В началото на 2021 г. служех като проповедник и бях назначен да отговарям за църковните дела заедно с брат Матю. Тъкмо бях встъпил в длъжност и все още не разбирах доста неща. Често се обръщах към него с въпроси. По това време Матю често ми казваше за порочните нагласи, които проявяваше по време на работа служба. Постепенно започнах да гледам отвисоко на него. Мислех, че не съм толкова порочен, колкото него и нямах полза от работата си с него. Мислех, че съм по-добър от него. Дори се чудех как въобще е станал проповедник. Аз му бях водач ръководител. Аз би трябвало да му казвам как да бъде проповедник, а не той на мен. Тъй като бе станал проповедник по-рано, всички имаха високо мнение за него. Просто не можех да приема това и знаех, че мога да се справя по-добре. За да го надмина, често съпоставях работата ни. Например, когато Матю ми казваше, че времето не му стига да свърши всичката си работа, аз се радвах, защото знаех, че вече съм изпълнил всичките си задължения и че така висшето ни ръководство ще има по-добро мнение за мен. За моя почуда обаче Матю се справяше страхотно със задълженията си. Един ден нашият водач ни възложи да намерим хора, които да обучим за напояващи. Само за два дни Матю беше намерил трима кандидати. Паникьосах се, мислейки си: „Трябва да се заловя за работа. Най-малкото трябва да намеря толкова, колкото Матю. Иначе той ще получи повече похвали от мен“. Само за три дни намерих седем души. Бях много доволен, защото се бях справил по-добре от Матю. Но когато водачът ме попита за качествата на кандидатите, той заключи, че нито един не е подходящ за напояващ. Когато ги избирах, не бях проучил качествата им. Всички кандидати на Матю обаче бяха подходящи, имаха умения, бяха човечни, обичаха истината и бяха готови да се трудят за Бога. Бях се трудил три дни напразно и се почувствах съкрушен Освен това започнах да завиждам на Матю. Как така винаги постигаше толкова добри резултати? Защо аз не можех? Той с ентусиазъм споделяше Божието слово в нашите групи и дори се включваше в работата, за която отговарях, просто нямаше как да се отлича, докато той беше наоколо. Беше ми омръзнало от него и дори започнах да го ненавиждам. Защо трябваше да работя заедно с него? Не исках той да се отличава толкова и желаех той да не постига резултати в работата си. Продължавах да се стремя към слава и не се промених.

По това време бях надзорник на сестра Анаис, която беше църковен водач. Тя не беше в добро състояние, защото не се справяше със задълженията си и затова моят водач ме прати да ѝ помогна. Но когато се свързах с нея, тя ми каза, че вече е потърсила общение с Матю, и че той е споделил Божието слово с нея и ѝ е помогнал да разреши проблема. Почувствах се безполезен. Бях много нещастен от намесата на Матю в моята работа. Този църковен лидер бе мой подчинен. Не исках хората да мислят, че не изпълнявам задълженията си и не разрешавам проблеми. Колкото повече мислех за това, толкова повече се ядосвах и вече не исках да работя с Матю. Исках да работя сам, защото така хората можеха да ме забележат. След това започнах да го избягвам, докато изпълнявах задълженията си. Веднъж Матю ме помоли да обсъдим проблем, който щяхме да разискваме по време на сбирка. Той ми звъня и ми писа, но аз съзнателно го игнорирах. Не исках да обсъждам нищо с него. Когато ми задаваше въпроси за работата, не отговарях навреме. А когато ме помоли да се включа в общението на сбирката, нарочно мълчах и му казах сам да си общува. Мислех си: „Щом ти си тук, братята и сестрите няма да ме забележат. Какъв е смисълът от общението?“. По време на една сбирка Матю поиска мнението ми, след като бе приключил с общението. Реших, че е говорил прекалено много и е казал всичко, което исках да кажа. Бях доста недоволен. Затова му казах: „Твоето общение е арогантно. Ти не разкри собствената си поквара и съвсем бегло обсъди своето разбиране. Даде резюме, но не обсъди подробностите“. Знаех, че не съм прав — бях казал това нарочно. Исках да попаря ентусиазма му, за да не говори толкова много на бъдещи събирания. Когато ми пращаше съобщения да ме пита как се справям или по други въпроси, аз не отговарях. Мислех си, че ще разбере, че не искам да работя с него. Дори исках да спре да ме търси. Просто исках да се махне и да ми даде свободата да покажа моите способности. Освен това исках да служа постоянно, също като него, така че когато и братята и сестрите да имат нужда от мен, да бъда насреща веднага. Така те щяха да имат високо мнение за мен. Исках да напусна светската си работа и да се отдам напълно на задълженията си, но се налагаше да работя, за да изхранвам семейството си. Чувствах се депресиран от това, че не мога да се посветя напълно на задълженията си като Матю. Дори си мислех: „Може и да се откажа от проповядването. Така няма да се налага да работя с Матю. Няма да се влияя от него, ако сменя работата си, и така ще мога да се отлича“. Но когато обмислих напускането си, се почувствах виновен и не знаех какво да правя. Помолих се на Бога да ми помогне да разбера състоянието си.

