От Обри, Южна Корея

През септември 2020 г. отговарях за координирането на работата по постпродукцията на аудиозаписи на химни. Грижех се за всички важни и маловажни въпроси в екипа, а ръководителят на екипа се консултираше с мен по различни проблеми. Братята и сестрите също така с готовност обсъждаха с мен своите състояния и трудности. Ръководителят на екипа каза: „През годините много координатори дойдоха и си отидоха от нашия екип, но ти си тази, която остана най-дълго. Можеш да се справяш добре с всички аспекти на работата и си доста способна в координирането“. Понякога, когато общувах с братята и сестрите, чувах някои от тях да казват: „Когато общувам с теб, умът ми много се прояснява“. Всеки път, когато чувах такива думи, се чувствах много удовлетворена. Мислех си, че аз съм най-подходящият човек за този дълг и че той най-добре въплъщава стойността на съществуването ми. Затова много обичах този дълг.

Неочаквано, през януари 2023 г. поради нуждите на работата бях преназначена в екипа за запис на песни. Не бях записвала песни повече от четири години, така че трябваше да започна да уча някои умения и техники отначало. Станах най-неопитният човек в екипа. Преди, когато бях координатор, другите членове на екипа идваха при мен за съвет по различни въпроси. Сега аз трябваше да питам другите за всичко. Всеки от екипа можеше да дойде и да ме напътства в работата ми, и да ми посочи недостатъците, което ме караше да се чувствам доста неудобно. Мислех си: „Преди аз бях тази, която разпределяше задачите на другите. А сега всеки може да ме ръководи. Къде да скрия лицето си? Какво ще си помислят братята и сестрите за мен? Няма да стане. Трябва усърдно да практикувам пеене и да се стремя да подобря уменията си колкото се може по-бързо, за да не ми изтъкват постоянно проблемите“. Въпреки усилията ми техниката ми на пеене все още имаше много проблеми. Същото се случи и на снимките на видеоклиповете с хорово пеене. Тъй като не бях участвала в снимки от дълго време, изражението ми изглеждаше неестествено. Макар и да се упражнявах усърдно, можех да стоя само на последния ред като част от фона и по време на цялата песен почти нямаше кадри, в които се виждах. Това ме разстрои още повече. Мислех си: „Не пея добре, не се представям добре. Най-зле съм във всеки един аспект. Колкото и да се старая, не мога да настигна другите. Нима съм обречена завинаги да остана на заден план? Каква е стойността на това да изпълнявам този дълг тогава? Как ще мога да погледна някого в очите?“. Като си спомнях за предишната си „слава“ и я сравнявах със сегашното си „падение“, плачех от мъка. Тази ситуация ми причиняваше огромна болка и потиснатост. Загубих всякакъв ентусиазъм и дори помислих да напусна екипа. Все повече ми липсваха дните, когато бях координатор, и постоянно си фантазирах, че някой ден ще се върна на тази позиция. Тогава нямаше да изпитвам такава болка. Щях с лекота да изпълнявам дълга си, да разпределям задачите със стил и отново да се радвам на това, че братята и сестрите ме гледат с възхита. Знаех, че състоянието ми не е правилно. В болката си се обърнах към Бог с молитва, като Го молех да ме изведе от това състояние.

