През август 2022 г. с Лиу Сюен и Джан Ци си сътрудничехме в правенето на клипове. Тъй като бях нова в правенето на клипове и не бях схванала някои принципи, Лиу Сюен, водачът на екипа, често ми помагаше. Бяхме почти на еднаква възраст и имахме общи интереси, така че бързо свикнахме една с друга и имахме добри взаимоотношения.

Веднъж Джан Ци се натъкна на някои сложни проблеми, докато правеше клип, и помоли Лиу Сюен за помощ. Лиу Сюен анализира и обсъди проблемите с нея, но готовият клип на Джан Ци все още имаше проблеми. Лиу Сюен тогава каза пренебрежително: „Вече обсъдихме това вчера и ти все пак направи клипа по този начин!“. Видях, че Джан Ци се почувства възпряна до известна степен и стоеше с наведена глава, без да казва нищо, и си помислих: „Подходът на Лиу Сюен ще нарани Джан Ци. Трябва да говорим спокойно, когато се натъкнем на проблеми, тъй като това ще бъде по-благоприятно за бъдещи подобрения“. Мислех да повдигна въпроса пред Лиу Сюен, но се поколебах, като си мислех: „Ако Лиу Сюен го приеме, тогава всичко ще е наред. Но ако не го приеме и ми отвърне, като ме постави в неудобно положение, за мен ще е толкова неловко! Ами ако Лиу Сюен си помисли, че вземам страната на Джан Ци, и спре да ме харесва? Как ще се разбираме с нея в бъдеще? Дума да не става. Може би е по-добре да не казвам нищо“. По-късно Лиу Сюен също осъзна, че е разкрила надменен нрав, но единствено даде кратко признание, без наистина да разбира себе си. Мислех си да разговарям с нея, но отново се поколебах, когато думите бяха на върха на езика ми: „Тя вече си призна, че е била надменна. Ако отново го изтъкна и разговарям с нея, дали няма да си помисли, че изискванията ми към нея са твърде високи? Ами ако започне да гледа на мен с предубеждение? По-добре да не задълбавам“. И така, този случай така си отмина. Един друг път нашият екип направи клип, който не отговаряше на стандартите. Като водач на екипа Лиу Сюен не ни поведе към намирането на причината. Няколко дни по-късно другите братя и сестри направиха анализ и проведоха разговор с нас въз основа на принципите. Едва тогава осъзнах къде се коренеше проблемът. Предложих да побързаме да научим този аспект на техническите умения. Лиу Сюен обаче не прие това сериозно и каза, че е изучавала този аспект от техническите умения преди и вече го знае, така че не организира обучение за нас. Забелязах, че Лиу Сюен имаше небрежно отношение към техническото обучение. Очевидно не беше експерт, но нямаше нито интерес, нито желание да се учи. И като водач на екипа тя не обобщаваше отклоненията. Исках да говоря с нея за проблемите ѝ, но после си помислих: „Дали на Лиу Сюен няма да ѝ стане неудобно, ако кажа това? Ами ако нараня гордостта ѝ и ще започне да гледа на мен с предубеждение?“. Така че не ѝ казах нищо, замълчах си отново. По-късно нашият надзорник ме попита за състоянието ми и исках да ѝ напиша тези неща. Но се притеснявах: „Ако Лиу Сюен види това, дали няма да каже, че съм ѝ забила нож в гърба, вместо да ѝ посоча проблемите в лицето, и че съм се възползвала от това, че пиша за собственото си състояние, за да докладвам нейните проблеми? Ако Лиу Сюен има негативно мнение за мен, как ще се погаждаме в бъдеще?“. Поради тези съображения аз изобщо не споменах проблемите на Лиу Сюен. На повърхността с Лиу Сюен си говорехме и се смеехме заедно, но когато трябваше да изтъкна проблемите ѝ, аз постоянно гадаех каква ще е реакцията ѝ. Дори когато виждах проблемите ѝ ясно, не се осмелявах да говоря открито. Беше толкова неприятно и задушаващо! В този период често се молех на Бог за Неговото просветление и наставничество, за да разбера себе си и да се освободя от оковите на моя покварен нрав.

