От Ли Цян, Китай

В края на август 2020 г. бях избрана за църковна водачка и си партнирах със Син Жан. В началото на септември нашата висшестояща водачка повика Син Жан на събиране извън града, а аз останах в църквата с няколкото дякони, за да се занимавам с различните работни точки на църквата. По това време забелязахме, че работата по поенето е неефективна, главно защото надзорникът по поенето беше нехаен и не проследяваше нещата своевременно. Подготвихме се да разговаряме с него, за да разрешим проблема, но когато изпратихме писмо до Син Жан за това, тя категорично отхвърли предложението ни и ни каза да изчакаме да се върне, за да го обсъдим. Помислих си: „Ние просто ще разговаряме с този надзорник. Защо трябва да чакаме тя да се върне, за да го направим? Но може би Син Жан знае за някои други проблеми, които надзорникът има, и иска да ги разрешим всички заедно“. След като ми хрумна това, не казах нищо. Но няколко дни по-късно Син Жан се върна от събирането и изобщо не даде никакво обяснение. Това ме накара да си помисля, че тя има някакви проблеми: нима си мислеше, че не бива да вършим никаква работа без нея? По-късно, когато обсъждахме църковното дело, забелязах, че Син Жан винаги ни говореше отвисоко и просто ни даваше заповеди, сякаш не виждаше нужда да обсъжда нещата с нас. Направих някои предложения, които тя отхвърли, без да се замисли. Някои от предложенията ми бяха основателни, но тя умишлено им намираше недостатъци и ни караше вместо това да слушаме нея. Например бях открила някои проблеми, след като проучих работата на няколко екипа, и предложих да разговарям с надзорниците, за да ги разрешим, но Син Жан твърдо настоя, че не е необходимо. Тя каза, че ще проведе събиране с тях, когато приключи с другата си работа. Помислих, че това ще забави нещата и че съм по-запозната от нея със състоянието на работата в тези екипи, затова отново ѝ изложих мислите си, но тя все пак настоя да постъпя, както тя каза. Това ме накара да се почувствам много неудобно и си помислих: „Ние сме партньорки, но тя винаги иска да има последната дума и не оставя място за обсъждане. Отхвърля всичките ми предложения и накрая винаги трябва да слушам нейните идеи. Нито едно от предложенията ми ли не е подходящо? Или просто тя е твърде надменна?“. Но видях колко е агресивна и се замислих, че е била водач по-дълго време, което означаваше, че вероятно разбира проблемите и трудностите на братята и сестрите по-добре от мен. Затова реших да постъпя по нейния начин и не казах нищо повече.

По-късно двете се разделихме, за да се съберем с всеки от екипите. Когато се събрах с напоителите, надзорничката каза, че напоследък все повече новодошли приемат евангелието и напоителите не могат да се справят с натоварването. Тя попита дали църковните водачи и работници могат да поемат част от поенето, за да се гарантира, че всички новодошли ще бъдат своевременно поени. Помислих, че това е добро предложение, затова го приех. За моя изненада, когато Син Жан разбра, тя написа много остро писмо и го изпрати на всички напоители още същия ден. В писмото ме обвини, че имам погрешно разбиране по този въпрос, и каза, че организирането на работата по този начин ще обърка нещата. Между редовете тя също мъмреше надзорничката, като казваше: „Това е своеволна и необмислена разпоредба. Вие действате, без да се съобразявате с нищо друго освен със собствените си идеи. Това прекъсва и смущава църковното дело, което е много сериозно по своята същност“. Четенето на това писмо беше като шамар в лицето. Сърцето ми щеше да изскочи. Помислих си: „Аз съм била своеволна? Смущавала съм църковното дело?“. Веднага останах като поразена и се уплаших, че може наистина да съм се отклонила от пътя и да съм причинила смущение и прекъсване. Когато осъзнах, че всички братя и сестри може да прочетат това писмо, се притесних какво ще си помислят за мен. Как щях да се изправя отново пред тях? Бях нещастна и се чувствах сякаш съм заклеймена. Помислих си: „Дори наистина да сме допуснали грешка, тя можеше просто да разговаря с нас за принципите и да ни каже къде сме сгрешили, за да можем да коригираме отклонението. Защо директно написа писмо до всички, без да разговаря за нищо?“. Не можах да сдържа сълзите си и няколко дни се чувствах много негативна по този въпрос. Едва чрез ядене и пиене на Божиите слова състоянието ми се подобри. По онова време имах смътното чувство, че Син Жан е доста жестока и че в бъдещите си контакти с нея трябва да бъда внимателна и да се опитвам да не я ядосвам, иначе кой знае кога може отново да ме измъчва и унижава. Оттогава сянката на този инцидент остана в мен. Винаги чувствах, че ако не слушам Син Жан или я опровергая, тя ще направи нещо, за да ми навреди, и тайно таях лек страх от нея.

