От Джао Лян, Китай

Един ден през септември 2009 г. две сестри и аз отидохме да проповядваме евангелието на един религиозен водач. Водачът обаче го отхвърли и извика повече от десет членове на своята църква, които ни набиха и ни заведоха в местния полицейски участък. Тогава доста се уплаших и се разтревожих, че полицията ще ни измъчва. Знаех, че Компартията най-много от всичко мрази Бог и се съпротивлява срещу Него и че може безнаказано да убива вярващите, които залови. Много братя и сестри бяха измъчвани след ареста, а някои дори бяха пребити до смърт или осакатени. Тревожех се, че поради малкия си духовен ръст няма да мога да издържа на полицейските изтезания, затова се престорих на ням. Когато ме попитаха откъде съм, кой е църковният ми водач и кой ме е изпратил там да проповядвам евангелието, не казах нито дума. Тогава ме накараха да стоя клекнал, но след като стоях така известно време, краката ми не издържаха повече и паднах на земята. Двама полицаи ме ритаха и тъпчеха безразборно и ми наредиха да стана и да продължа да стоя клекнал. След като стоях така още малко, краката започнаха да ме болят и цялото ми тяло се обля в пот. Един полицай каза подигравателно: „Какво е чувството? Доста добре, а? Ако не започнеш да говориш, ще те накараме да продължиш да клечиш“. Другият полицай грубо възкликна: „Голям инат си, нали? Май ще трябва да го направим по трудния начин. Знам, че мога да ти отворя устата!“. След като каза това, той заклещи бирени бутилки зад коленете ми и каза: „Ако тези бутилки паднат, ще ядеш бой“. След известно време просто не можах повече да издържа да стоя клекнал и бирените бутилки паднаха със звън на пода. Те ме ритнаха на пода и започнаха яростно да ме ритат и тъпчат. Усещах непоносима болка в краката, гърба, раменете и кръста и се свих на кълбо, обзет от агония в сърцето си. Като се има предвид, че китайската конституция изрично гарантира религиозна свобода, ние сме в рамките на законните си права да вярваме в Бог и да проповядваме евангелието, но въпреки това Компартията непрекъснато ни преследва и измъчва. Те наистина са нечестиви! Точно тогава си спомних как учениците на Господ Исус са били преследвани: Стефан бил убит с камъни, задето е отстоявал Господния път, а Петър е бил затворен за това, че проповядвал евангелието и е свидетелствал за Бог, а накрая бил разпънат на кръст с главата надолу. Спомних си, че Бог е казал: „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство“ (Матей 5:10). Тези истории ми подействаха много окуражаващо — светии от всяка епоха са преживели огромно преследване заради разгласяване на Господното евангелие и дори са станали мъченици за Бог. Те са дали велико и гръмко свидетелство, но аз се чувствах слаб и бях в агония, след като претърпях само малко преследване и мъчение. Това, през което бях преминал, дори не се доближаваше до онова, което светиите от предишните епохи са преживели. Имаше стойност и смисъл в това да бъда преследван и измъчван заради разгласяване на евангелието на Божието царство. След като осъзнах това, вече не се чувствах огорчен и придобих обновена вяра. Тихо се помолих на Бог да ми даде воля да понасям страдание, да не се предавам на Сатана и да остана непоколебим в свидетелството си, за да прославя Бог.

