От Му Чън, Китай

Един ден през 2018 г. моят водач ми възложи да отида да подкрепя една новосъздадена църква. Когато получих тази новина, едновременно се изненадах и притесних. Моят водач изглежда ме ценеше доста високо; Но как щяха да ме възприемат братята и сестрите ми, ако не можех да свърша някаква реална работа? Нямаше ли да си помислят, че не съм толкова добър водач? Ако това се случеше, щях ли да запазя достойнството си? Щом се замислих за тези неща, се разтревожих и ми беше трудно да остана спокойна, докато изпълнявам дълга си. Седмица по-късно тръгнах към новата църква с изпълнено с несигурност сърце. В началото, когато братята и сестрите повдигаха въпроси, успявах да ги разреша, като съчетавах Божиите слова и принципи със собствения си опит в общението. Но по-късно те се сблъскаха с някои проблеми, които не можех напълно да схвана. Не знаех как да ги разреша, така че започнах да се изнервям.

Спомням си как по време на едно конкретно събиране братята и сестрите бяха повдигнали някои въпроси и трудности, с които се сблъскваха в работата си, а аз просто не можех да се сетя по кой аспект на истината трябва да разговарям, за да разреша тези въпроси. Притеснявах се, че ще ме подценят, и нервите ми бяха съсипани. Напрягах мозъка си, като исках възможно най-бързо да се сетя за откъси от Божиите слова или за принципи, по които да разговарям, но колкото повече се безпокоях, толкова повече умът ми блокираше. Като видях братята и сестрите да седят тихо в очакване на моя отговор, се паникьосах още повече и си помислих: „Ако не мога да разреша техните проблеми, това не означава ли, че не разбирам истината и съм неспособна да извършвам реална работа? Какво ще си помислят братята и сестрите за мен? Това би било толкова конфузно!“. В крайна сметка просто стиснах зъби и избрах един откъс от Божиите слова, за който да разговарям. В действителност знаех пределно ясно, че просто рецитирам думи и доктрини и че това няма да разреши техните проблеми. Но като видях, че братята и сестрите ми слушат и кимат с глава, и не коментират повече, не се замислих повече над това. Друг път една сестра попита за дъщеря си, която беше толкова заета с работа, че не можеше да посещава редовно събиранията. Сестрата се притесняваше, че тъй като дъщеря ѝ не търси истината, ще загуби шанса си да постигне спасение, и затова често ѝ напомняше да чете Божиите слова и да посещава повече събиранията. Но в същото време се тревожеше, че ако настоява твърде много пред нея, може да я разстрои. Този въпрос наистина караше сестрата да се чувства възпряна и тя не знаеше как трябва да постъпи. По това време не бях сигурна как трябва да разговарям със сестрата, за да разреша нейния проблем. Помислих си: „Няма начин да оправдая липсата на каквото и да е общение с тази сестра пред всички. В тази група за събирания съм за първи път. Ако не мога да реша нито един от техните проблеми, няма ли братята и сестрите да ме подценят и да кажат, че съм неспособна да разрешавам проблеми чрез общение за истината? На всяка цена трябва някак да спася положението“. Затова разговарях с нея и казах: „По отношение на този въпрос трябва да търсим истината и да различаваме Божието намерение. Бог спасява онези, които имат истинска вяра в Него и които обичат истината. Той никога не ни принуждава да се събираме или да изпълняваме дълга си, така че ако дъщеря ти не се стреми към истината, не