Отделях много внимание на гордостта си и бях постоянно загрижена как ме възприемат другите. Всеки път, когато присъствах на събирания, много се притеснявах и все се страхувах, че ако не се моля или не общувам добре, другите ще ме гледат отвисоко. Преди всяка молитва се подготвях предварително, като обмислях точните думи, които да използвам. Когато общувах за Божиите слова, ако имах някакво разбиране чрез преживяване, не бях толкова притеснена. Но ако ми липсваше разбиране и не знаех за какво да общувам, сърцето ми започваше да препуска, сякаш ме свиваше под лъжичката, и дланите ми се изпотяваха. В ежедневието, ако другите забележеха моите недостатъци, се чувствах страшно неудобно и не смеех да ги погледна в очите, и всяко действие, което извършвах, ставаше насила. Животът в подобно състояние често ме караше да се чувствам много потисната и да изпитвам болка.

Спомням си, когато за първи път се обучавах да работя с текст, имаше един случай, когато надзорникът дойде, за да проведе събиране с нас. Видях моя партньор, сестра Ян Мин, да общува по много конкретен начин, и си помислих: „Не можеш ли да общуваш по-малко? Вече обсъди това, което знам, така че ако аз общувам по-късно, ще се повторя. Тогава надзорникът със сигурност ще си помисли, че нямам никакво ново разбиране. Ако разговарям за други неща и в крайна сметка не съм прецизна, надзорникът няма ли да си помисли, че разбирането ми на истината е слабо и че моето общение не достига до същината на проблема?“. Колкото повече мислех, толкова повече се тревожех. Прегледах един откъс от Божиите слова, после друг, умувайки от кой бих могла да извлека някакво разбиране, което да споделя. В този момент в ума ми беше такава бъркотия, че не можех да се успокоя, за да размишлявам над това сериозно. След дълго четене все още не знаех откъде да започна. Наистина се надявах, че след като Ян Мин приключи със споделянето, надзорникът ще продължи да общува, така че да не се налага аз да общувам. Но за моя изненада, след като Ян Мин приключи, надзорникът ме помоли да общувам. Притеснявах се, че ако кажа, че нямам разбиране, другите ще ме гледат отвисоко, така че в крайна сметка замълчах. Знаех, че всички ме чакат за общуване, но се чувствах прекалено възпрепятствана. В този момент една сестра безцеремонно ми напомни: „Трябва да общуваш толкова, колкото разбираш. Ако се страхуваш от недобро общение и от това другите да те гледат отвисоко, и продължаваш да мислиш как да общуваш по-добре или изцяло да избегнеш общението, ти защитаваш собствения си имидж. Твоето намерение е да накараш хората да те ценят високо и да заемеш място в сърцата им“. Тези няколко думи се забиха като нож в сърцето ми. Не смеех да повдигна глава, за да погледна братята и сестрите, лицето ми пламтеше и чувствах вътрешна съпротива, като си мислех: „Аз също знам, че не трябва да се държа по този начин, но просто не мога да го преодолея!“. Като ме видяха, че само мълча, останалите не продумаха повече. В този момент обстановката беше крайно неловка. След събирането бях постоянно тъжна и не можех да се ангажирам пълноценно с дълга си. Друг път сестра Джан Син помоли Ян Мин и мен да дадем отзиви за един сценарий, който тя беше написала. Скоро след това Ян Мин посочи проблемите, които беше видяла. След като тя приключи, Джан Син ме попита какви проблеми забелязвам аз. Помислих си: „Изглежда мисловният процес не е много ясен, но не съм сигурна къде са проблемите. Какво да кажа? Ако кажа нещо грешно, ще стане много неловко“. За да не ме гледат отвисоко, замълчах. Джан Син ме попита отново и въпреки че външно изглеждах спокойна, вътрешно бях напрегната: „Още не съм го проумяла. Какво да кажа? Ако спомена дребните проблеми, които забелязах, би било добре, ако съм права, но ако греша, няма ли Джан Син да си помисли, че след като дълго време съм работила върху сценария, аз дори не мога да установя проблемите, и че наистина съм много зле?“. В този момент Джан Син стана нетърпелива и каза: „Недей само да мълчиш. Ако си забелязала нещо, кажи какво си видяла. Ако не си, просто кажи“. Всички ме гледаха спокойно. В този момент се почувствах изключително неловко и ми се прииска просто да потъна вдън земя. Отговорих неохотно: „Нека не го обсъждаме в момента; просто засега го остави така, както си го написала“. Нямаше друг избор, освен всеки да се върне към собствените си задачи. Седях, чувствайки се много засрамена и дълбоко разстроена. Като мислех за случката от по-рано, не можех да не правя предположения за това как ме възприемаха двете сестри. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах и не бях в настроение да изпълнявам дълга си. Чувствах се, сякаш тежък камък притиска сърцето ми. Докато мислех колко често съм живяла в такова състояние, усещах силна болка и не знаех какъв урок трябва да науча. Затова се помолих на Бог а ме просветли и да ме напътства, за да разбера истинското си състояние.

