От Хари, Испания

Преди няколко години църковните водачи ми възложиха да правя видеоклипове. Те също така казаха, че в момента имало недостиг на хора, които правят видеоклипове, така че щели да ми възложат основната отговорност за тази работа. Когато чух това, се зарадвах много и си помислих: „Изглежда, че водачите имат доста високо мнение за мен. Ако се справя добре с тази работа по видеото, братята и сестрите със сигурност също ще имат добро мнение за мен“. Така че се съгласих с готовност. След известно време, тъй като направих доста видеоклипове, всички братя и сестри ме гледаха с възхищение. Често бях много щастлив, че можех да изпълнявам този дълг, и се чувствах така, сякаш съм рядко талантлив човек в църквата. Макар че бях доста зает, трябваше да стоя много до късно всеки ден, а и самият дълг беше доста скучен, аз се чувствах щастлив и изобщо не бях уморен.

Малко по-късно водачите уредиха брат Закари да дойде да учи с мен техники за видеопродукция. Видях, че той има остър ум и се учи бързо, и също така чух брат Джонатан, който беше с нас на събранието, да казва, че Закари има добри заложби, което ме накара да се почувствам малко некомфортно, и си помислих: „Закари се учи толкова бързо. Ако ме надмине, няма ли да ме засенчи? Ако стане по-умел от мен и всички го хвалят, как ще се отрази това на моята позиция? Ще трябва да запазя някои от моите трикове за себе си, не мога да го науча на всичко, което знам; иначе „учителят“ ще загуби препитанието си заради „ученика“. За да не се учи прекалено бързо Закари, в началото само му показвах как правя видеоклиповете, но се въздържах да му разкажа за подробностите и основните елементи на процеса. Няколко дни по-късно го накарах да изгледа няколко подходящи урока и след това сам да се мъчи с практиката. Казах му, че така съм се научил аз и че ще може да прави видеоклипове само ако се упражнява добре. Той последва инструкциите ми и по цели дни сам експериментираше с практикуването. Всъщност аз изобщо нямах намерение да го уча как да прави видеоклипове. Дори си мислех: „Няма да те уча на никакви техники, можеш просто сам да гледаш някои уроци. Ако не си в състояние да научиш нищо и в крайна сметка нищо не успееш да направиш, тогава водачите, разбира се, ще те отпратят“.

Измина известно време, а Закари все още не можеше да прави видеоклипове сам, защото напредваше много бавно, и започна да се чувства доста негативен. Когато видях това, тайно се почувствах щастлив и си помислих: „Добре, че не си в състояние да научиш нищо. Щом водачите видят това, ще ти възложат да изпълняваш някакъв друг дълг и така няма да се тревожа, че някой ще ме надмине“. Но после се замислих: „От няколко дни Закари е негативен. Ако не му помогна, дали ще каже, че не притежавам добра човешка природа и че ми липсва съчувствие?“. За да не си помисли, че умишлено го спирам и не му преподавам никакви техники, отидох при него и се престорих, че го утешавам, като казах: „Братко, не се притеснявай, не бързай. Научаването на тези техники отнема известно време. Когато аз започнах, също трябваше да гледам много видеоклипове с уроци. Все още има много видеоклипове, които трябва да бъдат направени. С повече практика със сигурност ще можеш да правиш видеоклипове сам“. Външно изглеждаше, че се грижа за Закари, но зад гърба му говорех за всичките му малки недостатъци пред Джонатан, което накара Джонатан да развие антипатия към него и да започне да го изключва и изолира заедно с мен. Мислех си, че докато всички игнорираме Закари, той няма да издържи, ще помоли да напусне по собствено желание и така няма да ми се налага да изпълнявам дълга си заедно с него. Но той така и не каза, че иска да напусне, и отношението ми към него ставаше все по-лошо. През повечето време дори не исках да му кажа абсолютно нищо. По-късно Джонатан видя, че проблемите ми са доста сериозни, така че той проведе общение с мен и ме помоли да си сътруднича хармонично със Закари. Аз също усетих, че малко бях прекалил, и се почувствах малко виновен. Чувствах, че не би трябвало да се отнасям с него по този начин, но все още се страхувах, че ще ме надмине, ако усвои някои умения, затова все още нямах желание да го обучавам. По-късно, тъй като той все още не можеше да прави видеоклипове сам, водачите му