От Ли Джъ, Китай

През 2000 г. имах щастието да чуя евангелието на царството на Всемогъщия Бог. С четене на Божиите слова проумях тайната на Божиите имена, тайната на Божиите въплъщения и истини като например как трите етапа на Божието дело спасяват човечеството и как напълно променят, пречистват и усъвършенстват човека. Уверих се, че Всемогъщият Бог е завърналият се Господ Исус, и с радост приех Божието евангелие на царството. След това активно се включих в църковния живот, в проповядването на евангелието и в свидетелстването за Бог. През 2002 г. станах известна в района с проповядването на евангелието и бях в постоянна опасност да бъда арестувана от полицията. Нямах друг избор, освен да избягам от своя дом, за да мога да продължа да изпълнявам дълга си.

Правителството на Компартията винаги е използвало телефоните като средство за наблюдение и арестуване на християни, затова не смеех да се обадя на семейството си, след като напуснах дома. В началото на 2003 г. бях разделена от семейството си от почти година, затова отидох в дома на свекърва ми, за да видя съпруга си, защото много ми липсваха. Когато по-малкият брат на съпруга ми видя, че съм се върнала, се обади на майка ми и ѝ каза, че съм в къщата на свекърва ми. За моя изненада три часа по-късно четирима полицаи от Общинското бюро за обществена сигурност дойдоха в къщата на свекърва ми с полицейска кола. В момента, в който влязоха в къщата, те ми казаха яростно: „Ние сме от Общинското бюро за обществена сигурност. Ти си Ли Джъ, нали? Издирваме те от почти година и сега най-накрая те хванахме! Тръгваш с нас!“. Бях невероятно изплашена и непрестанно се молех на Бог в сърцето си: „О, Всемогъщи Боже! Днес съм арестувана с Твое позволение. Но аз съм с толкова малък духовен ръст и се чувствам плаха и уплашена. Моля Те, напътствай ме и ме закриляй, и ми дай вяра и сила. Както и да се отнасят с мен, искам да разчитам на Теб и да остана непоколебима в свидетелството си. По-скоро бих лежала в затвора до края на дните си, отколкото да бъда Юда и да Те предам!“. След като се помолих, се сетих за тези слова от Бог: „Неговият нрав е символ на властта, символ на всичко, което е справедливо, символ на всичко, което е красиво и добро. Нещо повече, Неговият нрав е символ на неуязвимост по отношение на това да бъде победен или завладян от мрака или от която и да е вражеска сила […]“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Много е важно да се разбере Божия нрав). „Точно така — помислих си. — Бог господства над всичко и го управлява. През последните няколко години правителството на Компартията направи всичко възможно, за да прекъсне и възпрепятства разпространението на евангелието на Божието царство, и все пак онези от всяко вероизповедание, които жадуваха за истината и чуха Божия глас, се завърнаха пред Неговия престол и приеха Неговото спасение от последните дни. Това показва всемогъществото и върховенството на Бог и че никоя сила не може да попречи на това, което Бог възнамерява да постигне. Въпреки че сега съм попаднала в ръцете на полицията, самите те са в Божиите ръце. Щом Бог е до мен, от какво да се страхувам?“. Божиите слова ми дадоха вяра и сила и постепенно започнах да се успокоявам.

