От Цин Мо, Китай

Една зима преди няколко години един висшестоящ водач ми каза, че водачи и работници от съседна църква са били арестувани от полицията. Имаше някаква последваща работа, която трябваше да се свърши в църквата, а нямаше кой да подкрепи братята и сестрите. Някои от тях се чувстваха плахи, негативни и слаби и не можеха да участват в църковния живот. Тя ме попита дали бих желала да ръководя работата на тази църква. Когато ме попита, се почувствах малко раздвоена: „Някои братя и сестри току-що бяха арестувани в тази църква. Ако поема работата там и вземат, че ме арестуват? Като се има предвид напредналата ми възраст, как тялото ми ще издържи на изтезанията и побоите на големия червен змей? Ако не успея да понеса изтезанията и стана Юда, като предам Бог, тогава няма ли всички мои години на вяра да са били напразно?“. Но после си помислих, че предвид тежките обстоятелства в момента, църковното дело се нуждае от някой, който да се заеме в този решаващ момент, затова неохотно се съгласих.

Като пристигнах в църквата, сестра Уан Синдзин ме информира, че водачите, работниците и някои братя и сестри са били арестувани и е успяла да се свърже само с няколко братя и сестри в цялата църква. Не можеше да се свърже с повечето членове на църквата, затова не можеха да се събират. Като чух това, си помислих: „Що за ужасна ситуация! Сега големият червен змей използва съседите ни, за да ни наблюдава. Ами ако, докато отида да подкрепя тези братя и сестри, съседите им забележат и ме докладват на полицията? Освен това толкова много братя и сестри са били арестувани — ами ако някой от тях не може да издържи на изтезанията и издаде други братя и сестри, полицията ще ги наблюдава. Така че, ако отида да видя тези братя и сестри, няма ли да попадна право в капана им? Ако ме арестуват, не успея да издържа на изтезанията и стана Юда, няма ли това да е краят на дните ми на вярваща? Тогава със сигурност няма да постигна спасение“. Колкото повече мислех, толкова повече се страхувах — струваше ми се твърде опасно да изпълнявам дълга си там. Чувствах се сякаш вървя по минно поле — една грешна стъпка и всичко щеше да свърши. По онова време истински съжалявах, че бях отишла да ръководя работата там и нямах никаква мотивация да изпълнявам дълга си. Тогава си помислих как Уан Синдзин е член на църквата и е по-запозната с общата ситуация там, така че за нея щеше да е по-удобно да отиде да посети братята и сестрите. Аз тъкмо бях пристигнала и още не бях в течение на нещата. Можех да накарам Уан Синдзин да посети братята и сестрите и така нямаше да се налага да рискувам. Но тогава си помислих: „Уан Синдзин не разбира добре много от принципите и ѝ липсва опит. При тези обстоятелства ще може ли наистина да свърши добре последващата работа? Ще може ли да разреши проблемите на братята и сестрите? От друга страна, ако отида лично, няма ли просто да се изложа на бедствие?“. След като обмислих въпроса, реших да възложа работата на Уан Синдзин. Но след няколко дни тя все още не беше постигнала никакъв напредък. Като видях това, разбрах, че трябва сама да отида да подкрепя братята и сестрите. Иначе проблемите им нямаше да се разрешат и навлизането им в живота щеше да претърпи загуби. Но предвид това колко коварни бяха обстоятелствата, при всяка среща с братята и сестрите щях да съм изложена на опасност арестуване. Затова просто не посмях да свърша работата сама. В резултат на това мина повече от месец, без да постигнем особен напредък в църковното дело. Уан Синдзин живееше в състояние на негативност. А аз живеех в плахост и боязън, затова не смеех да си сътруднича с нея в работата.

