През ноември 2020 г. започнах да практикувам поене на новодошлите. Не след дълго водачът ме помоли да поема отговорност за домакинството при събиранията на групата. Помислих си: „Изглежда водачът ме цени, дали пък не ме развива така? Ако работя упорито, може би в крайна сметка ще получа повишение“. Затова, когато виждах, че някой от групата повдига даден въпрос, откликвах активно. Когато виждах нови братя и сестри, които не разбират нещо, с ентусиазъм им помагах. По-късно се наложи групата да избере двама водачи и си помислих: „Макар и да не изпълнявам този дълг отдавна, ме смятат за важен член на групата. Водачът ми възлага да напоявам все повече новодошли и всички имат високо мнение за мен, така че би трябвало да ме изберат за водач, нали така?“. Но за моя изненада, за водачи избраха две сестри, които пояха новодошлите от по-скоро. Нещо повече, когато тези две сестри дойдоха за първи път, аз бях тази, която общуваше с тях за принципите, свързани с изпълнението на този дълг. По отношение на принципите, те не разбираха повече от мен, а по отношение на броя напоени хора и резултатите от дълга, изоставаха далеч зад мен. Защо избраха тях вместо мен? Какво щяха да си помислят за мен братята и сестрите? Щяха ли да кажат, че съм по-зле от тези току-що пристигнали сестри? Колкото повече мислех за това, толкова по-обидена и огорчена се чувствах. През следващите дни не можех да спра да мисля за това дори по време на ядене и сън и просто не можех да успокоя сърцето си. Имах чувството, че колкото и много неща да вършех или колкото и много да страдах, никой не виждаше това и всичко бе напразно. След това, въпреки че продължавах да изпълнявам дълга си, изгубих мотивация. Когато някой в групата повдигаше даден проблем, не ми се занимаваше да отговарям. Мислех си: „Не съм водачът, така че защо да се занимавам да отговарям? Така или иначе някой ще откликне рано или късно“. Когато братята и сестрите ме помолиха да съм домакин на едно събрание, не исках да го правя. Мислех си: „Какъв е смисълът? Да съм домакин на събрания, не ми носи никакъв истински статус и никой няма да има високо мнение за мен заради това. Освен това, ако не мога да проведа общение за практическо разбиране чрез преживяване по време на събирането, всички може да си помислят, че ми липсват истини реалности, и да имат пренебрежително отношение към мен. Това е наистина неблагодарна служба“. Мислих много по този въпрос, но наистина не исках да изпълнявам този дълг. Почувствах обаче, че да се откажа от дълга си, ще означава, че не се покорявам, затова неохотно го приех. След това изпаднах в състояние на равнодушно безразличие и нямах чувство за бреме към работата. Постепенно намирах дълга си за все по-труден, а когато новодошлите срещаха трудности или имаха представи за Божието дело, не знаех как да разговарям за истината, за да разреша тези проблеми. Все повече новодошли престанаха да посещават редовно събиранията и аз не напредвах в навлизането ми в живота. Всеки ден вършех нещата по инерция и изпълнявах дълга си машинално. Когато чух химна: „Да вярваш в Бог, но да не придобиеш живот, води до наказание“, сърцето ми стана много неспокойно, сякаш аз щях да съм наказаната, ако продължавах така, и изпитах истинска болка в сърцето си.

