От Оуен, Испания

През 2021 г. сестра София и аз бяхме отговорни за работата по видеообработката на църквата. Тя имаше повече технически умения и опит от мен, затова я търсех за общение, когато се сблъсквах с проблеми или трудности. Веднъж, докато работех върху видеоклип, допуснах доста елементарна грешка и когато разбра, тя ми се притече на помощ в разрешаването ѝ. Докато се занимавахме с това, тя ме попита: „Изпълняваш този дълг от известно време, как можа да допуснеш такава проста грешка?“. Изпитах някаква вътрешна съпротива — от самото начало ме заразпитва така, сякаш наистина бях неопитен. Дали ме гледаше отвисоко и умишлено се заяждаше с мен? По-късно се справих с проблема, но усещах съпротива, докато го правех. Няколко дни по-късно други братя и сестри имаха подобни проблеми. При обобщаване на проблемите в работата на едно събиране София използва моята грешка като пример за анализ. Тогава почувствах още по-силна съпротива спрямо нея, като си помислих: „В края на краищата аз съм един от надзорниците, какво ще си помислят всички за мен, когато говориш за грешката ми пред всички? Дали ще продължат да ме уважават? Изглежда, че умишлено ме злепоставяш“. Не исках повече да говоря с нея след това и не желаех да я питам за проблемите, които се мъчех да разреша. В нашите работни обсъждания си тръгвах веднага след като приключехме, защото не исках да обеля и дума повече с нея. Когато ме търсеше, за да обсъдим взаимно състоянията си, просто се принуждавах да кажа няколко неща, за да ме остави на мира, и нямах търпение тя бързо да приключи.

По-късно бях освободен от позицията си, защото се стремях към слава и статус, вместо да върша истинска работа. След известно време София попита за моето състояние и ѝ споделих в общение за размишленията и разбирането си, след като бях освободен. Мислех, че ще ме утеши и насърчи, но изненадващо тя каза: „Напоследък си по-деен в дълга си, но разбирането ти е повърхностно. Не си размишлявал истински върху корена на неуспехите си и не си го разбрал. Говорих за това с друга сестра и тя се съгласи“. Притесних се, като чух как разобличава проблемите ми толкова директно. Помислих си: „Изобщо не проявяваш внимание към чувствата ми. Като казваш това пред братята и сестрите, не се ли опитваш нарочно да накърниш имиджа ми?“. Бях изпълнен със съпротива и не слушах нито една нейна дума от този момент нататък. Дадох ѝ кратък отговор, но изпитвах силен гняв. Помислих си, че след като се отнася така с мен, при следваща възможност щях да я ударя с нейните камъни по нейната глава. След това, освен нещата, които трябваше да обсъждаме във връзка с работата, правех всичко възможно да не говоря с нея. Дори не исках повече да чувам гласа ѝ.

Един следобед една сестра изпрати съобщение в груповия ни чат, че трябва спешно да говори с мен. Работех върху видеоклип и не видях съобщението навреме, което забави работата. София разбра за това и се обади, за да попита защо не съм отговорил незабавно, след което каза: „Виждам, че продължаваш да имаш този проблем. Не отговаряш бързо на съобщенията и понякога не можем да те намерим. Проектът, за който си отговорен, наистина е важен — не го забавяй повече…“. Но аз изпитах истинска съпротива, като си помислих: „Преди бях безотговорен в дълга си, защото се съсредоточавах единствено върху собствената си работа, но след като бях освободен, насочих вниманието си към това да променя нещата. Казаното не отрича ли целия ми упорит труд напоследък? Дали не ме гледаш отвисоко, като си мислиш, че не се стремя към истината?“. Предубедеността ми към нея нарасна. Понякога, като видех, че ми е изпратила съобщение, свързано с работа, дори не исках да отговарям. Не след дълго водачът ни помоли да напишем оценка за София. Почувствах, че това е моят шанс. Тя винаги ме разобличаваше, но този път аз можех да разоблича проблемите ѝ и да ѝ дам да разбере какво е усещането да се изложиш. Затова подробно изброих проблемите ѝ, като се съсредоточих върху това колко пренебрежителна бе към чувствата ми в думите и действията си, както и върху начините, по които не вършеше истинска работа. След като прочете нашите оценки, водачът посочи проблемите на София и тя положи съзнателно усилие да се промени. Но аз все още не можех да се отърва от предубедеността си към нея. Затова веднъж използвах възможността да общувам върху Божиите слова на едно събиране, за да дам воля на предубедеността