След като пристигнахме в Общинското бюро за обществена сигурност, бях ескортирана до една стая за разпити. Полицаите ми взеха колана, свалиха ми дрехите, обувките и чорапите, а след това ме претърсиха. След това един от полицаите извика: „Хайде, бързо ни кажи всичко, което знаеш! От колко години си вярваща? Кой ти проповядва евангелието? Кои са църковните ти водачи? На колко души си проповядвала? Какво правиш в църквата?“. Не отговорих на въпросите му, а той веднага изруга гневно от смущение: „Да пукнеш дано! Ако не започнеш да говориш, имаме много начини да те накараме да проговориш!“. Докато казваше това, той агресивно ме завлече от стола на пода. Двама полицаи стъпваха върху краката ми, докато други двама стъпваха силно върху гърба ми. Главата ми почти се удари в пода и ми беше трудно да си поема дъх. Тогава един от полицаите взе молив и леко го прокара напред-назад по сводовете на стъпалата ми, което едновременно ме болеше и гъделичкаше. Беше непоносимо; беше ми толкова трудно да дишам, че бях на ръба на задушаването и ме обзе страх от смъртта. Един от тях продължи да ме заплашва: „Ще говориш ли или не? Ако не, ще те измъчваме до смърт!“. Наистина се изплаших, изправена пред мъченията и заплахите на тази банда полицаи; притеснявах се, че ще ме измъчват до смърт. Затова продължих да се моля на Бог да ми даде вяра и сила и да ме закриля, за да мога да остана непоколебима в свидетелството си и да не стана Юда и да Го предам. След като се помолих, ми дойдоха на ум тези Божии слова: „Вярата е като самотен дървен мост: тези, които се вкопчват в живота и се боят от смъртта, няма да го преминат лесно, но онези, които са готови да отдадат живота си, могат да го преминат с твърда крачка и без притеснения. Ако човек е изпълнен с плахи и страхливи мисли, това е така, защото е бил заблуден от Сатана, който се бои, че ще преминем моста на вярата, за да навлезем в Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Вдъхновена от Божиите слова, веднага почувствах как в мен се надига сила и осъзнах, че моята плахост и страхът ми от смъртта са резултат от това, че Сатана си играеше с мен. Компартията се надяваше да използва жестоки мъчения, за да ме принуди да се предам на деспотичната ѝ власт, да ме накара да продам църквата и да предам Бог като Юда, от страх да не умра. Нямаше начин да позволя коварният заговор на Сатана да успее и реших, че ще остана непоколебима в свидетелството си за Бог дори с цената на собствения си живот. В това време полицаите продължаваха да ме измъчват по същия начин, но аз вече не се страхувах толкова. Знаех, че това е Бог, който ми показва Своята милост и закрила, и Му бях невероятно благодарна.

След това двама от полицаите ме закопчаха с белезници обратно на стола и отново строго ми зададоха същите въпроси. Като видяха, че все още не отговарям, те засилиха мъчението. Изпънаха ръцете ми и след това със сила ги дръпнаха назад и нагоре зад гърба ми. Веднага усетих, че ще се счупят и разкъсващата болка от това ме накара да се изпотя цялата; неизбежно изпищях. След това вдигнаха краката ми, докато стъпалата ми се оказаха над главата ми, а после ги дръпнаха в противоположни посоки. Разкъсващата агония от това ме накара почти да припадна. В сърцето си просто продължавах да се моля на Бог: „О, Всемогъщи Боже! Моля Те, дай ми вяра, сила и решимост да понеса тази болка. Нека Ти бъдеш моята непоклатима опора, като дадеш сила на духа ми. Каквито и жестоки методи на мъчение да използва тази банда демони срещу мен, ще разчитам на Теб и ще остана непоколебима в свидетелството си“. След като се помолих, в ума ми се появи един химн от Божиите слова:

В изпитанията е нужна вяра

1  Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за пътя на практикуване. Но в общи линии ти трябва да имаш вяра в Божието дело и също като Йов да не се отричаш от Бог. Въпреки че Йов беше слаб и прокълна деня, в който се беше родил, той не отрече, че всички неща, които хората притежават след раждането си, са дарени от Йехова и че Йехова е Този, Който отнема всички тях. Независимо на какви изпитания беше подложен, той запази тази вяра.

2  … Това, което Той усъвършенства, като работи по този начин, е вярата, любовта и решителността на хората. Бог извършва делото на усъвършенстването върху хората, а те не могат да го видят, не могат да го докоснат; при такива обстоятелства се изисква вяра. Когато нещо не може да се види с просто око, се изисква вяра. Когато не можеш да се избавиш от собствените си представи, се изисква вяра. Когато нямаш яснота за Божието дело, това, което се изисква, е да имаш вяра, да заемеш твърда позиция и да останеш непоколебим в свидетелството си. Когато Йов стигна до този момент, Бог му се яви и му говори. Това означава, че само когато имаш вяра, ще си способен да видиш Бог. Когато имаш вяра, Бог ще те усъвършенства.

(Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване)

Божиите слова ми дадоха голяма вяра и сила. Спомних си за огромните изпитания, през които преминал Йов, когато цялото му тяло било покрито с болезнени циреи и той изпитвал ужасна болка. И все пак, въпреки болката, той все още можел да търси Божието намерение; той не съгрешил с думите си, нито отрекъл Бог, а вместо това се покорил на Бог и величаел святото Божие име. Йов притежавал истинска вяра и страх от Бог и затова успял да остане непоколебим в свидетелството си за Бог и напълно да посрами и победи Сатана — в крайна сметка Бог му се явил и му говорил. Мъките и изпитанията, които сега ме сполетяха, също бяха допуснати от Бог. Въпреки че не разбирах напълно Божието намерение и плътта ми страдаше от изключителна болка, Бог бе този, Който имаше последната дума дали ще живея, или ще умра, и без Неговото позволение полицаите никога нямаше да могат да ми отнемат живота, колкото и да ме измъчваха. Тези полицаи изглеждаха свирепи отвън, но пред Бог бяха само хартиени тигри, просто инструменти в Божиите ръце. Бог използваше тяхната бруталност и преследване, за да усъвършенства вярата ми. Оставих се изцяло в Неговите ръце и разчитах на Бог, за да победя Сатана, и повече не се страхувах от полицаите. Полицаите ме измъчваха многократно. Когато видя, че все още не говоря, един от полицаите взе една бяла стоманена линия, дълга около 50 см, и започна злобно да ме удря с нея по лицето. Нямах представа колко пъти ме удариха; лицето ми се поду и гореше от болка. Пред очите си виждах единствено звезди, а главата ми бръмчеше. След това двама от полицаите използваха токовете на кожените си обувки, за да стъпчат бедрата ми. Всеки удар ме караше да се гърча от мъчителна болка. В страданието си искрено виках към Бог в сърцето си, с молба да ме закриля, за да мога да преодолея жестоките мъчения, наложени ми от полицията на Компартията.

В 8 ч. сутринта на следващия ден началникът на Бригадата на криминалната полиция влезе в стаята за разпити. След като научи, че полицаите не са успели да измъкнат никаква информация от мен, той каза яростно: „Отказваш да говориш, а? Хм! Ще видим!“. И след това си тръгна. Същия следобед един дебел полицай с лична карта в ръка се приближи до мен и ме попита: „Познаваш ли този човек?“. Веднага видях, че това е сестра от църквата от моето село. Помислих си: „Каквото и да става, не трябва да предавам сестра си“. Затова отговорих: „Не, не я познавам“. Очите му се присвиха и той вдигна електрошокова палка, която лежеше на масата. Докато я размахваше пред лицето ми, заплашително каза: „От упоритите си. Знаем, че си водач в църквата, така че си признай! Колко членове има в църквата ти? Къде са парите на църквата? Ако не ми кажеш, ще ти дам да опиташ тази електрошокова палка!“. Докато гледах злонамереното лице на полицая, почувствах огромен страх и набързо се помолих безмълвно на Бог. Точно тогава ми дойдоха на ум Божиите слова: „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Тъй като притежаваха власт, Божиите слова ми дадоха вяра и сила и веднага почувствах, че имам на Кого да се облегна. Помислих си: „Бог е всемогъщ и колкото и да са зли Сатана и демоните, нима и те не са в Божиите ръце? Щом Всемогъщият Бог е моята непоклатима опора, няма от какво да се страхувам!“. Затова отговорих спокойно: „Не знам нищо“. Дебелият полицай каза злобно: „Това получаваш, задето не знаеш нищо!“. При тези думи той докосна белезниците ми с електрошоковата палка и мощен електрически ток премина през цялото ми тяло във вълна от непоносима болка — агонията беше неописуема. Полицаят продължи да ме удря с палката и точно когато почти не можех да издържам повече, се случи чудо: тя се изтощи! Бях станала свидетел на всемогъществото и върховенството на Бог и освен това бях преживяла факта, че Бог винаги е до мен, бди над мен, закриля ме и взема предвид слабостта ми. Вярата ми нарасна и решимостта ми да остана непоколебима в свидетелството си за Бог се засили.

По-късно полицаите видяха, че все още няма да говоря, и така се редуваха да ме наблюдават по двама. Не ми позволяваха да ям, да пия и дори да спя. В момента, в който започвах да задрямвам, те ме биеха и ритаха с надежда, че това ще сломи волята ми. Бог обаче ме упъти да прозра коварния им замисъл и аз се молех мълчаливо на Бог, пеех химни наум и обмислях Божиите слова, и преди да се усетя, духът ми се повдигна. Тези полицаи, от друга страна, непрекъснато пиеха кафе, а въпреки това бяха толкова уморени, че продължаваха да се прозяват. Един от тях каза учудено: „Тя трябва да има някаква магическа сила, която я поддържа, иначе откъде намира цялата тази енергия?“. Когато чух полицая да казва това, възхвалявах отново и отново великата Божия сила, защото добре знаех в сърцето си, че всичко това се дължи на напътствието на Божиите слова и че това е собствената жизнена сила на Бог, която ме поддържа и ми дава вяра и сила. Въпреки че не знаех какви други жестоки мъчения ми готвеха полицаите, имах вярата да разчитам на Бог, за да се изправя пред предстоящите разпити, и реших, че никога няма да се поддам на деспотичната власт на Компартията, а ще остана непоколебима в свидетелството си за Бог!

