От Kristina, САЩ

Сестра Барбара и аз се познавахме от две години, имахме много общи неща помежду си и всеки път, когато се заговаряхме, сякаш можехме да си говорим безкрай. Често говорехме за преживяванията си и за това, което сме придобили от тях. Тя идваше да ме търси, за да поговорим, когато беше в лошо състояние. Винаги, когато имах проблем, аз също исках да го споделя с нея, а тя винаги търпеливо общуваше с мен. Ценях тези близки отношения, които имахме. Чувствах, че е чудесно да имам до себе си сестра, която да ми помага и да ме подкрепя.

Един ден неволно чух Барбара да разговаря с няколко сестри за страхотните резултати, които е постигнала напоследък в проповядването на евангелието, колко много от онези, на които проповядвала, били изпълнени с религиозни представи и как чрез молитва и упование в Бог търпеливо е общувала с тях и им е чела Божиите слова, така че те бързо приели Божието дело от последните дни. След като чуха това, сестрите я гледаха с възхищение, заобикаляха я с всякакви въпроси и търсеха добри пътища за практикуване. Обзеха ме известни съмнения и си помислих: „Добре е, че проповядването на евангелието ѝ върви толкова добре, но тя говореше само колко страхотни са резултатите ѝ, а не за конкретния път, по който е поела, нито свидетелстваше как Бог я е напътствал в този процес. Нима не се изтъква, като говори така?“. Няколко дни по-късно една сестра ми каза: „Барбара има наистина добри заложби; не проповядва евангелието от много дълго време, а вече е постигнала толкова големи резултати. Тя каза, че един водач дори я е поканил да разговаря за преживяванията си на едно събиране“. Сърцето ми подскочи, когато чух това: „Защо Барбара говори тези неща? Те не са назидателни, нито са от полза за другите“. Спомних си как през този период Барбара постоянно се перчеше с добрите резултати, които бе постигнала в изпълнението на дълга си, и се почувствах някак неспокойна, като си мислех: „Бог е говорил в общение, че самоизтъкването и самопревъзнасянето са разкриване на сатанински нрав. Сега другите толкова много се възхищават на Барбара; ще бъде опасно да продължава така. Не мога да позволя това да продължи. Трябва да намеря възможност да ѝ го посоча“. Но винаги, когато си помислех да ѝ посоча този проблем директно, се колебаех. Спомних си преживяванията си отпреди няколко години. Видях, че моята партньорка, Джейни, често говореше с думи и доктрини, като укоряваше другите от високо, но никога не разнищваше, нито познаваше себе си. Посочих ѝ този проблем, а тя не само че не го прие, но дори ми се скара, като изтъкна миналите ми провали и прегрешения. След това не искаше дори да ме поздравява. Това направи нещата наистина неудобни и болезнени за мен. При друг случай сестра Роксана се отклони от темата в своето общение по време на събиране и аз ѝ го посочих. По-късно тя се откри, че се е почувствала наистина засрамена и се е съпротивлявала, когато съм ѝ посочила проблема, и че е почувствала, че умишлено се опитвам да я затрудня, дотолкова, че дори не е искала да общува на следващите събирания. Въпреки че след това тя продължи да търси и да се самоанализира, като разпозна проблемите си, аз все още се чувствах наистина разстроена. След като това се случи, станах много предпазлива в посочването на проблемите на другите. Припомнянето на тези преживявания ме накара да изпитвам още по-голямо колебание дали да се изправя пред Барбара. Мислех си колко страхотни са били винаги отношенията ни и се чудех: ако ѝ посоча проблема, ще се почувства ли засрамена и поставена в неудобно положение? Какво щях да правя, ако не ме послуша и развие предубеждение към мен, ако почувства, че разобличавам недостатъците ѝ и се опитвам да я затрудня, и след това откаже да ме поздравява? Засичахме се много пъти всеки ден, така че щеше да бъде толкова неудобно. Тя невинаги се е изтъквала по този начин. Може би, като чете Божието слово, ще може да се самоанализира и сама да стигне до това осъзнаване. Тогава няма значение, по-добре да си мълча.