Един ден, докато разговаряхме за нашите състояния, Лиу Сюен спомена, че липсва истинска комуникация помежду ни. Тя изтъкна, че имам склонност да угаждам на хората, и каза, че рядко отварям дума за проблемите ѝ, дори и да ги виждам. Каза, че тя също има нужда от коригирането и помощта на другите, и докато говореше, заплака тъжно. Като чух думите на Лиу Сюен, почувствах дълбок упрек към себе си и болка. Излезе, че в нейните очи аз угаждах на другите, а тя не се противопоставяше на истината толкова, колкото си мислех. Защо не можех да се накарам да кажа и дума, за да изтъкна и да разоблича проблемите ѝ? Ядох и пих Божиите слова, насочени към този проблем. Прочетох откъс от Божиите слова: „Когато си взаимодействате с братята и сестрите, трябва да разголите сърцето си пред тях и да им се доверите, за да е от полза това за вас. Когато изпълнявате дълга си, е още по-важно да разголите сърцето си и да се доверявате на хората. Само тогава ще работите добре заедно. […] Понякога, когато двама души си взаимодействат, техните индивидуалности се сблъскват или семейната им среда, произходът или икономическото положение не съвпадат. И все пак, ако тези двама души могат да разголят сърцата си един пред друг, да бъдат напълно открити за нещата и да общуват без лъжи или измами, и са способни да покажат сърцата си един на друг, тогава по този начин те ще могат да станат истински приятели, което означава да станат близки приятели. Може би, когато другият човек има трудност, той ще потърси теб и никой друг и ще се довери само на теб да му помогнеш. Дори ако го упрекнеш, той не отвръща, защото знае, че си честен човек с искрено сърце. Вярва ти, затова независимо какво му казваш или как се държиш с него, той ще може да разбере. Можете ли да бъдете такива хора? Такива хора ли сте? Ако не, тогава не си честен човек. Когато си взаимодействаш с другите, първо трябва да ги накараш да възприемат твоето вярно сърце и откровеност. Ако по време на общата ви работа и разговори и контактите с други хора нечии думи са нехайни, високопарни, представляват любезности, ласкателство, ако са безотговорни и въображаеми или ако той просто говори, за да спечели благоразположението на другия, тогава думите му не внушават доверие и изобщо не са искрени. Това е неговият начин на взаимодействие с другите, независимо кои са те. Такъв човек няма честно сърце. Това не е честен човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само честен човек може да изживее истинско човешко подобие). От Божиите слова разбрах, че дори и да виждах, че Лиу Сюен възпира другите със своя надменен нрав и се отнася към техническото обучение с небрежност, аз не казвах нищо, за да я поправя или да ѝ помогна. Това беше заради моята измамна природа и прекомерна предпазливост спрямо останалите. Тревожех се, че ако Лиу Сюен не приеме моите съвети и започне да гледа на мен с предубеждение, това ще разруши отношенията помежду ни. Като се върна назад в мислите си, обикновено когато Лиу Сюен видеше моите проблеми, тя ги изтъкваше директно, което наистина ми помагаше. А аз бях толкова предпазлива спрямо нея. Дори и да откриех проблемите ѝ, никога не разговарях, нито ги изтъквах, само си слагах лъжлива маска и изобщо не бях искрена. Бях наистина измамна! Мислех, че да изтъквам проблемите на другите е обидно и ще ги нарани, но този възглед беше погрешен. Всъщност, когато виждаме другите да разкриват своята поквара, трябва просто да сме честни, да отворим сърцата си за тях и своевременно да изтъкнем проблемите им. Това ще им помогне да се самоанализират и да поправят отклоненията, а и ще предотврати загуби в църковната работа. Това е начин да помагаме на другите. Осъзнах, че много от възгледите ми за нещата бяха напълно изопачени и изобщо не се съобразяваха с истината. По-късно споделих с Лиу Сюен проблемите ѝ, които бях видяла. Надзорникът също писа, за да разговаря и да помогне на Лиу Сюен.