Един ден внезапно се разболях и причината за болестта не можеше да се установи. Тогава осъзнах, че това може би е било Божие дисциплиниране и затова отправих молитва към Него, молейки Го да ме просветли, за да мога да позная Неговото намерение. По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „Неговата скръб се дължи на човечеството, за което Той има надежди, но което е изпаднало в тъмнина, както и на това, че делото, което Той върши върху човека, не спазва намеренията Му, защото човечеството, което Той обича, не може да живее цялото в светлина. Той чувства скръб за невинното човечество, за честния, но невеж човек и за човека, който е добър, но му липсват собствени възгледи. Неговата скръб е символ на Неговата доброта и на Неговото милосърдие, символ на красотата и на доброжелателството“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Много е важно да се разбере Божия нрав). Божиите слова ми въздействаха дълбоко. Особено щом прочетох тези: „Неговата скръб се дължи на човечеството, за което Той има надежди, но което е изпаднало в тъмнина“, почувствах дълбока вина. Заради арестите на големия червен змей братята и сестрите не можеха да водят нормален църковен живот и така потънаха в униние и мрак, а животът им понесе загуби. Като виждаше това, Бог се чувстваше тревожен и наскърбен и силно се надяваше някой да прояви внимание към намерението Му и бързо да се притече на помощ и да подкрепи братята и сестрите, за да могат да водят нормален църковен живот. Но що се отнася до мен, за да опазя собствената си безопасност, прехвърлих работата си на сестра ми и се свих в черупката си, за да водя едно недостойно съществуване. Ясно осъзнавах, че братята и сестрите не можеха да водят нормален църковен живот и че животът им търпеше загуби, но не се намесих, за да разреша проблема. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Помислих си как обикновено, когато не се намирах в опасна ситуация, вярвах, че съм предана и че мога да се отрека от себе си и да отдам всичко. Дори често общувах с другите за това как трябва да обичаме и удовлетворяваме Бог. Но щом се изправих пред тази ситуация, всичко, за което можех да мисля, беше собствената ми безопасност. Изобщо не проявявах внимание към Божието намерение, нито към това дали животът на братята и сестрите е понесъл загуби. Видях, че просто бях говорила за слова и доктрини — мамех и Бог, и хората. Щом го осъзнах, почувствах дълбоко разкаяние и се помолих на Бог: „Мили Боже, винаги защитавам собствените си интереси и не успях да проявя внимание към Твоето намерение. Наистина нямам съвест, нито разум! Боже, готова съм да проявя внимание към Твоето намерение и да направя всичко възможно, за да подкрепя братята и сестрите си“. После отидох да им помогна и да ги подкрепя, като се опитвах да разреша проблемите и трудностите им.

Един ден чух една от сестрите да казва: „Преди две години бяха арестувани над десет братя и сестри от тази църква. Дори сега някои от тях все още не са освободени. Полицията дори заплаши, че ще срине църквата ни до основи“. Толкова се ядосах, като го чух — тези демони бяха изключително арогантни! Но и несъзнателно се уплаших при мисълта: „Само след две години са дошли и са арестували още повече членове. И дори са заплашили да сринат църквата до основи. Ако полицията разбере, че съм църковен водач, няма ли да стана тяхна основна мишена?“. Като си представих как братята и сестрите бяха изтезавани след ареста, започнах да треперя от страх: „Ако наистина бъда арестувана, ще мога ли да издържа на тези изтезания? Ако бъда пребита до смърт или стана Юда, няма ли това да е моят край?“. Тогава чух, че са били арестувани още повече братя и сестри, и изглеждаше, че е твърде опасно да изпълнявам дълга си в такава среда. Мисълта, че всеки момент мога да бъда арестувана от полицията, ме караше да се чувствам изключително неуверена и уплашена. Помолих се на Бог и прочетох Неговите слова: „Без значение какво „огромно могъщество“ има Сатана, без значение колко безочлив и честолюбив е той, без значение колко голяма е способността му да нанася щети, без значение колко мащабни са уменията му да покварява и изкушава човека, без значение колко умели са хитростите и машинациите, чрез които сплашва човека, без значение колко безкрайно променлива е формата, в която съществува, Сатана никога не е бил способен да създаде нито едно живо същество, никога не е можел да налага закони или правила за съществуването на всички неща и никога не е можел нито