По-късно научих, че Син Жан е настояла сама да се събере с надзорниците на екипите, но тъй като не беше организирала добре времето, това се забави с няколко дни и много работа не беше уредена и осъществена навреме. Мислех си, че ще сподели поуките, които е извлякла от този въпрос, или ще говори за отклоненията и грешките, които е допуснала при уреждането на работата, но за моя изненада тя не го спомена. Само няколко дни по-късно нашата висшестояща водачка изпрати писмо, в което разговаряше за съответните принципи. Тя каза, че е било подходящо да уредя водачите и работниците да поемат част от поенето на новодошлите. Тя обясни, че по този начин братята и сестрите могат да подготвят повече добри дела и новодошлите може да бъдат поени навреме, което е от полза за църковното дело. Мислех си, че Син Жан ще се самоанализира и ще осъзнае грешката си, когато чуе това, но тя изглеждаше напълно безразлична към него. Тя просто ме погледна презрително и се извърна. Помислих си: „Тя допуска грешка след грешка в дълга си, но изобщо не познава себе си. Опасно е да продължава така“. Обмислях да ѝ напомня да се самоанализира, но после видях колко високомерно се държи и се сетих как със сила беше отхвърлила всяко мое предложение. Кой знаеше как ще реагира, ако ѝ посоча проблемите? А и последния път ми се беше скарала толкова сурово, че все още се чувствах малко уплашена и възпряна, затова не посмях да ѝ напомня.

През това време цялата ни работа се ръководеше и уреждаше само от Син Жан. Въпреки че двете бяхме партньорки, тя никога не общуваше и не обсъждаше нещата с мен. Тя отговаряше за всичко и само тя имаше последната дума. Когато обсъждахме работата, аз и дяконите изразявахме нашите възгледи, а след това тя им намираше недостатъци, преформулираше предложенията ни и накрая предлагаше своите „по-добри идеи“. С времето всички започнахме да чувстваме, че не се справяме добре с дълга си и че Син Жан е по-проницателна, има работоспособност и вижда нещата по-ясно от нас. Така че през повечето време се примирявахме с нейната гледна точка и правехме каквото тя каже. Син Жан беше много агресивна, когато намираше кусури или направо отричаше предложенията ми, което ме караше винаги да се страхувам малко от нея. Мислех си, че ще ми направи нещо лошо, ако не я слушам, затова винаги се опитвах да ѝ угаждам и не смеех да ѝ се противопоставям. Тъй като тя винаги отхвърляше предложенията ми, постепенно спрях да искам да споделям идеите си по време на работните дискусии, дори когато чувствах, че са доста добри. Мислех си, че няма смисъл да ги изразявам, тъй като Син Жан така или иначе ще ги отхвърли. След това станах все по-пасивна в дълга си и вече не търсех как да бъда по-ефективна. Бях просто като кукла на конци. Нямах собствени мисли или възгледи за различните проблеми в нашата работа. Чаках заповедите на Син Жан, преди да направя каквото и да било, и просто правех всичко, което тя кажеше. Дяконите също бяха в същото положение. През това време ставах все по-негативна и пасивна, но не знаех как да направя обрат в състоянието си и се чувствах много измъчена.

