След като приех Божието дело от сетните дни, винаги се събирах с братя и сестри, които бяха вярвали в Бог дълго време. Когато видях, че всички можеха да говорят за покварата, която разкриваха, докато провеждаха общение за Божиите слова, че можеха да се проверяват, да се самоанализират и да анализират покварата си според Божиите слова, започнах наистина да им завиждам и да ги имитирам. Постепенно аз също станах способен да се проверявам спрямо Божиите слова и да признавам покварата си на сбирките. Мислех, че това е себепознание. Някои братя и сестри видяха, че вярвам в Бог само от две или три години, но че когато говоря за себепознание, думите ми са подредени и дълбоки, и ме гледаха с възхищение. Бях много горд. Мислех, че имам добри заложби и знание как да опознавам себе си и че ако продължавам да се стремя по този начин, няма да съм далеч от промяна на нрава и постигане на спасение. След това се съсредоточих върху това да полагам усилия над общението за себепознанието ми. Често цитирах строгите Божии слова, които разобличаваха хората, за да проверя себе си и да накарам другите да видят, че разбирането ми е дълбоко и проницателно и че навлизането ми в живота е по-добро от това на останалите. Никога не размишлявах дали този начин на разбиране е правилен и едва по-късно, след като бях кастрен няколко пъти, осъзнах, че себепознанието ми е фалшиво.

През ноември 2020 г., заедно с две други сестри, преглеждах видео материали, направени от някои братя и сестри. По онова време бяха предавани много видео материали и братята и сестрите повдигаха много въпроси. Някои от тях не знаех как да разреша. И тогава се показа нехайното ми отношение. Мислех си: „Отговарям за няколко групи. Доста съм зает и има още куп видео материали, които трябва да бъдат прегледани. Ако разсъждавам внимателно и оценявам всеки видео материал на базата на принципите, ако искрено се опитвам да разреша всеки въпрос, повдигнат от братята и сестрите, ще са необходими доста усилия. Колко свободно време ще ми остане така? Засега ще оставя настрана някои от въпросите, които не мога да разбера. Също така, двете сестри, с които си сътруднича, са малко по-бавни в преглеждането на видео материалите, така че, ако аз ги преглеждам бързо, няма ли просто да си направя лоша услуга? Просто ще работя със същата скорост като другите. Освен това, никой не може да изпълнява дълга си перфектно. Има много истини, които също не разбирам напълно. Не е възможно всеки въпрос да се разреши изцяло, така че да съм възможно най-близо до това, е достатъчно“. Като мислех така, не полагах много усилия за разрешаването на някои от въпросите във видео материалите или за преодоляването на объркването на братята и сестрите. По-късно приключих с преглеждането на всички видео материали, които имах, и тъй като бях прегледал повече от сестрите, с които си сътрудничех, изпитвах известно самодоволство и мислех, че съм изпълнил дълга си доста съвестно и отговорно. Но след известно време надзорникът прегледа видео материалите, които бяхме предали, откри много пропуски, базирани на принципите, и написа строго писмо, за да ни скастри. „Изпълнявате този дълг толкова дълго, а тези основни принципни проблеми все още се появяват. Това наистина не бива да се случва! Не че не разбирате принципите. Това е по-скоро тежък случай на нехайно поведение. Трябва сериозно да премислите отношението си към дълга си!“. Като чух строгото кастрене на надзорника, се почувствах онеправдан и се съпротивлявах. Мислех си: „Напоследък полагам доста големи усилия в изпълнението на дълга си. Защо не спомена и нещо положително за нас, а се фокусира единствено в разобличаването на проблемите ни? Освен това, никой не може да изпълнява дълга си перфектно, винаги има недостатъци. Ние имаме повърхностно разбиране за истината и не можем да прозрем някои въпроси, затова е нормално да има проблеми в някои от предадените от нас видео материали. Защо не можеш да го разбереш?