От Кристина, САЩ

Като млада бях наистина срамежлива и когато идваха гости, се криех зад родителите си, а когато моите родители ми казваха да ги наричам чичо или леля, бях прекалено срамежлива, за да го правя. Майка ми се шегуваше с гостите, като казваше: „Това дете е нямо и не може да говори“. Майка ми също така често казваше, че никога няма да постигна нещо и че от мен нищо няма да стане. Тъй като нямах дар слово, често ми се присмиваха и ме критикуваха, и аз наистина се страхувах да говоря пред другите. Винаги, когато изпадах в ситуация, в която трябваше да говоря, правех всичко възможно да се измъкна от нея. През ученическите си години никога не съм участвала в никакви дейности и винаги се криех в ъгъла, където тихо си учех уроците. В годината, в която завърших университета, учителят каза, че съм подготвена да бъда препоръчана за висше учебно заведение, и аз бях много щастлива. Но когато чух, че ще има интервю с преподавателите професорите, много се разтревожих, като си мислех колко лоши са комуникативните ми умения и че ако отговарям несвързано, накрая ще се изложа. Няколко дни се борих със себе си, но все пак не намерих смелост да се явя на интервюто. След като намерих Бог, видях как братя и сестри се събират и общуват открито и просто и че никой не се присмива на никого, и се почувствах освободена. Постепенно започнах да се обучавам да говоря искрено с всички, като споделях моето състояние и моите разбирания. Понякога говорех малко несвързано, но братята и сестрите не ме гледаха отвисоко и аз не се чувствах толкова възпирана. С течение на времето започнах да говоря повече. По-късно по време на едно събиране се отклоних от темата, докато общувах, и водачът на групата ме прекъсна. Усетих как лицето ми пламва от срам и исках да потъна вдън земя. Спомних си как родителите ми казваха, че никога няма да постигна нещо, и явно бяха прави. Чувствах, че моята несръчност с думите ме прави напълно безполезна и че ще прекарам живота си незабелязана в ъгъла. В този момент си казах: „Трябва да говоря по-малко пред хората, за да избегна разобличаването на недостатъците ми и за да не ми се присмиват“. След това дълго време държах устата си затворена. Извън груповите събирания мълчах и просто слушах общението на другите. Понякога имах свое собствено разбиране след преживяване, но след това се сещах как не мога да подредя това, което искам да кажа, и как говоря несвързано, и си мислех, че ако отново ме прекъснат, ще бъде крайно унизително за мен, затова не исках да общувам. По-късно работих върху създаването на видеоклипове за църквата. Братята и сестрите ме избраха за водач на екипа, защото видяха, че съм по-умела в тази област. Но когато се замислих, че в ролята си на водач на екип трябва често да осъществявам и да проследявам работата и че ще трябва да общувам с братята и сестрите и да решавам проблемите им, се притесних, като си мислех: „Какво ще стане, ако с моята неумела реч не успея да изпълня добре този дълг? Това би било толкова унизително“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се страхувах, така че казах на водача, че имам слаби заложби и не мога да изпълнявам този дълг, затова той трябва да избере друг брат или сестра за ролята. Водачът сподели Божиите намерения с мен, като ми предложи да се осланям на Бог и да се обучавам известно време, за да видя как ще потръгнат нещата, и аз неохотно се съгласих. Докато бях водач на екипа, бях наистина пасивна и всеки път, когато трябваше да бъда домакин на събиране или общение, се отдръпвах, като оставях партньорката ми да говори повече. Тя не разбираше защо го правя. Каза, че съм успяла да открия проблеми, докато съм изпълнявала дълга си, че съм имала собствени мисли и гледни точки, и че бих могла да изразя някои прозрения по време на общението с Божиите слова, и че заложбите ми не са толкова слаби, затова се чудеше защо винаги избягвам да говоря. Тя ме насърчаваше да практикувам повече. Но каквото и да казваше, все още се чувствах неадекватна и на няколко пъти дори се опитах да напусна. В крайна сметка бях отстранена, защото бях твърде пасивна в дълга си. По-късно водачът на екипа ме помоли да ѝ сътруднича в надзора на работата. Бях малко притеснена, като си мислех: „Не съм добра в говоренето; надявам се да не изпадна в неудобно положение“. Водачът на екипа сподели Божиите намерения с мен, като каза, че има нужда от човек с добри познания в тези умения, който да ѝ сътрудничи. Когато чух водачът да казва това, се почувствах малко виновна. Въпреки че бях неумела с думите, все пак можех да свърша някаква работа в тази област, а сътрудничеството с водача на екипа беше необходимо за делото. Ако винаги се измъквам, това няма ли да забави делото? След като помислих за тези неща, аз се съгласих. След това продължих да се питам: „Защо винаги се опитвам да избягам и да напусна, когато ме помолят да бъда водач на екипа? Какво точно причинява това поведение?“. Докато прехвърлях тези объркани мисли на ум, се помолих на Бог, за да потърся.

