От Марта, Италия

Аз отговарям за видеообработката в моята църква. Един ден една от сестрите ми се обади забързана. Не беше проверила внимателно един клип и той трябваше да бъде преработен, което доведе до забавяния и ни коства работна ръка и ресурси. Когато чух заглавието на видеоклипа, разбрах, че също съм помагала при проверката му, но също не бях забелязала никакви проблеми. След обаждането побързах да разбера за какво става въпрос и видях, че има правописна грешка в името на видеоклипа. Разбира се, грешките на работа трябва да бъдат докладвани на водача, или всички отклонения трябва да бъдат прегледани, за да могат всички да избягват подобни проблеми в бъдеще. Но тогава се поколебах: „Направих такава елементарна грешка. Как ли ще ме гледа водачът след това? Дали ще си помисли, че не съм сериозна и надеждна в дълга си? Ако е така, тогава ще загубя позицията си на човека начело“. После си помислих как винаги съм подчертавала на моите братя и сестри колко е важно да внимават при правенето на видеоклипове. Ако всички научеха, че съм направила тази грешка, нямаше ли да си помислят, че не съм подходяща за отговорник? Как щеше да се отрази това на репутацията ми? Затова не исках да казвам на другите за грешката си. Намирах си оправдания: „Не сме били умишлено нехайни. Проверихме каквото трябваше. Нямаше как да предвидя тези специални обстоятелства. Вредата не може да се поправи, но стига да внимавам повече в бъдеще, всичко ще е наред. А и не само аз бях проверявала този видеоклип. Дори всички да разберат какво се е случило, не съм виновна само аз. Този въпрос може да приключи тук. Всички, които трябва, знаят и това е достатъчно“. Така че не казах на водача или на другите братя и сестри в групата. Въпреки че се чувствах гузна и знаех, че бягам от отговорност, когато си помислих как признаването на тази грешка може да навреди на репутацията ми и дори на позицията ми, просто продължих на инат, сякаш нищо не се е случило.

Един ден прочетох следното в Божиите слова: „Покварените хора умеят да се прикриват добре. Каквото и да правят и каквато и поквара да разкриват, те винаги се опитват да се прикриват. Когато нещо се обърка или ако направят нещо нередно, искат да хвърлят вината върху други. Те искат да си приписват заслугите за хубавите неща, а за лошите — да обвиняват други. Не се ли среща често подобно прикриване в реалния живот? Твърде често се среща. Кое е свързано с покварения нрав — да допускаш грешки или да се прикриваш? Прикриването е въпрос на покварен нрав, то включва надменен нрав, злонамереност и измамност, а Бог го ненавижда особено силно. Всъщност, когато се прикриваш, всички разбират какво се случва, но си мислиш, че другите не забелязват, и се опитваш всячески да спориш и да се оправдаваш, за да съхраниш достойнството си и да убедиш всички, че не си направил нищо нередно. Това не е ли глупаво? Как оценяват това другите? Какво изпитват? Отвращение и ненавист. Ако след като си допуснал грешка, можеш да се отнесеш правилно към нея и можеш да позволиш на всички останали да говорят за нея, да я коментират и разпознават, и можеш да я разнищиш и оголиш, за да я видят другите, какво ще бъде мнението на всички за теб? Те със сигурност ще кажат, че ти си честен човек, защото твоето сърце е открито пред Бог и те могат да видят твоето сърце чрез твоите действия и поведение. Но ако се опитваш да се прикриваш и да мамиш всички, те ще те презират и ще кажат, че ти си глупав и неразумен човек. Ако не се опитваш да се преструваш или да се оправдаваш и ако можеш да признаеш грешката си, всички ще кажат, че си честен и мъдър. А какво те прави мъдър? Всеки допуска грешки. Всеки има недостатъци и слабости. И всички имат един и същи покварен нрав. Недей да се смяташ за по-благороден, по-съвършен и по-добър от другите; да мислиш по този начин е толкова лишено от разум! Щом можеш да виждаш ясно покварения нрав на хората и истинското лице на тяхната покварена същност, и не се опитваш да прикриваш собствените си грешки, и не държиш сметка на другите хора за техните грешки, и си способен да подходиш правилно и към двете, едва тогава ще виждаш нещата в дълбочина и няма да вършиш глупави неща, и ще бъдеш мъдър човек. Всички онези, които са лишени от разум, не са мъдри хора, те са глупави. Всеки път, когато допуснат грешка или направят нещо абсурдно и бъдат кастрени, те се ровят в това и винаги се опитват да се оправдаят и защитят, докато се спотайват зад кулисите. Отвратително е да