От Джан Минся, Китай

През август 2011 г. една колежка ми проповяда евангелието на Бог от последните дни. По това време в работата си бях изложена на химически вещества за дълъг период от време и страдах от апластична анемия, затова често излизах в отпуск, за да си почивам, и имах много свободно време. Чрез молитва и четене на Божиите слова разбрах, че небето, земята и всички неща са създадени от Бог и че хората са дошли от Бог, и затова трябва да вярваме в Бог и да Го почитаме. Научих също, че в последните дни Бог се въплъщава и изразява слова, за да спаси напълно човечеството от греха, и че хората могат да бъдат спасени само като приемат Божието дело от последните дни. След това често посещавах събирания и четях Божиите слова. Неочаквано болестта ми бавно започна да се подобрява. Като видя този резултат, семейството ми ме подкрепи във вярата ми в Бог.

През декември 2012 г. Компартията започна нов кръг от репресии и преследване на Църквата на Всемогъщия Бог. По това време много братя и сестри бяха арестувани. Един ден по-големият ми брат, който беше заместник-директор на Дирекция „Водно стопанство“, ме повика в дома си. Той ми каза: „Правителството предприема сурови мерки срещу Църквата на Всемогъщия Бог. Ако разберат, че някой или членовете на семейството му вярват във Всемогъщия Бог, следва незабавно уволнение от държавна длъжност. След това нито въпросният човек, нито членовете на семейството му могат да се присъединят към Партията, а на децата му няма да бъде позволено да влязат към армията или да отидат в университет. Отсега нататък трябва да спреш да вярваш в Бог. Ако сега те арестуват, децата ти няма да могат да се явят на приемния изпит за университета или да влязат в армията, защото няма да издържат проверката за политическа благонадеждност. Трябва да помислиш за бъдещето на децата си! Освен това със снаха ти работим в държавни ведомства и заемаме важни постове. Ако те хванат, това ще ни засегне. Ако това се случи, кой ще уреди работа за сина ти в бъдеще?“. Снаха ми и племенникът ми се присъединиха към призива му да спра. Това много ме натъжи, защото от малка по-големият ми брат беше много добър с мен и често се грижеше за нуждите на семейството ни. Той уреди работа на дъщеря ми. Винаги съм му била много благодарна. Ако той загубеше работата си заради вярата ми в Бог, как изобщо щях да го погледна в очите? И ако цялото семейство бъдеше замесено, те щяха да ме намразят. При тази мисъл малко се разстроих, затова трябваше да им обещая, че няма да ходя на събирания, нито да проповядвам евангелието. Но по-големият ми брат все още беше притеснен и преди да си тръгнем, специално помоли съпруга ми да ме наблюдава по-отблизо.

След това съпругът ми често идваше да ме види в работилницата от страх, че ще отида на срещи, а у дома не ми позволяваше да чета Божието слово. Трябваше да го чета тайно от страх съпругът ми да не открие. Спомних си миналото, когато семейството ми не ме спираше да вярвам в Бог и да посещавам събирания. Сега се бяха обединили да ме преследват, защото се страхуваха от властта на Компартията, и не можех да посещавам събирания или да чета нормално Божието слово. Чувствах, че да вярваш в Бог в Китай е изключително трудно. По-късно прочетох тези Божии слова: „Тъй като е започнато в земя, която се противопоставя на Бог, цялото Божие дело се сблъсква с огромни пречки и много от Неговите слова не могат да се осъществят веднага; така в резултат на Божиите слова хората се облагородяват, което също е част от страданието. За Бог е изключително трудно да върши делото Си в страната на големия червен змей — но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, за да може да разкрие Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, и Бог използва тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни. Именно чрез страданията на хората, чрез техните заложби и чрез всеки сатанински нрав на хората от тази нечиста земя Бог извършва Своето дело на пречистване и завоюване, за да може от това да придобие слава и онези, които ще свидетелстват за Неговите дела. В това се състои цялата значимост на цялата цена, която Бог е платил за тази група хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). „Измежду вас няма нито един, който да е защитен от закона — напротив, вие сте наказвани от закона. Още по-проблематично е, че хората не ви разбират: независимо дали става дума за вашите роднини, родители, приятели или колеги, никой от тях не ви разбира. Когато сте изоставени от Бог, за вас е невъзможно да продължите да живеете на земята, но дори и да продължат, хората не могат да понесат да бъдат далеч от Бог, в което се състои значимостта на Божието завоюване на хората и в което се изразява Божията слава“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Божиите слова дълбоко ме развълнуваха. В Китай, тази атеистична страна, заради това, че вярваме в Бог и следваме правилния път в живота, ние не само не сме защитени от закона, но сме заклеймявани и арестувани, и дори роднините ни са замесвани. Компартията наистина е дяволът, който мрази Бог. В Китай, ако човек вярва в Бог и Го следва, той непременно ще бъде преследван, но именно чрез това страдание Бог усъвършенства вярата на хората. Щом разбрах Божието намерение, се почувствах по-малко нещастна и бях готова да се уповавам на Бог, за да преживея тази среда. Два месеца по-късно надзорът на съпруга ми над мен отслабна и отново започнах тайно да посещавам събирания.