По-късно прочетох два откъса от Божиите слова и придобих известно разбиране за моето състояние. Бог казва: „Ако в живота си често си намираш виновни, ако сърцето ти не може да намери покой, ако нямаш спокойствие и радост и често си обзет от тревога и безпокойство за всякакви неща, какво показва това? Че ти просто не практикуваш истината, че не оставаш непоколебим в свидетелството си за Бог. Когато живееш сред нрава на Сатана, често си склонен да не практикуваш истината, да я предаваш, да бъдеш егоистичен и подъл; да поддържаш само своя имидж, своето име, положение и своите интереси. Това, че винаги живееш за себе си, ти носи голяма болка. Имаш толкова много егоистични желания, обвързаности, окови, опасения и огорчения, че нямаш никакво спокойствие и радост. Да живееш заради покварената си плът означава да страдаш прекомерно. Тези, които се стремят към истината, са различни. Колкото повече разбират истината, толкова по-свободни и освободени стават; колкото повече практикуват истината, толкова повече спокойствие и радост имат. Когато получат истината, ще живеят напълно в светлината, ще се радват на Божиите благословии и няма да изпитват никаква болка“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Навлизането в живота започва с изпълнението на дълга). „Някои хора говорят рядко поради малки заложби или простодушие, поради липса на сложни мисли, но когато антихристите говорят рядко, това не е по същата причина. Това е проблем на нрава. Те рядко говорят, когато се срещат с други хора, и не изразяват с готовност възгледите си по въпросите. Защо не изразяват своите възгледи? Първо, несъмнено им липсва истината и не могат да прозрат нещата. Ако проговорят, може да допуснат грешки и да ги прозрат. Те се страхуват да не ги гледат отвисоко, затова се преструват на мълчаливи и симулират проникновеност, което затруднява другите да ги преценят, и изглеждат мъдри и уважавани. С тази фасада хората не смеят да подценяват антихриста и като виждат привидно спокойната му и уравновесена външност, го уважават още повече и не смеят да го пренебрегват. Това е коварният и нечестив аспект на антихристите. Те не изразяват с готовност възгледите си, защото повечето от възгледите им не са съгласно истината, а са просто човешки представи и фантазии, които не заслужават да бъдат извадени на показ. Затова мълчат. Вътре в себе си се надяват да получат някаква светлина, която да могат да изразят, за да придобият възхищение, но тъй като я нямат, те остават тихи и скрити по време на общението за истината, спотайват се в сенките като призрак, който чака удобен случай. Когато открият, че други изричат просветления, те измислят начини да ги направят свои собствени, като ги изразяват по друг начин, за да се изтъкват. Ето колко лукави са антихристите. Независимо какво правят, те се стремят да изпъкнат и да превъзхождат другите, тъй като само тогава се чувстват доволни. Ако нямат тази възможност, първо се притаяват и запазват възгледите си за себе си. В това се състои лукавостта на антихристите. Например, когато дадена проповед се изнася в Божия дом, някои хора казват, че тя изглежда като Божии слова, а други смятат, че тя прилича повече на общение от Горното. Относително простодушните хора казват това, което мислят, но антихристите, дори да имат мнение за нея, го