да контролира или управлява който и да е предмет, независимо дали е одушевен, или неодушевен. В космоса и на небесната твърд няма нито един човек или предмет, който да е роден от Сатана или който да съществува благодарение на Сатана; няма нито един човек или предмет, който да е управляван от Сатана или да е контролиран от него. Дори напротив, Сатана трябва не само да живее под господството на Бог, но при това трябва и да се покорява на всички Божии заповеди и повели. На Сатана не му е лесно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята без Божието разрешение; без Божието разрешение той няма свободата да премести дори мравките по земята, да не говорим за човечеството, създадено от Бог. В очите на Бог Сатана е по-незначителен от лилиите в планините, от птиците, летящи във въздуха, от рибите в морето и червеите в земята. Неговата роля сред всички неща е да им служи и да служи на човечеството, да служи на Божието дело и Неговия план за управление“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). Чрез Божиите слова осъзнах, че всички неща са под Божието върховенство. Колкото и свиреп да е Сатана, той все още е в Божиите ръце. Без Божието позволение Сатана не би посмял да направи никакви погрешни ходове. Спомних си как, когато Йов е бил подложен на изпитание, без Божието позволение Сатана е можел само да нарани плътта му, но не е посмял да отнеме живота на Йов. В ситуацията, в която се намирам, нима арестът ни не е изцяло в Божиите ръце? Колкото и див и свиреп да е Сатана, без Божието позволение той няма да постигне своето, дори големият червен змей да се опита да ме залови. Ако Бог се съгласи, тогава няма да мога да избягам, дори да опитам. Животът ми е в Божиите ръце и Сатана няма думата по въпроса. Докато разсъждавах върху Божиите слова, придобих известно познание за Неговата власт и върховенство и се почувствах по-малко плаха и много по-освободена. Исках да уредя братята и сестрите да започнат отново да живеят църковния си живот възможно най-скоро. През това време Уан Синдзин и аз се молехме и се уповавахме на Бог. Измислихме начини да се свържем с братята и сестрите и им предоставихме подкрепа. Така те постепенно започнаха да посещават събирания, да водят църковен живот и да изпълняват дълга си според възможностите си.

По-късно една сестра, която беше арестувана, а после освободена, ме информира, че са ме продали. Полицията вече знаеше, че съм водач и в кое село живея, дори са казали, че ще накарат Бюрото за сигурност да издаде заповед за ареста ми. Когато разбрах, сърцето ми се качи в гърлото; ужасно се разтревожих и уплаших. Като се има предвид колко много информация вече имаше за мен полицията, можех да бъда арестувана по всяко време и на всяко място. А ако ме арестуваха, със сигурност щяха да ме изтезават. Колкото повече мислех, толкова повече се страхувах, и временно изпаднах в слабост. Изглеждаше сякаш вярата в Бог в страната на големия червен змей бе като ходене по тънък лед; смъртна опасност дебнеше зад всеки ъгъл. По онова време си мислех: „Мога да отида и да се укрия за известно време при роднини. Щом нещата тук се успокоят, мога да продължа да изпълнявам дълга си“. Но тогава си спомних, че някои братя и сестри се чувстваха плахи, негативни и слаби и имаха крайна нужда от поене и подкрепа. Ако напуснех поста си в този решаващ момент, нямаше ли да се бунтувам срещу Бог и да нараня сърцето Му? Агонизирах и се измъчвах и не знаех какво да правя, затова се помолих на Бог: помолих Го да ми даде сила и вяра, за да продължа да изпълнявам дълга си. По-късно видях този откъс от Божиите слова: „В континентален Китай големият червен змей постоянно и брутално потиска, арестува и преследва вярващите в Бог, като често ги поставя в опасна среда. Например правителството използва различни предлози, за да арестува вярващи. Винаги, когато открият района, в който пребивава антихрист, кое е първото нещо, за което антихристът се сеща? Не е как да уреди правилно делото на църквата, а как да избяга от тази опасна ситуация. Когато църквата е изправена пред потисничество и арести, антихристите никога не се занимават с последващата работа. Те не уреждат основните църковни ресурси или персонал. Вместо това намират извинения и причини, за да си осигурят безопасно място и с това да приключат. […] Дълбоко в сърцата на антихристите личната им безопасност винаги е на първо място. Това е въпрос в сърцата им, който е постоянна грижа за тях. Те си мислят: „Не трябва да си навличам неприятности. Който