От Чън Хао, Китай

Една сутрин през ноември 2004 г. отидох в къщата на една по-старша сестра, за да присъствам на събиране. Точно когато се канех да почукам, вратата изведнъж се отвори и чифт ръце ме сграбчиха и ме завлякоха вътре. Докато се взираше в мен и говореше с дълбок, ръмжащ тембър, един човек ме заплаши, като каза: „Не се осмелявай да говориш!“. Друг мъж ме хвана за гърлото и ме ритна в пищяла, докато ме питаше какво правя там и колко хора ще дойдат. Осъзнах, че тези мъже са полицаи и с известна тревога казах: „Тук съм, за да доставя вода и да ми платят“. Един от тях попита: „Ти си Чън Хао, нали?“. Хванаха ме неподготвен — откъде знаеха името ми? Преди да имам време да реагирам, започнаха да ме претърсват, конфискуваха тетрадка и над 600 юана от джобовете ми и после ми сложиха белезници. Чух някой да казва: „Не напразно наблюдавахме това място цял месец в края на краищата“. Разбрах, че от доста време са наблюдавали къщата. Около пет минути по-късно пристигнаха трима цивилни полицаи. Един от тях ме погледна изненадано и каза: „Какво правиш тук? Защо си се забъркал с тези хора?“. Този човек се казваше Лиу и малката му сестра беше моя сътрудничка, когато вярвах в Господ Исус. Беше особено жесток и зловещ и накара подчинените си да ме отведат. Помислих си как когато други братя и сестри са били арестувани преди това, често са били подлагани на всякакви изтезания, а някои дори са били пребивани до смърт. Почувствах се много уплашен. Не знаех дали полицията ще ме измъчва или дори ще ме убие, затова отправих молитва към Бог, като го помолих да ме закриля и да ми даде вяра и сила, за да остана непоколебим в свидетелството си за Него. Тогава се замислих как Господ Исус е казал: „Не се бойте от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият; но по-скоро се бойте от онзи, който може и душа, и тяло да погуби в пъкъла“ (Матей 10:28). Точно така, полицията можеше да ме убие само физически — не можеше ми отнеме душата. С напътствието на Божиите слова се почувствах по-малко изплашен.

След това ме заведоха в местното полицейско управление. С престорено искрен тон мъжът на име Лиу каза на полицаите, които ме бяха довели: „Не бъдете прекалено сурови към него. Той е простодушен човек и се познаваме отдавна“. После, с мнима искреност, ми каза: „Просто ни кажи какво знаеш. Малко религиозно практикуване не е кой знае какъв проблем. Ако си признаеш, можеш да се прибереш вкъщи. Измина повече от година, откакто си бил за последен път у дома, нали? Помисли си. Когато дойде времето, просто ни кажи каквото искаме да знаем и гарантирам, че всичко ще е наред“. Когато го чух да казва това, малко се поколебах и си помислих: „Като се има предвид, че се познаваме добре и той е ръководител на специалния екип за разследвания, може би, ако просто разкрия някаква по-маловажна информация и спечеля доверието му, ще ме пусне да си ходя“. Докато обмислях това, изведнъж се сетих за Божиите слова: „По всяко време народът Ми трябва да се пази от хитрите замисли на Сатана, да пази портата на дома Ми заради Мен. […] за да не попаднат в капана на Сатана, когато вече ще е твърде късно да съжаляват“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 3). Осъзнах, че почти съм се хванал на лукавия заговор на Сатана. Този полицай Лиу беше хитър и коварен човек — как можах да повярвам на думите му? Той просто искаше да получи информация за църквата от мен и да ме накара да предам Бог. След като получих това прозрение, си държах устата затворена. Тогава друг полицай ме попита: „Къде евангелизирахте? С кого се събирахте? Кой е вашият водач? Къде държи църквата парите си?“. Ала колкото и да ме разпитваше, не казах нито дума.