След известно време Лиу Сюен започна да придобива известно разбиране за своя покварен нрав и пое инициативата да ни води в усвояването на техническите умения. Продуктивността на дълга ни също се повиши. Като видях тези резултати, се почувствах засрамена и се самообвинявах. Ако бях повдигнала въпроса по-рано, Лиу Сюен щеше да е разпознала проблемите си по-скоро, което щеше да бъде полезно както за хармоничното ни сътрудничество, така и за предаването на техническите умения. Със съжаление размишлявах и се чудех: Защо всеки път, когато забележа проблемите на другите, не мога да се накарам да повдигна въпроса, въпреки че думите са на върха на езика ми? Що за покварен нрав ме контролира зад кулисите? Един ден прочетох два откъса от Божиите слова: „Що за нрав имат хората, когато не поемат отговорност за дълга си, изпълняват го нехайно, държат се като подмазвачи и не защитават интересите на Божия дом? Това е лукавство, това е нравът на Сатана. Лукавството е най-отличителната черта на човешките философии за светските отношения. Хората мислят, че ако не хитруват, има риск да обидят някого и да не могат да се защитят. Смятат, че трябва да са достатъчно хитри, за да не нараняват или оскърбяват когото и да е, и така да се предпазят, да запазят препитанието си и да затвърдят положението си сред другите. Всички невярващи живеят според философиите на Сатана. Всички те са подмазвачи и не обиждат никого. Дошъл си в Божия дом, чел си Божието слово и си слушал проповедите в Божия дом. Защо тогава не си способен да практикуваш истината, да говориш от сърце и да бъдеш честен човек? Защо винаги се подмазваш? Подмазвачите защитават само собствените си интереси, а не интересите на църквата. Когато видят, че някой върши зло и накърнява интересите на църквата, те го пренебрегват. Харесва им да са подмазвачи и не обиждат никого. Това е безотговорно и такъв тип хора са твърде лукави и не заслужават доверие“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „На пръв поглед думите на антихристите изглеждат особено любезни, културни и изискани. Който и да нарушава принципите или да прекъсва и смущава делото на църквата, той не се разобличава, нито се критикува, а антихристът си затваря очите и оставя хората да мислят, че е великодушен за всичко. Той е благосклонен и толерантен към всяка поквара и всяко злодеяние на хората. Те не се ядосва и не изпада в ярост, не се сърди и не обвинява хората, когато сбъркат или накърнят интересите на Божия дом. Не обръща внимание на никого, който извърши злодеяние и смути делото на църквата, сякаш няма нищо общо с това и никога няма да обиди хората заради него. От какво най-много се интересува антихристът? От това колко хора имат високо мнение за него и колко хора го виждат да страда и му се възхищават за това. Антихристът е убеден, че страданието никога не трябва да е напразно. Каквито и трудности да понася, каквато и цена да плаща, каквито и добри дела да върши, колкото и грижовен, внимателен и любящ да е към останалите, всичко това трябва да се извършва пред очите им и трябва да го видят повече хора. И с каква цел постъпва така? За да спечели хората, да накара повече хора да изпитват възхищение и одобрение към действията му, към поведението му и към характера му. Дори има антихристи, които с такова видимо добро поведение се опитват да си създадат образ на добри хора, за да идват повече хора при тях и да ги търсят за помощ“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Десета част)). Божиите слова разобличават истината толкова ясно! Когато хората с измамен и лукав нрав видят другите да разкриват поквара или да прекъсват църковната работа, те никога не го изтъкват и не ги разобличават. Външно изглеждат толерантни и търпеливи, но истинската им цел е да използват външната любезност, за да накарат другите да ги смятат за любящи и внимателни, като по този начин настройват хората на своя страна и печелят тяхното благоразположение. Природата им е