Един ден Барбара ми каза, че някои братя и сестри са ѝ направили няколко предложения. Казали ѝ, че в своето общение е склонна да се изтъква и че това лесно може да накара другите да ѝ се възхищават и да я боготворят. Това я накарало да се почувства доста неудобно. Изпитах вътрешен смут, когато я чух да казва това. Истината беше, че и аз бях забелязала, че напоследък се изтъква, но тъй като се страхувах да не навредя на отношенията ни, просто си затварях очите и не ѝ казвах нищо. Нима това не беше идеалната възможност? Не трябваше ли и аз да говоря за проблемите, които бях видяла? Но тогава се замислих, че нещата вече са достатъчно трудни за нея. Ако и аз се изкажа, няма ли да ѝ дойде в повече и да стане негативна? Притеснявах се, че ако ѝ посоча проблемите, които съм видяла, тя ще си помисли, че съм сурова, и ще се дистанцира от мен, затова внимателно обмислих какъв тон да използвам и как да се изразя тактично, за да не я засрамя. Дадох примери как в миналото съм се превъзнасяла и съм се изтъквала, а след това как съм се самоанализирала и съм го разбрала, и едва накрая мимоходом засегнах нейния проблем. Страхувах се да не я засрамя, затова ѝ казах няколко думи за утеха: „Всеки има покварен нрав и е напълно нормално да го разкрива. Аз също го правя. Дори след като вярвам в Бог толкова дълго, винаги съм била много надменна и самонадеяна и често се изтъквам. Не позволявай това да те възпира, трябва да имаш правилното отношение към себе си“. Тя не отговори нищо на това. Но след това се случи нещо, което отново ме обезпокои.

На едно събиране Барбара разговаряше за разбирането си за Божиите слова и продължи да разказва за едно скорошно преживяване, което е имала, докато е проповядвала евангелието. Тя разказа как е проповядвала на един пастор, който вярвал в Господ от десетилетия. Мъжът бил изпълнен с религиозни представи и вярвал на много безпочвени слухове. Той все още не приемал евангелието, дори след като му било проповядвано многократно. Но тогава тя отишла да общува и да спори с него, и след като намерила съответните откъси от Божиите слова, опровергала представите и заблудите му една по една, и той постепенно се освободил от представите си и приел Божието дело от последните дни. Когато тя приключи да говори, вниманието на всички беше приковано към преживяването ѝ в проповядването на евангелието и никой не се съсредоточи да разсъждава и да разговаря за Божиите слова. Тогава осъзнах донякъде: „Това не е ли отклонение от темата?“. Макар че разговаряше за преживяването си в проповядването на евангелието, след като приключи, всички започнаха да ѝ се възхищават и да я боготворят. Нима това не беше самоизтъкване? Исках да ѝ го посоча и да я накарам да спре да говори на тази тема, но просто не можех да обеля и дума, като си мислех: „Ако я прекъсна пред толкова много хора, няма ли наистина да я засрамя? Вярно е, че Барбара има някои резултати в проповядването на евангелието, така че ако ѝ кажа това, няма ли всички да си помислят, че е защото завиждам и умишлено я затруднявам? Може би намеренията ѝ са добри и тя не се опитва да се изтъква?“. Затова не се обадих, но не можех да се успокоя достатъчно, за да разсъждавам върху Божиите слова, а общението ми беше лишено от просветление, като просто казвах няколко невдъхновени думи, и така събирането приключи.

Тази вечер се въртях в леглото и не можех да заспя. Просто не можех да спра да мисля за нещата, които Барбара беше казала, за да се изтъкне на събирането, и за израженията на възхищение по лицата на всички. Това, за което тя бе разговаряла, не беше накарало другите да имат по-добро разбиране за Божиите слова, а по-скоро тя бе привлякла вниманието на всички към своето проповядване на евангелието и затова събирането не беше постигнало нищо добро. Понеже се страхувах да не я засрамя, не бях казала нищо и не успях да защитя църковния живот. Нима не бях просто човекоугодник? Спомних си един откъс от Божиите слова: „Трябва внимателно да изследваш самия себе си, за да видиш дали си правилният човек. Мислиш ли за Мен, когато определяш целите и намеренията си? В Моето присъствие ли е всичко, изречено и направено от теб? Проучвам внимателно всичките ти мисли и идеи. Не се ли чувстваш виновен? […] Мислиш ли, че следващия път ще можеш да компенсираш яденето и пиенето, които Сатана открадна този път? Така вече го виждаш ясно; дали това е нещо, което можеш да компенсираш? Можеш ли да компенсираш загубеното време? Трябва старателно да изследвате себе си, за да разберете защо на последните няколко събирания нямаше ядене и пиене и кой е виновен за това. Трябва да разговаряте за това един по един помежду си, докато този въпрос не бъде напълно изяснен. Ако такъв човек не бъде строго възпиран, тогава вашите братя и сестри няма да разберат и това просто ще се случи отново. Духовните ви очи не са отворени; твърде много от вас са слепи! Нещо повече: тези, които виждат, се отнасят към това с лекомислие. Те не стават да го заявят — те също са слепи. Онези, които виждат, но не говорят за това, са неми. Мнозина тук са с недъзи“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 13). Божиите слова описаха състоянието ми съвсем точно. Барбара се беше отклонила от темата в своето общение, беше пропиляла времето на всички и беше повлияла на ефективността на събирането, а аз просто бях гледала мълчаливо. Продължавах да си мисля: „Ясно знаех, че Барбара се отклонява от темата, така че защо не защитих църковния живот? Защо избрах да мълча и да бъда човекоугодник?“. Първо, не бях сигурна дали действията на Барбара са самопревъзнасяне и самоизтъкване. Вярно беше, че тя имаше някои преживявания в проповядването на евангелието и общуването за тези преживявания можеше да бъде от полза за другите, така че можеше ли нейното общуване по този начин да се счита за самоизтъкване? Второ, притеснявах се, че не виждах нещата ясно, че като се изкажа, ще я възпра, и че другите ще си помислят, че казвам тези неща от завист.

