От Вики, САЩ

Надзиравам евангелското дело в църквата. Сестра Уанда и аз работим заедно като водачи на екипи. В началото виждах, че Уанда поема инициатива в дълга си и че е доста ефективна в работата си. Мислех, че е отговорен човек, който носи бреме. Но след известно време забелязах, че става все по-пасивна в дълга си. Рядко забелязваше проблеми в делото, а още по-малко ги разрешаваше. В миналото, когато обобщавахме работа си, тя винаги идваше при мен, за да обобщи проблеми или отклонения в делото и да обсъди начини за разрешаването им. Но сега само мълчеше. Обикновено споделяхме по-голямата част от работата в нашия екип и проблемите бяха обобщавани своевременно след откриването им. Това можеше да реши проблемите по-добре и да подобри ефективността на работата. Но сега Уанда не взимаше присърце проблемите на групата. Помислих си: „Тя не изпълнява отговорностите си като водач на екип. Това не е приемливо, трябва да разговарям с нея за това“. Но после се замислих: „Отношенията ми с Уанда по принцип са доста добри. Ако направо ѝ кажа, че носи леко бреме в дълга си и не върши никаква реална работа, няма ли да я засрамя? Ако наруша спокойствието с тези думи, как ще се разбираме след това? Няма смисъл! Колкото по-малко проблеми, толкова по-добре. Не бива да я обиждам“. В същото време постоянно се обвинявах наум: „Нима състоянието на Уанда не е лошо през този период? Ако това продължава, животът ѝ ще пострада и това ще се отрази на работата ѝ. Не трябва ли веднага да общувам с нея? Но ако просто изтъкна директно, че ѝ липсва чувство за бреме, няма ли да се почувства възпряна и да си помисли, че наблюдавам отблизо работата ѝ? Може би просто трябва да кажа на водачката и да я оставя да помогне на Уанда. Тогава няма да се налага аз да я оскърбявам“. Но после си помислих: „Ако кажа на водачката и Уанда разбере, няма ли да каже, че съм я изклюкарила? Не, по-добре да не казвам нищо“. Лутах се така напред-назад и този въпрос просто не ми даваше мира. Знаех, че състоянието ми е погрешно, затова отправих молитва към Бог да ме ръководи в търсенето на истината и в решаването на проблемите ми.

Веднъж по време на събиране прочетох Божиите слова: „Когато виждате проблем, но не правите нищо, за да го спрете, не разговаряте за него, не се опитвате да го ограничите и освен това не съобщавате за него на тези над вас, а играете ролята на угодник, това знак за липса на преданост ли е? Предани ли са на Бог тези, които угодничат? Ни най-малко. Такъв човек не просто не е предан на Бог — той действа като съучастник на Сатана, като негов спътник и последовател. Той изпълнява своя дълг и отговорност без преданост, но е доста предан на Сатана. В това е същността на проблема. Що се отнася до липсите в професионален аспект, възможно е постоянно да се учите и да черпите опит, докато изпълнявате дълга си. Такива проблеми могат да бъдат разрешени лесно. Най-трудното нещо за разрешаване е поквареният нрав на човека. Ако не се стремите към истината и не се справяте с покварения си нрав, а винаги угодничите, не кастрите тези, които сте видели, че нарушават принципите, и не им помагате, нито ги разобличавате или разкривате, а винаги се свивате, без да поемате отговорност, тогава подобно изпълнение на дълга само ще компрометира и забавя работата на църквата“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). „Поведението на хората и начините им да се справят със света трябва да се основават на Божиите слова. Това е най-важният принцип на човешкото поведение. Как могат хората да практикуват истината, ако не разбират принципите на човешкото поведение? Да практикуваш истината не означава да говориш празни приказки или да рецитираш