Сетих се за откъс от Божиите слова, в който се казва: „Дългът идва от Бог, той представлява отговорностите и поръченията, които Бог възлага на хората. Как тогава трябва човек да ги разбира? „Тъй като това е мой дълг и поръчението, което Бог ми е възложил, то е мое задължение и отговорност. Съвсем правилно е да го приема като свой неотменим дълг. Не мога да се откажа или да го отхвърля. Не мога да избирам и подбирам. Каквото ми се падне, несъмнено това трябва да направя. Не, че нямам право да избирам, а не бива да избирам. Това е разумът, който трябва да има едно сътворено същество“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Чрез Божиите слова осъзнах, че Бог ни възлага нашите задължения. Трябва да се придържам към работата си и да изпълнявам задълженията си. Не бива да бягам от тях и да бъда придирчив. Така трябваше да разсъждавам. Що се отнася до мен, пламенното ми желание да надмина Матю не бе удовлетворено и затова исках да напусна работата си. Това бе такава обида към Бог! Не се отнасях към задълженията си отговорно. По-скоро исках да се отлича чрез тях и да спечеля уважение и възхищение. Исках да напусна работата си, за да се посветя на изцяло на задълженията си не за да угодя на Бог, като ги изпълнявам, а по-скоро за да се съревновавам за статус с партньора си и да го надмина. Когато не можех да се посветя напълно на службата си поради практически причини, исках да се посветя на нещо друго, за да мога да се отлича. Действителността ми показа, че вършех всичко не с цел да изпълня задълженията си, а по-скоро за да ги използвам като възможност да се боря за статус. Бог ненавижда такова поведение.

По-късно се натъкнах на някои Божии слова. Всемогъщият Бог казва: „Жестоко човечество! Имат ли край интригантството и сплетничеството, кражбите и грабежите един от друг, надпреварата за слава и пари, взаимното избиване? Въпреки стотиците хиляди думи, които Бог е изрекъл, никой не се е вразумил. Хората действат в полза на своите семейства, синове и дъщери, за своите кариери и бъдеще, за постове, суета и пари, за храната, дрехите и плътта. Има ли някой, чиито действия наистина да са заради Бог? Дори и сред онези, които действат заради Бог, малцина са тези, които Го познават. Колко са тези, които не действат в името на собствените си интереси? Колко са тези, които не потискат и не прокуждат други хора, за да защитават собствените си позиции? Така Бог е осъждан на смърт безчет пъти от безброй варварски съдии, които отново Го разпват на кръста. Колко са тези, които могат да се нарекат праведни, защото наистина действат в името на Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Злите със сигурност ще бъдат наказани). „Някои хора все се опасяват, че другите са по-добри от тях или са над тях, че другите ще бъдат признати, а те ще бъдат пренебрегнати, и това ги кара да нападат и отхвърлят останалите. Нима това не е пример на завист към хората с талант? Нима това не е егоистично и достойно за презрение? Що за нрав е това? Това е злонамереност! Онези, които мислят само за собствените си интереси, които единствено задоволяват егоистичните си желания, без да