Вечерта на третия ден началникът на Бригадата на криминалната полиция ми наля чаша гореща вода и като се преструваше на загрижен, каза: „Не бъди глупава. Някой друг вече те е предал, така че какъв е смисълът да понасяш всичко това заради други хора? Просто ми кажи всичко, което знаеш, и обещавам да те пусна. Синът ти е още малък и се нуждае от любовта на майка си. Би могла да имаш добър живот, а го пропиляваш, като вярваш в някакъв Бог! Бог не може да те спаси, но ние можем. Можем да ти помогнем при всяка твоя трудност и можем да ти помогнем да намериш добра работа, когато излезеш оттук…“. Докато го слушах как говори, неизбежно се сетих за малкия си син и се зачудих как е той след ареста ми. Дали невярващите ми приятели и роднини щяха да му се подиграват? Дали съучениците му в училище щяха да го тормозят? Точно когато започвах да отслабвам, Бог ме просветли с един откъс от Своите слова: „Трябва да сте будни и чакащи във всеки един момент и да се молите повече пред Мен. Трябва да прозирате различните интриги и лукави кроежи на Сатана, да познавате духовете, хората, да можете да различавате всякакви хора, събития и неща“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 17). Вдъхновена от Божиите слова, стигнах до ясното осъзнаване, че Сатана използва чувствата ми към моето семейство, за да ме примами да предам Бог. Сатана знаеше, че обичам сина си най-много от всичко, и използваше полицията като свой рупор, за да ме напада и изкушава с надеждата да ме накара да предам братята и сестрите си от любов към сина ми. Тогава щях да стана Юда, който предава Бог, и в крайна сметка щях да бъда прокълната и наказана от Бог — Сатана е страшно коварен и злобен! Мислех си как не мога да бъда със сина си, за да се грижа за него, но нима всичко това не беше, защото Компартията неистово арестуваше и преследваше християни? А полицаите казваха, че е, защото вярвам в Бог. С тези думи не обръщаха ли истината с главата надолу и не изопачаваха ли фактите? Компартията е страшно безсрамна и нечестива! Затова, каквото и да казваше полицаят, не му обръщах никакво внимание. Щом видя, че не може да ме разколебае нито с морков, нито с тояга, той си тръгна сърдит. Под напътствието и закрилата на Бог аз отново бях победила изкушението на Сатана.