По-късно получихме писмо от нашата висшестояща водачка, в което се казваше, че наскоро са били арестувани няколко братя и сестри. За наша безопасност ни беше казано да се разделим на две групи, за да изпълняваме дълга си, и да не се събираме заедно. Така, ако нещо се объркаше, нямаше да ни арестуват всички наведнъж, което щеше да забави различните точки на църковното дело. По това време Син Жан отсъстваше, така че обсъдих въпроса с дяконите. Сметнах, че това е добър план, но те мислеха, че ако се разделим на две групи, ще бъде по-трудно да се обсъжда работата. В крайна сметка не можахме да вземем решение и те искаха да изчакат Син Жан да се върне, за да решим. Мислех си, че просто ще се разделим на групи и това не засяга никакви големи принципни въпроси. Като се имаха предвид рисковете за безопасността и плюсовете и минусите на този план, разделянето беше подходящото нещо, което трябваше да се направи. Но никой не смееше да вземе това решение. Те настояваха да изчакат първо Син Жан да се съгласи. Видях колко много всички разчитаха на нея и я боготворяха, как всички чакаха тя да уреди и да реши нещата, и как слушаха нейните заповеди, и осъзнах, че проблемът със Син Жан е доста сериозен. След това разказах на една от дяконисите, сестра Ли Жуейджъ, за моето състояние и за проблемите, които бях открила по отношение на Син Жан. Бях изненадана да чуя, че тя също се чувства много възпирана от Син Жан. Каза ми, че винаги се е страхувала от Син Жан и не е смеела да ѝ се противопостави. Каза също, че Син Жан умишлено е преувеличавала нейните недостатъци и я е мъмрила пред другите, за да я изложи. Тогава Жуейджъ добави: „Ако забелязваме проблемите на Син Жан, но не ги разпознаваме и не ги разобличаваме, а просто се държим като човекоугодници, без изобщо да се придържаме към истините принципи, тогава в крайна сметка ще бъдем ненавиждани от Бог и изоставени от Светия Дух“. И аз се почувствах по същия начин. Спомних си един откъс от Божиите слова, който казваше: „Онези в църквата, които практикуват истината, са отхвърлени и не могат да правят всичко, на което са способни, докато тези, които смущават църквата и сеят смърт, вилнеят вътре — и, което е по-лошо, повечето хора ги следват. Такива църкви фактически са под властта на Сатана, дяволът е техният цар. Ако хората в тези църкви не въстанат, за да отхвърлят главните демони, те рано или късно също ще загинат. Оттук насетне трябва да се вземат мерки срещу подобни църкви. Ако онези, които могат да практикуват малко истина, не се стремят да го правят, църквата ще бъде закрита. Ако пък в църквата няма нито един желаещ да практикува истината и никой не е в състояние да остане непоколебим в свидетелството си за Бог, тя следва да бъде напълно изолирана и връзките ѝ с други църкви да бъдат пресечени. Това се нарича „да заровиш смъртта“; това означава да отхвърлиш Сатана“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Предупреждение към онези, които не практикуват истината). Докато размишлявах над този откъс от Божиите слова, се уплаших много. Божиите слова бяха разобличили точно състоянието, в което се намирахме. Син Жан имаше последната дума и държеше властта в църквата, но никой не смееше да я разобличи. Вместо това всички я слушахме, следвахме я и ѝ позволявахме да има последната дума. Какво място заемаше Бог в сърцето ми? Как можеше това поведение да не накара Бог да ме мрази и ненавижда? Ако продължавах така, накрая наистина щях да бъда отритната от Бог и напълно щях да загубя делото на Светия Дух. Бях видяла, че Син Жан нарушава принципите и действа произволно. Тя имаше последната дума за всичко, държеше се тиранично и изобщо не се вслушваше в съветите на своите партньорки и съработнички. Когато другите посочваха проблемите ѝ, тя не го приемаше и не се самоанализираше. Но толкова се страхувах да не я оскърбя и да не бъда потисната, че не смеех да повдигна въпроса за проблемите ѝ. Просто ѝ се подчинявах, което причиняваше забавяния и смущаваше църковното дело. Това осъзнаване ме накара да изпитам дълбоко съжаление и угризения. Помислих си: „Трябва да практикувам истината и да я разоблича. Не мога повече да се примирявам с нея“.

