От Оуен, Испания

През 2018 г. правех видеоклипове в църквата. Тъй като бързо усъвършенствах професионалните си умения и обикновено помагах на братята и сестрите да решават някои проблеми и трудности, всички имаха добро впечатление от мен и водачите ми повериха някои важни задачи. Това, че получих признанието на водачите и високото уважение на братята и сестрите, ми даде силно чувство за удовлетворение и увеличи ентусиазма ми. Въпреки че не бях водач на екипа, своевременно установявах и анализирах проблемите в работата ни. Винаги се стараех по най-добрия начин да изпълнявам задачите, възложени от водачите и ръководителите на екипи, затова чувствах, че нося доста голямо бреме в дълга си и съм сравнително покорен. Особено когато виждах как някои братя и сестри около мен ставаха негативни, отпускаха се в изпълнението на дълга си и не го изпълняваха както трябва, тъй като бяха недоволни от задачите, възложени от църквата, си мислех, че ако се сблъскам с такава ситуация, няма да постъпя като тях; щях да бъда покорен.

Един ден през 2022 г. водачът на групата ми каза, че има недостиг на хора за работа с текстове. Тъй като работното натоварване в нашата група не беше голямо, а аз имах известни умения за писане и обикновено можех да водя общение върху истината, за да реша някои проблеми, след цялостна оценка водачите решиха да ми уредят работа с текст. Когато чух тази новина, просто не можех да повярвам на ушите си. Помислих си: „Дали ще преназначат дълга ми? Доволен съм да остана в тази група. Братята и сестрите ме одобряват, а хората от други групи дори идват при мен за съвет. Това ме кара да изглеждам наистина добре! Ако отида да се занимавам с работа с текст, не разбирам принципите и не знам колко време ще ми отнеме да наваксам изоставането си от другите, тъй като започвам от нулата. Не означава ли това, че ще бъда най-зле от всички в групата? Просто не мога да разбера защо трябваше да изберат мен?“. Помислих си за някои сестри, които познавах и които имаха добри умения за писане. Не след дълго, след като започнаха да се занимават с работа с текст, те бяха преназначени, защото не бяха подходящи за тази работа. Чувствах, че не съм толкова добър като тях и ако не успея да свърша работата добре, това ще бъде унизително. Както и да ги сравнявах, чувствах, че сегашният ми дълг е по-стабилен и престижен. Колкото повече разсъждавах по този начин, толкова повече усещах, че водачите са прибързали твърде много с обмислянето на въпроса, че не са разбрали ясно силните ми страни, преди да ме прехвърлят. Оплаках се на ръководителя на екипа: „Нима водачите не са преценили внимателно този въпрос? Аз съм по-добър в правенето на видеоклипове. Работата с текстове не е моята силна страна; ако се заема с нея, няма да се справя добре. Не трябва ли да преразгледат въпроса въз основа на моите силни страни?“. Мислех, че ръководителят на екипа ще ми съчувства от моята гледна точка и може би ще поговори с водачите да преразгледат преназначаването ми. Но тя проведе общение с мен за това, че първо трябва да помисля за нуждите на църковната работа. Осъзнах, че не трябва да споря, а трябва първо да се подчиня.

По-късно потърсих принципите относно адаптирането на възложения дълг. Божиите слова гласят: „Божият дом определя какъв дълг да изпълняват хората не въз основа на техните предпочитания, а в зависимост от това, което е необходимо за работата, и от това дали даден човек може да постигне резултати, като изпълнява този дълг. Бихте ли казали, че Божият дом трябва да разпределя дълга според индивидуалните предпочитания? Трябва ли да използва хората въз основа на условието да се удовлетворят личните им предпочитания? (Не.) Кое от тези неща съответства на принципите на Божия дом за използване на хората? Кое съответства на истините принципи? Хората да се подбират в зависимост от потребностите на работата в Божия дом и от резултатите от изпълнението на дълга им“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Дванадесета точка: Те искат да се оттеглят, когато нямат статус или надежда да получат благословии). След като прочетох Божиите слова, разбрах това: в църквата разпределянето на дълга според индивидуалните силни страни е само един аспект. Най-важното е да го правим въз основа на нуждите на църковната работа. Сега има недостиг на хора за работа с текст, а натоварването в моята група не е голямо. Дори и да отсъствам, това няма да забави напредъка. Трябва да помисля първо за работата на църквата, като оставя настрана личните си избори и изисквания. Ако удовлетворявам само собствените си предпочитания, това е твърде егоистично. Като признах това, вече не се противопоставях толкова в сърцето си.

