От Бърнард, Камерун

Преди се мислех за много умен човек, който може да прави всичко без помощта на другите. Както в училище, така и у дома винаги можех да се включа с отговор на въпрос, който братята ми не знаеха, заради което ги гледах отвисоко. По-големите ми братя казваха, че съм надменен и самонадеян и че трябва да обръщам повече внимание на чувствата на другите. Но аз мислех, че просто го казват от завист, затова не приемах обвиненията им присърце.

През 2019 г. приех делото на Всемогъщия Бог от последните дни. Скоро след това започнах да поя новодошлите, които току-що бяха приели Божието дело. От трите сестри, които работеха с мен, две бяха приели Божието дело едва преди няколко месеца. Третата беше сестра Джона, която ми помагаше в работата. По това време бях избран за водач на групата, което означаваше, че бях най-добрият в нея. В съвместната ни работа, когато другите ме питаха „това може ли да се свърши така“ или „искаш ли да го направиш по този начин“, често ги прекъсвах с думите: „не, не може“ или „не, не искам“. Смятах, че работата трябва да се върши според моите нареждания. Например всеки път след събирания с новодошли сестра Джона питаше: „Трябва ли да питаме новодошлите дали разбират всичко?“. Аз отговарях: „Няма нужда. Вече ги питах по време на събирането. Те разбират, така че не е нужно да питаме отново“. Когато сестра Джона казваше: „Когато общуваш и свидетелстваш за истината на Божието дело, трябва да говориш по-обстоятелствено. Това ще помогне на потенциалните приемници на евангелието бързо да определят, че Божието дело е реално“. Отговарях, без да се замислям: „Вече казах всичко. Няма нужда да го повтарям“. Понякога сестра Джона ми казваше да разуча ситуациите на новодошлите, но аз не желаех. Мислех, че като водач на групата аз трябва да ѝ казвам какво да прави, а не обратното. Понякога сестра Джона питаше дали новодошлите са сигурни в Божието дело. Като виждах как постоянно се бърка в работата ми, се ядосвах и казвах: „Ти не си водач на групата, така че нямаш право да ми казваш как да си върша работата“. По това време бях много надменен и не само, че отказвах да сътруднича хармонично със сестра Джона, но и не си сътрудничех с другите две сестри. Рядко им възлагах някаква работа и вместо това се грижех за новодошлите сам. Тъй като бяха приели Божието дело съвсем наскоро, предполагах, че има много истини за виденията, които сестрите не разбираха, и че това ще им попречи да вършат добре работата си. Когато бях домакин на събирания заедно с тях, винаги говорех много и не им давах време за общение. Притеснявах се, че няма да общуват добре и че новодошлите няма да ги разберат. В действителност новодошлите чудесно разбираха двете сестри. Аз просто не исках те да общуват, защото ги гледах отвисоко. Веднъж, за да дам на новодошлите основите на истинския път възможно най-бързо, исках да общувам по още няколко аспекта на истината, но сестрите казаха: „Не можеш да го направиш. Събирането ни е само час и половина. Ако общуваш твърде много, няма да има достатъчно време новодошлите да разберат всичко напълно. Можем да разделим общението в няколко събирания“. Не желаех да приема мнението им по онова време и вместо това направих всичко възможно да ги убедя да ме изслушат. В крайна сметка нямаха друг избор, освен да се съгласят. След време пояхме повече от двадесет новодошли. Почти всички дойдоха на първото събиране, но на следващите видях, че все повече новодошли отсъстват. Накрая само трима от първоначалните над двадесетноводошли продължиха да идват на събирания. Това никога не ми се бе случвало преди и ме караше да се чувствам силно объркан и негативен. Един ден водачът ме попита за състоянието ми. Казах: „Не е добро. Резултатите от работата ми напоследък са много слаби. На всяко събиране общувам правилно с новодошлите, а след това ги питам дали разбират и те винаги казват „да, разбирам“, но повече не идват на събиранията и не разбирам защо“. Водачът ми каза: „Трябва да се самоанализираш. Може да се окаже, че правиш нещо, което кара тези новодошли да не искат да идват на събирания“. Той продължи: „Попита ли трите сестри дали са забелязали нещо нередно в съдържанието или методите ти на поене?“. Казах: „Не, не мисля, че ще дадат добър съвет“. Водачът отвърна: „Това е проблемът. Трябва да искаш мнението им, вместо да се доверяваш само на себе си“. Когато водачът го каза така, звучеше правилно. Никога не ми е хрумвало да питам сестрите за мнението им. Винаги съм смятал, че съм по-добър работник от тях и че идеите им са безполезни.