Но тогава неочаквано се случи нещо друго. Един ден, след като се върна от събиране, Син Жан ми каза ядосано, с навъсено лице: „Има двама надзорници на екипи, които не могат да работят добре заедно и винаги се критикуват взаимно. Смятам да ги освободя и двамата“. Като чух това, се шокирах. Знаех малко за тези надзорници. Въпреки че понякога проявяваха надменен нрав, и двамата можеха да приемат истината и да вършат реална работа. Те само бяха разкрили покварен нрав и не бяха си сътрудничили хармонично; разговор с тях за истината щеше да е достатъчен, за да се разрешат тези проблеми. Как можеше да бъдат освободени просто така? Нямаше ли произволното освобождаване на хора, които могат да вършат реална работа, да забави църковното дело? Знаех, че този път не мога да продължа сляпо да следвам Син Жан, затова казах: „Когато става въпрос за толкова важен въпрос, трябва да потърсим как да практикуваме правилно. Не можем просто да освобождаваме хора произволно“. След това отидох да проуча ситуацията на двамата надзорници. Бях изненадана да разбера, че те вече са били освободени. Докато проучвах въпроса по-нататък, открих, че те изобщо не са били кандидати за освобождаване. Бях шокирана и ядосана и си помислих: „Син Жан е взела толкова важно решение, без да го обсъжда с никого. Това е толкова възмутително!“. Затова написах писмо до Син Жан, в което посочих проблемите ѝ, но тя изобщо не познаваше себе си. По-късно научих, че една дякониса, сестра Лян Синдзин, която първоначално беше дейна и отговорна в дълга си, напоследък беше в наистина негативно състояние и се чувстваше негодна да бъде дякониса, защото Син Жан често я нападаше и омаловажаваше. Като чух това, много се разстроих. Видях, че надменността, тираничното поведение на Син Жан и начинът, по който тя постоянно нападаше и възпираше другите, не правеха нищо друго, освен да карат хората да се чувстват негативни и нещастни. Не беше ли тя зъл човек? Знаех, че трябва да я разоблича и да я спра — не можех да я оставя да продължава да прави каквото си иска. Въпреки това, когато дойде време действително да се изправя срещу нея, все още се чувствах малко плаха.

По-късно прочетох един откъс от Божиите слова: „Ако истината не е станала твой живот и ти все още живееш в сатанинския си нрав, тогава, когато видиш зли хора и дяволи да предизвикват прекъсвания и смущения в работата на църквата, ти ще си затвориш очите и ушите и ще го пренебрегнеш, без да чувстваш никакъв укор от съвестта си. Дори ще си мислиш, че независимо кой предизвиква смущения в работата на църквата, това няма нищо общо с теб. Независимо колко е навредено на работата на църквата и на интересите на Божия дом, ти няма да се интересуваш или да питаш за това, или да чувстваш някакъв укор от съвестта си. В такъв случай ти си човек, който няма съвест или разум, неверник, полагащ труд. Ти ядеш това, което е Божие, пиеш това, което е Божие, и се наслаждаваш на всичко, което идва от Бог, но въпреки това чувстваш, че всяка вреда, която сполита интересите на Божия дом, няма нищо общо с теб — това те прави предател, който застава на страната на външни хора за сметка на своите, от типа, който хапе ръката, която го храни. Ако не защитаваш интересите на Божия дом, човешко същество ли си изобщо? Ти си демон, който е проникнал в църквата. Преструваш се, че вярваш в Бог, преструваш се, че си един от Божиите избраници, и искаш да паразитираш върху Божия дом — не приличаш на човешко същество и очевидно си неверник. Дори и все още да не са придобили истината и живота, онези, които истински вярват в Бог, най-малкото ще застанат на страната на Бог в речта и действията си; най-малкото, те няма да стоят безучастни, когато виждат, че се нанася вреда на интересите на Божия дом. Ако се опитат да го пренебрегнат, съвестта им ще се чувства укорена и неспокойна и те ще си кажат: „Не мога просто да седя и да не правя нищо. Трябва да се изправя и да кажа нещо, трябва да изпълня отговорността си. Трябва да изляза напред, за да разоблича и спра това злодеяние, за да защитя интересите на Божия дом от вреда и да гарантирам, че църковният живот няма да бъде смущаван“. Ако истината е станала твой живот в сърцето ти, тогава не само ще имаш тази смелост и решителност, но и ще си способен да прозреш този въпрос. Освен това ще можеш да