По време на духовната си практика непрестанно се замислях: нормално е да не съм запозната с уменията в нов дълг. Братята и сестрите също общуваха с мен, като ме насърчаваха да не се тревожа и казваха, че с практика ще се подобря с времето. Но защо това, което за другите изглеждаше нормално, често ме караше да се чувствам толкова негативно и дори да искам да избягам? Прочетох следните Божии слова: „Никой не бива да се смята за съвършен, изтъкнат, благороден или отличаващ се от другите; всичко това произтича от надменния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не приема недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на надменен нрав; ако не допуска другите да са по-извисени или по-добри от него, това се дължи на надменен нрав; ако никога не позволява силните страни на другите да надминават или превъзхождат неговите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говори, чувства се обезпокоен и унил и се разстройва, всичко това се дължи на надменен нрав. Надменният нрав може да те накара да браниш репутацията си, да не можеш да приемеш поправките на другите, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш дотолкова възпиран, че да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш небрежен в него. Надменният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). Сравних себе си с Божиите слова и размишлявах. Разбрах, че природата ми е твърде надменна. През последните две години бях натрупала известен опит в дълга си като координатор и бях постигнала някои резултати. Това ме накара да мисля, че съм умна и способна в работата си и че винаги съм водачът във всяка група. Вярвах, че аз трябва да бъда тази, която разпределя работата на другите, а не обратното. Дори и след като бях преназначена на дълг, който изискваше да усвоя нови умения, смятах, че трябва да се уча по-бързо от всички останали. Други членове на екипа бяха имали трудности с пеенето и бяха преминали през месеци обучение или дори повече, за да хармонизират гласа си с останалите. Аз обаче очаквах от себе си да ги настигна в рамките на няколко седмици. След като не успях да изпълня това очакване, се почувствах разстроена и негативна. По време на снимките, когато виждах други братя и сестри с по-добри изражения и положение от моите, ми ставаше и неудобно. Когато не бях включена в много кадри, ставах негативна и дори обмислях да се откажа от дълга си да пея. Не можех да продължа в среда, която на другите им изглеждаше напълно нормална. Дори един малък неуспех или трудност ме караше да искам да избегна отговорностите и да изоставя дълга си. Наистина бях надменна и лишена от разум! Когато братята и сестрите ми предлагаха напътствия и помощ, не можех да ги приема правилно и дори чувствах, че това накърнява гордостта ми. Разбрах, че моето страдание и негативно състояние не произлизаха от това, че не бях изпълнила добре дълга си, за да удовлетворя Бог, а защото бях най-зле в групата и не можех да получа възхищението и похвалите на братята и сестрите. След това прочетох още един откъс от Божиите слова: „Какъв е мотивът им да карат хората да ги ценят? (Да придобият статус в съзнанието им.) Когато ти е даден статус в съзнанието на даден човек, докато е в твоята компания, той се отнася с уважение към теб и е особено учтив, когато говори с теб. Винаги ти се възхищава, винаги ти дава път във всичко, отстъпва ти, ласкае те и ти се подчинява. За всичко те търси и те оставя да вземаш решения. А това ти доставя удоволствие — чувстваш, че си по-силен и по-добър от всички останали. Всеки харесва това чувство. Това е чувството да имаш статус в нечие сърце. Хората искат да се отдадат на това чувство. Ето защо хората се съревновават за ранг и всички искат да получат статус в сърцата на другите, да бъдат уважавани и почитани от тях. Ако не изпитваха такова удоволствие от това, нямаше да се стремят към статус. Например, ако нямаш статус в нечие съзнание, той ще говори на равна нога с теб и ще се държи с теб като с равен. Ще ти противоречи, когато е необходимо, няма да е учтив и няма да се отнася с уважение към теб, а дори може и да си тръгне, преди да си се доизказал. Това би ли те обезсърчило? Не ти харесва хората да се отнасят така с теб. Обичаш все да те ласкаят, да ти се възхищават и да те почитат. Харесва ти да си