възложиха да отиде да изпълнява друг дълг. След като той си тръгна, не се почувствах толкова щастлив, колкото си мислех, че ще бъда. Вместо това се почувствах некомфортно по начин, който не можех да опиша. Не можех да усетя присъствието на Бог, сърцето ми беше изпълнено с мрак и имах чувството, че живея като замаян. Нямах добри идеи, докато правех видеоклипове, дори простички проблеми ме караха да се чувствам безпомощен, в резултат на което клиповете често трябваше да се преработват. Чувствах се задушен и измъчен и вече не бях толкова мотивиран да изпълнявам дълга си, както преди. По-късно потърсих помощ и говорих открито за състоянието си с братята и сестрите. Те казаха, че отдавам прекалено голямо значение на репутацията и статуса, че имам надменен нрав и че не притежавам добра човешка природа. Беше ми доста неприятно да чуя това, но накрая започнах да се самоанализирам. Наистина бях прекалил с начина, по който се отнасях към Закари, а това не беше нещо, което човек, който вярва в Бог, би направил. Напълно ми липсваше човешка природа!

Тогава започнах да чета Божието слово, което разобличава този аспект от състоянията на хората. Един ден прочетох Божиите слова, които гласяха: „Някои хора все се опасяват, че другите са по-добри от тях или са над тях, че другите ще бъдат признати, а те ще бъдат пренебрегнати, и това ги кара да нападат и изключват останалите. Нима това не е пример на завист към хората с талант? Нима това не е егоистично и достойно за презрение? Що за нрав е това? Това е жесток нрав. Онези, които мислят само за собствените си интереси, които единствено задоволяват егоистичните си желания, без да мислят за другите и без да се съобразяват с интересите на Божия дом, имат лош нрав и Бог не ги харесва“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Свободата и освобождението могат да се постигнат само чрез отърваване от покварения нрав). „Всеки един от вас се е издигнал високо над тълпите; издигнали сте се, за да бъдете прародители на масите. Вие сте изключително своеволни и вилнеете сред всички червеи в търсене на място за покой и си въобразявате, че ще погълнете червеите, които са по-малки от вас. Вие сте злобни и коварни в сърцата си, като надминавате призраците, които са потънали на дъното на морето. Обитавате дъното на купчината оборска тор, смущавате червеите от горе до долу, не им давате мира, като се биете помежду си за известно време и после се успокоявате. Не си знаете мястото, но въпреки това се борите един с друг в оборската тор. Какво можете да спечелите от такава борба? Ако наистина имахте в сърцата си боязън от Мен, как бихте могли да си съперничите с другите зад гърба Ми? Независимо колко висок е статусът ти, не си ли все така вонящ малък червей в купчина оборска тор? Ще успееш ли да разпериш крила и да се превърнеш в гълъб в небето?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Когато падащите листа се върнат към корените си, ще съжаляваш за всичкото зло, което си сторил). Всяко едно от Божиите слова на съд прониза сърцето ми и особено когато прочетох Божието слово, в което се казва: „завист към хората с талант“, „своеволни“ и „злобни и коварни в сърцата си“, наистина се почувствах така, сякаш Бог беше пред мен и ме разобличаваше. Бях видял, че Закари има остър ум и че бързо се учи, и се притеснявах, че ще ме надмине и след това ще заеме мястото ми, след като усвои всички тези умения. За да защитя статуса си, не само отказвах да го обучавам, но и умишлено го спирах, не му позволявах да учи и се опитах да въвлека Джонатан, така че и той да го изключи и изолира, за да почувства, че дългът му е твърде труден и да поиска да напусне. Бях се отнасял към своя брат като към враг, за да защитя репутацията и статуса си. Когато видях как моето изключване кара моя брат да стане негативен до степен да не иска повече да учи, не само че не се самоанализирах, а и се почувствах щастлив. Дори се надявах, че той скоро ще напусне. Джонатан ми посочи моя проблем, но тъй като бях толкова непримирим и отдавах голямо значение на собствения си статус, така и не се самоанализирах истински. В резултат на това Закари остана неспособен да прави видеоклипове сам и беше преназначен да изпълнява друг дълг. Наистина бях егоистичен, злобен и достоен за презрение!

