От Сяо Кан, Китай

Беше след 8 ч. вечерта през май 2003 г. и току-що се бях прибрала от изпълнение на дълга си. Трима полицаи нахлуха вътре, хванаха ме за ръцете и ми сложиха белезници. Сърцето ми подскачаше от страх. Единият от тях ме претърси и конфискува пейджъра ми. „Какъв закон съм нарушила?“, попитах. „Защо ме арестувате?“. Той каза с мрачно изражение на лицето си: „Държавата не разрешава вярата ти във Всемогъщия Бог. Това е против политиката на Комунистическата партия. Това означава, че ще бъдеш арестувана!“. Без повече обяснения те ме натикаха в колата си. Натъпкана на задната седалка, бях нервна и уплашена, без да подозирам какви жестокости ме очакваха. Бях притеснена, че с моя малък духовен ръст няма да мога да издържа на мъчения, че ще стана Юда и ще издам братята и сестрите. Мълчаливо се молех на Бог отново и отново да бди над мен и да ми даде вяра и сила. Тогава си спомних нещо от Божието слово: „Би трябвало да знаеш, че всичко, което съществува в заобикалящата те среда, е позволено и подредено от Мен. Бъди наясно с това и удовлетвори сърцето Ми в средата, която ти дадох. Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Божиите слова укрепиха вярата и смелостта ми. Арестът ми беше станал с Божието позволение и полицията беше в Божиите ръце. С Бог зад гърба си нямаше от какво да се страхувам. Когато мислех за това по този начин, не се чувствах толкова уплашена и тайно реших, че както и да ме измъчва полицията, никога няма да издам братята и сестрите или да предам Бог.

Когато стигнахме до полицейския участък, една полицайка ме съблече и претърси, след което ме заведе в друга стая и ме закопча с белезници зад гърба за една тръба на парното. Някъде след 23:00 ч. полицията намери няколко книги с Божии слова в дома ми, както и няколко пейджъра. Комисар Ли от бригадата на криминалната полиция ме попита, като държеше пейджърите: „Кой ти ги даде? С кого си контактувала?“. Като не отговорих, той ме удари жестоко няколко пъти. Видях звездички и лицето ми пламна от болка. След това той силно ме настъпи по големите пръсти на краката, от което ме така ме заболя, сякаш ме бяха уболи с игла. Изпитвах такава болка, че цялото ми тяло се изпоти. Вбесена, аз му казах: „Аз съм вярващ човек, който върви по правилния път в живота. Какъв закон нарушава това? Нима свободата на вероизповеданията не е разрешена от закона в Китай? Какво право имате да ме арестувате и да ме биете?“. Един от полицаите каза: „Толкова си наивна! Свободата на вероизповеданията е прикритие, за да се успокоят чужденците. Комунистическата партия е атеистична, така че страната иска да потисне и унищожи вас, вярващите! Ако не ни кажеш това, което знаеш, утре ще бъдеш труп. Може да си дошла тук на собствен ход, но ще си тръгнеш с краката напред!“. След това те напуснаха стаята. Мислех си, че след като бяха намерили толкова много неща в дома ми, нямаше как просто да ме оставят да си тръгна. Нямах представа какви мъчения щяха да ми причинят, ако продължавах да мълча. Дори казаха, че ще бъда труп — щяха да ме убият. Това ме накара да се разтревожа наистина много, затова се помолих на Бог за вяра и сила. На следващата сутрин четирима полицаи дойдоха с един стол за мъчения. Полицай Ли каза с демоничен поглед: „Ще ти покажа какво ще получиш за това, че не говориш! Днес ще усетиш какво е столът за мъчения!“. След това ме бутнаха на стола и закопчаха ръцете ми с белезници в металните обръчи, като дланите ми бяха обърнати нагоре. Бях седнала на стола с тяло, наклонено назад, с крака, изпънати насилствено надолу, а белезниците се впиваха болезнено в китките ми. Скоро ръцете ми се подуха като балони. Станаха лилави и напълно изтръпнаха. Денят мина. Тялото ми стана ледено студено, а ръцете ми продължаваха да се подуват. Все повече се тревожех и плашех: Ако това продължи, дали няма да осакати ръцете ми? И ако е така, как ще се справям после? Колкото повече мислех за това, толкова повече се разстройвах. Нямах представа кога щеше да свърши това нещастие. Молех се: „О, Боже, аз наистина страдам. Моля Те, дай ми сила и напътствие, за да устоя“. И тогава се сетих за нещо, което Бог е казал: „Докато преминават през изпитания, за хората е нормално да са слаби, да изпитват негативизъм в себе си или да нямат яснота за Божиите намерения или за своя път за практикуване. Но в общи линии ти трябва да имаш вяра в Божието дело и да не се отричаш от Бог, също като Йов. […] Хората се нуждаят от вяра по време на трудности и облагородяване, а вярата е нещо, след което идва облагородяването; облагородяването и вярата не могат да бъдат разделени“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които трябва да бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Божиите слова ми дадоха сила. През тази болка и мъчение трябваше да имам вяра в Бог. Полицията ме измъчваше, опитваха се да използват слабостта на собствената ми плът, за да ме повалят, да ме накарат да предам Бог. Бог също така използваше тази ситуация, за да усъвършенства вярата ми и решимостта ми да устоявам на страданията. Абсолютно всичко е в Божиите ръце и под Неговото управление, включително и това дали ръцете ми щяха да бъдат осакатени, или не. Трябваше да имам вяра в Бог и да се осланям на Него, за да остана непоколебима в свидетелството си за Него. Тази мисъл ме накара да се почувствам по-силна и неусетно болката в ръцете ми отшумя. Благодарих на Бог от цялото си сърце!

Полицаите отново започнаха да ме разпитват на сутринта на третия ден. Един от тях ме посочи и каза: „Не си мисли, че не знаем нищо. Наблюдаваме къщата ти вече повече от два месеца. Доста хора идват и си отиват!“. След това изброи с какво са били облечени хората, които са отишли в дома ми, колко са били високи и какви велосипеди са карали. Бях изумена. От известно време бяха наблюдавали къщата ми и всички хора, които описаха, бяха църковни водачи или дякони. Не можех да издам нито един от братята или сестрите, но полицаите вече имаха добра представа за ситуацията и определено нямаше да ме пуснат, ако не кажех нищо. Нямах представа какви мъчения ми бяха подготвили. Може би трябваше да кажа само малко? Вече бях в ареста от три дни, така че моите сестри сигурно бяха научили за това и се криеха. Помислих си, че полицията няма да може да ги открие, затова казах: „Посетителите бяха мои сестри“. Тогава полицаят попита: „Те вярващи ли са?“. Без да се замислям много, казах: „Не са истински вярващи“. Веднага след като казах това, полицаите излязоха да приберат сестрите. Чувствах се толкова виновна. Как можах да призная, че са вярващи? Това, че издадох собствените си сестри, за да мога да страдам по-малко, не ме ли правеше Юда? Ако ги арестуваха и след това бяха замесени и други братя и сестри, нямаше ли това да навреди още повече на църковното дело? А дори и да не ги арестуваха този път, нямаше начин полицията просто да ги пусне. Бяха обречени да живеят в бягство. Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах, и тогава си спомних тези Божии слова: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек. Трябва да ви кажа следното: Да не се надява на повторно опрощение всеки, който огорчава сърцето Ми, докато всички, които Ми бяха предани, ще пазя завинаги в сърцето Си“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). Божиите правосъдни слова ме накараха да се почувствам още по-зле. Божият праведен нрав не търпи оскърбление. Бог отритва онези, които Го предават. Бях издала две мои сестри, държах се като позорен Юда и губех свидетелството си. Мразех се за това, че бях толкова егоистична и подла, толкова лишена от човешка природа. Молех се и се разкайвах пред Бог в сърцето си, и се заклех, че повече няма да издам нито един брат или сестра, както и да ме разпитваше и измъчваше полицията. Същата вечер полицай Ли донесе 13 снимки, за да ме накара да идентифицирам хората на тях. Казах, че не разпознавам никого от тях. Тогава той извади снимка на друга сестра и каза: „Познаваш я, нали? Тя каза, че те познава“. Помислих си, че дори да беше казала, че ме познава, аз не можех да кажа, че я познавам. Вече им бях разказала за две мои сестри, така че не можех да издам някоя друга, за да могат да я измъчват като мен. Твърдо казах: „Не я познавам“. Полицай Ли изкрещя: „Ако не проговориш, утре ще ти бъде тежко!“.