През декември 2015 г. проповядах евангелието на една приятелка. Семейството ѝ разбра за това и заплаши, че ще ме докладва. По-големият ми брат се страхуваше, че арестът ми ще се отрази на кариерата му, така че след Пролетния фестивал заедно със семейството ми ме изпрати в психиатрична болница. В този ден там бяха синът ми, дъщеря ми, брат ми и сестра ми. Дъщеря ми имаше депресия и използва доскорошното си безсъние си като извинение да влезе в болницата, за да вземе някакво лекарство, докато минавахме край нея. Не очаквах, че на излизане ще доведе и две медицински сестри с въжета в ръце, за да ме вържат. Най-накрая осъзнах, че ще ме изпратят в психиатрията, но беше твърде късно да избягам. Семейството ми ме буташе и влачеше насила към болницата. Борех се отчаяно и казах, че не съм болна, но никой не ми обръщаше внимание. Когато видях колко безмилостни са членовете на семейството ми, си помислих: „Независимо как ме преследвате, никога няма да се откажа от вярата си в Бог“. Две медицински сестри ме блъснаха на леглото, докато не внимавах, и насила ми поставиха инжекция. След нея се почувствах замаяна и твърде уморена, за да се съпротивлявам. След това ми направиха така наречения преглед. Сестрата каза, че кръвното ми налягане е твърде високо и че трябва да остана за една нощ в болницата за наблюдение. Онази нощ лежах на болничното легло, мислех за случилото се през деня и ме заля вълна на тъга. Не очаквах семейството ми да ме изпрати в психиатрия, само за да защити собствените си интереси и да не бъде замесено покрай мен. Беше толкова жестоко! Как можеше тези хора да са ми семейство? Те бяха просто глутница дяволи! На следващия ден видях медицинското свидетелство: „Тежко психично разстройство поради сектантски вярвания; склонна към незабавни маниакални епизоди при контакт с вярващи в Бог“. От лекаря чух също, че трябва да бъда приета в болница, защото лечението на състоянието ми ще отнеме време. Дъщеря ми каза: „Чичо вече обясни на директора на болницата. Трябва да останеш тук няколко дни и да помислиш ясно за нещата. Ще те вземем, когато ни кажеш, че повече не вярваш в Бог“. Бях бясна — наричаха ме психично болна без видима причина, понеже вярвам в Бог. И всичко това по вина на Компартията! Ако не бяха арестите и преследването на вярващи в Бог от нейна страна, измислянето на лъжи за заблуда на хората и замесването на семействата им, нямаше да бъда изпратена в психиатрия. По това време си спомних словата на Бог: „Дяволът завързва плътно цялото тяло на човека, превързва очите му и запечатва здраво устните му. Царят на дяволите е вилнял в продължение на няколко хиляди години, та чак до днес, когато все още следи отблизо призрачния град, сякаш е непробиваем дворец на демони. Същевременно тази глутница кучета пазачи с гневни погледи е дълбоко уплашена, че Бог ще ги свари неподготвени и ще ги изтреби всички, че ще ги остави без спокойно и щастливо място. Как изобщо хората на призрачен град като този биха могли да видят Бог? Някога биха ли могли да се наслаждават на нежността и обичливостта на Бог? Някога биха ли могли да разберат въпросите на човешкия свят? Кой от тях може да разбере нетърпеливите Божии намерения?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Божието слово беше напълно вярно. За човек, роден в страната на големия червен змей, няма никаква свобода. Компартията неистово потиска и преследва християните и дори психиатричните болници са се превърнали в места за мъчения на християни. Бях напълно здрава, но бях затворена в психиатрична болница, за да ме принудят да предам Бог. Мразех Компартията, която стоеше за всичко това. Колкото повече ме преследваше, толкова повече ми позволяваше да видя ясно нейната демонична същност на враждебност към Бог, и това също укрепи вярата ми да следвам Бог.