На събирането на следващия ден повдигнах въпроса за объркването си и потърсих помощ от няколко сестри. Прочетохме заедно един откъс от Божиите слова: „Да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си, да се изтъкват, да се опитват да накарат хората да имат високо мнение за тях и да се прекланят пред тях — поквареното човечество е способно на тези неща. Това е инстинктивната реакция на хората, които са подвластни на сатанинската си природа, и тя е обща за цялото покварено човечество. Как обикновено се превъзнасят и свидетелстват за себе си хората? Как постигат тази цел — да накарат другите да имат високо мнение за тях и да се прекланят пред тях? Те свидетелстват за това колко много работа са свършили, колко много са изстрадали, как са дали всичко от себе си и каква голяма цена са платили. Те се превъзнасят, като говорят за капитала си, за да получат по-високо, по-стабилно и по-сигурно място в сърцата на другите и така да накарат повече хора да ги ценят, да имат високо мнение за тях, да им завиждат и дори да се прекланят пред тях, да ги гледат с благоговение и да ги следват. За да постигнат тази цел, хората вършат много неща, с които на пръв поглед свидетелстват за Бог, но по същество се превъзнасят и свидетелстват за себе си. Притежават ли разум, като действат по този начин? Те излизат извън рамките на рационалността и нямат срам. Те безсрамно свидетелстват какво са направили за Бог и колко са страдали за Него. Те дори се хвалят със своите дарби, таланти, опит, специални умения, със своята умелост в светските отношения, със средствата, които използват, за да си играят с хората, и т.н. Един от техните методи за самопревъзнасяне и свидетелстване за себе си е да се хвалят и да принизяват другите. Те също така се преструват и прикриват, като скриват от хората своите слабости, недостатъци и пропуски, и винаги им показват само своя блясък. Те дори не смеят да кажат на другите хора, когато се чувстват негативно, и нямат смелостта да се открият и да общуват с тях. Когато направят нещо нередно, правят всичко възможно да го скрият и прикрият. Никога не споменават за вредата, която са нанесли на работата в църквата, докато са изпълнявали дълга си. Когато обаче имат някакъв незначителен принос или са постигнали малък успех, те бързат да се похвалят с него. Отчаяно желаят да съобщят на целия свят колко са способни, колко високи са заложбите им, колко са изключителни и колко са по-добри от обикновените хора. Не са ли това начини да се превъзнасят и да свидетелстват за себе си?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: Те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). Чрез разобличаването в Божиите слова разбрах, че един от признаците, по които антихристите се превъзнасят и свидетелстват за себе си, е да парадират с дарбите, силните страни, заслугите и постиженията си пред другите, за да ги накарат да ги смятат за хора, които притежават таланти и заложби и да спечелят уважението и възхищението им. Проповядването на евангелието и свидетелстването за Бог по същество е положително нещо. Барбара имаше силни страни в проповядването на евангелието и ако можеше да разговаря за трудностите, които е срещнала, как след това се е уповавала на Бог и е преживяла Неговото дело, какво е придобила и научила от това и за добрите пътища за практикуване, които е обобщила, това общение щеше да бъде поучително. Но Барбара говореше само за това как е страдала, докато е проповядвала евангелието, и каква цена е платила. Никой, който слушаше преживяванията ѝ, не придоби по-голямо разбиране за Бог, нито яснота как да практикува или да подхожда към различните трудности. Вместо това всички просто започнаха да я боготворят и да ѝ се възхищават повече и започнаха да я смятат за човек, който има преживявания, дарби и заложби в проповядването на евангелието и че е по-ревностна от другите. Всички я хвалеха и ѝ се възхищаваха, и се чувстваха по-малоценни. Така че резултатите от самоизтъкването и от възхваляването и свидетелстването за Бог не бяха едни и същи. Чрез общението предишните ми възгледи се потвърдиха и стигнах до заключението, че повечето от това, което Барбара казваше, не беше свидетелство за Бог, а по-скоро го казваше, за да издигне себе си и да се изтъкне. Тя разкриваше нрав на антихрист, което щеше да предизвика отвращение и омраза от страна на Бог. Сестрите също ми напомниха, че Барбара може би все още не осъзнава поведението си и че, след като съм го видяла, трябва с любов да ѝ го посоча, за да ѝ помогна. Не биваше да бъда човекоугодник, само за да защитя отношенията си с нея. Думите на сестрите ме изпълниха със срам и аз реших да разговарям с Барбара възможно най-скоро.

