От Сяо Кан, Китай

Един ден през май 2004 г. бях на събрание с две сестри, когато изведнъж нахлуха над 20 полицаи. Те ни крещяха: „Никой да не мърда; седнете на пода!“. След това ни снимаха трите и започнахат да разбиват цялата къща като група бандити. Един от полицаите намери в чантата ми разписка за 200 000 юана от църковните средства. Сърцето ми заби в гърлото, като си помислих: „Сега, след като намериха тази разписка, със сигурност ще ме попитат за местонахождението на църковните средства“. Побързах да се помоля на Бог да ми помогне да не Го предам, както направи Юда, и да ми позволи да остана непоколебима в свидетелството си за Него. Тогава един полицай ме попита: „Това твоята чанта ли е?“. Като не отговорих, той ме зашлеви силно по лицето и ме ритна няколко пъти. След това ни вкараха насила в служебната си кола.

След като пристигнахме в Бюрото за обществена сигурност, ни разделиха и ни отведоха за разпит. Капитанът на Отряда за национална сигурност ме попита колко високо съм била в ръководството и с кого обикновено съм се събирала. Като не отговорих, той взе една книга и ме удари с нея няколко пъти по лицето и главата, от което лицето ми пламна от болка. Помислих си: „На какви ли мъчения ще ме подложат, за да вземат тези 200 000 юана от мен? Дали ще мога да издържа? Ами ако се пречупя и предам Бог като Юда?“. Когато тези мисли ми хрумнаха, веднага се разтревожих и помолих Бог да ми даде вяра и сила. Тогава се сетих за Божиите слова, които гласят: „Онези, които са на власт, може да изглеждат порочни отвън, но не се страхувайте, тъй като това е, защото имате малко вяра. Докато вярата ви расте, нищо няма да бъде твърде трудно“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 75). „Точно така“, помислих си аз. „Колкото и жестоки да са тези полицаи, всички те са под контрола на Бог. Без Божието позволение те не могат и с пръст да ме докоснат. Трябва да имам вяра в Бог и да се предам в Неговите ръце. Както и да се отнасят с мен полицаите, трябва да се уповавам на Бог и да остана непоколебима в свидетелството си за Него“. Гневно ги попитах: „На какво основание ни арестувахте и пребихте? Какъв закон сме нарушили?“. Един друг полицай злобно ми отговори: „Все още отричате вината си, така ли? Да вярваш във Всемогъщия Бог, е против закона, партията и нашата страна!“. Отговорих с думите: „В нашата вяра всичко, което правим, е да се събираме и да четем Божиите слова. Никога не участваме в политиката, така че как бихме могли да действаме срещу партията и страната? Вие съзнателно нарушавате закона, като ни арестувате и биете без причина“. Той толкова се ядоса, че явно се канеше да ме удари, но точно тогава дойде друг полицай и им каза да отидат да вечерят и да подновят разпита по-късно вечерта.