лозунги на висок глас, а по-скоро означава, че с каквото и да се сблъскват хората в живота си, щом то касае принципите на човешкото поведение, разбирането им за нещата или въпроса за изпълнението на дълга им, те са изправени пред избор и трябва да потърсят истината, устои и принципи в Божиите слова, а след това да намерят пътя, по който да практикуват. Хората, които могат да практикуват по този начин, се стремят към истината. Колкото и големи да са трудностите, пред които си изправен, ако можеш така да се стремиш към истината, това означава, че следваш пътя на Петър, пътя на стремежа към истината. Към какви принципи например трябва да се придържаш в общуването си с останалите? Първоначално разбирането ти може да е, че хармонията е богатство, а въздържаността — проява на интелигентност, и че трябва винаги да се харесваш на всички, да избягваш да унижаваш и обиждаш останалите и че така ще се разбираш добре с другите. Ограничаван от това разбиране, ти си мълчиш, ако забележиш, че някой върши нещо лошо или нарушава принципите. Предпочиташ делото на църквата да претърпи загуби, отколкото да обидиш някого. Стремиш се да се харесаш на всеки, който и да е той. Когато говориш, мислиш само за човешките чувства и за това да запазиш репутацията си, и винаги изричаш приятни за ухото думи, за да се харесаш на останалите. Дори да откриеш, че някой има проблеми, предпочиташ да го толерираш и да го обсъждаш зад гърба му, но в негово присъствие браниш спокойствието и поддържаш отношенията. Какво мислиш за подобно поведение? Това не е ли поведение на подмазвач? Не е ли доста хитро? Това нарушава принципите на човешкото поведение. Не е ли низко да се държиш така? Хората, които постъпват така, не са добри и това не е благородно поведение. Колкото и да си страдал и каквато и цена да си платил, ако се държиш безпринципно, си се провалил в това отношение, и Бог няма да признае, запомни или приеме поведението ти“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. За да изпълни дълга си добре, човек трябва поне да има съвест и разум). Божиите слова ме накараха да разпозная, че таях погрешно виждане относно това, че отношенията между хората винаги трябва да бъдат мирни. Ако винаги посочвах и разобличавах проблемите на другите, това би да ги обидило и вероятно би наранило както тяхната гордост, така и нашата връзка, което би направило спогаждането ни по-трудно. Като съпоставих този възглед с Божиите слова, най-накрая видях, че това не е съгласно истината и противоречи на принципите да бъдеш личност. Такива хора са егоистични, достойни за презрение, хитри и измамни. За да поддържат добри отношения, те не казват нищо, когато видят, че някой има проблем, а предлагат само ласкателни и похвални думи. Те са неискрени в общуването си и не помагат истински, а по-скоро вредят на хората. Тези хора са негодници в Божиите очи и Той не ги одобрява. Точно както се отнасях с Уанда — виждах ясно, че тя не носи бреме в дълга си и не върши истинска работа, но не практикувах истината и не я заговорих за проблемите ѝ. Дори нямах смелостта да докладвам нейните проблеми. Взимах под внимание само това как да съхраня връзката си с нея. Мислех, че ще оскърбя някого с разобличаването на проблемите му и ще нараня чувствата му. Макар и да виждах, че това се отразява на делото, все пак не исках да се опълча на плътта и да практикувам истината. Държах се като измамница и угодница! Открих проблемите на моята сестра, но не ги разобличих. Въпреки че запазих връзката ни, това никак не беше от полза за навлизането ѝ в живота и също така повлия на евангелското дело на църквата. Като действах по този начин, аз наистина вредях на другите и на църковното дело.