Следобед на четвъртия ден един полицай влезе, като носеше четири летви, всяка с дебелина повече от два сантиметра и дължина 30 сантиметра. След това затвори капаците на прозорците, така че да не виждам нищо в стаята. Сърцето ми скочи в гърлото, пулсът ми силно се ускори, а краката ми се подкосиха. Не знаех какви средства ще използват, за да ме измъчват, и дали ще мога да го понеса. Зовях Бог в сърцето си отново и отново, като Го молех да ме закриля, за да мога да устоя. Малко по-късно влязоха шестима полицаи, освободиха ме от стола за мъчения и оковаха ръцете ми с белезници зад гърба. Двама от тях застанаха до една маса и ме вдигнаха за белезниците, докато крещяха: „Говори! Кой е вашият водач?“. Краката ми се отлепиха от земята, а главата ми беше обърната надолу; тялото ми висеше във въздуха и стисках зъби от болка. Като видяха, че не казвам нищо, двама от полицаите започнаха със сила да остъргват отстрани ребрата ми с летвите, докато други двама използваха летви, за да ме удрят силно по ръцете и краката. Чувствах се така, сякаш ми деряха месото от гръдния ми кош, а краката ми бяха откъснати. Изпотих се от болка. Докато правеха това, те казваха: „Ще те бием още по-силно, ако не проговориш!“. Продължих да стискам зъби и не казах нито дума. Няколко полицаи взеха някакъв твърд предмет и го забиха в ноктите на краката ми, което беше истинска агония. В същото време те осветиха ръцете ми със силна светлина, от което ги почувствах сякаш бяха пламнали от изгаряща болка. Имах чувството, че физически не можех да издържа повече, и отново и отново зовях Бог, като Го молех да ми даде сила. Когато отново ме дръпнаха за белезниците нагоре, чух пукащ звук от ръцете си и изкрещях от болка. Едва тогава ме пуснаха. Бяха ме държали във въздуха повече от час. След като ме пуснаха, изобщо не си чувствах краката. Беше невъзможно да остана изправена. Ръцете и краката ми бяха черно-сини и горяха от болка. Плътта около ребрата ми също сякаш гореше, а болката беше непоносима. Свлякох се на пода, без да мога да помръдна; чувствах се безсилна и сякаш напълно се бях разпаднала. Това беше агония. Мисълта, че не знаех как полицията щеше още да ме измъчва и дали щях да мога да го понеса, ме караше да се чувствам нещастна и слаба. Исках да се самоубия, като си прегриза езика, за да не издам поне братята и сестрите. Прехапах го наистина силно, но беше толкова болезнено, че не можах да издържа да го направя. Тогава си помислих, че може би бих могла да си изтръгна мъжеца, така че да ми е невъзможно да говоря. Казах им, че трябва да отида до тоалетната. В тоалетната полицаят, който ме държеше под око, чу как си бъркам в гърлото и се давя, и каза: „Не прави глупости“, след което ме върна обратно и отново ме прикова с белезници към стола за мъчения. Едва тогава осъзнах, че за малко да направя нещо наистина глупаво, и се сетих за нещо, което Бог е казал: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да продължавате да сте верни на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). „Не се обезсърчавай, не бъди слаб и Аз ще изясня нещата за теб. Пътят към царството не е толкова гладък, нищо не е толкова просто! Ти искаш благословиите да идват при теб лесно, нали? Днес всеки ще се срещне с горчиви изпитания. Без такива изпитания любящото сърце, което имате за Мен, няма да стане по-силно и няма да имате истинска любов към Мен. Дори и тези изпитания да се състоят само от незначителни обстоятелства, всеки трябва да ги преодолее. Просто трудността на изпитанията ще е различна за всеки човек“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 41). От Божиите слова разбрах, че когато се сблъскваме с жестокостта на демоните, Божието намерение е да усъвършенства нашата вяра и всеотдайност и да ни накара да видим ясно как големият червен змей работи срещу Бог и жестоко измъчва хората, така че да го намразим и отхвърлим от цялото си сърце, и да останем непоколебими в свидетелството си за Бог пред Сатана. Но моята вяра в Бог беше твърде слаба и след като изтърпях известно мъчение, исках да избягам от него чрез смъртта. Що за свидетелство беше това? Като мислех по този начин, вече не се чувствах толкова нещастна и имах повече вяра. Независимо как ме измъчваха, дори до последния ми дъх, исках да се осланям на Бог, да остана непоколебима в свидетелството си за Него и да засрамя Сатана. Никога нямаше да издам братята и сестрите и да предам Бог. След като придобих тази решителност, полицията не дойде да ме разпитва повече. Чрез това преживяване видях Божието върховенство и всемогъщество, както и това, че големият червен змей е само пешка в ръцете Му. Той е инструмент, който Бог използва, за да усъвършенства Своите избраници. Видях също, че Бог беше до мен по време на това мъчение. Той винаги беше с мен, напътстваше ме и ми помагаше със Своите слова, даваше ми вяра и сила. Успях да усетя Божията любов и закрила и Му благодарих от сърце.