По-късно прочетох Божието слово, в което се казва: „Антихристът взима за себе си всичко от Божия дом и от собствеността на църквата и го третира като своя лична собственост, която трябва цялата да е поставена под негов контрол, и не позволява на никой друг да се намесва в това. Когато върши църковна работа, мисли единствено за собствените си интереси, за собствения си статус и за личната си гордост. Не позволява на никого да накърнява интересите му, камо ли да допусне някой със заложби или някой, който е способен да разкаже за своите свидетелства за преживяване, да застрашава репутацията и статуса му. […] Когато някой прояви инициатива и свърши малко работа, или когато е способен да говори за истинско свидетелство за преживяване, а Божиите избраници получат от това ползи, духовно извисяване и подкрепа, и всички започнат въодушевено да го хвалят, в сърцето на антихриста се надигат завист и омраза и той изключва и потиска този човек. В никакъв случай не допуска такива хора да поемат каквато и да е работа, за да не застрашат статуса му. […] Антихристът […] си мисли: „Няма как да се примиря с това. Искаш да играеш роля на моя територия и да се съревноваваш с мен. Това е невъзможно. Не си го и помисляй! По-образован си от мен, по-красноречив, по-популярен си и се стремиш към истината по-усърдно от мен. Какво щях да правя, ако трябваше да си сътруднича с теб и ти станеш център на внимание вместо мен?“. Съобразява ли се с интересите на Божия дом? Не“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: Искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (първа част)). Божието слово разобличава това, че за да се сдобият със статус и да накарат другите да им се възхищават, антихристите използват всички средства, с които разполагат, за да потискат и изключват всеки, който може да застраши техния статус, и че те изобщо не проявяват внимание към работата на църквата. Видях, че моите действия са действия на антихрист и че изпълнявах дълга си единствено за да спечеля възхищението на другите. Страхувах се, че Закари ще ме надмине и ще заеме мястото ми, след като усвои някои умения, затова не го учех, а го съдех и изолирах зад гърба му. Гледах на тази църковна работа като на свое собствено начинание. Исках да правя каквото си поискам, да действам своеволно и да използвам всички средства, с които разполагам, за да нападам и изключвам всеки, който би могъл да представлява заплаха за моя статус. Изобщо не проявявах внимание към интересите на църквата. Желанието ми за статус наистина ме беше обзело и загубих всякакво чувство за разум! Сега е решаващо време за разпространяване на евангелието на царството. Трябва да правим повече видеоклипове, за да свидетелстваме за Божието явяване и Неговото дело. Ако бях научил Закари на всичко, което знаех, той щеше да може да изведе талантите си на преден план, и ако бяхме успели да работим хармонично заедно, скоростта, с която правехме видеоклипове, щеше да се увеличи и щяхме да допринесем със скромните си усилия за разпространението на евангелието на царството, и по този начин да изпълним отговорностите и дълга си. Но аз си мислех единствено за това как друг партньор би представлявал заплаха за моя статус. Беше ме грижа само за собствената ми репутация и статус. Изобщо не проявявах внимание към Божието намерение или към това какъв ще е ефектът върху работата на църквата, нито пък проявих внимание към чувствата на моя брат. Предпочитах да отлагам изпълнението на дълга си, вместо да позволя да бъде засегнат статусът ми. Наистина бях егоистичен и лишен от човешка природа! Бях готов да направя всичко необходимо в името на репутацията и статуса си, дори с цената на това да пожертвам интересите на църквата. Вървях по пътя на антихриста!