След това потънах в размисъл какви трябва да бъдат принципите за взаимодействие с хората. Видях, че Божието слово гласи: „Трябва да се съсредоточите върху истината — едва тогава можете да навлезете в живота и едва когато имате навлизане в живота, можете да предоставяте ресурс и да водите други хора. Ако се установи, че действията на някого противоречат на истината, трябва грижовно да му помогнем да се стреми към истината. Ако някой е способен да практикува истината и има принципи в начина, по който върши всичко, трябва да се опитваме да се учим от него и да му подражаваме. Ето какво представлява взаимната любов. Именно такъв дух трябва да цари в църквата — всеки да се съсредоточава върху истината и да се стреми да я постигне. Няма значение колко стари или млади са хората, дали са опитни вярващи, нито дали имат големи или малки заложби. Това няма значение. Всички са равни пред истината. Това, което трябва да гледате, е кой говори правилно и в съответствие с истината, кой мисли за интересите на Божия дом, кой поема най-голямото бреме в делата на Божия дом, кой разбира истината по-ясно, кой споделя чувството за справедливост и кой е готов да плати цената. Братята и сестрите трябва да подкрепят и открито да одобряват такива хора. В църквата трябва да цари този дух на почтеност, който идва от стремежа към истината. Така ще получите делото на Светия дух и Бог ще ви дари с благословии и напътствие. Ако в църквата преобладава дух, при който разпространявате клюки, издребнявате помежду си, изпитвате неприязън един към друг, взаимно се ревнувате и спорите помежду си, тогава Светият Дух със сигурност няма да върши делото си във вас. Когато се боричкате помежду си и тайно се карате, мамите, заблуждавате и заговорничите един срещу друг, това е лоша атмосфера! Ако в църквата преобладава такава атмосфера, тогава Светият Дух със сигурност няма да върши делото Си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само този, който изпълнява добре дълга си с цялото си сърце, ум и душа, е човек, който обича Бог). В църквата истината царува; братята и сестрите трябва да си общуват според истините принципи. Истината трябва да бъде приоритет в общуването между членовете на църквата. На всеки, който нарушава принципите, трябва да му бъде казано, той трябва да бъде кастрен и да му се помогне с любов, за да може да се стреми към истината. Всеки, който говори и действа в съответствие с истината, има усещане за справедливост и е в състояние да защити църковното дело, трябва да бъде подкрепян и защитаван. Когато всеки се стреми да изпълнява дълга си според Божиите изисквания, общува и практикува истината, отклоненията на Божиите избраници при изпълнението на дълга им ще намалеят с времето. Когато разбрах тези неща, ми олекна на сърцето и имах път за практикуване. Тогава се замислих как всъщност всеки истински вярващ в Бог иска да изпълни дълга си добре и да Му се отплати за Неговата любов. Но никой не може да избегне разкриването на своята поквара и на многото си недостатъци в хода на изпълнението на дълга си. Братята и сестрите трябва да си помагат и да се поправят по този въпрос. Посочването и разобличаването на проблемите на другите не се прави, за да ги засрами или нападне, а по-скоро за да им помогне да осъзнаят проблемите си и да променят неправилното си състояние възможно най-рано. Само това е истинска любов и израз на взаимна любов. Целта му е да се защити църковното дело. За разлика от това, когато виждаш проблемите на другите, но си мълчиш и прилагаш философията на Сатана, за да защитиш личните си интереси, проявяваш безотговорност към тяхното навлизане в живота и църковното дело. Да живееш по този начин, е твърде егоистично и достойно за презрение. Мислех за моето общуване с Уанда. Видях, че тя има проблеми в дълга си, но не ѝ предложих реална помощ, защото единственото, от което се интересувах, бе да защитя имиджа си, и не се замислих за нейното навлизане в живота, нито за църковното дело. Бях истинска егоистка, бях низка и нямах никаква човешка природа! В този момент се укорявах и бях готова да практикувам Божиите слова и да се отнасям към моята сестра в съответствие с истините принципи.

По-късно отидох при Уанда, разкрих ѝ се и общувах с нея. Един по един ѝ казах всички проблеми, които съм виждала. Тя беше наистина развълнувана, след като прочете откъс от Божиите слова, и каза, че напоследък състоянието ѝ е много лошо и че дори няма какво да каже по време на молитва. Бях шокирана да чуя това и обвиних себе си. Ако го бях посочила и ѝ бях помогнала по-рано, вероятно е можела да промени неправилното си състояние по-рано и то нямаше да повлияе на дълга ѝ. Видях как непрактикуването на истината и угодническото ми държание само за да запазя връзката си с моята сестра, наистина ѝ вредят. Затова се помолих на Бог и реших, че в бъдещото ми общуване с хората ще се съсредоточа върху практикуването на истината и че ако открия проблем, ще го посоча и ще помогна веднага, вместо да бъда угодница.

