Писмо до моята съпруга

От Джоу Мин, Китай

Скъпа Хуейдзюен,

Получих писмото ти. В него казваш, че децата ни са били премахнати от църквата. Първоначално просто не можех да приема това. Спомням си как преди няколко години, когато се прибрах у дома, Сяотао и Сяомин все още ходеха на сбирки и изпълняваха дълг, как се стигна до това да ги премахнат? Въпреки че не се стремяха към истината, и двамата бяха истински вярващи. Да не би водачът да е искал твърде много от тях? Дали премахването им е било грешка? Дори негодувах срещу теб. Децата ни следваха светски тенденции, интересуваха се единствено от преследването на пари и не желаеха да изпълняват дълг или да ядат и пият Божиите слова. Чудех се защо не положи усилия да разговаряш с тях. Само да си бях вкъщи, бих могъл да им помагам и да ги подкрепям повече и нямаше да им позволя да стигнат дотам, че да бъдат премахнати. Такива бяха мислите, които изпълваха главата ми през онези дни, а нощем лежах в леглото и не можех да заспя, преследван от щастливи спомени за времето, когато всички бяхме заедно, пеехме хвалебствия към Бог и ядяхме и пиехме Неговото слово. Спомням си, че ти казах, че се надявам цялото ни семейство усърдно да се стреми към истината, да бъдем спасени от Бог, да живеем в Неговото царство, и колко прекрасно ще бъде това. Никога не съм очаквал, че тъкмо когато Божието дело беше на път да приключи, децата ни ще бъдат разкрити като неверници и премахнати от църквата. Не означаваше ли това, че те са загубили шанса си за спасение? Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах. Когато виждах как бедствията се увеличават и пандемията се влошава, това ме накара да се тревожа особено много за бъдещето на децата ни. Дори исках да напиша писмо до църковния водач, да попитам дали децата ни могат да останат да полагат труд за църквата, за да има някаква надежда за спасението им. Тъй като години наред изпълнявах дълга си далеч от дома заради преследването от Компартията, чувствах, че не съм се грижил за тях и че не съм изпълнил отговорностите си като техен баща. Чувствах, че съм им длъжен. Хуейдзюен, знаеш ли, че докато живеех в това състояние, сърцето ми беше изпълнено с мрак и униние и не можех да се съсредоточа върху изпълнението на дълга си? Осъзнах, че състоянието ми е погрешно, затова се помолих на Бог: „Боже! Боли ме, че децата ми са премахнати от църквата. Макар и да знам, че Ти позволяваш това, и че трябва да се покорявам, просто не мога да се откажа от децата си и чувствам, че им дължа толкова много. Боже, моля Те, просветли ме, за да разбера истината по този въпрос и да не бъда възпиран от обичта си“.