Един ден, по време на духовната си практика, прочетох още от Божието слово: „Бог не ненавижда нищо повече от това хората да преследват статус, защото преследването на статус е сатанински нрав, грешен път, който е породен от покварата на Сатана, той е нещо, заклеймено от Бог, и е точно това, което Бог ще съди и пречиства. Бог не ненавижда нищо повече от преследването на статус от хората, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. Дали във всичко това няма нещо като враждебност към Бог? Статусът не е предопределен за хората от Бог. Бог им предоставя истината, пътя и живота, за да станат накрая сътворени същества, които отговарят на критериите, дребни и незначителни сътворени същества, а не хора със статус и престиж, почитани от хиляди други. И така, независимо от гледната точка, преследването на статус е път към погубване. Колкото и разумно да е оправданието ти да преследваш статус, този път си остава грешен и Бог не го одобрява. Колкото и усилия да полагаш или колкото и висока цена да платиш, ако искаш статус, Бог няма да ти го даде, а ако Бог не ти го даде, ще се провалиш в борбата си да го придобиеш и ако продължиш да се бориш, изходът ще е само един: ще бъдеш разкрит и отстранен — ще бъдеш на път към погубване“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Докато четях строгите Божии слова, разбрах, че Божият праведен нрав не търпи накърняване, и когато се замислих за това, което бях направил, ме обзе страх. Стремежът ми към статус беше ненавистен и омразен на Бог и беше път, водещ към сигурна смърт! Без шанса да практикувам правене на видеоклипове, който църквата ми даде, и без Божието напътствие как щях да усвоя всички тези умения? Църквата ми беше уредила да преподавам на Закари и аз трябваше да го науча на всичко, което знам, и да си сътруднича с него, за да изпълнявам дълга си добре. Само това щеше да съответства на Божието намерение. Бог се бе надявал, че щях да мога да се стремя към истината, докато изпълнявам дълга си, че щях да мога се отърва от покварения си нрав и че щях да съумея да изпълня дълга, който трябваше да изпълня, за да удовлетворя Бог. Само това беше правилният път и това, към което трябваше да се стремя във вярата си в Бог. Но аз не се стремях към истината във вярата си. Вместо това аз разчитах на сатанински отрови като „двама царе в едно царство не може“ и „щом ученикът научи всичко, което знае учителят, учителят ще загуби своето препитание“, за да живея живота си. Гледах на уменията, които имах, като на своя частна собственост и не желаех да ги преподавам на други братя и сестри от страх, че те ще ме надминат и че в резултат на това ще загубя статуса си и възхищението на другите. Изключвах и спирах другите, за да стабилизирам статуса си. Наистина нямах съвест и разум! Помислих си за всички антихристи, които бяха отлъчени от църквата. Всички те искаха еднолична власт в църквата и за да защитят своя статус, бяха готови да нападат и изключват всеки, който според тях представляваше заплаха за техния статус. Независимо колко вредяха на другите или колко силно беше смущавана и ощетена работата на църквата, тях ни най-малко не ги беше грижа. В крайна сметка, заради всички злини, които извършиха, те бяха отстранени от Бог. Видях, че нравът, който разкриваха моите действия, не се различаваше по нищо от този на един антихрист — той беше егоистичен и злобен, а също омразен и ненавистен за Бог. Тази мисъл ме накара доста да се изплаша и открих, че съм изпълнен с вина и угризения. Паднах пред Бог и се помолих: „О, Боже, аз сгреших. Бях заслепен от статуса си, загубих всякакъв разум и навредих на своя брат. Боже, не трябваше да правя това и съм готов да се покая. Ако направя това отново, моля Те, дисциплинирай ме“.