“. В сърцето си продължавах да споря. Когато разговарях със сестрите, с които си сътрудничех, преднамерено или не, споделих възгледите си. Казах: „Надзорникът е прекалено взискателен. Няма такова нещо като съвършенство. Независимо колко пъти проверяваш видео материал, пак ще има пропуски…“ По-късно, като видях двете сестри да пишат за размислите и знанието си, осъзнах, че напълно съм се противял и съм искал да споря, когато ме кастрят, и че това въобще не е било самопознание! Това кастрене бе дошло от Бог и трябваше да го приема, да се самоанализирам и да опозная себе си. И така, открих уместни Божии слова, отнасящи се към нехайното ми състояние при изпълнението на дълга ми, и се замислих как мога да пиша по-дълбоко за самоанализирането си. Цитирах по-строгите Божии слова, разобличаващи човешката нехайност. Казвах, че небрежното отношение към дълга е сериозно предателство към Бог, че нехайството в дълга ми говори за бедна човешка природа и че разпространението на заблуди с цел да подведа хората ме прави гнила ябълка. След като напишех нещо, сравнявах размислите си с тези на двете сестри и чувствах, че моите размисли са по-дълбоки. Бях доста доволен от себе си. Мислех, че мога да се самоанализирам и да опознавам себе си, когато ме кастрят, че мога да се разнищя в дълбочина в светлината на Божиите слова, и вярвах, че съм научил урок. Също така се чувствах малко горд. Мислех, че след като прочете размислите ми, надзорникът със сигурност ще почувства, че аз, като водач на екипа, имам по-дълбоко разбиране от сестрите, с които си сътрудничех, и че моето навлизане в живота е по-добро от техните. Освен това, бях писал толкова негативно за себе си, че този път надзорникът нямаше много какво да каже. Но, за моя изненада, няколко дни по-късно получих друго писмо от надзорника. Това писмо беше дори по-сурово от предишното. Директно заявяваше, че моите самоанализ и себепознание са повърхностни и аз не познавам себе си истински, и че моите погрешни виждания са подвели сестрите и са причина всички да занемарят себепознанието. В писмото още се казваше, че последиците от това са сериозни и че трябва да размишлявам още. Открих, че ми е трудно да приема тези сурови думи на разобличение. Мислех си: „Как така не се познавам истински? Позовавам се на Божиите слова, за да размишлявам и да анализирам покварата си, и моето разбиране е по-дълбоко от това на сестрите, с които работя. Не е ли това истинско себепознание? Ако сестрите не познават себе си, как така са били подведени от мен? Аз само говорех небрежно — как така съм ги подвел?“. Няколко дни се противях и се чувствах дълбоко онеправдан. Вярвах, че надзорникът ме е взел на прицел и се опитва да ми усложни живота. Фокусирах се изцяло върху него и не се самоанализирах подобаващо, нито се опознавах. Сърцето ми ставаше все по-мрачно и унило. Не можех да успокоя сърцето си в дълга си и молитвите ми не можеха да намерят Бог. Осъзнах, че нещо в състоянието ми е грешно. Тогава си спомних за писмото, което бях написал до надзорника. Бях го написал добре и признавах, че съм разпространявал негативизъм, че съм накарал сестрите, с които си сътрудничех, да застанат на моя страна и да проявят недоволство от надзорника, и също така признавах, че разпространяването на заблуди и подвеждането на хората ме правят гнила ябълка, но защо когато отговорникът ме разобличаваше и кастреше, не бях способен да го приема и се противях? Не означаваше ли това, че предишното ми разбиране е било погрешно? То не е било истинско самопознание! Също така осъзнах, че просто съм се заставил да напиша няколко думи на проверка и себепознание, за да оставя добро впечатление у надзорника. Нима този вид самопознание не бе фалшиво и измамно? В този момент постепенно осъзнах, че не съм приел истински кастренето, че всъщност не притежавам истинско самопознание и че мрачността и унилостта, които чувствах в сърцето си, са там, защото Бог е отвратен от стореното от мен и крие лицето Си от мен. Дойдох пред Бог и Го помолих да ме просветли, за видя ясно проблемите в себе си.

