са много, те търсят място в ъгъла, насочват се към местата, където осветлението е слабо, и не смеят да дойдат сред другите. Винаги, когато им се прииска положително и активно да кажат нещо, да изразят собствените си възгледи и мнения, за да покажат, че това, което мислят, е правилно, те дори нямат куража да го направят. Всеки път, когато имат такива идеи, чувството им за малоценност се проявява наведнъж и ги контролира, потиска ги и им казва: „Не казвай нищо, за нищо не ставаш. Не изразявай възгледите си, просто запази идеите си за себе си. Ако в сърцето ти има нещо, което наистина искаш да кажеш, просто го запиши на компютъра и го обмисли насаме. Не бива да допускаш никой друг да разбира за това. Ами ако кажеш нещо погрешно? Ще бъде толкова неудобно!“. Този глас продължава да ти казва да не правиш едно или друго нещо, да не казваш едно или друго нещо и те кара да преглъщаш всяка дума, която искаш да изречеш. Когато има нещо, което искаш да кажеш и което отдавна прехвърляш в сърцето си, ти биеш отбой и не смееш или ти е неудобно да го изречеш, като смяташ, че не бива да го правиш, в противен случай се чувстваш така, сякаш си нарушил някакво правило или закон. И когато един ден активно изразиш собственото си мнение, дълбоко в себе си се чувстваш несравнимо разтревожен и неспокоен. Макар че това чувство на огромно безпокойство постепенно отшумява, чувството ти за малоценност бавно задушава идеите, намеренията и плановете, които имаш за желанието да говориш, за желанието да изразяваш собствените си възгледи, за желанието да си нормален човек и за желанието да си като всички останали. Хората, които не те разбират, смятат, че говориш малко, и си тих и срамежлив по характер, човек, който не обича да изпъква сред останалите. Когато говориш пред много хора, се чувстваш неловко и лицето ти се изчервява. Донякъде си интровертен и всъщност само ти знаеш, че се чувстваш непълноценен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). От Божиите слова разбрах, че когато хората затъват в чувства за малоценност, те стават негативни и унили, без решителност да се стремят напред. Стават слаби и се отдръпват от всичко, което правят, като дори не успяват да изпълнят отговорностите и задълженията, които би трябвало да изпълнят. Те виждат проблеми и отклонения и искат да изразяват мнението си или да дават предложения, но им липсва смелост, и определят себе си като неспособни, докато тънат в униние. Точно такова беше моето състояние. От малка бях виждала колко изразителна и ефективна е сестра ми във всичко, което прави, а аз бях неумела и трудно формулирах мислите си. Чувствах се много по-низша и често предпочитах да избягвам ситуации от страх, че недостатъците ми ще бъдат разобличени и ще се злепоставя. След като повярвах в Бог, когато изпълнявах дълга си рамо до рамо хора, които с изразителни и решителни в работата си, станах много пасивна. Бях решила, че нямам добри заложби и не съм способна да поема работата, и живеех с чувство на малоценност. Не смеех да водя общение, когато трябваше, и често потисках мненията, които трябваше да изразя, точно преди да ги споделя. Размишлявах за времето, когато работех с Чън И, и когато обсъждахме как да си сътрудничим в евангелската работа, първоначално имах някои идеи, но като виждах колко е изразителен, се чувствах неадекватна и не исках да споделям. Бях успяла да идентифицирам някои проблеми в работата и исках да ги посоча, но след като осъзнах, че нямам дар слово като него, прецених в крайна сметка да не изразявам мнението си. Когато бях в църквата, за да изпълня работата, и забелязвах проблеми, не общувах, за да ги разреша, в резултат на което работата не напредваше. Непрекъснато живеех с чувство за малоценност и състоянието ми се влошаваше все повече. Не можех да изпълня дълга, който трябваше да изпълня, и се чувствах напълно безполезна. Не стига че собственият ми живот пострада, но и дългът ми беше забавен. Като осъзнах колко е сериозен проблемът, исках бързо да променя това състояние.