След като се помолих, почетох Божието слово: „Имаше ли подробности в практиките на Йов? Първо, нека поговорим за това как се отнасяше той към децата си. Неговият водещ принцип беше във всички неща да се покорява на това, което Бог е подредил и устроил. Не се опитваше да налага нещата, които Бог не е направил, нито имаше планове, основани на човешката воля. За всичко се съобразяваше с подреденото и устроеното от Бог и го изчакваше. Това беше общ принцип. […] Как се отнасяше Йов към децата си? Той просто изпълняваше отговорността си на баща, проповядваше им евангелието и разговаряше с тях за истината. Но независимо от това дали те го слушаха и дали приемаха казаното от него, или не, нагласата на Йов беше да не ги принуждава да вярват в Бог — да не ги влачи насила, нито да се намесва в живота им. Техните мисли и възгледи бяха различни от неговите, така че той не се намесваше в това, което правеха, нито в това по какъв път бяха поели. Рядко ли говореше Йов на децата си за вярата в Бог? Със сигурност е разговарял доста с тях по този въпрос, но те отказваха да го слушат и не приемаха казаното от него. Какво беше отношението на Йов към този въпрос? „Изпълних отговорността си. Що се отнася до това по какъв път ще поемат, това зависи от техния избор и зависи от устроеното от Бог и от Неговите подредби. Ако Бог не върши делото Си или не ги трогва, няма да се опитвам да ги принуждавам“. Затова Йов не се молеше за тях пред Бог, не ронеше сълзи от мъка за тях, не постеше за тях и не страдаше по никакъв начин. Той не правеше тези неща. Защо Йов не направи нито едно от тези неща? Защото нито едно от тях не представлява начин да се покори на Божието върховенство и на Божиите подредби; всичко това е налагане на собствената инициатива, основана на човешката воля. […] Неговото практикуване беше правилно; във всяка негова практика, във възгледа и нагласата му по отношение на всяко нещо — както и в състоянието му — той винаги беше в положение на покорство, чакане, търсене и след това постигане на познание. Тази нагласа е много важна. Ако хората нямат такава нагласа в нищо, което правят, и имат особено силни свои собствени идеи, като имат лични намерения във всичко, което правят, и винаги се съобразяват само със собствените си интереси, имат ли те истинско покорство? (Не.) Истинско покорство не може да се намери в тях, нито е нещо, което могат да постигнат“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите на практикуване на покорство пред Бог). Докато четях този откъс от Божието слово, се почувствах унизен и засрамен. Йов не е разчитал на обичта в отношенията с децата си и е бил способен на разумност. Макар и да се надявал, че децата му ще повярват в Бог и ще се държат настрани от злото, така че да не грешат прекалено много и да не тръгнат по пътя към унищожението, когато видял, че те не почитат Бог и пируват всеки ден, той не ги карал да променят начина си на живот и не ги принуждавал да поемат по определен път. Той просто се покорил на устроеното от Бог и Неговите подредби и се въздържал от съгрешаване срещу Бог. По-късно, когато децата му били премазани до смърт, Йов не се оплаквал от Бог. Виждах, че в отношенията с децата си Йов се боял от Бог и Му се покорявал. И все пак, когато разбрах, че синът ми е напуснал църквата заради светски стремежи, а дъщеря ми е била премахната, аз се съсредоточих върху плътската си обич към семейството. Мислех си как ще могат да запазят някаква надежда да бъдат благословени. Независимо дали вярата им е била искрена, или не, и дали са се стремили към истината, исках просто да могат да останат в църквата. Дори исках водачът да им даде още един шанс, да им позволи да останат да полагат труд за църквата по какъвто и да е начин. Когато ставаше въпрос за моите деца, просто исках да използвам човешки методи, за да спася нещата. Не се покорявах на Божието върховенство или на Божиите подредби. Особено когато разбрах, че децата ми са били окачествени като „неверници“, аз не само че не потърсих истината, за да разпозная същността им, но и живях в неразбиране, като се съмнявах дали водачът е подходил справедливо към нещата, и изгубих желанието си да изпълнявам дълга си. В сърцето ми имаше място само за моите деца; Бог нямаше място в него. Спомних си едно от ясните изисквания в Божиите управленски закони, което гласи: „Близките, които не са във вярата (твоите деца, съпруг или съпруга, сестрите или родителите ти и т.н.), не трябва да бъдат принуждавани да се присъединяват към църквата. Божият дом не страда от недостиг на членове и няма нужда да попълва броя си с хора, от които няма никаква полза. Всички онези, които не вярват охотно, не бива да бъдат водени в църквата. Този закон е за всички хора. Вие трябва да се въздържате взаимно, да се надзиравате взаимно и да си напомняте един на друг за този въпрос; никой не може да го нарушава“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Десетте управленски закона, които трябва да бъдат спазвани от Божиите избраници в Епохата на царството). Спомням си, че в писмото си каза, че братята и сестрите са ги подкрепяли много, и че самите те са избрали да не се покаят и от дълго време не са чели Божиите слова и не са ходили на събирания. Вече се бяха разкрили като неверници, но аз пренебрегнах Божиите слова и исках да се уповавам на обичта си, за да ги задържа в църквата. Бях толкова непокорен! Не мога да продължавам да се уповавам на обичта си. В отношенията си с нашите деца трябва да бъда като Йов, да търся истината и да се покорявам на Божието устройване и подредби. Това е разумът, който трябва да имам.