По-късно лекарят каза на семейството ми: „Не се притеснявайте. Оставете я тук за три месеца и когато излезе, няма да вярва в Бог“. Семейството ми повярва, че това е истина, така че оформиха документите, за да ме приемат. След като бях приета, точно както другите пациенти, ми поставяха по три инжекции на ден и трябваше да взимам хапчета при всяко от трите си хранения под надзора на медицинските сестри. В началото отказвах инжекциите и лекарствата и сестрата ме заплаши: „Ако не сътрудничиш, ще те вържем и ще те принудим да ги взимаш!“. Бях виждала със собствените си очи как пациенти, които отказваха лечение, бяха връзвани за леглата и измъчвани. След като бях виждала как жестоко измъчват пациентите, почувствах, че нямам друг избор, освен да се подчиня.

Един ден на обяд не отидох да ям. Седях на столчето си и плачех мълчаливо, докато си мислех: „Не съм болна, но съм заключена тук и дори няма с кого да говоря. Не мога да чета Божието слово, не мога да изпълнявам дълга си и трябва да приемам инжекции и лекарства всеки ден. Кога ще свърши това?“. Колкото повече мислех за това, толкова повече се натъжавахпо-тъжна ставах. Като видя, че няма да ям, сестрата ме заплаши: „Ако не ядеш, ще те вържем с въжета като пациентката преди малко. Ще те вържем за леглото, ще сложим катетър в носа ти и ще изливаме храната вътре!“. Спомних си жалната гледка на пациентката, която току-що бях видяла да крещи нещастно, и много се уплаших, така че нямах друг избор, освен да отида да си взема храната. По време на престоя ми в болницата, всеки ден виждах, че малтретират пациентите, които не сътрудничат на лечението, и че те крещят от болка, което беше плашеща гледка. Чувствах се сякаш съм в свърталище на демони и всеки ден бях много нервна. Много се притеснявах, че като прекарвам цял ден с тези психично болни хора и с лекарите, които ме принуждават да взимам лекарства и ми поставят инжекции, може наистина да се разболея психически. Ако се разболеех психически, вече нямаше да мога да вярвам в Бог, така че какъв смисъл имаше животът ми? В своята болка и безпомощност се помолих на Бог да ме води по пътя напред. След като се помолих, си спомних Божието слово: „За какво се отнася вярата? Вярата е истинското убеждение и искреното сърце, които хората трябва да притежават, когато не могат да видят или да докоснат нещо, когато Божието дело не съответства на човешките представи, когато е недосегаемо за човека. Това е вярата, за която говоря. Хората се нуждаят от вяра по време на страданията и по време на облагородяването, а когато имат вяра, те се изправят пред облагородяване; облагородяването и вярата не могат да бъдат разделени. Ако независимо от начина, по който Бог върши делото Си, и независимо от средата, в която се намираш, ти си способен да се стремиш към живота и да търсиш истината, да се стремиш към опознаване на Божието дело, и да се стараеш да познаваш делата на Бог, и си способен да постъпваш според истината, това означава да притежаваш истинска вяра и доказва, че не си изгубил своята вяра в Бог“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Божиите слова ме накараха да разбера, че тази среда беше изпитание за мен, за да видя дали имам истинска вяра. Спомних си за Даниил, когато бил хвърлен в лъвската бърлога. Бог бил с него и Бог запечатал устата на лъвовете, така че Даниил изобщо не бил наранен. Видях, че Даниил имал вяра в Бог, устоял в свидетелството за Бог и видял Божиите дела, така че не трябваше повече да живея в страх и малодушие. Трябваше да разчитам на вярата си в Бог, за да свидетелствам за Него. Когато осъзнах това, болката в сърцето ми намаля.