изключително нечестива. Точно като при мен — когато виждах Лиу Сюен да пренебрегва и възпира Джан Ци и виждах как Лиу Сюен, в качеството си на водач, не успя да организира техническо обучение и забави работата, аз исках да изтъкна нейните проблеми. Но преглътнах думите си, когато бяха на върха на езика ми, тъй като се притеснявах, че Лиу Сюен може да не ги приеме и да започне да гледа на мен с предубеждение, което щеше да затрудни бъдещите ни взаимоотношения. Затова все мълчах. Дори когато писах за моето състояние, се страхувах, че когато Лиу Сюен го види, може да си помисли, че докладвам нейните проблеми зад гърба ѝ, така че не я споменах. На повърхността не обидих никого и изглеждах много дружелюбна, но истинското ми намерение беше да поддържам добри отношения с Лиу Сюен. За да запазя позитивен имидж в ума ѝ, не можех да се накарам да кажа нищо наистина искрено или полезно. Не проявих внимание към това дали навлизането в живота на братята и сестрите ще пострада, нито към това дали църковната работа ще бъде забавена поради тази причина. Бях толкова егоистична, достойна за презрение, хитра и измамна! Наистина угодничех на хората до крайност! Как може Бог да не се отврати от мен и да не ме намрази?

По-късно прочетох още от Божиите слова: „Във философиите за светските отношения има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запазиш приятелските си връзки, трябва да си мълчиш за проблемите на приятеля си, дори и да ги виждаш ясно; че трябва да спазваш принципа да не удряш хората в лицето и да не посочваш недостатъците им. Хората трябва да се заблуждават взаимно, да се крият един от друг, да плетат интриги помежду си; и макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят приятелските си отношения. За какво му е на човек да пази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасности. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш максимата на философиите за светските отношения, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те в основата си социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да разкриват чувствата си или да водят задълбочени разговори, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другия, нито да кажат нещо, което би било от полза за другия. Вместо това те подбират хубави думи, за да запазят благоволението на другия. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, да не би случайно да си навлекат враждебността на другите. Когато човек не е заплашен от никого, не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е хитър и измамен начин на съществуване с елемент на защитна реакция, чиято цел е самосъхранението. Хората, които живеят по този начин, нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Те се пазят един от друг, взаимно се използват и надхитряват, като всеки взима от връзката това, което му трябва. Не е ли така? В основата си целта на „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е техника и метод, който човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същината му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да оскърбяваш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият; също така, че не бива да се доверяваш на никого. Ако нараниш някой от добрите си приятели, приятелството ви неусетно ще започне да се променя — от твой добър и близък приятел този човек ще се превърне в непознат или враг. Кои проблеми могат да бъдат разрешени, като се учат хората да се държат така? Дори и чрез такова поведение да не си създадеш врагове и даже да загубиш няколко, то ще накара ли хората да ти се възхищават, да те одобряват и да искат да запазят приятелството си с теб завинаги? Това отговаря ли напълно на стандарта за морално поведение? В най-добрия случай то не е нищо повече от философия за светските отношения“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). От Божиите слова разбрах, че поговорки като: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“, „Говори сладки