От Дзян Пин, Китай

През септември 2021 г. отговарях за една част от църковната работа, а Джао Тин беше ръководителят на екипа. Когато всички обсъждаха работата заедно, Джао Тин винаги настояваше на собствените си възгледи и не слушаше другите. Това често ни докарваше до задънена улица и спираше напредъка на работата. Исках да говоря с нея за това, но думите засядаха в гърлото ми, като си спомнех как преди Джао Тин често ме разобличаваше като надменна, самоправедна и настояваща на собствените си възгледи. Макар и да знаех, че думите ѝ бяха верни, искрено не харесвах това от дъното на душата си. Чувствах се, сякаш тя разобличаваше раните ми по този начин, и исках просто да спре да говори. Ако ѝ посочех проблема ѝ сега, нямаше ли тя да усети същата болка, която бях усетила аз? Сметнах, че е най-добре да си мълча, за да може никоя от нас да не се чувства зле. Освен това не ми харесваше другите да ме разобличават и да ми посочват проблемите и не се бях променила, но продължавах да искам от другите да се променят. Това не показваше ли, че съм напълно ирационална? Ако тя обърнеше нещата срещу мен и кажеше: „На теб дори не ти харесва да приемаш съвети от другите — какво ти дава право да ме критикуваш?“, нямаше да има какво да отговоря. Освен това по принцип се разбирахме много добре, бяхме в доста добри отношения и си говорехме любезно. Ами ако тя вече не гледаше на мен по същия начин и не искаше да ми сътрудничи в работата, когато заговорех открито за проблемите й? Поради тези съображения не посочих проблемите ѝ.

Малко след това една сестра на име У Син се присъедини към екипа ни. След известно време установих, че тя не постига никакъв напредък. Винаги се състезаваше с другите, а когато изоставаше от тях, ставаше негативна и се отпускаше в работата. Разговарях за някои Божии слова, свързани с проблемите ѝ, и се позовах на принципите, за да я напътствам и да ѝ помогна. Тя обаче не размишляваше върху проблема си и каза, че не постига резултати, защото не сме разговаряли ясно с нея за принципите. Като видях каква е, исках да анализирам същността ѝ, която се стремеше към репутация и статус, да проведа общение с нея и върху последиците от това да продължава по същия начин. Но тогава си спомних, че тя спомена разкриването на покварата ѝ на едно събрание, като каза, че не иска да посочва проблемите на другите и не обича те винаги да посочват нейните. Помислих си: „Репутацията и статусът са важни и за мен и искам постепенно да търся този аспект и да навляза в него сама. Не искам другите да разобличават проблемите ми и да ми ги посочват. Ако говоря твърде сурово, това ще я разстрои. Най-добре е първо да разговарям с нея и да ѝ помогна. Може би, след като схване принципите и постигне някакви резултати, това, че не може да удовлетвори желанието си за суета и статус, няма да я прави толкова негативна“. Като си помислих това, спрях да посочвам проблемите ѝ. По-късно установих, че У Син има доста лоша човешка природа. Тя често говореше на хората пренебрежително и саркастично, като ги караше да се чувстват възпрени, а понякога нападаше и изключваше хората с различни възгледи. Когато в работата изникваха проблеми, тя изобщо не се самоанализираш и се опитваше да прехвърли отговорността на другите, и не постигаше никакви резултати в дълга си. Според принципите трябваше да бъде освободена. Помислих си, че ако постъпя така, може да я оскърбя, затова докладвах ситуацията с нея на един водач. Водачът обаче нямаше време да дойде, затова ми поръча аз да освободя У Син. Когато се срещнах с нея, исках да анализирам постоянния ѝ стремеж към репутация и статус, нападките и изолирането ѝ на инакомислещите, и това, че вървеше по пътя на антихриста, за да узнае същността на проблемите си и последиците от тях, но преглътнах думите, които щях да изрека. Помислих си как тя цени репутацията и статуса и колко е лабилна. Ако разобличах и анализирах проблемите ѝ, а тя не можеше да го приеме и развиеше предубеждения към мен, какво щеше да стане? Сметнах, че е най-добре да си държа езика зад зъбите. Затова просто казах, че не постига резултати, и след това я освободих, утеших я с няколко думи и ѝ поръчах да се самоанализира подобаващо. Когато водачът научи, че не съм анализирала поведението на У Син, тя ме скастри с думите: „Нейните проблеми бяха толкова сериозни, но ти не си ги разобличила или анализирала! Голяма човекоугодница си!“. Беше ми доста тежко да чуя това. Знаех, че не бях изпълнила отговорностите си, но тогава не се самоанализирах. Едва после, в един друг случай, най-сетне започнах да се самоанализирам.