Около 15:00 ч. същия ден ме транспортираха до окръжния арест. Един полицай ме заведе в някаква стая и ми нареди да съблека всичките си дрехи, да вдигна ръце и след това да се завъртя в кръг. Когато не се завъртях, той ми нанесе бърз ритник и след това ми каза да направя три ниски клека. Почувствах се разгневен и унизен. След това бях отведен в затворническа килия, натъпкана с над 30 затворници в пространство под 20 квадратни метра. Веднага щом влязох в килията, двама затворници извиха ръцете ми зад гърба, като ме дърпаха и бутаха напред, за да ме покажат из стаята преди да ме свалят с ритници на пода. Ударих челото си в земята и то започна да кърви. Затворниците се засмяха и един каза: „Май самолетът не натисна спирачките“. Друг каза: „Имаме много на какво да те научим. Ще се научиш с времето“. Помислих си: „Току-що пристигнах и вече ме измъчват по този начин. Как изобщо ще оцелея тук? Ще мога ли да се примиря с това?“. Вътрешно се помолих на Бог, като Го умолявах да закриля сърцето ми, за да мога да остана непоколебим в свидетелството си. Точно тогава се сетих за Божиите слова, които гласяха: „За Бог е изключително трудно да върши делото Си в земята на големия червен змей — но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, за да може да разкрие Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, и Бог използва тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни. Именно чрез страданията на хората, чрез техните заложби и чрез всеки сатанински нрав на хората от тази нечиста земя Бог извършва Своето дело на пречистване и завоюване, за да може от това да придобие слава и онези, които ще свидетелстват за Неговите дела. В това се състои цялата значимост на цялата цена, която Бог е платил за тази група хора“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Докато обмислях Божиите слова, осъзнах, че Бог използва тази среда, за да усъвършенства вярата ни. С Божието позволение бях арестуван и измъчван от полицията. Той се надяваше, че ще остана непоколебим в свидетелството си за Него, за да унижа Сатана. За мен наистина беше чест да имам възможността да свидетелствам за Бог. Помислих си как Господ Исус е бил разпнат, за да изкупи човешката природа и как, след като Бог се е въплътил в последните дни, за да ни спаси, Той е бил подложен на преследване и гонения от управляващата партия, на клевети и отхвърляне от религиозния свят и е понесъл всякакви трудности и унижения. Въпреки това, Бог все още изразява истината и ни подкрепя. Какво е това малко страдание в сравнение с възможността да следваш Бог, да се стремиш към истината и да бъдеш спасен от Него? Като осъзнах това, се почувствах малко по-силен и си помислих: „Колкото и да ме измъчват, не бива да разкривам никаква информация за църквата или да предавам Бог“.

В утрото на четвъртия ден полицията дойде да ме разпитва отново. Разпитваха ме за различни подробности за църквата, показаха ми няколко снимки на хора и ме помолиха да ги идентифицирам, като казаха, че те вече са ме идентифицирали. Знаех, че това е още един от хитрите им заговори — искаха да ме надхитрят, за да предам братята и сестрите ми — затова просто ги игнорирах. В крайна сметка, като видяха, че няма да кажа нищо, те ме върнаха обратно и ме пъхнаха в друга килия. Докато влизах, чух полицай да казва на затворниците в килията: „Този човек е вярващ. Уверете се, че „се грижите добре за него“. Тогава един млад затворник се приближи до мен и каза, че ще ми „изчисти ушите“. Той и още един затворник задърпаха ушите ми в противоположни посоки. Опитах се да ги отблъсна, но те изведнъж ме пуснаха и паднах на земята. Точно когато се канех да стана, някой ме натисна за раменете и ми попречи да се изправя на крака. След това друг затворник дойде при мен, като каза, че ще „свали кората от дървото“. Нави крачола ми и с едната си ръка притисна силно крака ми, докато енергично търкаше кожата на пищяла ми с другата си ръка, покрита с торбичка с прах за пране. Търкаше толкова бързо, че не след дълго кракът ми стана кървавочервен и започна да щипе от болка. Другият затворник, който ме държеше да не ставам, продължаваше да извива ухото ми. Измъчваха ме така повече от двадесет минути. Болка пронизваше ухото ми и пищялът ми бе силно разранен и кървеше. След това младият затворник ме ритна силно в гърба, като ме запрати напред. После ме ритна в стомаха толкова силно, че гърбът ми се изви от болка. Имах чувството, че вътрешните ми органи ще се