си свидетел на това. Всъщност това, което правят, е веднага очевидно за другите хора, но въпреки това те все още безсрамно разиграват театър. За другите това изглежда като изпълнение на клоун. Това не е ли глупост? Пълна глупост“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). От Божиите слова разбрах, че преструвките, прикриването и непризнаването на грешката са по-сериозни от самата грешка. Те са измамни и коварни! И обратно, когато човек се открие и поеме отговорност за някоя грешка, не само че другите няма да го гледат отвисоко, а ще го уважават за това, че говори истината просто и открито. Всички ние грешим понякога. Бог не осъжда с лекота хората за грешките им — Той вижда дали могат искрено да се покаят след това. Но аз не бях проумяла това. Мислех, че е срамно да се правят грешки, особено като надзорник — мислех, че ако правя основни грешки, хората ще ме гледат отвисоко. Можеше да си помислят, че не съм по-добра от моите братя и сестри, и да бъда заменена. Затова когато беше открита грешка във видеоклип, който аз бях проверявала, не посмях да го призная и продължих да го прикривам. Държах се, сякаш нищо не се е случило, за да избегна отговорност, и да замета въпроса под килима. Чувствах се виновна, но въпреки това не исках да кажа на всички истината. Бях такава измамница! Очевидно бях нанесла загуба на църковната работа, но не казах нито дума и се опитах да прикрия грешката си. Оставих водача и моите братя и сестри да видят само добрата ми страна, а не грешката ми. Така всички щяха да мислят, че съм сериозна и земна в работата си. Можех да поддържам имиджа си и позицията си като надзорник. Начинът, по който постъпих, беше достоен за презрение. Страхувах се да не разберат за грешката ми, затова направих всичко възможно, за да се прикрия. Прикрих грозната си страна, измамих хората и скрих истината от тях. Живеех непочтено и недостойно. Не можех да продължа да прикривам грешката си и да мамя другите. Затова писах на моя водач и го информирах за ситуацията, и разкрих покварата си пред всички. Казах им истината, за да се поучат от моя пример. След това се почувствах малко по-спокойна.

По-късно, когато отворих списъка със задачите ни, открих, че и друг видеоклип може да е правен два пъти. Не можех да повярвам, че е истина. Записвах си на кого възлагам всяка задача, така че как можеше да има друга грешка? Но когато проверих, видеоклипът наистина беше правен два пъти. Тогава бях като парализирана: това беше лошо. Току-що бях признала грешката си пред водача и преди той дори да успее да вникне в ситуацията в детайли, аз отново се бях издънила. Какво щеше да си помисли той за мен? Щеше ли да си помисли, че винаги обърквам нещата и не съм годна да нося отговорност? И ако другите братя и сестри разберяха, щяха ли да помислят, че съм твърде ненадеждна и че продължавам да допускам тези елементарни грешки? Тогава, ако следващия път споделях в общение, че трябва да сме съвестни и отговорни в дълга си, щяха ли пак да го приемат сериозно? Не, трябваше да разбера точно каква е причината за тази грешка и се надявах, че отговорността не е главно моя. Дори и да споделях част от вината, трябваше да е по-малката част. Така нямаше да се изложа и статусът ми щеше да е в безопасност. В крайна сметка, след внимателна проверка, открих, че след възлагането на задачата, я бях записала само в по-стар работен списък, и затова ръководителят на екипа не знаеше за нея и я беше възложил на друг човек. Нямаше съмнение — основната отговорност беше моя. Когато осъзнах това, се вцепених. Как можах да извадя толкова лош късмет? Бях се сблъскала с всички тези проблеми, до които изобщо не бе трябвало да се стига. Какъв лош късмет! Изобщо не знаех как да постъпя. Трябваше ли да кажа на водача за тази грешка, или не? Ако всички знаеха, че съм направила две такива елементарни грешки подред, какво щяха да си помислят за мен тогава? Наистина не исках да казвам истината на водача. Но се сетих за Божиите слова, които говореха за това как прикриването и измамата са много по-сериозни от грешките и Бог ги мрази дори повече. Дълбоко в сърцето си се страхувах. Трябваше да стисна зъби и да кажа на водача си за тази грешка, но не можех да преодолея страховете си. Бях изпълнена с опасения. Сърцето ми тежеше, като затиснато от камък. Бях разсеяна, докато изпълнявах дълга си, и не можех да спя нощем. Знаех, че това състояние не е редно, затова се помолих на Бог да ме просветли и напътства да опозная себе си.