крият. Те наблюдават и са готови да следват мнението на мнозинството, но в действителност сами не могат да я схванат напълно. Могат ли такива хитри и изкусни хора да разберат истината или да имат истинска проницателност? Какво може да прозре човек, който не разбира истината? Той не може да прозре нищо. Някои хора не могат да прозрат нещата, но въпреки това се преструват на проникновени. Всъщност им липсва проницателност и се страхуват, че другите ще ги прозрат. Правилното отношение в такива ситуации е: „Не можем да прозрем този въпрос. Тъй като не го познаваме, не бива да говорим небрежно. Неправилното говорене може да има негативно въздействие. Ще изчакам и ще видя какво ще каже Горното“. Това не е ли честно говорене? Това е толкова прост език, но все пак защо антихристите не го използват? Те не искат да бъдат прозрени, защото са наясно със собствените си ограничения. Но зад това се крие и едно презряно намерение — да им се възхищават. Не е ли това най-отвратителното?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Шеста точкa). Божиите слова разобличиха моето състояние и поведение. Бях точно така, както Бог описваше: никога не изразявах възгледите си с готовност, нито разкривах истинските си мисли. Когато имаше общение относно Божиите слова по време на събирания или когато обсъждахме проблеми, аз не общувах толкова, колкото разбирах, нито се разкривах по чист начин и казвах това, което мислех. Вместо това винаги се страхувах, че ще кажа нещо грешно, ще говоря зле или няма да схвана същността на нещата, и поради това другите ще ме гледат отвисоко. Винаги се страхувах да не разоблича истинския си ръст, от това другите да не ме прозрат и да не кажат, че съм нищо. Затова винаги се уверявах, че ще говоря последна, като оставях другите да общуват първи, или дори запазвах мълчание по време на цялото събиране, като винаги се преструвах на сдържана и задълбочена пред братята и сестрите. Когато моите недостатъци или проблеми бяха разкривани, аз се чувствах изключително неудобно и не бях в настроение да изпълнявам дълга си, и изпитвах невероятна вътрешна болка и терзание. Сега разбрах, че изпитвах толкова голяма болка, защото прекомерно защитавах собствения си имидж и статус, както и моя образ в съзнанието на хората, и следователно винаги полагах огромни усилия, за да се маскирам и да се прикрия, като не смеех да отроня дори една искрена дума. Точно както Бог каза, аз бях като призрак, който постоянно се крие в тъмните ъгли и се страхува да излезе на светло. Замислих се как бях вярваща отскоро и че притежавах посредствени заложби, така че да не разбирам много истини или да не прозирам много неща, беше съвсем нормално. Ако не разбирах, просто трябваше да го кажа. Това трябваше да е лесна задача, но за мен беше много трудно. За да не ме прозрат или да ме гледат отвисоко, и за да защитя собствения си имидж и статус, опитвах всички средства да се прикрия и да подлъжа братята и сестрите. Наистина бях много измамна! Единствено чрез разобличаването на Божиите слова разпознах, че в крайна сметка това е нечестив нрав. Колкото повече се сравнявах с Божиите слова, толкова по-грозна и по-противна се чувствах; усещах, че ми липсва човешко подобие и че съм безобразна. И така, аз исках да преобърна това състояние и да не живея повече по този начин.