Веднъж след два часа сутринта, докато спях, някой ме потупа два пъти. Рязко седнах и се стреснах, като видях, че до леглото ми стои някой. Психично болната пациентка просто ми се изсмя и забърбори безсмислици. Прогоних я, но тя не си тръгна и продължи да се смее. В това време и другите пациенти в стаята също се събудиха и накрая сестрата дойде и я изгони. Повечето от тези психично болни хора бяха обладани от зли духове и от мен се изискваше да стоя с тях всеки ден. Ако това продължеше, рано или късно мъчението щеше да докара до лудост и мен. Колкото повече мислех за това, толкова по-болезнено ставаше. През тези дни спрях да пея песни и да обмислям Божието слово. Бях много унила и си мислех, че би било прекрасно, ако някой можеше просто да проведе общение с мен. Помолих се на Бог и Му разказах за трудностите и болката си. Една сутрин, три или четири дни по-късно, докато гледах телевизия с другите пациенти във фоайето, видях една жена на около тридесет години, която сякаш бях виждала някъде. Стори ми се позната. След като говорих с нея, разбрах, че тя вярва във Всемогъщия Бог. Също като мен, тя беше принудително изпратена в психиатрична болница, защото семейството ѝ се вслушало в слуховете на Компартията. Бях много щастлива да срещна сестра там и най-накрая да имам другар, с когото да говоря. Бог уреди да се срещна със сестра на това място и да можем да общуваме и да се насърчаваме взаимно, така че Му бях много благодарна.

Психиатричната болница се охраняваше от медицински персонал 24 часа в денонощието, така че трябваше да търсим скрити възможности, за да разговаряме за Божиите слова, да обсъждаме преживяванията и разбиранията си и да си помагаме и да се подкрепяме взаимно. Веднъж в залата за занимания на пациентите ѝ прошепнах: „Страхувам се, че ако остана тук твърде дълго, и аз ще се разболея психически, затова наистина искам да си тръгна, но не мога, и това е много болезнено“. Тя ми прошепна един откъс от Божието слово: „Сърцето и духът на човек са в ръцете на Бог и всичко в живота му се вижда от Божиите очи. Независимо дали вярваш на всичко това, или не, всяко едно и всички неща, било то живи или мъртви, ще се преместят, променят и обновят и ще изчезнат в съответствие с Божиите мисли. Ето как Бог господства над всички неща“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Бог е източникът на човешкия живот). Разказа ми също за преживяванията си в психиатричната болница и ми каза, че Бог контролира всичко, така че не трябва да се страхувам, а да разчитам повече на Бог. Разбрах, че всичко е в Божиите ръце и че без Божието позволение Сатана не може да ми направи нищо. С напътствията на Божието слово вече не се страхувах толкова много.