По-късно прочетох два откъса от Божиите слова: „Първото нещо, което някои хора казват, когато разговарят за себепознанието си, е следното: „Аз съм дявол, жив Сатана, и се противопоставям на Бог. Аз се бунтувам срещу Него и Го предавам. Аз съм змия и съм зъл човек, който заслужава да бъде прокълнат“. Това ли е истинско себепознание? Те говорят само общи приказки. Защо не дават примери? Защо не извадят наяве срамните неща, които са вършили, за да ги анализират? Като ги чуят, някои непроницателни хора си мислят: „Ето това е истинско себепознание! До какви висоти е стигнал, щом смята себе си за дявол и дори се проклина!“. Много хора, особено новоповярвалите, са склонни да се подвеждат от тези приказки. Те смятат, че говорещият е чист и има духовно разбиране, че обича истината и че е подходящ за водач. След като общуват с него известно време обаче, те установяват, че това не е така, че човекът не е такъв, какъвто са си го представяли, а е изключително фалшив и измамен, че умело се прикрива и преструва, и това силно ги разочарова. […] Например човек може да знае, че мами, че таи куп дребни кроежи и интриги, а може и да е способен да разпознае, когато други разкриват измамността си. Затова трябва да проверите дали наистина се покайва и дали се отървава от измамността си, след като е признал, че мами. А ако отново прояви измамност, проверете дали изпитва вина и дали се чувства засрамен от това, че го е направил, и дали се разкайва искрено. Ако не изпитва никакво чувство на срам, да не говорим за покаяние, себепознанието му е повърхностно и небрежно. Той просто симулира дейност, а познанието му не е истинско. Той не смята, че измамата е чак такова зло или че е демонична, и определено не счита, че тя представлява безсрамно и подло поведение. Той си мисли: „Всички хора мамят. Единствено глупаците не го правят. Една дребна измама не те прави лош човек. Нито съм извършил злодеяние, нито съм най-измамният човек на света“. Може ли такъв човек наистина да познава себе си? Определено не може, защото не познава измамния си нрав и не се отвращава от измамата, а каквото и да казва за себепознанието, това са преструвки и празни приказки. Не е истинско себепознание, ако не познава собствения си покварен нрав. Измамниците не могат да се опознаят истински, защото им е трудно да приемат истината. По тази причина те няма да се променят истински, колкото и думи и доктрини да изричат“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. В стремежа към истината помага единствено себепознанието). „Как може да се разпознае дали един човек обича истината? От една страна, трябва да се види дали този човек може да опознае себе си въз основа на Божието слово, дали може да се самоанализира и да изпитва истинско покаяние. От друга страна, трябва да се види дали може да приема и практикува истината. Ако това е така, значи е човек, който обича истината и може да се покорява на Божието дело. Ако само разпознава истината, но никога не я приема и не я практикува, както казват някои хора: „Разбирам цялата истина, но не мога да я практикувам“, това доказва, че не е някой, който обича истината. Някои хора признават, че Божието слово е истината и че имат покварен нрав, а освен това казват, че са готови да се покаят и да се преобразят напълно, но след това няма никаква промяна. Думите и действията им са все същите като преди. Когато говорят за себепознание, сякаш разказват виц или скандират лозунг. Изобщо не размишляват и не опознават себе си в дълбините на сърцето си. Основният проблем е, че нямат нагласа за покаяние. Още по-малко проявяват искрена откровеност за своята поквара, за да се самоанализират истински. По-скоро се преструват, че опознават себе си, като преминават през процеса нехайно. Те не са хора, които истински познават себе си или приемат истината. Когато такива хора говорят за себепознание, те го правят нехайно; прикриват се, мамят и проявяват фалшива духовност. Някои хора са измамни и когато виждат, че другите разговарят за своето себепознание, си мислят: „Всички останали проявяват откровеност и анализират собствената си измама. Ако не кажа нищо, всички ще си помислят, че не познавам себе си. Значи ще ми се наложи да отбия номера!“. После описват собствената си измама като много сериозна, онагледяват я по драматичен начин, а себепознанието им изглежда особено задълбочено. На всеки, който ги слуша, му се струва, че те наистина познават себе си, и съответно ги гледа със завист, което пък ги кара да се чувстват великолепно, сякаш току-що са се сдобили с ореол. Този начин на себепознание, постигнато през пръсти, съчетано с прикриване и измама, подвежда другите“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. В стремежа към истината помага единствено себепознанието). Чрез разобличаването на Божиите слова и като се съпоставях с тях, осъзнах, че себепознанието ми не е нищо друго, освен лицемерие и измама. Себепознанието ми беше само за показ и за да угоди на отговорника ми. Мислех, че той бе посочил недостатъците ни. Беше казал, че сме безотговорни и нехайни