По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Но независимо от това какво те сполетява, ако искаш да казваш истината и да бъдеш честен човек, трябва да можеш да се освободиш от гордостта и суетата си. Когато не разбираш нещо, кажи, че не разбираш; когато не си наясно с нещо, кажи, че не си наясно. Не се страхувай, че другите ще те гледат отвисоко или ще си развалят мнението за теб. Ако постоянно говориш от сърце и казваш истината по този начин, ще откриеш радост, спокойствие и чувство на свобода и избавление в сърцето си, а суетата и гордостта вече няма да те възпират. Без значение с кого общуваш, ако можеш да изразиш това, което наистина мислиш, да отвориш сърцето си за другите и да не се преструваш, че знаеш неща, които не знаеш, то това е честно отношение. Понякога хората може да те гледат с пренебрежение и да те наричат глупак, защото винаги казваш истината. Как трябва да постъпиш в такава ситуация? Трябва да кажеш: „Дори всички да ме наричат глупак, аз съм решен да съм честен човек, а не измамник. Ще казвам истината и ще говоря според фактите. Макар че съм порочен, покварен и негоден пред Бог, ще продължавам да казвам истината, без да се преструвам или прикривам“. Ако говориш по този начин, сърцето ти ще бъде непоколебимо и спокойно. За да си честен човек, трябва да се откажеш от суетата и гордостта си, а за да говориш истината и да изразяваш истинските си чувства, не трябва да се страхуваш от подигравките и презрението на другите. Дори другите да се отнасят с теб като с глупак, не бива да спориш или да се защитаваш. Ако можеш да практикуваш истината по този начин, можеш да станеш честен човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само честен човек може да изживее истинско човешко подобие). След като прочетох Божиите слова, имах път за практикуване. За да се освободя от ограниченията и робството на суетата и гордостта, трябваше да практикувам да бъда честен човек. Трябваше да се науча да оставям гордостта си настрана и да се разкривам по чист начин. Ако не знаех нещо, просто трябваше да кажа, че не знам; ако не разбирах, можех просто да го кажа. Дори и да ме гледаха отвисоко, защото съм казала нещо грешно или съм си признала, че не разбирам, ще съм практикувала истината и ще съм била честен човек поне пред Бог, което би ме накарало да се чувствам спокойна и освободена. Това е по-смислено, отколкото да получавам похвали и възхищение от другите. Когато си го помислих, вече нямах толкова много притеснения и исках да практикувам истината и да променя себе си. По-късно, независимо дали в общението относно Божиите слова по време на събирания или докато обсъждахме проблеми, всеки път, когато исках да си сложа маска или да се преструвам, се молех на Бог и съзнателно се опълчвах на грешните си намерения. Споделях толкова, колкото разбирах, а ако не разбирах, го казвах и разкривах истинските си мисли. Докато практикувах по този начин, постепенно започнах да се чувствам по-освободена в сърцето си.

По-късно в продължение на шест месеца не бях в състояние да изпълнявам дълга си, защото бях арестувана от Компартията. След като бях освободена, водачът ми уреди да продължа да изпълнявам дълг по работа с текст. Тъй като братята и сестрите в екипа бяха нови в обучението за работа с текст, водачът ми предложи временно да поема ролята на водач на екипа. Тъй като беше минало много време, откакто бях изпълнявала този дълг, не се чувствах във форма за писането на сценарии и през целия следобед написах съвсем малко. Докато се притеснявах, една сестра ме помоли за помощ, защото не можеше да види ясно проблемите в сценария си. По това време не можех да успокоя сърцето си и след като прочетох сценария, не можах да открия никакви проблеми. Когато тя попита какви проблеми има, аз се запънах и не можах да отговоря, което веднага ме накара да се почувствам доста неудобно. Помислих си: „Все пак аз съм водачът на екипа — трябва да помогна на членовете на екипа да разрешат проблемите, които не разбират добре. Сега, когато не мога да дам ясен отговор, тя няма ли да каже: Ти си водачът на екипа — на това ниво ли си наистина?“. Чувствах се истински засрамена. Вечерта, докато гледах сценария, с който се бях запънала по средата на писането, исках другите сестри да го прегледат, но се притеснявах, че може да кажат, че нивото ми едва ли е страхотно, щом толкова много съм объркала сценария. Чувствах, че се колебая, и дълго време не смеех да го покажа на сестрите. Тогава осъзнах, че състоянието ми не е правилно — страхувах се другите да не видят недостатъците ми и защитавах имиджа и статуса си. И така, помолих се на Бог и съзнателно промених това състояние. Тогава показах сценария на сестрите. С тяхното общение и помощ намерих някакви напътствия как да продължа да го пиша.