Беше след 20:00 ч. същата вечер, когато дебелият полицай се върна с голяма електрошокова палка в ръка и трима подчинени, които се влачеха след него. Заведоха ме в една фитнес зала и ми съблякоха дрехите (оставиха ме само по бельо), след това ме завързаха за една бягаща пътека с въже. Докато гледах лицата им, всяко по-злобно от предишното, изпитах невероятен страх и безпомощност и нямах представа какво жестоко мъчение щяха да ми приложат и колко дълго щеше да продължи. В този момент се почувствах много слаба и започнах да мисля за смъртта. Но веднага разбрах, че тези мисли са погрешни, и затова бързо се помолих и извиках към Бог: „О, Всемогъщи Боже! Ти познаваш сърцето ми и аз не искам да бъда Юда, който Те предава, и да вляза в историята като предател. Но духовният ми ръст е толкова малък и се чувствам толкова измъчена и слаба пред това страдание — страхувам се, че няма да мога да го понеса и ще Те предам. О, Боже! Моля Те, закриляй ме и ми дай вяра и сила. Моля Те, бъди с мен, насочвай ме и ме води, и ми дай възможност да остана непоколебима в свидетелството си през това жестоко мъчение“. След като се помолих, се сетих за Божиите слова, които гласят: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх пак трябва да сте предани на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Божиите слова ми донесоха утеха и насърчение. Те ми позволиха да разбера, че Бог допуска да ми бъде причинено това жестоко мъчение, за да може в мен да се изградят истинска вяра и любов, за да мога да остана предана на Бог през страданието си, да се покоря на Божиите устройвания и уредби и да остана непоколебима в свидетелството си, като се уповавам на Божиите слова, без значение колко голямо е изпитанието или колко ужасна е болката. След като разбрах Божието намерение, в мен се надигнаха смелостта и решимостта да се боря със Сатана докрай и взех това решение: през каквото и мъчение да трябва да премина все още, ще продължа да живея, и колкото и голямо да стане страданието ми, ще следвам Бог до последния си дъх! Точно тогава дебелият полицай, с цигара на уста, се приближи и ме попита: „Ще говориш ли или не?“. Решително отговорих: „Можеш да ме пребиеш до смърт, но аз пак не знам нищо“. В яростта си той си хвърли цигарата на пода и докато кипеше от гняв, многократно заби електрошоковата палка в гърба и бедрата ми. От мъчителната болка цялото ми тяло се обля в студена пот и само виех жално. Докато забиваше палката в мен, той ревеше: „Това получаваш, задето не говориш! Ще те накарам да крещиш! Ще видим колко ще издържиш!“. Другите полицаи в стаята, които стояха отстрани, се смееха гръмко и казаха: „Защо твоят Бог не идва да те спаси?“. Казаха и много други неща, които хулеха Бог. Докато гледах демоничните им лица, искрено призовах Бог да ми даде вяра и сила, за да мога да понеса болката и да изтрия тази усмивка от лицето на Сатана. След като се помолих, стиснах уста и отказах да издам друг звук, както и да ме измъчваха. Удряха ме с ток постоянно. Когато едната електрошокова палка се изтощи, я смениха с друга и ме измъчваха до такава степен, че умът ми беше замъглен и смъртта изглеждаше за предпочитане пред живота. Не можех да помръдна и мускул и те си помислиха, че съм припаднала. Заляха ме със студена вода, за да ме събудят, и след това продължиха да ме удрят с ток. В своята болка си спомних за Божиите слова, които гласят: „Тази банда от съучастници в престъплението! Те слизат в света на смъртните, за да се отдадат на удоволствия и да предизвикат смут, като разбъркват нещата до такава степен, че светът се превръща в променливо и непостоянно място, а сърцето на човека се изпълва с тревога и безпокойство […] те дори искат да поемат върховна власт на земята. Те спъват Божието дело толкова много, че то едва се придвижва напред, и затварят човека така плътно, като зад стени от мед и стомана. След като са извършили толкова много тежки грехове и са причинили толкова много бедствия, все още ли очакват нещо различно от наказание? От известно време демоните и злите духове вилнеят на земята и са запечатали намеренията и ревностните усилия на Бог толкова плътно, че са непроницаеми. Това наистина е смъртен грях! Как да не се тревожи Бог? Как да не изпитва Той гняв? Те сериозно възпрепятстваха Божието дело и му се противопоставиха. Колко непокорно! Дори тези демони, големи и малки, се държат като чакали по петите на лъва и следват злия поток, като създават смущения по пътя си. Знаейки истината, те съзнателно ѝ се противопоставят, тези синове на непокорството!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (7)). Просветлението на Божиите слова ми позволи да видя ясно истинското лице на правителството на Компартията. То изцяло мрази истината и Бог и е ужасено от разпространението на словата на Всемогъщия Бог. То прави всичко възможно, за да спре разпространението на евангелието на Божието царство, и не се спира пред нищо, за да арестува, измъчва и да се отнася жестоко с Божиите избраници в желанието си да унищожи Божието дело от последните дни, да спре хората да вярват в Бог и да Го следват и да превърне Китай в атеистична зона, като по този начин постигне безумната си цел да контролира китайския народ завинаги. Въпреки факта, че пред външния свят Компартията прокламира, че има „свобода на вероизповеданието“ и „гражданите на Китай се ползват със законни права“, това всъщност са все дяволски думи, предназначени да мамят, заблуждават и впримчват хората, и са уловки за прикриване на злите ѝ пътища. Компартията се държи извратено и действа противно на Небето, а същността ѝ принадлежи на дявола Сатана, тя е враг на Бог! Точно в този момент взех мълчаливо решение: не трябва да позволявам кръвта на сърцето, която Бог е вложил за мен, да е била напразна; трябва да имам решителност и съвест и каквото и жестоко мъчение все още да трябва да понеса, винаги ще остана непоколебима в свидетелството си за Бог. Точно тогава в мен се надигна чувство за справедливост и усетих до себе си Бог, който ми дава сила. След това, както и да ме удряха с ток полицаите, не чувствах болка. Отново бях станала свидетел на чудните дела на Бог; дълбоко осъзнах Божието присъствие, че Бог ме закриля и бди над мен. Полицаите ме измъчваха четири часа, но все пак не получиха никаква информация от мен. Тъй като нямаха други опции, те можеха единствено да ме отвържат от бягащата пътека. Нямах и капчица сила в тялото си и се свлякох на пода. Двама полицаи ме завлякоха обратно в стаята за разпити и ме сложиха на един стол, след което ме закопчаха с белезници за тръбата на парното. Като ги гледах колко са обезсърчени, можах само да изразя благодарност и възхвала към Бог: „О, Всемогъщи Боже! Преживях Твоето всемогъщество и върховенство и виждам, че Твоето слово може да победи всички други сили. Благодаря на Бог!“.