По-късно прочетох тези Божии слова: „Ако някой вярва в Бог, но не се вслушва в Неговите слова, не приема истината или не се покорява на Неговото устройване и подредби, ако проявява само определено добро поведение, но е неспособен да се опълчи на плътта и не се отказва от собствените си интереси или гордост, ако макар и привидно да изпълнява дълга си, той все още живее според сатанинския си нрав и ни най-малко не се е отказал от сатанинските си философии и от начините си на съществуване, нито ги е променил, как е възможно това да е вярване в Бог? […] Независимо колко години е вярвал, той не е установил нормална връзка с Бог. Каквото и да прави или каквото и да му се случва, първата му мисъл е: „Искам да действам по този и този начин. Какъв подход би бил в мой интерес и какъв не? Какво би могло да се случи, ако направя това и това?“. Това са нещата, които обмисля първо. Той изобщо не се замисля каква практика би прославила Бог и би свидетелствала за Него или би удовлетворила Божиите намерения, нито се моли и търси какви са Божиите изисквания и какво казват Неговите слова. Такъв човек никога не обръща внимание на това какви са Божиите намерения или изисквания и как хората би трябвало да практикуват, за да удовлетворят Бог. Макар че понякога се моли пред Бог и общува с Него, той просто разговаря със себе си, а не търси искрено истината. Когато се моли на Бог и чете Неговите слова, този човек не ги отнася към въпросите, с които се сблъсква в реалния живот. И така, в нагласената от Бог среда как се отнася той към Божието върховенство, към подреденото и устроеното от Него? Когато е изправен пред неща, които не съответстват на волята му, той им се съпротивлява в сърцето си и се опитва да ги избегне. Когато е изправен пред неща, които засягат интересите му, той си напряга ума и измисля всевъзможни начини да защити интересите си — дори и да не може да извлече предимство, той не може да позволи интересите му да бъдат накърнени. Той не се старае да удовлетвори Божиите намерения, а само собствените си желания. Това вярване в Бог ли е? Такива хора имат ли връзка с Бог? Не, нямат. Те живеят по низък, мръсен, непримирим и грозен начин. Те не само нямат връзка с Бог, но и на всяка крачка вървят срещу Божието върховенство и Неговите подредби. Те многократно казват: „Нека Бог да господства и да управлява всичко в живота ми. Готов съм да позволя на Бог да заеме трона и да царува, и да управлява в сърцето ми. Готов съм да се покоря на Божието устройване и подредби“. Когато обаче се сблъскат с неща, които накърняват интересите им, те не могат да се покорят. Вместо да търсят истината в ситуация, нагласена от Бог, те искат да обърнат ситуацията или да избягат от нея. Не искат да се покорят на Божието устройване и подредби; искат да вършат нещата според собствената си воля, а собствените им интереси не бива да претърпяват и най-малката загуба. Те напълно пренебрегват Божиите намерения, като се грижат единствено за собствените си интереси, за собствените си обстоятелства, за собствените си настроения и чувства. Това вяра в Бог ли е? (Не е.)“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Човек не може да бъде спасен, като вярва в религия или участва в религиозни ритуали). От Божиите слова видях, че когато искрено вярващите в Бог се сблъскват с неща, които не са в съгласие с техните представи, или техните интереси търпят загуби, те активно ще търсят истината, за да преодолеят покварата си, да намерят отговори в Божиите слова и да чакат Божието просветление и напътствие. Онези, които не търсят истината и са неразумни, ще се фиксират само върху хора или ситуации, когато се сблъскат с неща, които не са в съгласие с техните представи, а може дори да се оплакват от Бог и да отказват да се покорят на Божието устройване и подредби. Като свързах това със себе си, винаги, когато си мислех, че не мога да бъда уважаван