към дълга си. Всички сестри, с които работех, се самоанализираха и, ако не познавах себе си, щеше да изглежда, че не приемам да ме кастрят. Ако моята самоанализа като водач на екипа беше по-повърхностна от тази на останалите, нямаше ли да изглежда, че навлизането ми в живота е по-слабо? С това намерение, неохотно написах няколко думи на самоанализа и себепознание. Но това не бе искрено познание, извиращо от сърцето. Не бе и истинско разбиране, породено от приемането на Божието правосъдие и наказание. Не изпитвах чувство за болка, нито за дълг. Беше само за да го видят другите, сякаш просто редях лозунги и бомбастични приказки. На думи, признавах нехайното си отношение, но в сърцето си не го вярвах истински. Дори си мислех: „Не е кой знае какво, ако има някакви проблеми или отклонения в дълга ми. Кой може да изпълнява дълга си безупречно? Отговорникът ми се хваща за малък проблем в дълга ми, за да ме кастри и порицава. Той е прекалено взискателен!“. Също така, разпространявах недоволство срещу отговорника зад гърба му. По какъв начин това бе самопознание? По-лошо беше, че макар че очевидно вътрешно не приемах кастренето на отговорника, се държах така, сякаш прилагах към себе си Божиите слова, разобличаващи човешкото нехайство. Виждах, че вътрешното и външното ми състояние са в противоречие, че мамя другите и създавам грешно впечатление. Наистина бях измамен! Едва разкриването на фактите ме убеди напълно. Наистина ми липсваше истинско разбиране за себе си. Самопознанието ми бе просто формални и празни думи, нищо повече от преструвка и измама. Независимо колко задълбочена или пълна изглеждаше самоанализата ми, всичко бе само фалш и лъжа. Като го осъзнах, най-после се вразумих. През всички тези години на вяра в Бог, постоянно говорех за себепознание и се самоанализирах по време на сбирките. Но дори с цялото това знание, пак нямаше кой знае каква промяна. Себепознанието ми беше само за да придобия възхищението и похвалите на другите, да парадирам с така нареченото си добро навлизане в живота, и дори тайно да сравнявам общението и знанието си с тези на моите сестри по време на сбирките, да видя кой притежава по-дълбоко и по-цялостно разбиране. Моето себепознание бе само на хартия. И макар да ме изпълваха грандиозни лозунги и сурово да се разобличавах, като понякога дори казвах, че съм дявол, Сатана и антихрист, това не бе истинско приемане на правосъдието в Божиите слова и не идваше от сърцето. Напротив, само цитирах Божиите слова. Говорех за грандиозни доктрини, които звучаха дълбокомислено, но всъщност бяха празни и лишени от истинско разбиране за поквареното ми състояние. Този вид самопознание мамеше другите и ме заслепяваше. Неизменно мислех, че като признавам покварата си и се съпоставям с Божиите слова, разобличаващи покварената същност на човека, опознавам себе си истински. И дори се възхищавах на себе си за това. Но реално не можех да приема дори едно правилно мнение. Когато ме кастреха, се отбранявах и се опитвах да се оправдая. Ако продължавах така, дори да вярвах в Бог през целия си живот и да говорех за себепознание всеки ден, пак нямаше да постигна искрено разкаяние или промяна. И накрая сатанинският ми нрав щеше да остане непроменен и Бог със сигурност щеше да ме изостави и отстрани. Като осъзнах това, прозрях глупостта си и в каква опасност се намирах!

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово: „Някои антихристи са особено умели в преструването, в маменето на хората и в това да се крият зад фасада. Когато се сблъскат с хора, които разбират истината, те започват да говорят за своето себепознание и казват също така, че са дявол и сатана, че човешката им природа е лоша и че заслужават да бъдат прокълнати. Да предположим, че ги попиташ: „След като казваш, че си дявол и сатана, какви злодеяния си извършил?“. Те ще ти кажат: „Не съм направил нищо, но съм дявол. И не само съм дявол, но и сатана!“. След това ги питаш: „Щом казваш, че си дявол и сатана, какви зли дела на дявол и сатана си извършил и как си се противопоставил на Бог? Можеш ли да кажеш истината за злите неща, които си извършил?“. Те ще кажат: „Не съм извършил нищо зло!“. Тогава ти ще настояваш още повече и ще попиташ: „Ако не си извършил нищо зло, защо тогава казваш, че си дявол и сатана? Какво се опитваш да постигнеш, като казваш това?