От Линмин, Китай

Баща ми беше директор на училище и често говореше за материализма в училище и у дома. Той ни учеше, че щастието зависи от собствения ни усилен труд и че трябва да се стараем, за да изпъкнем и да прославим предците си. Водени от думите на родителите ни и от примера, който даваха, аз и братята и сестрите ми преследвахме слава, придобивки и статус. Започнахме бизнес или станахме чиновници.

През пролетта на 2007 г. случайно приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Четях Божиите слова всеки ден, редовно общувах с братята и сестрите и придобих известно разбиране за Божието върховенство. Следните слова ми направиха особено впечатление: „Бог сътвори този свят, създаде това човечество и нещо повече, Той беше архитектът на древногръцката култура и човешката цивилизация. Единствено Бог утешава човечеството и само Бог се грижи за това човечество денонощно. Човешкото развитие и прогрес са неразделни от Божието върховенство, а историята и бъдещето на човечеството не могат да избягат от подредбите, направени от Божиите ръце. Ако си истински християнин, със сигурност ще вярваш, че възходът и падението на всяка държава или нация попада в Божиите подредби. Единствен Бог знае съдбата на всяка държава или нация и единствено Той контролира хода на това човечество. Ако човечеството желае добра съдба, ако една държава желае добра съдба, тогава човекът трябва да се преклони пред Бог и да Го почита, и да дойде пред Бог, за да Му се покае и изповяда, в противен случай съдбата и крайната му цел ще свършат с неизбежна катастрофа“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Приложение 2: Бог господства над съдбата на цялото човечество). Божиите слова озариха сърцето ми. Бог е Създателят и Той е Този, Който е напътствал и поддържал човечеството до днес. Нещо повече, Той господства над съдбите ни. Само като почитаме Бог, разкайваме се пред Него и приемаме Неговото спасение можем да имаме добра съдба. Също така научих, че Спасителят, Всемогъщият Бог, е дошъл в последните дни, за да изрази истината и да извърши делото на правосъдието, за да пречисти изцяло и да спаси човечеството, да ни избави от влиянието на Сатана и да ни поведе към красивата крайна цел, която Бог е подготвил за нас, за да можем да имаме добра съдба и изход. Почувствах се толкова благословена, че мога да приема Всемогъщия Бог, и се заклех пред себе си да практикувам добре вярата си, да се стремя към истината и да изпълнявам дълга на сътворено същество, за да се отплатя на Божията любов.

Но неочаквано, когато се отдавах на дълга си, бях арестувана от Компартията. Един ден по обяд през март 2009 г. полицията дойде на събирането ни, хвана три от сестрите и мен и ни задържа незаконно в полицейски участък. Началникът на Отдела за обществена сигурност ми изкрещя свирепо: „Кажи ни какво знаеш! Кой ти проповядва евангелието? Кой е водачът на вашата църква? Ако говориш, веднага ще те пусна у дома. Но ако не сътрудничиш, с всички религиозни книги, които намерихме у вас, можем да те вкараме в затвора за пет-шест години!“. При вида на свирепия му поглед сърцето ми за препуска. Не знаех как ще се отнасят с мен. Бързо изрекох молитва към Бог да ме защити, да ми даде вяра и сила и да ми позволи да остана силна. След като се помолих, си спомних тези Божии слова: „Онези, които са на власт, може да изглеждат порочни отвън, но не се страхувайте, тъй като това е, защото имате малко вяра. Докато вярата ви расте, нищо няма да бъде твърде трудно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 75). Божиите слова ми дадоха вяра и сила. Абсолютно всичко е в Божиите ръце. Този полицейски началник изглеждаше страшен, но той също беше в Божиите ръце. Дали щях да бъда осъдена не зависеше от него, а единствено от Бог. Не можех да се поддам на сплашването му. По-късно, като видяха, че няма да проговоря, ме затвориха заедно с още трима души в центъра за задържане по обвинение в нарушаване на обществения ред.