в центъра на вниманието, всичко да се върти около теб и всички да те слушат, да ти се възхищават и да се подчиняват на ръководството ти. Това не е ли желание да царуваш и да властваш? Думите и действията ти се ръководят от стремеж към придобиване на статус, за който спориш, до който се домогваш и за който се съревноваваш с останалите. Целта ти е да заемеш пост и да накараш Божиите избраници да те слушат, да те подкрепят и да те почитат. След като заемеш този пост, придобиваш власт и можеш да се наслаждаваш на облагите на статуса си, на възхищението на другите и на всички останали предимства, които вървят с него“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешкото поведение). След като прочетох Божиите слова, дълбоко се развълнувах и веднага разбрах, че нежеланието ми да се откажа от предишния си дълг на координатор произтичаше от дълбокото ми желание да ме гледат с възхита и от копнежа ми по привилегиите на статуса. Като размишлявах за периода в предишния екип, когато организирах всичко добре, получавах похвали от всички. Освен това братята и сестрите уважаваха мнението ми, ръководителят на екипа обсъждаше всички въпроси с мен и всички ми говореха много учтиво. В такава среда имах силното усещане, че съм важна, и получавах внимание и възхищение от всички. Много ми харесваше това чувство. След като започнах дълга с пеенето, не можех да настигна другите членове на екипа в различни отношения. Никой вече не ме питаше за мнение и не се консултираше с мен по работни въпроси, а вместо това всички често ми даваха съвети, затова исках да избягам от тази среда. За да подобря нивото на уменията си, ставах рано и си лягах късно, за да се упражнявам в пеене, като полагах повече усилия от другите с надеждата, че един ден отново ще спечеля възхищението и похвалите на останалите. Дори и да не можех да бъда най-изключителната, поне да не бъда пренебрегвана във всяка отношение, както беше сега. Добре знаех, че подобряването на пеенето е постепенен процес, но въпреки това жадувах за бързи резултати. Когато след известен период на усилия не виждах съществен напредък, ставах негативна и губех всякакъв ентусиазъм. Сега осъзнах, че не съм искала просто да изпълнявам добре песните, а бързо да подобря нивото на уменията си, за да избягам от сегашното си положение на пренебрегната и незабележима и да стана човек, който е ценен в групата. Сравних различните си прояви с това, което разобличават Божиите слова, и осъзнах, че не исках да бъда ръководена от другите, не исках да бъда игнорирана, винаги исках да имам последната дума и властта да ръководя групата. Стремях се да бъда подкрепяна и възхвалявана и исках да си осигуря място в сърцата на всички. Не вървях ли по пътя на антихристите? Почувствах силен страх и побързах да се обърна към Бог с молитва: „О, Боже, в последно време съм непримирима и непокорна. Само защото не можех да получа възхищението и вниманието на братята и сестрите, исках да избегна отговорностите си и да изоставя дълга си и не можех да се покоря на Твоето върховенство и подредби. Сега осъзнавам, че пътят, по който съм поела, е погрешен. Готова съм да се покая. Моля Те, напътствай ме към по-дълбоко разбиране на самата себе си“.

По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова: „Репутацията и статусът са животът за антихристите и целта на целия им живот. Каквото и да правят, първото им съображение е: „Какво ще се случи със статуса ми? А с репутацията ми? Дали това, което върша, ще ми осигури добра репутация? Ще повиши ли статуса ми в съзнанието на хората?“. Ето за какво мислят първо, а това е достатъчно доказателство, че имат нрава и същността на антихристи. Ето защо те обмислят нещата по този начин. Можем да кажем, че за антихристите репутацията и статусът не са някакво допълнително изискване, още по-малко неща, които за тях са външни, без което биха могли да минат. Те са част от природата на антихристите, те са в костите им, в кръвта им, те са им присъщи. Антихристите не са безразлични към това дали притежават репутация и статус. Отношението им не е такова. Тогава какво е тяхното отношение? Репутацията и статусът са тясно свързани с ежедневието им, с тяхното ежедневно състояние, с това, към което се стремят всеки ден. И така, статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора високо в планината, пак няма да загърбят стремежа си към статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите също да вярват в Бог, те смятат, че стремежът към статус и репутация е равностоен на вярата в Бог и му придават същата тежест. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата си антихристите са убедени, че стремежът към истината в тяхната вяра в Бог е стремеж към статус и репутация, а стремежът към статус и репутация е и стремеж към истината, и че да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не притежават репутация, придобивки или статус, че никой не им се възхищава, не ги уважава и не ги следва, те много се разочароват и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и си казват: „Такава вяра в бог провал ли е? Безнадеждна ли е?“. Съкровените им мисли често се въртят около тези неща. Обмислят как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, за да ги слушат хората, когато говорят, да ги подкрепят, когато действат, и да ги следват, където и да отидат, за да имат последната дума в църквата и да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Към това се стремят такива хора“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Трета част)). От Божиите слова разбрах, че антихристите винаги дават приоритет на собствената си репутация и статус във всичко, което правят. Те възприемат репутацията и статуса като свои цели за цял живот. Не беше ли моят стремеж същият като този на антихристите? Спомних си, че още от дете родителите и учителите ми ме учеха, че животът трябва да се живее с амбиция, че във всяка група трябва да се стремя да бъда най-добрата и да стана пример за подражание за другите и че само по този начин животът ми може да има стойност. Спомних си, че като дете, преди да участвам в различни състезания, първо преценявах шансовете си за победа. Ако бях уверена, че ще спечеля, участвах; ако шансовете ми бяха малки, предпочитах да не участвам, отколкото да рискувам да се изложа. В ума ми не съществуваше понятие като „Важното е участието“, а само „Победата е всичко“. Този подход се беше пренесъл и в дълга ми в Божия дом. Винаги исках да поемам дълг, в който бях добра, защото това показваше работоспособността ми и ми печелеше одобрението на другите. Не желаех да поемам задачи, в които не съм добра, не исках братята и сестрите да видят моята невежа и несръчна страна. Виждах, че всяко мое разкриване и действие се въртеше около репутацията и статуса. Това, което разкривах, беше точно нрава на антихристите. Когато имах репутация и статус, се чувствах енергична в работата си и намирах дълга си за стойностен и смислен. Щом изгубех тази репутация и статус, губех и желание да изпълнявам дълга си. Да обмислям и планирам в полза на собствената си репутация и статус, ми беше толкова естествено, колкото да ям и спя всеки ден. Такива сатанински философии като: „Човек оставя името си след себе си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Човек се стреми нагоре, а водата тече надолу“, се бяха вкоренили дълбоко в сърцето ми и се превърнаха в цели и стандарти за моето поведение. Ако не се покаех и не се променях, рано или късно щях да бъда разобличена и отстранена от Бог за това, че вървя по пътя на антихристите в стремежа си към репутация и статус.

На една сбирка чух откъс от Божиите слова, който ми даде ясен път за практикуване и разбиране за Божиите изисквания към човешката природа. Всемогъщият Бог казва: „Тъй като желаеш да останеш мирно в Божия дом като член, първо трябва да се научиш как да бъдеш добро сътворено същество и да изпълняваш дълга си според мястото си. След това ще станеш сътворено същество в Божия дом, което оправдава името си. Сътвореното същество е твоята външна идентичност и титла и те трябва да вървят с конкретни проявления и съдържание. Не става въпрос само да носиш титла. Тъй като си сътворено същество, трябва да изпълняваш дълга си на сътворено същество. Тъй като си сътворено същество, трябва да изпълняваш отговорностите си на сътворено същество. И така, какъв е дългът и какви са отговорностите на едно сътворено същество? Божието слово ясно определя дълга, задълженията и отговорностите на сътворените същества, нали? От днес нататък ти си истински член на Божия дом, т.