По онова време Джао Тин и нейната група обработваха информация за хора, за които предстоеше да бъдат отлъчени, но имаше много неясноти. При нормални обстоятелства този вид елементарни грешки не биха се появили. Попитах другите какво става, а те казаха, че Джао Тин настоява на своето. Каквото и да предлагали другите, тя не го приемала. Всички те се чувствали възпрени и просто трябвало да правят, каквото тя каже. Почувствах се толкова виновна, когато чух това. Отдавна знаех за този неин проблем, но понеже се страхувах да не я оскърбя, така и не го разобличих. В резултат на това работата беше забавена. Най-накрая започнах да търся истината и да се самоанализирам. Прочетох откъс от Божието слово: „Както съвестта, така и разумът трябва да са съставни части на човешката природа на даден човек. Това са едновременно най-основните и най-важните неща. Що за човек е този, който няма съвест и няма разума на нормалната човешка природа? Най-общо казано, това е човек, който няма човешка природа, и човек с наистина ужасна човешка природа. По-конкретно, какви характерни черти се срещат у такива хора? Какви конкретни проявления на отсъствие на човешка природа имат? (Те са егоистични и низки.) Егоистичните и низки хора са нехайни в действията си и оставят нещата на самотек, ако не ги засягат лично. Те не мислят за интересите на Божия дом, нито проявяват внимание към Божиите намерения. Те нямат чувство за бреме или отговорност, що се отнася до изпълнението на дълга им или свидетелстването за Бог. […] Има хора, които, независимо какъв дълг изпълняват, не поемат никаква отговорност. Те не съобщават своевременно на ръководителите си за проблемите, които са открили. Затварят си очите, когато видят хора, които причиняват прекъсвания и смущения. Когато видят зли хора да вършат злодеяния, не се опитват да ги спрат. Изобщо не защитават интересите на Божия дом, нито изобщо се замислят какъв е техният дълг и каква е отговорността им. Когато такива хора изпълняват дълга си, те не вършат никаква истинска работа и се отдават на удобства; те са човекоугодници, говорят и действат само заради суетата, престижа, статуса и интересите си и са готови да вложат някакви усилия и енергия само в неща, които им носят полза“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Като отдаде сърцето си на Бог, човек може да придобие истината). Божиите слова разобличаваха точното ми състояние. Бях видяла, че Джао Тин има надменен нрав и възпира другите, което вече се отразяваше на работата. Като надзорник трябваше да ѝ посоча проблема ѝ и да го разоблича, но се тревожех, че тя няма да го приеме и после ще има лошо мнение за мен, затова всеки път, когато исках да ѝ посоча проблема ѝ, като че ли нещо засядаше в гърлото ми и думите не излизаха от устата ми. Използвах работата като оправдание, като мислех, че ако отношенията ни се развалят, тя няма да ми съдейства в работата. Макар че наглед се грижех за работата, всъщност просто не исках да съсипя добрите ни приятелски отношения и исках да направя добро впечатление на братята и сестрите си. Освен това ясно виждах, че проблемите на У Син са сериозни, но се страхувах, че ако разоблича проблемите ѝ и ги посоча, тя ще има лошо мнение за мен, затова все не успявах да разоблича проблемите ѝ. В резултат на това тя не се познаваше и поквареният ѝ нрав остана непроменен. Тя прекъсваше и смущаваше църковната работа, и караше другите да се чувстват възпирани. Като изпълнявах дълга си, отчитах само собствените си интереси и позицията си в сърцата на хората. Виждах, че някои хора прекъсват и смущават работата, като разчитат на покварения си нрав в дълга си, и просто го пренебрегвах, като изобщо не мислех за църковната работа. Бях толкова егоистична, лишена от съвест или разум!