По-късно осъзнах, че постоянно съм била възпирана от гордостта си. Понякога чрез молитва можех да променя това състояние донякъде, но проблемът ми определено не беше напълно решен. Помислих си: „Въпреки че знам, че да си слагам маска и да се преструвам е толкова болезнено и изтощително, защо продължавам да живея в подобно състояние?“. В търсенето си прочетох откъс от Божиите слова: „Що за нрав е това, когато хората все се преструват, все се прикриват и си придават важности, за да може останалите да ги ценят и да не забелязват техните грешки и недостатъци, когато все се стараят да се представят пред хората в най-добрата светлина? Това е надменност, фалш и лицемерие, това е нравът на Сатана и е нещо нечестиво. Да вземем за пример членовете на сатанинския режим. Колкото и да се борят, да враждуват или да убиват в тъмното, никой няма право да ги докладва или разобличава. Опасяват се, че хората ще видят демоничното им лице, и правят всичко възможно да го прикрият. Пред обществото правят всичко възможно да се прикрият и казват колко много обичат народа, колко са велики, славни и непогрешими. Това е природата на Сатана. Най-забележимите черти на природата на Сатана са измамата и заблудата. И с каква цел мами и заблуждава така? За да заблуди хората, да им попречи да видят неговата същина и истинското му лице и така да постигне своята цел да удължи властването си. Макар и да нямат такава власт и такъв статус, обикновените хора също искат да накарат останалите да имат добро мнение за тях, да ги ценят много и да ги издигат до висок статус в сърцата си. Това е покварен нрав. […] Хората винаги се прикриват, изтъкват се пред останалите, преструват се, маскират се и се разкрасяват, за да накарат другите да мислят, че са съвършени. Целят да придобият статус и да се насладят на ползите от него. Ако не вярваш, помисли пак внимателно. Защо все искаш да накараш хората да те ценят? Искаш да ги накараш да те почитат и да те гледат почтително, за да можеш накрая да вземеш властта и да се наслаждаваш на ползите от статуса“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Чрез разобличаването на Божиите слова видях, че постоянното маскиране и преструване е проява на надменния, нечестив и измамен нрав на Сатана. Под властта на тези сатанински нагласи аз винаги съм искала да накарам хората да имат добро мнение за мен и да поддържам статуса и образа си в съзнанието им. Въпреки че знаех, че не разбирам много истини принципи и имам много недостатъци, все пак не исках другите да виждат недостатъците ми и да мислят, че не ме бива за нищо. Затова, без значение дали бе общение относно Божиите слова по време на събирания или обсъждане на въпроси, ако можеше да ме накара да се почувствам неудобно или да се засрамя, или да накърни гордостта ми, полагах огромни усилия, за да се маскирам и прикрия, като се вглъбявах дълбоко в себе си, криех лошата си страна и представях добрата си страна на другите, за да изградя добър образ за себе си в съзнанието им. Видях, че бях толкова дълбоко покварена от Сатана и надменна до безразсъдство. Очевидно бях обикновен, покварен човек без нищичко, безинтересен и жалък, но постоянно исках да се преструвам на нещо, което не съм, и да печеля възхищението на останалите. Бях наистина безсрамна и нямах каквото и да било самосъзнание. Замислих се как всички покварени хора, със или без статус, искат да си създадат име, да бъдат възхвалявани и уважавани от другите, и желаят всички да им се покланят. Сатанинският режим на Китайската комунистическа партия, в частност, винаги е говорил сладки приказки, докато е извършвал зверства. Външно се преструва, че всичко върви добре, и популяризира своя „велик, славен и правилен“ образ, като използва фалшива външност, за да подлъже и заблуди масите, но тайно потиска и преследва религиозните вярвания, лишава хората от човешки права и избива и брутално наранява безброй хора. Колкото и лоши неща да е причинил или колкото и злодеяния да е извършил, той никога не се осмелява да разкрие тези неща пред обществеността и по този начин да покаже на хората