можеш да я принудиш да го прави. Трябва да се подчиниш на Божиите уредби и да се въздържаш да действаш в съответствие с твоите чувства“. Сестрата не каза нищо, след като приключих с общението си, но все още мръщеше вежди. Като видя, че проблемът на сестрата не е разрешен, водачът, сестра Уан Лин, предложи своето общение: „Все пак трябва да помогнеш на дъщеря си и да осигуриш общение с любов. След известно време ще стане ясно дали тя търси истината или не. Ако тя е истински вярваща в Бог, тогава дори в началото да има светски желания и да не търси истината, трябва да проявиш търпение, приемане и любяща подкрепа. След това, щом започне да схваща част от истината, тя естествено ще започне да ѝ придава по-голямо значение. Ако тя не обича истината и вярва в Бог само привидно с цел да получи благословии, тогава никаква помощ или молитва за нея няма да помогнат, защото Бог не спасява неверниците. И така, нека първо ѝ помогнем и я подкрепим с любов, а след това, щом сме сигурни какъв човек е тя, можем да решим как да се отнасяме към нея според принципите“. Сестрата кимаше с глава непрекъснато, а и аз придобих по-ясно разбиране на въпроса. Общението на Уан Лин очерта ясен път за практикуване. Но аз не бях склонна да призная нищо от това открито. Мислех си, че ако направех такова признание, братята и сестрите щяха да са още по-склонни да разпознаят, че съм разговаряла само върху доктринално знание, и аз щях да се окажа пълен позор. От този момент нататък се чувствах все по-обременена; бях ужасена, че няма да мога да разрешавам проблемите, повдигани от моите братя и сестри. Понякога, когато срещах трудности, исках да разговарям с моите братя и сестри, за да чуя техните идеи и тяхното мнение. Но после си спомнях, че съм там, за да ги поя и подкрепям, и ако обърна нещата и отида при тях за помощ, те със сигурност ще ме подценят. Многократно премислях това наум и точно когато щях да кажа нещо, се разколебавах и замълчавах. Имаше моменти, когато — щом възникнеше сложен проблем — отивах до тоалетната или си измислях извинение да отида да свърша нещо друго, и молех братята и сестрите първо да го обсъдят помежду си. По този начин никой не можеше да види каква съм всъщност. Винаги, когато правех нещо подобно, изпитвах угризения със съзнанието, че не разбирам добре проблема и че ако просто се открия в общение и потърся помощ от братята и сестрите си, ще придобия по-дълбоко разбиране. В такива моменти все решавах да не избягвам подобни ситуации в бъдеще, но винаги, когато възникнеше някаква трудност, инстинктивно исках да защитя своя статус и достойнство. Или се измъквах от обсъждане, като говорех общи думи и доктрини, или просто избягвах ситуацията изцяло. През този период състоянието ми постепенно се влошаваше — нямах прозрение, когато разговарях по време на събиранията, непрекъснато удрях на камък в работата си и ставаше все по-трудоемко да изпълнявам дълга си. Чувствах се толкова потисната и измъчена от това, че постоянно трябваше да се преструвам и прикривам. Дори си мислех, че този дълг може би ми идва в повече и ще е по-добре да се върна към предишния си дълг. Осъзнах, че съм в лошо състояние, и затова се помолих на Бог: „Мили Боже! Напоследък работата ми е страшно трудоемка и ми липсва яснота в мисленето. Сякаш Ти си се отвърнал от мен, но не знам къде съм сгрешила. О, Боже, бих искала да ме напътстваш, за да разбера по-добре себе си“.

