От детството ми семейството ми беше относително бедно. Роднини и приятели ни гледаха отвисоко, и дори баба ми и дядо ми ни отхвърляха. Мама често ми натякваше думите: „Трябва да учиш упорито и да донесеш почести за семейството!“. Приемах думите ѝ присърце, полагах големи усилия в ученето и винаги бях сред първенците в класа ми. По-късно обаче претърпях автомобилна катастрофа и други премеждия и трябваше да премина през три операции. Семейството ми се тревожеше сериозно при всяка операция, а майка ми понякога се оплакваше, че ако не били моите операции и парите, които трябвало да се платят за тях, семейството ни нямало да тъне в такава нищета. След приемните изпити за гимназия ме приеха успешно в престижно училище. Много пъти си мислех да се откажа от ученето и да започна отрано да работя, за да печеля пари и да облекча семейното бреме, но родителите ми не бяха съгласни и ме насърчаваха да се съсредоточа върху ученето. Бях дълбоко трогната и решена да им изплатя този дълг подобаващо, щом порасна. По-късно академичният ми път потръгна гладко и след приемните изпити за колеж се класирах успешно в първокласен университет. После продължих с магистратура в престижен университет. По това време финансовото положение на семейството ми беше особено тежко, родителите ми често боледуваха, не можеха да вършат тежка работа и семейството беше вечно в дългове. Всяка година, когато се прибирах у дома за Китайската нова година, питах мама колко още дължим на приятели и роднини. Чувах майка ми от време на време да казва, че за да издържа семейството и да плаща образованието ми в колежа, баща ми работи на две места, и на двете върши тежък труд. Всеки ден тръгвал за работа със сухи дрехи, а на връщане дрехите му били вир вода. Казваше ми да не разочаровам семейството и никога да не бъда неблагодарна. Като я слушах да говори така, тайно плачех посред нощ под завивките и си мислех: „Започна ли веднъж работа, всеки месец ще давам на родителите си част от заплатата си, за да водят добър живот“.

На втория месец откакто започнах работа след завършването, аз приех делото на Бог от последните дни. Чрез Божието слово разбрах, че диханието на живота идва в нас от Бог и че хората като живи същества трябва да се прекланят пред Него. Напоена с Божиите слова, все по-силно усещах, че е нужно да посветя повече време на четене на словата Му и стремеж към истината. И ето как доброволно се отказах от работата си и избрах да изпълнявам дълга си в църквата. Понякога посещавах родителите си в работата им. Всеки път, когато виждах побелелите им коси, сърцето ми се свиваше и изпитвах дълбока вина при мисълта, че съм ги разочаровала, като не работя и не печеля пари, за да ги издържам. Всеки път, когато ги посещавах, им купувах разни неща или провизии в опит да заглуша чувството, което носех в сърцето си, че съм им длъжница. През 2021 г. настъпи голям погром в църквата на моята общност и аз също бях преследвана от полицията. Благодарение на Божията закрила не ме арестуваха, но вече не можех да поддържам контакт със семейството ми. Изпитвах неимоверно чувство на вина при мисълта, че родителите ми със сигурност ще се притесняват, като не могат да се свържат с мен, и си мислех: „Няколко премеждия имах като по-млада и родителите ми се поболяха от тревога по мен. Толкова труд вложиха да ме отгледат до тези години, което изобщо не беше лесно. А сега, не стига че не изкарвам достатъчно пари, за да ги издържам, ами ги карам да се притесняват и тормозят заради мен. Нямам никакво синовно отношение!“. Сърцето ми се свиваше от мъка и ми идеше да се разплача всеки път, когато си мислех за родителите ми. Не успявах да възприема Божиите слова и не можех да попия общението на братята и сестрите ми. Всеки път, когато виждах братя и сестри на годините на родителите ми, се сещах за тях: „Те остаряват, вече не са добре със здравето. Чудя се как ли се справят сега. Ако се разболеят, ще имат ли пари за лечение?“. Макар че все още изпълнявах своя дълг, в сърцето ми имаше постоянна тревога за родителите ми, изпълнявах съвсем машинално задълженията си и всеки път, когато нещо не вървеше, както исках, си мислех да се прибера у дома. Като си представях обаче как ще ме арестуват, ако се прибера вкъщи, не смеех да се върна. Затова се молех на Бог с молба да ме защити от възпирането на моята обич.