По-късно прочетох пасаж от Божиите слова и успях да разбера моето състояние. Всемогъщият Бог казва: „Колкото и погрешни неща да върши един антихрист, каквито и погрешни неща да върши, било то злоупотреба с Божиите приношения, разхищаването им или неправомерното им използване, или ако прекъсва и смущава делото на църквата, като създава огромна бъркотия и предизвиква Божия гняв — той винаги остава спокоен, хладнокръвен и напълно равнодушен. Каквото и зло да върши антихристът и каквито и последици да предизвиква това, той никога не идва своевременно пред Бог, за да изповяда греховете си и да се покае, нито идва пред братята и сестрите с нагласата да се разкрие и да се отвори, за да признае погрешните си дела, да опознае прегрешенията и покварата си и да съжали за злодеянията си. Вместо това той си блъска главата да намери различни оправдания, за да избегне отговорността и да прехвърли вината върху другите, за да възстанови репутацията и статуса си. Това, което го вълнува, не е делото на църквата, а това дали репутацията и статусът му са накърнени или засегнати по какъвто и да е начин. Той изобщо не обмисля и не мисли за начини да компенсира загубите, които е причинил на Божия дом с прегрешенията си, нито се опитва да изплати дълга си към Бог. Тоест той никога не признава, че е способен да извърши нещо погрешно или че е сгрешил. В сърцата на антихристите, признаването на грешките и даването на честен отчет за фактите по своя инициатива е некомпетентност и глупост. Ако злодеянията им бъдат открити и разобличени, антихристите ще признаят само моментна неволна грешка, никога неизпълнение на дълга си и безотговорност, и ще се опитат да прехвърлят отговорността върху някой друг, за да премахнат петното от репутацията си. В такива моменти антихристите не се интересуват как да възстановят загубите, причинени на Божия дом, как да се разкрият, да признаят грешките си или да дадат отчет за тях пред Божиите избраници. Те всячески се опитват да намерят начини да направят така, че големите проблеми да изглеждат малки, а малките проблеми да изглеждат незначителни. Те привеждат обективни причини, за да накарат другите да ги разберат и да им съчувстват. Правят всичко възможно да възстановят репутацията си в умовете на другите хора, да сведат до минимум крайно негативното въздействие на прегрешенията си върху самите себе си, да не допуснат Горното да има лошо впечатление за тях и да се уверят, че Горното никога няма да ги държи отговорни, да ги освободи, да разследва ситуацията или да се разправи с тях. За да възстановят репутацията и статуса си, така че да не се накърняват собствените им интереси, антихристите са готови да понесат всякакви страдания и ще измислят всеки възможен метод, за да разрешат всяка трудност. Още от самото начало на своето прегрешение или грешка антихристите никога нямат никакво намерение да поемат каквато и да е отговорност за погрешните неща, които вършат, никога нямат никакво намерение да признаят, да разобличат или да разнищят мотивите, намеренията и покварения нрав, които стоят зад погрешните неща, които вършат, и да разговарят за тях, и със сигурност никога нямат никакво намерение да компенсират вредата, която причиняват на делото на църквата и загубата, която причиняват на навлизането на Божиите избраници в живота. Следователно, от каквато и гледна точка да разглеждате въпроса, антихристите са хора, които упорито отказват да признаят погрешните си дела и по-скоро биха умрели, отколкото да се покаят. Антихристите са безсрамни и дебелокожи отвъд всяка надежда за изкупление и са самите живи сатани“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Единадесета точка). Видях от Божиите слова, че антихристите особено ценят собствения си статус и репутация. Независимо колко отклонения или недоглеждания са възникнали в дълга им или колко голяма загуба са причинили на църковната работа, те никога не признават грешките си. Страхуват се, че другите ще видят недостатъците им и ще ги погледнат отвисоко. Затова когато осъзнаят, че са извършили грешка, която