От Лин Гуан, Китай

Около 10 сутринта на 20 март 2014 година, докато бях навън по задачи, ненадейно получих обаждане от жена си, която с припрян глас каза: „Дошли са полицаи от участъка да те арестуват. Не се прибирай у дома!“. Като чух това, моментално се напрегнах и си помислих: „Къде мога да отида? Ако отида в дома на брат или сестра, със сигурност ще им създам неприятности. Единственият ми избор е да потърся убежище в дома на приятел или роднина“. Накрая реших да отида в дома на дъщеря си. Около 14:00 ч. на същия ден трима цивилни полицаи нахлуха в дома на дъщеря ми и единият се провикна: „Ти си Лин Гуан, нали? Ние сме от полицейския участък и те разследваме от години“. Без да покажат каквито и да било документи за самоличност, те насила ме изведоха до колата си. В този момент доста се уплаших, че ще ме бият и ще ме принудят да издам информация за църквата, затова се помолих на Бог: „О, Боже! Моля Те, дай ми вяра и сила. Каквото и да ми сторят полицаите, няма да бъда Юда и да Те предам“. След молитвата успях да се успокоя.

В участъка двама полицаи веднага ме принудиха да седна на стол за мъчения, приковаха ръцете ми за стола, свалиха обувките и чорапите ми и закопчаха краката ми с железни окови. С коварен и омразен тон директорът на участъка ми каза: „Заповедта за днешния ти арест дойде директно от областния отдел за обществена сигурност и ми беше разпоредено лично да те арестувам. Явно си важна клечка! По-добре започвай да говориш отсега и ни кажи всичко, което знаеш!“. След това постави пред мен снимки в паспортен формат на над 10 души и започна да ги преглежда една по една, като ме питаше дали познавам някого от тях. Забелязах сестра, която познавам, и побързах да отговоря: „Не познавам нито един от тези хора“. Тогава той посочи няколко предмета, събрани от дома ми, сред които имаше две Библии, едно копие от „Словото се явява в плът“, няколко разписки за съхранение на книги с Божиите слова и 7400 юана, и каза: „Това е ясно доказателство, че вярваш във Всемогъщия Бог и работиш срещу ККП!“. После взе разписките и ме попита: „Къде сте сложили тези книги?“. Много се притесних, като го видях с разписките, и си помислих: „Това са разписки за над хиляда книги. Ако не му кажа, със сигурност няма да ме пусне, но ако му кажа, това няма ли да ме направи Юда?“. Като осъзнах това, побързах да се помоля на Бог: „О, Боже! Моля Те, защити сърцето ми и ми позволи да бъда тих и спокоен пред Теб. Каквото и да направят полицаите, няма да бъда Юда и няма да издам братята и сестрите!“. След молитвата си припомних този откъс от Божиите слова: „Моя е последната дума във всичко случващо се във вселената. Съществува ли нещо извън Моя контрол?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 1). Усетих Божията власт чрез Неговите слова. Всичко е в Божиите ръце и Той господства над всички неща! Фактът, че преместих книгите, които пазех, само седмица по-рано, не беше ли знак за Божията закрила? Като осъзнах това, с увереност отвърнах: „Тези книги вече са предадени“. Един от полицаите продължи разпита и попита: „Къде живее човекът, взел книгите? Как се казва? Кой му е водач?“. Отговорих: „Не знам“. Той ме изгледа свирепо и изкрещя: „Ще ми кажеш, или не? Не си мисли, че като съм милостив с теб, можеш да ми играеш номера!“. После се приближи и ме зашлеви жестоко по лявата и дясната страна на лицето. После дойдоха други двама полицаи и започнаха да се редуват да ми удрят шамари. Удариха ми поне десетина шамара и започнах да виждам звезди, ушите ми забучаха, а лицето ми гореше от болка. Като видя, че още си държа езика зад зъбите, един от полицаите грабна електрически кабел с дебелина два и половина сантиметра и ме удари над десет пъти по гърба, което ме накара да се гърча от болка. Отправих молитва към Бог в сърцето си, като Го молех да ми даде вяра и воля да изтърпя страданията. Някои от полицаите изръмжаха злобно: „Съблечете го и хубаво го пребийте. Да видим дали ще проговори тогава!“. Тогава свалиха дрехите ми насила и продължиха да ме бичуват, докато крещяха: „Ще говориш, или не?“. Удариха ме поне осем-девет пъти, като всеки удар предизвикваше раздираща болка по цялото ми тяло. Но както и да ме разпитваха, не изрекох нито дума. След това дойдоха още двама полицаи и се редуваха да ми удрят шамари. Биха ме, докато не изнемощях толкова, че не можех да си отворя очите.