След това се замислих за всички хора, които бяха разкрити и отстранени през последните години. Нямах никакви представи за това, защото знаех, че Бог е праведен и че в Неговия дом цари истината и никой не е онеправдан. Но когато видях, че децата ни са премахнати, защо не се покорих на Бог и не възхвалих Неговата праведност, а вместо това се уповавах на обичта си и се съмнявах дали църквата е постъпила справедливо?

Продължих да чета Божието слово: „Какво характеризира чувствата? Определено не е нищо положително. Те се характеризират със съсредоточаване върху плътските отношения и задоволяване на плътските предпочитания. Фаворизирането, защитата на прегрешения, прекомерната любов, разглезването и угаждането — всичко това спада към чувствата. Някои хора придават голямо значение на чувствата и независимо какво им се случва, те действат въз основа на чувствата си. В сърцето си прекрасно знаят, че това е погрешно, и въпреки това пак не са способни да бъдат обективни, а още по-малко да постъпват принципно. Способни ли са хората да практикуват истината, когато чувствата постоянно ги възпират? Това е изключително трудно! Неспособността на много хора да практикуват истината се дължи на чувствата. Те смятат, че чувствата са особено важни и гледат първо тях. Дали това са хора, които обичат истината? Определено не са. Каква е същността на чувствата? Тя е да се гледат първо плътските чувства и да се пренебрегват истините принципи. Проявленията на чувствата могат да се опишат с няколко думи и фрази: фаворизиране, безпринципна защита на други хора, поддържане на плътски отношения и отсъствие на справедливост. Ето това са чувствата. Какви са вероятните последици от това, че хората имат чувства и живеят според тях? Защо Бог се отвращава най-много от чувствата на хората? Някои хора винаги са възпирани от чувствата си, не могат да практикуват истината и въпреки че искат да се покорят на Бог, не могат, затова се чувстват измъчвани от чувствата си. Има много хора, които разбират истината, но не могат да я практикуват. Това също се дължи на факта, че са възпирани от чувствата си. Например някои хора напускат дома си, за да изпълняват дълга си, но винаги мислят за семейството си, денем и нощем, и не могат дори да изпълнят добре дълга си. Не е ли това проблем? Някои хора са тайно увлечени по някого и този човек е единственото нещо в сърцата им, което се отразява на изпълнението на дълга им. Това не е ли проблем? Някои хора се възхищават на определен човек и го боготворят; няма да слушат никого другиго, освен този човек, до такава степен, че дори не слушат какво казва Бог. Дори ако някой друг общува с тях за истината, те няма да я приемат. Слушат само думите на този човек, на своя идол. Някои хора имат идол в сърцето си и не позволяват на други хора да критикуват техния идол или да му се противопоставят. Ако някой заговори за проблемите на техния идол, те се ядосват и държат да защитят своя идол и да извъртат думите на този човек. Не допускат техният идол да понесе „несправедливо обвинение“ и правят всичко по силите си, за да защитят репутацията му. Чрез думите си те изкарват грешките на идола си правилни и не позволяват на хората да говорят истината или да го разобличават. Това е липса на справедливост. Тези проявления се наричат чувства“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Какво е истината реалност?). От Божието слово разбрах, че обичта идва от сатанинския покварен нрав, и че когато разчитаме на нея, не само не можем да гледаме справедливо на нещата или на хората, а взимаме страни и проявяваме пристрастие и ще противоречим на принципите, за да защитим плътските си взаимоотношения. Точно както когато научих, че Сяотао и Сяомин са били премахнати — не потърсих Божието намерение, нито размишлявах за уроците, които трябва да науча, или за истината, в която трябва да навляза. Вместо това си внуших идеята, че водачът действа безпринципно. Исках да продължа с писмо до водача с молба на децата ми да им се размине и да им бъде позволено да продължат да изпълняват дълга си в църквата. Видях, че сантименталните ми действия по отношение на децата ми са форма на пристрастие и фаворизиране и са безпринципни. След всичките тези години във вярата, знаех, че църквата има принципи за премахване на хора и че това се прави въз основа на последователното поведение на човека, а не заради моментно проявление. Само ако човек не се покае след всестранна помощ и общение, и в крайна сметка бъде определен за зъл човек или неверник, към него ще се отнесат според принципите, и само с одобрението на поне 80% от църквата някой може да бъде премахнат. Това е справедливо и в съответствие с истината. Сетих се за сина ни и как го бях попитал защо е дошъл да изпълнява дълг. Той ми каза: „Дойдох да изпълнявам дълг, защото ми липсваше“. Видях, че в сърцето му няма място за Бог, че изобщо не обича истината и че не изпълнява дълга си, за да се стреми към истината. Когато видя, че Божият дом непрекъснато разговаря за истината и това не може да удовлетвори желанията му, той поиска да се откаже от дълга си. Водачите бяха разговаряли с него толкова много, но той никога не ги слушаше. След като се прибереше вкъщи, предпочиташе да играе игри, отколкото да чете Божието слово. Той беше неверник! Дъщеря ни също вярваше повече от десетилетие, но рядко ядеше или пиеше Божиите слова и възгледите ѝ бяха като тези на невярващите. Въпреки че от време на време изпълняваше дълга си, винаги, когато той не се съобразяваше с нейните представи или засягаше интересите ѝ, тя не го изпълняваше. Нямаше истинска вяра в Бог и по същество също беше неверник.