След това водачът ми изпрати един откъс от Божиите слова: „Когато си сътрудничите с други хора, за да изпълнявате дълга си, способни ли сте да бъдете отворени за различни мнения? Можете ли да оставите другите да говорят? (Аз съм отворен донякъде. По-рано в много случаи не се вслушвах в предложенията на братята и сестрите и настоявах да правя нещата по свой начин. Едва по-късно, когато фактите доказваха, че не съм бил прав, виждах, че повечето от предложенията им са били правилни, че всъщност подходящо е било именно решението, което всички са обсъждали, и че като съм разчитал на собствените си възгледи, не съм бил способен да видя нещата ясно и нещо не ми е достигало. След като преживях това, осъзнах колко важно е хармоничното сътрудничество.) И какво можете да видите от това? След като преживяхте това, получихте ли някаква полза и разбрахте ли истината? Мислите ли, че някой е съвършен? Колкото и силни, способни и талантливи да са хората, все пак не са съвършени. Те трябва да признаят това — то е факт, и именно такова отношение трябва да имат хората, за да подхождат правилно към собствените си заслуги, силни страни или недостатъци; това е рационалността, която хората трябва да притежават. С подобна рационалност можеш правилно да се справиш със собствените си силни и слаби страни, а и с тези на другите хора, и ще имаш възможност да си сътрудничиш с тях хармонично. Ако си разбрал този аспект на истината и можеш да навлезеш в този аспект на истината реалност, ще можеш да поддържаш хармонични отношения с братята и сестрите си, като използваш техните силни страни, за да компенсираш собствените си слабости. Така, какъвто и дълг да изпълняваш и каквото и да правиш, ще ставаш все по-добър в него и ще имаш Божията благословия. Ако винаги смяташ, че си много добър и че другите са по-лоши в сравнение с теб, и ако винаги искаш да имаш последната дума, това вещае неприятности. Това е проблем на нрава. Не са ли такива хора надменни и самоправедни?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова посочиха проблема ми. Бог казва: „Когато си сътрудничите с други хора, за да изпълнявате дълга си, способни ли сте да бъдете отворени за различни мнения? Можете ли да оставите другите да говорят?“. Докато разглеждах Божиите въпроси, размишлявах над това как съм си сътрудничил с трите сестри през това време. Отказвах да приема каквото и да е предложение от тях. Дори и мненията им да бяха добри или правилни, пак не се съгласявах, защото не исках да мислят, че съм по-нисш от тях. Мислех, че съм най-добрият и следователно единственият, който може да даде добър съвет. Аз бях водачът на групата, така че те трябваше да слушат мен, а не обратното. Божиите слова гласят, че всеки има недостатъци и се нуждае от чужда помощ. Ала винаги съм смятал, че съм най-добрият и че съм по-висш от другите. Нима това не е надменност и самонадеяност? В Божиите слова видях, че Бог мрази такива хора.