По време на едно събиране водачът прочете откъс от Божиите слова, който се отнасяше за проблема ми и изясни объркването в сърцето ми. Всемогъщият Бог казва: „Някои хора в детството си са изглеждали обикновени, не са можели да се изразяват и не са били особено съобразителни, поради което другите в семейната и социалната им среда са ги оценявали доста неблагоприятно и са казвали неща като: „Това дете е глупаво и бавно и говори мъчно. Погледнете чуждите деца, които говорят толкова добре, че могат да въртят хората на малкия си пръст. Докато това дете по цял ден само се цупи. Не знае какво да каже при среща с хора, не знае как да обясни или как да се оправдае, когато направи нещо нередно, и не може да забавлява хората. Това дете е идиот“. Родителите го казват, роднините и приятелите го казват, и учителите им също го казват. Тази среда оказва определен, невидим натиск върху подобни хора. Чрез преживяването на тази среда те несъзнателно развиват определен вид мислене. Какъв вид мислене? Те мислят, че не изглеждат добре, че не са много симпатични и че другите никога не се радват да ги видят. Смятат, че не са добри в учението, че са бавни и винаги се притесняват да си отворят устите и да говорят пред другите. Твърде са смутени да благодарят, когато хората им дадат нещо, и си мислят: „Защо никога не мога да кажа две думи на кръст? Защо другите хора говорят толкова гладко? Просто съм глупав!“. Подсъзнателно те смятат, че са безполезни […]. Хората, които се чувстват непълноценни, не знаят кои са предимствата им. Те просто мислят, че са неприятни, винаги се чувстват глупави и не знаят как да се справят с нещата. Казано накратко, те смятат, че не могат да свършат нищо, че са непривлекателни, че не са умни и че имат забавени реакции. Те са незабележими в сравнение с другите и не получават добри оценки в обучението си. След като израснат в такава среда, тази нагласа за малоценност постепенно взема връх. Тя се превръща в своеобразна трайна емоция, която оплита сърцето ти и изпълва ума ти. Независимо дали вече си пораснал, дали си тръгнал по света, дали си женен и дали си се утвърдил в кариерата си, и независимо от социалния ти статус, не е възможно да се отървеш от това чувство за малоценност, насадено от средата, в която си израснал. Дори след като започнеш да вярваш в Бог и се присъединиш към църквата, продължаваш да смяташ, че имаш обикновен външен вид, лоши интелектуални заложби, не можеш да се изразяваш и нищо не можеш да свършиш. Мислиш си: „Просто ще правя каквото мога. Не е нужно да имам амбиции да бъда водач, не е нужно да се стремя към задълбочени истини, просто ще се задоволя с това да съм най-незначителният и ще оставя другите да се отнасят с мен както искат“. Когато се появят антихристи и лъжеводачи, се чувстваш неспособен да ги прозреш или разобличиш и смяташ че не си създаден за това. Чувстваш, че е достатъчно, стига ти самият да не си лъжеводач или антихрист, че всичко е наред, щом не предизвикваш смущения и прекъсвания, и че е достатъчно, стига да можеш да стоиш на позицията си. В дълбините на сърцето си чувстваш, че не си достатъчно добър и не си толкова добър, колкото другите хора, че останалите може би са обекти за спасение, а ти в най-добрия случай си обслужващ, и затова смяташ, че не можеш да се справиш със задачата да се стремиш към истината. Независимо от това колко истина си способен да разбереш, все още смяташ, че щом Бог е предопределил да имаш такива заложби, каквито имаш, и да изглеждаш така, както изглеждаш, то вероятно Той е предопределил да бъдеш просто обслужващ и че нямаш нищо общо със стремежа към истината, с това да станеш водач, да заемеш отговорна позиция или да бъдеш спасен, а си готов да бъдеш най-незначителният човек. Това чувство за малоценност вероятно не ти е вродено, но на друго ниво, поради семейната ти среда и средата, в която си израснал, ти си бил подложен на умерени удари или неуместни оценки и това е породило чувството за малоценност у теб. Тази емоция влияе върху правилната посока на твоите стремежи, влияе върху правилното желание за твоите стремежи, и