Спомних си един откъс от Божиите слова: „Когато […] някой наистина е определен в Божиите очи като оттеглил се, това всъщност не означава само, че е напуснал Неговия дом, че вече няма да бъде видян или че е заличен от църковните списъци. Факт е, че ако човек никога не чете Божиите слова, то независимо колко голяма е вярата му и независимо от това дали той се признава за вярващ в Бог, това доказва, че той не признава в сърцето си съществуването на Бог, нито че Неговите слова са истина. За Бог този човек вече се е оттеглил и повече не се счита за член на Неговия дом. Онези, които не четат Божиите слова, са един тип хора, които са се оттеглили. […] Има и друг тип: онези, които отказват да изпълняват дълга си. Каквото и искане да отправи Божият дом към тях, каквато и работа да им възложи да свършат, какъвто и дълг да иска да изпълняват, както по съществени, така и по маловажни въпроси, дори нещо толкова просто като да предават от време на време съобщение — те не искат да го правят. Те, самопровъзгласилите се за вярващи в Бог, не могат да вършат дори задачи, за които би могло да се потърси помощ от невярващ. Това е отказ да се приеме истината и отказ да се изпълнява дълг. Както и да ги увещават братята и сестрите, те отказват и не приемат. Когато църквата им уреди някакъв дълг, който да изпълняват, те го пренебрегват и представят множество оправдания, за да откажат. Това са хора, които отказват да изпълняват дълга си. За Бог такива хора вече са се оттеглили. Тяхното оттегляне не се дължи на това, че Божият дом ги е премахнал или зачеркнал от списъците си, а по-скоро на това, че те самите нямат истинска вяра — те не признават себе си за вярващи в Бог“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: Те искат да се оттеглят, когато нямат статус или надежда да получат благословии). „Кои са сатаните, кои са демоните и кои са Божиите врагове? Не са ли онези съпротивляващи се, които не вярват в Бог? Не са ли те онези хора, които се бунтуват срещу Бог? Не са ли те онези, които твърдят, че имат вяра, но не притежават никаква истина? Не са ли те онези, които просто търсят придобиване на благословии, докато не могат да свидетелстват за Бог? Ти и до днес продължаваш да се замесваш с тези демони и да се отнасяш към тях със съвест и любов, но това не е ли равнозначно на проява на доброта към Сатана? Не се ли съюзяваш с демоните? Ако хората са стигнали до този етап и пак не успяват да разграничат доброто от злото, и продължават да раздават насляпо обичта и милосърдието си без всякакво желание да потърсят Божието сърце и без да могат по никакъв начин да вземат Божието сърце за свое собствено, изходът им ще бъде още по-окаян“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог и човекът ще навлязат в покой заедно).