Комунистическата партия ме осъди на три години превъзпитание чрез труд за „нарушаване на обществения ред“. Трябваше да полагам 12 до 14 часа тежък труд всеки ден в трудовия лагер, а ако не бях изпълнила задачите си, трябваше да работя още по-дълго. Възложиха ми да работя във фабрика за пестициди. Тъй като не можех да понасям миризмата на пестицидите, всеки ден имах главоболие, гадеше ми се и не можех да се храня и да спя добре. Подадох молба да ме преместят в друга фабрика, но полицията не разреши. Тогава бях наистина нещастна и когато си помислих, че трябваше да прекарам там три години, над хиляда дни и нощи, просто не знаех как ще го преживея. Всеки път, когато отивах на работа и виждах хора навън, свободни и спокойни, а аз бях като птица в клетка, се чувствах особено зле и ми се искаше да плача. Друга сестра, която работеше в същата фабрика, проведе общение с мен и тихо изпяхме заедно един химн с Божиите слова със заглавие „Песен на победителите“: „Приемали ли сте някога благословиите, които са били подготвени за вас? Стремели ли сте някога към обещанията, които са били дадени за вас? Под напътствието на Моята светлина вие ще пробиете мъртвата хватка на силите на мрака. Сред мрака няма да изгубите напътствието на светлината. Ще бъдете господари на всички неща. Ще бъдете победители пред Сатана. При падането на царството на големия червен змей ще се изправите сред безброй хора като доказателство за Моята победа. Ще останете непоколебими и непоклатими в земята на Синим. Чрез страданията, които понасяте, ще наследите Моите благословии и ще излъчвате светлината на Моята слава из цялата вселена“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Думите на Бог към цялата вселена, Глава 19). Когато изпяхме този химн, се окуражих. Това преследване ми даде възможност да свидетелствам за Бог — това беше чест за мен. Комунистическата партия искаше да унищожи както тялото, така и ума ми, така че да предам Бог, защото не можех да издържа на страданията. Не можех да се хвана на номерата ѝ. Независимо колко окаяно или трудно беше положението ми, трябваше да се осланям на Бог, да оставам непоколебима и да засрамвам Сатана. От тогава нататък вечер тази сестра и аз тайно напявахме заедно химни с Божии слова и водехме общение върху Божиите слова при всяка възможност. Постепенно спрях да се чувствам толкова нещастна.