и мнението, които имах за нея. По време на това събиране общувахме за модели на поведение, свързани с възпирането на други, и си помислих как София никога не е проявявала внимание към чувствата ми в думите си, затова исках да я разкритикувам, за да видят всички, че тя също има много проблеми и не е по-добра от мен. Разобличих я изкусно, като казах: „Някой може да е надзорник и да има технически умения, но въпреки това да проявява неуважение чрез начина, по който говори и изтъква проблемите на другите. Понякога той дори може да възприеме много осъдителен тон, когато казва какво не е наред с някого, което може да накара този човек да се чувства възпрян в дълга си. Това също възпира хората и косвено смущава църковния живот. Нуждаем се от прозрение и за този тип човек“. Струваше ми се, че съм изпуснал парата, но последва няколкоминутно мълчание — никой не сподели повече в общение. Почувствах се някак неловко — притеснявах се, че моето общение може да не е било подходящо. Тогава обаче си помислих, че всичко, което бях казал, бе вярно, и нямаше нищо нередно в него. Избих си го от ума.

Изненадващо, няколко дни по-късно, водачът ми се обади и общува, че на това събиране съм бил осъдителен към София по заобиколен начин, като съм я нападнал и заклеймил. Това можело да я нарани и да накара някои братя и сестри да заемат моята страна, да станат предубедени към София и да не могат да сътрудничат с нея в работата. Това било подривно и прекъсващо. Бях много нервен и уплашен, когато чух анализа на водача. Знаех, че Божиите слова гласят, че произволното заклеймяване и разнищване на някого по време на събиране прекъсва и смущава църковния живот, а това е вършене на зло. Знаех, че природата на този въпрос е сериозна. Когато разговорът ни приключи, веднага намерих някои подходящи Божии слова. Божиите слова гласят: „Явлението, при което някой е произволно заклеймен, лепнат му е етикет и е измъчван, често се среща във всяка църква. Например някои хора таят предразсъдък към определен водач или работник и за да си отмъстят, го коментират зад гърба му, разобличават го и го разнищват под предлог, че разговарят за истината. Намеренията и целите зад подобни действия са погрешни. Ако човек наистина разговаря за истината, за да свидетелства за Бог и да е от полза на другите, той трябва да разговаря за собствените си истински преживявания и да носи полза на другите, като разнищва и опознава себе си. Такава практика дава по-добри резултати и Божиите избраници ще я одобрят. Ако нечие общение разобличава, напада и принизява друг човек в опит да му се нахвърли или да му отмъсти, тогава намерението на общението е погрешно, то е неоправдано, Бог го ненавижда и то не е поучително за братята и сестрите. Ако намерението на някого е да заклейми другите или да ги измъчва, тогава той е зъл човек и върши зло. Всички Божии избраници трябва да имат проницателност, когато става въпрос за зли хора. Ако някой умишлено се нахвърля на хората, разобличава ги или ги принизява, тогава трябва да му се помогне с любов, да се разговаря с него, да бъде разнищен или кастрен. Ако не е способен да приеме истината и упорито отказва да влезе в правия път, тогава това е съвсем друго нещо. Когато става въпрос за зли хора, които често произволно заклеймяват, лепят етикети и измъчват другите, те трябва да бъдат напълно разобличени, за да може всеки да се научи да ги разпознава, и след това да бъдат ограничени или отлъчени от църквата. Това е от съществено значение, тъй като такива хора смущават църковния живот и църковната работа и има вероятност да подвеждат хората и да внасят хаос в църквата“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (15)). „Нападението и отмъщението са един вид действие и разкриване, което идва от злобна сатанинска природа. Това е също и вид покварен нрав. Хората мислят така: „Ако ти си груб с мен, и аз ще постъпя зле с теб“. „Ако не зачиташ достойнството ми, защо аз да зачитам твоето?