изпълниш своя дял от отговорността за Божието дело и за интересите на Неговия дом, и по този начин твоят дълг ще бъде изпълнен добре“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова казват, че ако хората са безразлични и не изпитват угризение на съвестта си, когато виждат, че църковното дело търпи загуби, тогава те не живеят живота на човешко същество. Като прочетох това, остра болка прониза сърцето ми, защото точно така се държах. Ясно виждах, че Син Жан има проблеми, но никога не бях достатъчно смела да се изправя, за да я разоблича и да я спра. Тъй като тя винаги ми намираше кусури, отхвърляше идеите ми и ме поучаваше и нападаше отвисоко, аз се страхувах от нея и не смеех да я оскърбя. За да се защитя, се примирявах с нея и водех недостоен живот. Дори си мислех, че щом остана неин послушен поданик, тя няма да ме потиска и измъчва. Стига да можех да се защитя, бях готова да я оставя тя да бъде начело, да заповядва и да ме манипулира. Живеех в това състояние без никакво съобразяване с църковното дело. Знаех, че Син Жан вече е повлияла на църковното дело, като е нарушила принципите и е действала като тиранин, но все още не бях достатъчно смела да се изправя и да я разоблича. Дори когато тя нападаше и възпираше хората, държеше цялата власт и имаше последната дума, не смеех да се противопоставя и да я спра да върши зло. Бях наистина толкова раболепна! Бях просто безполезен страхливец, който води недостоен живот! Къде бяха почтеността и достойнството да се живее така? Радвах се на поенето и ресурса от Божиите слова и на всичко, което идваше от Него, но винаги се опитвах да се защитя и не практикувах истината, за да защитя църковното дело. Когато се замислих за това, се почувствах много разстроена и виновна. Мразех се, задето съм толкова егоистична и измамна. Помислих си: „Не мога да продължавам така. Този път дори да ме измъчва и да си отмъсти, трябва да се изправя, да разоблича злодеянията ѝ и да защитя църковното дело. Това е моя отговорност“.

След това отидох при Син Жан, за да я разоблича, че беше нарушила принципите и се беше държала като тиранин, като произволно беше освободила тези двама надзорници. Но тъкмо бях започнала да говоря, когато тя ме прекъсна, като обърна нещата срещу мен и каза, че не съм си сътрудничила хармонично с нея. В този момент дяконите също я разобличиха, че потиска и възпира хората. Изправена пред фактите, Син Жан не можа да ни опровергае и просто каза, че не е наясно с тези проблеми и че ще помисли. Накрая, дори с усмивка на лице, тя каза: „С моите високи заложби съм склонна да бъда надменна. Няма как“. Останах без думи, като чух това. Тя наистина нямаше разум! След това двама от дяконите разговаряха със Син Жан и ѝ помогнаха още два пъти, като се надяваха, че тя може да се покае, но тя изобщо не го прие и дори ги нападна, като каза, че я набеждават. Когато видях, че Син Жан изобщо не приема истината и няма разбиране за собствените си злодеяния, осъзнах, че проблемите ѝ са наистина сериозни.

След това се замислих как Син Жан беше потискала мен и дяконите до такава степен, че бяхме станали слаби и негативни. Някои от нас дори бяха спрели да искат да изпълняват дълга си. Как се случи това? По-късно, най-накрая придобих известна проницателност за методите и естеството на действията на Син Жан, като прочетох Божиите слова. Божиите слова гласят: „Зад всички средства, които антихристът използва срещу хората, които се стремят към истината, стоят мотиви и цели. Вместо да се стреми да опази делото на Божия дом, целта му е да опази собствената си власт и статуса си, както и позицията и образа си в сърцата на Божиите избраници. Методите и поведението му прекъсват и смущават делото на Божия дом и имат пагубно въздействие върху църковния живот. Не е ли това най-честото проявление на злодеянията на антихриста? Освен тези злодеяния антихристите вършат и нещо още по-подло, а именно, че все търсят начин да си осигурят преимущество пред хората, които се стремят към истината. Например, ако някой е прелюбодействал или е извършил някакво друго прегрешение, антихристът се възползва от това, за да го нападне и да търси възможности да го обиди, разобличи и оклевети, да му лепне етикет, за да потуши ентусиазма му да изпълнява дълга си и да го накара да се чувства негативно. Антихристът