може да ги изложи, те ще се чувстват неудобно, няма да могат да ядат или да спят добре. Ще си блъскат главите как да прикрият следите си и да възстановят собствената си репутация. Така действах и аз. Смятах собствения си статус и репутация за толкова важни, че когато открих проблем на работа не изпитвах никакви угризения за пропуска си. Не размишлявах върху случилото се, така че да избегна бъдещи грешки. Можех да мисля само за това как всички щяха да гледат на мен, когато научеха, че съм допуснала такива елементарни грешки, и дали щяха да ме гледат отвисоко, или да си помислят, че не мога да си върша работата. В опита си да запазя репутацията си, по цял ден се чувствах неспокойна — дотолкова, че не можех да спя. Мислех само как да прикрия грешката си и да не бъда разкрита. Исках да избягам от отговорност, да прикрия грешките си и другите да не разберат. Не исках да проявя смелост и да призная за грешката си. Наистина бях измамна, непочтена и недостойна! Всъщност, като отговорник, познавах добре тези процеси. Нямаше съмнение, че вината беше основно моя. Все пак се надявах да ми се размине и да припиша вината на други. Накрая, щом разбрах, че не мога да избягам от отговорност, продължих да играя ролята на жертва и приписах всичко на лош късмет. Не се самоанализирах. Само се оплаквах от лошия си късмет. Прикрих грешките си и използвах измама, за да защитя статуса си — поведение на антихрист. Когато осъзнах това, се уплаших. Знаех колко опасно е да продължа по този начин, без да се разкая, точно като антихрист!

Разбрах също, че част от причината да съм толкова упорита и да не желая да призная за грешката си, беше, защото позицията ми на отговорник ме обвързваше и възпираше, което доведе до неправилния подход към грешките ми. Намерих някои Божии слова по въпроса. Всемогъщият Бог казва: „Как трябва да практикуваш, за да бъдеш обикновен и нормален човек? Как може да се постигне това? […] Първо, не си давай титла, която след това да те ограничава, като казваш: „Аз съм водачът, аз съм ръководителят на екипа, аз съм надзорникът или аз съм най-знаещият и технически най-компетентният човек в тази област“. Не бъди възпрепятстван от самопровъзгласената си титла. Щом това се случи, то здраво ще те обвърже; твоите думи и действия, както и твоето нормално мислене и преценка ще бъдат повлияни от това. Ти трябва да се освободиш от възпирането на този статус. Първо, отстъпи от позицията на тази официална титла и заеми позицията на обикновен човек. Тогава нагласата ти ще стане донякъде нормална. Освен това трябва да признаеш: „Не знам как да направя това и не разбирам онова — трябва да направя малко проучване и да се науча“ или „Никога не съм преживявал това, така че не знам какво да правя“. Когато можеш да кажеш това, което наистина мислиш, и да говориш честно по този начин, ще притежаваш нормален разум. Ако позволиш на другите да опознаят истинското ти „аз“, те ще те възприемат нормално, а ти няма да трябва да си слагаш маска. Вече няма да се чувстваш под силен натиск и ще можеш да общуваш нормално с другите. Да се живее по този начин е свободно и леко. Всеки, който смята, че животът е твърде изтощителен, може да вини само себе си“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Да се ценят Божиите слова е основата на вярата в Бог). „Когато църквата повишава и развива даден човек за водач, той просто се повишава и развива в прекия смисъл на думата. Това не означава, че той вече отговаря на критериите и е компетентен като водач, че вече е способен да се заеме с ръководни дела и че може да върши реална работа — това не е така. Повечето хора не могат да прозрат тези неща и въз основа на фантазиите си уважават тези, които са повишени. Това е грешка. Независимо колко години са вярвали в Бог, дали тези, които са повишавани, действително притежават истината реалност? Не е задължително да е така. Способни ли са да приведат в изпълнение работните разпоредби в Божия дом? Не непременно. Имат ли чувство за отговорност? Предани ли са? Способни ли са да се покоряват? Способни ли са да