“. Какво мислене е това? Не е ли отмъстително мислене? От гледна точка на обикновения човек не е ли това обоснована перспектива? Не е ли издържана? „Няма да нападна освен ако не ме нападнат. Ако бъда нападнат, със сигурност ще контраатакувам“ и „С техните камъни по техните глави“ — невярващите често казват такива неща. Сред тях това са все основания, които са издържани и напълно се придържат към човешките представи. И все пак, как трябва да възприемат тези думи хората, които вярват в Бог и се стремят към истината? Правилни ли са такива идеи? (Не.) Защо не са правилни? Как трябва да бъдат различавани? Откъде произлизат тези неща? (От Сатана.) Те произлизат от Сатана, в това няма съмнение. От кой нрав на Сатана идват? Идват от злобната природа на Сатана. Те съдържат злъч и съдържат истинското лице на Сатана в цялата му злоба и уродливост. Съдържат този вид природа същност. Каква е природата на тези гледни точки, мисли, разкрития, реч и дори действия, които съдържат такъв вид природа същност? Без никакво съмнение това е поквареният човешки нрав — това е нравът на Сатана. Тези сатанински неща съгласно Божиите слова ли са? Съгласно истината ли са? Имат ли основа в Божиите слова? (Не.) Това ли са действията, които последователите на Бог трябва да вършат, и мислите и възгледите, които трябва да притежават? Тези мисли и начини на действие съгласно истината ли са? (Не.) Като виждаме, че тези неща не са съгласно истината, те съгласно съвестта и разума на нормалната човешка природа ли са? (Не.)“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само преодоляването на покварения нрав може да доведе до истинска промяна). Като сравних начина, по който се държах, с това, което разобличаваха Божиите слова, се почувствах наистина уплашен. В отношенията ми със София, когато тя бе използвала грешката в работата ми като пример и я бе анализирала пред всички, се почувствах унизен, мразех я и не исках да говоря с нея. В разговорите за работата просто я отбягвах. Когато тя бе видяла проблемите ми и така прямо бе посочила недостатъците ми, и дори бе разговаряла с друг надзорник за тях, бях толкова гневен. Почувствах се така, сякаш за миг бе съсипала добрия имидж, за който бях се трудил толкова усърдно, и изпитах такава съпротива, че дори не исках да чувам гласа ѝ. Когато спомена, че не съм отговарял на съобщенията навреме, и ме предупреди да не бавя работата както преди, имах чувството, че ме ограничава, като отрича, че съм се променил, и умишлено ми усложнява живота. Затова изливах разочарованието си чрез дълга си, като умишлено не ѝ отговарях. Предубедеността ми към София ставаше все по-силна — бях изпълнен с негодувание към нея. Когато водачът ни помоли да напишем оценка за нея, злоупотребих с възможността да изкажа лично недоволство, като изтъкнах грешките ѝ, за да може лидерът да я скастри или дори да я освободи, и излях разочарованието си. В желанието си да ѝ отмъстя се възползвах от възможността по време на общение върху Божиите слова да я осъдя като човек с лоша човешка природа, като подстрекавах останалите да я разпознаят и изолират, за да излея гнева си. Видях, че съм разкрил порочен нрав. Знаех, че това, че София посочва проблемите ми, бе нейна отговорност в църковните дела и ми помагаше да позная себе си, но аз далеч не бях приел и не се бях покорил на това. Бях избухнал и използвах дълга си, за да излея разочарованието си, като дори бях използвал общението си върху Божиите слова, за да я нападна и потисна. По този начин се опитвах да сформирам клика, като прекъсвах и смущавах църковния живот. Само защото няколко думи на София бяха наранили гордостта ми, я нападнах за отмъщение, като целях да я накажа. Толкова бях ужасен! Божиите слова гласят: „Ако вярващите си позволят същото нехайно и несдържано поведение и реч като невярващите, то те са дори по-нечестиви от невярващите; те са първообразът на демоните“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Бях изял и изпил толкова много Божии слова, а дори не можех да приема няколко правилни предложения. Дали наистина бях вярващ? Винаги съм следвал тези сатанински философии: „Ако ще си груб, аз няма да съм любезен“ и „Няма да нападам, освен ако не бъда нападнат, ако бъда нападнат, със сигурност ще отговоря“. Просто изливах недоволството си, без изобщо да имам богобоязливо сърце. Това, което изживявах, беше сатанински покварен нрав, без дори капка човешко подобие. Почувствах се наистина виновен и разстроен, затова се помолих на Бог, като желаех да се покая и да се освободя от предубедеността си към София. Няколко дни подред, когато имах време, разсъждавах защо се разбирахме добре в началото, а сега ѝ се дразнех толкова. Знаех, че тя казва истината, като ме кастри — може би тонът ѝ бе груб, но това не беше голям проблем. Защо не можех да го приема и защо дори я нападах, за да си отмъстя?