След това попаднах на следния откъс от Божиите слова: „Всички покварени хора страдат от един общ проблем: докато нямат статус, те не си придават важност, когато общуват или говорят с когото и да е, нито възприемат определен стил или тон в речта си, а са просто обикновени и нормални хора и не изпитват нужда да се прикриват. Не изпитват психологически натиск и могат да общуват открито и от сърце. Те са отзивчиви и с тях се общува лесно, а другите смятат, че са много добри хора. Щом придобият статус, те стават надменни, пренебрегват обикновените хора, никой не може да припари до тях, смятат, че притежават някакво благородство и че породата им е различна от тази на обикновените хора. Гледат на тях с пренебрежение, придават си важност, когато говорят, и спират да споделят открито с останалите. Защо вече не споделят открито? Смятат, че вече имат статус и са водачи. Смятат, че водачите трябва да поддържат определен образ, да са малко по-възвишени от обикновените хора, да имат по-голям духовен ръст и да са способни да поемат по-голяма отговорност. Вярват, че в сравнение с обикновените хора водачите трябва да са по-търпеливи, да са способни да страдат и да отдават повече и да могат да устоят на всяко изкушение от страна на Сатана. Дори ако родителите им или други членове на семейството им умрат, те смятат, че трябва да запазят самообладание, за да не плачат, или че най-малкото трябва да плачат тайно, далеч от погледа на останалите, така че никой да не може да забележи каквито и да е техни недостатъци, недъзи или слабости. Дори смятат, че водачите не бива да казват на никого, ако са станали негативни, а трябва да крият всички подобни неща. Вярват, че така трябва да постъпва човек със статус. Дали статусът не става техен бог, техен господ, щом се възпират до такава степен? При това положение още ли притежават нормална човешка природа? Дали не са влюбени в статуса, щом таят тези идеи, щом се поставят в тези рамки и се преструват така?“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да преодолеете изкушенията и робуването на статуса). Чрез разкриването на Божиите слова осъзнах, че причината, поради която намирах работата си за толкова изтощителна и мъчителна, беше, че бях твърде обсебена от репутацията и статуса. Преди да дойда в тази църква, се чувствах съвсем свободна и необременена на събиранията с братята и сестрите си — нямаше натиск и ако не разбирах нещо, го повдигах за общение. Но откакто дойдох да подкрепя тази църква, се бях поставила на пиедестал, като мислех, че трябва да съм по-добра и по-умела от хората там, защото бях дошла, за да ги подкрепям. Вярвах, че само като разреша всеки проблем, повдигнат от моите братя и сестри, щях да действам в съответствие със своя статус. За да спечеля възхищението и приемането на моите братя и сестри, се прикривах и преструвах. Макар да беше ясно, че не разбирам добре проблемите, не бях склонна да се открия и да търся; вместо това упорито се измъквах с думи и доктрини, като заблуждавах братята и сестрите си, а понякога дори намирах извинения да избягвам ситуацията изцяло. Не проявявах ни най-малко внимание дали проблемите на братята и сестрите ми са разрешени, или не, и дори не можех да превъзмогна себе си и да кажа нещо толкова просто като „Не разбирам този проблем“. Едва тогава осъзнах, че съм придавала твърде голямо значение на статуса и че всичко, което правех, беше с цел да защитя този статус. Църквата ми възложи да отида там, за да изпълнявам дълга си, така че да работя с братята и сестрите си, за да разреша проблемите и въпросите, пред които е изправена църквата им, но аз изобщо не проявявах внимание как най-добре да изпълнявам дълга си и да извършвам реална работа. Вместо това мислех само как ще ме възприемат братята и сестрите и как най-добре да защитя статуса и достойнството си. Дори намирах начини да ги заблуждавам, за да запазя достойнството и статуса си. Като пренебрегвах задълженията си, не само си причинявах страдание, но и наранявах братята и сестрите си и забавях църковното дело. Заради това Бог сигурно ме смяташе за напълно отвратителна и достойна за презрение. Бях изпаднала в тъмнина — това показваше Божията праведност и трябваше съвестно да се самоанализирам и да се покая пред Бог.