Състоянието ми се влоши дотолкова, че усетих, че вече наистина не издържам. Затова говорих открито за състоянието си с водача. Водачът ми прочете откъс от Божието слово: „В стремежа си имате твърде много индивидуални представи, надежди и перспективи. Настоящото дело е с цел да кастри вашето желание за статус и екстравагантните ви желания. Надеждите, статусът и представите — всички те са класически прояви на сатанинския нрав. […] Вие сега сте последователи и сте придобили известно разбиране за този етап на делото. Въпреки това, все още не сте оставили настрана желанието си за статус. Когато статусът ви е висок, се стремите добре, но когато статусът ви е нисък, вече не се стремите. Ползите на статуса винаги са в ума ви. Защо мнозинството от хората не могат да се освободят от негативизма? Дали отговорът не се дължи неизменно на мрачните перспективи? […] Колкото повече търсиш по този начин, толкова по-малко ще пожънеш. Колкото по-голямо е желанието на човек да придобие статус, на толкова по-сериозно кастрене ще трябва да бъде подложен и през толкова повече облагородяване ще трябва да премине. Такива хора са безполезни! Те трябва да преминат през подходящо кастрене и съд, за да могат напълно да се освободят от тези неща. Ако се стремите по този начин до края, няма да пожънете нищо. Онези, които не се стремят към живота, не могат да бъдат променени, а онези, които не жадуват за истината, не могат да получат истината. Ти не се съсредоточаваш върху стремежа си към лична промяна и навлизане, а вместо това се съсредоточаваш върху екстравагантни желания и неща, които ограничават любовта ти към Бог и ти пречат да се доближиш до Него. Тези неща могат ли да те променят? Могат ли да те доведат в царството?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Защо не искаш да служиш като контрастиращ предмет?). След като прочетох Божиите слова, водачът ми припомни: „Колкото по-голяма тежест придаваме на статуса, толкова повече Бог устройва ситуации, за да ни разкрива и кастри, и това ни позволява да осъзнаем, че възгледите ни за стремежа са погрешни, и да ги променим своевременно. Размишлявала ли си защо братята и сестрите не те избраха за водач на групата? Какви по-точно са твоите проблеми? Когато не беше избрана за водач на групата, ти загуби мотивацията си да изпълняваш дълга си. Това не показва ли, че се стремиш към статус? Винаги се стремиш към статус и вършиш нещата в името на благоприличието. Дори и да ти бъде даден статус, можеш ли да си вършиш работата добре?“. Чрез напомнянето на водача започнах да разсъждавам върху себе си в светлината на Божиите слова. Когато за първи път започнах да изпълнявам този дълг, водачът често ме караше да съм домакин на събирания и броят на новодошлите, които бях назначена да поя, продължаваше да нараства. Чувствах, че ме ценят и ме възприемат като някой, когото повишават и развиват, и тогава бях наистина мотивирана в дълга си. Независимо дали водех общение по време на събирания или поях новодошлите, изпитвах голямо чувство за бреме. Но по-късно две сестри, които пояха новодошлите от по-кратко време в сравнение с мен, бяха избрани за водачи на групи и се почувствах обезсърчена. Чувствах, че водачът ги цени и че братята и сестрите ги уважаваха и им се възхищаваха, и дори нямаше значение дали аз съм в групата. Така мотивацията ми да изпълнявам дълга си изведнъж изчезна и вече не можех да се занимавам с проблемите на групата. По-специално, когато братята и сестрите ме избраха да съм домакин на събиранията, си помислих, че този дълг е незначителен и с него няма другите да ми се възхищават и да ме ценят, и така просто изпълнявах дълга си по нехаен начин. Точно в този момент видях, че състоянието ми е точно такова, каквото Бог разобличава: „Когато статусът ви е висок, се стремите добре, но когато статусът ви е нисък, вече не се стремите. Ползите на статуса винаги са в ума ви“. Това, към което се стремях, бяха репутация и статус.