мислят за другите и без да се съобразяват с интересите на Божия дом, имат лош нрав и не са обичани от Бог. Ако наистина си способен да проявяваш внимание към Божиите намерения, ще можеш да се отнасяш справедливо към другите хора. Нима твоята работа няма да се улесни, ако препоръчаш добър човек и му позволиш да се обучи и да изпълнява дълг, и по този начин присъединиш талантлив човек към Божия дом? Нима така няма да покажеш преданост към дълга си? Това е добро дело пред Бог; това е минимумът съвест и разум, които трябва да притежават онези, които служат като водачи“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отхвърляне на покварения нрав). Чрез Божиите слова осъзнах състоянието си. Бог казва: „Някои хора все се опасяват, че другите са по-добри от тях или са над тях, че другите ще бъдат признати, а те ще бъдат пренебрегнати, и това ги кара да нападат и отхвърлят останалите. Нима това не е пример на завист към хората с талант? Нима това не е егоистично и достойно за презрение? Що за нрав е това? Това е злонамереност!“. Тези думи бяха истинни и те разкриваха реалното ми състояние. Когато видях, че партньорът ми постигаше по-добри резултати от мен в изпълнението на задълженията си и разрешаваше по-добре проблемите на братята и сестрите, просто усетих, че той е по-добър от мен и никога няма да се отлича, докато той е наоколо. Затова му завидях и го отхвърлих, и не исках да работя с него. Съзнателно пренебрегвах съобщенията му и не отговарях на обажданията му. Когато споделяше своя опит и разбиране, аз не му съдействах в поддръжката на църковния живот, а вместо това му търсех кусури. Дори съзнателно го нарекох арогантен и го нападнах, за да погася ентусиазма му и той да спре да се отличава и да ме надминава. Бях толкова изпълнен със злоба. Измъчвах се всеки път, когато трябваше да работим заедно. Постоянно исках да се съревновавам с него и бях напълно неспособен да запазя спокойствие. Беше точно така, както казва Бог: „Жестоко човечество! Имат ли край интригантството и сплетничеството, кражбите и грабежите един от друг, надпреварата за слава и пари, взаимното избиване?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Злите със сигурност ще бъдат наказани). Тъй като желанието ми за слава и статус така и не бе удовлетворено, започнах да го мразя. Исках единствено да се отдръпна и да се отърва от него, за да мога да работя самостоятелно. Дори обмислях да зарежа службата си. Осъзнах колко съм злонамерен и безчовечен. Не бях по-различен от дивите зверове, които ловуват плячка, бях готов да се боря със зъби и нокти за собствените си интереси. Мислех само за себе си, не за църковните дела. Дори ако те се забавяха, не се притеснявах, нито се паникьосвах. Бях толкова егоистичен и подъл! Замислих се и защо партньорството ни с Матю не може просто да е лесно и хармонично. Осъзнах, че във вярата си съм тръгнал по грешния път заради сатанинския си нрав. Ако не потърсех истината и не поправех сатанинския си нрав, щях да изгубя делото на Светия Дух и да пропадна в мрака. Молих се на Бог няколко пъти, за да ми помогне да разбера себе си и да поправя покварения си нрав.