Една сутрин съвсем неочаквано чух някой да вика името ми. Сърцето ми подскочи в гърлото. Дали щяха да ме разпитват отново? Вече ме бяха разпитвали, но не бях казала нищо. Чудех се дали няма да използват още по-жестоки методи срещу мен. Уплаших се и мълчаливо се помолих на Бог. Постепенно сърцето ми се успокои. Полицаите ме въведоха в голяма стая. В момента, в който влязох, видях баща си и сърцето ми се сви. Защо полицията беше довела баща ми? Той винаги се беше противопоставял на вярата ми, така че как ли щеше да се отнесе с мен сега, след като бях арестувана? Преди да успея да кажа каквото и да е, баща ми вдигна ръка и ме удари три пъти по главата. Зави ми се свят и пред очите ми излязоха свитки. Той каза строго: „Забраних ти да вярваш, но ти упорстваше и сега, след като те арестуваха, опозори името ми! Кажи им всичко за вярата си! Полицаите казаха, че ще те пуснат веднага щом си признаеш, но ако не го направиш, ще получиш тежка присъда!“. Като гледах остарялото лице на баща си, почувствах остра болка в сърцето. Той беше почти на 80 години, а репутацията му винаги е била най-важното за него. Как би понесъл, ако ме осъдеха? После той изведнъж падна на колене и със сълзи на очи каза: „Когато майка ти разбра за това, се разболя. Сега е на легло вкъщи, на системи. Кажи им какво знаеш и се върни с мен у дома!“. Не можах да сдържа сълзите си при тази гледка. От древни времена само децата коленичат пред родителите си, а не обратното. Родителите ми бяха преживели много трудности, за да ме отгледат, и ми помагаха с моите собствени деца. На тази преклонна възраст все още се тревожеха за мен. Нямаше да се сблъскат с такава болка и мъка, ако не бях вярваща. Чувствах се задължена към тях — чувствах се ужасно. Тогава осъзнах, че състоянието ми не е правилно. Бързо се помолих: „Боже! Тази ситуация е болезнена за мен. Чувствам се слаба. Чувствам се задължена на родителите си. Не знам какво да правя. Моля Те, просветли ме и ме напътствай, за да мога да разбера намерението Ти и да устоя“. След молитвата ми веднага се сетих какво решение бях взела пред Бог — да бъда силна във вярата си, да следвам Бог и да се стремя да Го обичам с непоколебимо сърце. В този момент дойдох на себе си. Също така си спомних за Божиите слова: „Нима хората не са способни да оставят плътта си настрана за този кратък период от време? Какви неща могат да застанат на пътя на любовта между човека и Бог? Кой е способен да разкъса любовта между човека и Бог? Дали това са родителите, съпрузите, сестрите, съпругите, или болезненото облагородяване? Могат ли чувствата на съвестта да заличат Божия образ в човека? Дали задлъжнялостта и действията на хората един към друг са тяхно собствено дело? Могат ли да бъдат поправени от човека? Кой е в състояние сам да се защити? Способни ли са хората да се грижат за себе си? Кои са силните в живота? Кой е способен да Ме напусне и да живее сам?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тълкуване на тайните на „Словата на Бог към цялата вселена“, Глави 24 и 25). Божиите слова ме изпълниха със самообвинение. Самият ми дъх ми беше даден от Бог и Бог ми осигури всичко, от което се нуждаех, за да оцелея. Тихата грижа и закрила на Бог бяха единствената причина да съм жива до този ден. Той устрои хора, събития и неща, за да ме напътства да дойда пред Него и да приема Неговото спасение. Божията любов е толкова велика! Не можех да предам Бог от страх да не нараня родителите си. Здравето им също беше в Божиите ръце и всяко мое притеснение беше безполезно. Те бяха тъжни и изпитваха болка заради потисничеството на Компартията. Ако можеха да видят злото на Партията, нямаше да се чувстват посрамени и Сатана нямаше да може да ги заблуди. Като мислех така, не се чувствах толкова разстроена. Заклех се да остана непоколебима в свидетелството си за Бог, дори да бъда вкарана в затвора. Избърсах сълзите си и помогнах на баща си да стане. Тогава петима-шестима полицаи дойдоха и ме заобиколиха. Казах им: „Нищо не знам“. Един ме изгледа и каза: „Остават ти пет минути“. Баща ми беше толкова вбесен. Удари ме още няколко пъти, коленичи и каза: „Ако не говориш, ще коленича тук пред теб, докато умра! Партията не позволява на хората да вярват в Бог — как смееш да вървиш срещу нея? Побързай и признай! Тогава можем да се приберем у дома“. Тогава осъзнах, че това е номер от страна на полицията. Те притискаха баща ми да ме направи Юда и да продам другите. Почувствах се ядосана и възмутена. Тези полицаи са толкова вероломни! Помогнах на баща си да се изправи, а петима-шестима полицаи отново ме заобиколиха, за да ме накарат да говоря. Погледнах ги и казах спокойно: „Нищо не знам!“. Точно тогава телефонът на баща ми започна да звъни и той ми каза да отговоря. Чух майка си по телефона, която кълнеше и казваше: „Ще ме умориш! Правителството не позволява вярата, но ти упорстваш. Не можеш да се надяваш да ги победиш! Просто им кажи какво знаеш и се върни! Какво ще правим, ако те осъдят? Как ще си намери жена синът ти? Всички ние също ще бъдем унизени. Трябва да помислиш за нас!“. Затворих телефона разплакана и гледах как баща ми излиза, влачейки краката си.