своето нечестиво и свирепо истинско лице. Разбрах, че измамата и заблудата са обичайните тактики на Сатана. Размишлявах над собствените си действия: Имах недостатъци и проблеми, но не исках да позволя на другите да ги видят и да говорят негативно за мен. Предпочитах да се преструвам и да се маскирам, дори и това да означаваше да търпя вътрешни терзания. В речта, общението, поведението и постъпките си аз представях фалшив образ пред другите, като не им давах да видят истинската ми страна. Колкото повече мислех за това, толкова повече чувствах, че наистина съм много фалшива. Бях изпълнена с измама и заблуда и бях крайно грозна и достойна за презрение също като Сатана. Преди винаги съм чувствала, че е срамно да позволявам на останалите да виждат моите пропуски и недостатъци, но тогава разбрах, че да живея според надменния, нечестив и измамен нрав на Сатана, непрекъснато да се маскирам и да подлъгвам останалите, и да живея без никакво човешко подобие, всъщност е срамното и позорното. Бог не само презира и мрази това, но и братята и сестрите също ще изпитат отвращение и неприязън към него, щом го прозрат. Ако не се покаех, единственият изход щеше да бъде отстраняването ми от Бог. Когато си го помислих, изпитах известна ненавист към покварения си нрав и повече не исках да живея по този начин.

Един ден водачът изпрати съобщение, че ще дойде в нашия екип за събиране на следващия ден. Помислих си: „Когато водачът пристигне, тя със сигурност ще попита как вървят делата ни напоследък. За кое трябва да говоря? Наскоро осъзнах, че обичам статуса и искам да стана надзорник, но би било толкова неудобно да го кажа! Разбирането ми за истината е повърхностно и не съм имала много истински преживявания, но все пак искам да получа ролята на надзорник. Ако заговоря за това, ще кажат ли братята и сестрите, че не си знам мястото и се надценявам?“. Колкото повече мислех за това, толкова по-притеснително изглеждаше, и нямах смелостта да говоря открито, като си мислех: „Може би трябва да поговоря малко за преживяванията си от положителното навлизане в живота. Но водачът идва на събранието, за да ни помогне да разрешим нашите погрешни състояния и трудности. Ако не се разкрия, значи не се държа като честен човек и проблемите ми няма да бъдат решени“. Мислите се прескачаха в главата ми. Притесних се, че ще оставя у водача впечатление, че съм прекалено загрижена за статуса и че ми липсва самосъзнание, затова нямах смелостта да говоря открито. По време на събирането, след като другите братя и сестри споделиха своето състояние, водачът намери някои Божии слова и ме помоли да ги прочета. Откъсът беше следният: „Що за нрав е това, когато хората все се преструват, все се прикриват и си придават важности, за да може останалите да ги ценят и да не забелязват техните грешки и недостатъци, когато все се стараят да се представят пред хората в най-добрата светлина? Това е надменност, фалш и лицемерие, това е нравът на Сатана и е нещо нечестиво“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Като прочетох отново този откъс от Божиите слова на правосъдие, усетих упрек към себе си и безпокойство. Все още исках да се преструвам и да се маскирам с надеждата да направя добро впечатление на водача, като по този начин заблуждавах и себе си, и другите. От Божиите слова разбрах също, че фалшът и лицемерието са неща, които Бог ненавижда. Бог винаги е изисквал от нас да бъдем честни хора. Честният човек може да се разкрие по чист начин, без да заблуждава нито Бог, нито хората — това харесва Бог. Като мислех за това, събрах смелост да разговарям за собственото си състояние в светлината на Божиите слова. След общението почувствах огромно облекчение и чрез общението на водача придобих по-ясно разбиране за собственото си състояние, и намерих път за практикуване и навлизане. По време на това събиране просто общувах толкова, колкото разбирах, и изразявах това, което беше в сърцето ми. Ясно почувствах Божието напътствие и също така придобих повече разбиране за някои истини. Вкусих от сладостта на практикуването на истината.