Видях откъс от Божиите слова в търсенето си: „Когато антихристите се сблъскат с кастрене, те често проявяват голяма съпротива, а след това започват да правят всичко възможно да се оправдават, като използват софистика и красноречие, за да подвеждат хората. Това е доста често срещано. Проявлението на отказа на антихристите да приемат истината напълно разобличава сатанинската им природа на омраза и неприязън към истината. Те са изцяло от рода на Сатана. Каквото и да правят антихристите, техният нрав и същност се разкриват напълно. Особено в Божия дом всичко, което правят, противоречи на истината, заклеймено е от Бог и е злодеяние, което се съпротивлява на Бог, и всички тези неща, които правят, напълно потвърждават, че антихристите са сатани и зли демони. Ето защо, когато става въпрос за кастрене, те в никакъв случай не го приемат с охота и желание. Напротив, освен че се съпротивляват и противопоставят, те също така мразят кастренето, мразят онези, които ги кастрят, и мразят онези, които разобличават тяхната природа същност, и които разобличават злодеянията им. Антихристите смятат, че всеки, който ги разобличава, просто им създава проблеми, затова се съревновават и се борят с всеки, който ги разобличава. Поради тази си природа антихристите никога няма да са добри към никого, който ги кастри, нито ще търпят или ще понасят някого, който го прави, камо ли да изпитват благодарност към него или да го похвалят. Напротив, ако някой ги кастри и накърни достойнството им и ги засрами, в сърцата си ще таят омраза към него и ще търсят възможност да му отмъстят. Каква омраза изпитват към другите! Ето какво си мислят и открито ще заявят пред останалите: „Днес ти ме кастреше. Е, сега враждата ни е трайна. Ти върви по своя път, а аз по моя, но се кълна, че ще си отмъстя! Ако ми признаеш вината си, преклониш глава пред мен или коленичиш и ме помолиш, ще ти простя, иначе никога няма да забравя това!“. Каквото и да казват или правят антихристите, те никога не смятат, че ги е споходила Божията любов и спасение, когато някой ги кастри добронамерено, или искрено им помага. Вместо това го възприемат като унизително клеймо, като мига, в който са били най-засрамени. Това показва, че антихристите изобщо не приемат истината, че имат нрав на неприязън и омраза към истината“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Осма част)). От Божиите слова видях, че нагласата на антихристите към кастренето е да го отхвърлят директно, да се измъкват с аргументи, да се съпротивляват и дори да възприемат човека, който ги кастри, като враг, затова търсят възможности да нападат и да мъстят. Те изпитват неприязън към истината и я мразят по природа — никога няма да я приемат. Всичко, казано от София за проблемите ми и отклоненията в работата ми, беше вярно, така че независимо от тона ѝ или от възприетия метод то целеше да ми помогне да опозная себе си, а не представляваше умишлено заяждане. Очевидно не бях съвестен или практичен в дълга си, нито поемах отговорност за проследяване на работата, което бе довело до някои проблеми в нашите видеоклипове. София анализираше и разнищваше тези проблеми, за да не допускаме същите грешки отново и да не забавяме напредъка на цялата работа. Тя също така забеляза, че моето разбиране за себе си след освобождаването ми беше доста повърхностно, и ми го посочи от доброта. Това целеше да ми помогне да опозная себе си по-добре и наистина да се покая. Но когато тя посочваше проблемите ми и ми помагаше за пореден път, аз не само бях неблагодарен, но и мислех, че умишлено ме позори и накърнява достойнството ми. Наистина я презирах и бях започнал да се отнасям с нея като с враг, като търсех всякакви възможности за отмъщение. Дори подстрекавах другите да я изолират и отхвърлят. Делата ми бяха дела на антихрист. Антихристите попиват всяко ласкателство и обичат безусловно всеки, който пее в тяхна възхвала. Но