По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова: „Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. […] Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и му придават същата тежест. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата си антихристите са убедени, че стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към статус и репутация, а стремежът към статус и репутация е и стремеж към истината, и че да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават репутация, придобивки или статус, че никой не им се възхищава, не ги уважава и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да имат последната дума в църквата и да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Божиите слова напълно разобличават истинското състояние и положение на антихристите, стремящи се към репутация и статус. Видях, че подобно на антихрист, бях придавала голямо значение на репутацията и статуса, като винаги исках да заемам позиция сред другите, винаги исках другите да ме ценят и да ми се възхищават, с надеждата, че хората ще се интересуват от това, което казвам, и ще ме слушат. Чувствах, че само по този начин мога да имам усещане за присъствие и животът ми може да има стойност. Чувствах, че ако нямам статус и не мога да накарам другите да ми се възхищават и да ме ценят, тогава всичко, което правех, е безсмислено. Въпреки че изглеждаше, че вярвам в Бог и изпълнявам дълга си, в действителност не вършех тези неща, за да се стремя към истината, нито за да удовлетворя Бог или да проявя внимание към Божиите намерения. Отнасях се към дълга си като към инструмент за придобиване на статус и мислех само дали имам позиция сред другите, и дали мога да накарам другите да ме ценят и да ми се възхищават. Никога не отчитах какви са Божиите изисквания или очаквания за мен в този дълг, или как трябва да удовлетворявам Бог. Когато не получих възхищението на другите в моя дълг, дори станах негативна, небрежна и изпълнена с оплаквания. Разбрах, че възгледите ми за стремежа са същите като тези на антихрист и че ценя репутацията и статуса преди всичко. Църквата ми бе дала възможност да изпълня дълга си с надеждата, че ще се стремя към истината в дълга си и ще се отърва от покварения си нрав, за да постигна Божието спасение. Но аз не различавах доброто от лошото и след като свърших малко работа и придобих малко капитал, исках да поема водачеството на групата и да ми се възхищават, а когато желанието ми за статус не беше изпълнено, аз дори не исках повече да изпълнявам дълга си. Дори използвах дълга си, за да излея разочарованието си, не исках да се занимавам с проблемите в групата и изобщо не се съобразявах с интересите на църквата. Не се ли противопоставях явно на Бог? От началото до края използвах дълга си, за да задоволя амбицията и желанието си да ми се възхищават. По какъв начин имах каквато и да е човешка природа или разум? Антихристите не се стремят към истината и нямат ни най-малко богобоязливо сърце. Те защитават само личната си репутация и статус, а не работата на църквата, и нямат човешка природа. С какво моето поведение се различаваше от това на антихрист? Като си помислих за това, донякъде се уплаших и почувствах, че състоянието ми е наистина опасно.

По-късно размишлявах върху постоянното си желание да бъда повишена и се запитах: „Какви точно са принципите на църквата за повишаване и развитие на хората?“. Един ден, по време на едно събиране, прочетох откъс от Божиите слова: „Какви са задължителните критерии за отговорниците за различните елементи на работата? Има три основни критерия. Първо, те трябва да притежават способността да възприемат истината. Само онези, които могат да възприемат истината чисто, без изопачаване, и да правят изводи, са хора с добри заложби. Хората с добри заложби трябва най-малкото да имат духовно разбиране и да са способни самостоятелно да ядат и пият Божиите слова. В процеса на ядене и пиене на Божиите слова те трябва да могат самостоятелно да приемат съда, наказанието и кастренето на Божиите слова и да търсят истината, за да се справят със собствените си представи и фантазии и с подправянето на собствената си воля, както и с покварения си нрав — ако постигнат такова ниво, това означава, че знаят как да преживяват Божието дело, а това е проявление на добри заложби. Второ, те трябва да носят бреме за църковното дело. Хората, които наистина носят бреме, не са само въодушевени, те имат истински житейски опит, разбират някои истини и могат да прозрат някои проблеми. Те виждат, че в църковното дело и при Божиите избраници има много трудности и проблеми, които трябва да бъдат разрешени. Виждат това с очите си и се тревожат за него в сърцата си — ето какво означава да носиш бреме за църковното дело. Ако даден човек е просто с добри заложби и е способен да разбере истината, но е мързелив, ламти за удобствата на плътта, не желае да се занимава с истинска работа, а върши нещо