Когато полицията видя, че все още не желая да говоря, ми забрани да спя. Двамата полицаи се редуваха да ме наблюдават и щом видеха, че затварям очи, ме ритаха. Около един часа през нощта други двама полицаи, които току-що бяха започнали смяна, ме заведоха в главната зала на полицейския участък и ме накараха да седна на земята. Един от полицаите злобно изкрещя: „Чувам, че си много упорит и не искаш да ни кажеш нищо за вярата си в Бог. Май ще трябва да ти дам малък урок, за да те накарам да говориш!“. При това той яростно ме изрита на земята и натисна силно главата ми с крак. Когато кракът му се заби в главата ми, ме заболя много силно и имах чувството, че ще ми строши главата на парчета. Другият полицай натисна гърдите ми с крак, при което аз веднага почувствах, че не ми достига въздух, а болката беше непоносима. След това той стъпи силно върху бедрата и прасците ми. Вътрешно изпитвах крайна агония и си помислих: „Макар да не съм кой знае колко важна личност или човек с висок статус в този свят, никога преди не съм изпитвал унижението да бъда стъпкан“. Непрекъснато се молех на Бог да ми даде сила, за да мога да издържа на това страдание и да остана непоколебим в свидетелството си. След молитвата си спомних как Господ Исус е бил разпънат на кръста: носел трънен венец, римските войници Му се подигравали и се опитвали да Го унижат, бил е бичуван, докато тялото Му не станало една плетеница от рани, и накрая е бил варварски прикован на кръста. Спомних си Божиите слова, които гласят: „По пътя към Ерусалим Исус изпитваше голяма мъка, сякаш нож се въртеше в сърцето Му, но въпреки това нямаше ни най-малко намерение да отстъпи; мощна сила постоянно Го тласкаше към мястото, където щеше да бъде разпънат. Накрая Той беше прикован на кръста и стана подобие на греховна плът, като така изпълни делото на изкуплението на човечеството. Той се издигна над всички ограничения на смъртта и Хадес. Пред Него смъртта, адът и Хадес загубиха силата си и бяха победени от Него. Той живя тридесет и три години и през цялото време винаги правеше всичко възможно, за да удовлетвори Божиите намерения според Божието дело тогава, като никога не се съобразяваше със Собствената Си печалба или загуба, а винаги правеше планове заради намеренията на Бог Отец“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Как да служим в съответствие с Божиите намерения). Помислих си как Господ Исус е Създателят и Царят на вселената, но въпреки че има такъв величествен и почетен статус, Той е бил готов да претърпи такова страдание и унижение, за да изкупи човечеството. Така че, какво беше малко страдание и унижение за мръсен и покварен човек като мен, който няма по-голяма стойност от една мравка? Беше благословия да имам възможността да понеса това страдание и да свидетелствам за Бог, така че трябваше да бъда щастлив. Когато осъзнах това, отново се почувствах мотивиран и имах волята да понасям страдание. След това те преминаха към друга форма на изтезание. Един полицай запали цигара и я пъхна в носа ми, след което постави чаша на главата ми и каза: „Ако цигарата или чашата падне на пода, ще видиш как ще те подредя!“. Когато цигарата изгоря почти до носа ми, издишах през ноздрите си, за да я издухам. Щом полицаят видя цигарата да пада на пода, започна да ме рита и тъпче, след което грабна четири или пет шепи нелющен ориз, постави ги на врата ми и повдигна яката, за да може оризът да падне вътре. Веднага усетих бодеж и сърбеж по цялото тяло, които бяха трудни за понасяне. Около пет часа сутринта пристигнаха двама служители. Когато им съобщиха, че не съм издал никаква информация, един от тях извади колан от чантата си и започна жестоко да ме удря с катарамата на колана по горната част на дланите, пищялите и коленете. След тези удари изпитвах непоносима болка. И тъй като пак не проговорих, след като ме бяха ударили повече от двадесет пъти, те накрая се отказаха и си тръгнаха.

На втория ден следобед ме изпратиха в окръжния следствен арест. Служител от следствения арест каза на затворниците: „Този е вярващ, който е проповядвал евангелието и отказва да говори. Посрещнете го наистина „топло“!“. Затворниците ме заобиколиха и ме изгледаха заплашително. Всички бяха голи до кръста, а някои дори имаха татуировки, което ми се стори малко плашещо. Вече бях измъчван от полицаите в полицейския участък и тялото ми беше покрито с наранявания. Сега бях изправен срещу цяла банда зли и свирепо изглеждащи затворници — ако и те продължаваха да ме измъчват, дали тялото ми щеше да издържи на насилието? Ако не можех да понеса мъчението и предадях Бог като Юда, след което бъдех проклет и наказан, нямаше ли вярата ми в Бог да бъде пълен провал? Щеше да е по-добре да си разбия главата в стената и да сложа край на живота си, отколкото да предам Бог. Точно тогава си припомних откъс от Божиите слова: „Някои хора дори искат да умрат, когато страдат до определена степен. Това не е истинска любов към Бог; такива хора са страхливци, нямат постоянство, безхарактерни и безсилни са! Бог желае човек да Го обича, но колкото повече човек Го обича, толкова по-големи са страданията му, и колкото повече Го обича, толкова по-големи са изпитанията му. […] Затова през тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да сте предани на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Божиите слова ми помогнаха да осъзная, че онези, които желаят да умрат, когато са изправени пред голямо страдание и големи мъки, са страхливци и посмешище за Сатана; те не могат да удовлетворят Божието намерение. Преди да бъда арестуван, бях решен — поне на думи — повече от всеки друг да обичам и удовлетворявам Бог и да свидетелствам за Него. Но когато ме измъчваха и започнах да страдам, станах негативен и слаб и исках да използвам смъртта, за да избягам от всичко това — къде беше духовният ми ръст? Когато осъзнах това, се почувствах невероятно засрамен и виновен. Тихо се помолих на Бог: „О, Боже, както и да ме измъчват, винаги ще се уповавам на Теб и ще остана непоколебим в свидетелството си“.