търсят истината, когато се сблъскат с проблем? Всичко това е неизвестно. Имат ли тези хора богобоязливи сърца? И доколко точно са богобоязливи сърцата им? Способни ли са да избягват да следват собствената си воля, когато вършат нещо? Способни ли са да търсят Бог? Докато изпълняват ръководни дела, способни ли са често да идват пред Бог, за да търсят Неговите намерения? Способни ли са да водят хората в истината реалност? Със сигурност не са способни да постигнат подобни неща. Не са получили обучение и нямат достатъчно преживявания, затова не са способни на това. Ето защо повишаването и развиването на даден човек не означава, че той вече разбира истината, нито че вече е способен да изпълнява дълга си по начин, който е съгласно критериите“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (5)). От Божиите слова разбрах, че да си водач или отговорник не означава автоматично, че си пригоден, по-високопоставен или по-добър от другите. Това е възможност да бъдеш развит и обучен да вършиш някаква работа. По време на обучението може да разкриеш покварения си нрав и да се сблъскаш с неуспехи и провали. Това е напълно нормално. Но когато се поставих в позицията на отговорник, мислех, че трябва да съм по-добра от другите, да не правя същите грешки като тях и да не разкривам същата поквара като тях. Така че, когато направих грешка, не исках да си призная. Продължих да се преструвам и да я прикривам. През цялото време бях тревожна, животът ми беше тежък и изтощителен, само защото ценях собствения си статус и репутация. А и осъзнах, че да правиш грешки и да се изложиш не е нещо лошо. Точно както в словото Божие: „Въпреки че си станал за резил, от това можеш да научиш какви са проблемите и недостатъците ти, можеш да научиш, че имаш любов към суетата, и можеш да разбереш, че не си съвършен човек. Това е полезно за твоето себепознание, така че ставането за резил не е нещо лошо. Няма съвършени хора; всички хора имат покварен нрав, както и недостатъци и несъвършенства, и всички хора разкриват поквара, казват и правят неща, които са грешни, и се сблъскват с неуспехи и провали. Така че всички те преживяват моменти, когато стават за резил и се смущават. Това е много нормално. Хората се страхуват да станат за резил главно защото са твърде суетни. Когато можеш да се избавиш от суетата си и да подходиш към този въпрос правилно, следващия път, когато станеш за резил, вече няма да се срамуваш, няма да те е грижа, че това засяга репутацията ти, и вече няма да изпадаш в униние заради това. В този момент човешката ти природа ще е узряла. Това не е ли нещо добро? (Добро е.) Така че, когато станеш за резил, не мисли, че късметът ти е лош, и не търси извинения, за да защитиш суетата и гордостта си. Недей да се смееш и на другите, когато станат за резил. Тези неща са много нормални и всеки ще ги преживее. Когато преживееш много неуспехи и провали, човешката ти природа постепенно става зряла и опитна, и тогава, когато срещнеш тези неща отново, вече няма да бъдеш възпиран и ще можеш да изпълняваш дълга си нормално. В този момент човешката ти природа ще бъде нормална и разумът ти също ще бъде нормален“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). След тази поредица от грешки и моите позорни усилия да ги прикрия най-после опознах малко себе си. Видях, че не превъзхождам братята и сестрите си. Бях изпълнявала дълга си небрежно, твърде загрижена за репутацията и статуса си. Дори нямах смелостта да призная грешката си. Исках да я прикрия и да измамя всички. Бях една измамна лицемерка. Всъщност не е страшно да се изправиш пред проблемите, когато изпълняваш дълга си. Стига да си открит, честен човек и да се изправиш спокойно лице в лице с грешките си, да ги премислиш, за да избегнеш подобни проблеми в бъдеще, може дори да ти е от полза. Това е отношението и разумът, които хората трябва да имат. Сега, когато разбрах Божието намерение, не ме интересува какво мислят другите за мен. Вече бях повлияла на работата ни. Трябваше да си изясня причините за тези грешки, за да не ги повтарям в бъдеще.