дребно само когато Горното му постави краен срок за неговото завършване, когато не може да се измъкне, без да го свърши, тогава това е човек, който не носи бреме. Хората, които не носят бреме, са хора, които не се стремят към истината, хора, които нямат чувство за справедливост и са некадърници, които по цял ден се тъпчат, без да се замислят сериозно за нищо. Трето, те трябва да притежават работоспособност. Какво означава „работоспособност“? Казано простичко, това означава, че те не само могат да възлагат работа и да дават указания на хората, но също така могат да разпознават и решават проблеми — това означава да притежаваш работоспособност. Освен това са им необходими и организационни умения. Лицата с организационни умения са особено вещи в обединяването на хората, в организирането и подредбата на работата и в решаването на проблеми, като при подредбата на работата и решаването на проблеми могат напълно да убеждават хората и да ги карат да се подчиняват — това означава да притежаваш организационни умения. Онези, които наистина притежават работоспособност, могат да изпълняват конкретни задачи, подредени от Божия дом, и то бързо и решително, без никаква немарливост, а също така могат да извършват различните задачи добре. Това са трите критерия на Божия дом за развиване на водачите и работниците. Ако някой отговаря на тези три критерия, той е рядък, талантлив човек и трябва незабавно да бъде повишаван, развиван и обучаван и след като практикува известно време, може да поеме работата“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). От Божиите слова видях, че повишаването и развиването на хората в Божия дом не се основава на това кой е изпълнявал дълга си най-дълго или кой е страдал най-много, нито се основава на това кой има най-близки отношения с водача. Най-важните фактори са дали човек се стреми към истината, как се отнася към дълга си и дали може да прояви внимание към Божиите намерения и да върши действителна работа. Като погледнах отново себе си в светлината на Божиите изисквания, видях, че не съм положила усилия да се стремя към истината и съм прекарвала дните си със сърце, изпълнено със стремеж към статус. Когато не придобих статус, живях в негативизъм и животът ми дълго време не напредваше. Само тази точка показа, че не отговарям на критериите за повишение. Освен това, въпреки че изглеждах заета с дълга си, в действителност нямах истинско чувство за бреме и бях съсредоточена единствено върху това да работя в името на приличието, а когато възникваха проблеми или трудности, не се съсредоточавах върху търсенето на истините принципи, нито се съсредоточавах често върху обобщаването на тези неща и размишляването над тях. Много пъти вършех нещата само ако съм подтиквана и само когато водачът ми посочваше проблемите ми и разговаряше с мен за принципите, аз успявах да разреша проблеми и да коригирам отклонения. Също така, когато работата ставаше натоварена, имах склонност да се обърквам и не можех да разграничавам кое е спешно и кое не е. Като се вгледах в това, видях, че имам толкова много недостатъци и че от църквата не ме бяха повишили, защото ме бяха оценявали изцяло въз основа на принципите. Изобщо не разпознавах истинския си духовен ръст и наистина ми липсваше самосъзнание. В действителност, дори и да ме бяха направили водач на група, въпреки че това би ми донесло чувство за престиж, щях да бъда напълно неспособна да върша действителната работа на водач на група. Ако това се бе случило, не само щях да навредя на братята и сестрите, но и да забавя работата на църквата. Двете сестри, които бяха повишени, бяха по-прагматични в дълга си и също така се съсредоточаваха върху отразяването и обобщаването на проблемите и отклоненията, които възникваха в тяхната работа. По време на събирания често ги чувах да говорят за покварата, която са разкрили, докато са изпълнявали дълга си, и областите, в които имаха пропуски. Обобщаваха причините за неуспехите си и размишляваха върху тях, и говореха за това как търсят истината, за да разберат Божието намерение, и как разчитат на Бог да разреши трудностите, когато се изправят срещу затруднения, негативизъм и спънки. Видях как се съсредоточаваха върху това да се самоанализират чрез Божиите слова, докато изпълняват дълга си, и да търсят Божиите намерения. Видях също, че те влагат усилия в принципите, и въпреки че отскоро изпълняваха дълга си, те имаха делото и ръководството на Светия Дух и след известно време бяха постигнали голям напредък. В този момент, изправена пред това откровение, разбрах, че Божието намерение беше да ми позволи да опозная себе си, за да мога да коригирам погрешните си възгледи за стремежа навреме и да се съсредоточа върху стремежа към истината, за да мога да напредвам и да се променя. Като осъзнах тези неща, вече нямах никакви погрешни разбирания или съпротива и исках само да търся истината и да се самоанализирам повече чрез такава ситуация.