също така възпрепятства правилните ти стремежи. Щом като правилните ти стремежи и правилната решителност, която трябва да имаш в човешката си природа, са възпрепятствани, тогава мотивацията ти да се стремиш към положителни неща и към истината е потисната. Това потискане не е предизвикано от заобикалящата те среда или от който и да е човек и, разбира се, Бог не е определил да страдаш от него, а по-скоро е предизвикано от силно негативна емоция дълбоко в сърцето ти“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, осъзнах, че винаги съм се страхувала да говоря пред другите и да изпълнявам дълга си като водач на екип заради моето чувство за малоценност. Когато бях млада, бях прекалено срамежлива, за да поздравявам непознати, и родителите ми често казваха, че съм няма и не мога да говоря и че никога няма да постигна нищо, а роднините ми казваха, че съм идиот, защото не знаех как да се придържам към социалните норми в речта си. Тези думи дълбоко засегнаха самочувствието ми и ме накараха да се почувствам непълноценна. В резултат на това аз постоянно се определях като човек, който не е добър в говоренето, и винаги, когато бях в ситуация, която изискваше да говоря, изпадах в паника и така избягвах и отхвърлях всякакви задължения, които изискваха от мен да общувам и да говоря често. Когато виждах хора, които бяха по-красноречиви и имаха по-добри заложби от мен, се чувствах непълноценна и се засрамвах, и просто ставах негативна и се оттеглях. Дори когато ми бе дадена възможност да бъда водач на екип, чувствах, че не съм създадена за това, и нямах желание активно да изпълнявам този дълг. Чувството ми за малоценност влияеше на моята гледна точка и на целите, към които се стремях, което ме караше постоянно да си поставям граници и да избягвам поемането на отговорност. Това ме накара да пропусна много възможности за усъвършенстване и доведе до загуби за навлизането ми в живота. Сега Божият дом все още ми даваше възможност да се подготвя за водач на екип и не исках да си поставям граници, като позволявам на моите чувства за малоценност да ме възпират, затова се помолих на Бог, да ме води и да ми вдъхне вяра, за да мога да се освободя от оковите и възпирането на моите чувства за малоценност.

По-късно прочетох друг откъс от Божиите слова, който ми показа път за разрешаване на чувството ми за малоценност. Всемогъщият Бог казва: „Независимо коя ситуация е предизвикала пораждането на чувството ти за малоценност или кой или кое събитие го е причинило, трябва да имаш правилно разбиране за собствените си заложби, силните си страни, талантите си и качеството на собствената си човешка природа. Не е правилно да се чувстваш непълноценен, нито е правилно да се чувстваш по-висш — и двете са негативни емоции. Чувството за малоценност може да обвърже действията ти, да обвърже мислите ти и да повлияе на възгледите и позицията ти. По същия начин чувството за превъзходство също води до такъв негативен резултат. Затова, независимо дали става въпрос за малоценност или за друга негативна емоция, трябва да имаш правилно разбиране за тълкуванията, които водят до възникването на тази емоция. Първо трябва да разбереш, че тези тълкувания са неправилни и независимо дали се отнасят до заложбите ти, таланта ти или качеството на човешката ти природа, оценките и заключенията, до които водят по отношение на теб, винаги са погрешни. В такъв случай, как можеш точно да се оцениш, да опознаеш себе си и да се избавиш от чувството за малоценност? Трябва да приемеш Божиите слова като основа за това да придобиеш познание за себе си и да научиш каква е човешката ти природа, какви заложби, таланти и силни страни имаш. […] В подобна ситуация трябва да направиш правилна оценка и да се измериш правилно в съответствие с Божиите слова. Трябва да установиш какво си научил и кои са силните ти страни, и да излезеш и да направиш всичко, което можеш, а що се отнася до нещата, които не можеш да правиш, до недостатъците и несъвършенствата ти, трябва да ги премислиш и опознаеш, трябва също така правилно да оцениш и да знаеш какви са заложбите ти