След като събирането приключи, просто не можех да се успокоя. И преди бях виждала проблемите на Барбара, но не смеех да ѝ ги посоча, а дори когато казвах нещо, просто засягах проблема повърхностно, без наистина да постигна нещо, което караше Барбара никога да не се самоанализира истински, нито да осъзнае проблема си. Тези мисли ме изпълваха с безпокойство и вина и неизбежно се питах: „Обикновено съм толкова весела и жизнена около Барбара и ѝ казвам всичко, така че защо ми е толкова трудно да ѝ посоча проблема? Защо не мога да обеля и дума?“. В търсенето и размишлението си прочетох тези Божии слова: „Всички вие сте образовани и всички обръщате голямо внимание на това да говорите по изтънчен и сдържан начин. Също така сте взискателни към начина, по който говорите, като използвате тактичен тон в опит да не нараните нечия гордост или достойнство. Винаги си оставяте вратичка, когато говорите и действате, и правите всичко възможно хората да се чувстват удовлетворени. Също така внимавате в начина, по който решавате проблеми, като се опитвате да не отваряте старите рани на другите или да не разобличавате техните недостатъци и да не разстройвате или смущавате хората. Това е философията за светските отношения, която всеки следва. Какво мислите за тази философия? (Това е да бъдеш човекоугодник; това е измамно и хлъзгаво.) То е криво, хлъзгаво, вероломно и коварно. Зад усмихнатите лица на хората са скрити много злобни, коварни и съмнителни неща“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). „Онези, които вървят по пътя на компромиса, са най-коварни от всички хора. Те не оскърбяват никого, те ласкаят и се мазнят, умеят да действат добре във всякакви ситуации и никой не може да забележи каквито и да било издаващи ги признаци. Те са живи сатани!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез практикуване на истината човек може да се отърве от оковите на покварения нрав). „Във философиите за светските отношения има една максима, която гласи: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“. Това означава, че за да запази добро приятелство, човек трябва да си мълчи за проблемите на приятеля си, дори и да ги вижда ясно. Той трябва да спазва принципа да не удря хората в лицето и да не посочва недостатъците им. Те се заблуждават взаимно, прикриват неща един от друг и заговорничат един срещу друг. Макар да им е съвършено ясно какъв човек е другият, те не го казват директно, а използват хитри методи да запазят отношенията си. Защо човек ще иска да запази такива отношения? Защото не иска да си създава врагове в това общество, в групата, към която принадлежи, което означава често да се излага на опасни ситуации. Като знаеш, че някой ще се превърне в твой враг и ще ти навреди, след като си посочил недостатъците му или си го наранил, и като не искаш да попадаш в такава ситуация, прилагаш максимата на философиите за светските отношения, която гласи: „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“. В този контекст, ако двама души имат такава връзка, броят ли се за истински приятели? (Не.) Те не са истински приятели, а още по-малко са си довереници. И така, какви точно са тези отношения? Не са ли те основни социални отношения? (Такива са.) В такива социални отношения хората не могат да водят чистосърдечни разговори, нито да имат дълбоки връзки, а не могат и да говорят, каквото искат. Не могат да изрекат на глас това, което им е на сърцето, не могат да посочат проблемите, които виждат у другите хора, нито да изрекат думи, които биха били от полза за другите хора. Вместо това те подбират хубави думи, за да се подмажат на другите. Не смеят да говорят истината или да отстояват принципите, като по този начин пречат на другите да развият враждебни мисли към тях. Когато никой не представлява заплаха за някого, този човек не живее ли в относително спокойствие и мир? Не целят ли хората именно това, като поддържат сентенцията „ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? (Така е.) Очевидно е, че това е крив и измамен начин на оцеляване с елемент на предпазливост, чиято цел е самосъхранението. Като живеят по този начин, хората нямат довереници, нямат близки приятели, на които могат да кажат каквото искат. Между хората има само взаимна предпазливост, взаимна експлоатация и взаимни интриги, като всеки човек взема от връзката това, от което се нуждае. Не е ли така? В основата си целта на „ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е човек да избягва да обижда другите и да си създава врагове, да се защити, като не наранява никого. Това е тактика