По-късно размишлявах отново. Видях, че онзи път, когато не бях повишена, изпаднах в негативизъм, защото имах грешна гледна точка. Представях си, че повишаването на хора в църквата е като светското повишаване на служители, и си мислех, че повишението означава да имаш статус, така че когато не ме повишиха, станах негативна и слаба, не исках да правя нищо. По-късно прочетох Божиите слова и разбрах малко повече за предназначението и смисъла на повишаването и развиването на хора в църквата. Бог казва: „Какви са изискванията на Божия дом към различните талантливи хора, които се повишават и развиват? За да се повишават и развиват от Божия дом, те трябва да са най-малкото хора със съвест и разум, хора, които могат да приемат истината, хора, които предано изпълняват дълга си, и хора, които могат да се покоряват на устроеното от Бог и на Неговите подредби, и най-малкото трябва да са способни да приемат кастрене и да се покоряват, когато са изправени пред него. Ефектът, който трябва да постигнат хората, които преминават през развиване и обучение от страна на Божия дом, не се състои в това, че те могат да станат чиновници или началници, или да водят групата, нито в това, че могат да съветват хората за начина им на мислене и, разбира се, много по-малко в това, че имат по-добри професионални умения или по-високо образователно ниво, или по-голяма репутация, или че могат да бъдат споменавани наравно с онези, които са известни в света със своите професионални умения или политически подвизи. По-скоро ефектът, който трябва да се постигне, е те да разбират истината и да изживяват Божиите слова, както и да бъдат хора, които се боят от Бог и отбягват злото. Докато се обучават, те са способни да разберат истината и да схванат истините принципи, да разберат по-добре какво точно е вярата в Бог и как да Го следват — това е изключително полезно за онези, които се стремят към истината, за да постигнат съвършенство. Това е ефектът и критерият, който Божият дом иска да постигне чрез повишаването и развиването на всички видове талантливи хора, a това е и най-голямата реколта, която жънат онези, които биват повишавани и оползотворявани“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). „Преди истината всеки човек е като младенец, всеки човек е беден, жалък и не притежава нищо. Онова, което хората трябва да сторят, е да бъдат покорни пред истината, да имат смирено и копнеещо сърце, да търсят и приемат истината, а след това да я практикуват и да постигнат покорство пред Бог. По този начин хората могат да навлязат в реалността на истината на Божиите слова, докато изпълняват дълга си и в реалния си живот. Всички са равни пред истината. Онези, които биват повишавани и развивани, не са много по-добри от другите. Всеки е преживял Божието дело за приблизително едно и също време. Онези, които не са били повишавани и развивани, също трябва да се стремят към истината, докато изпълняват дълга си. Никой не може да лишава другите от правото да се стремят към истината. Някои хора са по-ревностни в стремежа си към истината и притежават определени заложби и затова биват повишавани и развивани. Това се дължи на нуждите на работата в Божия дом. И така, защо Божият дом има такива принципи за повишаване и оползотворяване на хората? Защото има различия в заложбите и в характера на хората и всеки човек избира различен път, което води до различни резултати във вярата на хората в Бог. Онези, които се стремят към истината, се спасяват и стават хора на царството, а онези, които изобщо не приемат истината, които не са предани в изпълнението на дълга си, биват отстранени. Божият дом развива и оползотворява хората според това дали се стремят към истината и дали са предани в изпълнението на дълга си. Има ли разграничение в йерархията на различните хора в Божия дом? Засега няма йерархия по отношение на позициите, ценността, статуса или положението на различните хора. Най-малкото в периода, в който Бог работи, за да спасява и напътства хората, няма разлика между ранговете, позициите, ценността и статуса на различните хора. Има различия единствено в разделението на работата и в изпълняваните длъжностни функции. Разбира се, в този период някои хора по изключение биват повишавани и развивани да изпълняват някакви специални задачи, докато други не получават такива възможности поради различни причини, като например проблеми с техните заложби или със семейната им среда. Но нима Бог не спасява онези, които не са получили такива възможности? Не е така. Нима тяхната ценност и позиция са по-ниски от тези на другите? Не. Всички са равни пред истината, всеки има възможност да се стреми към истината и да я придобие, а Бог се отнася справедливо и разумно към всички. В кой момент се забелязват разлики в позициите, ценността и статуса на хората? Когато хората стигнат до края на своя път и Божието дело приключи и когато окончателно се формира заключение за отношението и възгледите, които всеки човек е проявил в процеса на стремежа към спасение и по време на изпълнението на своя дълг, както и за различните му проявления и отношение към Бог, т.