Един ден прочетох два откъса от Божиите слова и придобих известно разбиране за моя проблем. Всемогъщият Бог казва: „Повлияни от традиционната китайска култура, в традиционните си представи китайците вярват, че човек трябва да показва синовна почит към родителите си. Който не я показва, не изпълнява задълженията си към родителите си. Тези идеи се внушават на хората още от детството и на практика почти във всяко семейство учат на това, така е и във всички училища и в обществото като цяло. Когато в съзнанието на хората се втълпяват такива неща, те си мислят: „Синовната почит е по-важна от всичко. Ако не я показвам, няма да съм добър човек. Ще бъда непочтителен потомък и обществото ще ме порицае. Ще бъда човек без съвест“. Правилно ли е това мнение? Хората са виждали толкова много истини, изразени от Бог. Той изисквал ли е хората да проявяват синовна почит към родителите си? Дали това е една от истините, които вярващите в Бог трябва да разберат? Не, не е. Бог е разговарял само за някои принципи. Какъв принцип трябва да спазват хората в отношението си към другите според Божиите слова? Обичайте това, което Бог обича, и мразете това, което Той мрази. Това е принципът, който трябва да се спазва“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само ако познае собствените си погрешни възгледи, човек може да се промени истински). „Какво възпитание получаваш от очакванията на родителите си? (Необходимостта да се представям добре на изпитите и да имам успешно бъдеще.) Трябва да покажеш, че си обещаващ, да си достоен за любовта на майка си, за усиления ѝ труд и жертвите ѝ, да оправдаеш очакванията на родителите си и да не ги разочароваш. Толкова много те обичат, дали са всичко за теб и със самия си живот правят всичко за теб. И така, в какво са се превърнали всичките им жертви, възпитанието им и дори любовта им? Те са се превърнали в нещо, за което ти трябва да се отплатиш, и в същото време са се превърнали в твое бреме. Ето как се появява бремето. Независимо дали родителите вършат тези неща инстинктивно, от любов, или защото са наложени от обществото, в крайна сметка, когато използват тези методи, за да те възпитат и да се справят с теб, и дори когато насаждат всякакви идеи у теб, това не носи на душата ти свобода, волност, утеха или радост. Какво ти носят те? Натиск, страх, осъждане и неспокойна съвест. Какво още? (Окови и ограничения.) Окови и ограничения. Нещо повече, при подобни очаквания от страна на твоите родители, няма как да не живееш заради техните надежди. За да отговориш на очакванията им, за да оправдаеш техните очаквания и за да не допуснеш да изгубят надеждата си в теб, всеки ден учиш усърдно и съвестно по всеки предмет и правиш всичко, което поискат от теб“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). Бог разобличи точното ми състояние. От ранната ми младост майка ми все ме учеше, че родителите ми са направили толкова жертви заради мен и че не бива да съм неблагодарна, когато порасна. Роднини и съседи също казваха, че независимо от бедността на семейството ни родителите ми продължават да ми помагат за образованието и че трябва подобаващо да им се отплатя в бъдеще и да не забравям корените си. Виждах и жертвите, които родителите ми правят заради мен. Като по-млада претърпях няколко инцидента и родителите ми побеляха от тревоги, докато събираха пари за операциите ми. Освен това обикаляха навсякъде, за да събират нужните средства за моето образование. Така че аз без колебание приемах поучението и внушенията от семейство, роднини и приятели с цялото си сърце. Поставих си за цел да уча усърдно, да подобря финансовото положение на семейството ни и да осигуря по-добър живот за родителите ми. За да го постигна, се трудих упорито, за да завърша висше образование, и смятах да отделям всеки месец част от заплатата си за родителите ми, независимо от това как потръгне животът. Когато обаче открих Бог и избрах да напусна работата си, за да изпълнявам своя дълг, изпитах чувство на вина, че съм предала родителите си. По-късно, заради преследванията и арестите, извършвани от ККП, не можех да се свържа със семейството си, което ме караше да се упреквам още повече и да се чувствам като дъщеря без синовно отношение. Като си мислех как родителите