и метод, които човек възприема, за да се предпази от нараняване. Като разгледаме тези няколко характеристики на същността му, благородно ли е изискването към моралното поведение на хората „ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“? Положително ли е? (Не.) Тогава на какво учи то хората? Че не бива да оскърбяваш и нараняваш никого, иначе в крайна сметка ти ще се окажеш нараненият […]. Това учи ли хората, че трябва да бъдат мъдри и да могат да разпознават другите в междуличностните си отношения, че трябва да гледат на хората и нещата от правилни гледни точки и да използват мъдри методи, за да взаимодействат с другите хора? (Не.) Това учи ли хората, че ако срещнат добър човек или човек с човешка природа, трябва да се отнасят към него с искреност, и че когато видят, че този човек има някои недостатъци и проблеми, трябва да му предоставят помощ, ако могат, а ако не могат, тогава трябва да бъдат толерантни и да се отнасят правилно към този човек, да се научат да бъдат търпеливи към недостатъците му и да се учат от силните му страни и добрите му качества? На това ли учи то хората? (Не.) Е, какъв е крайният резултат от това, на което ги учи тази поговорка? По-честни ли ги прави, или по-измамни? Тя води дотам, че хората стават по-измамни; бариерите между човешките сърца стават по-високи, разстоянието между хората се увеличава, а отношенията им стават сложни; това е равносилно на усложняване на човешките социални взаимоотношения. Сърдечното общуване между хората се загубва и се появява манталитет на взаимна резервираност. Могат ли човешките отношения да останат нормални по този начин? Ще се подобри ли така социалният климат? (Не.) Затова поговорката „ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ е очевидно погрешна. Ако хората живеят според тази поговорка, какви ще бъдат последствията? Ще могат ли да изживяват нормална човешка природа? Ще могат ли да се придържат към истините принципи? Ще могат ли да постъпват по открит, честен, откровен и порядъчен начин? Те категорично не могат да постигнат никакви положителни резултати“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (8)). Като прочетох Божиите слова, видях, че във взаимодействието си с Барбара се осланям на сатанински философии за светските отношения, като например: „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“, „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“ и „Един приятел повече означава един път повече; един враг повече означава една пречка повече“. До този момент бях смятала тези философии за принципи, според които да взаимодействам с хората. Мислех, че само такова поведение е начинът да поддържам междуличностни отношения, да не обиждам другите и да не си създавам проблеми. Чрез разобличението на Божиите слова най-накрая видях, че тези философии са измамни, лукави и коварни начини на живот, че карат хората да се пазят един от друг, създават дистанция помежду им и пречат на искреното взаимодействие, да не говорим, че не им позволяват да се обичат един друг. Макар че взаимодействането по този начин ни предпазва от това да обиждаме другите или да създаваме проблеми за нас самите, то ни пречи да си създадем истински приятели и само ни води до това да ставаме все по-фалшиви и измамни. Също така разбрах, че човек трябва да бъде откровен, когато взаимодейства с другите, и че когато видиш, че някой има проблем, трябва да му помогнеш от любов, доколкото можеш. Дори в момента той да не може да го приеме и да те разбере погрешно, все пак трябва да се придържаш към тези принципи и да подхождаш с правилните намерения. Спомних си за взаимодействията си с Барбара. На няколко пъти ясно бях видяла как се изтъква пред другите и как другите я ценят много високо, но се страхувах да не нараня егото ѝ, като ѝ посоча проблема, и че тя след това ще ме пренебрегне. Така че, за да поддържам добри отношения с нея, просто гледах, без да ѝ казвам нищо или да ѝ помагам, докато тя разкриваше поквара, което я караше да не се самоанализира и да не познава проблемите си, и по-късно да се върне към старите си навици. Като живеех според тези сатанински философии, аз исках само да защитя отношенията ни, Барбара да каже, че съм разбиращ и съпричастен човек. Не бях взела под внимание нейното навлизане в живота. Ако само ѝ бях посочила проблемите, които бях видяла, по-рано, може би тя щеше да има известно разбиране за своя покварен нрав и нямаше да казва такива неразумни неща по време на събиранията. Бях станала човекоугодник, за да защитя отношенията ни. Това беше наистина вредно поведение! След