пръснат. Друг затворник дойде и ме ритна в гърба, като ме запокити на пода, след което хвърлиха одеяло върху мен и започнаха да ме ритат и удрят. Цялото ми тяло беше пронизвано от болка — на челото ми имаше рана и от носа ми се стичаше кръв. Втриха прах за пране в косата ми, накараха ме да сваля всичките си дрехи и да взема студен душ. Беше декември и навън валеше сняг. Водата в килията бе разтопен лед от водните кули и беше смразяващо студена. Замръзвах от студената вода и треперех целия. След това един затворник взе половин чаша прах за пране, разтворен във вода, и каза: „Май замръзваш. Запазихме ти половин чаша „бира“. Хайде, пий“. Като не я изпих, той каза: „Какво? Не ти ли е достатъчно?“ и доля още малко студена вода. Пяната от праха за пране се стичаше по стените на чашата. Като видя, че все още отказвам да пия от чашата, каза: „Ако не я изпиеш, как ще те накараме да „изстрелваш фойерверки“?“. След това двама затворници ме приклещиха на легло, стиснаха носа ми и насила изляха водата с праха в гърлото ми. Под „изстрелване на фойерверки“ имаха предвид да принудят човек да изпие водата с прах за пране и след това да го бият, за да я повърне. Аз се борех яростно и виках: „Да ме убиете ли се опитвате? Нима законът не важи тук?“. Един от полицаите ме чу да крещя и излая: „Защо крещиш? Те просто ти хвърлят малък душ — това няма да те убие. Извикай още веднъж и утре ще получиш електрическата палка!“. Думите му ме изпълниха с ярост. Цялото ми тяло трепереше заради ледено студената вода и кожата ми беше настръхнала от студа. Точно докато протягах трепереща ръка, за да взема дрехите си и да ги облека, един от затворниците ме изрита на земята. С извит от болка гръб се опитах да се изправя на крака, но веднага бях притиснат към стената от други двама затворници, след което тринадесет затворници се втурнаха към мен и започнаха да ме налагат като боксова круша. Един затворник, осъден на смърт, извика: „Добре, всеки един от вас да го удари по десет пъти“. После застана отстрани и започна да брои ударите на всеки затворник. Бях в огромна агония — гърбът ми бе извит, гърдите и стомахът ми изпитваха непоносима болка и едвам дишах. След това дойде друг затворник и ме удари силно в тила два пъти с белезниците си. Замаях се и и ми се догади, стаята започна да се върти, ушите ми пропищяха и след това ме оставиха да повръщам дълго време. Най-накрая просто повръщах жълтеникава вода. Държах ръце върху гърдите си и не смеех да поемам дълбоко въздух, защото дори дишането беше станало болезнено. Накрая започнах да кашлям кръв и сякаш тялото ми се разпадаше по шевовете. Помислих си: „Тези затворници ще ме бият до смърт Нито семейството ми знае, че съм арестуван, нито братята и сестрите ми знаят къде съм бил отведен. Ако наистина ме убият и полицията просто изхвърли тялото ми насред нищото, никой никога няма да разбере какво се е случило“. Като осъзнах това, се почувствах много уплашен и слаб, затова се помолих на Бог: „О, Боже! Няма да издържа дълго. Ако това продължи, ще ме измъчват до смърт. Моля за Твоята закрила, за да изтърпя тази болка и мъчение“. В този момент се сетих за Божиите слова, които гласят: „Авраам пожертва Исаак — вие какво пожертвахте? Йов пожертва всичко — какво пожертвахте вие? Толкова много хора са се жертвали, като са отдали живота си и са пролели кръвта си, за да търсят истинския път. Вие платихте ли тази цена?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Значението на спасяването на потомците на Моав). Изправен пред тези въпроси, бях изпълнен със срам. Помислих си за светците през вековете. Тъй като разпространявали евангелието и свидетелствали за Бог, някои от тях били убити с камъни, други — нарязани на парчета, а трети — дори влачени до смърт от коне. Те принасяли в жертва драгоценния си живот, за да останат непоколебими в свидетелството си за Бог. Ала след като бях арестуван, бит, измъчван и животът ми бе застрашен, станах слаб, негативен и малодушно се вкопчих в живота заради страх от смъртта. Какъв страхливец бях! Замислих се колко безсъвестно бе от моя страна да не мога да остана непоколебим в свидетелството ми за Бог в този решаващ момент, въпреки че толкова много се радвах на поенето и храненето с Божиите слова. Чувствах се дълбоко обвинен и се дадох обет никога да не се поддавам на Сатана, без значение какво мъчение ми предстои. Едва след като видяха, че лежа неподвижно на земята, затворниците най-накрая престанаха да ме бият.