По време на една духовна практика осъзнах, че причината да чувствам, че заложбите ми са слаби, е, че бях повлияна от мнението на другите относно липсата ми на дар слово, а това е било причинено от неспособността ми да разглеждам нещата въз основа на Божиите слова. Как тогава човек трябва да прецени дали заложбите му са добри, или лоши? Потърсих Божии слова по този въпрос. Всемогъщият Бог казва: „В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от чувството за малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш. Да предположим например, че някога си обичал да пееш и си пеел добре, но някои хора постоянно са те критикували и са те подценявали, като са казвали, че нямаш слух и пееш фалшиво. Затова сега смяташ, че не можеш да пееш добре и вече не смееш да го правиш пред други хора. Тъй като тези светски хора, тези объркани и посредствени хора, са направили неточни оценки и преценки за теб, правата, които човешката ти природа заслужава, са били ограничени, а талантът ти е бил задушен. В резултат на това не смееш дори една песен да изпееш и смелостта ти стига само до там да се отпуснеш и да пееш на глас единствено когато наоколо няма никого или когато си сам. Тъй като обикновено се чувстваш толкова ужасно угнетен, една песен не смееш да изпееш, когато не си сам. Осмеляваш се да пееш само когато си сам и се наслаждаваш на времето, когато можеш да пееш с пълен глас високо и ясно. Колко прекрасно и волно време е това! Не е ли така? Заради вредата, която хората са ти причинили, не знаеш или не можеш да видиш ясно какво всъщност можеш да правиш, в какво те бива и в какво не те бива. В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да придобиеш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е правилно, то поне ще ти даде ориентир и тема за размисъл, и ще ти позволи да имаш основна преценка или характеристика за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с негативните емоции, каквото е чувството за малоценност, и постепенно да се измъкнеш от тях. Подобни чувства за малоценност са лесни за преодоляване, ако човек може да ги разпознае, да ги осъзнае и да потърси истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). „Как да измерваме заложбите на хората? Подходящият начин за това е да разгледаме отношението им към истината и дали могат да я възприемат. Някои хора много бързо могат да усвоят някои специализирани умения, но когато чуят истината, се оплитат и задрямват. В сърцата си те стават объркани, нищо от чутото не прониква в тях, нито разбират това, което чуват — ето това са лоши заложби. Някои хора не се съгласяват, когато им кажеш, че заложбите им са лоши. Те смятат, че ако са високообразовани и знаещи, това означава, че имат добри заложби. Доброто образование показва ли високи заложби? Не показва. Как трябва да се измерват заложбите на хората? Те трябва да се измерват въз основа на степента на възприемане на Божиите слова и истината. Това е най-точният начин да се направи. Някои хора са сладкодумни и съобразителни и са особено умели в общуването с други хора, но когато слушат проповеди, никога не са способни да разберат каквото и да е, а когато четат Божиите слова, не ги възприемат. Когато разказват за свидетелството си за преживяване, те винаги изричат думи и доктрини, разкриват се като обикновени аматьори и предизвикват у другите чувството, че нямат духовно разбиране. Това са хора с лоши заложби“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълняваме добре дълга си, най-важно е да разбираме истината). От Божиите слова осъзнах, че измерването на заложбите на човек зависи най-вече от това дали може да разбира истината, дали може да опознае себе си и да разбере Божиите намерения чрез Неговите слова и дали, когато се сблъска с реални житейски ситуации, може да намери пътища за практикуване въз основа на Божиите слова. Хората с добри заложби, след като чуят Божиите слова, могат да усвоят принципите и ключовите моменти, а не просто да разбират някои думи или правила. Те имат свои собствени възгледи, мнения и решения за ситуациите, с които се сблъскват, и могат да практикуват точно според Божиите слова, без да се отклоняват. Но аз вярвах, че хората с добри заложби са тези, които са изразителни и решителни в работата си. Тъй като усещах, че способността ми да се изразявам е слаба и че в работата ми липсва решителност, считах себе си за човек с лоши заложби и бях останала в капана на чувството за малоценност и негативност, определяйки се за неспособна. Едва сега осъзнах, че възгледите ми по тези въпроси са били погрешни. Помислих за Павел, който е имал дарби и красноречие, проповядвал е евангелието в голяма част от Европа и е написал много послания, но му е липсвала способността да разбира истината. Той не е разбирал Господ Исус и не е имал истинско познание за собствения си покварен нрав. Знаел само как да говори много духовни доктрини и дори безсрамно свидетелствал, че за него да живееш е христос, и в крайна сметка е бил отстранен от Бог. Това показва, че не е бил човек с добри заложби. Оценката ми за собствените ми заложби не се основаваше на истините принципи, а на собствените ми представи и фантазии, така че беше неточна. Сега, когато