По-късно съпругът ми дойде да ме посети и аз разбрах, че не беше добре със здравето, когато видях, че не можеше да движи свободно краката и стъпалата си. След ареста ми съпругът ми едва се хранеше и спеше, тъй като се страхуваше, че ще ме измъчват, и в крайна сметка получи мозъчно-съдово заболяване. Когато отишъл на лекар, му казали, че има атрофия на малкия мозък, която му е причинила частична парализа. Това ми разби сърцето и намразих Комунистическата партия, тази глутница демони, от дъното на душата си. Ако те не арестуваха и преследваха вярващите, аз никога нямаше да бъда арестувана и съпругът ми нямаше да се разболее. Не след дълго брат му дойде да ме види и ми каза, че състоянието на съпруга ми се влошило и той започнал да се изпуска. Това беше много притеснително и единственото, за което мислех, беше кога ще изляза от затвора, за да мога да се върна у дома и да се грижа за него. Тогава, в края на 2004 г., получих писмо от семейството, в което се казваше, че състоянието му се влошило още повече и той починал. Когато чух това, се почувствах така, сякаш небето се бе срутило. Изпаднах в агония. Стълбът на нашето семейство си беше отишъл. Синът ни все още беше в университета и аз не знаех как се справя. Заради преследването от страна на Комунистическата партия съвършено доброто ни семейство беше разрушено, а съпругът ми беше мъртъв. Чувствах се много слаба и преди да се осъзная, усетих, че в мен се надигат оплаквания. Защо винаги ме сполетяваше бедствие? Защо Бог не ме закриляше? В болката си си спомних тези Божии слова: „Ако угаждаш на слабостите на плътта и твърдиш, че Бог отива твърде далеч, тогава винаги ще изпитваш болка и винаги ще бъдеш печален, а цялото Божие дело ще бъде неясно за теб и ще ти се струва, че Бог изобщо не е съпричастен към човешката слабост и не осъзнава трудностите на човека. И така винаги ще се чувстваш нещастен и самотен, сякаш си претърпял голяма несправедливост, и тогава ще започнеш да се оплакваш“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само любовта към Бог е истинска вяра в Бог). Божиите слова разкриха състоянието ми. Когато съпругът ми почина, аз не потърсих Божието намерение, а се поддадох на плътта си. Чувствах, че без съпруга ми няма кой да се грижи за детето ни, и обвинявах Бог. Наистина нямах съвест! Беше очевидно, че това, което съсипа семейството ми и доведе до смъртта на съпруга ми, беше преследването от страна на Комунистическата партия, но аз прехвърлих цялата вина върху Бог. Не беше ли това изопачаване на фактите и липса на всякакъв разум от моя страна? В този момент видях, че духовният ми ръст наистина беше малък и че нямах истинска вяра в Бог, нито истинско покорство пред Него. Казах една молитва в сърцето си: „Боже, след като бях разобличена по този начин, виждам колко съм непокорна. Винаги мисля само за собствената си плът и изобщо не разбирам Твоето сърце. Боже, моля Те, напътствай ме да се покоря през тази ситуация и да узная Твоето намерение“. Тогава тези Божии слова изплуваха в съзнанието ми: „Ти си сътворено същество и разбира се, трябва да се прекланяш пред Бог и да се стремиш към живот, изпълнен със смисъл. Ако не се прекланяш пред Бог, а живееш в мръсната си плът, тогава не си ли просто един звяр в човешко облекло? Тъй като ти си човешко същество, трябва да отдадеш всичко на Бог и да понесеш всички страдания! Трябва с радост и увереност да приемеш малкото страдание, на което си подложен днес, и да живееш смислен живот, като Йов и Петър. […] Вие сте хора, които преследват правилния път, тези, които търсят напредък. Вие сте хора, които се надигат в нацията на големия червен дракон — тези, които Бог нарича праведни. Не е ли това най-смисленият живот?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Практика (2)). Докато разсъждавах върху Божиите слова, разбрах, че това, че бях арестувана заради вярата си и страдах по този начин, означаваше, че бях преследвана в името на праведността, а в това страдание имаше смисъл. Чрез това изпитание видях собственото си непокорство и поквара, както и истинския си духовен ръст. Придобих проницателност по отношение на демоничната същност на големия червен змей — как той мрази Бог и Му се противопоставя. Това беше Божията любов към мен. Помислих си за Йов, който преминал през толкова големи изпитания — купища добитък и цялото имущество на семейството му били откраднати, децата му умрели, а по цялото му тяло избили циреи. И все пак той не обвинил Бог и не казал нищо греховно. Накрая казал: „Йехова ми даде, Йехова ми отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21). Йов дал убедително свидетелство за Бог. Бях наистина развълнувана и реших да последвам примера на Йов, да остана непоколебима в свидетелството си за Бог независимо от страданието. При това осъзнаване застанах пред Бог и отправих молитва на покорство, готова да оставя всичко, свързано със семейството ми, в Неговите ръце и да се покоря на Неговото върховенство и подредби.