По нареждане на полицията главният затворник поиска да узнае името и адреса ми. Той злобно изръмжа: „Ти си вярващ и политически затворник, така че престъпленията ти са дори по-сериозни от тези на убиец. Ако не проговориш, само стой, та гледай какво ще ти сторя!“. Но аз пак не казах нито дума. Като видя, че нямам намерение да говоря, той стана и изви ръцете ми, докато други двама затворници натискаха глезените ми. След това други четирима или петима затворници се редуваха да ме удрят с юмруци по прасците и бедрата. Всеки един удар беше непоносимо болезнен и чувствах, че няма да мога да издържа още дълго. Помислих си: „Дали тези затворници ще ме измъчват до смърт?“. Непрекъснато призовавах Бог да ме закриля и да ми даде сила, за да устоя на опустошението на тези демони. След молитва си спомних как Господ Исус е казал: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от Онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Наистина тези демони действително бяха жестоки, но те можеха само да измъчват и да обезобразят тялото ми; не можеха да убият душата ми. Освен това смъртта на тялото не е истинска смърт. Да бъда преследван и убит от Компартията за това, че свидетелствах за Бог, означаваше, че съм преследван заради праведността, а Бог одобряваше такива дела. Припомних си един химн: „С Божието увещание в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предначертани от Бог и аз ще Му бъда предан и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Желая да видя деня, в който Бог придобие слава). Докато разсъждавах върху текста на химна, волята да устоя на всяко страдание и да остана непоколебим в свидетелството си за Бог нарасна в мен. След побоя краката ми бяха силно подути и покрити със сини и зелени натъртвания. Най-малкото докосване засилваше болката още повече. Поради сериозните наранявания на мускулите на краката ми не можех да клекна, така че трябваше да седя на ръба на клекалото, когато ходех до тоалетната. Жестоките им побои станаха редовно явление. Един от затворниците, който беше тренирал бокс, ме използваше като боксова круша, за да упражнява ударите си с юмрук и длан, и често ме сечеше по врата с ръба на ръката си. Всеки път, когато замахваше и ме удряше по този начин, ми се завиваше свят. Имаше и един особено свирепо изглеждащ затворник, който ме притисна към леглото, сграбчи яростно врата ми с две ръце и ме души почти до смърт, когато видя, че няма да издам никаква информация за вярата си в Бог, както и да ме измъчваха. На няколко пъти главатарят на затворниците и неговите лакеи увиваха барут от кибритени клечки в памучни топки, след което заклещваха топките между пръстите на ръцете и краката ми и ги запалваха. Така ми изгориха пръстите на ръцете и краката, което ми причини изгаряща болка. След това главатарят умишлено стъпваше върху изгорените пръсти на краката ми, докато от раните не потечеше кръв. Всеки път, когато затворниците ме измъчваха и издевателстваха над мен, призовавах Бог и Го молех за сила. Само чрез Божието напътствие успях да устоя на многократното мъчение на демоните.