След известно време влезе полицай с леген, пълен с вода. Във водата хвърли чифт мръсни панталони, след което ги извади с пръчка и започна да ме полива с водата по главата и тялото, без да спира, а аз изпитвах пронизващ студ и болка. Като видяха, че още отказвам да говоря, взеха бамбуков прът с дебелината на кутре и започнаха да го притискат и усукват върху зърната ми в продължение на две-три минути, което ми причини раздираща болка. Стисках юмруци, скърцах със зъби, но усещах, че не мога да издържа още дълго, затова се помолих на Бог: „О, Боже! Моля Те, дай ми вяра и воля да понеса страданието. Позволи ми да преодолея това и да остана непоколебим в свидетелството си за Теб“. Докато се молех, си припомних как Господ Исус е бил бит от войници, докато цялото Му тяло е било покрито с рани и синини. Бил е принуден да се влачи в окови до мястото на разпването Си и накрая е бил жестоко прикован на кръста. Господ Исус е жертвал живота Си, за да изкупи човечеството. Божията любов е толкова велика! Божията любов дълбоко ме мотивира. Като си помислих и за Петър, който е бил разпнат с главата надолу, осъзнах, че страданията, през които преминавам, са съвсем незначителни в сравнение с техните. Знаех, че трябва да следвам примера на Петър, да остана непоколебим в свидетелството си и че на каквито и мъчения да ме подложат полицаите, дори това да означава да жертвам живота си, трябваше да удовлетворя Бог. Като осъзнах всичко това, придобих вяра, усетих, че болката в тялото ми намалява и започнах да изпитвам чувство на покой. След това полицаите продължиха да ме измъчват ту с бамбуковия прът, ту с електрическия кабел, но като видяха, че все още отказвам да говоря, извикаха: „Ама че си упорит! Никога досега не сме имали толкова упорит човек! Дори герой би се пречупил досега! Какво те крепи?“. Изпитах голямо щастие, като ги чух да го казват. Знаех, че Бог ми е дал вяра и воля да понеса страданието, което ми позволи да преодолея изтезанията. Усетих, че Бог е с мен и до мен и получих още по-голяма вяра — щях да остана непоколебим в свидетелството си за Бог, дори това да означава да умра. С решителност казах: „Божието слово ме крепи!“. Щом чуха това, полицаите веднага засилиха изтезанията, като ми удряха шамари, натискаха и усукваха зърната ми и ме биеха с бамбуковия прът по ръцете, докато не посиняха и изтръпнаха. Единият полицай ми каза: „Ако не проговориш, тази вечер ще те бием до смърт. На никого няма да му пука, ако те убием. Всички вие, вярващите, трябва да бъдете изтребени!“. Щом каза това, се разгневих и си помислих: „И да ме убиете, дума няма да обеля. Не очаквайте да получите и капка информация от мен!“.