ми плащаха за образованието ми и вече завършила, аз не печелех пари, за да им се отплатя, и само ги притеснявах, се изпълвах с вина и самообвинения. Когато виждах хора на годините на родителите ми, се притеснявах за самите тях и вниманието ми се изместваше от дълга ми. Мислех си дори да предам Бог и да се прибера у дома, като изоставя дълга си. Традиционните представи, насадени от семейство и общество, от рода на: „Синовното уважение е добродетел, която трябва да се цени повече от всичко останало“ и „Човек без синовно уважение е по-нисш и от звяр“, бяха пуснали дълбоки корени в сърцето ми. Бяха ме вкопчили в стегната, болезнена примка. Ясно съзнавах, че човешкият живот произлиза от Бог, че вярата в Бог, преклонението пред Него и изпълнението на дълга са правилните пътища в живота, съвършено естествени и оправдани, но все не успявах да намеря покой в дълга си. Непрестанно чувствах, че това, че не оправдавам очакванията на родителите си, говори за липса на съвест, че съм неблагодарно дете без синовна почит.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова, който ми помогна да подходя правилно към жертвите на родителите ми за мен през цялото време. Всемогъщият Бог казва: „Нека поговорим за това как трябва да се тълкува „Родителите ти не са твои кредитори“. Родителите ти не са твои кредитори — това не е ли факт? (Така е.) Тъй като това е факт, е редно да обясним съдържащите се в него въпроси. Нека разгледаме въпроса за това, че твоите родители са те родили. Кой е избрал да се родиш — ти или родителите ти? Кой кого е избрал? Ако го погледнеш от Божия гледна точка, отговорът е: нито един от вас. Нито ти си избрал да се родиш, нито родителите ти са избрали те да те родят. Ако погледнеш корена на този въпрос, това е отредено от Бог. Засега ще оставим тази тема настрана, тъй като този въпрос се разбира от хората лесно. От твоя гледна точка ти си роден от родителите си пасивно, без да имаш никакъв избор по въпроса. От гледна точка на твоите родители те са те родили по собствена независима воля, нали? С други думи, като оставим настрана Божието предопределение, когато става въпрос за раждането ти, твоите родители са тези, които са имали цялата власт. Те са избрали да те родят и са имали последната дума. Ти не си избрал да те родят, пасивно си бил роден от тях и не си имал никакъв избор по въпроса. Затова, след като твоите родители са имали цялата власт и те са избрали да те родят, те имат задължението и отговорността да те възпитат, да те отгледат до пълнолетие, да ти осигурят образование, храна, дрехи и пари — това е тяхна отговорност и задължение и е това, което те трябва да правят. При положение, че винаги си бил пасивен през периода, в който са те отглеждали, ти не си имал право на избор — трябвало е да бъдеш отгледан от тях. Тъй като си бил млад, не си имал способността да се отгледаш сам, не си имал друг избор, освен пасивно да бъдеш отгледан от родителите си. Бил си отгледан по начина, по който родителите ти са избрали, и ако са ти давали хубава храна и напитки, значи си ял и пил хубава храна и напитки. Ако родителите ти са ти осигурили жизнена среда, в която си оцелявал с плява и диви растения, тогава си оцелял с плява и диви растения. Във всеки случай, когато си бил отглеждан, ти си бил пасивен, а родителите ти са изпълнявали отговорността си. Все едно родителите ти да се грижат за цвете. Щом искат да се грижат за цвете, те трябва да го торят, да го поливат и да се погрижат да получава слънчева светлина. И така, що се отнася до хората, независимо дали родителите ти са те отгледали педантично и дали са полагали големи грижи за теб, те във всеки случай просто са изпълнявали отговорността и задължението си. […] Щом е отговорност и задължение, трябва да се изпълнява безвъзмездно и не бива да искат отплата. Като са те отгледали, родителите ти просто са изпълнили отговорността и задължението си, и това трябва да е безвъзмездно, а не да се превръща в сделка. Затова не е нужно да подхождаш към родителите си или да се справяш с отношенията си с тях с идеята за отплата. Нехуманно е да се отнасяш към родителите си, да им се отплащаш и да поддържаш връзката си с тях в съответствие с тази идея. В същото време плътските ти чувства вероятно ще те