колкото по-честен е някой, толкова повече го потискат и наказват. Всеки, който ги обиди или накърни интересите им, ще понесе удар и те няма да се успокоят, докато този човек не помоли за прошка. Това причинява смущения и вреда за църковните дела и навлизането в живота на другите. Накрая Бог ги отстранява завинаги заради това, че са извършили всичкото това зло и са накърнили Божия нрав. Казаното от София беше уронило репутацията и статуса ми, затова исках да си отмъстя. Изглежда единственият начин да се успокоя, бе да я накажа, докато не признае грешката си и не спре да ме „провокира“. Наистина бях злобен! Изпитвах неприязън към истината и вървях по пътя на антихриста. Знаех, че ако не променя нрава си на антихрист, когато получа позиция, ще върша още по-голямо зло, като наказвам и потискам още повече хора, и накрая ще бъда прокълнат и наказан от Бог. Можех да видя, че последствията са наистина плашещи. Затова се помолих на Бог, като търсех път на практикуване и навлизане.

По-късно прочетох това в Божиите слова: „Ако си човек, който се бои от Бог и отбягва злото, ти ще считаш, че се нуждаеш от надзора на Божиите избраници, и дори нещо повече от това — че се нуждаеш от тяхната помощ. Ако си зъл човек и имаш гузна съвест, ще се страхуваш да бъдеш надзираван и ще се опитваш да го избегнеш. Това е неминуемо. Следователно няма съмнение, че всички, които се съпротивляват на надзора на Божиите избраници и изпитват неприязън към него, имат какво да крият и определено не са честни хора. Никой не се страхува от надзор повече от измамните хора. И така, какво отношение трябва да възприемат водачите и работниците към надзора на Божиите избраници? Трябва ли то да бъде негативизъм, предпазливост, съпротива и негодувание, или покорство към устроеното и подреденото от Бог, и смирено приемане? (Смирено приемане.) Какво се има предвид под смирено приемане? Това означава да приемаш всичко от Бог, да търсиш истината, да възприемеш правилно отношение и да не бъдеш прибързан. Ако някой наистина открие проблем в теб и ти го посочи, като ти помогне да го разпознаеш и разбереш, и ти съдейства в разрешаването на този въпрос — тогава той е отговорен към теб и е отговорен към делото на Божия дом и към навлизането в живота на Божиите избраници. Правилно е да се постъпи така и това е напълно естествено и обосновано. Ако има хора, които считат, че надзорът на църквата произхожда от Сатана и от злобни подбуди, то те са дяволи и сатани. С такава дяволска природа те със сигурност не биха приели внимателната проверка от Бог. Ако някой наистина обича истината, той ще има правилно разбиране за надзора на Божиите избраници, ще е способен да го счита за извършен от любов, като идващ от Бог, и ще може да го приеме от Бог. Той определено няма да бъде прибързан или да действа импулсивно, още по-малко в сърцето му ще се появят съпротива, предпазливост или подозрение. Най-правилното отношение, с което да се подхожда към надзора на Божиите избраници, е следното: всякакви думи, действия, надзор, наблюдение или корекция — дори кастрене — които са от полза за теб, трябва да ги приемеш от Бог, не бъди прибързан. Прибързаността идва от лукавия, от Сатана, тя не идва от Бог и не това е отношението, което хората трябва да имат към истината“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (7)). От Божиите слова научих, че в това, че братята и сестрите, ми посочват проблемите и отклоненията ми, няма злоба. Те не ми се подиграват, а поемат отговорност за църковните дела и навлизането ми в живота. Без значение до каква степен разбирам проблемите, които разобличават, трябва да го приема от Бог, като първо го приема и се покоря, без да задълбавам или да бъда избухлив и отмъстителен. Дори и да не мога напълно да разбера нещата, които казват, трябва да се моля на Бог и да продължа да размишлявам, или да намеря опитни братя и сестри, с които