После прочетох друг откъс от Божието слово: „Преди хората да преживеят Божието дело и да разберат истината, природата на Сатана ги овладява и контролира отвътре. И какво точно съдържа в себе си тази природа? Например, защо си себичен? Защо защитаваш собствения си статус? Защо се влияеш толкова от чувствата си? Защо харесваш тези неправедни неща и тези зли неща? Каква е основата да харесваш такива неща? Откъде идват тези неща? Защо ги харесваш и приемаш? Досега всички вие сте разбрали: основната причина е, че отровите на Сатана са в човека. И така, какви са отровите на Сатана? Как могат да бъдат изразени? Например, ако питаш: „Как трябва да живеят хората? За какво трябва да живеят хората?“, всички ще отговорят: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“. Само тази една фраза изразява самия корен на проблема. Философията и логиката на Сатана са се превърнали в живот за хората. Независимо към какво се стремят хората, те всъщност го правят за себе си — и така всички те живеят за себе си. „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“ — това е философията за живот на човека, а също така представлява и човешката природа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да вървим по пътя на Петър). От разобличаването на Божието слово разбрах, че основната причина винаги да си затварям очите и да се страхувам да посочвам проблемите на другите беше, че разчитах на сатанински философии като „всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, „ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“ и „ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. Винаги съм мислила, че трябва да правя нещо само ако ще имам полза от него, и че посочването и разобличаването на нечии проблеми би оскърбило този човек и не би ми донесло полза, затова не исках да го правя. Бях твърде егоистична, достойна за презрение, хитра и измамна. Виждах, че Джао Тин се държеше надменно, настоятелно и не слушаше другите, както и че се отразяваше зле на работата, но предпочитах да опазя отношенията си с нея, отколкото да разоблича или анализирам проблемите ѝ. Все се страхувах да не я оскърбя и бях покорна, за да ѝ угодя. Страхувах се да не оскърбя хората, но не и Бог, и не зачитах интересите на църквата. Живеех противен и безполезен живот без съвест или разум. Човек със съвест и разум може да разговаря за истината, за да помогне на другите, когато вижда, че те са в лошо състояние, а когато вижда, че някой прекъсва и смущава църковната работа, може да се изправи и да го разобличи, за да го спре. Като надзорник аз трябваше да нося дори още повече бреме и отговорност. Независимо дали брат или сестра имаше проблем със състоянието или с работата си, трябваше да разговарям и да им помогна. Ако някой прекъсва и смущава църковната работа, трябва да го кастря, да го разоблича и да го спра навреме. Така трябва да върши работата си един надзорник. Но за да запазя доброто впечатление на другите за мен, аз не изпълнявах дори основните си отговорности. Бях безотговорна към работата и изобщо не мислех за навлизането в живота на братята и сестрите си. Видях, че като се държа като човекоугодник, всъщност бях безсърдечна и злобна. Изпълнението на дълга ми по този начин е отвратително и омразно на Бог. Ако продължавах така, в крайна сметка щях да бъда разкрита и отстранена от Бог. Когато осъзнах тези неща, много се разстроих. Не исках да продължавам да живея така, затова се помолих на Бог: „Боже, искам да практикувам истината, но нравът ми е много сериозно покварен. Моля Те, просветли ме да се опозная и да намеря път за практикуване“.

Един ден, по време на духовната си практика, прочетох това в Божието слово: „В църквата останете непоколебими в свидетелството си за Мен и отстоявайте истината. Правилното е правилно и грешното е грешно; не бъркайте бялото и черното. Трябва да се борите със Сатана и трябва напълно да го победите, така че никога да не се изправи отново. Трябва да дадете всичко, което имате, за да защитите Моето свидетелство. Това ще бъде целта на вашите действия — не го забравяйте“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 41). Божието слово ми даде път за практикуване. Трябваше да поддържам истините принципи и да защитавам интересите на църквата във всичко. Джао Тин вече беше прекъснала и смутила църковната работа, като разчиташе на покварения си нрав в дълга си. Трябваше да разговарям с нея, да я разоблича и анализирам, за да опознае проблемите си. Ако продължаваше да не се самоанализира и да не се покайва, трябваше да я освободя и преназнача незабавно. По-късно посочих на Джао Тин проблемите ѝ и ѝ прочетох няколко откъса от Божието слово, разобличаващи надменния нрав. От четенето на Божието слово тя придоби известно познание за надменния си нрав и после направи някои подобрения и промени. Когато всички излагаха различни възгледи по време на дискусия, тя беше способна да търси и да ги изслуша и вече не настояваше на собственото си мнение. Като не пазех отношенията си с другите и изпълнявах дълга си според истините принципи, се чувствах спокойна. Като заживях така, най-сетне имах някакво човешко подобие.