е. признаваш себе си за едно от сътворените от Бог същества. Следователно от днес нататък ти трябва да преформулираш плановете си за живота. Вече не трябва да преследваш, а да се избавиш от въжделенията, желанията и целите, които преди си си поставял за живота си. Вместо това трябва да промениш идентичността и гледната си точка, за да планираш целите и посоката на живота, които едно сътворено същество трябва да има. Преди всичко целите и посоката на живота ти не трябва да бъдат да станеш водач или да ръководиш, или да постигнеш изключителни успехи в някоя сфера или да станеш известна личност, която изпълнява определена задача или владее определено умение. Твоята цел трябва да бъде да приемеш дълга си от Бог, т.е. да знаеш каква работа трябва да вършиш сега, в този момент, и да разбереш какъв дълг трябва да изпълняваш. Трябва да запиташ какво Бог изисква от теб и какъв дълг е уреден за теб в Неговия дом. Трябва да разбереш и да придобиеш яснота относно принципите, които се изисква да бъдат разбрани, възприети и следвани по отношение на този дълг. Ако не можете да си ги спомните, можете да ги запишете на хартия или да ги запишете на компютъра си. Отделете време да ги прегледате и да размишлявате върху тях. Като едно от сътворените същества основната ти житейска цел трябва да бъде да изпълняваш дълга си на сътворено същество и да бъдеш пригодно сътворено същество. Това е най-основната житейска цел, която трябва да имаш. Втората и по-конкретна цел е как да изпълняваш дълга си на сътворено същество и как да бъдеш пригодно сътворено същество. Разбира се, всички цели или насоки, свързани с вашата репутация, статус, суета, бъдеще и т.н., трябва да бъдат изоставени“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (7)). Бог изисква от всяко сътворено същество да изпълнява дълга си според мястото, което заема, и да знае какви са работата и дългът му в момента. Всички цели, свързани с лична репутация, статус или бъдеще, трябва да бъдат отречени. Моят настоящ дълг е пеенето. Това, което трябва да правя, е да се съсредоточа повече върху изучаването на певчески умения и техники и да се стремя да подобря пеенето си възможно най-скоро. Не трябва да се вкопчвам в славата на предишната си роля като координатор, нито да се тревожа как моите репутация и статус ще бъдат засегнати, докато практикувам пеене. Това не са прояви на човек, стъпил здраво на земята в изпълнението на дълга си. Като разбрах това, се стараех с всички сили да практикувам според Божиите слова, като се съсредоточавах върху справянето с покварения си нрав и погрешните си гледни точки в процеса на практикуване на пеене. Всеки път, когато се притеснявах за репутацията и статуса си и се колебаех да пея открито, се молех безмълвно на Бог да ме напътства и да ми помогне да загърбя гордостта и статуса си. Макар понякога все още да се чувствах унила и разстроена от това, че не пея добре, чрез ядене и пиене на Божиите слова можех ясно да осъзная, че гледната ми точка за стремежа е погрешна. Бог не изисква хората да бъдат водачи или изключителни личности в каквато и да е сфера, а по-скоро казва на хората да се придържат към своя дълг и отговорности. Като осъзнах това, бързо коригирах негативните си емоции и започнах да се чувствам по-малко възпряна в пеенето. След известно време надзорникът ни каза, че съм постигнала известен напредък в пеенето, и ми позволи да се включа в записа. Като видях това малко подобрение в уменията си, много се зарадвах. И осъзнах, че напредъкът в уменията е тясно свързан с личното навлизане в живота. Когато бях съсредоточена върху репутацията и статуса си, се чувствах обвързана и възпирана във всичко и не можех да усетя Божието напътствие в дълга си. Но когато бях готова да оставя гордостта и статуса си настрана и да практикувам уменията си сериозно, несъзнателно открих някои пътища за практикуване.

Благодарение на това преживяване осъзнах, че преследването на репутация и статус вместо на истината не ми помагаше да изпълнявам дълга си добре. Напротив, то се отразяваше на църковното дело. Също така осъзнах, че това преназначаване в дълга ми за мен беше голяма закрила от Бог. То ми позволи да видя покварата и недостатъците си, да намеря правилното си място, да се покоря и да изпълнявам дълга си с душевен покой. Благодаря на Бог за Неговото спасение за мен!