На следващия ден се открих пред братята и сестрите си за състоянието си и също така повдигнах за общение някои въпроси, с които имах проблеми. След като проведохме заедно общение и с Божието напътствие, в крайна сметка придобихме по-добро разбиране по тези въпроси и намерихме път за практикуване. След това — тъй като все още инстинктивно се прикривах — Когато срещах трудности или не можех да схвана определени въпроси, а не исках да излагам слабостите си пред братята и сестрите си, се молех на Бог за напътствие Тогава попаднах на един откъс от Божиите слова, който ми даде път за практикуване. Всемогъщият Бог казва: „За да се освободиш от контрола на статуса, какво трябва да направиш първо? Първо трябва да прочистиш намеренията си, мислите си и сърцето си от него. Как се постига това? Преди, когато не си имал статус, не си обръщал внимание на онези, които не си харесвал. Сега, когато имаш статус, ако видиш някого, когото не харесваш или който има проблеми, се чувстваш отговорен да му помогнеш и така прекарваш повече време в общение с него, като се опитваш да решиш някои от практическите проблеми, които има. А какво е чувството в сърцето ти, когато правиш такива неща? Чувството е на радост и покой. Така и ти трябва да се доверяваш на хората и по-често да се откриваш пред тях, когато се окажеш в затруднение или преживееш неуспех, като разговаряш за своите проблеми и слабости, за това как си се бунтувал срещу Бог и как после си излязъл от това и си успял да удовлетвориш Божиите намерения. И какъв е резултатът от това, че им се доверяваш по този начин? Без съмнение е положителен. Никой няма да те гледа отвисоко — а може като нищо да ти завижда, че си способен да преминеш през тези преживявания. Някои хора винаги смятат, че когато човек има статус, той трябва да действа повече като служебно лице и да говори по определен начин, за да бъде приеман сериозно и да бъде уважаван. Правилен ли е този начин на мислене? Ако си способен да осъзнаеш, че този начин на мислене е погрешен, тогава трябва да се молиш на Бог и да се опълчиш на плътските чувства. Не си придавай важност и не върви по пътя на лицемерието. Щом те споходи такава мисъл, трябва да се заемеш с нея, като търсиш истината. Ако не търсиш истината, тази мисъл, тази гледна точка ще приеме форма и ще се вкорени в сърцето ти. В резултат на това тя ще започне да властва над теб и ти ще се дегизираш и ще измайсториш образа си до такава степен, че никой няма да е способен да те види през него или да разбере мислите ти. Ще говориш с другите като през маска, която крие истинското ти сърце от тях. Трябва да се научиш да позволяваш на другите да виждат сърцето ти, да се научиш да отваряш сърцето си за другите и да се сближаваш с тях. Трябва да се опълчиш на предпочитанията на плътта си и да практикуваш в съответствие с Божиите изисквания. По този начин сърцето ти ще познае покоя и щастието“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да преодолеете изкушенията и робуването на статуса). Божиите слова ми помогнаха да осъзная, че за да се отърся от оковите на репутацията и статуса, трябва в сърцето си да се науча да се отказвам от желанието си за статус. Всъщност какъвто и дълг да изпълнявах или колкото и статус да имах, аз все още бях дълбоко покварена от Сатана и имах много недостатъци и недъзи. Това беше напълно нормално: когато някой стане водач и има статус, не означава, че той изведнъж става по-добър от всички останали, придобива духовен ръст, разбира истината и може да схване и разреши всеки проблем. Трябваше да имам правилна представа за себе си. След време винаги когато исках да защитя статуса си и да скрия собствените си недостатъци, постъпвах точно наопаки: откривах се и се разкривах пред всички без преструвки, като позволявах на братята и сестрите си да видят истинския ми духовен ръст. Когато се сблъсквах с проблем, който не можех да разреша, реалистично признавах, че не разбирам и търсех истината заедно с братята и сестрите си, като заедно допълвахме силните и слабите си страни. С този начин на практикуване се чувствах много по-свободна и спокойна и дългът ми вече не изглеждаше толкова изтощителен.