ограничават и обвързват и ще ти е толкова трудно да излезеш от тези обвързаности, че дори може да изгубиш пътя си. Родителите ти не са твои кредитори, затова не си длъжен да осъществяваш всички техни очаквания. Не си длъжен да плащаш „сметката“ за очакванията им. Тоест те могат да имат свои очаквания, но ти имаш свой собствен избор и Бог ти е определил житейски път и съдба, които нямат нищо общо с твоите родители“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). Като разсъждавах върху Божието слово, започнах да проумявам, че родителите не са кредитори на децата си, а че ги отглеждат по своя собствена воля. След като го правят по свой избор, те поемат отговорността и задължението да ги отгледат. Колкото и жертви да правят родителите в този процес, отговорността е тяхна като родители и е един вид закон, който Бог е повелил към сътворените същества. Точно както много създания в природата се възпроизвеждат и отглеждат потомство, като просто следват законите и принципите, утвърдени от Създателя. Същото важи и за човеците. Родителите, избрали да имат деца, трябва да ги отглеждат и да им дават свобода, като им позволяват сами да избират житейския си път. Ако родителите изискват отплата и компенсация само защото са отгледали децата си, и дори жертват правото им на избор на собствен житейски път само за да задоволят собствените си желания за по-добър живот, това е всъщност нехуманно. Такива родители са прекалено егоистични. Докато размишлявах защо изпитвам вина, че не изкарвам пари, за да изпълня синовния си дълг към родителите си, осъзнах причината за това — приемах техните жертви и грижи като благодеяние, възприемах родителите си като мои кредитори. Смятах, че имам ли възможност да изкарвам пари в бъдеще, трябва да им се отплатя подобаващо, в противен случай щях да бъда неблагодарна, без синовна почит и лишена от човечност. От Божието слово разбрах, че възгледите ми за нещата са погрешни. Това, че родителите ми са ме отгледали и са се грижили за мен, беше просто изпълнение на тяхната отговорност и задължение като родители. Не им дължах нищо, нито бях длъжна да отговоря на очакванията им. Имах право да избирам какъв път да поема в живота и тази така наречена добрина не биваше да ме възпира, защото щеше да отнеме правото ми на свобода в живота и дори щях да се лиша от шанса да се стремя към истината и да бъда спасена. Размишлявах върху всеки етап от живота си. Бях преживяла няколко опасни премеждия като дете и въпреки това по чудо получих защита и оживях с Божията закрила. Единия път ме удари кола с висока скорост, отхвръкнах от другата страна на пътя и загубих съзнание, но когато се свестих, имах само леки фрактури и няколко повърхностни наранявания. Друг път един шизофреник ми нанесе жесток побой. Беше особено кървав и яростен сблъсък, но нямах мозъчно сътресение и лицето ми не беше обезобразено. Налагаха се само няколко шева на главата и имах само една счупена костица, без други сериозни наранявания. Всички, които знаеха за тези мои премеждия като подрастваща, казваха, че съм извадила голям късмет. Всъщност не опираше до късмет. Всичко това беше Божията закрила. Като се връщам назад, осъзнавам, че съм стигнала дотук с помощта на Божията грижа и закрила. Имах път в живота си, определен ми от Бог, и мисия за изпълнение. Не биваше да живея само за родителите си.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова: „Когато става въпрос за очакванията на родителите ти, не бива да носиш каквото и да било бреме. Ако правиш това, което родителите ти искат, съдбата ти остава същата. Ако не следваш очакванията на родителите си и ги разочароваш, съдбата ти все така остава същата. Пътят пред теб ще бъде такъв, какъвто е трябвало да бъде. Той вече е отреден от Бог. По същия начин, ако отговаряш на очакванията на родителите си, удовлетворяваш родителите си и не ги разочароваш, означава ли това, че те ще живеят по-добър живот? Може ли да промени съдбата им на страдание и лошо отношение? (Не.) Някои хора смятат, че родителите им са проявили твърде много доброта към тях, като са ги отгледали, и че родителите им са страдали толкова много през това време. Затова те искат да си намерят добра работа, след това да понесат трудностите, да положат труд, да бъдат