Когато се върнах в килията си, отново си спомних за болната си майка в леглото. Ако ѝ се случеше нещо ужасно, щях да съм я провалила. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. Не можех да сдържа сълзите си. Тогава осъзнах, че чувствата ми са моята ахилесова пета. Отдадох се на молитва към Бог. Помолих Го да ме напътства да заема твърда позиция, да не живея въз основа на чувство. Спомних си нещо, казано от Бог: „Защо на хората им е толкова трудно да се разграничат от чувствата си? Дали това надхвърля стандартите на съвестта? Може ли съвестта да изпълни Божията воля? Могат ли чувствата да помогнат на хората да преминат през нещастия? В Божиите очи чувствата са Негов враг — нима това не е ясно заявено в Божиите слова?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тълкуване на тайните на „Словата на Бог към цялата вселена“, Глава 28). Божиите слова ми отвориха очите. Обичта е враг на Бог и най-голямата пречка за практикуването на истината. Когато живеем според обичта, се отдалечаваме от Бог и Го предаваме. Бях затънала в моята обич към родителите ми. Мислех, че неподчинението към тях е ужасно престъпление и ме прави лоша дъщеря. Когато видях колко тъжни и разстроени бяха заради ареста ми, се почувствах задължена към тях. Чувствах, че са работили толкова усилено, за да ме отгледат, но аз не им се бях отплатила и дори им навличах страдание. Това беше несиновно. Ценях много добротата на родителите си, но забравих, че Бог е Този, Който ни дава живот. Бог е източникът на човешкия живот и Неговият жизнен дъх ме е поддържал до днес. Благодарение на Божието напътствие и приток имам това, което имам сега. Бог ни е дал толкова много, без никога да иска нищо в замяна. В последните дни Бог отново се е въплътил, за да спаси човечеството, понасяйки големи унижения, както и преследването и потисничеството на Компартията. Бог е дал всичко за човечеството — любовта Му е толкова голяма! Бог е Този, на Когото трябва да се покланяме и да се покоряваме. Грижата на родителите ми за мен може да беше подобрила материалния ми живот, но те не можеха да ми предложат истината. Те не можеха да ме спасят от покварата на Сатана или да ми дадат добра крайна цел и изход. Ако издам другите и предам Бог, само за да се съобразя с желанията на родителите си, нямаше да съм им задължена, но щях да бъда отритната от Бог и да загубя Неговото спасение завинаги. В този момент видях, че Сатана използваше моята обич към родителите ми, за да ме подмами в изкушение и в крайна сметка да ме накара да се отдалеча от Бог, да Го предам, да загубя шанса си за спасение, да отида в ада и да бъда унищожена заедно с него. Не можех да падна в капана на Сатана. Това ми напомни за Петър, който имал принципи и застанал срещу родителите си. Той бил силен във вярата си и следвал Господ Исус, без значение как се опитвали да го спрат. Накрая любовта му към Бог надделяла над всичко и той спечелил Божието одобрение. Мислите за тези неща наистина ме мотивираха.