Оттогава Уанда беше по-активна в дълга си. Но след известно време забелязах, че работата ѝ често нарушава принципите. Дори някой да беше с лоша човешка природа и да не беше в съответствие с принципите за приемане на евангелието, тя все пак му проповядваше евангелието, като правеше напразни усилия. Бях объркана. Уанда проповядваше евангелието толкова дълго. Тя трябваше да схваща по-добре всеки аспект от принципите. Как можеше да допуска такива очевидни грешки? Нейното състояние още ли не бе променено? Може би трябва да ѝ напомня. Но тогава си помислих: „Вече ѝ помогнах преди. Няма нужда постоянно да я поправям. Това е толкова неловко. Ако винаги я поправям, няма ли да помисли, че съм надменен човек, че винаги съм придирчива към проблемите на другите или че искам твърде много от хората? Това би било лошо за имиджа ми. Просто не трябва да се занимавам“. И така, видях, че състоянието и положението на Уанда по време на нейния дълг не бяха правилни, но все пак си затворих очите и не го посочих, нито ѝ помогнах. Мина известно време и Уанда беше освободена, защото дълго време беше нехайна и неефективна в дълга си. Чувствах се толкова виновна. Ясно виждах, че има проблеми в начина, по който тя изпълняваше дълга си, но нехаех. Затварях си очите и не правех нищо, за да ѝ напомня или помогна. Сега, когато тя беше освободена, не бях ли и аз отговорна? Измъчвах се и се чувствах изгубена. Защо винаги се държах като угодница и не бях способна да практикувам истината? Какъв беше коренът на този проблем?

Докато размишлявах и търсех, видях, че Божието слово гласи: „Във философиите за светските отношения има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запазиш приятелските си връзки, трябва да си мълчиш за проблемите на приятеля си, дори и да ги виждаш ясно; че трябва да спазваш принципа да не удряш хората в лицето и да не посочваш недостатъците им. Хората трябва да се заблуждават взаимно, да се крият един от друг, да плетат интриги помежду си; и макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш максимата на философиите за светските отношения, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да разкриват чувствата си или да водят задълбочени разговори, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другия, нито да кажат нещо, което би било от полза за другия. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другия. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, да не би случайно да си навлекат враждебността на другите. Когато човек не е заплашен от никого, не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е хитър и измамен начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението. Хората, които живеят по този начин, нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Те се пазят един от друг, взаимно се използват и надхитряват, като всеки взима от връзката това, което му трябва. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). „Сатанинската природа на човека съдържа много сатанински философии и отрови. Понякога ти самият дори не си наясно с тях и не ги разбираш. Въпреки това всеки момент от живота ти се основава на тези неща. Нещо повече, ти смяташ, че тези неща са съвсем правилни и разумни и в тях няма нищо погрешно. Това е достатъчно, за да покаже, че философиите на Сатана са станали природата на хората и че те живеят в пълно съответствие с тях, мислейки този начин на живот за добър, и без никакво чувство на покаяние. Затова те постоянно разкриват своята сатанинска природа и постоянно живеят според сатанинските философии. Природата на Сатана е животът на човечеството и това е природата същност на човечеството“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). Чрез разобличаването на Божието слово разбрах, че причината, поради която не можех да не бъда угодница, беше, че бях твърде дълбоко покварена от Сатана. Сърцето ми беше пълно с философиите и законите на Сатана като: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ и „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“, и т.н. Тези неща се бяха превърнали в правилата, според които действах и се държах. Под влиянието на тези сатанински философии мислех, че като не оскърбявам хората с думите и действията си, като пазя добри взаимоотношения и поддържам мира, имам мъдро поведение. Затова, макар и да виждах, че Уанда действа нехайно в дълга си и нарушава принципите и че това вече е повлияло на делото, не исках да я разобличавам или поправям. Предпочитах да оставя евангелското дело да страда, за да поддържам връзките си. Бях толкова здраво обвързана от философията на Сатана, че не можех да практикувам истината и нямах грам съвест или разум! Видях, че Божието слово гласи: „Очевидно е, че това е хитър и измамен начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). Бях дълбоко развълнувана. Божиите слова попаднаха право в целта и разкриха низките ми намерения, когато живеех според сатанинските философии. Преди това си мислех превзето, че причината, поради която не поправях моята сестра, е, че се страхувам тя да не се почувства възпряна. Но всъщност това беше само извинение за това да не практикувам истината. Страхувах се, че ако я поправям твърде често, тя ще се обиди и ще си помисли, че съм надменен човек, който обича да се заяжда и не може да се отнася справедливо с хората. За да оставя у моята сестра добро впечатление, си затварях очите за нейните проблеми и не общувах за истината, нито я разобличих, за да ѝ помогна. Всъщност, като се замисля, да посочвам и да разобличавам проблемите на братята и сестрите, когато ги забелязвам, е в тяхна помощ. Това означава да притежаваш усещане за справедливост и отговорност за техния живот и църковното дело, а не да разкриваш арогантен нрав, нито да се опитваш да им създаваш неприятности. Но аз изопачено смятах, че посочването и разобличаването на чуждите проблеми е признак на надменност, и се отнасях към тази положителна практика като към разкриване на поквара. Наистина не различавах правилното от грешното и се държах толкова абсурдно! Едва тогава осъзнах, че не съм била искрена в общуването си с другите, че всичко е било преструвки и хитрини. Бях такава хитруша и имамница! Замислих се как, когато си партнирах с Уанда в дълга ни, не практикувах истината, която трябваше да практикувам, и не изпълних отговорността, която ми бе възложена. Сега тя бе освободена, а у мен остана чувство на съжаление. Бях изпитала как животът според философиите на Сатана наистина наранява другите и мен самата и как прави моя живот низък и жалък. Не исках повече да живея според тях. Исках да търся истината и да изпълнявам дълга си добре.