По-късно, като видяха, че още отказвам да говоря, полицаите започнаха да притискат и усукват бамбуковия прът върху палците на краката ми и ме бичуваха с електрическия кабел по стъпалата. Продължаваха ту да ме бичуват, натискат и усукват бамбуковия прът в зърната и палците ми, ту да ме налагат с шамари. Болката беше толкова силна, че стисках и траках със зъби. Тогава един полицай каза: „Ако не проговориш, утре ще те изложим по улиците. Роднините ти, приятелите ти, семейството ти — всички ще те намразят и отхвърлят. Ако проговориш пред нас, няма да кажем на никого, че си бил арестуван, и ще запазиш достойнството си“. Осъзнах, че това е коварният заговор на Сатана, и си спомних какво е казал Господ Исус: „Блажени гонените заради правдата“ (Матей 5:10). Да бъда осмиван, обиждан и клеветен заради вярата си в Бог, са все форми на гонене заради правдата. Това не беше унижение, това беше нещо славно. Каквото и да мислеха другите, за мен беше важно единствено да удовлетворя Бог. Щом осъзнах това, просто игнорирах полицая. Тогава друг полицай ме заплаши, като каза: „Ще говориш, или не? Ако ли не, тази вечер ще те пребием до смърт и ще те хвърлим на магистралата. Колите ще те направят на кайма и никой никога няма да разбере какво се е случило!“. Като чух това, си помислих: „Тези полицаи са наистина зли и са способни на всичко. Ако ме убият, никой никога няма да разбере“. Помислих си за възрастния ми баща у дома, който беше на над 80 години, както и за жена ми, която страда от много болести. „Ако ме убият, как ще се грижат за себе си баща ми и жена ми?“. Почувствах се ужасно при тази мисъл и затова се помолих на Бог. По-късно си припомних този откъс от Божиите слова: „Всяка стъпка от работата, която Бог върши в хората, външно изглежда като взаимодействие между хората, сякаш е породено от човешка подредба или от човешки смущения. Но зад кулисите всяка стъпка от работата и всичко, което се случва, е облог, направен от Сатана пред Бог, и изисква хората да останат непоколебими в свидетелството си за Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). Божиите слова ми помогнаха да осъзная, че Сатана се опитва да използва слабостта на плътта ми и обичта ми към семейството, за да ме накара да издам братята и сестрите си и да предам Бог. Не можех да се хвана на номерата му. Тогава си припомних още нещо, което Господ Исус е казал: „Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си заради Мене, ще го намери“ (Матей 10:39). Божиите слова ми дадоха вяра и сила. Дори и да ме пребият до смърт, душата ми ще бъде в Божиите ръце, и дори ако това значеше да пожертвам живота си, трябваше да остана непоколебим в свидетелството си за Бог. Човек няма контрол над съдбата си, а Бог господства над нашите съдби, затова и бъдещият живот на семейството ми също е в Божиите ръце. Бях готов да се покоря на устроеното от Бог и на Божиите подредби и затова се помолих на Бог: „О, Боже! Всички неща и събития са в Твоите ръце, както и собственият ми живот. Както и да ме измъчват полицаите, дори това да значи да умра, аз никога няма да Те предам, нито ще издам братята и сестрите си“.

Като видяха, че все още отказвам да говоря, полицаите извадиха раздърпаните панталони от легена с вода и ме заляха няколко пъти по главата, въртяха бамбуковия прът в зърната и палците ми и ме биеха жестоко по стъпалата. Всеки техен удар беше толкова болезнен, че цялото ми тяло изтръпваше, сърцето ми се свиваше и се задъхвах. Стиснах зъби, отправих молитва към Бог в тишина и пак не пророних нито дума. Тогава един полицай взе вонящ чорап, хвърли го в легена, докато попие мръсната вода, и го натърка в устата ми. Държах устата си здраво затворена, затова той просто натри устните ми. След това, когато леко отпуснах устни, той натъпка чорапа в устата ми и започна да го търка по зъбите ми, като каза: „Хайде, дай да ти изплакна устата!