После се зачудих: „Освен егоизма, подлостта и желанието ми да защитавам интересите си, какво друго ме възпираше и ме караше все да съм човекоугодница?“. Веднъж на едно събиране прочетох следните Божии слова: „Поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“ означава, че не бива да изискваш от другите да харесват или да правят нещо, което ти не харесваш или не желаеш да правиш. Като погледнем самите думи, това изглежда доста разумно и смислено и никой не би оспорил подобна поговорка. Но дали тази поговорка наистина е в съгласие с истината? Дали наистина е на нужната висота за истина принцип? Това трябва да се разпознае. Какви биха били последствията от действане според тази сатанинска философия? Това няма ли да доведе до допускане на грешки? Няма ли да доведе до нараняване на хора, до заблуждаване на хора или дори до нанасяне на вреда на хора? Първо нека поговорим дали има някакви принципи в тази поговорка. В нея няма принципи; тя е изцяло отсъждане въз основа на собствени предпочитания, а не поглед към нещата въз основа на истината. Например някои родители не обичат да учат, но обичат да карат децата си да учат много и винаги се опитват да ги вразумят, като ги подтикват да учат усърдно. Тази ситуация противоречи на поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“. Според тази поговорка тези родители не бива да подтикват децата си да учат, защото самите те не обичат да учат. Има и други хора, които вярват в Бог, но не се стремят към истината. В сърцата си обаче знаят, че вярата в Бог е правилният път в живота. Ако видят, че децата им не вярват в Бог и не са на правилния път, те ги подтикват да вярват в Бог. Макар че самите те не се стремят към истината, искат децата им да се стремят към нея и да бъдат благословени. Ако в тази ситуация родителите се придържаха към поговорката „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, те не би трябвало да карат децата си да вярват в Бог. Това би било съгласно тази сатанинска философия, но и би провалило шансовете на децата им за спасение. Кой е отговорен за този резултат? Дали традиционната поговорка за морално поведение да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб, не вреди на хората? […] Някои хора, например, не обичат истината. Те ламтят за удобствата на плътта и си намират начини да се скатаят, когато изпълняват дълга си. Не са склонни да страдат или да плащат цена. Смятат, че поговорката „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е добре формулирана, и казват на хората: „Трябва да се научите да се наслаждавате на удобствата. Няма нужда да изпълнявате дълга си добре, да търпите трудности или да плащате цена. Ако можете да се скатавате, скатавайте се; ако можете да направите нещо нехайно, направете го нехайно. Не си усложнявайте живота. Вижте, не живея ли доста добре по този начин? Животът ми е просто идеален! Изтощавате се, като живеете така! Трябва да се учите от мен!“. Нима това не отговаря на изискването „да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“? Ако действаш по този начин, ти човек със съвест и разум ли си? (Не.) Ако човек загуби съвестта и разума си, нима не му липсва добродетел? Това се казва да ти липсва добродетел. Защо го наричаме така? Защото тези хора се отдават на удобството, нехайни са в дълга си и подстрекават другите и им повлияват да се присъединят към тях в нехайството и отдаването на удобствата. Какъв е проблемът с това? Нехайството и безотговорността в дълга ти са проява на измамност и съпротивляване на Бог. Ако продължаваш да бъдеш нехаен и не се покайваш, ще бъдеш разкрит и отстранен“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). „Не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е много проблематична поговорка. Пропуските и недостатъците в нея могат да ви избодат очите — дори не си заслужава да се анализира и разпознава. Достатъчно е малко да се замислите, за да видите ясно грешките и абсурдите в нея. Сред вас обаче има мнозина, които лесно биват убедени и повлияни от тази поговорка и я приемат без проницателност. Вие често използвате тази поговорка в общуването си с другите, за да поучите себе си и да увещавате тях. Като правите това, си мислите, че почтеността ви е особено благородна и че постъпките ви са много рационални. Но в действителност, без да го осъзнаваш, тези думи са разкрили принципа, според който постъпваш, и твоята позиция. В същото време тези думи са накарали други да бъдат подведени и насочени погрешно от теб да подхождат към хората и нещата, като използват твоя възглед и позиция. Изиграл си буквално ролята на умиротворител. Не приемаш нищо, което правиш, на сериозно и не затрудняваш себе си или другите. Вярваш, че ако