приказки, в унисон с чувствата и разума на другите, понеже откровеността дразни хората“ и „Забележиш ли нередност, не я обсъждай надълго и нашироко“ са сатанински философии за светските отношения. Сатана внушава тези идеи на човеците, като ги кара да вярват, че за да имат стабилност в обществото, трябва да поддържат отношенията си с хората, винаги да пазят репутацията си пред другите, да хитреят и да угаждат. Иначе ще бъдат изключени. Когато хората разчитат на тези философии за светски отношения, за да общуват с другите, те стават подозрителни и се бранят един от друг. Непрекъснато четат тона и израженията на другите, когато те говорят или действат, като външното им поведение е едно, а истинските им мисли са други. Никога не говорят с честни или искрени думи, стават все по-лицемерни и нечестиви, живеят без достойнство или почтеност. Винаги съм се страхувала да изтъкна проблемите на Лиу Сюен просто защото бях повлияна от тези сатанински философии за светски отношения. Вярвах, че за да поддържам добри взаимоотношения с хората и да си осигуря място сред тях, трябва да бъда предпазлива в думите и действията си, никога да не казвам нищо, което другите не харесват, или да изтъквам недостатъците и слабостите им. Мислех си, че трябва да пазя репутацията си пред другите, иначе ще ги обидя и ще си създам врагове. Преди да повярвам в Бог, аз общувах с хората по този начин — винаги бях внимателна, четях по тона и израженията им, бях подозрителна и предпазлива спрямо другите. Дори на най-близките си роднини или най-добри приятели не изтъквах проблемите, тъй като ме беше страх, че няма да ме харесват и ще ме изолират. Въпреки че хората казваха, че съм мила, аз всъщност живеех много изморителен живот. След като повярвах в Бог, продължих да общувам с братята и сестрите по същия начин, без искреност в сърцето си. Ясно виждах проблемите на Лиу Сюен, но за да поддържам отношенията ни, никога не ги изтъквах пред нея и просто пазех истинските си мисли за себе си. Привидно се разбирах добре с нея и нямаше нищо, за което не можем да си говорим. Като живеех според тези сатанински философии, аз поех по средния път и се опитвах да не обидя никого, като винаги четях по тона и изражението на другите, когато общувах с тях. Това не само навреди на Лиу Сюен и забави работата, но и ме накара да се чувствам задушена и нещастна. В крайна сметка щях просто да бъда отритната и отстранена от Бог. Бог харесва честните хора. Той се надява, че можем да общуваме с другите открито и честно, да споделяме сърцата си един с друг. Онези, които се стремят към истината, също предпочитат да общуват с честни хора. Да живееш според сатанински философии може временно да ти помогне да поддържаш отношенията си с хората, но изобщо не е устойчиво. В крайна сметка такива хора ще бъдат забелязани и отблъснати от онези, които се стремят към истината и я обичат. Като разчитах на тези философии за светски отношения, не само че не успявах да поддържам отношенията си с Лиу Сюен, но и изгубих доверието ѝ. Тя стигна до там да ми каже, че съм угодник и че ми липсва искреност в сърцето, когато общувам с другите. Като размишлявах над това, осъзнах колко глупава съм била да приемам тези сатанински философии за своя начин да се отнасям към света. Виждах колко дълбоко съм покварена от Сатана и осъзнах, че наистина ми е нужно Божието спасение. Реших да спра да живея такъв егоистичен и измамен живот.