По-късно прочетох друг откъс от Божието слово: „Когато при изпълнението на дълга на хората работата винаги трябва да се върши повторно, най-големият проблем не е в липсата на специализирани знания или опит, а в това, че хората са прекалено самоправедни и надменни, не сътрудничат хармонично, а действат самоволно и еднолично — в резултат на което работата се обърква и не се постига нищо, а всички усилия са напразни. Но най-тежкият проблем в това отношение е поквареният нрав на хората. Когато поквареният нрав на хората е прекалено тежък, те не са добри, а са зли хора. Нравът на злите хора е много по-тежък от обикновения покварен нрав. Злите хора са склонни да извършват злодеяния, те са склонни да смущават и прекъсват работата на църквата. Единственото, на което са способни злите хора, когато изпълняват някакъв дълг, е да вършат нещата лошо и да ги объркват, а тяхното полагане на труд причинява повече неприятности, отколкото ползи. Някои хора не са зли, но изпълняват дълга си според собствения си покварен нрав — и подобно на другите те също са неспособни да изпълняват правилно дълга си. В обобщение поквареният нрав пречи изключително много на хората да изпълняват правилно дълга си. Според вас кой аспект от покварения нрав на хората оказва най-голямо влияние върху ефективността, с която те изпълняват дълга си? (Надменността и самоправедността.) А кои са основните проявления на надменността и самоправедността? Да действаш самоволно и еднолично, да следваш свой път, да не се вслушваш в чужди предложения, да не искаш съвети от другите, да не сътрудничиш хармонично и да се стремиш винаги да имаш последната дума за всичко. Макар че немалко братя и сестри може да си сътрудничат при изпълнението на определен дълг и всеки от тях да се занимава със своята задача, определени ръководители на екипи или надзорници винаги искат да имат последната дума; каквото и да правят, те никога не си сътрудничат хармонично с другите, не участват в общение и правят нещата прибързано, без да постигат съгласие с другите. Принуждават всички да слушат само тях и в това е проблемът“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Тези Божии слова ме трогнаха дълбоко. Преди не разбирах защо не мога да изпълнявам ефективно дълга си. Едва след като прочетох Божието слово, разбрах, че надменният ми нрав не ми е позволявал да си сътруднича с другите. През цялото време, докато работех с трите сестри, винаги съм имал последната дума. Това си проличаваше всеки път, когато обсъждаме съдържанието на предстоящо събиране: всеки споделяше своите възгледи и мнението си, след което трябваше да изберем основната тема на събирането заедно, за да сме сигурни, че ще е ефективно. Вместо това аз вземах еднолични решения, без да се съобразявам с мнението им, защото мислех, че моето е най-добро и не трябва да слушам другите. Когато някой възразеше, намирах различни причини да го оборя. Бях твърде надменен, за да приема съветите на други хора, затова дългът ми бе лишен от Божието напътствие и следователно не беше ефективен. За мен този провал беше откровение.

Веднъж една сестра ми изпрати този откъс от Божието слово. Бог казва: „Ако действително разбираш истината в сърцето си, ще знаеш как да я практикуваш и как да се покориш пред Бог и естествено ще поемеш по пътя на стремеж към истината. Ако пътят, по който вървиш, е правилен и съответства на Божиите намерения, делото на Светия Дух няма да те напуска, а така вероятността да предадеш Бог ще намалява все повече. Без истината е лесно да вършиш зло и ще го вършиш, дори и без да искаш. Например, ако имаш надменен и самонадеян нрав, няма никакво значение, че ти се казва да не се противопоставяш на Бог. Не можеш да се сдържиш, то е извън твоя контрол. Няма да го правиш нарочно, а под властта на своята надменна и самонадеяна природа. Надменността и самонадеяността ти ще те карат да презираш Бог и да Го смяташ за незначителен. Ще те карат да се превъзнасяш и постоянно да се изтъкваш. Ще те накарат да презираш останалите и няма да оставят в сърцето ти никой друг, освен самия теб. Надменността и самонадеяността ти ще те лишат от мястото на Бог в твоето сърце и накрая ще те накарат да заемеш Божието място и да изискваш от хората да ти се покоряват. Ще те карат да благоговееш пред собствените си мисли, идеи и представи, все едно са истината. Толкова много злодеяния се вършат от хора, които са подвластни на своята надменна и самонадеяна природа! За да решат проблема със злодеянията си, те първо трябва да се справят със своята природа. Без промяна в нрава не би било възможно този проблем да се реши из основи“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез стремеж към истината може да се постигне промяна в нрава). „Трябва да помниш — изпълняването на дълга ти не е въпрос на занимаване с твои лични работи или с твои лични дела. Това не