от другите, когато се занимавам с работа с текст, и ще бъда разкрит като безполезен, се опитвах да се оправдая и да намеря извинения, като се криех зад липсата на умения, съзнателно изтъквах слабостите си, с надеждата, че водачът на екипа ще ми съчувства и ще ме разбере, така че да мога да остана в тази група и да запазя статуса си. Докато не ми се беше случило нищо и се радвах на престижа си, твърдях, че се покорявам на Бог и приемам нещата от Него. Когато обаче се сблъсквах с неща, които не бяха в съгласие с представите ми или бяха в ущърб на личните ми интереси, аз спорех и се съпротивлявах, изпитвах непокорство и недоволство по отношение на Божието устройване. Освен това търсех вината в другите, като твърдях, че нарежданията на водачите са неразумни. Като се замисля внимателно, водачите явно са правели разумни преназначения според нуждите на работата, а аз наистина имах известни умения за писане — не бях съвсем неспособен. Но тъй като чувствах, че това преназначение щеше да навреди на репутацията и статуса ми, аз се оплаквах и се съпротивлявах. Беше наистина неразумно от моя страна! Затова се помолих на Бог, готов да приема това от Него, да се покоря и да направя всичко възможно, за да се справя с работата по текста.

След като дългът ми бе преназначен, видях, че повечето от братята и сестрите там имат по-добри умения за писане от мен. Някои от тях преди това бяха служили като водачи, а други от години се занимаваха с текстообработка. Те бяха добре запознати с принципите, обсъждаха въпроси и изразяваха мненията си ясно и проницателно. Чувствах доста голяма завист. Несъзнателно се разстроих малко, като си помислих как току-що бях започнал, а вече бях толкова изостанал от тях. Чудех се: „Кога ще успея да достигна тяхното ниво?“. Но не се обезсърчих прекалено. Тъй като знаех, че имам доста пропуски по отношение на принципите, професионалните умения и други аспекти, прекарах известно време в запознаване с принципите, търсех напътствия и се учех от братята и сестрите, когато не разбирах нещо. Но тъй като бях нов в този дълг, нямах добро разбиране, когато обсъждах въпроси с братята и сестрите. Понякога, когато изказвах някои мнения, те бяха неуместни и се чувствах доста неловко. При това положение, колкото повече работех, толкова по-зле изглеждах — да не говорим за това да накарам хората да ме уважават. Притеснявах се, че братята и сестрите ще си помислят, че заложбите ми са твърде слаби и не си заслужава да ме развиват. Като виждах колко важна и трудна е тази работа, започнах да се притеснявам още повече, че няма да се справя добре и ще бъда преназначен. Това би било много унизително. От този момент нататък винаги изпълнявах дълга си половинчато. Взирах се в екрана на компютъра с празен поглед. Нямах интерес и мотивация да изучавам професионалните умения. В сърцето ми постоянно витаеше необяснимо чувство на униние. Понякога дори си фантазирах кога водачите може да размислят и да ме върнат обратно, като си мислех, че това ще е по-добре, отколкото да бъда разкрит като безполезен и да остана незабелязан тук. По-късно сестрата, която ме наставляваше в професионалните умения, установи някои принципни проблеми в дълга ми. Когато ги анализираше, дори посочи тези проблеми и отклонения в екипа. Почувствах се много смутен. Без да искам, в съзнанието ми изплуваха спомени от времето, когато правех видеоклипове. Тогава имах престиж. Хората идваха при мен с въпроси, а аз бях този, който през повечето време посочваше грешките на другите. Сега обаче се бях превърнал в отрицателен пример и непрекъснато ми се изтъкваха грешките. Това бяха просто две крайности! Този контраст ме направи още по-негативен. Дори мислех да кажа на водачите, че не съм способен на тази работа и искам да се върна да правя видеоклипове. Но се страхувах другите да не кажат, че не съм покорен, затова неохотно изпълнявах дълга си.