усърдни и да работят усилено, за да спечелят много пари и да натрупат състояние. Целта им е да осигурят на родителите си привилегирован живот в бъдеще, да живеят във вила, да карат хубава кола и да се хранят и поят добре. Но след години на блъскане, въпреки че условията им на живот и обстоятелствата им са се подобрили, родителите им умират, без да се насладят и на един ден от това благоденствие. Кой е виновен за това? Ако оставиш нещата да вървят по свой собствен път, оставиш Бог да устройва и не носиш това бреме, тогава няма да се чувстваш виновен, когато родителите ти починат. Но ако работиш до изнемогване, за да спечелиш пари да се отплатиш на родителите си и да им помогнеш да живеят по-добър живот, но след това те умрат, как би се почувствал? Ако си отложил изпълнението на дълга си и си отложил спечелването на истината, ще бъдеш ли способен все пак да живееш удобно до края на живота си? (Не.) Животът ти ще бъде засегнат и до края на живота си винаги ще носиш бремето на това, че „си разочаровал родителите си“. […] Родителите трябва да изпълняват своите отговорности към децата си според собствените си условия и според подготвените от Бог условия и среда. Това, което децата трябва да направят за своите родители, също се основава на условията, които могат да постигнат, и е според средата, в която се намират. Това е всичко. Всичко, което родителите или децата правят, не бива да бъде с цел промяна на съдбата на другата страна чрез собствена сила или егоистични желания, така че другата страна да може да живее по-добър, по-щастлив и по-идеален живот благодарение на собствените си усилия. Независимо дали става въпрос за родители или деца, всеки трябва да остави нещата да се развиват по естествен път в средата, подредена от Бог, вместо да се опитва да промени нещата чрез собствените си усилия или някаква лична решимост. Съдбата на твоите родители няма да се промени, понеже имаш такива мисли за тях — тяхната съдба отдавна е отредена от Бог. Бог ти е отредил да живееш в рамките на техния живот, да те родят, да бъдеш отгледан от тях и да имаш тази връзка с тях. Затова твоята отговорност към тях е само да ги придружаваш според собствените си условия и да изпълняваш някои задължения. Що се отнася до желанието да промениш сегашното положение на родителите си или желанието те да имат по-добър живот, всичко това е излишно. Или да накараш съседите и роднините да те гледат с възхищение, да бъдеш чест за родителите си, да осигуриш на родителите си престиж в семейството — това е още по-ненужно. Има и самотни майки или бащи, които са те отгледали сами, след като са били изоставени от съпрузите си. Още повече чувстваш колко му е било трудно и искаш да използваш целия си живот, за да му се отплатиш и да му се реваншираш, дори дотам да правиш каквото ти каже. Това, което иска от теб, това, което очаква от теб, плюс това, което сам си готов да направиш, всичко това се превръща в бреме в този твой живот — това не бива да е така. В присъствието на Създателя ти си сътворено същество. В този живот не просто трябва да изпълняваш отговорностите си към своите родители, а да изпълняваш отговорностите и дълга си като сътворено същество. Можеш да изпълняваш отговорностите си към своите родители само въз основа на Божиите слова и на истините принципи, а не като правиш нещо за тях въз основа на личните си емоционални потребности или за потребностите на съвестта си“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). Неведнъж разсъждавах върху Божиите слова и проумях, че човешката съдба е в ръцете на Създателя. Бог отдавна беше предопределил колко страдания щяха да понесат родителите ми в този живот и дали щяха да имат добър живот — това нямаше нищо общо с мен. Не можех да променя съдбата им и да им дам по-добър живот само защото имам висше образование и мога да изкарвам пари. Моята участ, в това число дали можех да отида в колеж или да получа някаква диплома, също беше предопределена от Бог и не беше заслуга на родителите ми. Причината за вината, която изпитвах, че имам висше образование, а не работя, за да изкарвам пари и да изпълнявам синовния си дълг към родителите ми, беше, че не бях проумяла факта, че човешката съдба е в ръцете на Бог. Все още живеех според дяволската