затрудняваш другите хора, затрудняваш себе си, и че да бъдеш мил с другите означава да бъдеш мил със себе си, и че ако си суров към другите хора, си суров към себе си. Това, към което се придържаш, е именно мисълта и възгледът да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“, което е и най-голямата награда, която би могъл да си дадеш, и най-голямата снизходителност, която би могъл да проявиш към себе си. Това очевидно е нагласа да не проявяваш сериозност в нищо; ти нямаш правилната позиция или гледна точка за нищо, гледаш на всичко по начин, който е объркан и не е сериозен, и просто си затваряш очите за нещата. Ако през целия си живот на вяра в Бог се придържаш към мисълта и възгледа „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, какви ще бъдат последствията? Ти няма да практикуваш истината, няма да отстояваш истините принципи и няма да притежаваш нито частица от истината реалност. Защо е така? Защото си повлиян от поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“ и тя вече ти е донесла големи тревоги и терзания, като е направила така, че когато става въпрос за много неща, не можеш да имаш ясен възглед или позиция и ти е невъзможно да знаеш или да определиш какви точно са изискваните от Бог нива или какви резултати трябва да постигнеш. Тези последствия са причинени от това, че не търсиш истината, а вместо това се придържаш във всички неща към възгледите на сатанинските философии. Дали да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“ е правилното отношение, което хората трябва да имат в своите думи и действия? Не, не е. Това е просто теория, която изглежда правилна, благородна и добронамерена отвън, но всъщност изобщо не е положително нещо. Очевидно е, че още по-малко е истина принцип, към който хората трябва да се придържат“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). Божиите слова разобличават Сатана, че използва поговорката „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, за да ни покварява и подвежда, за да ни кара да мислим, че не трябва да натрапваме на другите неща, които ние не бихме искали или не можем да направим, и че това е рационално поведение. Живеех, разчитайки на тази идея. Добре знаех, че надменността и самоправедността на Джао Тин се отразяваха на работата, и трябваше да посоча и разоблича проблема ѝ, но мислех как аз често разкривах надменен нрав и не ми харесваше другите все да ме критикуват. Поради тази причина смятах, че да налагам на друг човек нещо, което аз не харесвам, е ирационално, затова бях твърде уплашена, за да посоча проблема на Джао Тин. Добре знаех, че У Син работеше само за репутация и статус и че надменността ѝ възпираше другите, както и че прекъсваше и смущаваше църковната работа. Тя трябваше да бъде разобличена и кастрена, но аз си помислих как високо ценях репутацията и статуса си и не обичах другите да ми посочват проблемите и да ги разобличават, затова живеех според възгледа „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ и не я разобличих. Мислех, че да те разобличат и критикуват, е болезнено и унизително, и се надявах другите да не ме кастрят или критикуват, затова не исках да им причинявам същото. Всъщност просто си угаждах и се защитавах. Защитавах суетата и статуса си и не приемах истината, и дори си затварях очите за поведението на другите и им угаждах. Бях непокорна и се противях на Бог, и позволявах на другите да правят същото. Всъщност се надявах, че никой няма да практикува истината или да преживее Божия съд и наказание, или да бъде скастрен. Бях истински достойна за презрение и неморална! Ние сме покварени от Сатана и изпълнени със сатанински нрав. Природата ни е надменна, самонадеяна, егоистична, измамна и склонна да се стреми към репутация и статус. Без съда и разобличаването на Божието слово, без кастрене и без критика или помощ от другите няма как да не прекъсваме църковната работа. Джао Тин и У Син разкриваха покварен нрав и бяха на грешния път. Ако никой не ги критикуваше или разобличаваше, те щяха да прекъснат църковната работа. Ако нарушението им беше маловажно, щяха да бъдат освободени, но ако беше по-сериозно, щяха да бъдат отлъчени. Аз живеех според сатанински философии — виждах проблемите, но не говорех за тях. Това е прикрито да позволяваш на другите да действат според сатанинския си нрав, а това в крайна сметка щеше да навреди и на мен, и на другите. Като виждах, че живея според сатанинската отрова „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, аз не само не изпълнявах добре дълга си, но и действах като съучастник на Сатана и прекъсвах църковната работа. Осъзнаването на тези неща беше болезнено и аз исках да се изповядам и да се покая пред Бог.