“. След това продължиха, като донесоха леген със студена вода от хладилника и го плиснаха върху главата ми. След това, когато все още отказвах да говоря, взеха чук и използваха дървената му дръжка, за да ми отворят устата, а после донесоха половин купа с олио от люти чушки и се опитаха да го излеят в гърлото ми. Щом разбраха, че не могат да излеят олиото, защото стисках устата си колкото мога, започнаха просто да го търкат по устните ми и раните по зърната ми, докато не го изхабиха цялото. Раздиращата болка беше почти непоносима, а аз непрестанно треперех и се тресях в тигровия стол. Краката ми се търкаха в железните окови и накрая по петите ми се образуваха две рани, които започнаха да кървят. Болката беше толкова силна, че си мислех, че ще е по-добре да умра, и се чувствах невероятно отчаян. Мислех си: „Ако ще ме биете, пребийте ме до смърт и ме избавете от тази мъка“. Когато започнах да мисля за това, че искам да умра, осъзнах, че това е погрешно — ако умра, как ще мога да свидетелствам за Бог? В този момент се сетих за един откъс от Божиите слова: „Все още не може да умрете. Трябва да стиснете юмруци и решително да продължите да живеете. Трябва да живеете живот за Бог. Когато хората имат истината в себе си, те притежават тази решителност и никога повече не пожелават да умрат. Когато смъртта те заплашва, ще си кажеш: „О, Боже, не искам да умра. Все още не Те познавам. Все още не съм се отплатил за Твоята любов. Не мога да умра, докато не Те опозная добре“. […] Ако не разбираш Божието намерение и мислиш само за страданието, то колкото повече мислиш за него, толкова по-неприятно става то и толкова по-негативен се чувстваш, сякаш житейският ти път е към своя край. Ще започнеш да изпитваш мъките на смъртта. Ако вложиш сърцето си и всичките си усилия в истината и си способен да я разбереш, тогава сърцето ти ще се озари и ще изпиташ наслада. В сърцето си ще откриеш спокойствие и радост от живота, а когато те сполети болест или се зададе смъртта, ще си кажеш: „Все още не съм получил истината, затова не мога да умра. Трябва да отдам всичко на Бог, да свидетелствам добре за Него и да се отплатя за Божията любов. Как ще умра накрая, няма значение, защото ще съм живял удовлетворителен живот. Независимо от всичко, все още не мога да умра. Трябва да упорствам и да продължа да живея“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). Божиите слова ми въздействаха дълбоко и затрогващо. Бог използваше това изпитание, за да усъвършенства вярата и любовта ми и да ми позволи да достигна до истината. Исках да умра и да бъда избавен от мъките след съвсем малко страдание — къде беше моето свидетелство? Помислих си за това как независимо колко е страдал Петър и през какви трудности е преминал, той никога не се е оплаквал от Бог, а се е молил в търсене на Божието намерение, покорявал се е на всичко, идващо от Бог, и накрая е постигнал най-голяма любов към Бог, покорил се е до смърт, като е бил разпнат с главата надолу заради Бог и е дал чудесно и гръмко свидетелство. Трябваше да подражавам на Петър — колкото и да страдах, трябваше да продължа да живея и да остана непоколебим в свидетелството си, за да посрамвам Сатана до сетния си дъх. След това един полицай донесе вентилатор, настрои го на най-силната степен и го остави да духа към мен над десет минути, от което ми стана толкова студено, че започнах да треперя. Помислих си: „Няма значение какъв метод ще използвате, никога няма да проговоря“. Така ме изтезаваха от 3 следобед до 4:30 на следващата сутрин. Макар че не изтръгнаха и дума от мен, накрая бяха толкова изтощени, че се отказаха и си тръгнаха.

На сутринта на втория ден ме отведоха в ареста. Краката ми бяха толкова подути, че не можех да си обуя обувките и само куцах, като ги нахлузвах едва наполовина. Всяка крачка ми причиняваше раздираща болка. Когато един полицай ме накара да се съблека, за да ме провери, и видя, че съм целия в синини, попита: „Кой те е бил така?“. Тъкмо се канех да отговоря, когато заместник-директорът побърза да се намеси и каза: „Това са синини от гуа ша, не от побой“. Когато влязох в килията, в която щяха да ме държат, един затворник с наднормено тегло ми каза: „Новодошлите трябва да бъдат измити от глава до пети с шест легена вода. Такива са правилата“. Като чух това, се почувствах малко напрегнат и си помислих: „Навън е толкова студено и със сигурност ще е ледено и болезнено да бъда измит с шест легена вода. Как ще издържа на това?“. Но за моя изненада, когато се съблякох и той видя, че съм целият в рани и синини, каза на другите затворници: „Гърбът му, краката и лицето са в синини, има дълбоки, пропити с кръв охлузвания на двете пети. Пребит е твърде жестоко, затова може да му се спестят шестте легена вода“. Почувствах голямо облекчение и не спирах да благодаря на Бог сърцето си.