отрова, че: „Знанието може да промени съдбата ти“, като вярвах, че имам ли висше образование и хубава работа, това може да промени съдбата на родителите ми и да им даде по-добър живот. Всъщност можех ли наистина да променя съдбата им? Мислех си за чичо ми, който се беше трудил цял живот, за да помогне на сина си да влезе в колеж. Накрая синът му отиде в колеж, купи си къща в града и точно когато изглеждаше, че семейството най-сетне ще заживее добре, чичо ми почина внезапно. Или пък леля ми, която се трудеше, за да издържа братовчед ми в колежа, с надеждата, че ще си намери хубава работа. Братовчед ми обаче не беше отдаден на честната си работа и не само че не работеше както трябва, но и попадна в измамна схема. Беше взел от семейството си над сто хиляди юана, за да ги инвестира, а успя единствено да изгуби цялата главница. Около мен имаше много такива примери като доказателство, че нито родителите, нито децата могат да променят съдбата на другите. Дали ще имаш добър живот, или не, се определя от Бог, и никакви лични усилия не могат да променят това. Ако не вярвах в Бог, и аз щях по същия начин да следвам порядките на света — женитба, покупка на къща и кола, деца, справяне с ипотека и вноски за колата. И тогава колко енергия и излишни пари щях да имам, за да изпълнявам синовния си дълг към родителите ми? А ако бях сериозно притисната от ежедневни грижи, може би дори щях да разчитам на подкрепа от родителите ми. Смятах, че понеже изпълнявам дълга си и не работя, за да печеля пари и да отдавам синовно уважение да родителите си, животът им не е добър. Това е абсурдно. Условията на живот на родителите ми, ситуациите, през които щяха да преминат през целия си живот, и страданията, които щяха да понесат, са изцяло предопределени от Бог. Вярата ми в Бог или изпълнението на дълга ми няма нищо общо с това. Вече не трябва да живея съгласно погрешните възгледи, насадени в мен от обществото и семейството ми. Прекомерното безпокойство за родителите ми е глупаво и безсмислено. Аз съм сътворено същество и Бог е Този, Който ми е дал живот, дарил ме е с дарби и таланти и е подготвил най-различни обстоятелства, за да разшири опита и познанията ми. В крайна сметка Той ми позволи да чуя гласа на Създателя и да се насладя на поенето и ресурса на Неговите слова. Затова трябва да посветя своето време и енергия на стремеж към положителните неща и да помогна на повече хора да чуят Божия глас и да приемат спасението Му. Единствено това има смисъл и е отговорността и дългът, които трябва да изпълня като сътворено същество.

Прочетох други два откъса от Божието слово: „На първо място, повечетохора избират да напуснат дома си, за да изпълняват своя дълг отчасти поради всеобхватни обективни обстоятелства, които налагат да напуснат родителите си. Не могат да останат до тях, за да се грижат за тях и да ги придружават. Не че доброволно избират да ги напуснат, а имат обективна причина за това. От друга страна, субективно погледнато, отиваш да изпълняваш дълга си не защото си искал да оставиш родителите си и да избягаш от отговорностите си, а заради Божия призив. За да сътрудничиш на Божието дело, да приемеш Неговия призив и да изпълняваш дълга си на сътворено същество, ти си нямал друг избор, освен да напуснеш родителите си. Не си можел да останеш до тях, за да ги придружаваш и да се грижиш за тях. Не си ги оставил, за да избегнеш отговорността, нали? Това да ги оставиш, за да избегнеш отговорностите си, и това да се налага да ги оставиш, за да откликнеш на Божия призив и да изпълняваш своя дълг, не са ли две различни природи? (Така е.) В сърцето си имаш емоционална привързаност към родителите си и мислиш за тях. Чувствата ти не са кухи. Ако обективните обстоятелства го позволяват и си способен да останеш до тях, като същевременно изпълняваш дълга си, тогава щеше да искаш да останеш до тях, редовно да се грижиш за тях и да изпълняваш отговорностите си. Но трябва да ги напуснеш поради обективни обстоятелства. Не можеш да останеш до тях. Не че не искаш да изпълняваш отговорностите си като тяхно дете, а не можеш. Това не е ли различно по природа? (Така е.) Ако си напуснал дома си, за да избегнеш синовните си задължения и изпълнението на отговорностите си, това е липса на синовни