По-късно водачите уредиха още двама братя да дойдат и да ми сътрудничат. Те ме помолиха да ги науча и казаха, че така работата по видеоклиповете ще напредне по-бързо и че това ще ми помогне, като ми позволи да споделя част от натоварването. Като чух това, си помислих: „Значи организират двама души да дойдат и да учат едновременно; ако ги науча на всичко, което знам, дали ще ме надминат скоро?“. Бях малко притеснен и нямах желание, но за да запазя имиджа си, нямах друг избор, освен да се съглася да обучавам двамата братя. На практика обаче, докато ги обучавах, все още не желаех да споделя ключовите моменти и най-съществените техники, които бях успял да овладея. Все исках да задържа нещата и да ги науча само на основни техники. Но когато се замислих какво правя по този начин, се почувствах много неспокоен. Помислих, че това, което правя, е егоистично, достойно за презрение и лишено от човешка природа. По-късно четох Божието слово: „Невярващите притежават един вид покварен нрав. Когато обучават другите в определена област на професионални знания или умения, те си мислят: „Щом ученикът научи всичко, което знае учителят, учителят ще загуби своето препитание“. Ако науча другите на всичко, което знам, тогава никой повече няма да благоговее пред мен или да отстъпва пред мен и аз ще загубя статуса си на учител. Така не става. Не мога да ги науча на всичко, което знам, трябва да запазя някои от най-ключовите неща за себе си, така хората ще ме уважават и ще благоговеят пред мен и мога да покажа, че превъзхождам другите“. Що за нрав е това? Това е измамност. Когато учите другите или споделяте с тях нещо, което сте научили, каква е нагласата, с която трябва да подходите? (Трябва да не пестим усилия и да не задържаме нищо в себе си.) Как не задържате нищо в себе си? Ако кажеш: „Не задържам в себе си нищо от това, което съм научил, и нямам проблем да го споделя с всички вас. И без това имам по-добри заложби от вас и мога да възприемам по-напредничави неща“ — това пак си е задържане в себе си, а също е и доста пресметливо. Или ако кажеш: „Ще ви предам най-основното от това, което съм научил, не е кой знае какво. Пак ще имам по-напредничави неща в репертоара си и дори да усвоите всичко, пак няма да сте толкова напреднали, колкото съм аз“ — това пак е задържане в себе си. Ако човек е твърде егоистичен, той ще остане без Божията благословия. Хората трябва да се научат да проявяват внимание към Божиите намерения. Трябва да дадеш най-важното, най-същественото от това, което си схванал, като принос към Божия дом, за да могат Божиите избраници да го научат и овладеят — това е благословено от Бог и тогава Той ще те дари с още повече неща. Това се има предвид с поговорката: „По-блажено е да дава човек, отколкото да получава“. Ако вложиш всичките си дарби и силни страни в изпълнението на дълга си и го изпълняваш така, че да е от полза за всички, това е от полза за църковната работа и Бог ще го одобри. Ако задържаш дарбите и силните си страни за себе си, като използваш само малка част от тях и си мислиш, че се справяш доста добре, това няма да свърши работа; като изпълняваш дълга си по този начин, няма да постигнеш добри резултати. Колкото и да разбираш и колкото и да прозираш, трябва да разговаряш за това, само тогава всички могат да имат полза и могат да се постигнат по-добри резултати. Да предположим, че говориш само в общи линии и не обясняваш подробностите, като пазиш важните неща скрити в сърцето си, но въпреки това си мислиш: „Така или иначе ти го казах. Ако не си го схванал, това е, защото заложбите ти са слаби, вината не е моя“. Подобно намерение съдържа измама, нали? Не е ли то егоистично и достойно за презрение? Защо не можеш да научиш другите на всичко, което имаш в сърцето си, и на всичко, което разбираш, вместо да го задържаш в себе си? Това е проблем с твоите намерения и твоя нрав. Когато повечето хора за пръв път се запознаят с някакъв специфичен аспект на професионално познание, те могат да разберат само буквалния му смисъл; необходим е период на практикуване, преди да могат да бъдат схванати важните моменти и същността. Ако ти вече си овладял тези неща, трябва да им ги кажеш директно; не ги карай да вървят по такъв обиколен път и да прекарват толкова много време в опипване. Това е твоя отговорност; това е, което трябва да направиш. Няма да задържаш нищо и да таиш егоистични подбуди само ако им кажеш това, което смяташ за важно и съществено. Когато преподавате умения на другите, общувате с тях за дадена професия или разговаряте с тях за