Един ден изведнъж си спомних следните Божии слова: „Ако виждаш как възникват проблеми и не търсиш незабавно истината, за да ги разрешиш, а чакаш, докато се натрупат и възпрепятстват работата, и малката решимост, която имаш, вече е неспособна да издържи под натиска на изпълнението на дълга ти, тогава ще станеш негативен до степен да рухнеш и със сигурност няма да можеш да бъдеш непоколебим“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Какво означава човек да се стреми към истината (11)). Осъзнах, че е много опасно, ако не се справя с това негативно състояние. Въпреки че външно изпълнявах дълга си, сърцето ми не беше в него. Често си спомнях времето, когато бях уважаван и хвален от другите, и никога не давах най-доброто от себе си. Осъзнах, че този проблем трябваше да бъде разрешен, и не можех да продължавам да бъда нехаен и да се самозалъгвам по този начин. По-късно, когато размишлявах, прочетох Божиите слова: „Хората не бива да се смятат за много съвършени, много изтъкнати, много благородни или много отличаващи се от другите; всичко това произтича от надменния нрав и невежеството на човека. Ако човек винаги си мисли, че се отличава от другите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не може да приеме недостатъците си и не може да се изправи лице в лице с грешките и провалите си, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да го превъзхождат или да са по-добри от него, това се дължи на надменен нрав; ако никога не позволява силните страни на другите да надминават или превъзхождат неговите, това се дължи на надменен нрав; ако никога не допуска другите да имат по-добри мисли, предложения и възгледи от него, а като установи, че някой е по-добър от него, човек става негативен, не иска да говори, чувства се натъжен и унил и се разстройва — всичко това се дължи на надменен нрав. Надменният нрав може да те направи неспособен да приемеш поправките на другите, защото браниш гордостта си, да не можеш да се изправиш лице в лице с недостатъците си и да не приемаш собствените си провали и грешки. Още повече, че когато някой те превъзхожда, в сърцето ти може да се породят омраза и завист и да се почувстваш възпиран и дори да загубиш желание да изпълняваш дълга си и да станеш нехаен в изпълнението му. Надменният нрав може да предизвика появата на такова поведение и практики у теб“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Божиите слова ми помогнаха да открия причината за негативността си. Винаги мислех, че съм способен и се оценявах високо, исках да бъда в първостепенна позиция, хората да ме обикалят и да ме хвалят, където и да отида. Когато не можех да спечеля уважението на другите или да застана в светлината на прожекторите, ставах негативен и исках да избягам от ситуацията. Всичко това се дължеше на твърде надменната ми природа. Току-що бях започнал да практикувам работа с текст и имаше толкова много неща, които не разбирах или не знаех как да правя. Нито един принцип не може да бъде научен само чрез слушане или прочитане няколко пъти; той изисква период на практическо учене. През това време грешките и неуспехите са неизбежни. Всички хора, които наистина имат разум, могат да подходят правилно към тези неща. Но аз нямах никакво самосъзнание. Където и да отидех, исках да покажа, че съм специален. Беше ясно, че едва започвах, но нямах търпение да постигна нещо, за да демонстрирам способностите си, така че братята и сестрите да видят, че имам добри заложби. Когато не можех да се справя добре, не успявах или не бях в центъра на вниманието, ставах негативен и се отпусках, като губех мотивация да изучавам професионалните умения. Дори мислех да се откажа от дълга си и да напусна. Осъзнах, че наистина бях надменен и се мислех за голяма работа. Страданието, което изтърпях, си го причиних изцяло сам.