чувства и човешка природа. Родителите ти са те отгледали, но нямаш търпение да разпериш криле и бързо да отлетиш сам. Не искаш да виждаш родителите си и не обръщаш никакво внимание, когато чуеш, че изпитват някакво затруднение. Дори и да имаш средствата да им помогнеш, не го правиш. Просто се преструваш, че не чуваш и оставяш другите да говорят за теб каквото искат. Просто не искаш да изпълниш отговорностите си. Това е липса на синовна отговорност. Но така ли стоят нещата сега? (Не.) Много хора са напуснали своите райони, градове, области или дори държави, за да изпълняват дълга си. Те вече са далеч от родните си места. Освен това по различни причини за тях не е удобно да поддържат връзка със семействата си. Понякога разпитват за сегашното положение на родителите си хора, които идват от същия роден град и изпитват облекчение да чуят, че родителите им все още са здрави и се справят добре. Всъщност, това не е липса на синовна отговорност. Не си стигнал такава степен, че да ти липсва човешка природа, степен, при която дори не искаш да се грижиш за родителите си или да изпълняваш отговорностите си към тях. А поради различни обективни причини, трябва да направиш този избор, така че не проявяваш липса на синовна отговорност“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (16)). „Ако се придържаш към истина принцип, идея или гледна точка, която е правилна и идва от Бог, животът ти ще стане много спокоен. Вече нито общественото мнение, нито будната ти съвест, нито бремето на чувствата ти ще пречи на начина, по който се справяш с отношенията си със своите родители. Напротив, тези неща ще ти позволят правилно и рационално да се изправиш пред тази връзка. Ако действаш според истините принципи, които Бог е дал на човека, дори и хората да те критикуват зад гърба ти, пак ще чувстваш мир и спокойствие в дълбините на сърцето си и това няма да ти повлияе. Поне вече няма да се укоряваш, че си безчувствен неблагодарник, или да усещаш дълбоко в сърцето си обвиненията на съвестта си. Защото ще знаеш, че всички твои действия са извършени в съответствие с методите, на които Бог те е научил, и че слушаш и се покоряваш на Божиите слова и следваш Неговия път. Слушането на Божиите слова и следването на Неговия път е чувството за съвест, което хората най-вече трябва да притежават. Ще бъдеш истински човек само когато можеш да правиш това. Ако не си го постигнал, тогава си безотговорен неблагодарник“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (17)). След като прочетох тези два откъса от Божието слово, се развълнувах дълбоко. Сълзи се стичаха от очите ми, без да мога да ги спра. Бог ни разбира така добре. Той знае, че сме дълбоко подведени и увредени от най-различни нечестиви и погрешни идеи на семейството и обществото, които оковават духа ни. Затова Той изразява истината, за да ни помогне постепенно да прозрем същността на тези въпроси и да ги видим от правилна и рационална гледна точка. Бях чула гласа на Създателя и бях избрана да проповядвам евангелието и да изпълнявам дълга си, за да дам възможност на повече хора да получат Божието спасение. Това е най-праведната и най-смислената постъпка и е моя отговорност и мисия. Не бива да се осъждам за това, че не успявам да проявявам синовна почит към родителите ми, особено при положение че не съм бягала умишлено от отговорностите си като дете, нито съм била непочтителна, когато условията са позволявали да изпълня тези отговорности. След като осъзнах това, вече не изпитвах вина и спрях да се самоупреквам. Проумях, че само когато преценяваш хората според Божието слово, можеш да избегнеш предубеждения и грешки. Разбрах както своите отговорности и задължения към родителите ми, така и отговорностите и мисията ми като сътворено същество, а също и истинската стойност и смисъл на човешкия живот.

След като преминах през това преживяване, усещам, че Божиите слова са наистина прекрасни. Божиите слова бяха това, което ме изведе извън традиционната култура, като позволиха на сърцето ми да почувства облекчение и свобода. Сега се чувствам много по-спокойна. Когато имам свободно време, мога да разсъждавам над още от Божиите слова и да опознавам своите пропуски, а мислите ми са по-съсредоточени върху въпросите, свързани с моя дълг.