навлизането в живота, ако не можете да преодолеете покварения нрав на егоизъм и презряност, няма да можете да изпълнявате добре дълга си, а в такъв случай вие не сте хора, които притежават човешка природа или съвест и разум, или които практикуват истината. Трябва да търсиш истината, за да преодолееш покварения си нрав, и да достигнеш до момента, в който си лишен от егоистични подбуди и проявяваш внимание към Божиите намерения. По този начин ще притежаваш истината реалност. Твърде уморително е да не се стремиш към истината и да живееш със сатанински нрав като невярващите. В невярващия свят конкуренцията е особено свирепа във всеки отрасъл. Щом хората научат някакво техническо или професионално умение или овладеят някаква способност, те са изключително потайни и не биха ги преподали на никого от страх, че щом го направят, ще загубят прехраната си. За да защитят прехраната си, те трябва да бъдат и постоянно нащрек хората да не откраднат уменията им. Дори и да обучават чирак, те трябва да запазят нещо за себе си; не предават най-важните техники на външни лица, а само на собствените си деца и потомци. Хората смятат всякакви техники и способности за своя прехрана, за свой капитал, за самия корен на своето оцеляване, и те никога не бива да бъдат споделяни с другите. Но ти вярваш в Бог — ако все още мислиш по този начин и постъпваш по този начин в Божия дом, няма нищо, което да те отличава от невярващ. Ако изобщо не приемаш истината и продължаваш да живееш според философиите на Сатана, тогава ти не си човек, който наистина вярва в Бог. Ако винаги имаш егоистични подбуди и си правиш дребнави сметки, докато изпълняваш дълга си, няма да получиш Божията благословия“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох Божието слово, осъзнах, че сатанинската философия „щом ученикът научи всичко, което знае учителят, учителят ще загуби своето препитание“ е правило, по което живеят невярващите, и че това е егоистично и достойно за презрение поведение. Когато братята и сестрите изпълняват заедно даден дълг, те разчитат на това, че силните страни на другите ще компенсират собствените им слабости, и си сътрудничат, за да изпълняват дълга си добре. Като човек, който вярва в Бог, аз трябва да постъпвам и да действам в съответствие с Божието слово. Не можех да разчитам на покварения си нрав, за да правя каквото си искам. Трябваше да позволя на братята и сестрите да учат подобаващо, да ги науча на ключовите и най-съществените техники за създаване на видеоклипове и да не премълчавам нищо. Трябваше да ги предпазя от лутане в обучението им, за да могат по-скоро да започнат да се занимават с видеопродукция. Това бяха отговорностите и дълга, които трябваше да изпълнявам. Това беше Божието намерение. Като осъзнах тези неща, когато дойде време отново да преподавам на братята, аз ги научих на всички ключови и съществени техники, които бях успял да овладея. След известно време те започнаха да постигат известен напредък във видеопродукцията. Тъй като имаше още двама души, които да помагат, ефективността при изпълнението на нашия дълг също се увеличи. Освен това в процеса на обучаване на братята моите собствени умения бяха затвърдени и укрепени. Преживях, че само благодарение на това, че се избавих от собствените си егоистични и достойни за презрение намерения, че практикувах истината, че мислех как да изпълнявам добре дълга си и че проявявах внимание към това да практикувам по начин, който би бил от полза за работата на църквата, и да действам по начин, който би помогнал на братята и сестрите ми, почувствах спокойствие и мир.

Като погледна назад, осъзнавам, че съм живял според сатанински отрови и че съм бил егоистичен и злобен. Действията и поведението ми не бяха от полза за братята и сестрите ми, нито за работата на църквата, а по-скоро бяха смущаващи и разрушителни и наистина нараняваха Божието сърце. Именно Божието слово ми позволи да придобия известно разбиране за това колко злобен и егоистичен съм бил и да разбера какво е нормална човешка природа, към какво трябва да се стремят хората, които вярват в Бог, как трябва да постъпват, и в същото време ми даде някакво истинско разбиране за Божия праведен нрав. Докато бях непримирим и непокорен и живеех в покварения си нрав, Бог криеше лицето Си от мен, но когато се покаях и изповядах пред Бог и практикувах в съответствие с Неговото слово, Той отново започна да работи върху мен и използва словото Си, за да ме просвети и озари, така че да позная себе си. Осъзнах колко реално и практическо е Божието спасение!