е твое лично дело, а е дело на църквата и ти допринасяш само със силите, които имаш. Това, което правиш в Божието дело на управлението, е само малка част от сътрудничеството на човека. То е само малка роля в някой ъгъл. Това е отговорността, която носиш. В сърцето си трябва да имаш такъв разум. И така, без значение колко хора изпълняват дълга си заедно или с какви трудности се сблъскват, първото нещо, което всеки трябва да направи, е да се моли на Бог и да е в съвместно общение, да търси истината и след това да определи какви са принципите на практикуването. Когато човек изпълнява дълга си по този начин, ще има път за практикуване. Някои хора винаги се опитват да се изтъкнат и когато им се възложи отговорност за дадена работа, винаги искат да имат последната дума. Какъв тип поведение е това? Това означава да действаш самоволно и еднолично. Те сами планират това, което правят, без да информират другите, не обсъждат мнението си с никого, не го споделят с никого, нито го споделят открито, а го пазят скрито в сърцето си. Когато дойде време да действат, винаги искат да смаят другите с блестящите си подвизи, да поднесат на всички голяма изненада, така че другите да имат високо мнение за тях. Това ли означава да изпълнят дълга си? Те се опитват да се изтъкнат, а когато придобият статут и известност, ще започнат да вършат лични дела. Такива хора не са ли обладани от диви амбиции? Защо да не кажеш на някого какво правиш? Тъй като това дело не е само твое, защо би действал, без да го обсъждаш с никого, и защо би вземал решения самостоятелно? Защо би действал тайно, като в черна кутия, така че никой да не знае за това? Защо винаги се опитваш да накараш хората да се съобразяват само с теб? Очевидно разглеждаш това дело като твое лично дело. Ти си шефът, а всички останали са работници — всички работят за теб. Когато постоянно имаш този начин на мислене, това не е ли проблем? Не се ли разкрива в такъв тип човек самият нрав на Сатана? Когато подобни хора изпълняват дълга си, рано или късно те ще бъдат отстранени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Правилното изпълнение на дълга изисква хармонично сътрудничество). Едва след като прочетох Божието слово, осъзнах, че тази надменност се е превърнала в моя природа и в това, което естествено разкривах. В момента, в който имах някакъв статус в църквата, исках да го използвам като възможност да изтъкна способностите си. Исках да докажа, че съм най-добрият и че избирането ми за водач на групата е правилно. Исках и да докажа на моите съмишленици, че съм по-добър от тях и че не се нуждая от съветите или помощта им. Заради надменността ми винаги съм смятал, че знам всичко и че няма смисъл да слушам другите. Отнасях се към собствените си мисли, сякаш са истина, карах другите да правят нещата, както аз исках, не търсех истината и не се уповавах на Бог в дълга си. Вместо това разчитах на собствения си опит и интелект, за да поя новодошлите, като принуждавах другите да ми се подчиняват. Живеех в капана на надменния си нрав, не приемах истината и карах другите да ме слушат. Това не беше ли сатанински нрав? Преди да повярвам в Бог вече бях много надменен човек. Гледах отвисоко на хората, които бяха по-нисши от мен, в това число и на братята ми. Спомням си, че като дете баща ми ме мъмреше на висок глас, ако не изкарвах най-високите оценки в клас: „Трябва да изкараш най-високия резултат на изпитите си, за да изпревариш всички останали!“. Баба ми също ми казваше: „Трябва да се стремиш да бъдеш най-добрият, това е единственият начин да получиш уважение“. Заради това винаги се стараех да стоя над всички останали и да бъда номер едно. За мен това беше единственият начин да покажа на другите, че съм най-добрият. Мислех, че слушането на другите ме кара да изглеждам зле, затова не исках да приемам съвети от тях. Едва от Божието слово осъзнах, че този възглед е напълно погрешен. Винаги се поставях над другите и отказвах да ги слушам, а това е сатанински нрав. Ако не се променях, не само нямаше да постигна добри резултати в дълга си, но и щях да върша зло и да се съпротивлявам на Бог. В крайна сметка щях да бъда отстранен от Бог. Четенето на Божието слово ме накара също да разбера, че изпълнението на дълга ми не е мое лично начинание; то е църковно дело и аз трябва да върша тази работа според Божиите изисквания. Когато се сблъскам с трудности, трябва да работя с другите и заедно да търсим истината, за да ги преодолеем. Преди да взема решение, трябва да потърся съвет и от другите. Ако не проявявах внимание към мнението на другите и винаги действах едностранчиво, като бавех църковното дело, то изпълнението на дълга ми по този начин не подготвяше добри дела, а вместо това злодеяния. При това осъзнаване поисках да променя отношението си към дълга и да мога да си сътруднича хармонично с моите братя и сестри.