това се сетих за друга сестра, с която бях взаимодействала. Видях, че тя често е нехайна в дълга си и че когато другите ѝ посочват проблемите, тя се оправдава и не може да го приеме. Исках да разговарям с нея, за да ѝ помогна да се самоанализира, но смятах, че тя е доста възрастна и ако ѝ посоча проблемите, ще нараня егото ѝ и ще я накарам да ме сметне за прекалено сурова. Затова просто си затварях очите за проблемите ѝ и външно оставах весела, разговорлива и приятелски настроена към нея. Едва след като тя беше освободена заради това, че е нехайна в дълга си, съжалих, че не съм ѝ помогнала по-рано. Когато тя беше напът да си тръгне, разговарях за проблемите, които бях видяла в нея. Макар че беше осъзнала проблемите си, тя ме упрекна, че не съм ѝ ги посочила по-рано, и каза, че ако е можела да поправи поведението си по-рано, може би нямаше да бъде освободена и преместена на друг дълг. Когато ми хрумна тази мисъл, най-накрая видях, че да живееш според философиите за светските отношения и да бъдеш човекоугодник не е същото като да бъдеш добър човек. Онези, които го правят, не проявяват никаква искреност или любов към другите, те са егоистични и измамни. Такъв тип хора изживяват сатанински нрав и това отвращава Бог. Барбара винаги е била толкова искрена с мен, но аз просто се осланях на тези философии, докато взаимодействах с нея, и не практикувах истината. Обмислях само как да не я обидя и как да запазя добрия имидж, който тя имаше за мен, и когато видях, че разкрива покварен нрав, просто го пренебрегнах. Можех ли да се нарека добър приятел, докато постъпвах така? „Ако си мълчиш за недостатъците на добрите приятели, ще имаш дълго и добро приятелство“ беше наистина дяволска поговорка на Сатана. Тя беше толкова вредна и вече не исках да живея според нея.

В търсенето и размишлението си осъзнах, че има още една причина, поради която не смеех да посоча проблема на Барбара: имах погрешен възглед. Винаги съм смятала, че посочването на проблема на някого е разобличаване на негов недостатък, че това ще нарани егото му, че вероятно ще го обиди и че това е неблагодарна постъпка. Затова с Барбара винаги се страхувах, че ще се обиди, ако ѝ посоча проблема, и че това ще съсипе отношенията ни, което правеше много трудно за мен да практикувам истината. Затова потърсих Бог, като Го помолих да ме напътства в разрешаването на този мой проблем. В търсенето си прочетох тези Божии слова: „Бог изисква от хората да казват истината, да казват това, което мислят, а не да подмамват, да подвеждат, да се подиграват, да иронизират, да осмиват, да се присмиват, да възпират другите, да разобличават слабостите им или да ги нараняват. Не са ли това принципите на речта? Какво означава твърдението, че не трябва да разобличават слабостите на хората? Това означава да не търсите компромати за други хора. Не се придържайте към техните предишни грешки или недостатъци, за да ги съдите или заклеймявате. Това е най-малкото, което трябва да се направи. Как се изразява назидателната реч в положителен план? Тя е предимно окуражаваща, съветваща, напътстваща, увещаваща, разбираща и утешителна. Също така в някои специални случаи е нужно директно да разобличаваме грешките на другите хора и да ги кастрим, така че те да придобият разбиране за истината и сърце на покаяние. Едва тогава могат да се постигнат резултати. Този начин на практикуване е от голяма полза за хората. Това истински им помага и е назидателно за тях, нали? […] И какъв, накратко, е принципът на говоренето? Той е следният: кажете това, което е в сърцето ви, и разкажете за истинските си преживявания и за това, което наистина мислите. Тези думи са най-полезни за хората, те им предоставят ресурс и им помагат, те са най-положителните думи. Категорично се въздържайте от изричането на онези фалшиви думи, онези думи, които не носят полза и не назидават хората; така ще избегнете опасността да им навредите или да ги препънете, да ги потопите в негативност и да им окажете отрицателно въздействие. Трябва да казваш положителни неща. Трябва да се стремиш да помагаш на хората, доколкото можеш, да си им от полза, да им предоставяш ресурс, да създаваш в тях истинска вяра в Бог; трябва да дадеш възможност на хората да получат помощ и да спечелят много от твоето преживяване на Божиите слова и от начина, по който решаваш проблемите, и да могат да разберат пътя на изживяването на Божието дело и навлизането в истината реалност, като им позволиш да имат навлизане в живота, а животът им да се развива — всичко това е резултат от това, че думите ти са принципни и