След около седмица или повече, полицай Лиу дойде да ме разпитва отново. Като възприе тон на фалшива искреност, той ми каза: „Стари приятелю, прегледахме досието ти и нямаш история на противозаконно поведение. Родителите ти не стават по-млади и детето ти плаче за теб. Всички се надяват, че ще се прибереш у дома за новогодишните празници. Помисли още малко. Ако ни кажеш каквото искаме да знаем за църквата, веднага ще те пуснем“. Когато не отговорих, той смени тактиката и каза: „Знаеш ли, и дума да не кажеш, пак можем да те осъдим на от 3 до 5 години. Трябва да осъзнаеш как стоят нещата — не бъди такъв инат“. Когато продължих да го игнорирам, той ме изпрати обратно в килията, за да обмисля предложението му. В килията се замислих на колко години е майка ми и че не е в добро здраве. Ако наистина ме осъдеха на от 3 до 5 години и дори ако умра в затвора, кой щеше да се грижи за нея? Колкото повече мислех за това, толкова по-зле се чувствах. В крайна сметка започнах да мисля, че може би бих могъл да издам нещо незначително, което да ме предпази от влизане в затвора. В този момент се сетих за Божиите слова, които гласят: „Вече няма да съм милостив към онези от вас, които не показаха никаква преданост към Мен във време на страдание, защото милостта Ми има граници. При това не харесвам никой, който някога Ме е предал. Още по-малко Ми харесва да общувам с онези, които предават интересите на приятелите си. Такъв е Моят нрав, независимо от това кой е този човек“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Подгответе си достатъчно много добри дела за вашата крайна цел). От Божиите слова видях, че Божият праведен нрав не търпи оскърбление. Бог абсолютно се отвращава от тези, които се превръщат в Юди, предават църквата и Бог и никога няма да прости на такива хора. Ясно разбрах, че полицай Лиу е хитър и лукав човек и че ако издам дори малко информация, той ще намери начин да ме принуди да кажа още. Ала аз наистина бях повярвал на неговите дяволски думи. Какъв глупак бях! Поради притеснението си за семейството ми, обмислях да предам Бог. Видях, че вярата ми в Бог е наистина слаба. Съдбата на всички нас е в Божиите ръце. Бог ще има последната дума дали ще бъда измъчван до смърт и какво ще се случи със семейството ми. Трябва да поверя всичко в Божиите ръце и да Му се уповавам, за да преодолея това изпитание. Когато станах готов да се покоря, затворниците в килия 8 спряха да ме бият. Като видяха, че затворниците са променили отношението си към мен, полицаите ме преместиха в килия 10.