На четвъртия ден в стаята за разпити влязоха петима полицаи. Един от тях носеше електрошокова палка и я накара да пращи от електричество. Дните на брутални мъчения ме бяха изпълнили с ужас при вида на палка, която излъчва онази ужасна синя светлина. Един полицай, който не ме беше разпитвал преди, дойде и застана пред мен, сръчка ме с електрошоковата палка и каза: „Чувам, че си костелив орех. Днес ще видя колко точно си костелива. Не вярвам, че не можем да те оправим. Ще говориш ли или не? Ако не, днес ще посрещнеш края си!“. Аз отговорих: „Не знам нищо“. Това го вбеси от срам и той яростно ме свлече от стола на пода и ме задържа там. Друг полицай мушна електрошоковата палка под ризата ми и докато ме удряше с ток по гърба, крещеше: „Ще говориш ли или не? Ако не, ще те убием!“. Изправена пред тяхната жестокост и отвратителните им лица, неизбежно изпаднах в състояние на ужас и бързо извиках към Бог: „О, Всемогъщи Боже! Моля Те, дай ми вяра и сила…“. Полицаите продължаваха да ме удрят с ток, докато аз не спирах да вия. Стори ми се, че цялата кръв в тялото ми се втурна към главата ми и ме болеше толкова много, че се облях в пот и почти припаднах. Като видяха, че продължавам да не говоря, полицаите започнаха да ме ругаят в яростта си. Малко по-късно, когато бях на ръба да припадна, те ме вдигнаха обратно и отново ме закопчаха за стола, след което двама от тях се редуваха да ме наблюдават, за да се уверят, че няма да заспя. По това време не бях яла никаква храна, не бях пила никаква вода и не бях спала от четири дни и нощи. Като се прибави и жестокото мъчение, което ми налагаха, тялото ми беше достигнало най-слабото си състояние. Бях едновременно премръзнала и гладна, а болката от глада и студа се присъедини към пулсиращата болка на раненото ми тяло — имах чувството, че животът ми наближава своя край. В моето изключително отслабено състояние в ума ми се появи един стих от Божиите слова: „Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста“ (Матей 4:4). Докато обмислях това, разбрах, че само Божиите слова могат да бъдат моята опора, за да продължа да живея в ситуация като тази; в същото време осъзнах, че именно чрез тази ситуация Бог ме напътстваше в този аспект на истината. Докато обмислях това отново и отново, неусетно забравих за страданието, глада и студа.