също така кара Божиите избраници да го дискриминират, отбягват и отхвърлят, за да изолира онзи, който се стреми към истината. Накрая антихристът постига целта си, когато всички, които се стремят към истината, се почувстват негативно настроени и слаби, вече не изпълняват активно дълга си и не желаят да посещават събирания. Тъй като хората, които се стремят към истината, вече не представляват заплаха за неговия статус и за властта му, и никой не смее да го докладва или разобличи, антихристът може да се чувства спокоен. […] Какви са мислите на антихриста, заради които е способен на подобно зло? „Ако хората, които се стремят към истината, често слушат проповеди, един ден може да прозрат действията ми и тогава със сигурност ще ме разобличат и ще ме заменят. Статусът, престижът и репутацията ми са застрашени, ако изпълняват дълга си. По-добре аз да нанеса първия удар, да намеря начин да си осигуря преимущество, за да ги смутя и заклеймя, да ги настроя негативно, за да загубят всякакво желание да изпълняват дълга си. Ще провокирам и конфликти между водачите и работниците и хората, които се стремят към истината, така че водачите и работниците да ги ненавиждат, да странят от тях и повече да не ги ценят и насърчават. Така вече няма да имат каквото и да е желание да се стремят към истината или да изпълняват дълга си. Най-добре е хората, които се стремят към истината, да останат негативни“. Това е целта, която антихристът иска да постигне“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Трета точка: Те изключват и нападат онези, които се стремят към истината). Като прочетох Божиите слова, научих, че антихристите имат силно желание за статус и че смятат властта за самия живот. Те се притесняват, че тези, които се стремят към истината, ще ги разпознаят, след като разберат истината, и тогава ще спечелят подкрепата и одобрението на братята и сестрите. Затова, за да затвърдят своята позиция и власт, антихристите умишлено търсят претекст, за да нападат и омаловажават онези, които се стремят към истината. Те се опитват да ги накарат да станат негативни, да загубят вяра и да не могат да изпълняват нормално дълга си. По този начин антихристите могат да останат на власт и винаги да имат последната дума. Осъзнах, че точно това беше направила Син Жан. Тя винаги ни намираше кусури, възползваше се от проблемите ни и ни нападаше с подигравки и сарказъм. Тя също така умишлено ни засрамваше и унижаваше пред нашите братя и сестри, което ни караше да чувстваме, че не можем да вършим реална работа, и ни оставяше толкова слаби и негативни, че нямахме желание да изпълняваме дълга си. Публичното писмо, което тя написа, като ме омаловажи и заклейми за моето изопачено разбиране и своеволни действия — които бяха сериозни по своето естество — ме засегна особено тежко. Оттогава се страхувах от нея. Бях ужасена, че тя отново ще ме омаловажи и ще ме порицае публично, ако не се съглася с нея, затова се опитвах с всички сили да се съобразявам с нея. Не смеех да я оскърбя или отново да се противопоставя на волята ѝ, и със сигурност не бях достатъчно смела да я разпозная и разоблича. Тя използваше същите методи и с дяконисите, като нападаше всички, докато не почувстваха, че не се справят със своя дълг. Като правеше това, Син Жан си осигуряваше, че никой няма да може да я разпознае. Това също означаваше, че всички се чувстваха възпирани и я слушаха, и никой не смееше да се противопостави на решенията ѝ. Така тя постигна целта си да държи еднолична власт в нашата църква. Думите и действията на Син Жан бяха много зловещи, хитри и злобни. Тя говореше и се държеше точно като антихрист.

Аз също се замислих защо всички ние сме се възхищавали и сме се подчинявали на Син Жан, когато тя очевидно ни потискаше. Дори не смеехме да вземаме решения без нея. Как ни беше подвела и контролирала до такава степен? По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова: „Най-често срещаното явление при контрола на антихриста е, че в обхвата на неговата власт единствено той има последната дума. Ако не присъства, никой не смее да взема решения или да решава проблеми. Без него хората стават като изгубени деца, които не знаят как да се молят, да търсят или да се съветват помежду си, държат се като марионетки или мъртви хора. Относно това, което антихристите често казват, за да подвеждат и контролират хората, няма да навлизаме в подробности тук. Със сигурност има много твърдения и тактики, които те използват, а последствията от тях могат да се видят у тези, които са подведени. […] Например, ако дадеш разумно предложение и всички се съберат около това правилно предложение, за да го обсъдят, и продължат да разговарят за него, това е правилният път и показва преданост и отговорност към дълга. В сърцето си обаче антихристът си мисли: „Как така не се сетих пръв за това?