Затворниците в килия 10 ме биха точно като тези в килия 8. Преди да имам възможност да реагирам, сложиха одеяло върху мен и започнаха да ме ритат и удрят. Наричаха това „правене на кнедли“. Всеки път, когато затворниците бяха в лошо настроение, си го изкарваха върху мен. Страдах много и се чувствах дълбоко потиснат в тази среда. Всеки ден беше битка, затова отправих молитва към Бог, като Го помолих да ме напътства и да ми даде вяра. Седмица по-късно един затворник, осъден на смърт, ми каза: „Разкажи ми за вярата си в Господ и ми изпей химните си. Ако не го направиш, ще те ударя по главата с тези белезници. Не смей да спираш, сега работата ти е просто да говориш и да пееш“. Затова запях каквото ми хрумна и без да мисля, започнах да пея: „Кой от вас е Йов? А кой е Петър? Защо споменавах Йов много пъти? Защо се връщах на Петър отново и отново? Можахте ли изобщо да схванете какви надежди ви възлагам? Посветете повече време на размисли за тези неща“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 8). Божиите слова ме развълнуваха дълбоко. Помислих как Йов е продължил да възхвалява Божието име, дори след като е изгубил цялото си имущество и цялото му тяло се е покрило с рани. Сетих си за Петър, който е прекарал целия си живот в стремеж към любов към Бог и е претърпял безброй усъвършенствания и трудности, и в края на краищата е бил разпнат с главата надолу на кръста. Той е обичал Бог докрай и Му се е покорил в смъртта. И двамата са свидетелствали красиво за Бог и са получили похвалата Му. Бог казва: „Кой от вас е Йов? А кой е Петър?“. От думите на Бог придобих разбиране за Неговите очаквания. Помислих си, „Трябва да съм като Йов и Петър и да свидетелствам за Бог“. Разсъждаването върху Божиите слова ми даде нова доза мотивация. Сякаш Бог беше до мен и почувствах подновена решимост да понеса всички страдания и да остана непоколебим в свидетелството си. След това разказах на затворника как Бог е Върховният владетел на всички, как наказва онези, които вършат зло, и възнаграждава онези, които вършат добро, като свидетелстват за Божият праведен нрав. Разказах му и историята за Лазар и Богташа. Обясних му, че онези, които вършат зло, ще понесат възмездие и ще бъдат хвърлени в ада, за да получат наказание след смъртта. Бог вече бе дошъл, за да изрази истината и да извърши делото на спасението на човечеството и хората трябва да приемат истината, за да се освободят от греха, за да бъдат пречистени и да влязат в небесното царство. След като чу всичко това, затворникът въздъхна и каза: „Вече е късно! Ако бях срещнал някого като теб по-рано, никога нямаше да стигна дотук“. Друг съкилийник, който беше пенсиониран учител, също каза одобрително: „И преди съм срещал вярващи като теб. Никога не съм чувал да правят нещо незаконно“. После гневно отбеляза: „В Китай няма такова нещо като справедливост или върховенство на закона“. След това затворниците в килията спряха да ме бият. Знаех, че това е знак за Божията милост и че Той се е смилил над мен в моята слабост. Като видях всемогъществото и върховенството на Бог в действие, вярата ми се удвои.

През декември 2004 г. Компартията ме обвини в „незаконен прозелитизъм, който наруша обществения ред“ и ме осъди на три години превъзпитание чрез труд. Изпаднах в ярост, когато чух присъдата си — като вярващ, вървях по правилния път и никога не бях правил нищо незаконно, и все пак Компартията ми наложи тригодишна присъда. Те са истинско зло! По-късно се сетих за откъс от Божиите слова: „Как в такова мрачно общество, където демоните са безмилостни и безчовечни, царят на дяволите, който убива хора, без да му мигне окото, би могъл да търпи съществуването на Бог, Който е обичан, мил и свят? Как би могъл да аплодира и да се радва на Божието идване? Тези лакеи! Те отвръщат на добротата с омраза, отдавна са започнали да се отнасят към Бог като към враг, злоупотребяват с Бог, крайно жестоки са, не изпитват ни най-малко уважение към Бог, нападат и плячкосват, загубили са всякаква съвест, вървят срещу всякаква съвест и изкушават невинните до изпадането им в кома. Предци от древността? Любими водачи? Всички те се противопоставят на Бог! Тяхната намеса е оставила всичко под небето в състояние на мрак и хаос! Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на злото!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Компартията твърди, че насърчава свободата на религиите, докато тайно потиска и преследва християните, като бие, измъчва и хвърля в затвора вярващите в Бог. Те търсят слава чрез измама и са чисто зло! Чрез личното ми преживяване на арест и гонения от страна на Компартията успях да разпозная тяхната демонична, съпротивляваща се на Бог същност. Това още повече затвърди решимостта ми да следвам Бог до самия край.