и да бъде заловен, аз не мога да си го позволя — трябва да остана жив. Все пак чакам да споделя божията слава, когато божието дело приключи. Ако ме хванат, ще постъпя като Юда и с мен ще е свършено. За мен няма да има добър изход. Ще бъда наказан“. […] След като се установят и почувстват, че са вън от опасност, че опасността е преминала, тогава антихристите пристъпват към извършването на някаква повърхностна работа. Антихристите са доста щателни в своите подредби, но зависи с кого си имат работа. Те мислят много внимателно за въпроси, които засягат собствените им интереси, но когато става въпрос за делото на църквата или за собствения им дълг, те изваждат наяве своя егоизъм и низост и не проявяват отговорност, като им липсва дори и следа от съвест или разум. Точно поради тези модели на поведение те са окачествени като антихристи“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). Бог разобличаваше как антихристите са особено егоистични, достойни за презрение и лишени от човешка природа. Грижа ги е само за собствените им интереси и лична безопасност и не проявяват ни най-малка загриженост за църковното дело. В периоди на мир създават у хората лъжливото впечатление, че са пламенни към дълга си, но при най-малката опасност или ситуация, която може да застраши тяхната сигурност, се свиват в черупките си и се укриват. Колкото и загуби да причинява това на църковното дело и на братята и сестрите, тези антихристи изобщо не се вълнуват. Осъзнах, че собствените ми действия не се различаваха от тези на антихрист. Когато нямаше явна опасност, външно изглеждаше, че съм готова да страдам и да отдам всичко в дълга си, но когато нещата наистина станеха опасни, се отдръпвах, като мислех само как да се защитя и да прехвърля рискования дълг на друга сестра. Гледах безучастно как църковното дело не напредва, а братята и сестрите остават без църковен живот. Не поемах отговорност и не изпълнявах църковното дело, а дойдох на себе си едва когато бях дисциплинирана. Щом чух, че съм била продадена и полицията ме издирва, пожелах да напусна поста си, без изобщо да се замисля за църковното дело. Бях толкова егоистична и достойна за презрение! Реалността на тази ситуация разкри, че бях егоистична, колкото един антихрист. Винаги, когато се чувствах в опасност, исках да изоставя дълга си и да потърся начин да опазя себе си. Нямах и капка преданост към Бог и това Му беше отвратително. Щом осъзнах това за себе си, почувствах разкаяние и вина. Прочетох откъс от Божиите слова: „За Бог е изключително трудно да върши делото Си в земята на големия червен змей — но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, за да може да разкрие Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, и Бог използва тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни. Именно чрез страданията на хората, чрез техните заложби и чрез всеки сатанински нрав на хората от тази нечиста земя Бог извършва Своето дело на пречистване и завоюване, за да може от това да придобие слава и онези, които ще свидетелстват за Неговите дела. В това се състои цялата значимост на цялата цена, която Бог е платил за тази група хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Докато премислях Божиите слова, разбрах, че беше неизбежно, а също и предопределено от Бог, ние, вярващите, които живеехме под управлението на китайската Компартия, да бъдем подложени на преследване и мъки. Бог използваше преследването на големия червен змей като начин да усъвършенства нашата вяра и любов. Но когато се изправях пред опасна ситуация, не търсех Божието намерение, а чувствах неувереност и страх беше ме грижа само за собствената ми безопасност и дори не исках да изпълнявам дълга си. Видях, че вярата ми е наистина слаба, и вместо да свидетелствам пред Бог, бях станала посмешище на Сатана. Щом го осъзнах, доста се разкаях и се почувствах задължена, и повече не исках да изоставям поста си и да водя недостойно съществуване. Бях готова да се покоря и да се предам в Божиите ръце. Бях щастлива да оставя Бог да устрои дали ще бъда арестувана и дали ще живея или умра. Ако бъда арестувана от големия червен змей, това щеше да бъде с Божието позволение, и дори това да значеше моята смърт, щях да остана непоколебима в свидетелството си за Него. Ако не ме арестуваха, това щеше да се дължи на Божията милост и закрила и щях да бъда още по-решителна да изпълнявам правилно дълга си. Като го осъзнах, се почувствах малко по-спокойна, а предишната ми тревога и страх изчезнаха.