На петия ден полицаите видяха, че упорито мълча, и започнаха да ме заплашват злобно с думите: „Просто изчакай, докато те осъдят. Ще получиш поне седем години, но все още имаш шанс да го избегнеш, ако проговориш сега!“. Тогава мълчаливо се помолих на Бог: „О, Всемогъщи Боже! Полицията на Компартияа казва, че ще ме осъди на седем години затвор, но аз знам, че те нямат последната дума, тъй като съдбата ми е в Твоите ръце. О, Боже! По-скоро бих била затворена до края на живота си и бих останала на истинския път, отколкото да Те предам!“. След това полицаите се опитаха да ме примамят да предам Бог, като доведоха невярващия ми съпруг. Когато ме видя с белезници, с порязвания и синини по цялото тяло, той рече нещастно: „Виждал съм белезници само по телевизията. Никога не съм си мислил, че ще ги видя на теб“. Когато го чух да казва това и като видях тъжното му изражение, бързо се помолих на Бог да ме закриля, за да не попадна в капана на Сатана заради моите чувства към семейството ми. След като се помолих, казах спокойно на съпруга си: „Аз вярвам в Бог, не крада и не ограбвам хора. Просто ходя на събирания и чета Божиите слова. Не съм извършила никакво престъпление, но те искат да ме осъдят на затвор“. Съпругът ми отговори: „Ще ти намеря адвокат“. Щом видяха, че съпругът ми не се опитва да ме накара да предам информация за църквата и братята и сестрите ми, а вместо това предлага да ми наеме адвокат, полицаите го извлякоха от стаята. Знаех, че това е Бог, който ме закриля; тъй като моите чувства към семейството ми бяха много дълбоки, ако съпругът ми беше казал нещо, което показва загриженост за физическото ми състояние, не знам дали щях да мога да остана силна. Напътствието и закрилата на Бог ми дадоха възможност да победя изкушението на Сатана. Полицаите видяха, че не се хващам на номерата им и казаха, задавени от ярост: „След малко ще ти сложим инжекция, която ще те побърка. След това ще те пуснем. Няма да можеш да умреш, дори и да искаш, и няма да можеш да живееш живота си както трябва!“. Това веднага ме хвърли в състояние на безпокойство и ужасът отново ме обзе. Мислех си колко жестоко и зло е правителството на Компартията: ако арестуват някой, който отговаря за църквата, и след жестоки побои и мъчения все още не могат да измъкнат нищо от него за църквата, те насила ще му инжектират лекарства, които ще го побъркат и ще го накарат да стане шизофреник — някои братя и сестри са били жестоко увредени по този начин от Компартията. При тази мисъл сърцето ми се разтуптя в гърдите и се почудих: „Наистина ли ще бъда измъчвана от тези лакеи на Компартията, докато не си загубя ума и не започна да се скитам като лунатичка?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се страхувах, и студена пот неизбежно обля тялото ми. Бързо се помолих и извиках към Бог: „О, Всемогъщи Боже! Лакеите на Компартията искат да ми инжектират лекарства, за да ме побъркат, и се страхувам, че ще стана лунатичка. О, Боже! В момента се чувствам толкова изплашена. О, Боже! Моля Те, закриляй сърцето ми и ми дай вяра, за да мога да се покоря на Твоите устройвания и уредби“. Точно тогава ми дойдоха на ум словата на Господ Исус: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Божиите слова ми дадоха вяра и сила. „Да — помислих си. — Тези дяволи може да са в състояние да убият и осакатят тялото ми, но не могат да убият или осакатят душата ми. Без Божието позволение няма да полудея дори и да ми инжектират тези лекарства“. Тогава си спомних за Божиите слова, които гласят: „Когато хората са готови да пожертват живота си, всичко става незначително и никой не може да ги надвие. Какво може да бъде по-важно от живота? По този начин Сатана става неспособен да направи повече в хората, няма какво да направи с човека“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тълкуване на тайните на „Словата на Бог към цялата вселена“, Глава 36). Докато обмислях Божиите слова, страхът, който чувствах дълбоко в себе си, бавно изчезна и вече не усещах онзи ужас. Вместо това добих готовност да се поставя в Божиите ръце и да се покоря на Божието върховенство, независимо дали ще живея, или ще умра, и дали ще стана лунатичка, или балама. Точно тогава един полицай донесе иглата и лекарството и ме заплаши с думите: „Ще говориш ли или не? Ако не говориш, ще ти инжектирам това!“. Без капка страх казах: „Каквото и да се случи, вие решавате“. Като видя, че не се страхувам, той каза жестоко: „Донесете тази с вируса на СПИН! Ще ѝ инжектираме това“. Тъй като все още не показвах страх, той стисна зъби от гняв и рече: „Кучка такава! Наистина си костелив орех!“. След това хвърли иглата на масата. След като чух какво казаха, се почувствах опиянена. Щом станах свидетел на това как Божиите слова ме напътиха да посрамя отново Сатана, можах единствено да отправя молитва на благодарност към Бог. Накрая полицаите осъзнаха, че от мен няма да получат информацията, която искат, затова си тръгнаха обезкуражени.