Тогава видях откъс от Божиите слова: „Какъв е девизът на антихристите, независимо в коя група се намират? „Трябва да се съревновавам! Да се съревновавам! Да се съревновавам! Трябва да се съревновавам, за да бъда най-висшият и най-великият!“. Това е нравът на антихристите. Където и да отидат, те се съревновават и се опитват да постигнат целите си. Те са слугите на Сатана и смущават делото на църквата. Нравът на антихристите е такъв: те започват, като се оглеждат в църквата, за да видят кой вярва в Бог от много години и има капитал, кой има някакви дарби или таланти, кой е бил от полза за братята и сестрите при тяхното навлизане в живота, кой има повече престиж, кой е по-старши, за кого се говори добре сред братята и сестрите, кой има повече положителни неща. Тези хора ще са тяхната конкуренция. В обобщение, всеки път, когато антихристите са сред група хора, те винаги правят следното: съревновават се за статус, за добра репутация, за това да имат последната дума по въпросите и правото да вземат решения в групата, което, след като го спечелят, ги прави щастливи. […] Ето колко самонадеян, отвратителен и неразумен е нравът на антихристите. Те нямат нито съвест, нито разум, нито дори частица истина. В действията и делата на антихриста може да се види, че в това, което прави, няма нищо от разума на нормален човек и макар че някой може да разговаря с него за истината, той не я приема. Колкото и правилно да е това, което казваш, при него то не минава. Единственото нещо, към което обича да се стреми, е репутацията и статусът, които почита. Стига да може да се наслаждава на предимствата на статуса, той е доволен. Това, според него, е стойността на неговото съществуване. Независимо в коя група хора се намира, той трябва да покаже на хората „светлината“ и „топлината“, които предоставя, своите таланти, своята уникалност. И именно защото вярва, че е специален, той естествено смята, че трябва да бъде третиран по-добре от обикновените хора, че трябва да получава подкрепата и възхищението на хората, че хората трябва да го уважават, да го почитат — той смята, че всичко това му се полага. Не са ли такива хора нагли и безсрамни? Не е ли неприятност да има такива хора в църквата?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Чрез Божиите слова осъзнах жестокостта на действията си. Оказа се, че като работех единствено за слава, статус и възхищението на околните, проявявах нрава на антихрист. Когато видях, че общението на Матю за истината бе просвещаващо, той постигаше резултати в работата си и всички братя и сестри го хвалеха и му задаваха въпроси, аз му завидях. За да го надмина и да получа признание в сърцата на другите, аз дори обмислях да напусна работата си, за да се посветя на изцяло на задълженията си за да бъда насреща, когато някой се нуждае от мен и да разреша проблемите му. Така другите щяха да имат високо мнение за мен и в сърцата им нямаше да има място за Матю. Всеки път, когато работех с Матю, чувствах, че живея в сянката му и нямам шанс да се изтъкна. Не ми харесваше как той винаги печелеше възхищението и похвалите на братята и сестрите и дори се надявах никой да не му отговори, когато изпращаше съобщения в груповия чат. Заради него никой от братята и сестрите не ме забелязваше и затова през цялото време се борех с него с надеждата да го надмина и да накарам братята и сестрите да ми се възхищават и да ме почитат. Това беше типът поведение, което проявявах в опитите си да се сдобия със слава и статус. Когато амбициите и желанията ми не бяха удовлетворени, си помислих, че нямам шанс да се отлича и поисках да се откажа от проповядването с мисълта, че ще мога да си създам име в друга сфера. Осъзнах, че манията ми за слава и статус бе излязла извън контрол. Наподобявах антихрист в любовта си към тях. Това желание бе дълбоко залегнало в мен, то бе неизменна част от природата ми. Осъзнах, че пътят, по който вървях, бе изключително опасен. Божият нрав е ненакърним — Той е праведен. Ако не се поправех, а продължавах да се стремя към слава и статус, без изобщо да се замислям за църковната работа, щях да бъда отхвърлен и пропъден от Бог. Почувствах се дълбоко погнусен от действията си и вече не исках да се съревновавам за положение с колегата си. Помолих се на Бог да ми помогне да се освободя от оковите и ограниченията на сатанинския си нрав.