и дали са добри или лоши. Ако не можеш да разбереш или да придобиеш ясно познание за собствените си проблеми, тогава помоли хората наоколо, които имат разбиране, да те оценят. Независимо дали това, което казват, е правилно, то поне ще ти даде ориентир и тема за размисъл, и ще ти позволи да имаш основна преценка или характеристика за себе си. След това можеш да разрешиш съществения проблем с негативните емоции, каквото е чувството за малоценност, и постепенно да се измъкнеш от тях. Подобни чувства за малоценност са лесни за преодоляване, ако човек може да ги разпознае, да ги осъзнае и да потърси истината“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (1)). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми се просветли. За да преодолея чувството за малоценност, трябва да имам точно разбиране за себе си, да измервам себе си според Божиите слова, да разглеждам силните и слабите си страни по обективен начин и да се стремя да постигна това, на което съм способна; а що се отнася до моите недостатъци, трябва да се изправя спокойно пред тях и да се отнасям с тях правилно. По този начин мога да изпълнявам дълга си, без да се чувствам възпирана. Размишлявах дългогодишното си чувство за малоценност и видях, че се чувствам така, защото родителите ми винаги са ме критикували, че съм неумела с думите и че не се изразявам добре, и чувствах, че комуникативните ми умения са слаби и че не можех да изразя мислите си сбито, затова всеки път, когато трябваше да изпълнявам дълг, в който се налагаше да говоря и да общувам често, се плашех. След това се успокоих, за да преценя себе си: „След като прочетох Божиите слова, мога да получа някои прозрения и мога да споделя своите разбирания след преживяване, за да помогна на моите братя и сестри, които твърдяха, че са им били от полза. Мога също така да решавам някои проблеми, свързани с умения, и въпреки че комуникативните ми умения са лоши и говоря несвързано, тези проблеми не са толкова сериозни, че да не мога да се изразявам ясно или да не мога да изпълнявам никакви задачи. Нещо повече, това не е неизлечим проблем, тъй като мога да постигна подобрение в тази област, като пиша статии и се обучавам повече в общение“. Като признах това, вече не се чувствах толкова съкрушена от натиска да изпълнявам дълга си като водач на екип и открих, че мога да го правя активно. Когато забелязвах проблемите, пред които бяха изправени моите братя и сестри в изпълнение на дълга си, правех всичко възможно, за да помогна за разрешаването им, и редовно следях напредъка в работата на братята и сестрите в нашия екип, вниквах в техните трудности и обсъждах решения с тях, а ако не можех да разреша нещо, се консултирах с партньора си и в крайна сметка винаги успявахме да намерим някакъв път напред. С практическото изпълнение на дълга си по този начин открих, че мога ясно да изразявам мислите си, че моите братя и сестри могат да ме разберат, и придобих известна увереност в дълга си като водач на екип. След време водачите дойдоха при мен и казаха, че след известно обсъждане искат да ме развиват като надзорник. Бях едновременно изненадана и щастлива да чуя тази новина, но след това бързо си помислих колко слаби са езиковите ми умения и как едва се справям като водач на екип, и че братята и сестрите в екипа са наясно с моите недостатъци и могат да разберат дали в общението ми има пропуски. Но като надзорник щях да взаимодействам с много повече хора и събиранията и изпълнението на работата щяха да изискват от мен да поема водеща роля в общението. С моите слаби ораторски умения се страхувах, че ще разкрия недостатъците си веднага щом отворя уста за общение, и че ако не общувах добре, щях съвсем да се изложа. Затова казах на водачите: „Не мога да го направя, не съм подходяща за тази роля, по-добре е да развивате друга сестра“. Тогава водачите споделиха Божиите намерения с мен, като ме насърчиха да не се ограничавам, да се обучавам и да видя как ще потръгне, и да си сътруднича с другите за разрешаване на всякакви трудности. Така че се съгласих да изпълнявам тази роля за известно време.