“. Когато станеш сериозен с тях по този начин, те няма да имат какво да кажат. В действителност те са извършили много лоши неща, но по никакъв начин няма да споделят с теб фактите за това. Просто ще се правят пресилени изказвания и ще бълват някакви доктрини, за да говорят за своето себепознание по един кух начин. Когато стане дума за това как конкретно са привличали хора, как са мамили хора, как са ги използвали въз основа на своите чувства, как не са се отнасяли сериозно към интересите на Божия дом, как са нарушавали работните правила, как са мамили Горното, как са крили неща от братята и сестрите и колко много са навредили на интересите на Божия дом, те няма да кажат нито дума за тези факти. Това истинско себепознание ли е? (Не.) Като казват, че са дявол и сатана, не симулират ли себепознание, за да се възвеличават и да свидетелстват за себе си? Не е ли това методът, който използват? (Така е.) Средностатистическият човек не може да прозре този метод. […] Сатана понякога подвежда хората, като се възвеличава и свидетелства за себе си, а понякога може да признае грешките си по заобиколен начин, когато няма друг избор, но всичко това е фасада, а целта му е да спечели съчувствието и разбирането на хората. Той дори ще каже: „Никой не е съвършен. Всеки има покварен нрав и всеки е способен да допуска грешки. Щом човек може да поправи грешките си, той е добър човек“. Когато хората чуят това, те го считат за правилно и продължават да се кланят на Сатана и да го следват. Методът на Сатана е сам да признава грешките си, тайно да се възвеличава и да издига позицията си в сърцата на хората, така че хората да приемат всичко в него — дори грешките му, а след това да му простят тези грешки, постепенно да ги забравят и накрая да приемат напълно Сатана, като му станат предани до смърт, никога не го напускат или изоставят и го следват докрай. Не е ли това методът, по който Сатана върши нещата? Ето така действа Сатана и антихристите също използват този метод в действията си, за да изпълнят амбициите и целите си — хората да им се кланят и да ги следват. Последиците, до които води това, са същите и изобщо не се различават от последиците от това, че Сатана заблуждава и покварява хората“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Четвърта точка: те се превъзнасят и свидетелстват за себе си). Самоанализата разкриваше, че съм точно това, което Бог разобличава. Когато ме кастреха, беше ясно, че се отбранявам и вътрешно отказвам да се покоря, но за да накарам другите да кажат, че мога да приема истината, и да подменя негативното впечатление на отговорника си с добро, без колебание анализирах проблемите си и ги знаех, и използвах сурови думи, за да се подложа на проверка. Казвах, че ми „липсва човешка природа“, че „подвеждам другите“ и че „смущавам и прекъсвам работата на църквата“, за да накарам другите да мислят, че разбирам себе си дълбоко и цялостно. Всъщност правех крачка назад, за да направя две напред. Веднага признавах грешките си, за да запуша устата на другите, и карах всички да ме одобряват, да ми се възхищават и да казват, че мога да приема истината, че навлизам в живота и поправям грешките си веднага, щом ги видя. Използвах фалшива привидност и празна доктрина, за да се представя в добра светлина, докато реално просто исках да се изтъкна, да се възвеличая и да измамя другите. Виждах, че знанието ми крие много срамни мотиви и планове, целящи да скрият истината за мен, да подведат другите и да ги накарат да ми се възхищават. Бях наистина отвратителен! При това всъщност не мислех, че проблемите ми са толкова сериозни. Описвах себе си като отвратителен и достоен за презрение. По същество това, което правех, беше да лъжесвидетелствам, за да подведа другите. И едва чрез това разкриване видях колко измамна е всъщност природата ми. Можех да фалшифицирам и подправям дори самопознанието си. Отговорникът ми беше абсолютно прав да ме разобличава и кастри!

По-късно прочетох откъс от Божиите слова и добих известно разбиране за грешния път, по който бях поел. Всемогъщият Бог казва: „Сред търсещите живот Павел беше човек, непознаващ собствената си същина. Той изобщо не беше смирен и покорен, нито познаваше същността си, противопоставяща се на Бог. И така, той не беше преминал през подробни преживявания и не беше човек, практикуващ истината. Петър беше различен. Той познаваше слабостите и несъвършенствата си, и покварения си нрав на сътворено същество, и така имаше път за практикуване, по който да промени нрава си; той не беше от хората, които боравеха само с доктрината, но не притежаваха реалност. Онези, които се променят, са новите хора, които биват спасени, и те са годните да се стремят към истината. Хората, които не се променят, принадлежат към естествено отживелите; те не са били спасени или, иначе казано, Бог ги е отритнал. Той няма да ги запомни, колкото и много да са работили. Като съпоставиш това със собствения си стремеж, би трябвало да ти стане съвсем ясно дали си като Петър или като Павел. Ако в търсенето ти все още няма истина и ако дори и днес си нагъл и арогантен като Павел, речовит и горделив като него, ти несъмнено си обречен на провал дегенерат. Ако търсиш същото като Петър, ако се стремиш към практики и истински промени, лишен си от своенравие и арогантност и се стараеш да изпълниш дълга си, ти си сътворено същество, което може да постигне победа. Павел не познаваше собствената си същност или поквара, а още по-малко осъзнаваше непокорството си. Той никога не споменаваше презрителното си незачитане на Христос, нито пък изпитваше особено съжаление. Даваше само кратко обяснение и дълбоко в сърцето си така и не се предаде изцяло на Бог. Въпреки че падна по пътя за Дамаск, той не се вгледа дълбоко в себе си. Задоволи се само да продължи да работи