След това се натъкнах на този откъс от Божиите слова: „Каквато и да е посоката или целта на стремежа ти, ако не анализираш стремежа към статус и репутация и ако ти е много трудно да загърбиш тези неща, те ще се отразят върху твоето навлизане в живота. Докато статусът заема място в сърцето ти, той напълно ще контролира и ще влияе на посоката на живота ти и целите, към които се стремиш, и в такъв случай ще ти е много трудно да навлезеш в истината реалност, камо ли да постигнеш промени в нрава си. Разбира се, излишно е да се споменава дали в крайна сметка си способен да получиш Божието одобрение. Нещо повече, ако никога не си в състояние да загърбиш стремежа си към статус, това ще се отрази на способността ти да изпълняваш дълга си задоволително, което много ще затрудни превръщането ти в приемливо сътворено същество. Защо казвам това? Бог не мрази нищо повече от това хората да се стремят към статус, защото стремежът към статус е сатанински нрав. Това е грешен път, който е породен от покварата на Сатана, и Бог го заклейми; той е именно това, което Бог съди и пречиства. Бог не мрази нищо повече от стремежа на хората към статус, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. А дали всичко това по природа не е враждебно към Бог? Статусът не е постановен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, стремежът към статус е път без изход. Колкото и разумно да е оправданието ти да се стремиш към статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако не е даден от Бог, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен и ще се окажеш без изход“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). Чрез Божиите слова, осъзнах, че постоянният ми стремеж към статус не само ми пречеше да изпълнявам задълженията си и не ми позволяваше да бъда достойно сътворено същество. Тъй като постоянно се стремях да спечеля статус, все се опитвах да надмина Матю и да спечеля възхищението на всички, все се съревновавах и се надпреварвах, ставах все по-злонамерен и губех нормалната си човешка природа. Осъзнах, че стремежът към слава и статус не е правилният път и че е път, който се противопоставяна Бог и води към гибел. Понеже се считах за вярващ и за сътворено същество, трябваше да се съсредоточа върху търсенето на истината и да престана да се занимавам с нещо толкова безполезно, като стремежа към слава и статус. Само тогава можех да спра да върша зло и да се противопоставям на Бог. Затова се помолих на Бог с думите: „Мили Боже, осъзнах собствената си сатанинска природа. Поради моята мания за репутация и статус често завиждам на Матю и не искам да си сътруднича с него. Мили Боже! Отсега нататък ще се покайвам пред Теб и няма да гоня слава и статус. Ще се стремя единствено към истината и изпълнението на задълженията си. Моля Те, Боже, напътствай ме и ми помагай“.

По време на моите молитви се натъкнах на този откъс от Божиите слова: „Какви принципи определят постъпките ви? Трябва да се държите подобаващо на положението си, да си намерите подходящото място и да изпълнявате добре дълга, който трябва да изпълнявате. Само така човек е разумен. Например някои хора с определени професионални умения разбират принципите и трябва да поемат отговорността и да извършват окончателните проверки в съответната област. Други могат да дават идеи и да вникват в смисъла, да вдъхновяват останалите и да им помагат да изпълняват дълга си по-добре — тогава те трябва да дават идеи. Ако успееш да намериш подходящото за теб място и да работиш в хармония с братята и сестрите си, ще изпълняваш дълга си добре — това означава да постъпваш според положението си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Божиите слова ми дадоха път за практикуване. Помислих си: „Аз съм обикновен човек. Трябва да се стремя да стана истинско сътворено същество, да науча мястото си, да работя в съгласие с околните и да изпълнявам задълженията си колкото може по-добре. Това е единственият правилен път“. Сетих се как, когато Бог накара Адам да даде имена на животните, Той одобри имената, които Адам бе измислил. Не отхвърли Адам и не измисли Свои имена, за да покаже колко по-велик е, а прие избора на Адам. Това ми показа, че Божията скромност и ненатрапчивост са прекрасни. Бог е над всичко, Той е Господ на цялото творение и все пак Той скромно скрива Себе Си. А аз, едно обикновено сътворено същество, исках само да се изтъквам и да печеля уважението на околните и дори се опитвах да преча на тези, които жънеха добри резултати в работата си заради собствения си статуси репутация. Бях толкова арогантен и неразумен! Изпълних се с такова съжаление за стореното, разкаях се пред Бог и Му се помолих да ми даде куража да си призная пред партньора си.

После събрах кураж и се извиних на Матю, разкрих му своя нрав на антихрист, който се изразяваше в желанието ми тайно да се съревновавам с него за слава и статус. След като сторих това, се изпълних с мир. По-късно Матю намери Божии думи, които бяха уместни за моето положение, и ми помогнаха много. Бях толкова благодарен на Бог! Заклех се пред Него, че ще се държа така, както Той иска. След това престанах да пренебрегвам съобщенията на партньора ми и започнах активно да го държа в течение на всички проекти, за които отговарях, позволих му да знае какво върша, да ръководи работата ми и да ми помага. Обсъдихме работата си и започнахме да си сътрудничим в сбирките и общенията. Допълвахме се един друг и вършехме църковната работа заедно, като екип. Слава на Бога!