Бях освободена в края на декември 2005 г. Синът ми все още учеше в университета и ни беше много трудно, затова си намерих работа. Но след малко повече от месец шефът ми каза: „Полицаите дойдоха, разговаряха с мен и казаха, че си вярваща в Бог. Казаха ми, че трябва да те уволня“. Бях толкова ядосана да чуя това. Бях излязла от затвора, но Комунистическата партия все още не ме оставяше на мира — все още ме лишаваха от правото ми да оцелея. Те наистина бяха достойни за презрение и зли! Синът ми трябваше да се дипломира през 2006 г., но тъй като бях осъдена на труд заради вярата си, университетът отказа да му издаде диплома с мотива, че не е издържал един изпит, макар и само с няколко точки. Така че той трябваше да повтори една година в университета. Но на следващата година отново отказаха да му издадат диплома под същия претекст. Като разбрал, че някои от колегите му не били издържали два или три от изпитите си, но въпреки това се били дипломирали, попитал преподавателя си за това и той казал: „Не знаеш ли, че майка ти е вярваща в Бог?“. Едва тогава разбрахме, че университетът търси извинения да не му даде диплома заради моята вяра. В крайна сметка му дадоха само удостоверение, че е завършил семестриално. Без диплома му беше трудно да си намери работа и той се чувстваше много потиснат. Просто искаше да си стои вкъщи през цялото време и дори не искаше да разговаряме. Като го виждах толкова нещастен, наистина се разстройвах. След всичките му години на учене той понасяше последствия заради това, че аз бях в затвора, и в крайна сметка беше лишен от дипломата си, и му беше трудно да си намери работа. Почувствах някаква вътрешна слабост. Синът ми също беше вярващ човек, така че се молехме и четяхме Божиите слова заедно и видяхме това: „На този етап от делото от нас се изисква изключителна вяра и любов. Можем да се препънем и при най-малката небрежност, защото този етап на делото е различен от всички предишни: това, което Бог довежда до съвършенство, е вярата на хората, която е едновременно невидима и неосезаема. Това, което Бог прави, е да превръща словата във вяра, в любов и в живот. Хората трябва да стигнат до момент, в който са претърпели облагородяване стотици пъти и притежават вяра, по-голяма от тази на Йов, което изисква от тях да понесат невероятни страдания и всякакви мъчения, без никога да изоставят Бог. Когато те са покорни до смърт и имат голяма вяра в Бог, тогава този етап от Божието дело ще е завършен“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Пътят … (8)). Заради това, че бях арестувана и преследвана от Комунистическата партия, съпругът ми почина, а синът ми не можеше да си намери работа. Партията беше прекъснала източника ни на доходи и искаше да използва тази ситуация, за да ме накара да обвиня и предам Бог. Но Бог използваше тази ситуация, за да усъвършенства вярата ми. Ако все още бях в състояние да следвам Бог и да Му се покорявам, докато преминавах през толкова много болка, това щеше да покаже, че имам истинска вяра. Комунистическата партия искаше да ни остави без възможност да живеем, но като разчитаме на Бог в живота и продължаваме напред с Неговата подкрепа и напътствие, ние пак можехме да се справим. След това със сина ми често четяхме Божието слово заедно и разговаряхме за Него, и той постепенно успя да излезе от състоянието си на страдание. Каза, че ясно вижда, че всички тези нещастия са причинени от Комунистическата партия, че партията е тази, която опустошава животи, докато Бог носи милост и спасение, че само Бог може да ни донесе светлина и че следването на Бог е правилният път в живота. Той каза, че иска да вярва в Бог и да Го следва искрено. След това и двамата се заехме да събираме диворастящи билки и гъби, които да продаваме на пазара, за да можем по-лесно да присъстваме на събрания и да изпълняваме дълга си. По този начин, без много усилия, можехме да имаме достатъчно пари, за да се издържаме.

След като преживяхме арест и преследване от страна на Комунистическата партия, видях напълно демоничната ѝ същност — как мрази Бог и Му се противопоставя. Тя твърди, че гарантира свободата на вероизповеданието, но тайно извършва масови арести на християни, измъчва ги и ги осъжда на затвор, като същевременно потиска и преследва членовете на техните семейства, и разрушава безброй християнски семейства. Започнах да я мразя и да се бунтувам срещу нея от сърце. Знаех, че съм непримиримо против нея. Също така лично изпитах Божията любов и властта на Неговите слова. Когато ме арестуваха и осъдиха на затвор, когато съпругът ми почина, когато синът ми не можа да получи университетската си диплома и когато живеех в мизерия без изход, Божиите слова бяха тези, които ми дадоха вяра и сила и ме накараха да преодолея слабостта на плътта. Без Божията грижа и закрила никога нямаше да успея да оживея до днес. Наистина съм благодарна за Божията любов и спасение. С каквото и потисничество и трудности да се сблъскам в бъдеще, ще следвам Бог до самия край.