Все още обаче имаше моменти, когато не успявах да приложа истината на практика. Веднъж Уан Лин пристигна на събиране преди мен. Помислих си: „Тя вече е наясно с моите недостатъци и недъзи от последното ми общение, когато говорех само думи и доктрини. Ако отново не успея да разреша проблемите на братята и сестрите си, тя със сигурност ще ме подцени още повече. Как тогава ще преглътна гордостта си?“. След това хрумване се разтревожих и почувствах, че ще съм подложена на голям натиск, ако водя събирането с нея. Казах на Уан Лин: „Ако имаш други задължения, за които да се погрижиш, върви спокойно, мога да се справя сама с това събиране“. Тя си тръгна, без да отговори. За моя изненада няколко дни по-късно тя ми каза: „Онзи ден първоначално планирах да прегледам някои от проблемите и отклоненията в работата в края на събирането, но щом пристигнах на място, ти каза, че не съм нужна там. Обмислих това и реших, че трябва да насоча вниманието ти към някои твои проблеми. Това ще бъде от полза за теб и за църковното дело“. Тя ми каза, че пазя статуса и достойнството си във всичко, което правя, че винаги прикривам недостатъците си и се маскирам и че не успявам да участвам в никакво реално сътрудничество с братята и сестрите си. Трудно щях да получа делото на Светия Дух и да постигна някакви резултати в работата си предвид това, че подхождах с погрешно намерение, докато изпълнявах дълга си. Лицето ми пламна от срам при коментарите на Уан Лин. Срамувах се от себе си и се чувствах наистина ужасно. Това, което тя беше казала, беше вярно: моята работа беше да подкрепям църквата, но тъй като се притеснявах да не бъда разкрита и опозорена, намерих извинение да я отпратя, когато тя искаше да работи с мен, за да намерим и разрешим проблемите възможно най-бързо. Тя беше по-запозната с църковното дело, тогава как би трябвало да постигна добри резултати, без да си сътруднича с нея в изпълнението на нашия дълг? Уан Лин не само беше осъзнала, че нямам истината реалност и съм неспособна да разрешавам проблеми, тя също беше открила колко обсебена съм от статуса и репутацията. В този момент се почувствах напълно унизена. Насред страданието си застанах пред Бог в молитва: „Мили Боже! Днес Уан Лин посочи моите проблеми и недъзи. Трябва да се поуча от тази ситуация и затова Те моля да ме напътстваш, за да придобия по-голямо разбиране за себе си, така че да поправя покварения си нрав и да претърпя истинска трансформация“. След молитвата попаднах на един откъс от Божиите слова, който разобличаваше текущото ми състояние. Всемогъщият Бог казва: „Самите хора са сътворени същества. Сътворените същества могат ли да постигнат всемогъщество? Могат ли да постигнат съвършенство и безупречност? Могат ли да придобият умения във всичко, да разберат всичко, да прозрат всичко и да бъдат способни на всичко? Не могат. Въпреки това хората имат покварен нрав и една пагубна слабост — веднага щом усвоят някакво умение или професия, хората чувстват, че са способни, че имат статус и стойност и че са професионалисти. Колкото и да са обикновени, всички те искат да се представят за някакви известни или изключителни личности, да се превърнат в някакви незначителни знаменитости и да накарат останалите да си мислят, че са съвършени и безупречни и че нямат нито един недостатък. Искат да станат известни, силни или велики личности в очите на останалите и да са могъщи хора, които умеят всичко, и нищо не може да им се опре. Те смятат, че ако потърсят помощ от другите, ще изглеждат неспособни, слаби и непълноценни и че хората ще ги гледат високомерно. Поради тази причина все искат да се преструват. […] Що за нрав е това? Надменността на такива хора не знае граници и те съвсем са си изгубили разума. Не желаят да са като всички останали, не искат да са обикновени, нормални хора, а искат да са свръхчовеци, изключителни личности или важни клечки. Това е толкова голям проблем! Що се отнася до слабостите, недостатъците, невежеството, глупостта и неразбирането на нормалната човешка природа, те ще ги прикриват и няма да допуснат останалите да ги видят, а след това ще продължат да се преструват. […] Не знаят самите те кои са, нито знаят как да изживеят нормалната си човешка природа. Нито веднъж не са постъпвали като практични човешки същества. Ако прекарваш дните си летейки из облаците, ако се луташ и нищо не правиш стъпил здраво на земята, а все живееш в собствените си фантазии, това