Един ден прочетох следния откъс от Божието слово: „Бог не изисква от хората да не причиняват на другите това, което не искат да се случи на тях; вместо това иска да са наясно с принципите, които трябва да спазват, когато подхождат към различни ситуации. Ако нещо е правилно и съответства на истината в Божиите слова, трябва да се придържаш към него и не само трябва да се придържаш към него, а и да наставляваш, увещаваш и разговаряш с другите, за да разберат точно какви са Божиите намерения и кои са истините принципи. Това е твоя отговорност и задължение. Бог не иска от теб да се придържаш към сатанински философии и да поемаш по средния път, и още по-малко иска от теб да показваш колко си великодушен. Ти трябва да се придържаш към изискваните нива и истините принципи, с които Божиите слова поучават хората. Не само че трябва да се придържаш твърдо към тях завинаги и да даваш пример в практикуването на тези истини принципи, но трябва също така да увещаваш, надзираваш, помагаш на другите и ги напътстваш да се придържат към тях, да ги спазват и практикуват, както правиш ти. Това е нещо, което Бог изисква от теб да правиш, и това е Неговото поръчение към теб. Бог изисква от теб да стоиш твърдо на правилната позиция и да се придържаш твърдо към критериите на Божиите слова и истините принципи. Дори ако не можеш да постигнеш това точно сега, дори ако не желаеш, не го харесваш, имаш представи или изпитваш съпротива срещу него, ти трябва да се отнасяш към това като към своя отговорност, като към свое задължение. Трябва да общуваш с хората за истините принципи и положителните неща, които идват от Бог, да им помагаш и да ги напътстваш, така че да могат да се възползват от тези неща и да бъдат назидавани от тях, и да поемат по правилния път в живота. Това е твоя отговорност. Не бива упорито да се вкопчваш в поговорката да „не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб“, която Сатана ти е внушил. В очите на Бог тази поговорка е просто философия за светските отношения, тя е мисъл и възглед, които носят със себе си машинациите на Сатана, и изобщо не е правилният път, нито е положително нещо. Бог изисква от теб да постъпваш по порядъчен, достоен начин, така че трябва да си наясно какво трябва и какво не бива да правиш. Той не иска от теб да бъдеш човекоугодник или умиротворител; Той не иска от теб да поемаш по средния път. Трябва да се придържаш твърдо към истините принципи и да стоиш твърдо на правилната позиция. Категорично трябва да казваш това, което трябва да казваш, и да разбираш това, което трябва да разбираш. Също така трябва да помагаш на онези, които не разбират; трябва да им даваш много напътствия и помощ. Категорично трябва да изпълняваш добре своята отговорност и задължение. Не бива просто да стоиш отстрани и да гледаш, а още по-малко трябва да се придържаш към философиите, които ти е втълпил Сатана, като например да не причиняваш на другите това, което не искаш да се случи на теб. Разбирате ли? (Да.) Такова е онова, което е правилно и положително, дори и да не ти харесва, да не желаеш да го направиш, да не си способен да го направиш и да го постигнеш, да му се противиш или да развиеш представи срещу него. Същността на Божиите слова и истината няма да се промени просто защото човечеството има покварени нрави и има определени емоции, чувства, желания и представи. Същността на Божиите слова и истината никога няма да се промени. Щом познаеш, разбереш, преживееш и придобиеш Божиите слова и истината, ти си длъжен да разговаряш за своите свидетелства за преживяване с другите. Така още повече хора ще разберат Божиите намерения, ще разберат и ще придобият истината, ще познаят изискваното от Бог ниво и ще разберат истините принципи. Като направят това, тези хора ще имат път, който да следват, когато се сблъскват с различни неща в ежедневието си, и няма да бъдат обърквани или оковавани от различни идеи и възгледи на Сатана. Поговорката за морално