След това се почудих: „Осъзнавах, че се влияя от чувството си за малоценност и успях да придобия правилно отношение към себе си, тогава защо все още се колебая да поема ролята на надзорник и искам да избягам от нея?“. По време на една от моите духовни практики прочетох няколко откъса от Божиите слова, които ми помогнаха да добия известна яснота по някои от моите проблеми. Бог казва: „Що за нрав е това, когато хората все се преструват, все се прикриват и си придават важности, за да може останалите да ги ценят и да не забелязват техните грешки и недостатъци, когато все се стараят да се представят пред хората в най-добрата светлина? Това е надменност, фалш и лицемерие, това е нравът на Сатана и е нещо нечестиво. Да вземем за пример членовете на сатанинския режим. Колкото и да се борят, да враждуват или да убиват в тъмното, никой няма право да ги докладва или разобличава. Опасяват се, че хората ще видят демоничното им лице, и правят всичко възможно да го прикрият. Пред обществото правят всичко възможно да се прикрият и казват колко много обичат народа, колко са велики, славни и непогрешими. Това е природата на Сатана. Най-забележимите черти на природата на Сатана са измамата и заблудата. И с каква цел мами и заблуждава така? За да заблуди хората, да им попречи да видят неговата същина и истинското му лице и така да постигне своята цел да удължи властването си. Макар и да нямат такава власт и такъв статус, обикновените хора също искат да накарат останалите да имат добро мнение за тях, да ги ценят много и да ги издигат до висок статус в сърцата си. Това е покварен нрав и ако хората не разбират истината, те не са способни да го разпознаят“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). „Не са ли глупави хората, които никога не са откровени, които все се опитват да скрият и потулят нещо, преструват се на порядъчни, искат хората да имат високо мнение за тях, не позволяват на другите да добият пълна представа за тях и искат останалите да им се възхищават? Тези хора са най-глупавите! Защото рано или късно истината за тях ще излезе наяве. По кой път вървят с такова поведение? Това е пътят на фарисеите. В опасност ли са лицемерите, или напротив? Това са хората, които Бог презира най-много, така че смяташ ли, че ги грози опасност? Всички фарисеи вървят по пътя на унищожението!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). Бог разобличава хората, които често се прикриват и маскират, които крият своите кусури и недостатъци от другите, за да защитят своята репутация и статус. Такива хора са надменни, фалшиви и лицемерни. Разгледах поведението си в светлината на Божиите слова и разбрах, че аз съм от този тип хора, разобличени от Бог. От детството си бях контролирана от идеята, че „Хората се нуждаят от своята гордост така, както дървото се нуждае от кората си“, и отдавах голямо значение на гордостта и статуса си в сърцата на другите, като винаги исках хората да имат добро мнение и добра представа за мен. Тъй като нямах дар слово и в детството си често бях критикувана от възрастните, вярвах, че това е мой недостатък, затова винаги, когато бях в ситуация, в която трябваше да говоря, предпочитах да не го правя. След като намерих Бог, веднъж по време на общение на едно от събиранията бях прекъсната от братята и сестрите заради моето бръщолевене и отклоняване от темата и се почувствах унизена. След това не исках да общувам повече по време на събирания и се страхувах да говоря пред другите. Поведението ми беше начин да се прикрия и маскирам, като пречех на другите да видят моите кусури и недостатъци, за да не ме гледат отвисоко, а вместо това да ги накарам да мислят, че съм скромна и не парадирам, с което да оставя у тях добро впечатление и мнение за себе си. Когато братята и сестрите се съберат заедно, целта е да разговарят за своите разбирания след преживяване относно Божиите слова, да си помагат и да се подкрепят взаимно, но тъй като аз исках да скрия недостатъците си, избягвах общението с моите разбирания след преживяване. Църквата ме развиваше, за да служа като водач на екип, и ми даде възможност за обучение, но аз продължавах да бягам от дълга си и да го отказвам. Дори като водач на екип ми липсваше решителност да изпълнявам дълга си, бях негативна и пасивна и исках да напусна. За да защитя гордостта и статуса си, продължавах да бягам от дълга си, като използвах слабите си заложби за извинение, за да прикрия желанието си за репутация и статус. По този начин братята и сестрите не само нямаше да се съмняват в моя отказ да изпълнявам дълга си, но и щяха да ме възприемат като разумен и самоосъзнат човек, който не се съревновава за статус, и да останат с добро впечатление от мен. Използвах непочтени методи, за да защитя гордостта и статуса си, и по този начин мамех и подвеждах братята и сестрите си. Държах се като истинска измамница!