е проблем. Избрал си грешен път в живота. Както и да вярваш в Бог, няма да разбереш истината и няма да успееш да я придобиеш, ако постъпваш така. Честно казано, не можеш да придобиеш истината, защото отправната ти точка е грешна“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Петте условия, които трябва да изпълниш, за да поемеш по правилния път на вяра в Бог). Разкриването на Божиите слова ми помогна да осъзная, че причината, поради която винаги инстинктивно се прикривах, за да спечеля възхищението на другите, беше, че бях контролирана от моя надменен нрав. Аз бях само едно сътворено същество, така че не можех да разбирам всичко и да съм напълно наясно с всеки въпрос. Беше напълно нормално да срещам проблеми и трудности при изпълнението на дълга си. Въпреки това, след като бях постигнала определен статус, повярвах, че съм „необикновена“ и не успях да разпозная истинската си същност и да се изправя срещу недостатъците си. Винаги се опитвах да стана някакъв велик и важен човек, някакъв модел на съвършенство и затова се прикривах и се преструвах на всяка крачка, за да запазя имиджа и статуса си в очите на моите братя и сестри. Бях покварена и дълбоко повлияна от сатанински максими като: „Човек оставя името си, където и да се намира, така както гъската издава своя вик, където и да лети“ и „Хората се нуждаят от гордостта си, както дървото се нуждае от кора“. Независимо с каква група хора се свързвах, винаги исках да оставя най-доброто впечатление и да спечеля възхищението и похвалата на всички с вярата, че само така ще живея с достойнство и характер. След това, когато моите недостатъци и дефицити бяха изложени пред всички, страдах много и намирах начини да скрия и маскирам тези недостатъци. Последният случай беше идеален пример: тъй като се притеснявах Уан Лин да не разбере моята преструвка, умишлено я отпратих, за да скрия факта, че не разбирам истината. В стремежа си да запазя собствения си статус и достойнство не проявих ни най-малко внимание към църковното дело, нито пък към собствения си дълг. Бях толкова егоистична и противна! Осъзнах, че в църквата все още има безкрайно много реални проблеми за разрешаване и ако не си сътрудничех с Уан Лин, тогава проблемите нямаше да бъдат решени. Това би забавило работата на цялата църква и би навредило на живота на нашите братя и сестри. Жертвах интересите на църквата, за да запазя своя имидж — не вършех ли зло? Бог изисква да живеем като нормални хора, да почитаме Бог и да Му се подчиняваме, да постъпваме ревностно и да изпълняваме дълга си в съответствие с Божиите изисквания. И все пак аз в моята дива надменност се бях лишила от рационалността, която всеки нормален човек трябва да притежава, винаги се стремях да излъча перфектен образ на себе си, за да спечеля възхищението на другите. Вървях по път на съпротива срещу Бог. Ако не се покаех, накрая щях да бъда хвърлена в ада, за да получа наказание. Щом осъзнах всичко това, се отвратих и засрамих от себе си и се помолих на Бог, готова да се покая и честно и практично да изпълнявам дълга си като сътворено същество.

След като осъзнах тези неща, потърсих път за практикуване, за да разреша проблемите си. Попаднах на два откъса от Божиите слова, които гласяха следното: „В присъствието на Бог, независимо как се преструваш, как се прикриваш или какво си измислил за себе си, Бог може ясно да схване най-искрените ти мисли и нещата, скрити в най-дълбоките, най-вътрешните ти части. Няма и един човек, чиито скрити, вътрешни неща могат да избягат от внимателната проверка на Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Шест показателя за израстване в живота). „Трябва да търсите истината, за да разрешите всеки проблем, който възниква, независимо какъв е той, и по никакъв начин не трябва да се прикривате или да си поставяте маска за пред другите. Вашите недостатъци, вашите несъвършенства, вашите грешки, вашият покварен нрав — бъдете напълно открити по отношение на всички тях и разговаряйте помежду си за тях. Не ги прикривайте в себе си. Да се научиш как да бъдеш открит е първата стъпка към навлизането в живота и е първото препятствие, което най-трудно се преодолява. Щом веднъж си го преодолял, навлизането в истината е лесно. Какво означава да направиш тази стъпка? Това означава, че ти отваряш сърцето си и показваш всичко, което имаш, добро или лошо, положително или отрицателно, като оголваш себе си пред погледа на другите