В 14:00 ч. на третия ден от задържането ми ненадейно получих силно главоболие, сърцето ми започна да бие лудо и припаднах на бетонното си легло. Тогава усещах стягане в гърдите, сякаш бяха пристегнати с въже, и изпитвах тежест, сякаш върху тях лежеше голяма каменна плоча. Беше страшно неприятно, а главоболието беше толкова силно, че имах чувството, че главата ми ще се пръсне. Един затворник побърза да извика полицай, който провери сърдечния ми ритъм и пулса и каза: „Сърцето му бие твърде бързо, дори не мога да преброя ударите“. Тогава ме изпратиха в болница и при прегледа се установи, че сърцето ми бие с 240 удара в минута и съм получил инфаркт. Приеха ме в болницата, поставиха ми кислородна маска и ми инжектираха кардиотонично лекарство. Престоят ми в болницата продължи четири дни и тъй като полицията се опасяваше, че ще се опитам да избягам, ме закопчаха с белезници за леглото и поставиха двама въоръжени пазачи на вратата. През нощта на четвъртия ден ме отведоха обратно в ареста. Няколко полицаи попитаха за ситуацията с мен, при което полицаят, който ме придружаваше, само поклати глава и каза: „С този е свършено, безполезен е“. Сетих се, че бях чувал от други затворници, че задържаните със сериозни наранявания или заболявания можели да бъдат освободени след около десет дни. Помислих си, че щом съм толкова зле, вероятно няма да ме задържат твърде дълго и може би Бог отваря път за мен. Помолих се на Бог, като Му казах, че съм готов да поверя заболяването си в Неговите ръце. Без значение дали ще живея, или ще умра, дали ще остана в затвора, или ще ме пуснат, бях готов да се покоря на Неговото върховенство и подредби. През следващите няколко дни прекарвах цялото си време, лежейки на леглото в силни болки, а съкилийниците ми се редуваха да се грижат за мен в продължение на седмица. Знаех, че Бог е устроил и подредил хората, събитията и нещата, за да ми помогне, и не спирах да Му благодаря! Тъй като имах сърдечно заболяване в напреднал стадий и можех да издъхна по всяко време, полицаите в ареста се опасяваха, че ще носят отговорност, ако умра, докато съм задържан, затова извикаха жена ми след двадесет и девет дни в ареста, за да уреди освобождаването ми под гаранция в очакване на процеса, и ме пуснаха да се прибера у дома. Помня, че като си тръгвах, заместник-директорът ме предупреди: „Освободихме те, но все още си под наш контрол. Жена ти е твоят гарант. Ако осъществиш какъвто и да било контакт с вярващи занапред, следващия път ще арестуваме теб и жена ти. Отсега нататък ще се явяваш всеки месец в местния полицейски участък“. Тогава не отговорих и само си помислих: „Можете да ме наблюдавате и контролирате, но не можете да контролирате сърцето ми, което следва Бог. Ще продължа да вярвам в Бог дори след като ме пуснат“.

Щом ме пуснаха от ареста, болестта ми продължи да се влошава и пристъпите зачестиха. Всеки път, когато получавах пристъп, болката се разпростираше от сърцето към гърба, а оттам — по гръбнака до главата. Главоболията бяха толкова силни, сякаш някой стискаше главата ми с менгеме, и ушите ми кънтяха по-силно от машина във фабрика. Сърцето ми се свиваше толкова силно, сякаш беше стегнато с въже, и ми беше трудно да дишам. Облекчение успявах да получа само чрез дълбоки, бавни вдишвания. Ако пристъпите не отшумяваха от само себе си, се налагаше да ходя в болница за инжекции. Не можех да върша никаква физическа работа, дори носенето на леген с вода беше твърде тежко за сърцето ми. Освен това, поради продължителния прием на лекарства, развих много сериозни стомашни проблеми. Бях почти инвалид и не можех да върша и никаква работа. Нещо повече, сметките за лечение поставяха огромно бреме върху семейството ми и правеха живота ни изключително труден. Щом си помислех, че като мъж не съм в състояние да работя и да осигуря прехраната на семейството си, че съм бреме за семейството си и че трябва да търпя болката и мъките от болестта всеки ден, се чувствах ужасно измъчен и нещастен. Винаги, когато страдах по този начин, си мислех за преживяванията на Йов и Петър. Прочетох този откъс от Божиите слова: „Ти преминаваш през изпитанията на Йов и в същото време преминаваш през изпитанията на Петър. Когато Йов беше подложен на изпитание, той стана свидетел и накрая Йехова се разкри пред него. Едва след като свидетелства, той беше достоен да види лицето на Бог. Защо се казва: „Скривам се от земята, пълна с