“. Дълбоко в себе си той признава, че предложението е правилно, но може ли да го приеме? Поради своята природа той категорично няма да приеме правилното ти предложение. Ще направи всичко възможно, за да го отхвърли, а след това ще предложи алтернативен план, за да те накара да почувстваш, че твоето предложение е напълно неприложимо, а неговият план е по-добър. Той иска да чувстваш, че без него не можеш да се справиш, и че само когато той върши работата, останалите могат да са полезни. Никаква работа не може да се свърши както трябва без него, а всички стават безполезни и не могат да свършат нищо. Стратегията на антихриста е винаги да изглежда оригинален и неповторим и да предявява грандиозни претенции. Колкото и правилни да са твърденията на някой друг, той ще ги отхвърли. Дори предложенията на другите хора да съвпадат с неговите собствени идеи, ако не ги е предложил пръв, никога няма да ги признае или приеме. Вместо това ще направи всичко възможно, за да ги омаловажи, а след това да ги отрече и заклейми, като упорито ги критикува, докато човекът, който ги е дал, не почувства, че идеите му са били неправилни, и не признае собствената си грешка. Едва тогава антихристът най-сетне ще се успокои. Антихристите обичат да утвърждават себе си, а да принизяват останалите, и се стремят да ги накарат да им се кланят и да ги превръщат в централна фигура. Антихристът допуска единствено той да блесне, а останалите могат само да стоят на заден план. Каквото и да казва или прави, е правилно, а всичко, което другите казват или правят, е грешно. Често излага нови и странни гледни точки, за да отрече възгледите и действията на другите, като намира грешки в чуждите предложения и ги прекъсва и отхвърля. Така останалите трябва да го слушат и да постъпват според плановете му. Той прилага тези методи и стратегии, за да те опровергава, да те напада и да те кара да се чувстваш некомпетентен, а така да те накара да му се подчиняваш все повече и да му се възхищаваш и да го уважаваш още повече. Така поема пълен контрол над теб. Това е процесът, чрез който антихристите укротяват и контролират хората“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Пета точка: Те подвеждат, привличат, заплашват и контролират хората). След като прочетох Божиите слова, сърцето ми се проясни. В миналото, когато Син Жан постоянно отхвърляше нашите идеи, аз просто си мислех, че е надменна, но не разпознавах нейните намерения и цели, нито естеството на действията ѝ. Едва след като прочетох Божиите слова, разбрах, че винаги, когато е отхвърляла нашите гледни точки, тя просто е търсела проблеми в тях, за да може да ги опровергае и да ни накара да почувстваме, че нашите предложения може би са неподходящи. След това на тази основа тя обобщаваше някаква идея или някаква високопарна реторика. След известно време започнахме да се чувстваме по-низши от нея и считахме, че тя вижда нещата по-дълбоко и проницателно. Не само че не успяхме да я разпознаем, но все повече ѝ се възхищавахме и я почитахме, и накрая нямаше как да не загубим самоувереност. Чувствахме, че нашите идеи и предложения са по същество безполезни, че е безсмислено да ги споменаваме и че трябва просто да я слушаме. Като правеше това, тя беше постигнала целта си да контролира мислите на другите хора. След като бяхме манипулирани от нея по този начин дълго време, спряхме да търсим и да обмисляме, когато ни се случваха неща, и накрая вече нямахме собствени мисли. Бяхме като кукли на конци и бяхме напълно безполезни в дълга си. Най-накрая разбрах, че това е метод, който антихристите използват, за да господстват над хората и да ги контролират. Син Жан използваше това като средство да ни контролира, да ни накара да я слушаме и да ѝ се подчиняваме. Тя беше толкова коварна, хитра и зла!