Чрез търсене и обмисляне на нещата осъзнах, че вътре в себе си имам друга гледна точка. Вярвах, че само хората с добри ораторски умения са компетентни да бъдат водачи и работници и че ако някой не притежава добри ораторски умения, той не е подходящ за тази роля. Но тази гледна точка всъщност правилна е? Прочетох откъс от Божиите слова: „Сред различните типове талантливи хора, за които току-що споменах, първият тип са онези, които могат да бъдат отговорници за различните елементи на работата. Първото изискване към тях е да имат способността и заложбите да възприемат истината. Това е минималното изискване. Второто изискване е да носят бреме — това е задължително. Някои хора възприемат истината по-бързо от обикновените хора, имат духовно разбиране, добри заложби, притежават работоспособност и след като практикуват известно време, могат да се справят напълно самостоятелно. Но при тези хора има сериозен проблем — те не носят бреме. […] Има и хора, чиито заложби са повече от подходящи за дадена работа, но за съжаление те просто не носят бреме, не обичат да поемат отговорност, не обичат неприятностите и не обичат да се тревожат. Те са слепи за работата, която трябва да се свърши, и дори да я виждат, не искат да се погрижат за нея. Кандидати ли са хората от този тип за повишаване и развиване? Съвсем не. Хората трябва да носят бреме, за да бъдат повишавани и развивани. Носенето на бреме може да се опише и като наличие на чувство за отговорност. Наличието на чувство за отговорност е свързано по-скоро с човешката природа. Носенето на бреме е свързано с един от критериите, които Божият дом използва за преценка на хората. Онези, които носят бреме и освен това притежават две други неща — способността и заложбите да възприемат истината и работоспособност — са типът хора, които могат да бъдат повишавани и развивани, и този вид хора могат да бъдат отговорници за различните елементи на работата. Това са задължителните критерии за повишаване и развиване на хора, които да стават различни видове отговорници, като хората, които отговарят на тези критерии, са кандидати за повишаване и развиване“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). От Божиите слова разбирам, че да си водач и работник зависи главно от човешката природа на човека и способността му да възприема истината. Освен това зависи дали човек има чувство за бреме в работата, както и чувство за отговорност. Когато хората с добри комуникативни умения разговарят за истината, за да разрешават проблеми, те могат ясно и логично да изразяват мислите си и да схващат ключови моменти, което позволява на останалите да ги разберат веднага. Това е полезно за изпълнението на техния дълг. Въпреки това, ако надзорникът има добри ораторски умения, заложби и голяма работоспособност, но има лоша човешка природа, жадува за удобства и не обича да се труди, не притежава чувство за бреме в дълга си и е безотговорен, тогава такъв човек също не е подходящ за водач и работник. Много водачи и работници са имали добри ораторски умения и заложби, но поради това, че нямат чувство за бреме в дълга си и не вършат истинска работа, а се отдават на привилегиите на позициите си, са били отстранени. И обратното — имало е водачи и работници с малко по-слаби ораторски умения и заложби, но с чувство за бреме в дълга си и чувство за отговорност, които работят усърдно и които могат да разрешават реални проблеми за своите братя и сестри в дълга си. Такива водачи и работници могат също така да вършат реална работа и църквата им предоставя възможности за обучение. В миналото си поставях ограничения като негодна да бъда водач на екип или надзорник само заради лошите ми ораторски способности и комуникативни умения. Това се дължеше на неспособността ми да търся истината и не можех да продължавам да ограничавам себе си с тези погрешни възгледи.

От този момент нататък се съсредоточих върху умението да се справям изцяло с дълга според силите си и се стремях да разгърна потенциала си. Също така съзнателно размишлявах върху Божиите слова, като се съсредоточавах върху търсенето и практикуването на истината в ситуациите, в които попадах. Когато имах някакво действително разбиране на Божиите слова, се упражнявах да пиша статии със свидетелства. Постепенно се научих да говоря логично и свързано и ясно да изразявам мислите си, така че другите да могат да ги разберат, и започнах да усвоявам уменията, свързани с комуникацията. Когато дойде време да изпълнявам работа по време на събирания, вече не бях толкова уплашена, както преди, когато моят партньор ме помоли да поема инициативата, и можех също така да обобщя проблемите и отклоненията пред всички, като по този начин подобрих ефективността на дълга си. Като практикувах по този начин, се чувствах в мир и спокойствие и постепенно излязох от сянката на чувството си за малоценност, и станах много по-ведра от преди. Вече не бях тази, която се крие в ъгъла, защото е твърде уплашена, за да каже нещо. Благодарна съм за просветлението и напътствието на Божиите слова, които ми позволиха постепенно да изляза от сянката на своята малоценност и да мога да изпълнявам дълга си като сътворено същество.