и не смяташе, че е от особено значение да опознае себе си и да промени стария си нрав. За да се утеши и да си прости миналите грехове, за него беше достатъчно само да говори истината, да предоставя ресурс на другите като мехлем за съвестта си и повече да не преследва учениците на Исус. Стремеше се единствено към бъдещия венец и към временна работа; целта му бе да добие обилна благодат. Павел не търсеше достатъчна истина, нито се стремеше да се задълбочи в истината, която не бе разбрал преди. Следователно, може да се каже, че себепознанието му е фалшиво и че не е приел наказание или съд. Способността му да работи не означава, че е познавал собствената си природа или същност; той полагаше усилия само за видимите практики. При това, той се стремеше не към промяна, а към познание. Делото му изцяло се дължеше на появата на Исус по пътя за Дамаск. Първоначално той нямаше намерение да се захване с такова дело, а и това дело не възникна, след като бе приел старият му нрав да бъде скастрен. Както и да работеше, предишният му нрав си остана непроменен, поради което не успя да изкупи миналите си грехове с работата си, а просто изигра определена роля за църквите в онези времена. За такъв човек, чийто предишен нрав не се промени — тоест, който не получи спасение и съвсем не притежаваше истината — Павел беше категорично неспособен да стане един от приетите от Господ Исус“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек). Божиите думи разобличават пътищата, по които са поели Петър и Павел. Успехът на Петър във вярата в Бог се основавал на добросъвестния му стремеж към истината и фокуса върху самопознанието. Той взискателно се сравнявал с думите на Господ Исус, разобличаващи човешката природа. Самоанализирал се в светлината на Божиите слова и накрая добил истинско самопознание. Провалът на Павел се дължал на неговата липса на знание за покварената му същност. Той бил доволен просто от вербално признание, наричал себе си грешник и главатар на грешниците. Но никога не анализирал или разкрил как се бунтувал срещу Господ Исус и му се противил, нито какво зло извършил. Себепознанието му било празно и фалшиво. Това не само не променило отношението му към живота, но го направило дори още по-надменен, и накрая той безочливо свидетелствал в своя полза, като твърдял, че живее като Христос. Чрез разобличаването на Божиите думи осъзнах, че вървя по същия път като Павел. През всичките тези години на вяра в Бог говорех за самопознание на сбирките и пред братята и сестрите, като казвах, че съм арогантен, егоист, подъл и ми липсва човечност, дори твърдях, че съм дявол и Сатана. Думите на самопознанието се лееха лесно от устата ми и независимо кой аспект на покварения ми нрав признавах, можех да говоря за него десет до двайсет минути. Но в сърцето си не чувствах болка или безпокойство. Не можех да не се запитам: „С цялото това самопознание през всичките тези години приемал ли съм истински съда на някое от Божиите слова? Наистина ли съм намразил себе си? Кой аспект на покварения ми нрав наистина се е променил?“. Всеки път на сбирките или когато другите ме разобличаваха, аз разисквах някакво доктринно знание само защото това се очакваше, но не чувствах вина или чувство за дълг в сърцето си и после никога не се замислях как да се стремя към промяна. Колкото повече се опознавах по този начин, толкова по-небрежен ставах и изгубих мотивацията си да напредна в дълга си. Себепознанието ми въобще не ме промени. Напротив, направи ме самодоволен и възхитен от себе си. Мислех, че съм признал, че съм нехаен, егоистичен и достоен за презрение, както и че ми липсва човешка природа. Дори мислех, че разбирането ми е по-дълбоко и по-пълно от това на другите, и този факт означава, че съм навлязъл в истината. Това лицемерно себепознание не само измами другите, но подведе и мен. И накрая аз бях този, който претърпя загуба. Всъщност някои братя и сестри разпознаха това така наречено мое себепознание. Един брат дори ми каза: „Себепознанието, за което говориш, изглежда велико и недостижимо за повечето хора и отначало му се възхищавах, но с времето не те видях да постигаш много промяна или да навлизаш!“. Като се замисля, наистина е жалко! През годините, докато изпълнявах дълга си, Бог подреди много ситуации за мен и също така бях подложен на много кастрене, но допуснах всички тези възможности да ми се изплъзнат и не се самоанализирах подобаващо, нито се опознавах по тези въпроси. Бог бе изразил толкова много слова, разобличавайки всички аспекти на покварения човешки нрав с надеждата, че хората наистина могат да приемат правосъдието на Неговите слова, да се отърват от покварения си нрав и да постигнат спасение. Но аз просто използвах буквално Божиите слова като инструмент да парадирам, въоръжавайки се с куп доктрини, обаче изобщо не промених покварения си нрав. Бях точно като лицемерните фарисеи. Като се замисля, имах усещането за криза и осъзнах, че не мога да продължавам така. Затова се помолих на Бог да ме направлява, за да поправя грешните си стремежи и да се опозная истински.