назидателни за хората“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (3)). „Ако […] имаш добри отношения с брат или сестра, и той те помоли да посочиш какви проблеми има, как трябва да практикуваш? Това е свързано с подхода, който възприемаш по въпроса. […] И така, ако откриеш, че някой брат или сестра има проблем, какъв начин на действие би бил в съгласие с истината? Колко съответни принципа има? Първо, най-малкото, не го карай да се препъне. Трябва първо да обмислиш слабостите му и как да разговаряш с него така, че да не се препъне. Това е най-малкото, което трябва да се обмисли. След това, ако знаеш, че е човек, който наистина вярва в Бог и може да приеме истината, тогава, когато забележиш, че има проблем, трябва да поемеш инициативата да му помогнеш. Ако не направиш нищо и му се смееш, това представлява нанасяне на вреда. Човек, който прави това, няма съвест или разум и няма любов към другите. Никой човек, който има малко съвест и разум, не може да се смее на някой от братята и сестрите. Трябва да помислиш за всеки възможен начин да му помогнеш да разреши проблема си, като позволиш на човека да разбере къде е била грешката му и какво я е причинило. Дали този човек може да се покае, е лично негова работа. Ти ще си изпълнил необходимата си отговорност. Дори и да не се покае сега, един ден може да се осъзнае и тогава ще се покае, и няма да се оплаква от теб, нито ще те обвинява. Най-малкото, начинът, по който се отнасяш към братята и сестрите, не може да бъде под критерия за съвест и разум. Не задлъжнявай на другите; помагай им доколкото можеш. Именно това трябва да правят хората. Хората, които могат да се отнасят към братята и сестрите с любов и в съответствие с истините принципи, са най-добрият тип хора. Те са и най-добросърдечните. Разбира се, истински братя и сестри са онези хора, които могат да приемат и да практикуват истината. Ако някой вярва в Бог само за да яде хляб до насита или да получава благословии, но не приема истината, то той не е брат или сестра. Трябва да се отнасяш към истинските братя и сестри според истините принципи. Независимо какви прегрешения има даден човек и независимо че може за момент да е поел по грешния път поради малкия си духовен ръст, трябва да му помогнеш в дух на любов. Кои са минималните резултати, които трябва да се постигнат, като му се помага? Първо, да не бъде препъван и да не се оставя да стане негативен; второ, действително да му се помогне и да бъде върнат от грешния път; и трето, да се накара да разбере истината и да избере правилния път. Тези три резултата могат да бъдат постигнати само чрез оказване на помощ в дух на любов. Ако нямаш истинска любов, не можеш да постигнеш тези три резултата и в най-добрия случай можеш да постигнеш само един или два от тях. Тези три резултата са и трите принципа за оказване на помощ на другите. Ти знаеш тези три принципа и ги владееш, но как всъщност се прилагат? Наистина ли разбираш трудностите на другите? Това не е ли друг проблем? Трябва също да се замислиш: „Откъде произлиза неговото затруднение? Способен ли съм да му помогна? Ако моят духовен ръст е твърде малък и не мога да разреша проблема му, а говоря небрежно, може да го насоча по грешния път. Освен това каква е способността за възприемане на този човек? Какви са заложбите му? Твърдоглав ли е? Има ли духовно разбиране? Може ли да приеме истината? Стреми ли се към истината? Ако види, че съм по-добър от него, и аз разговарям с него, ще се породят ли у него завист или негативност?“. Трябва да се обмислят всички тези въпроси. Също така трябва да намериш подходящ метод, както и няколко откъса от Божиите слова, които засягат ситуацията му; да разговаряш ясно за истините принципи с него, като му помогнеш да разбере истината в Божиите слова и да намери пътя за практикуване. Тогава проблемът ще се реши и той ще излезе от затрудненото си положение. Проста работа ли е това? Никак не е проста. Колкото и да говориш, ще е безполезно, ако не разбираш истината. Ако разбираш истината, само с няколко изречения можеш да го просветлиш и да го облагодетелстваш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината човек може да преобърне своите представи и погрешно разбиране за Бог). От Божиите слова разбрах, че ако разобличаваш недостатъците на човек, ако се възползваш от слабите му страни, за да го съдиш и заклеймяваш, и ако намеренията ти са да го осмиваш, да му се подиграваш и заклеймяваш, това отвращава Бог. Но ако посочиш проблемите и недостатъците на човек с намерението да му помогнеш, това е поучително и е израз на