поведение „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“ наистина и действително е хитър план на Сатана да контролира мислите на хората. Ако винаги се придържаш към нея, значи си човек, който живее според философиите на Сатана, човек, който живее изцяло в сатанински нрав. Ако не следваш Божия път, значи не обичаш истината и не се стремиш към нея. Каквото и да се случи, принципът, който трябва да следваш, и най-важното, което трябва да направиш, е да помагаш на хората, доколкото можеш. Не трябва да прилагаш на практика това, което казва Сатана, а именно „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, и да бъдеш „умен“ човекоугодник. Какво означава да помагаш на хората, доколкото можеш? Означава да изпълняваш отговорностите и задълженията си. Стига да виждаш, че нещо е част от отговорностите и задълженията, които трябва да изпълняваш, трябва да разговаряш за Божиите слова и истината, така че хората да могат да разберат Божиите намерения и изисквания. Това означава да изпълняваш отговорностите и задълженията си“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (10)). От Божието слово разбрах, че Бог изисква от нас да практикуваме истината и да поддържаме принципите във всичко, а когато изпълняваме дълга си заедно и виждаме, че някой нарушава принципите или смущава църковната работа, трябва да го критикуваме и да му помогнем. Само когато всички живеят според Божието слово, можем да се подобрим в дълга си. Когато става въпрос за принципи, не можем да се страхуваме, че ще оскърбим хората, или да проявяваме внимание към чувствата им. Трябва да действаме според истините принципи и да защитаваме църковната работа. Независимо дали другите го приемат, всички ние трябва да практикуваме истината и да изпълняваме отговорността си. Като надзорник имам отговорността навреме да разговарям за проблемите и да ги разрешавам, когато ги забележа. Ако не разрешавам проблемите, които виждам, а само го играя човекоугодница и не заемам позиция, пренебрегвам отговорностите си и се съпротивлявам на Бог. А и това, че самата аз разкривам поквара, не значи, че не мога да посочвам проблемите на другите. Когато разкривам поквара, трябва да търся истината и да се самоанализирам. Това си е моя работа. Но когато виждам, че другите нарушават принципите и причиняват вреда на църковната работа, трябва да разговарям с тях, да ги разоблича и да ги спра. Това е защитаване на църковната работа и е моя отговорност. Не бива да бъркам двете неща. Аз високо ценя репутацията и статуса си и имам надменен нрав — трябва да се самоанализирам и да търся истината, за да разреша тези неща, а не да бъда снизходителна към себе си и към другите. Преди живеех според сатанинската философия „не причинявай на другите това, което не искаш да се случи на теб“, като мислех, че не бива да искам от другите да правят неща, които самата аз не обичам или не мога да направя. В резултат на това възможностите за практикуване на истината ми се изплъзваха. Най-сетне разбрах, че възгледите ми са били нелепи и абсурдни.

После, като виждах, че другите нарушават принципите и влияят на църковната работа, аз ги разобличавах, анализирах и разговарях с тях за проблемите им. Макар и още да се тревожех, че ще имат лошо мнение за мен, не бях прекалено внимателна и не мислех прекалено много, както преди. Мислех само за това как мога да им помогна и да защитя църковната работа. Като практикувах така, видях, че братята и сестрите напредват в дълга си, и се изпълних с радост. Когато решавах проблемите на другите, можех да се самоанализирам повече и, без да разбера, открих някои аспекти на покварен нрав, за които преди не знаех, което още повече ме мотивира да се стремя към истината и да решавам проблемите си. Практикуването по този начин ме накара да се чувствам по-близо до Бог. Когато се опълчих на плътта и започнах да практикувам истината повече, се почувствах умиротворена и спокойна от това, че живея така.