След това размишлявах върху това, защо проявявам внимание само към собствените си интереси, когато се изправя пред опасност, вместо да проявявам внимание към Божието намерение. Един ден попаднах на този откъс от Божиите слова: „Всички покварени хора живеят за себе си. Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните — това е обобщението на човешката природа. Хората вярват в Бог заради себе си. Когато изоставят нещата и отдадат всичко на Бог, това е, за да бъдат благословени, и когато са Му отдадени, това е все, за да бъдат възнаградени. Казано накратко, всичко това се прави с цел да бъдат благословени, възнаградени и да влязат в небесното царство. В обществото хората работят за своя собствена полза, а в Божия дом изпълняват дълг, за да бъдат благословени. В името на получаването на благословии хората изоставят всичко и могат да изтърпят много страдания: няма по-добро доказателство за сатанинската природа на човека. Хората, чиито нрав се е променил, чувстват, че смисълът идва от живота чрез истината, че основата да бъдеш човек е да се покориш на Бог, да се боиш от Бог и да отбягваш злото, че приемането на Божието поръчение е отговорност, която е напълно естествена и обоснована, че единствено хората, които изпълняват дълга си на сътворено същество, са годни да бъдат наречени хора — и че ако не са способни да обичат Бог и да се отплащат за Неговата любов, те не са годни да бъдат наречени хора. Те чувстват, че животът за самия себе си е празен и лишен от смисъл, че хората трябва да живеят, за да удовлетворят Бог, да изпълняват добре дълга си, и да живеят живот, изпълнен със смисъл, така че дори когато стане време да умрат, да се чувстват доволни, да не изпитват ни най-малко съжаление и да не са живели напразно“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Чрез Божиите слова видях, че причината постоянно да защитавам себе си в опасни ситуации, да искам да изоставя дълга си и да живея недостойно съществуване беше в това, че мисленето ми беше доминирано от сатанински философии като „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „Остави нещата да се развиват, ако не те засягат лично“, „Никога не си мърдай пръста без награда“ и така нататък. Тези философии се бяха превърнали в част от природата ми и каквото и да правех, винаги изхождах от личния си интерес. Бях готова да предам Бог всеки път, когато интересите ми бяха заложени на карта. Помислих си как, откакто бях дошла в тази църква и се намирах в опасна ситуация, мислех само за собствената си безопасност. Макар да знаех, че трябва да подкрепя тези братя и сестри възможно най-скоро, за да могат да водят църковния си живот, аз все пак се укрих, защото се страхувах да не ме арестуват и изтезават, и прехвърлих работата си на моя сестра, без ни най-малко да се замисля за църковното дело или за нейната безопасност. Дори когато виждах, че на сестрата ѝ идваше в повече да върши работата сама, а братята и сестрите не можеха да водят своя църковен живот, пак не се намесих и не изпълних дълга си. Живеех според сатанинските философии. Действията ми бяха егоистични и достойни за презрение и нямах ни най-малка човешка природа, съвест или разум. Бог спасява тези, които са Му предани и покорни, тези, които изоставят личните си интереси и опазват църковното дело в решаващи моменти; само такива хора получават Божието одобрение. Но в решаващи моменти аз напусках кораба и не показвах никаква искреност към Бог. Като