и на Бог. Ти не скриваш нищо от Бог, не укриваш нищо, не прикриваш нищо, не проявяваш хитрост и измама и си също така открит и честен с другите хора. По този начин живееш в светлината и не само Бог ще те проучва внимателно, но и други хора също ще видят, че действаш принципно и прозрачно. Не е необходимо да използваш каквито и да е методи, за да защитаваш репутацията, имиджа и статуса си, нито да прикриваш или замазваш грешките си. Не е необходимо да полагаш тези безполезни усилия. Ако можеш да се освободиш от тези неща, ще бъдеш много спокоен, ще живееш без ограничения или болка и ще живееш изцяло в светлината“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Бог изпитва сърцето и ума на човека; що се отнася до моя покварен нрав, моите намерения и примеси, Бог беше наясно с всеки техен аспект. Както и да се прикривах и преструвах, моят покварен нрав оставаше, моят духовен ръст беше непроменен и все още не разбирах истината, нито имах истината реалност. Всъщност не само Бог беше открил опита ми за прикриване, всяка сестра или брат, които разбираха истината, също можеха да прозрат моята преструвка. Усилието ми да се маскирам като идеален човек беше просто форма на самозаблуда и самоизмама. Едва тогава най-накрая осъзнах, че преструването и прикриването в името на статуса и достойнството е безсмислено начинание и колкото повече се прикривах, толкова повече се излагах. Това беше глупав начин на живот. След като осъзнах тези неща, съзнателно приех Божията внимателна проверка и когато ми се искаше да запазя статуса и достойнството си, активно се откривах и практикувах истината.

В деня преди да напусна тази църква исках да попитам една сестра дали все още има някакви проблеми или трудности за обсъждане, но също така се притеснявах, че ако не мога да помогна за разрешаването на нейните проблеми, тогава ще се изложа пред нея. Помислих си: „Както и да е, утре ще си тръгна от тук; следващия път ще практикувам истината“. Точно тогава ми дойде наум този откъс от Божиите слова: „Да кажем, че когато те сполетят някакви особени трудности или се сблъскаш с някакви особени условия, ти винаги имаш едно и също отношение — да се опитваш да ги избягваш или да бягаш от тях, отчаяно да се опитваш да ги отхвърлиш и да се отървеш от тях, като не искаш да се оставиш на устроеното от Бог, не си склонен да се покориш на устроеното и подреденото от Него, не искаш да позволиш на истината да бъде твой господар, а винаги искаш да имаш последната дума и да разчиташ на сатанинския си нрав, за да контролираш всичко, свързано с теб. В такъв случай последствията ще бъдат, че Бог със сигурност ще те отхвърли или ще те предаде на Сатана, и е само въпрос на време това да се случи. Ако хората разберат това, те трябва бързо да се обърнат и да последват своя път в живота според правилния път, който Бог изисква — този път е правилният и когато пътят е правилен, това означава, че посоката е правилна“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова ми помогнаха да осъзная, че макар питането на моята сестра за това дали има някакви проблеми или трудности да изглежда незначително, това все пак беше възможност да се откажа от желанието си за статус и достойнство и да практикувам истината. Ако продължавах да се прикривам и да се преструвам, за да заблудя другите и да запазя статуса и достойнството си, никога нямаше да мога да се освободя от оковите и ограниченията на моя покварен нрав. Повече не можех да се поддавам на желанията си — трябваше да практикувам истината и да изживея подобие на човешка природа, за да засрамя Сатана. И така, преди да си тръгна поех инициатива и попитах моята сестра дали има някакви проблеми или трудности. Когато чувствах, че разбирам ситуацията ѝ, предлагах общение, а когато нямах отговор, казвах: „Не знам как да разреша този проблем, нека потърсим отговор заедно“. След като практикувах по този начин, се почувствах много стабилна и спокойна.

Наистина придобих много от това преживяване. Ако не бях отишла в тази църква, за да изпълнявам дълга си, което доведе до разобличаването ми чрез тази реална ситуация, никога нямаше да осъзная, че съм толкова обсебена от статуса и че защитаването на статуса и достойнството беше път на съпротива срещу Бог. Правосъдието и разкриването на Божиите слова ми помогнаха да се освободя от оковите на статуса и достойнството и да спра да се прикривам. Благодаря на Всемогъщия Бог, че ме спаси!