Хуейдзюен, след като прочетох тези Божии слова, осъзнах колко идиотски глупав съм бил. Исках да използвам човешки средства, за да задържа децата ни в църквата, като си мислех, че, може би, в крайна сметка ще оцелеят, ако полагат труд в църквата. Но в светлината на Божието слово виждам колко абсурдно е било моето мислене. Всъщност всички онези, които вярват в Бог, но не четат словото Му или не изпълняват дълг, изобщо не са признати за вярващи от Бог, дори и да не са премахнати все още, тъй като в Божиите очи те вече са се оттеглили. Сравних това с поведението на нашите деца. След всичките си години на вяра Сяотао все още следваше светските тенденции и не четеше Божиите слова, нито пък изпълняваше дълг. Видях, че той изобщо не обичаше истината и по същество изпитваше неприязън към истината и беше неверник. Сяомин беше във вярата от години, но никога не се съсредоточаваше върху четенето на Божиите слова и дори само заради това можеше да бъде премахната като неверник. Божият дом не се нуждае от такива хора, за да попълва бройката, още по-малко от полагането на труд на такива неверници. Дори ако църквата не ги беше премахнала, Бог нямаше да ги признае за вярващи. Като осъзнах тези неща, разбрах напълно, че премахването на Сяотао и Сяомин е изцяло в съответствие с Божиите слова и истините принципи. Трябва да имам проницателност за тях, да застана до Бог в разглеждането на нещата в съответствие с истините принципи и да се покорявам на Божието върховенство и подредби. Но в отношенията с децата ни аз се уповавах на обичта си и, без да знам фактите, подозирах, че водачът погрешно ги е премахнал, и исках тези неверници да останат и да попълват бройката в църквата. Винаги защитавах плътските си отношения. Не се ли замесвах с демони, като проявявах добри намерения и любов към Сатана, точно както Бог разобличи? Не можех да различа правилното от грешното, свързвах се с демони и по същество се съпротивлявах на Бог.