На петия ден полицията ми донесе да прочета три писма, написани от майка ми, дъщеря ми и сина ми. Синът ми пишеше: „Мамо, през последните няколко години в армията очаквах с нетърпение цялото семейство да се събере отново. Не беше лесно да ме прехвърлят и да се върна, а сега ти си арестувана. Без теб у дома се чувствам така, сякаш небето се е сринало. Мамо, просто разкажи на полицията религиозните си неща! Ако отидеш в затвора, това ще се отрази на изгледите ми за работа и брак. Дори да не мислиш за себе си, трябва да мислиш за мен…“. В тази част от писмото не сдържах сълзите си. Ако моята присъда наистина съсипеше доброто му бъдеще, как щях да мога да го погледна? Със сигурност щеше да ме мрази! Чувствах, че пътят на вярата е пълен с препятствия и всяка стъпка изисква да се прави избор. Помолих се на Бог в сърцето си: „О, Боже, наистина изпитвам болка и се чувствам слаба. Моля Те, пази сърцето ми и укрепи вярата ми“. Отново в килията една сестра разбра през какво преминавам и ми напомни да не падам в капана на Сатана. Това беше пробуждане за мен. Спомних си как във всеки един момент Сатана използва всякакви средства, за да ни примами и подведе да предадем Бог. Можем да попаднем в мрежата на Сатана в момента, в който отслабим бдителността си. Трябва да продължим да успокояваме сърцата си пред Бог и да се молим и да се уповаваме на Него, за да прозрем номерата на Сатана, да получим Божията закрила и да останем силни. Тази нощ лежах в леглото, неспособна да заспя, и мълчаливо се молех на Бог. Спомних си следните Негови слова: „От момента, в който с плач идваш на този свят, ти започваш да изпълняваш отговорностите си. Ти играеш ролята си и започваш жизнения си път в името на Божия план и Неговото предопределение. Какъвто и да е произходът ти и каквото и да е пътуването, което ти предстои, във всеки случай никой не може да избегне устроеното и подреденото от Небето и никой не може да управлява съдбата си, защото само Онзи, Който господства над всички неща, е способен да извърши подобно дело“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). Точно така. Целият ни живот, съдбите ни са управлявани и подредени от Бог и никой не може да ги промени. Не можех да контролирам каква работа или брак ще има синът ми в бъдеще. Независимо колко много мислех или се тревожех за децата си, не можех да променя съдбите им, а дали щях да отида в затвора, или не, също беше определено от Бог. Не можех да се измъкна от това само защото исках. Това, което трябваше да направя, беше да поверя всичко на Бог и да се покоря на Неговото върховенство и подредби. След това си спомних друг откъс от Божиите слова: „Ти трябва да понесеш трудности заради истината, трябва да се жертваш заради истината, трябва да изтърпиш унижения заради истината и трябва да изтърпиш още повече страдания, за да добиеш повече от истината. Това е, което би трябвало да направиш. Не бива да зарязваш истината заради насладата от семейната хармония и не бива да губиш достойнството и почтеността на целия си живот в името на временно удоволствие. Трябва да се стремиш към всичко, което е красиво и добро, и да се стремиш към път в живота, който да е по-смислен. Ако водиш такъв прозаичен и светски живот и нямаш никаква цел, която да преследваш, не е ли това пропиляване на живота ти? Какво можеш да придобиеш от такъв живот? Трябва да се отречеш от всички плътски удоволствия заради една истина, а не да зарязваш всички истини заради малко удоволствие. Такива хора нямат нито почтеност, нито достойнство; тяхното съществуване е безсмислено!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Божиите слова ми дадоха вяра и сила. Като вярваща, единственият начин да спечеля Божието одобрение е като се стремя към истината и изпълнявам дълга на сътворено същество. Само това може да се счита за живот със стойност, и всяко количество страдание си заслужава, за да се придобие истината. Ако издадях братята и сестрите си и църквата, само за да удовлетворя семейството си, щях да бъда Юда, предаващ Бог. Това щеше да бъде най-голямото унижение и щях да бъда прокълната от Бог за него. Щеше да е празно и безсмислено дори ако имах щастливо семейство и удобен живот, и щях да съм просто ходещ труп. При мисълта за това почувствах още повече решимост да следвам Бог. Независимо какви тактики използваха полицаите, щях да остана непоколебима в свидетелството си и да посрамя Сатана!