След това със сестрата записахме словата на Бог и химните, които си спомняхме, и си ги предавахме една на друга като средство за насърчение. Веднъж тя ми даде бележка с един химн. Текстът гласеше: „С повереното от Бог в сърцето ми никога няма да коленича пред Сатана. Макар че може да загубя главата си и кръвта ми да бъде пролята, гръбнакът на Божия народ не може да бъде превит. Ще дам гръмко свидетелство за Бог и ще унижа дяволите и Сатана. Болката и несгодите са предопределени от Бог и аз ще Му бъда предана и ще Му се покорявам до смъртта. Никога повече няма да карам Бог да плаче или да се тревожи. Ще принеса любовта и предаността си на Бог и ще довърша мисията си, за да Го прославя“ (Следвайте Агнеца и пейте нови песни, Искам да видя деня на Божията слава). Този текст ме вдъхнови и почувствах, че сърцето ми укрепва. Както и да се отнасяше дяволът Сатана с мен, никога нямаше да предам Бог. Трябваше да свидетелствам и да унижа Сатана.

Главната лекарка разговаряше с мен веднъж седмично и всеки път ме убеждаваше да се откажа от вярата си в Бог. Знаех, че тя служи на Компартията, затова не ѝ обръщах внимание. След това тя отново дойде да говори с мен и ме попита какво мисля за хоспитализацията си. Помислих си: „Всички знаете, че не съм болна, но тъй като вярвам в Бог, се отнасяте с мен сякаш съм психично болна и ме държите затворена тук. Принуждавате ме да взимам лекарства и инжекции всеки ден. Като лекари, вие ме измъчвате безсъвестно, а сега ме питате какво мисля?“. Попитах я обвинително: „Не съм болна, така че защо настоятелно твърдите, че съм, и се отнасяте с мен като с психично болен пациент?“. Тя ме погледна и отвърна жестоко: „Ще ти го кажа направо, прегледите, които ти направихме, нямат значение. От значение е, че вярата ти в Бог те прави ненормална. Състоянието ти е много по-сериозно от това на тези психично болни хора. И да знаеш, не си първата, нито последната от вярващите във Всемогъщия Бог, които сме приемали тук. Ако настояваш във вярата си, ще те затворим за няколко години. Тук аз имам последната дума. Дали си болна, или не, зависи от моето решение!“. Много се ядосах, когато чух това. Болниците трябваше да бъдат място за спасяване на умиращите и за грижа за страдащите, но сега те се бяха превърнали в място, където Компартията измъчваше християни. Ние вярваме в Бог и вървим по правилния път в живота, но Компартията използва всякакви подли средства, за да навреди на хората, които вярват в Бог. Членовете ѝ са дяволи до мозъка на костите си, това е политическа партия на чистото зло! Заради вярата си в Бог бях преследвана от Компартията, отхвърлена от семейството си и измъчвана от лекари с лекарства. Видях ясно, че Компартията не е нищо друго освен демони, дошли на земята. Членовете ѝ са сатани, които се съпротивляват на Бог и вредят на хората. По-късно със сестрата проповядвахме евангелието на онези вярващи в Господ, които срещнахме в болницата. Едни бяха изпратени в болницата за лечение на безсъние, а други бяха докарани насила от правителството заради вярата си в Господ. В крайна сметка няколко от тях приеха делото на Всемогъщия Бог от последните дни.