По-късно прочетох тези слова на Бог: „Трябва да търсите истината, за да разрешите всеки проблем, който възниква, независимо какъв е той, и по никакъв начин не трябва да се прикривате или да си поставяте маска за пред другите. Вашите недостатъци, вашите несъвършенства, вашите грешки, вашият покварен нрав — бъдете напълно открити по отношение на всички тях и разговаряйте помежду си за тях. Не ги прикривайте в себе си. Да се научиш как да бъдеш открит е първата стъпка към навлизането в живота и е първото препятствие, което най-трудно се преодолява. Щом веднъж си го преодолял, навлизането в истината е лесно. Какво означава да направиш тази стъпка? Това означава, че ти отваряш сърцето си и показваш всичко, което имаш, добро или лошо, положително или отрицателно, като оголваш себе си пред погледа на другите и на Бог. Ти не скриваш нищо от Бог, не укриваш нищо, не прикриваш нищо, не проявяваш хитрост и измама и си също така открит и честен с другите хора. По този начин живееш в светлината и не само Бог ще те проучва, но и други хора също ще видят, че действаш принципно и до известна степен прозрачно. Не е необходимо да използваш каквито и да е методи, за да защитаваш репутацията, имиджа и статуса си, нито да прикриваш или замазваш грешките си. Не е необходимо да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се освободиш от тези неща, ще бъдеш много спокоен, ще живееш без ограничения или болка и ще живееш изцяло в светлината. Да се научиш как да бъдеш открит, когато общуваш, е първата стъпка към навлизането в живота. След това трябва да се научиш да анализираш мислите и действията си, за да видиш кои са погрешни и кои не се харесват на Бог, и трябва незабавно да ги промениш и да ги коригираш. Каква е целта на поправянето им? Тя е да приемаш и да допускаш в себе си истината, като се отървеш от нещата вътре в теб, които принадлежат на Сатана, и ги замениш с истината. В миналото си правил всичко според измамния си нрав, който е лъжлив и измамен, и си чувствал, че нищо не можеш да направиш без лъжи. Сега, когато разбираш истината и ненавиждаш сатанинските начини на вършене на нещата, ти вече не действаш по този начин, а подхождаш с честност, чистота и покорство. Ако не криеш нищо, ако не си поставяш фасада, ако не се преструваш, нито замазваш нещата, ако се откриваш изцяло пред братята и сестрите и не криеш най-съкровените си идеи и мисли, а позволяваш на другите да видят твоето честно отношение, тогава истината постепенно ще се вкорени в теб, ще цъфти и ще дава плодове, и малко по малко ще дава резултати. Ако сърцето ти е все по-честно и все повече ориентирано към Бог и ако знаеш как да защитаваш интересите на Божия дом, когато изпълняваш дълга си, и ако съвестта ти се безпокои, когато не успееш да защитиш тези интереси, това е доказателство, че истината е оказала въздействие върху теб и е станала твой живот“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова ми показаха пътя за практикуване: да се науча да приемам открито своите пропуски и недостатъци, да не се маскирам или преструвам, да не поддържам своята суета и гордост, да практикувам истината и да бъда честен човек. Това е първата стъпка към навлизането в истината. След това повече не използвах мълчанието, за да се прикривам. Ако срещнех проблеми, които не можех да видя ясно, казвах, че не виждам ясно и не зная как да ги реша, и активно разпитвах други братя и сестри за тях. Когато общувахме заедно, за да обсъждаме проблеми, споделях толкова, колкото разбирах, и казвах точно това, което мислех, прямо и без преструвки. След като практикувах по този начин известно време, открих, че разкриването по чист начин, без да се преструвам и да се маскирам, става все по-лесно, и вече не чувствах, че е срамно. Сега и на събирания, и в молитви, и в общение, както и в общуването с братя и сестри, вече не се тревожа за гордостта или имиджа си, нито съм толкова притеснена, нервна или разстроена, както бях преди. Чувствам, че освобождаването от моя покварен нрав направи живота ми много по-лек, по-свободен и по-прост! Въпреки че досега съм направила само малка промяна, аз съм готова да продължа да търся истината и да се стремя нагоре.