На шестия ден полицаите ме извикаха в главната зала, където видях чичо си, съпруга си, сина си и дъщеря си. Децата ми ме прегърнаха и плачеха, като казваха: „Мамо, върни се у дома!“. Съпругът ми също стоеше отстрани и плачеше. Тогава чичо ми каза през сълзи: „Линмин, полицията каза, че можеш да се прибереш у дома веднага щом им кажеш нещо, но ако не признаеш, ще те осъдят. Бъдещето на сина ти ще бъде съсипано, ако отидеш в затвора. Това ще унищожи семейството! Послушай ме и говори с тях!“. В този момент в сърцето ми беше ясно. Знаех, че зад увещанията на семейството ми стои хитростта на Сатана и че ако им дам дори само малко, полицията щеше изтръгне много повече от мен и много други щяха да бъдат арестувани. Като имах предвид това, казах: „Като вярваща, вървя по правилния път в живота. Не съм направила нищо незаконно, така че нямам какво да призная. Вървете си у дома“. На връщане към килията си помислих как полицията използва близките ми отново и отново, за да ме изкушава, за да ме принуди да издам братята и сестрите си и да предам Бог. Комунистическата партия е толкова подла! Те са демони, които се противопоставят на Бог! След това един полицай ме извика в кабинета и каза самодоволно: „Как мина срещата със семейството ти?“. Като го видях да се наслаждава на тази ужасна ситуация, толкова се ядосах, че извадих трите писма от джоба си, скъсах ги, хвърлих ги на масата и казах: „Аз съм вярваща и съм порядъчен човек. Не съм направила нищо лошо. Защо ги накарахте да ме увещават? Какъв закон съм нарушила?“. След това директно излязох. Успях да посрещна спокойно разпита на полицията изцяло благодарение на силата, която Бог ми даде.

На сутринта на 14-ия ден началникът на Отдела за обществена сигурност ме извика в кабинета. Той не беше свиреп, както преди, а се държеше загрижено и ме попита за семейството ми. Опита се да използва ласкателни думи, за да ме подмами да продам братята и сестрите си. Не спирах да се моля на Бог в сърцето си да ме защити да не падна в капана на Сатана. Началникът на Отдела говори много. Накрая, като видя, че не казвам нищо, той се разяри и извика злобно: „Ще бъда откровен с теб. Намерихме толкова много религиозни книги в къщата ти, това е най-големият случай в града. Със сигурност ще получиш затвор, ако не говориш!“. Но независимо какво казваше, аз мълчаливо се молех на Бог и се заклех, че никога няма да продам братята и сестрите си и никога няма да предам Бог, дори да бъда осъдена. След петнадесет дни те видяха, че не могат да изтръгнат нищо от мен, така че нямаха друг избор, освен да ме пуснат у дома.

След като се прибрах, семейството ми все още се противопоставяше и възпрепятстваше вярата ми. Знаех, че всичко това се дължи на подвеждането и преследването на Компартията. Помолих се и се заклех, че ще следвам Бог докрай, без значение колко е трудно. Тогава си спомних един химн, озаглавен „Никога няма да разочаровам Божията любов“: „Няма да мисля за това колко е трудно да следвам Христос; моят единствен неотменим дълг е да следвам Божията воля. Няма да мисля дали ще получа благословии или беди в бъдеще; избрах да обичам Бог, така че никога няма да се обърна назад. Независимо колко неравен и опасен е пътят напред, независимо колко страдание ме очаква, за да посрещна деня, когато Бог ще придобие слава, ще следвам отблизо Божиите стъпки и ще остана предан до самия край“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Пеех този химн отново и отново и се чувствах толкова вдъхновена. Знаех, че пътят на вярата винаги ще бъде съпътстван от преследването на Партията и че в бъдеще вероятно ще бъда арестувана отново или дори осъдена. Но бях сигурна, че това е истинският път и бях готова да следвам Бог докрай. За известно време не можех да се свържа с други членове на църквата или да живея църковния живот. Затова ядях и пиех Божиите слова, въоръжих се с истината у дома и споделях евангелието със семейството си. По-късно съпругът и дъщеря ми станаха вярващи. Събирахме се и ядяхме и пиехме Божиите слова като семейство. Година по-късно отново се свързах с братята и сестрите и започнах да изпълнявам дълг. Бях наистина благодарна на Бог.

Като помисля за това, което се беше случило през цялото това време — от преследването и арестуването ми от Компартията до изкушенията и нападките от семейството ми — просветлението и напътствието на Божиите слова ме преведоха през всичко, стъпка по стъпка. Независимо колко труден е пътят пред мен, ще следвам Бог докрай.