поглеждам назад, успях да разбера Божиите слова, да се самоанализирам и да разбирам себе си в светлината им. Също така успях да разпозная някои от проблемите в работата и състоянието на братята и сестрите, да разбера как да общувам, за да разреша тези проблеми, и да намеря някои пътища за практикуване в Божиите слова. Въпреки че работоспособността ми донякъде беше недостатъчна и ми липсваше дар слово, когато сътрудничех внимателно и изпълнявах ролята си докрай, успявах да постигна определени резултати в изпълнението на дълга си. Братята и сестрите също оцениха, че заложбите ми са на средно ниво, но че мога да възприемам Божиите слова. Те наблюдаваха, че когато се сблъсквах със ситуации, обръщах внимание на самоанализа и извличането на поуки и имах известна проницателност. Освен това, когато ми беше възложена задача, бях усърдна и откликвах, и успявах да постигна някои резултати. Докато размишлявах върху всичко това, успях да преценя себе си правилно. Бях обвързана и възрпяна от чувство за малоценност, неспособна да преценя правилно недостатъците си. Сляпо вярвах, че нямам добри заложби и не съм способна да върша работата, и като живеех в това състояние, не успявах да изпълня отредената ми роля. В изпълнението на дълга си не бях в състояние да дам своя принос, а само заемах излишно място. Не само че не бях съжалила за загубите, които бях причинила на дълга си, но и се оплаквах, че Бог не ме е дарил с добри заложби. Подходих към дълга си с негативизъм и леност. Бях наистина непокорна! Всъщност заложбите, които ми е дал Бог, бяха достатъчни. Не можех повече да живея в състояние на малоценност. Трябваше да се покая пред Бог, да се съсредоточа върху търсенето на принципите в дълга си и да работя в хармония с братята и сестрите. Когато се налагаше да споделям възгледите си, трябваше да споделям толкова, колкото разбирам. Трябваше да изразя това, което Бог ми беше дал. Дори ако това споделяне имаше недостатъци, можех да обобщя проблемите след това. Не биваше да бъда негативна или да се отпускам, с което да разочаровам Бог. След това църквата уреди да помагам на водачите в работата по изчистването. Въпреки че имах много недостатъци, вече не бях възпряна от липсата ми на заложби.

По-късно размишлявах защо се чувствах непълноценна, когато виждах други с по-добро красноречие и работоспособност от мен. Кои покварени нрави бяха свързани с това? Един ден прочетох тези Божии слова: „Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). От Божиите слова разбрах, че антихристите особено ценят собствената си репутация и статус. Всекидневният им начин на живот и стремежи са свързани с репутацията и статуса. Без значение кога и къде, те никога не се отказват от стремежа си към репутация и статус. Замислих се за това, че и аз бях същата. Откакто поех дълга си, всеки път, когато виждах други да работят с решителност и умело да общуват, се чувствах по-непълноценна от тях. И така, заживях с чувство за малоценност, като ограничавах самата себе си по негативен начин. Страхувах се да не изложа на показ своята неадекватност и да не се злепоставя. Липсваше ми проактивна нагласа в сътрудничеството ми по дълга. Живеех със сатанинските отрови: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Хората се нуждаят от гордостта си, както дървото се нуждае от кора“, като бях особено загрижена за мнението на другите. Когато работех с Чън И, виждайки, че той е по-добър от мен във всяко отношение, се страхувах, че ще ме гледа отвисоко. По време на сбирките се опитвах да общувам колкото се може по-малко или да не общувам изобщо. Дори когато забелязвах отклонения или проблеми в работата, които се нуждаеха от своевременно разрешаване, избягвах да общувам за тях, тъй като се страхувах, че моето общение няма да е толкова добро, колкото това на Чън И, и ще ме злепостави. Като църковен водач се интересувах само дали собствената ми гордост ще бъде накърнена, вместо да се съсредоточа върху самата работа на църквата. Когато откривах проблеми, ги отлагах и не ги решавах незабавно, което водеше до забавяне на работата. Бях истински егоистична! Бог ме беше издигнал да изпълнявам дълга си на водач, за да мога да се стремя към истината, да изпълнявам ролята си пълноценно и да защитавам църковното дело. Аз обаче, вместо да размишлявам как да изпълня отговорностите си на водач, бях заета с това как да избегна срама във всяка ситуация. Всеки път, когато гордостта ми беше застрашена, ставах негативна и осъждах себе си, като се оплаквах, че Бог не ме е дарил с добри заложби. Дори бях изгубила мотивация да изпълнявам дълга си. Видях колко ми липсваха съвест и разум. Всъщност лошите резултати, които постигах при изпълнението на дълга си преди, не се дължаха изцяло на проблема със заложбите. Основният проблем беше, че живеех под влиянието на покварен нрав и постоянно защитавах собствената си репутация и статус. Защитавах гордостта си дори и с цената на забавянето на работата на църквата. Изобщо нямах богобоязливо сърце, като гледах на репутацията и статуса си, сякаш те са моят живот. Вървях по пътя на антихристите. Ако не се покаех и не се променях, в крайна сметка щях да бъда намразена и отстранена от Бог.