След като бяха изиграли всичките си карти безрезултатно, полицаите не можеха да направят нищо друго, освен да ме изпратят в ареста. Щом стигнах там, надзирателите подстрекаха другите затворници с думите: „Тя е вярваща в Източна светкавица. Посрещнете я „топло“!“. Преди дори да успея да реагирам, няколко от затворниците се нахвърлиха върху мен и ме завлякоха до тоалетната, а след това ме съблякоха и ме измиха с ледено студена вода. Изливаха върху мен съдове със студена вода и ми стана толкова студено, че цялата треперех. Клекнах на пода, с глава в ръце, като виках към Бог отново и отново в сърцето си. След малко една от затворничките каза: „Добре, добре, стига толкова. Да не я разболеем“. Затворничките, които ме измъчваха, спряха едва когато чуха тази затворничка да казва това. Когато тя научи, че не съм яла нищо от пет дни, по време на вечеря ми даде половин кифличка от задушен царевичен хляб. Добре знаех, че Божията загриженост за моята слабост бе това, което подтикна тази затворничка да ми помогне. Видях, че Бог винаги е с мен, и от все сърце Му благодарих.

В ареста живеех заедно с всякакви други затворници. Всяко от трите ни хранения се състоеше от парче задушен царевичен хляб и две ленти солена ряпа, или пък беше купа зелева супа с плуващи в нея буболечки, в която почти нямаше зеле. Веднъж седмично ни даваха храна от фино зърно, което пак беше само една задушена кифла с размерите на юмрук — изобщо не ме засищаше. Освен че всеки ден наизустявахме и четяхме затворническите правила, на това място ни даваха работни норми за изработване на малки ръкоделия, които беше невъзможно да изпълним. Тъй като ръцете ми бяха увредени от тесните белезници и бяха удряни с ток до такава степен, че бях загубила всякакво усещане в тях, а освен това ръкоделията, които трябваше да изработваме, бяха толкова малки, не можех да ги държа и не бях в състояние да изпълня претоварващата си работа. Понеже веднъж не бях изпълнила работата си, надзирателите накараха другите затворници да ме наблюдават цяла нощ, за да ми попречат да заспя. Често бях наказвана и да стоя на пост и ми беше позволено да спя само по четири часа на нощ. През това време полицаите често ме разпитваха. Дори бяха накарали сина ми да ми напише писмо в опит да ме подмамят да предам Бог. Но под закрилата и напътствието на Бог успявах да прозра коварните замисли на Сатана отново и отново. Въпреки факта, че не бяха успели да получат нищо уличаващо, те все пак ме обвиниха в „нарушаване на обществения ред“ и ме осъдиха на три години превъзпитание чрез труд.

На 25 декември 2005 г. изцяло бях излежала присъдата си и бях освободена. След като преживях този арест и това преследване, макар да страдах и телом, и духом, видях ясно демоничната същност на Компартията, която се противопоставя на Бог. Също така стигнах до истинско разбиране за всемогъществото, върховенството, чудността и мъдростта на Бог и наистина преживях Божията любов и Неговото спасение. Докато тези дяволи ме измъчваха и преследваха, именно навременното просветление и напътствие на Божиите слова бяха моята непоколебима подкрепа и ми дадоха решимостта и смелостта да се боря със Сатана докрай. Когато Сатана опитваше всякакви коварни замисли, за да ме изкуши и примами да предам Бог, именно Бог използва Своите слова в последния момент, за да ми напомни и да ме напъти, и да избърше праха от духовните ми очи, за да мога да прозра замислите на Сатана; когато тези демони ми налагаха ужасни мъчения до такава степен, че смъртта изглеждаше за предпочитане и животът ми висеше на косъм, Божиите слова станаха основата на моето оцеляване. Те ме дариха с огромна вяра и сила и ми позволиха да се освободя от оковите, които смъртта ми бе сложила. Всички тези неща ми позволиха наистина да видя красивата и добра същност на Бог — единствено Бог най-много обича човечеството. Компартията, от друга страна, този дявол Сатана, може само да покварява, да вреди и да поглъща хората! Днес, изправена пред все по-дивите атаки, които тя нанася върху Църквата на Всемогъщия Бог, аз съм твърдо решена изцяло да се опълча на този стар дявол Компартията, да дам сърцето си на Бог и да направя всичко възможно, за да се стремя към истината. Ще разгласявам евангелието на Божието царство и ще завърна пред Бог всички онези, които искрено вярват в Него и копнеят за истината, като по този начин ще изпълня своя дълг.