Също така се чудех защо изпитах такава вина и се укорявах, когато научих, че децата ни бяха премахнати, и защо чувствах, че не съм изпълнил отговорностите си като баща, като подозирах, че само ако бях намирал време да се връщам у дома, да общувам с тях и да им помагам повече, те никога нямаше да стигнат дотук. Хуейдзюен, твоето състояние същото ли е като моето? По-късно прочетох Божието слово, в което се прави анализ и се разобличава традиционната представа, и видях, че бях повлиян от традиционната представа „да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“. Божиите слова гласят: „Какво означава изразът „да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“? Защо е погрешен? Този израз означава, че ако децата са непослушни или незрели, за това е отговорен бащата, което ще рече, че родителите не са ги възпитали добре. Но дали това действително е така? (Не.) Някои родители постъпват правилно, но въпреки това синовете им са хулигани, а дъщерите им — проститутки. Мъжът, който е в ролята на бащата, се ядосва и казва: „Да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата. Разглезил съм ги!“. Правилно ли е да се каже това, или не? (Не, неправилно е.) Защо е неправилно? Ако можеш да разбереш какво не е наред с този израз, това доказва, че разбираш истината и разбираш какво не е наред с проблема, който се крие в този израз. Ако не разбираш истината по този въпрос, тогава не можеш да го обясниш ясно“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част)). „Първото нещо, което трябва да изясним, е, че е погрешно да се казва: „Неуспехът на децата да следват правилния път е свързан с техните родители“. Който и да е, ако е определен тип човек, той ще върви по определен път. Нима това не е сигурно? (Да, така е.) Пътят, по който човек поема, определя какъв е той. Пътят, по който поема, и типът човек, в който се превръща, зависят от самия него. Това са неща, които са предопределени, вродени и са свързани с природата на човека. Тогава каква е ползата от родителското възпитание? Може ли то да управлява природата на човека? (Не.) Родителското възпитание не може да управлява човешката природа и не може да реши проблема за това по кой път да поеме човек. Какво е единственото възпитание, което родителите могат да осигурят? Някои прости модели на поведение в ежедневието на децата им, някои доста повърхностни мисли и правила за постъпките им — това са нещата, с които родителите имат нещо общо. Преди децата им да навършат пълнолетие, родителите трябва да изпълнят вменената им отговорност, която се състои в това да възпитат децата си да следват правилния път, да учат усърдно и да се стремят да са способни да се издигнат над останалите, след като пораснат, а не да вършат лоши неща или да станат лоши хора. Родителите трябва също така да насочват поведението на децата си, да ги учат да бъдат учтиви и да поздравяват по-възрастните, когато ги видят, да ги учат на други неща, свързани с поведението — това е отговорността, която родителите трябва да изпълняват. Да се грижат за живота на детето си и да го възпитават в някои основни правила за постъпките му — ето до какво се свежда родителското влияние. Що се отнася до индивидуалността на детето, родителите не могат да влияят на това. Някои родители са спокойни и вършат всичко в спокойно темпо, докато децата им са много нетърпеливи и не могат да останат на едно място дори за кратко. Когато са на 14 или 15 години, те тръгват сами да изкарват прехраната си, вземат самостоятелни решения за всичко, не се нуждаят от родителите си и са много независими. На това ли ги учат родителите им? Не. Следователно индивидуалността, нравът и дори същността на човека, както и пътят, който ще избере в бъдеще, нямат никакво отношение към родителите му. […] Някои родители вярват в Бог и възпитават децата си да вярват в Него, но каквото и да говорят, децата им не вярват и родителите не могат да направят нищо по въпроса. Други родители не вярват в Бог, докато децата им вярват в Него. Щом децата им започнат да вярват в Бог, те Го следват, отдават Му всичко, способни са да приемат истината и да придобият Божието одобрение, и така съдбата им се променя. Това резултат от родителското възпитание ли е? Съвсем не, то е свързано с Божието предопределение и избор. Съществува проблем с израза „да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“. Въпреки че родителите са отговорни за възпитанието на децата си, съдбата на детето не се определя от родителите, а от неговата природа. Може ли възпитанието да разреши проблема с природата на детето? Изобщо не може да го разреши. Пътят, по който човек поема в живота, не се определя от родителите му, а е предопределен от Бог. Казано е, че „човешката съдба се определя от Небето“, и тази поговорка е обобщена от човешкото преживяване. Преди човек да достигне зряла възраст, не можеш да кажеш по какъв път ще поеме. След като стане възрастен, започне да мисли и може да размишлява над проблемите, той ще избере какво да прави в по-широката общност. Някои хора казват, че искат да бъдат висши служители, други — адвокати, трети — писатели. Всеки има свой собствен избор и свои собствени идеи. Никой не казва: „Просто ще чакам родителите ми да ме възпитат. Ще стана такъв, какъвто ме възпитат родителите ми“. Никой не е толкова глупав, че да мисли така. След достигане на зряла възраст идеите на хората започват да се раздвижват и постепенно узряват, като по този начин пътят и целите пред тях стават все по-ясни. По това време малко по малко става ясно какъв тип човек е той и от коя група е част. От този момент нататък индивидуалността на всеки човек постепенно става ясно очертана, както и неговият нрав, а също и пътят, по който върви, посоката му на живот и групата, към която принадлежи. На какво се основава всичко това? В крайна сметка това е нещо, което Бог е предопределил — то няма нищо общо с родителите на човека. Сега виждате ли ясно това?