Чрез молитва и търсене намерих път за практикуване и навлизане в Божиите слова. Божиите слова гласят: „Ако твоето себепознание е свързано само с беглото разпознаване на повърхностните неща — ако просто казваш, че си надменен и самоправеден, че се бунтуваш срещу Бог и Му се противопоставяш — то тогава това не е истинско знание, а доктрина. Трябва да обединиш всички факти в това: трябва да изкарваш на показ всички въпроси, по които имаш погрешни намерения и възгледи или изопачени мнения, за общение и анализ. Само това е истинско самопознание. Не бива да опознаваш себе си само въз основа на твоите действия. Трябва да разбереш какво е от ключово значение и да разрешиш проблема в корена му. След като изтече определен период от време, трябва да размишляваш върху себе си и да обобщиш кои проблеми си разрешил и кои не си. Също така трябва да търсиш истината, за да ги разрешиш. Не трябва да си пасивен, не трябва винаги да се налага останалите да те убеждават или да те карат да правиш разни неща или дори да те водят за носа — трябва да имаш свой собствен път за навлизане в живота. Трябва често да се вглеждаш в себе си, за да виждаш думите или действията си, които не отговарят на истината, кои намерения са грешни и какви покварени нрави си разкрил. Ако винаги практикуваш и навлизаш по този начин, ако имаш строги изисквания към себе си, то постепенно ще можеш да разбереш истината и да имаш навлизане в живота. Когато наистина разбереш истината, ще видиш, че ти всъщност си нищо. От една страна имаш сериозно покварен нрав, а от друга ти липсва ужасно много и не разбираш никакви истини. Ако настъпи ден, в който наистина достигнеш такова ниво на себепознание, вече няма да си способен на надменност, ще притежаваш разум за много неща и ще си способен да се покориш. Какъв е основният проблем в момента? С разговори и анализи върху същността на представите хората са започнали да разбират причината, поради която си формират представи. Могат да ги разсейват, но това не означава, че могат ясно да виждат същността на всяка една от тях, а по-скоро, че са успели да се опознаят донякъде, но знанието им все още не е достатъчно задълбочено или ясно. С други думи те все още не могат ясно да видят собствената си природа същност, нито могат да видят какви покварени нрави са се вкоренили в сърцата им. Има ограничение на това до каква степен човек може да придобие познание по този начин. Някои хора казват: „Наясно съм, че моят нрав е изключително надменен — не означава ли това, че се познавам?“. Това познание е твърде повърхностно. Не може да разреши проблема. Ако наистина се познаваш, то защо тогава продължаваш да се стремиш към личен напредък, защо все още копнееш за статус и признание? Това означава, че надменната ти природа не е изкоренена. Следователно промяната трябва да започне от мислите и възгледите ти и намеренията зад думите и действията ти“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как човек преминава в новата епоха). След четенето на Божиите слова придобих известна яснота за пътя към себепознанието. Размишлявах и се опознавах в светлината на този въпрос, питайки се: „Защо изпълнявах дълга си така нехайно? Защо не исках да приема, когато отговорникът разобличи моята безотговорност и ме скастри за нея? Какви намерения и възгледи стояха зад това?“. И, размишлявайки, осъзнах: От една страна, мислех прекалено много за плътта си и просто исках да се измъкна, щом се наложеше да понеса плътски страдания. Още повече, глождеше ме окаяната мисъл, че след като дългът се споделяше от трима души, ако бях прегледал повече видео материали, бях положил повече усилия или бях страдал повече от моите сестри, щях да бъда глупак и да си направя лоша услуга. Отнасях се към дълга си така, сякаш работех за работодател, винаги изчислявах печалбите и загубите си и се чувствах измамен, ако свършех малко повече работа или страдах малко повече от останалите. Изглеждаше, че изпълнявам дълга си, но всъщност бях пълен с нечестиви кроежи и мислех само за собствената си облага. Бях толкова егоистичен и достоен за презрение! Още повече, открих, че имам и друга грешна гледна точка — това, че вярвах, че никой не е съвършен, че никой не може да изпълнява дълга си перфектно и че да имаш проблеми или отклонения, е нормално. Затова, когато бях кастрен, не се самоанализирах и не се самоопознавах, а, вместо това, просто мислех, че надзорникът е прекалено взискателен. Когато истински се самоанализирах и разнищих, осъзнах, че тази гледна точка не отговаря на истината. Макар Бог да не изисква да изпълняваме дълга си перфектно, Той се надява, че можем да дадем всичко от себе си при изпълнението му. Към този принцип трябва да се придържаме в дълга си. Но аз се придържах към погрешни възгледи и не желаех да положа усилия дори когато малко повече внимание можеше да предотврати проблеми. Не давах всичко от себе си, камо ли да вложа сърцето си. Това доведе до нови и нови проблеми в дълга ми, като директно го възпрепятства и причини загуби. Като осъзнах това, успях да разбера малко повече за вътрешното си състояние.