любов към другите и на чувство на отговорност за живота им. Ако човек се стреми към истината, тогава с помощта на другите ще може да се самоанализира и да търси истината, за да разреши проблемите си, и ще напредне в навлизането си в живота. Някои хора обаче се съпротивляват на кастренето и изпитват неприязън към това да бъдат кастрени и да им се посочват проблемите. Това разкрива, че те не приемат истината и че нравът им изпитва неприязън към нея. Преди вярвах, че посочването на проблемите на другите е същото като разобличаването на недостатъците им и че това е неблагодарна задача. Този възглед беше напълно погрешен. Разбрах също, че има принципи за помагане на другите чрез посочване на проблемите им. Не става въпрос само за това да посочваме проблемите на хората директно с добри намерения и ентусиазъм, без значение кои са те. По-скоро трябва да го правим според истините принципи, като се съобразяваме с човешката природа и способността за възприемане на човека, дали той е човек на място, дали може да приеме истината, как да посочим проблемите му по начин, който ще постигне резултати, без да го спъваме или да го караме да стане негативен. Най-важното е, че трябва да разсъждаваме върху съответните истини, да помогнем на другите да разберат истината и Божието намерение, като им посочваме нещата, и да им дадем път за практикуване. Само така наистина помагаме на хората. В този момент най-накрая осъзнах, че когато преди посочвах проблемите на другите, не съм постигала добри резултати, защото не съм търсила истините принципи. Точно както когато видях, че Джейни често говори с думи и доктрини, като се кара на другите от високата си позиция, и никога не говори за себепознаване — посочих ѝ проблемите директно, но всъщност чрез взаимодействията ни бях разбрала, че тя не е човек, който може да приеме истината. Знаех, че разбирането ѝ за истината е изопачено и че тя придава голямо значение на статуса. Поради тези причини беше глупаво от моя страна, че посочих проблемите ѝ директно, и това не доведе до добри резултати. По-късно се разкри, че тя постоянно не е приемала истината, нито напомнянията и помощта, предлагани от братята и сестрите. Често се опитваше да търси слабости на водачите и работниците, за да ги напада и съди, и в крайна сметка беше премахната, когато беше окачествена като зъл човек. Що се отнася до Роксана, тя ценеше твърде много суетата си, бавно разбираше и навлизаше в истината и нямаше преживяване в това да бъде кастрена. Но аз не взех предвид нейния духовен ръст и говорих за отклоняването ѝ в общението ѝ за Божиите слова пред всички. В резултат на това тя прояви неприемане и стана негативна за известно време. По-късно с помощта и подкрепата на други братя и сестри тя успя да поправи това състояние. След като разбрах този аспект на принципите, вече не се страхувах да посоча проблема на Барбара. Тя можеше да приеме истината и беше човек на място. Трябваше да ѝ помогна с любов и в съответствие с принципите, за да я предпазя от поемане по погрешен път. В сърцето си се молех на Бог, като търсех как да разговарям с Барбара ефективно, по начин, който не я възпира и може да ѝ помогне да разбере истината и наистина да опознае себе си.

В периода след това търсех и размишлявах върху Божиите слова, които разобличават онези, които се изтъкват и превъзнасят. Потърсих момент, в който да се открия пред Барбара в общение и да говоря с нея за проблемите ѝ, които бях забелязала през този период, както и да общувам с нея за естеството и последиците от самоизтъкването и за отношението, което Бог има към този вид поведение. След като общувах с нея, Барбара най-накрая осъзна сериозността на проблема си, осъзна, че е контролирана от мания за статус, че обича да има място в сърцата на хората и те да ѝ се възхищават, и че този вид стремеж отвращава Бог. На по-късно събиране тя проведе общение и разнищване на поведението си на самоизтъкване и превъзнасяне, което позволи на всички да придобият известна проницателност. Като видях, че Барбара е способна да се самоанализира и да разпознае проблема си, да се намрази и истински да се покае, се почувствах щастлива. Но в същото време се почувствах виновна. Съжалих, че ми беше отнело толкова време до момента да общувам и да ѝ посоча това. Тя не разви предубеждение към мен, защото посочих и разобличих проблема ѝ, нито отношенията ни се разпаднаха, а напротив, станахме по-близки от преди. Разбрах, че само като живее според Божието слово и взаимодейства с хората според истините принципи, човек може да изпитва чувство на спокойствие.