По-късно видях, че Божието слово гласи: „Да бъдем честни хора или по-конкретно: да бъдем прости и открити, да не прикриваме нищо, да не лъжем, да не премълчаваме и да сме прями, да имаме чувство за справедливост и да можем да говорим истината. Хората трябва да постигнат първо това. […] Бог ненавижда преди всичко измамните хора. Ако искаш да се освободиш от влиянието на Сатана и да постигнеш спасение, тогава трябва да приемеш истината. Трябва да започнеш с това да станеш честен човек. Бъди откровен, казвай истината, не бъди възпиран от чувствата си, отърви се от преструвките и хитростите, говори и решавай въпросите принципно — това е лесен и щастлив начин на живот и ще си способен да живееш пред Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез практикуване на истината човек може да се отърве от оковите на покварения нрав). „Царството Ми се нуждае от честни хора, които не са лицемери, нито измамници. Не са ли непопулярни искрените и честните хора в света? Аз съм точно обратното. Приемливо е честните хора да дойдат при Мен. Аз се радвам на такъв човек и също така се нуждая от него. Точно това е Моята праведност“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 33). Божиите слова ме накараха да разбера, че Бог харесва честните хора, които са чисти и правдиви, които могат да бъдат откровени, а не измамни в речта и действията си. Само честните хора са достойни да влязат в Божието царство. Това е решено от Божия праведен нрав. Мислех за това как в света на невярващите всяко взаимодействие е театрално. Пред другите говорим само приятни и ласкави думи, без нито една от тях да е честна. Изправени пред злите неща, които противоречат на съвестта и етиката, повечето хора избират да защитят себе си и мислят, че е най-добре да не разбунват духовете. Те не смеят да кажат дори една честна или справедлива дума. Те са особено лицемерни и коварни и са непочтени или безхарактерни. Но когато общувах с братята и сестрите, аз също прилагах тези сатанински философии. Когато видех проблем, не го разобличавах и не помагах. Просто защитавах отношенията си с другите. Такъв живот е изпълнен с твърде много хитрост и измама. Това отвращава Бог и Той го мрази. В този момент се сетих как Бог е свят и има вярна същност. Въплътеният Бог общува с хората по реален начин. Той изразява истината, съди и разобличава хората навсякъде и през цялото време според покварения нрав, който разкриват, и представите им за Бог. И по-специално Божиите слова на съд и разобличаване говорят директно за корена и същността на нашата поквара. Въпреки че словата Му са сурови и тежки, всички те имат за цел да ни накарат да се опознаем, да се покаем и да се променим. Божиите слова са непоколебими и недвусмислени. Всички те са казани от сърце. Бог има особено честно и надеждно сърце към хората. Ако Бог не ни беше посочил ясно и не го беше изрекъл, ако Той не беше разобличил истината за дълбоката поквара на хората от Сатана, никога нямаше да познаем себе си. Вместо това щяхме да живеем в собствените си фантазии и да си мислим, че сме добри. Нашият покварен нрав никога не би се променил и никога не бихме постигнали спасение. Бог се надява, че можем да разпознаем истината за нашата поквара чрез Неговите слова на правосъдие и разобличение и че можем да се покаем пред Него, да живеем според словата Му и да се стремим да бъдем честни хора. Това е Божията любов към хората. След като поразмишлявах над всичко това, се почувствах силно окуражена. Реших твърдо, че съм готова да следвам Божиите изисквания и да бъда чист, праведен и честен човек.