През януари 2005 г., бях транспортиран в трудов лагер и назначен в печатницата. Трябваше да работим около 15 часа дневно и често имахме едва около 3 — 4 часа почивка. Всеки месец трябваше да полагаме извънреден труд от 10 до 15 дни и понякога дори трябваше да работим през нощта. С течение на времето квотата ни за печат се увеличи от 3000 на над 15 000 листа. Поради това се налагаше да нося печатни плочи по цял ден и често изминавах от 10 до десетки километри на ден. По тази причина държах печатното мастило в лявата си ръка, а с дясната непрекъснато четках. Миризмата на мастилата ме замайваше, очите ми пареха, зрението ми се замъгляваше и се затруднявах да дишам. По цял ден изпитвах постоянна и непоносима болка в ръцете, краката и раменете и бях толкова уморен, че можех да заспя прав. Спомням си веднъж, когато бях с настинка и имах температура, бях толкова замаян, че почти паднах. Когато главният надзорник видя това, реши, че просто се опитвам да се скатавам и каза: „Ще ускориш темпото, ако те опърля с електрошоковата палка“. Сетих се за едно седемнадесетгодишно момче, което получи такъв удар, защото не можеше да се справя с тежкия труд. Имаше няколко изгаряния на ушите си, а няколко петна по кожата бяха почернели от други изгаряния. В крайна сметка това бе повече, отколкото можеше да понесе и се опита да се самоубие, като погълна пирони, но не умря и бе осъден на един допълнителен месец труд. Знаех, че тези хора са демони, които ще ни убият, без да им мигне окото и че никога няма да ни оставят да си починем, затова просто трябваше да стисна зъби и да продължа. Поради прекаленото натоварване, пръстите ми се деформираха и развих кисти на лактите, които набъбнаха до размера на яйчни жълтъци. Развих и тежък ринит и често се чувствах замаян и без дъх. Комбинацията от преумора и липса на сън ме караше да се чувствам толкова замаян, че се клатушках, докато вървях, и усещах, че всеки момент мога да падна. Освен нашата работа, бяхме принудени да участваме в подкрепяни от Компартията сесии за промиване на мозъци два пъти месечно. Намирах заблудите на Компартията и еретичните идеи за отблъскващи и нямах желание да слушам. Много пострадах в този трудов лагер и ми липсваха дните на събирания и четене на Божиите слова с моите братя и сестри. Исках да се измъкна от тази адска, нечовешка ситуация възможно най-скоро. Отправих молитва към Бог и Го помолих да ми даде сила и да ми помогне да преодолея тази среда. По-късно в съзнанието ми изплува химн с Божиите слова, озаглавен „Как да бъдем усъвършенствани“: „Когато се сблъскваш със страдание, трябва да можеш да оставиш настрана грижата за плътта и да не се оплакваш от Бог. Когато Бог се скрие от теб, ти трябва да бъдеш способен да имаш вярата да Го следваш, да запазиш любовта, която си имал преди, без да позволяваш тя да се поколебае или да изчезне. Независимо какво прави Бог, ти трябва да Го оставиш да устройва, както Той желае, и по-скоро да проклинаш собствената си плът, отколкото да се оплакваш от Него. Когато си изправен пред изпитания, трябва да си готов да понесеш болката от отказа от това, което обичаш, и да си готов да плачеш горчиво, за да удовлетвориш Бог. Само това е истинска любов и истинска вяра“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Тези, които ще бъдат усъвършенствани, трябва да бъдат подложени на облагородяване). Докато пеех този химн, започнах да разбирам Божието намерение, почувствах се дълбоко окуражен, готов да се покоря на тази трудна ситуация и да се уповавам на Бог и на вярата си, за да издържа. За повече от две години в трудовия лагер развих ринит, бронхит, ревматоиден артрит, херния и стомашни проблеми. Веднъж, когато хернията ми се обостри и един служител от трудовия лагер ме заведе в клиниката, видях как дежурният лекар чупи игла в задните части на затворник и след това използва кървав форцепс, за да я измъкне. При вида на това бях ужасен и не посмях да се върна в тази клиника. По това време не можех да направя повече от няколко крачки, без да изпитам пронизваща болка в долната част на корема. Когато се мъчех да свърша някаква работа, имах чувството, че ще се задуша. Служителите на затвора се притесняваха, че ще бъдат държани отговорни, ако умра, затова ме заведоха в болницата в градския трудов лагер за по-задълбочен медицински преглед. След края на прегледа лекарят каза с изненада: „Какъв труд си вършил? Защо си чакал