Започнах да мисля: „Защо бях толкова мотивиран преди, когато правех видеоклипове, а сега, когато се занимавам с работа с текст, никога не мога да проявя ентусиазъм?“. По-късно прочетох един откъс от Божието слово и придобих известно разбиране за състоянието си. Божиите слова гласят: „Ако хората имат сърце, което обича истината, те ще имат стимул да се стремят към истината и ще могат да я практикуват усърдно. Ще могат да се отрекат от онова, от което трябва да се отрекат, и да се избавят от онова, от което трябва да се избавят. Особено когато става въпрос за неща, които се отнасят до собствените им слава, придобивки и статус, ще могат да се избавят и от тях. Ако не можеш да се избавиш от личния интерес, славата, придобивките и статуса, това означава, че не обичаш истината и нямаш стимул да се стремиш към нея. Когато ти се случат неща, трябва да търсиш истината и да я практикуваш. Ако в онези моменти, когато трябва да практикуваш истината, винаги имаш егоистични подбуди и не можеш да се отървеш от личния си интерес, няма да можеш да приложиш истината на практика. Ако, каквото и да ти се случи, нито търсиш истината, нито я прилагаш на практика, тогава не си човек, който обича истината. Независимо колко години вярваш в Бог, няма да придобиеш истината. Някои хора винаги преследват слава, придобивки и личен интерес. Каквато и работа да им възложи църквата да свършат, те винаги размишляват: „Това ще бъде ли изгодно или полезно за мен? Ако бъде, ще го направя; ако не бъде, няма да го направя“. Такъв човек не практикува истината — тогава може ли да изпълнява добре дълга си? Със сигурност не може. Дори външно да не изглежда да си извършил зло, ти все пак не си човек, който практикува истината. Не се стремиш към истината, не обичаш положителните неща и каквото и да ти се случи, единственото, за което те е грижа, е собствената ти репутация и статус, личният ти интерес и ползите, които можеш да придобиеш — това означава, че си човек, който търси най-вече облага и който освен това е егоистичен и низък“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова казват, че ако хората имат сърце, което обича истината, когато им се случват неща, които засягат суетата, статуса и интересите им, те могат да се избавят от тях и да се опълчат на плътта си, за да практикуват истината. Замислих се как, когато правех видеоклипове, мислех, че съм покорен и имам чувство за бреме, и се смятах за човек, който се стреми към истината. Едва когато се сблъсках с реалността, осъзнах, че това, което правех преди, не беше моят опит да удовлетворя Бог, че просто вършех някаква работа, когато тя не беше свързана със собствените ми интереси. Сега продължавах да искам да се върна към правенето на видеоклипове — не защото обичах този дълг, а защото не можех да се откажа от подкрепата и уважението на братята и сестрите. Въпреки че на пръв поглед нямах титлата водач на екип, братята и сестрите имаха добро впечатление за мен в сърцата си. Всеки път, когато решавах проблем или правех нещо добре, получавах тяхното уважение и похвала, на които се наслаждавах изключително много. Ето защо, без значение каква цена плащах или колко страдах, нямах оплаквания. За разлика от това, работата с текст ме караше да се чувствам унизен. Тук трябваше да уча всичко от нулата и никой не ми обръщаше внимание. Беше ми невъзможно да бъда учител на другите, както бях преди. Трябваше не само да оставя настрана себе си и да задавам на другите основни въпроси, а и бях толкова непълноценен в тези професионални умения, че трябваше постоянно да приемам напътствия. Не исках да се изправя пред недостатъците си; исках само да се наслаждавам на букети и аплодисменти и да се радвам на уважението и похвалите на другите. Дори си фантазирах, че един ден водачите ще ми позволят отново да започна да правя видеоклипове, за да мога да продължа да бъда заобиколен и хвален от хората. Но този резултат така и не дойде. А това, което дойде, беше непрекъснатото разкриване на моята поквара и недостатъци. Затова станах негативен, разстроих се и загубих мотивация да изпълнявам дълга си. В този момент осъзнах, че преди бях изпълнявал дълга си само заради репутацията и статуса си и изобщо не гледах на дълга си като на отговорност.