По-късно прочетох пасаж от словото Божие: „Ако човек може да бъде съвестен, да поеме отговорност и да отдаде цялото си сърце и сила, работата ще бъде свършена добре. Понякога имаш погрешна нагласа и винаги си самоправеден, и дори да има очевидна грешка, ти все пак не можеш да я откриеш или намериш. Ако имаш правилната нагласа и търсиш истината, тогава чрез просветлението и напътствието на Светия Дух ще откриеш проблема. Ако Светият Дух те напътства и ти даде прозрение, така че сърцето ти да се озари и да знаеш къде се крие грешката, ще можеш да коригираш отклонението и да се стремиш към истините принципи. Ако нямаш правилната нагласа и си разсеян и небрежен, ще можеш ли да откриеш грешката? Ти няма да можеш. Какво може да се види от това? За да изпълняват дълга си добре, е много важно хората да изпълнят своята част; техните нагласи са от решаващо значение; и това върху какво съсредоточават мислите и идеите си, е много важно. Бог проучва внимателно и може да види какви нагласи имат хората и колко сърце влагат, докато изпълняват дълга си. Влагането на цялото сърце и сила в това е критично важно, а изпълнението на своята част е от решаващо значение. Хората трябва да се стремят да не съжаляват за дълга, който са изпълнили, и за нещата, които са направили, и да не бъдат длъжници на Бог. Именно това истински означава да отдадеш цялото си сърце и сила“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). В словото Божие се казва, че когато нечия нагласа е грешна и човек е разсеян и небрежен към дълга си, не може да види грешките, които са точно пред очите му. Положението ми беше точно каквото Бог казва. Тези две грешки ми бодяха очите — ако бях внимавала малко повече, щях да ги открия лесно. Но аз не ги забелязах. Един видеоклип трябваше да се преработи, а друг беше обработен два пъти, което ни струваше работна ръка и ресурси. И всъщност това до голяма степен се дължеше на тогавашната ми нагласа. Мислех, че съм ветеран в тази работа, че познавах работния процес като петте си пръста, така че не бях толкова внимателна, колкото когато започнах. Бях надменна и небрежна. Особено по отношение на първоначалните проверки, мислех, че е просто, че става механично, защото вече имах опит. Не обърнах внимание, не проверих внимателно работата и в крайна сметка направих такива елементарни грешки. И всичко това, защото имах надменен нрав и бях нехайна към дълга си. По-късно разказах на братята и сестрите си за грешките при изпълнението на дълга ми. Обобщих проблемите в работата и предложих някои норми, които щяха да предотвратят подобни проблеми в бъдеще. Това ми донесе умиротворение.

Не след дълго отговарях за нов проект. Но тъй като никога преди не бях работила по такъв видеоклип, не бях наясно с всички подробности, така че в хода на работата се появиха някои проблеми. Въпреки че понякога се притеснявах какво ще си помислят другите, подходих правилно към проблемите, без да бъда възпирана от гордостта и статуса си. Записвах си всяка грешка и обобщавах проблемите и отклоненията като начин да не се повтарят. След като направих това, успях да видя Божиите насоки, откривах и коригирах много проблеми, преди те да причинят загуби на църквата. Това преживяване ме научи, че правилната нагласа и усърдното изпълнение на дълга ще донесе на човек Божието напътствие и защитата Му. Научих също, че човек да се изложи чрез грешки или неуспехи не е нещо лошо. Това ми помогна да видя собствените си недостатъци и поквара, да загърбя суетата си и да бъда обективна по отношение на себе си. Благодаря на Бог!