Точно докато придобивах някакво разбиране, надзорникът свика сбирка с нас, на която попита как сме разбрали последното кастрене и разобличаване. Започнах мислено да организирам онова, което ще кажа, питайки се: „Как да се изразя така, че надзорникът да помисли, че имам самопознание? Как мога да направя така, че да изглежда, че имам дълбоко разбиране? Ако разбирането ми изглежда прекалено плитко, дали надзорникът и сестрите, с които си партнирам, няма да ме гледат снизходително заради лошото ми навлизане в живота?“. И докато мислех по този начин, веднага осъзнах: „Нима все още се опитвам да се скрия зад дълбокомислени доктрини, за да спечеля възхищението на другите?“. Знаех, че това е предоставена ми от Бог възможност да практикувам истината и да бъда честен човек, затова в сърцето си Му се помолих. Реших, че независимо как ме виждат братята и сестрите, истината трябва да се излее от сърцето ми и да споделя толкова, колкото разбирам. След това проведох общение за това как съм се преструвал и съм подвеждал другите, и какви намерения са се крили зад това. Също така признах, че в онзи момент осъзнавах само, че предишното ми разбиране е било престорено и фалшиво, и бях наясно, че съм нехаен в намеренията си, но не осъзнавах напълно природата на нехайността си и последиците от нея. След като изразих истинските си мисли и разбиране, почувствах лекота в сърцето си, сякаш най-после бях позволил на останалите да видят истинското ми „аз“, и вече нямаше нужда да напрягам мозъка си, за да се преструвам. По-късно често ядях и пиех Божиите слова на правосъдие и разобличаване по отношение на нехайното ми отношение към дълга и размишлявах и разпознавах състоянието и поведението си. Ако не можех да разбера нещо, питах братята и сестрите си. Чрез напътствията и помощта на всички придобих истинско разбиране за себе си и когато отново изпълнявах дълга си, нехайността ми намаля. Когато срещнех проблеми и трудности в дълга си и не знаех как да ги разреша, се молех на Бог за тези проблеми и се осланях на Него, търсех уместни истини принципи или общувах със сестрите, с които работех, или питах надзорника, като се стараех напълно да разбера и изясня тези въпроси. И макар че практикуването по този начин отнемаше повече време и усилия и страдах малко повече от обикновено, чрез търсене и общение разбрах по-ясно някои истини, проблемите бяха навременно разрешени и ефективността на работата постепенно се подобри.

Чрез това преживяване намерих някои пътища за практикуване във връзка със себепознанието. И осъзнах, че само като разбера мислите си, намеренията си и разкриването на поквара, като размишлявам над тях и ги разбирам в светлината на Божиите слова, мога да придобия просветлението на Светия Дух, да прозра природата на проблемите, да призная покварения си нрав и същност, истински да се намразя и да пожелая да се разкая и променя. Да си поставяш етикети, да се придържаш към правилата и лицемерно да признаваш неща за себе си, са неща, които имат за цел да впечатлят другите и не водят до искрено разкаяние или покаяние. В най-добрия случай тези неща водят до спазване на правилата и самовъздържание, но след известно време старите проблеми ще се появят отново. Подобно на религиозните хора, които съгрешават и после се изповядват. Няма значение колко години вярват в Бог, те не могат да постигнат промяна в нрава. Разбрах колко важно е истински да познаваш себе си, защото това е директно свързано с възможността ни за разкаяние, промяна и спасение. Като гледам назад към годините ми на вяра в Бог, изглежда, че съм ял и пил Божиите слова и съм изпълнявал дълга си всеки ден, но не приемах истински правосъдието и наказанието на Божиите слова. Ако не бе преживяването с кастренето, все още щях да живея с моите представи и фантазии и нямаше да се познавам. Благодаря на Бог, че ме постави в тази ситуация, за да поправя отклоненията в стремежа си.