Един ден в края на ноември бях разпитан от прокуратурата за четвърти път, но пак отказах да говоря. Един полицай каза на главния затворник: „Той няма да ни каже нищо и на прокуратурата започна да ѝ писва. Трябва да измъкнете нещо от него, каквото и да ви струва“. След това главатарят нареди на други четирима или петима затворници да ме съблекат гол, след което запали пластмасова купа и остави горещата разтопена пластмаса да капе върху кожата ми. Всяка капка ме караше да се гърча от болка — беше толкова раздираща, че не можех да я понеса. Яростно се борех срещу тях, но те ме държаха здраво, така че не можех да мръдна. Непрекъснато призовавах Бог в сърцето си с думите: „О, Боже, не мога да понеса повече. Моля Те, закриляй ме. Дай ми сила и волята да понеса това страдание, за да не се предам на Сатана и да мога да остана непоколебим в свидетелството си за Теб до смърт“. Отново си спомних как Господ Исус е бил прикован жив на кръста от римските войници и как кръвта Му бавно е изтекла и пресъхнала. Въпреки Своята величавост и достойнство Бог, Който е високо, се въплъти и понесе непоносимо страдание на земята, за да спаси човечеството. Бог беше невинен и не заслужаваше такова страдание, но Той тихо понесе всичко, за да спаси човека. Като се има предвид, че бях просто един покварен човек, понасянето на това малко страдание изобщо не беше голяма работа. В Китай, където на Бог се гледа като на враг, е трудно да се избегне страданието от преследване, ако човек иска да следва Бог и да постигне истината и живота. Но страданието си струва и има смисъл, защото то е с цел да се придобие истината и да се постигне спасение. Това дивашко мъчение ми позволи ясно да видя нечестивата, изпълнена с омраза към истината и богоненавистна същност на Компартията. Тя се съпротивлява на Бог, жестоко измъчва хората и не е нищо повече от зъл дух и демон. Когато осъзнах всичко това, намразих големия червен змей още повече — колкото повече ме преследваше, толкова повече щях да се уповавам на Бог, за да остана непоколебим в свидетелството си и да го унижа! Преборих се с болката и някак си преминах през това изпитание. Същата нощ, докато затворниците спяха, огледах нараняванията си: бедрата и прасците ми бяха силно насинени. Гърдите ми бяха изгорени, а кожата върху тях беше кървава и обезобразена. Цялото ми тяло беше покрито с изгаряния. Помислих си: „Вече са ме докарали до това състояние. Ако утре отново ме измъчват така, дали ще мога да го понеса?“. Изтръпнах при мисълта каква непоносима болка ме очаква и имах чувството, че главата ми ще експлодира и че ситуацията вече е преминала границата на това, което тялото ми може да понесе; бях на ръба на нервен срив. Бързо се помолих на Бог: „О, Боже, сърцето ми е пълно със страх и не мисля, че мога да издържа още много от това. Моля Те, дай ми сила да остана непоколебим“. След молитвата си припомних Божиите слова, които гласят: „Вярата е като тесен дървен мост: тези, които се вкопчват в живота и се боят от смъртта, няма да го преминат лесно, но онези, които са готови да отдадат живота си, могат да го преминат с твърда крачка и без притеснения. Ако хората таят плахи и страхливи мисли, то е защото Сатана ги е заблудил; той се бои, че ще преминем моста на вярата, за да навлезем в Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 6). Божиите слова ми показаха път напред — само като разчитах на вярата и рискувах живота си, можех да премина през това уверен и без да се тревожа. Като живеех в малодушие и страх, не попадах ли право в капана на Сатана? Помолих се на Бог, тъй като не желаех повече да живея в страх и Сатана да ме прави на глупак. Бях готов да се оставя напълно в Неговите ръце и щях да остана непоколебим в свидетелството си и да унижа Сатана, дори ако това означаваше да бъда пребит до смърт. Почувствах облекчение и имах вярата да посрещна всичко, което ми предстоеше. Точно тогава си припомних един химн, наречен „Издигане сред мрак и потисничество“: „Жестокото преследване на големия червен змей ме накара да прозра лицето на Сатана. Чрез многобройни изпитания и мъки аз видях Божията мъдрост и всемогъщество. След като разбрах истината и придобих вяра, как бих могъл да съм доволен да не следвам Бог? Дълбоко мразя Сатана, а още повече мразя големия червен змей. Земята, където царуват демонските царе, е жив ад. Сатана ме дебне по петите и няма безопасно място за живеене. Да вярваш