до сега, за да потърсиш медицинска помощ? Хернията налага операция. Освен това черният дроб и жлъчката ти също са леко увеличени, така че вече не си годен за физически труд. Ако продължиш да работиш, ще умреш“. Въпреки това полицаите просто взеха някакво лекарство и ме отведоха обратно в трудовия лагер. По това време бях много притеснен, защото знаех, че остава още година от присъдата ми и не бях сигурен дали ще успея да издържа. След това си помислих: „За две години затвор бях измъчван от полицията и почти пребит до смърт от затворници, но въпреки всичко, което преживях, никога не предадох Бог. Как така съм развил такова сериозно заболяване? Нима наистина ми е писано да умра в този трудов лагер?“. В страданието си се помолих на Бог: „О, Боже! Какво да правя? Моля Те, напътствайте ме“. Малко по-късно се сетих за откъс от Божиите слова: „Трябва да знаеш дали у теб има истинска вяра и истинска преданост, дали си страдал за Бог и дали си се подчинил напълно на Бог. Ако си лишен от тези неща, тогава у теб остава непокорство, измамност, алчност и недоволство. Щом като сърцето ти е далече от честността, ти никога не си получил признание от Бог и никога не си живял в светлината“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Три увещания). Докато разсъждавах върху Божиите слова, се самоанализирах. Когато се сблъсках с болка и болест, станах негативен и слаб и дори се опитах да споря с Бог. Бях изоставил обета си, оплаквах се и се бунтувах. Къде беше покорството ми? Къде беше свидетелството ми? Спомних си, че когато бях гонен и измъчван от Компартията и изпитвах болка и слабост, Божиите слова ме напътстваха и ми даваха вяра и сила. Бог също е вършил делото си чрез хора, ситуации и неща, за да ми отвори път. Той винаги бе до мен, грижеше се за мен и ме закриляше. Любовта му към мен беше огромна и знаех, че трябва да спра да Го разбирам погрешно и да се оплаквам. Без значение какви мъчения или страдания ми предстояха, независимо дали щях да живея или не, трябваше да се уповавам на Бог, за да продължа напред. Месец по-късно полицията ме назначи на друга работа, където не ми се налагаше да вървя толкова много и здравето ми се подобри значително. Благодарих на Бог за Неговата любов от дъното на сърцето си.

Докато бях в трудовия лагер, често мълчаливо си пеех химни. Този, който имаше особено дълбоко въздействие върху мен, беше озаглавен „Какво си принесъл в жертва на Бог?“ Той гласи: „Авраам пожертва Исаак — вие какво пожертвахте? Йов пожертва всичко — какво пожертвахте вие? Толкова много хора са се жертвали, като са отдали живота си и са пролели кръвта си, за да търсят истинския път. Вие платихте ли тази цена? В сравнение с тях вие изобщо не заслужавате да се наслаждавате на такава голяма благодат. Не се оценявайте твърде високо. Ти няма с какво да се похвалиш. Такова голямо спасение, такава голяма благодат ви се дава даром. Вие не сте принесли нищо, но се наслаждавате на благодатта даром. Не изпитвате ли срам?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Значението на спасяването на потомците на Моав). Всеки път, когато свършвах с пеенето на този химн, се чувствах изпълнен с благодарност. Моето положение не бе нищо в сравнение с това на светиите през вековете. В преживяването на Божието дело всички те са свидетелствали красиво за Бог и са получили Неговото одобрение. Бог ми даде подобна възможност да свидетелствам — това беше Неговата любов към мен. Божиите слова постоянно ме окуражаваха и ме напътстваха през дългия и труден престой в трудовия лагер. Не бих могъл да го направя без напътствието на Божиите слова при такива ужасни обстоятелства.

През септември 2007 г. изпълних присъдата си и бях освободен от трудовия лагер. На тръгване ме инструктираха да се явя в местния полицейски участък, след като се прибера у дома, в противен случай щяха да анулират жилищната ми регистрация. Заплашиха ме и като казаха, че ако бъда арестуван отново, ще получа много по-тежка присъда. След като бях освободен, се изнесох от вкъщи, за да мога да продължа да вярвам в Бог и да изпълнявам дълга си. Чрез ареста и гоненията на Компартията ясно разпознах тяхната демонична, съпротивляваща се на Бог същност. Колкото повече ме преследваха, толкова по-твърдо решен бях да следвам Бог, да изпълнявам своята отговорност като сътворено същество и да изпълнявам добре дълга си, за да се отплатя за Божията любов. Благодаря на Бог!