През това време често търсех и размишлявах върху състоянието си. Прочетох Божиите слова, в които се казваше: „Статусът и репутацията са животът за антихристите. Всичко се върти около добрата репутация и високия статус, както и да живеят, в каквато и среда да живеят, каквато и работа да вършат, към каквото и да се стремят, каквито и да са целите им и каквато и да е посоката в живота им. И тази цел не се променя. Те никога не могат да загърбят тези неща. Това е истинското лице на антихристите, тяхната същност. Дори и да се намират в девствена гора дълбоко в планината, пак няма да се откажат от преследването си на статус и репутация. Сред която и група хора да се намират, пак не могат да мислят за друго освен за статус и репутация. Макар антихристите да вярват в Бог, те приравняват преследването на статус и репутация към вярата в Бог и поставят тези две неща на равна нога. Тоест докато вървят по пътя на вярата в Бог, те се стремят и към собствените си статус и репутация. Може да се каже, че в сърцата на антихристите стремежът към истината във вярването в Бог е преследване на репутация и статус, а преследването на репутация и статус е и стремеж към истината — да придобият статус и репутация означава да придобият истината и живота. Ако почувстват, че не са спечелили слава, придобивки или статус, че никой не благоговее пред тях, не ги уважава и не ги следва, те се обезсърчават и смятат, че вярата в Бог няма нито смисъл, нито стойност, и вътрешно се чудят: „Провалих ли се, като вярвам в Бог по този начин? Няма ли надежда за мен?“. В сърцата си те често пресмятат такива неща. Пресмятат как да си извоюват място в Божия дом, как да придобият висока репутация в църквата, как да накарат хората да ги слушат, когато говорят, и да ги възхваляват, когато действат, как да накарат хората да ги следват, където и да се намират, как да имат влиятелен глас в църквата, да имат слава, придобивки и статус. В сърцата си те действително се съсредоточават върху подобни неща. Това преследват такива хора. Защо винаги отдават значение на такива неща? След като са чели Божиите слова, след като са слушали проповеди, наистина ли не разбират всичко това, наистина ли не са способни да го разпознаят? Наистина ли Божиите слова и истината не са способни да променят представите, идеите и мненията им? Съвсем не е така. Проблемът се крие в тях, той е свързан изцяло с това, че те не обичат истината, защото в сърцата си изпитват неприязън към нея, в резултат на което са напълно невъзприемчиви към нея — което се предопределя от тяхната природа същност“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Божиите слова разобличават, че антихристите обичат особено много репутацията и статуса. Те вярват в Бог, отричат се от нещата и дават всичко от себе си в името на репутацията и статуса. Щом загубят статуса си, сякаш животът им е отнет; те губят интерес и мотивация за всичко. Като размишлявах върху собственото си поведение, осъзнах, че съм точно като антихрист — жадувах за възхищението и преклонението на другите и дори смятах стремежа към репутация и статус за нещо положително. В продължение на много години се стремях към това. Вкъщи баща ми често ми казваше „да се отлича сред другите“ и „да бъда чест за предците си“ и че да бъдеш успешен човек е единственият начин да имаш бъдеще. В училище учителите ми внушиха идеята, че „човекът се стреми нагоре, а водата тече надолу“. Тези неща непрекъснато се насаждаха в мислите ми, което ме караше все повече да се стремя към репутация и статус и да съм готов да понеса всякакви трудности заради тях. През ученическите ми години, за да постигна добри оценки и да спечеля похвалите и възхищението на учителите и съучениците си, пиех кафе, за да стоя до късно и да изпълнявам заданията, и дори ходех на училище, когато бях болен. През последните няколко години в църквата, докато правех видеоклипове, външно понасях трудностите и плащах цената, като усвоявах умения и вършех повече работа само за да спечеля възхищението на другите. Когато дългът ми беше сменен и вече не получавах възхищение от другите, и грешките ми дори разкриха собствените ми недостатъци и неадекватност, аз се почувствах обезкуражен, не разбирах обстоятелствата, които Бог подреждаше, и негодувах срещу тях, и загубих мотивация да изпълнявам дълга си. Видях, че живея заради репутацията и статуса си, като постоянно мислех как да спечеля възхищението на другите. Това, към което се стремях, беше в пълно противоречие с това, което Бог изисква. Помислих си за Божиите слова, които гласят: „Бог не ненавижда нищо повече от преследването на статус от хората, но въпреки това ти упорито продължаваш да се съревноваваш за статус, неизменно го цениш и защитаваш и винаги се опитваш да го вземеш за себе си. Дали във всичко това няма нещо като враждебност към Бог?“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (трета част)). Въпреки че все още не бях прибягвал до това да печеля хора, да се утвърждавам или да създавам независимо царство в интерес на статуса си, като антихрист, и все още не бях извършвал очевидни злодеяния, моите намерения и възгледи зад стремежа ми бяха погрешни. Непрекъснато се стремях да имам място в сърцата на хората. Продължаването по този път е опасно и отвратително за Бог. Като осъзнах това, бях много благодарен за Божията закрила.