да общувам. Това е нагласата за приемане на истината. Спомних си как косвено бях разобличил София на едно събиране — някои братя и сестри, които не познаваха реалността тогава, можеха да се настроят против нея, което би повлияло на сътрудничеството им с нея в дълга им. Затова на едно събиране аз се открих и разнищих действията си въз основа на Божиите слова, така че другите да прозрат какво съм направил. По-късно София ме потърси да говорим по работа и аз ѝ споделих открито за моята предубеденост, за нрава ми, който изпитваше неприязън към истината, и моите злобни мотиви. Тя явно изобщо не ме обвиняваше и не ме мразеше. Почувствах се много засрамен. След това София и аз се разбирахме много по-добре. Когато говореше за проблемите ми, вече не се вълнувах толкова от тона ѝ — знаех, че ако това е от полза за дълга ми, преди всичко трябва да го приема. Понякога не ми достигаше знание в момента, но се молех на Бог и се избавях от себе си, без да се притеснявам за образа си или да се защитавам, и постепенно постигах разбиране. Като работех с нея така, с времето се почувствах много по-спокоен.

По-късно работех върху видеоклип и бързах да спазя крайния срок, без да търся принципи, което доведе до проблеми, заради които работата трябваше да се свърши наново. Един надзорник, сестра Нора, ми изпрати лично съобщение, в което ме молеше да го оправя, след което си помислих, че всичко ще отмине просто така. Но с изненада видях, че по време на обобщение на работата грешките ми отново бяха подложени на анализ. Помислих си, че да се говори за грешките ми пред всички е злепоставящо! Започнах да чувствам лека предубеденост към Нора, сякаш тя правеше от мухата слон и не вземаше под внимание достойнството ми. Исках да намеря причина да се защитя, да не се излагам пред всички. Но тогава осъзнах, че състоянието ми е неправилно, и веднага се помолих на Бог да се опълча на себе си. След молитвата се успокоих малко. Помислих си, че работата трябваше да бъде свършена отново, защото се бях скатавал. Нора бе общувала за това, за да ми напомни, така че да мога да размишлявам върху собствената си нагласа към моя дълг. В същото време братята и сестрите също можеха да го използват като предупреждение, за да не допуснат същата грешка. Тя защитаваше интересите на църквата. Ако се извинявах и оправдавах, за да не се изложа, и се настройвах против Нора, дали не изпитвах неприязън към истината и не отказвах да я приема? Знаех, че не мога да продължа да действам въз основа на покварен нрав. Затова споделих в общение с всички подробностите за грешките, които бях допуснал. Когато приключих, те споделиха някои полезни начини за справяне с тези проблеми и при последващото създаване на видеоклипове последвах техните предложения, като избегнах допускането на същите грешки. Наистина се уверих, че приемането на предложенията на братята и сестрите може да предотврати някои ненужни грешки и да подобри ефективността на работата. Освен това то можеше да ми помогне да опозная себе си и да бъде от полза за собственото ми навлизанев живота.

Чрез това наистина преживях, че е важно да имаш нагласа на покорство, когато те кастрят. Ако това, което казват другите, е правилно и съгласно истината, трябва да загърбя гордостта си, да го приема и да се покоря безусловно. Но ако просто упорито отхвърлям кастренето и му се съпротивлявам, и съм предубеден, и дори нападам другите в знак на отмъщение, това е поведението на зъл човек и антихрист и ще бъда осъден и отстранен от Бог, ако не се покая. Преди това почти никой не беше посочвал проблемите ми толкова прямо и не познавах себе си. Мислех, че имам добра човешка природа и че мога да приема истината. Сега виждам, че изпитвам неприязън към истината и нямам добра човешка природа. Всичко, което съм придобил и научил днес, е благодарение на правосъдието и разобличаването на Божиите слова. Благодаря на Бог!