По време на духовната си практика видях друг откъс от Божиите слова: „Какво ще кажете, трудно ли е да си сътрудничите с други хора? Всъщност не е. Дори може да се каже, че е лесно. Защо обаче хората все още смятат, че е трудно? Защото имат покварен нрав. За хората, които притежават човешка природа, съвест и разум, сътрудничеството с останалите е сравнително лесно и те могат да почувстват, че е нещо радостно. Това е така, защото за никого не е лесно да постигне нещо сам и в каквато и сфера да работят хората или каквото и да правят, винаги е добре да има човек, който да им посочи нещата и да им предложи помощ — много по-лесно е, отколкото да се справят сами. Освен това хората са ограничени от заложбите си; ограничено е и това, което самите те могат да преживеят. Никой не може да е специалист по всичко: не е възможно един човек да знае всичко, да е способен на всичко, да постигне всичко — това е невъзможно и всеки трябва да притежава такъв разум. И така, каквото и да правиш, било то важно или не, винаги трябва да има някой, който да ти помага, да ти дава насоки и съвети, или да ти съдейства. Само така можеш да си сигурен, че ще постъпваш по-правилно, ще допускаш по-малко грешки и ще си по-малко податлив на заблуди, а това е добре“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Осма точка: искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог (първа част)). След като обмислих Божието слово, разбрах, че само като си сътруднича с другите, мога наистина да изпълнявам дълга си и да изживея нормална човешка природа. Смятах, че тъй като някои от съмишлениците ми бяха приели Божието дело едва преди няколко месеца и току-що бяха започнали да поят новодошлите, има много неща, които не разбират, докато аз, от друга страна, вярвах в Бог вече три години и имах повече опит от тях, затова никога не приемах техните предложения и мнението им. Едва сега видях, че този възглед е погрешен. Въпреки че вярвах по-отдавна в Бог и имах повече опит, това не означаваше, че съм по-добър от тях във всичко. Без да си сътруднича с братята и сестрите си, за мен бе невъзможно да изпълнявам добре дълга си. Например не разбирах добре определени истини, което ме караше да общувам зле на някои събирания. Имах нужда от някой съмишленик, който да ми помогне да формулирам по-ясно общението си. Понякога новодошлите не можеха да дойдат на събиране поради болест или работа и не успявах да намеря Божии слова, които да се отнасят към тяхната ситуация, затова се нуждаех и от помощта на моите съмишленици. В действителност всеки има шанса да бъде просветлен от Бог. Бог не бе просветлил само мен. Имах прекалено голямо самочувствие и мислех другите за идиоти. Това бе грешка и беше глупаво. Божието просветление и напътствие не зависят от това колко много опит имаме в работата, а зависи от това дали можем да търсим и да приемаме истината. В действителност всеки има своите силни страни, точно като сестра Джона, която носеше бреме в дълга си и често даваше добри предложения. Трябваше да си сътруднича с моята сестра и да се уча от нейните силни страни, за да компенсирам собствените си недостатъци.

По-късно се опитвах да се вслушвам в мнението на сестрите, с които си сътрудничех в дълга ми. В края на всяко събиране, когато сестрите ме помолеха да попитам новодошлите поотделно дали разбират съдържанието на събирането за деня, Приемах предложенията им и повече не се съпротивлявах, както преди. Когато ме молеха да общувам с новодошлите по-обстоятелствено, за да пробвам да облекча объркването им, правех и това. Понякога ми даваха и някои идеи за по-добро поене на новодошлите и след като ги приемех, ги прилагах на практика. След като практикувах по този начин, видях, че повече новодошли посещават събиранията и това ме правеше много щастлив. Сетих се за Божиите слова: „Светият Дух действа не само в определени хора, които са използвани от Бог, но освен това и в църквата. Той може да действа във всеки човек. Възможно е да действа в теб в момента и ти ще изпиташ действието Му. През следващия период Той може да работи в някой друг, като в този случай трябва да побързаш да го последваш; колкото по-отблизо следваш днешната светлина, толкова повече животът ти ще израства. Без значение какъв човек е някой, ако Светият Дух действа в него, тогава ти трябва да го последваш. Приеми неговите преживявания чрез своите собствени по практически начин и ще получиш още по-висши неща. Чрез този вид практикуване ще напредваш по-бързо. Това е пътят на съвършенството на човека и начин, по който животът израства“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Онези, които се покоряват на Бог с искрено сърце, несъмнено ще бъдат придобити от Него). Божиите слова ме накараха да разбера още по-ясно, че не мога да бъда надменен и самонадеян и да държа на своето, докато изпълнявам дълга си. Вместо това трябва да се вслушвам повече в съветите на другите. Това е така, защото Светият Дух просветлява и озарява всички. Без значение колко дълго един човек е вярвал в Бог и дали има статус, докато това, което той казва, е съгласно истината, ние трябва да го приемаме и да се покоряваме. Ако откажем да слушаме, няма да получим Божието напътствие в дълга ни. Чрез това преживяване научих колко е важно да си сътруднича хармонично с моите братя и сестри и да не държа на своето в дълга си.