в Бог и да Го почиташ е напълно естествено и обосновано. След като съм избрал да обичам Бог, аз ще бъда предан докрай. Сатана и демонските царе са крайно жестоки, истински безсрамни и достойни за презрение. Виждам ясно демоничната физиономия на Сатана и сърцето ми още повече обича Христос. Никога няма да протакам безчестно съществуване, като подгъвам крак пред Сатана, и никога няма да предам Бог. Ще изтърпя всички несгоди и болки и ще издържа през мрачните нощи. За да донеса утеха на Божието сърце, ще дам победоносно свидетелство“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни). Този химн имаше дълбок смисъл за мен и колкото повече го пеех, толкова по-окуражен се чувствах. Едва след като бях дивашки преследван от Компартията, ясно видях нейната съпротивляваща се на Бог, жестока, демонична същност. Като вярващи в Бог ние вървим по правилния път в живота — проповядваме евангелието, свидетелстваме за Бог и позволяваме на другите да получат Божието спасение. Това е справедливо дело, но Компартията неистово арестува и преследва вярващи, като измъчва заловените, докато не стигнат до ръба на смъртта, за да ги накара да предадат Бог и за да постигне целта си да упражнява власт и да контролира хората завинаги. Компартията не е нищо повече от банда демони, които мразят Бог и истината! Щом видях Компартията такава, каквато е — отблъскваща и зла, я намразих с цялото си сърце, изоставих я и реших никога да не се предам!

Още на следващия ден, когато главатарят видя колко обезобразена беше плътта на гърдите ми от всички изгаряния, той малко се притесни и каза на другите затворници: „Не можем повече да го измъчваме. Ако го убием, вината ще падне върху нас и ще ни удължат присъдите“. Когато чух това, почувствах, че Бог ми беше отворил път за изход и тихичко Му благодарих. В крайна сметка полицията не можа да намери никакви доказателства, за да ми потърси наказателна отговорност, но настоя да ме обвини в „нарушаване на обществения ред“, за което бях осъден на 75 дни затвор.

Претърпях ужасно страдание и жестоко преследване в ръцете на Компартията, но Божиите слова ме просветляваха и водеха на всяка стъпка, като ме изпълваха с вяра и сила и ми помогнаха да остана непоколебим сред тези мъки. Без Божията закрила и напътствието на Неговите слова можех да бъда измъчван до смърт от тях по всяко време. В същото време видях как Бог управлява всички неща и господства над тях. Колкото и злобен и своеволен да е Сатана, той е просто един победен противник на Бог. По думите на Всемогъщия Бог: „Независимо колко „невъобразимо могъщ“ е Сатана, колко е дързък и амбициозен, колко голяма е разрушителната му способност, колко широкообхватни са способностите му да покварява и примамва човека, колко хитри са номерата и машинациите, с които го сплашва, или колко разнообразни са формите на съществуването му, той никога не е бил способен нито да създаде едно-единствено живо същество, нито да установи закони или правила за съществуването на всички неща, нито да управлява който и да е обект, одушевен или неодушевен, и да господства над него. В целия космос и на небесния свод няма нито един човек или нещо, създадени от него или съществуващи заради него, нито има човек или нещо, което да е под неговото върховенство или управление. Напротив, той не само трябва да съществува под господството на Бог, но трябва и да се подчинява на всички Божии заповеди и нареждания. Без Божието позволение Сатана не може свободно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята. Без Божието позволение той не може да докосне дори мравките по земята, камо ли човечеството, създадено от Бог. В Божиите очи Сатана е по-низш от лилиите в планината, от птиците, летящи във въздуха, от рибите в морето и от червеите на земята. Неговата роля сред всички неща е да служи на всички неща, да служи на човечеството и да служи на Божието дело и на Неговия план за управление. Независимо колко злобна е природата му и колко нечестива е същността му, единственото, което може да направи, е покорно да изпълнява функцията си: да служи на Бог, като изпълнява добре ролята на контрастиращ предмет. Такива са същината и изначалната позиция на Сатана. Неговата същност няма нищо общо нито с живота, нито с могъществото, нито с властта. Той е просто играчка в Божиите ръце, просто машина, която Бог използва за служба!“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I).