По-късно започнах да се чудя: как трябва да се разбирам с другите? Как да говоря и да действам, за да съм се съобразявам с Божието намерение? Прочетох един откъс от Божиите слова: „На каква основа трябва да говорят и постъпват хората? На основа на Божиите слова. И така, какви са Божиите изисквания и норми по отношение на начина, по който говорят и постъпват хората? (Да бъдат градивни за останалите.) Точно така. Най-важното е да казваш истината, да говориш честно и да бъдеш полезен на другите. Най-малкото, речта ти трябва да поучава хората, а не да ги мами, заблуждава, да им се подиграва, да ги иронизира, осмива, да им се присмива, да ги ограничава, да излага слабостите им или да ги наранява. Това е израз на нормалната човешка природа. Това е добродетел на човечеството. […] как се изразява конструктивната реч? Тя е предимно окуражаваща, насочваща, напътстваща, увещаваща, разбираща и утешителна. Също така в някои специални случаи се налага директно да разкрием грешките на другите хора и да ги кастрим, така че те да придобият познание за истината и да пожелаят да се покаят. Едва тогава се постига подобаващ резултат. Този начин на практикуване е от голяма полза за хората. Това истински им помага и е градивно за тях, нали? Да речем, че си особено своенравен и надменен. Никога не си си давал сметка за това, но някой, който те познава добре, направо излиза и ти посочва проблема. Ти си мислиш: „Своенравен ли съм? Надменен ли съм? Никой друг не се осмели да ми го каже, но той ме разбира. Фактът, че той може да каже такова нещо, предполага, че то наистина е вярно. Трябва да прекарам известно време в размисъл върху това“. След това казваш на човека: „Другите хора ми говорят само хубави неща, хвалят ме, никой никога не е бил откровен с мен, никой никога не е посочвал тези мои недостатъци и проблеми. Само ти беше способен да ми кажеш, да бъдеш откровен с мен. Беше страхотно, много ми помогна“. Това е сърдечен разговор, нали? Малко по малко другият човек ти споделя какво се върти в главата му, какво мисли за теб и какви са изживяванията му във връзка с представи, фантазии, негативизъм и слабости, които е имал по този въпрос, и как е успял да се избави от тях, като търси истината. Това е сърдечен разговор; това е общуване между душите. И какъв, накратко, е принципът на говоренето? Той е следният: кажете това, което е в сърцето ви, и разкажете за истинските си изживявания и за това, което наистина мислите. Тези думи са най-полезни за хората, те им предоставят ресурс и им помагат, те са положителни“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). От Божиите думи разбрах, че за да установя нормални отношения с хората, трябва да се отнасям с тях според принципите на Божиите слова. Когато видя, че някой разкрива поквара, пречи на работата или действа против принципите, трябва веднага да го посоча. Това ще е полезно както за работата, така и за навлизането в живота на този човек. Само ако се държа по този начин, ще мога да поддържам принципите и да живея открито и искрено, и да имам човешка природа и чувство за справедливост. Понякога, дори хората да не могат да го приемат веднага, ако те се стремят към истината, те ще търсят истината и ще се самоанализират след това. Няма да се чувстват отвратени или дистанцирани, а ще ми бъдат благодарни за оказаната помощ. Ако не се стремят към истината или не приемат истината, това също така ще ги разкрие и ще ми помогне да ги разпозная донякъде. Не трябва да се съсредоточавам само върху опазването на моята репутация. Трябва да ме е грижа за отношението на Бог към мен, за това дали действията ми удовлетворяват Бог и дали се придържам към принципите и се отнасям към хората според истината в Божиите слова. Като размишлявам за миналото, винаги съм общувала с хората въз основа на философиите за светски отношения. Думите и действията ми постоянно са били възпрени и съм живяла в състояние на потиснатост без никакво облекчение. По този начин никога няма да успея да спечеля истината, винаги ще съм окована от Сатана и ще му робувам. В този момент разбрах, че трябва да се отнасям към хората според Божиите слова, да общувам с хората честно и открито, да говоря от сърце и да казвам неща, които са полезни за другите. Когато кастря другите, упреквам ги или спокойно разговарям с тях за истината, трябва да подхождам към тях с честно сърце. По този начин взаимоотношенията ми с другите ще са нормални и трайни и аз ще се отърва от своята потиснатост, ще се избавя и ще се освободя.