Прочетох още един откъс от Божиите слова и открих път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „Недей да вършиш нещата винаги заради себе си и не се съобразявай постоянно със собствените си интереси; не се съобразявай с интересите на хората и не мисли за собствената си гордост, слава и статут. Първо трябва да помислиш за интересите на Божия дом и да ги превърнеш в свой приоритет. Трябва да проявяваш внимание към Божиите намерения и да започваш с размисъл върху това дали има нечистотии в изпълнението на твоя дълг, дали си бил предан, дали си изпълнил задълженията си, дали си дал всичко от себе си, както и дали си мислил с цялото си сърце за дълга си и за делото на църквата. Трябва да вземаш предвид тези неща. Ако често мислиш за тях и ги разбираш, ще ти бъде по-лесно да изпълняваш дълга си добре. Ако нямаш заложби, ако опитът ти е повърхностен или ако не си вещ в професионалната си дейност, в работата ти може и да има някои грешки или недостатъци, и може да не постигнеш добри резултати, но ще си направил всичко възможно. Ти не задоволяваш собствените си егоистични желания или предпочитания. Вместо това постоянно се грижиш за делото на църквата и за интересите на Божия дом. Въпреки че може да не постигнеш добри резултати в задълженията си, сърцето ти ще бъде на място; ако освен това успееш да потърсиш истината, за да отстраниш проблемите в задълженията си, изпълнението на дълга ти ще отговаря на критериите и същевременно ще можеш да навлезеш в истината реалност. Ето какво означава да притежаваш свидетелство“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). От Божиите слова разбрах, че когато изпълняваме дълга си, трябва да правим всичко пред Бог и да приемаме Неговата внимателна проверка. Когато стане нещо, трябва да поставим на първо място опазването на работата на църквата, да оставим настрана собствената си гордост и да направим всичко възможно, за да изпълним задълженията си. Само тогава ще живеем съгласно Божиите намерения. Когато работех с братя и сестри, които бяха красноречиви и решителни в работата си, трябваше да си сътруднича с тях в хармония, да се уча от силните им страни, за да компенсирам слабостите си, и заедно да изпълняваме дълга си добре. Като осъзнах това, се почувствах озарена в сърцето си. След това, изпълнявайки дълга си, се съсредоточих върху това да определям правилно намеренията си. Общувах толкова, колкото разбирах, без да ме възпират опасенията за моята гордост или ограничените ми заложби, и работата на църквата по изчистването постепенно започна да се подобрява. Не след дълго отново бях избрана за църковен водач.

След известно време с висшестоящата водачка отидохме да проведем сбирка с ръководителите на екипи и тя ме помоли да я ръководя. Помислих си как водачката беше красноречива, решителна и умееше бързо да намира подходящи Божии слова, за да разреши състоянията на братята и сестрите, докато за мен това беше трудно. Уменията ми за изразяване бяха слаби и не бях добър оратор, затова се притеснявах как ще ме възприемат другите, ако не се справя добре на сбирката. Бързо осъзнах, че отново бях попаднала в капана на чувството за малоценност, и се тревожех за гордостта си. Затова се помолих на Бог: „Боже, виждам, че отново съм изпаднала в чувство на малоценност, защото другите са по-красноречиви от мен. Нека Ти ме водиш. Не искам да ме възпират суетата и гордостта. Искам да съсредоточа сърцето си върху дълга си и да дам всичко от себе си да сътруднича“. След молитвата си помислих за Божиите слова: „Функциите не са еднакви. Има едно тяло. Всеки изпълнява задължението си, всеки е на мястото си и върши всичко по силите си — за всяка искра има един проблясък на светлината — и да се стреми към зрялост в живота. Така ще бъда доволен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 21). Бог е дал на всеки човек различни дарби и силни страни. Въпреки че нямам добри заложби, когато искрено си сътруднича с Бог, мога да получа Неговото напътствие. Днес, докато работех заедно с водачката, трябваше да се уча от нейните силни страни а не да бъда възпирана от своята гордост или статус. Трябва да положа максимални усилия, за да изпълня своята част според това, което разбирам, и по този начин ще мога да изпълня дълга си добре. Като осъзнах това, аз вече не бях възпирана от гордостта си и се почувствах много по-свободна. Намерих един откъс от Божиите слова, който особено подхождаше на състоянието на ръководителите на екипи, и споделих собственото си разбиране от преживяване. Негативното състояние на ръководителите на екипи се промени. След това, по време на сбирките, споделях толкова, колкото разбирах, без да се притеснявам как другите ме възприемат, и активно участвах. Можех правилно да се отнасям към собствените си недостатъци и да не се ограничавам. Свободата ми от оковите на чувството на малоценност е резултат от напътствието на Божиите слова.