Чрез това преназначение на дълга ми бях подтикнат да се замисля за грешния път, по който бях поел, и да се покая преди да е станало твърде късно. Това е Божието спасение за мен. Въпреки че вече нямах възможност да се откроявам и да бъда в центъра на вниманието, успях да се покоря искрено. Изпитвах и известно съжаление, че бях пропилял толкова много време през последните няколко години. Ако бях вложил същите усилия в стремеж към истината и опознаване на себе си, вместо да търся статус, щях да бъда по-разумен и по-покорен на Бог, а не толкова непокорен и покварен, колкото бях сега. За да се справя с тези въпроси, прочетох още два откъса от Божието слово. Всемогъщият Бог казва: „Ако искаш да бъдеш отдаден във всички неща и да удовлетвориш Божиите намерения, не можеш да го направиш, като изпълняваш само един дълг; трябва да приемеш всяко поръчение, което Бог ти дава. Независимо дали е по вкуса ти и съответства на интересите ти, или е нещо, което не ти харесва или никога не си правил преди и намираш за трудно, ти трябва да го приемеш и да се покориш. Не само трябва да го приемеш, но трябва също така проактивно да сътрудничиш, да усвоиш професионалните умения и да придобиеш преживявания и навлизане. Дори да търпиш трудности или умора, унижение или изолация, трябва все пак да го изпълняваш с отдаденост. Само като практикуваш по този начин, ще можеш да бъдеш отдаден във всички неща и да удовлетвориш Божиите намерения. Ти трябва да го изпълняваш като свой дълг, а не като свои лични дела. Как трябва да разбираш дълга? Дългът е нещо, което Създателят, Бог, дава на някого да свърши. Така възниква дългът на хората. Поръчението, което Бог ти дава, е твой дълг и е напълно естествено и обосновано да го изпълняваш според Божиите изисквания. Ако ти е ясно, че този дълг е Божие поръчение, че той е Божията любов и благословия, които идват при теб, ще си способен да приемеш дълга си с боголюбиво сърце и да проявяваш внимание към Божиите намерения, докато изпълняваш дълга си, както и да преодолееш всички трудности, за да удовлетвориш Бог. Хората, които наистина отдават всичко на Бог, никога не бива да отказват Божието поръчение и никога не бива да отказват какъвто и да е дълг. Какъвто и дълг да ти повери Бог, каквито и трудности да включва, не бива да го отказваш, а трябва да го приемеш. Това е пътят на практикуване, а именно — да практикуваш истината и да бъдеш отдаден във всички неща, за да удовлетвориш Бог. Какъв е ключовият момент тук? Това са думите „във всички неща“. „Всички неща“ не са непременно съобразени с твоите желания и не са непременно все неща, които обичаш да правиш или които ти е приятно да приемеш. Има някои задачи, в които не си умел и трябва да се научиш да ги изпълняваш; има някои, които са трудни; други, които изискват да страдаш. Но каквото и да е то, щом е нещо, което Бог ти е поверил, трябва да го приемеш от Бог; трябва да поемеш този дълг и да вложиш сърцето си в доброто му изпълнение, за да можеш да принесеш своята отдаденост и да удовлетвориш Божиите намерения. Това е пътят на практикуване“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Въпреки че си станал за резил, от това можеш да научиш какви са проблемите и недостатъците ти, можеш да научиш, че имаш любов към суетата, и можеш да разбереш, че не си съвършен човек. Това е полезно за твоето себепознание, така че ставането за резил не е нещо лошо. Няма съвършени хора; всички хора имат покварен нрав, както и недостатъци и несъвършенства, и всички хора разкриват поквара, казват и правят неща, които са грешни, и се сблъскват с неуспехи и провали. Така че всички те преживяват моменти, когато стават за резил и се смущават. Това е много нормално. Хората се страхуват да станат за резил главно защото са твърде суетни. Когато можеш да се избавиш от суетата си и да подходиш към този въпрос правилно, следващия път, когато