По-късно прочетох още един откъс от Божиите слова: „Ако човек крои планове, ако думите и действията му все са пълни с интриги, ако е опасен човек и когато си с него, все иска да те контролира и да те управлява, смяташ ли, че е добросърдечен, или е жесток? (Жесток е.) Страхуваш се от него и си мислиш: „Този човек все иска да ме контролира. Трябва да се измъкна от него възможно най-скоро. Ако не правя каквото ми казва, ще измисли начин да ми отмъсти и кой знае какви средства ще използва, за да ме измъчва“. Можеш да почувстваш, че нравът му е жесток, нали? (Да.) Как го долавяш? (Той все кара хората да вършат нещата според неговите изисквания и идеи.) Грешно ли е да изисква от теб да вършиш нещата по определен начин? Непременно ли е грешно друг да поставя изисквания към теб? Правилна ли е тази логика? В съответствие ли е с истината? (Не.) Кое те кара да се чувстваш неудобно — действията или нравът му? (Нравът му.) Точно така, нравът му те кара да се чувстваш неудобно. Кара те да чувстваш, че този нрав идва от Сатана, че не е в съгласие с истината и че те смущава, контролира и оковава. Не само те кара да се чувстваш неудобно, но и да се страхуваш и да си мислиш, че ако не направиш каквото ти казва, има вероятност да те измъчва. Нравът на подобен човек е толкова жесток. Не само казва нещо просто така — иска да те контролира. Толкова настоятелно изисква да свършиш нещо, и то по определен начин, и това е заредено с определен тип нрав. Не просто изисква да направиш нещо, а иска да те контролира. Ако те контролира, ще се превърнеш в негова марионетка, в кукла в ръцете му. Ще бъде доволен, ако напълно му се подчиняваш за всичко, което казваш и правиш, както и за начина, по който го правиш. Какво изпитваш в сърцето си, когато усетиш този нрав? (Чувствам се уплашен.) А как определяш нрава му, щом се чувстваш уплашен? Отговорен и добър ли е, или е жесток? Чувстваш, че е жесток. Когато възприемаш нечий нрав като жесток, наслада ли изпитваш, или изпитваш ненавист, неприязън и страх? (Ненавист, неприязън и страх.) У теб се пораждат тези лоши чувства. Когато изпитваш ненавист, неприязън и страх, чувстваш ли се свободен и волен, или се чувстваш окован? (Окован.) Откъде идват тези усещания и чувства? Те идват от Сатана“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Познаването на нрава е основата за неговата промяна). След като прочетох Божиите слова, разбрах защо толкова се страхувах от Син Жан и не смеех да ѝ се противопоставя. Беше главно защото беше толкова жестока, когато ме порицаваше и отхвърляше идеите ми, което ме караше да се чувствам възпирана и потисната. Вярвах, че ако не я слушам, тя ще ме потисне и ще ме измъчва. Син Жан жестоко ни нападаше и омаловажаваше, и намираше кусури в идеите ни, за да може да ги отхвърли — целта ѝ с това беше да ни накара да направим компромис и в крайна сметка да ни превърне в свои кукли на конци. Тя искаше всички да я слушат, да премахне всяко неподчинение и така да постигне целта си да държи пълната власт. Желанието ѝ за контрол беше толкова силно!

По-късно аз и дяконисите разговаряхме заедно за тези Божии слова. Колкото повече ги обсъждахме, толкова по-ясно ни ставаше. Придобихме известна проницателност за методите на Син Жан да ни подвежда, контролира и потиска, и видяхме, че тя имаше надменна и жестока природа. За да затвърди своя статус и власт, тя използваше тези методи, за да потиска и контролира другите. Тя държеше цялата власт и имаше последната дума сред братята и сестрите. Тя вече беше смутила църковното дело и му беше причинила загуби, като често нарушаваше принципите и действаше произволно. И въпреки че беше разобличавана и с нея беше разговаряно многократно, тя изобщо не приемаше това и ѝ липсваше себепознание и отношение на покаяние. Въз основа на Божиите слова успяхме да разпознаем със сигурност, че Син Жан е същият тип човек като антихристите, което означаваше, че трябва да бъде освободена и изолирана за наблюдение. Затова още същия ден докладвахме на нашата висшестояща водачка за поведението на Син Жан и нашите заключения. След като проучи и разгледа ситуацията, нашата висшестояща водачка откри, че Син Жан е извършила твърде много злодеяния и потвърди, че тя е антихрист. Тя се допита до братята и сестрите и след като повече от 80% дадоха одобрението си, Син Жан беше отлъчена от църквата. След като беше отлъчена, братята и сестрите се зарадваха и всички видяхме, че Бог е толкова праведен и че в Божия дом царува истината. Научихме, че въпреки че антихристите и злите хора може да вилнеят временно в църквата, в крайна сметка те винаги ще бъдат разкрити и изчистени. След всичко това изпитах и дълбоко съжаление и угризения. Осъзнах, че съм се грижила твърде много за собствената си защита, докато един антихрист е вършил зло. Предпочитах да бъда потискана от нея, отколкото да търся истината, да я разпозная и разоблича. Мълчаливо бях одобрявала нейното злодеяние и смущението, което тя причини на църковното дело, което означаваше, че имам дял в нейните злодеяния. Сега разбирам, че като водачи и работници трябва да поддържаме истините принципи и да се осмеляваме да разобличаваме антихристите и злите хора. Това е единственият начин да защитим църковното дело и да изпълняваме добре дълга си.