По-късно, докато обсъждахме някои проблеми в нашите клипове, Ли Сюен споделяше мнението си единствено когато изтъкваше проблеми у другите. Рядко разговаряше за принципи. По време на събрания рядко говореше открито за покварата, която разкриваше, и не говореше често за проблемите, на които се натъкваше в работата си. Това караше другите неусетно да си мислят, че има духовен ръст и способности в работата, и ги подвеждаше да ѝ се възхищават. Чувствах, че това е вредно за всички и исках да го изтъкна пред нея. Но когато щях да заговоря, се поколебах и си помислих: „Ако кажа това, дали Лиу Сюен ще се разстрои? Ако повлияе на взаимоотношенията ни, дали ще затрудни общуването ни в бъдеще?“ Осъзнах, че отново щях да угоднича, за да поддържам отношенията си с другите. Затова веднага се помолих на Бог за силата да практикувам истината и да се опълча на себе си. След молитвата си спомних откъс от Божиите слова: „Как може да се осъществи истинско общуване, ако всички говорят за доктринални или теоретични знания, но не казват нищо за знанията, които са придобили от реални преживявания, и ако в общение за истината избягват да говорят за личния си живот, за проблемите си в реалния живот и за вътрешния си свят? Как може да има истинско доверие? […] Ако хората не общуват словесно или духовно, близостта между тях е невъзможна и те не могат взаимно да си предоставят ресурс или да си помагат. Преживявали сте това, нали? Ако твой приятел ти доверява всичко, казва ти всички свои мисли и споделя с теб страданието или щастието си, няма ли тогава да го почувстваш особено близък? Причината за неговото желание да ти каже тези неща е в това, че и ти си му доверил най-съкровените си мисли. Вие сте особено близки и именно поради това сте способни да се разбирате толкова добре и взаимно да си помагате. Без такова общуване и без такъв обмен между братята и сестрите в църквата те няма да са способни на хармонично разбирателство и няма да могат да работят добре заедно, докато изпълняват дълга си. Затова общението за истината изисква духовно общуване и способност да се говори от сърце. Това е един от принципите, които човек трябва да притежава, за да е честен човек“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Най-основната практика да бъдеш честен човек). Божиите слова ме събудиха. Мислех си как, като общувам с Лиу Сюен според философиите за светски отношения, никога не откривам сърцето си за нея и не ѝ помагам, никога не разговарям с нея и не изтъквам проблемите ѝ, с което съм я измамила и съм ѝ навредила, и съм накарала хората да не ме харесват, а Бог да ме намрази. Осъзнах, че повече не мога да продължавам егоистично и измамно да угаждам на хората, че трябва да бъда честен човек според Божиите слова и да говоря открито за проблемите, които виждах. На следващия ден, когато разговаряхме за състоянията си, изтъкнах пред Лиу Сюен, че никога не е говорила открито за своята поквара и че не се съсредоточава да води всички ни към принципите в дълга ни, и че това може лесно да накара другите да ѝ се възхищават. В същото време я предупредих, че изпълнението на дълга по този начин не е правилният път, по който да се върви. Лиу Сюен осъзна сериозността на проблема си, след като ме изслуша, и беше готова да търси истината и да се самоанализира. По-късно Лиу Сюен научи урок от това преживяване. Започна да се съсредоточава повече върху това да ни говори за принципите и често говореше открито за покварата си. Взаимоотношенията ни не се развалиха заради това. Напротив, станахме още по-близки. Понякога, когато не съм успяла да прозра състоянието си, обсъждането му с Лиу Сюен ми е помагало да придобия известно разбиране за себе си. Искрено чувствах, че да се разбирам с хората и да отворя сърцето си за другите според Божиите слова, е помогнало не само на другите, но и на мен. По онова време постигнахме напредък както в навлизането си в живота, така и в техническите си умения. Продуктивността на нашия дълг се повиши и наистина усещахме напътствието на Бог. Като размишлявам за миналото, общуването ми с Лиу Сюен според философиите за светски отношения беше направило живота ми прекалено болезнен и изморителен. Не изпълнявах и задълженията си да поддържам работата на църквата. Когато направя сравнение със сегашното положение, когато съм честен човек според Божиите слова и говоря от сърце, чувствам Божието напътствие и имам усещане за лекота и свобода в сърцето си. Трудно ми е да опиша каква сладост и радост изпитвам. Също така разбирам, че в нормалните отношения между братята и сестрите няма място за подозрения или ограничения. Трябва да се отнасяме един към друг с искреност, да си помагаме и да се подкрепяме в навлизането в живота и в дълга. Това е полезно за другите, за нас и за църковната работа. Божието слово ме научи как да се разбирам с другите и съм наистина благодарна на Бог от цялото си сърце.