Веднъж нашата водачка, сестра Белинда, обсъждаше делото с нас. Осъзнах, че има отклонение в работата, която тя бе възложила, и исках да ѝ го посоча. Но тогава си помислих: „Тази сестра е водачът. Ако посоча пропуск или отклонение в дълга ѝ, няма ли да я засрамя? Ако тя си помисли, че се опитвам да ѝ създавам проблеми, и се опита да ми го върне по-късно, тогава какво? Няма смисъл, не трябва да казвам нищо. Всеки допуска грешки“. В този момент осъзнах, че моята угодническа гледна точка отново излиза на преден план. Затова се помолих Бог да ме напътства да практикувам според истините принципи. След това прочетох Божието слово, което гласи: „Ако имаш мотивацията и гледната точка на угодник, тогава никога няма да можеш да практикуваш истината и да спазваш принципите, а винаги ще се проваляш и ще падаш. Ако не се събудиш и не потърсиш истината, ти си неверник и никога няма да получиш истината и живота. Какво трябва да правиш тогава? Когато се сблъскаш с такива неща, трябва да се молиш на Бог и да Го призоваваш, да Го молиш да те спаси и да ти даде повече вяра и сила и да ти даде способност да се придържаш към принципите, да правиш това, което трябва, да се справяш с нещата според принципите, да останеш непоколебим в позицията, която трябва да имаш, да отстояваш интересите на Божия дом и да предотвратяваш всякаква вреда за делото му. Ако успееш да се опълчиш на личните си интереси, гордостта си и гледната си точка на угодник, и ако вършиш необходимото с честно сърце, което не се колебае, тогава ще победиш Сатана и ще придобиеш този аспект на истината. Ще можеш ли да практикуваш истината по други въпроси, ако вечно упорстваш и живееш според философията на Сатана и все пазиш отношенията си с останалите, ако никога не практикуваш истината и не се осмеляваш да спазваш принципите? Все още няма да имаш никаква вяра или сила. Ако никога не си способен да търсиш или да приемеш истината, дали такава вяра в Бог ще ти позволи да я придобиеш? (Не.) И ако не можеш да придобиеш истината, можеш ли да бъдеш спасен? Не можеш. Никога няма да можеш да бъдеш спасен, ако вечно живееш според философията на Сатана и без никаква истина реалност. Трябва да си наясно, че придобиването на истината е задължително условие за спасение. Как тогава можеш да придобиеш истината? Ако си способен да практикуваш истината, ако можеш да живееш според нея и ако тя стане основа на живота ти, ще придобиеш истината и ще имаш живот, и така ще си един от спасените“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божиите слова, видях, че ако хората живеят според сатанинските философии и винаги угаждат на другите, те никога няма да добият истината и в крайна сметка никога няма да постигнат спасение. В същото време разбрах, че ако искаме да решим проблема с угодничеството, трябва да се молим много и да се осланяме на Бог, да Го помолим за сила, да бъдем способни да се опълчваме на плътта, да изоставяме личните си интереси и да взимаме под внимание църковното дело. Като практикуваме често по този начин, можем постепенно да преодолеем робството на нашия покварен нрав. Ако все сме неспособни да практикуваме истината и не сме отдадени на дълга си, в крайна сметка ще бъдем разкрити и отстранени. При тази мисъл имах смелостта и мотивацията да практикувам истината. Не можех да продължавам да угаждам на хората без съвест и човешка природа. Затова повдигнах въпроса пред Белинда. След като ѝ казах, изпитах огромно облекчение. По-късно на едно събиране Белинда общуваше за своя размисъл и своите придобивки, след като е била поправена. Като чух нейното разбиране чрез преживяване, бях много трогната и вкусих сладостта от практикуването на истината. Това преживяване увеличи вярата ми в практикуването на истината. Когато се натъквах на подобни ситуации след това, въпреки че все още често разкривах угодническите си възгледите, болката и усилията, които изпитвах, бяха по-малко от преди. Можех съзнателно да се опълча на себе си и да практикувам истината. Като практикувах истината по този начин, сърцето ми изпита огромно облекчение и мир. Именно Божиите слова постигнаха този ефект. Слава Богу!