нечистотии, но се разкривам пред святото царство“? Това означава, че само когато си свят и свидетелстваш, може да си достоен да видиш лицето на Бог. Ако не можеш да свидетелстваш за Него, тогава ти не си достоен да видиш лицето Му. Ако се отдръпваш или се оплакваш от Бог, когато си изправен пред облагородяванията, и по този начин не успяваш да свидетелстваш за Него и ставаш посмешище за Сатана, тогава ти няма да придобиеш явяването на Бог. Ако си като Йов, който сред изпитанията проклинаше собствената си плът и не се оплакваше от Бог, и можа да намрази собствената си плът, без да се оплаква или да съгрешава с думите си, тогава ще станеш свидетел. Когато бъдеш подложен на облагородяване до определена степен и все пак можеш да бъдеш като Йов, напълно покорен пред Бог и без други изисквания към Него или без свои собствени представи, тогава Бог ще ти се яви“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Докато разсъждавах над Божиите слова, осъзнах, че въпреки факта, че мъченията на ККП ме бяха оставили със сериозни заболявания, Бог използваше тази среда, за да усъвършенства вярата и любовта ми. Той искаше да види дали ще се покоря на това устройство и подредба и ще остана непоколебим в свидетелството си за Него чрез това облагородяване. Когато Йов е преминавал през изпитания, като е загубил цялото си имущество и е видял как децата му загиват за един ден, а после се е покрил с циреи, той е запазил богобоязливо сърце и въпреки че се сблъскал с такива страдания и трудности, никога не се оплакал от Бог и дори възхвалявал Божието име. Друг пример е Петър, който е преминал през стотици изпитания, но никога не е загубил вярата си в Бог и накрая е бил разпнат на кръст с главата надолу заради Бог, покорявайки се на Бог до смъртта си. Страданията, изпитанията и облагородяването, на които са били подложени, са в пъти по-тежки от това, което аз преживявах, но въпреки това никога не са се разбунтували срещу Бог и не са Му се противопоставили, и са могли доброволно да Му се покорят без оплаквания, независимо дали са получавали благословии, или са претърпявали нещастие. Бях готов да им подражавам и да се въздържам от оплакване от Бог, независимо от това колко големи бяха страданията и облагородяването, пред които бях изправен. Щях решително да остана непоколебим в свидетелството си за Бог.

Като бях подложен на това преследване и арест, ясно видях демоничната, мразеща истината и Бог природа на Компартията. Те са точно както казва Бог: „Тази банда от съучастници в престъплението! Те слизат в света на смъртните, за да се отдадат на удоволствия и да предизвикат смут, като разбъркват нещата до такава степен, че светът се превръща в променливо и непостоянно място, а сърцето на човека се изпълва с тревога и безпокойство, и до такава степен са се подиграли с човека, че на външен вид той е заприличал на звяр в полето, у когото не е останало нищо човешко — изключително грозен и изгубил и последната следа от първоначалния свят човек. Нещо повече, те дори искат да поемат върховна власт на земята. Те спъват Божието дело толкова много, че то едва се придвижва напред, и затварят човека така плътно, като зад стени от мед и стомана. След като са извършили толкова много тежки грехове и са причинили толкова много бедствия, все още ли очакват нещо различно от наказание?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (7)). Бог ни е създал, така че да вярваме в Него и да Му се покланяме е напълно естествено и обосновано, но Компартията използва всякакви налични методи, за да преследва и арестува вярващите, да ги принуждава да предадат Бог и да я следват, и си въобразява, че има контрол над човечеството, Божието творение. Колко безсрамно е това! Тези демони накрая ще бъдат прокълнати и наказани от Бог! В хода на моето преживяване станах свидетел и на Божиите чудотворни дела, всемогъщество и върховенство. Всеки път, когато усещах, че не мога да понеса страданието, причинено от техните мъчения и изтезания, се молех и се уповавах на Бог и страданието на плътта ми намаляваше. Когато се чувствах нещастен и негативно настроен, Божиите слова ме напътстваха да бъда силен и да не бъда възпиран от смъртта. Бог също така устройваше и подреждаше хора, събития и неща, за да ми помогне, от което усещах, че Той е до мен и се смилява над слабостта ми. Всичко това беше израз на Божията любов към мен и сега имам повече вяра в Бог от всякога.