виждах колко егоистична и достойна за презрение бях, дори да можех да избегна полицията и да проточа това недостойно съществуване, защо тогава Бог би избрал да ме спаси? Помислих си как, за да спаси човечеството, Бог се е въплътил в Китай и е понесъл невероятно унижение и страдание, като се е изправил пред огромна опасност, за да изрази Своите слова и да извърши Своето дело, подложил се е на постоянно преследване и гонение от големия червен змей, както и на отхвърлянето и клеветата на религиозния свят, но Бог никога не се е отказвал да ни спаси. Бог е дал всичко от Себе Си в Своя целенасочен стремеж да спаси човечеството. Божията същност е толкова безкористна, добра и красива! Що се отнася до мен, не показвах никаква искреност към Бог, все още живеех според сатанинската философия и бях егоистична, достойна за презрение, коварна и измамна. Мислех само за собствената си безопасност, докато изпълнявах дълга си, и изобщо не опазвах църковното дело. Ако не се покаех, Бог щеше да ме намрази и да ме отстрани.

По време на духовната си практика прочетох този откъс от Божиите слова: „Тези, които служат на Бог, трябва да са Негови довереници; те трябва да са Му угодни и да са способни на върховна вярност към Него. Независимо дали действаш насаме или пред хората, можеш да спечелиш Божията радост пред Бог, можеш да бъдеш непоколебим пред Него; независимо от начина, по който се отнасят към теб другите, ти винаги вървиш по пътя, по който трябва, и зачиташ изцяло Божието бреме. Само такива хора са доверени на Бог. Божиите довереници могат да Му служат директно, защото са получили великото Божие поръчение и Божието бреме, могат да направят Божието сърце свое собствено и да поемат бремето Му като свое собствено и дори не обръщат внимание на придобиването или загубата на бъдещите си перспективи; когато перспективите им са да нямат нищо и няма да придобият нищо, те винаги ще вярват в Бог с боголюбиво сърце. Ето такъв човек е Божи довереник. Тези Божии довереници са и Негови довереници; само Божиите довереници биха могли да споделят Неговото безпокойство и Неговите мисли; дори когато плътта им е слаба и в болки, те могат да издържат болката и да се откажат от това, което обичат, за да удовлетворят Бог. На такива хора Бог дава повече товари и това, което Той желае да върши, се потвърждава от свидетелството на тези хора. Така те са угодни на Бог и са Негови служители, които са в съответствие с намеренията Му; само такива хора могат да управляват заедно с Бог. Именно когато станеш истински Божи довереник, ще управляваш заедно с Него“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как да служим в съответствие с Божиите намерения). Чрез Божиите слова осъзнах, че Бог обича тези, които проявяват внимание към Неговите намерения и носят Неговото бреме. Каквато и ситуация да възникне, колкото и голямо страдание да понасят и дори пътят напред да изглежда мрачен, те могат да се откажат от това, което обичат, за да удовлетворят Бог и не мислят за собствените си интереси. Само такива хора са онези, които Бог в крайна сметка ще придобие. В този решаващ момент, когато братята и сестрите бяха арестувани, знаех, че трябва да проявя внимание към Божието намерение, да споделя Неговото безпокойство и мисли, да защитя църковното дело и да изпълня отговорностите и дълга си. След като осъзнах това, взех решение: Каквито и опасности да предстоят, ще изпълня добре дълга си, за да утеша Божието сърце.