станеш за резил, вече няма да се срамуваш, няма да те е грижа, че това засяга репутацията ти, и вече няма да изпадаш в униние заради това. В този момент човешката ти природа ще е узряла. Това не е ли нещо добро? (Добро е.) Така че, когато станеш за резил, не мисли, че късметът ти е лош, и не търси извинения, за да защитиш суетата и гордостта си. Недей да се смееш и на другите, когато станат за резил. Тези неща са много нормални и всеки ще ги преживее. Когато преживееш много неуспехи и провали, човешката ти природа постепенно става зряла и опитна, и тогава, когато срещнеш тези неща отново, вече няма да бъдеш възпиран и ще можеш да изпълняваш дълга си нормално. В този момент човешката ти природа ще бъде нормална и разумът ти също ще бъде нормален“ (Словото, Т.6 – За стремежа към истината. Как човек да се стреми към истината (2)). След като прочетох Божиите слова, открих път за практикуване в тази ситуация. Независимо дали щяха да ми се възхищават другите и дали щях да имам възможности да се откроя, трябваше да се покоря на организираната от Бог среда и да се отнасям искрено към дълга си, като влагам в него сърцето и силите си. Това беше моята отговорност и това, което трябваше да направя. По-късно, въпреки че понякога в работата, която бях свършил, все още имаше грешки, а когато другите ми посочваха много проблеми, се чувствах зле, вече не реагирах негативно. Колкото повече грешки и неуспехи срещах, толкова повече те ме подтикваха да се върна навреме при Бог, за да опозная покварата си, като анализирах моите отклонения и липси и размишлявах върху тях. Това също така задълбочи паметта ми за някои принципи, което беше от полза както за изпълнението на дълга, така и за навлизането ми в живота. С това разбиране се подобри и начинът ми на мислене и вече не се интересувах толкова много от това как другите ме възприемат. По отношение на професионалните умения, анализирах своите отклонения и проблеми, търсех помощ от братята и сестрите, когато не разбирах нещо, и търсех и навлизах в съответните принципи. Учех се и от добрите практики на другите. По отношение на моето състояние използвах свободното си време, за да размишлявам и разсъждавам, като опознавах себе си въз основа на Божиите слова относно разкриваната от мен поквара. След като практикувах това известно време, започнах да харесвам настоящия си дълг и резултатите от изпълнението му се подобриха в сравнение с преди. Поглеждайки назад към този процес, осъзнавам ревностните и грижовни Божии намерения. Изпълнението на дълга ми в тази среда ми донесе много придобивки. Именно чрез тези неуспехи и разкривания успях да видя ясно своите недостатъци и истинския си духовен ръст, да се науча да се покорявам на Божието върховенство и подредби и да търся повече принципите в дълга си. Нещо повече, постоянното ми закаляване в тази среда доведе до съзряването на човешката ми природа и ме направи по-малко импулсивен и крехък и по-способен да се отнасям правилно към недостатъците си. Накара ме да започна да се уча да търся Божиите намерения и истини принципи. Всичко това е обучение и усъвършенстване за мен.

Като преживях това преназначение на дълга си, разбрах, че какъвто и дълг да изпълняваме, това дали репутацията ни е запазена и дали другите ни се възхищават — тези неща не са важни. Това, което има значение, е дали можем да се покоряваме на Бог и да имаме свидетелства за практикуване на истината. Преди, когато виждах как другите стават негативни и непокорни, след като дългът им е бил преназначен, гледах на тях отвисоко и си мислех, че аз съм по-добър. Сега, когато се изправих пред фактите, видях, че моята природа е твърде надменна и не съм по-покорен на Бог от другите. Чрез разкриването в ситуациите, нагласени от Бог, аз придобих известно познание за себе си и претърпях някои промени. От сърце съм истински благодарен на Бог за спасението!