Поради ежедневните принудителни инжекции и лекарства от лекарите здравето ми се влошаваше все повече. Чувствах се замаяна и уморена и все ми се спеше, раменете ми тежаха и едва намирах сили да вдигна ръце. Помолих лекарите да спрат лекарствата, но те не ме послушаха. По-късно състоянието ми се влоши още повече. Постоянно имах главоболие и всеки ден се чувствах като в унес. Винаги се чувствах объркано и неловко и бях много раздразнителна. Ръцете ми трепереха и не можех да се храня с клечки. Често имах кошмари и паметта ми също се влоши. Често оставях нещо и веднага забравях къде съм го сложила, и не можех да задържам мисълта си. След това търсех неща, които бяха в ръцете ми, и всеки ден бях много объркана. Преди се чувствах объркана само за няколко минути, но по-късно тези периоди нараснаха от десет минути до половин час. Беше много неудобно и не контролирах ума си. Чувствах се сякаш имам умствено увреждане и винаги ми се плачеше. Тихо се молех на Бог в сърцето си да ме спаси от жестокостта на Сатана. След повече от 40 дни в болницата дъщеря ми дойде да ме види. Онзи ден седях в залата с наведена глава. Когато чух дъщеря ми да ме вика, вдигнах глава и я погледнах за няколко секунди вцепенено, след това бавно се изправих, отидох до нея, дръпнах я за ръцете и изплаках: „Вкъщи, вкъщи…“. След малко отново се разсмях. Дъщеря ми беше изненадана и каза: „Защо стана такава? Наистина ли си болна?“. Дъщеря ми ме заведе в къщата на по-големия ми брат. Той ѝ се скара: „Защо доведе майка си обратно?“. След това ме попита дали все още вярвам в Бог. По това време съзнанието ми беше малко по-ясно и аз казах твърдо: „Да! Вярвам в Бог, стремя се към истината и се опитвам да бъда добър човек и да следвам правилния път. Защо да не вярвам?“. Снаха ми каза: „Престоят там изглежда не ѝ е стигнал. Време е да я върнем“. Казах гневно: „Вече ме подложихте на това варварско лечение и все още искате да се върна. Вие сте твърде жестоки! Ако направите това, рано или късно ще си платите!“. Когато ме чуха да казвам това, те не отвърнаха нищо повече и по-големият ми брат неохотно помоли дъщеря ми да уреди да ме изпишат.

След като ме изписаха от болницата, през цялото време имах главоболие и всеки ден бях в унес. Просто изпадах в замайване. Когато нощем загасяхме светлините, бях много уплашена, защото се чувствах сякаш съм отново в психиатрията, и често имах кошмари. Според съпруга ми понякога плачех и се смеех без причина, и често му се ядосвах. Бях ужасена и си мислех: „Наистина ли съм психично болна? Ако е така, как ще вярвам в Бог занапред?“. Коленичих пред леглото и се молих на Бог със сълзи на очи: „Боже, това, в което съм се превърнала днес, беше изцяло причинено от големия червен змей. Ненавиждам го! Боже, моля Те, защити ме, спаси ме...“. След като се помолих, се почувствах малко по-спокойна. Две седмици по-късно състоянието ми значително се подобри и можех съзнателно да контролирам емоциите си. Три месеца по-късно психическото ми състояние почти се беше нормализирало и умственото ми благополучие се беше подобрило много, но паметта ми все още беше много слаба. Половин година по-късно отново започнах да посещавам събирания и да изпълнявам дълга си.

Четиридесет и петте дни, които прекарах в психиатричната болница, нанесоха много щети на ума и тялото ми. Чрез това мъчение видях ясно демоничната същност на Компартията, която мрази истината и е враждебна на Бог. Дълбоко мразех Компартията, дявола, и го отхвърлих и се опълчих срещу него от сърце. Едновременно с това прозрях и същността на семейството си. Само защото вярвах в Бог и понеже те се страхуваха да не бъдат замесени и това да не се отрази на статуса и бъдещето им, последваха Компартията и с коварни средства се опитаха да ме принудят да се откажа от вярата си в Бог. Те дори ме изпратиха в психиатрична болница. Не ги интересуваше дали ще живея, или ще умра. Как можех да ги смятам за свое семейство? Те бяха дяволи! След като преживях тази ситуация, наистина почувствах Божията любов и спасение за мен. Догато се страхувах, страдах и бях безпомощна в психиатричната болница, Бог отново и отново използваше Своите слова, за да ме просветлява, напътства и да ми дава вяра и сила, и уреди една сестра да ми помогне и да ме подкрепи. Без Божията закрила тези демони щяха да ме докарат до пълна лудост и безумие. Видях Божието върховенство и Божиите уредби, Неговото всемогъщество и Неговата мъдрост. Също така наистина почувствах, че само Бог е моята подкрепа във всеки миг и че само Той може да спаси хората, и придобих по-голяма вяра в Бог. Благодаря на Бог!