Един ден чух, че водач от съседна църква е бил арестуван. Осъзнах, че книгите на църквата трябва бързо да бъдат преместени на друго място, в противен случай щяха да попаднат в ръцете на големия червен змей. Затова веднага се свързах със сестра Джан И, за да помогне заедно да преместим книгите. Когато пристигнах на мястото на срещата ни, тя се втурна към мен с притеснено изражение и ми каза, че е била следена. Било ѝ трудно и едва най-накрая се отървала от преследвача си. Каза ми възможно най-бързо да преместя книгите. Като чух това, сърцето ми се качи в гърлото и се почувствах нервна и уплашена. Помислих си: „Полицията се крие на тайни места, докато ние сме напълно изложени. Ако полицаите ме проследят и ме арестуват, със сигурност ще ме пребият до смърт!“. Колкото повече мислех, толкова повече се плашех и ми се искаше някой друг да премести книгите. Но тогава си спомних, че Джан И вече беше уговорила час да се срещнем с братята и сестрите, които пазеха книгите, и нямаше време да намерим заместник. Също така, колкото повече забавяния имаше по време на прехвърлянето, толкова по-голям беше рискът. Докато се колебаех, осъзнах, че съм плаха и затова непрекъснато призовавах Бог в сърцето си, за да ми даде вяра и сила. Точно тогава си спомних един откъс от Божиите слова: „Когато хората, които са предани на Бог, ясно осъзнават, че дадена среда е опасна, те пак поемат риска да свършат работата по справяне с последствията и свеждат до минимум загубите за Божия дом, преди самите те да се оттеглят. Те не отдават първостепенно значение на собствената си безопасност. Какво ще кажете, кой може да гарантира, че е безопасно да вярваш в Бог и да изпълняваш даден дълг в тази нечестива страна на големия червен змей? Какъвто и дълг да поеме човек, той е свързан с известен риск — но изпълнението на дълга е Божие поръчение и докато следва Бог, човек трябва да поема риска да изпълнява дълга си. Човек трябва да проявява мъдрост и е необходимо да вземе мерки, за да осигури безопасността си, но не бива да поставя личната си безопасност на първо място. Трябва да се съобразява с Божиите намерения, като поставя на първо място работата в Божия дом и разпространяването на евангелието. Най-важно за него е да изпълни Божието поръчение и то е на първо място“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (Втора част)). Тези, които са предани на Бог, могат да проявяват внимание към Неговите намерения. Колкото и опасни да са обстоятелствата, те могат да рискуват всичко, за да изпълнят необходимата последваща работа и да изпълнят своята отговорност. Помислих си как през годините си като вярваща съм се наслаждавала на толкова много от поенето и снабдяването на Божиите слова, затова сега, когато беше време да изпълня дълга си, не можех да предам съвестта си и да стоя безучастна, докато интересите на църквата бяха застрашени. Колкото и опасни да бяха обстоятелствата, трябваше да намеря начин да преместя тези книги от там. Не можех да позволя те да попаднат в ръцете на големия червен змей. Спомних си словата на Господ Исус, които гласят: „Който иска да спаси живота си, ще го изгуби; а който изгуби живота си заради Мене, той ще го спаси“ (Лука 9:24). Дори да ме арестуват и пребият до смърт заради това, че изпълнявам дълга си, това щеше да бъде смислено и одобрено от Бог. Помислих си как Петър е бил разпънат с главата надолу за Бог и не го е било грижа за собствения му живот, като е дал силно и гръмко свидетелство за Бог. Знаех, че трябва да подражавам на Петър, да бъда вярна на Бог, каквато и ситуация да възникне, и да изпълнявам добре дълга си, за да утеша Божието сърце. Божието слово ми даде вярата и силата да не живея повече в страх. Обединих се с другите братя и сестри, като използвах мъдрост, за да избегна полицията, и с Божията грижа и закрила успешно преместихме книгите. Благодаря на Бог!