е. когато има пълен запис в Божия бележник, тогава, тъй като изходът и крайната цел на хората ще са различни, ще има разлики и в тяхната ценност, в техните позиции и в техния статус. Едва тогава може да се хвърли бърз поглед към тези неща и те могат да бъдат приблизително установени, докато сега всички са едни и същи“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). Като прочетох Божиите слова, разбрах, че Божият дом не повишава и развива хората, както прави невярващият свят, където хората стават чиновници и си създават име. Божият дом повишава хората, за да им позволи да придобият повече шансове да се обучат. Бог се надява, че в своя дълг хората могат да разберат истината, да действат според принципите, да постигнат знание и покорство към Бог и да разберат как да изпълняват дълга си, за да удовлетворяват Божиите намерения. В Божия дом няма разлика в статуса, независимо от дълга, и получаването на истината е най-важното нещо. Замислих се за многото недостатъци, които разкрих по време на работата си по поене на новодошлите. Понякога, когато новодошлите споделяха някакви представи или въпроси, не знаех как да ги разреша, но чрез търсене на истината и размишляване върху Божиите слова получих по-ясно разбиране за някои истини и развих повече любов и търпение към моите братя и сестри. Всичко това бяха придобивки, направени в хода на поенето на новодошлите. Замислих се отново как братята и сестрите ме избраха за домакин на събиранията. Въпреки че нямаше да спечеля възхищението на другите с това, то щеше да ме насърчи да размишлявам повече върху истината, да се приближа до Бог и да положа усилия в стремежа към истината. Като размишлявах върху това, се почувствах дълбоко трогната и изпълнена със съжаление. Съжалявах, че не знаех какво е добро за мен, че ми липсваше самосъзнание и изобщо не разбирах усърдните намерения на Бог. Трогваше ме това, че въпреки моето бунтуване и липса на разум, Бог все така използваше словото Си, за да ме просветлява и напътства да разбера намеренията Му, за да спра да вървя по грешния път. Сърцето ми беше изпълнено с благодарност към Бог и реших повече да не се стремя към слава, печалба или статус. Бях готова да се покая.

По-късно се съсредоточих върху търсенето на истината в дълга си и без да го осъзнавам, получих известно просветление и озарение, проумях някои принципи и придобих път за практикуване. По време на събиранията вече не се фокусирах върху това да общувам по начин, който ще накара другите да имат високо мнение за мен. Вместо това се насочих към размишление върху словото на Бог, за да разбера намеренията Му, като се самоанализирах чрез Божието слово и успях да видя по-ясно покварения си нрав и грешния път, по който бях тръгнала. Като практикувах по този начин, се чувствах много по-близо до Бог. По-късно една сестра, която по-отскоро изпълняваше дълга си, получи повишение в групата и въпреки че сърцето ми беше все още смутено, успях да възприема това правилно, без да ме възпира статусът, защото знаех, че имам големи липси по отношение на истината. Имах нужда не от възхищението на околните, а от това да проумея повече истина, да напоя добре братята и сестрите си и да изпълня дълга си. Казах си: „Дори и никога да не получа повишение, пак ще се покоря пред Бог, ще заема полагащото ми се място, ще се стремя непоколебимо към истината и ще изпълнявам добре дълга си“. Неочаквано за мен, скоро след това ме избраха за надзорник на работата по поенето. Когато се случи, не изпитах щастие, че съм постигнала статус, а вместо това го възприех като отговорност. Имах големи липси и поквареният ми нрав беше все още твърде силен, и се безпокоях, че старите проблеми ще изплуват отново и ще разочаровам Божието намерение, затова често се молех на Бог да ме напътства и закриля. По-късно, когато изпълнявах дълга си, сърцето ми стана някак богобоязливо и започнах да отделям по-голямо внимание на дълга си и да мисля повече за него. Способността ми да постигна това разбиране и промяна се дължеше изцяло на Божието слово. Благодаря на Бог!