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (първа част)). Божието слово ясно разнищи традиционната представа, че „да храниш, без да възпитаваш, е грешка на бащата“. Бъдещето на децата ни и пътищата, по които вървят, се определят изцяло от тяхната природа. Няма нищо общо с възпитанието, което им даваме. Възпитанието може да повлияе върху ежедневието на детето или върху някои страни от външното му поведение, но ни най-малко върху неговата природа. След като децата узреят в мисленето си, те избират различни пътища в съответствие с вродената си природа и се вписват в категориите, към които принадлежат. Това е предопределено от Бог и не може да бъде променено от никого. Но аз не можех да прозра природата същност на нашите деца, когато ставаше въпрос за пътя, по който те поеха в своята вяра. Дори исках да им помогна по моя си начин, така че те да останат във вярата и в църквата. Напразно се надявах да разчитам на собствените си методи, за да спася съдбите им. Упорито се съпротивлявах на Бог. Аз съм просто едно незначително сътворено същество, и дори нямам контрол над собствената си съдба, така че как бих могъл да се надявам да контролирам бъдещето на децата ни или да променя съдбите им? Бях толкова надменен и невеж и надценявах собствените си способности. Тогава се зачудих: „Защо мисля така?“. Спомних си как, когато бяха малки, заедно вярвахме в Господ и когато приехме Божието дело от последните дни, ги водехме на църква и ги насърчавахме да поемат някакъв дълг. Мислех си, че способността им да вярват в Бог беше пряко свързана с възпитанието, което им дадохме. Затова, когато научих, че са били премахнати, си помислих, че не съм изпълнил отговорностите си като баща и че ако бях повече с тях, за да им помагам и да разговарям с тях, може би те нямаше да изоставят вярата си и да преследват светския живот. От Божието слово сега виждам, че моите възгледи са били напълно абсурдни и че те изобщо не са съответствали на истината. Те бяха вярвали в Бог повече от десетилетие, бяха чели Неговото слово, бяха слушали проповеди и знаеха, че истинският живот трябва да се живее, като се стремиш към истината и изпълняваш дълга на сътвореното същество. Но те не се интересуваха от истината и, когато видяха, че не са благословени след години на вяра, започнаха да преследват светски неща и да се отдават на плътта. Предадоха Бог и последваха светските тенденции, въпреки че познаваха истинския път, и дори след честите общения и помощта на другите, те бяха упорити и непокаяни. Това показва, че в природата си изпитват неприязън към истината и че поддържат злото. Те не са сред онези, които ще бъдат спасени от Бог, а принадлежат на света и на дявола. Когато бъдат унищожени в предстоящите бедствия, това ще бъде, защото са предали Бог, и вината ще бъде само тяхна. Помислих си и за това как много хора в църквата не са били обърнати във вярата от родителите си, а по-скоро по случайност — от колеги, приятели или дори непознати, които са им проповядвали евангелието — и преследването от родителите им не е могло да им попречи да вярват или да изпълняват дълг. Някои родители разчитат на обич, за да продължат да проповядват на децата си, но децата не вярват, дори негодуват срещу родителите си и им се съпротивляват. Някои родители биват отлъчени заради упорития им стремеж към статус и множество злини, но децата им остават незасегнати, и дори могат да видят същността на родителите си в съответствие с Божието слово и да ги отхвърлят. По същия начин, много деца биват премахнати и отлъчени, а родителите им са в състояние да разпознаят същността им в светлината на Божието слово. От това можем да разберем, че това дали някой върви по правилния или по грешния път, дали е добър или зъл човек, дали обича или мрази истината, и дори какъв е неговият изход, се определя изцяло от неговата природа същност, а не е резултат от възпитанието. Отговорността, която родителите могат да изпълнят, е да отгледат децата си до зряла възраст и да ги доведат пред Бог. Но пътят, по който те поемат, и съдбата им са изцяло извън контрола на родителите. Нашите деца сами са избрали да поемат по грешен път и дори да бях изпълнил отговорностите си като баща, това не би ги върнало обратно. Това дали съм изпълнил тези отговорности, няма нищо общо. Тяхната природа е на неприязън към истината. Дори да бях останал с тях и да прекарвах всеки ден в общение с тях, това щеше да е напразно. Когато се отнасях към децата ни в съответствие с Божието слово, се чувствах много по-освободен и вече не бях смущаван в изпълнението на дълга си.

Това е, което аз придобих от ситуацията напоследък, Хуейдзюен. Знам, че обичта ти към нашите деца е силна и че всичко това трябва да е било много трудно за теб. Не знам как си го преживяла. Макар че премахването на децата ни може да не е било в съответствие с нашите представи, сигурно има уроци, които да научим от ситуацията, която Бог е подредил. Надявам се, че ще успееш да потърсиш истината в това и да подходиш правилно към въпроса. Можеш да ми пишеш, ако и ти си извлякла нещо от тази ситуация. Очаквам с нетърпение отговора ти.

Твой

Джоу Мин

20 август 2022 г.