Същата вечер ме отведоха в един хотел и ме разпитваха за това кой съхранява тези 200 000 юана от църковни средства и къде се намират те. Един от полицаите ме удари толкова силно, като не исках да отговарям, че видях звездички, а бузите ми пареха от болка. Капитанът от Отряда за национална сигурност се опита да ме сплаши, като каза: „Само преди няколко дни арестувахме няколко от вашите висшестоящи водачи. От известно време те следим и знаем, че си водачка. По-добре да ни съдействаш изцяло, иначе ще те пребием до смърт!“. Игнорирах го и просто продължих да се моля на Бог в сърцето си да ми даде смелост и мъдрост, за да не се страхувам от Сатана. След това друг полицай се усмихна насила и каза: „Всичко, което трябва да направиш, е да ни кажеш какво знаеш, и тогава можеш да си отидеш вкъщи. Детето ти е все още толкова малко и няма кой друг да се грижи за родителите ти. Как ще се справят те, ако не си до тях вкъщи? Просто ни кажи какво знаеш сега, иначе отиваш в затвора!“. Като чух това, си помислих: „И двамата ми родители са на седемдесет години, а дъщеря ми е още толкова малка. Кой ще се грижи за тях, ако ме осъдят на затвор?“. Докато си мислех това, не можах да сдържа сълзите си. Точно тогава се сетих за Божиите слова, които гласят: „По всяко време народът Ми трябва да се пази от хитрите замисли на Сатана, да пази портата на дома Ми заради Мен. […] за да не попаднат в капана на Сатана, когато вече ще е твърде късно да съжаляват“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 3). Божиите слова ми напомниха, че Сатана просто се опитваше да използва загрижеността ми за моите близки, за да ме изкуши да предам Бог. Не можех да се хвана в капана му. Помислих си за друг откъс от Божиите слова, в който се казва: „Защо не ги повериш в ръцете Ми? Нямаш ли достатъчно вяра в Мен? Или се страхуваш, че ще подредя нещата по неподходящ за теб начин? Защо винаги се притесняваш за семейството на твоята плът и винаги си загрижен за любимите си хора? Имам ли определено място в сърцето ти?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 59). Всъщност съдбите на дъщеря ми и родителите ми бяха в Божиите ръце и Той можеше да ги диктува и подрежда, така че за какво да се тревожа? Трябваше да ги предам на Бог и не биваше да предавам братята и сестрите от загриженост за семейството си. Положих мълчалива клетва: „Дори ако трябва да седя в затвора до края на дните си, никога няма да издам братята и сестрите си или да предам Бог!“. Точно тогава влезе друг полицай и каза, че първо трябва да разпитат другите две сестри, след което се преместиха в съседна стая, като оставиха само двама полицаи да ме пазят. Не след дълго чух смразяващия звук от многократните писъци на сестрите. Почувствах силен гняв — като вярващи и последователи на Бог ние вървяхме по правилния път и не нарушавахме никакви закони, и въпреки това Компартията ни беше арестувала и малтретирала! Сетих се за Божиите слова, които гласят: „Това е мръсна земя от хиляди години. Тя е непоносимо мръсна, мизерията е навсякъде, навсякъде вилнеят призраци, които мамят и заблуждават, отправят безпочвени обвинения, безмилостни са и са жестоки, тъпчат този призрачен град и го оставят осеян с трупове. Вонята на разложение се носи над земята и прониква във въздуха, а той е строго охраняван. Кой може да види света отвъд небето? […] Предци от древността? Любими водачи? Всички те се противопоставят на Бог! Тяхната намеса е оставила всичко под небето в състояние на мрак и хаос! Религиозна свобода? Законните права и интересите на гражданите? Всичко това са трикове за прикриване на греха!“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Дело и навлизане (8)). Компартията е дявол, който мрази Бог и Му се противопоставя. Въплъщението на Бог и спасението на човечеството е истински радостен повод, но Компартията не позволява на Бог да дойде на земята. Те не ни позволяват да вярваме в Бог, да следваме Бог и да вървим по правилния път. Те яростно преследват Христос и се нахвърлят жестоко върху Божиите последователи. Посветени са на това да изтребят всички ни, да ни унищожат и да потиснат Божието дело, за да постигнат вечно върховенство и да задоволят дивата си амбиция да контролират човечеството; те са истински антагонисти. Мразех Компартията, този стар демон, с цялото си сърце и колкото повече ме преследваха, толкова повече желаех да следвам Бог. Независимо колко трябваше да страдам, бях готова да остана непоколебима в свидетелството си за Бог, за да унижа Сатана.

По-късно, малко след 4 часа сутринта, пазачите легнаха на леглата си и заспаха. Имах невероятно желание да се измъкна оттам и да избягам, но също така се притеснявах, че ако не успеех и ме върнеха обратно, полицаите щяха да използват още по-жестоки методи на изтезания срещу мен. Побързах да се помоля на Бог: „О, Боже! Ако си отворил този изход за мен, моля Те, изпълни ме с вярата, смелостта и мъдростта, от които се нуждая, за да избягам от това леговище на звяра“. След като приключих молитвата си, се сетих за Божиите слова, които гласят: „Моя е последната дума във всичко случващо се във вселената. Съществува ли нещо извън Моя контрол?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 1). Божиите слова ми дадоха сила: Бог е всемогъщ и властва над всички неща. Сатана също е в Божията власт. Помислих си как, когато Мойсей извеждал израилтяните от Египет и попаднал в капан между преследващите ги колесници зад тях и Червено море пред тях, Мойсей горещо призовал Бог Йехова и Бог им отворил път, като разделил водите на Червено море и открил по средата ивица суша. След като израилтяните преминали през Червено море, Бог бързо затворил пътя през високите води, които поглъщали преследващите ги египтяни. Когато осъзнах, че всички неща са подчинени на Божието върховенство, вече не се страхувах толкова и имах смелостта и вярата да избягам. Тихо отворих вратата и внимателно я затворих на излизане, след което бавно слязох на първия етаж с чехли в ръка. На портала нямаше никого, но когато стигнах до входа на сградата, видях, че беше заключен. Помислих си: „Сега няма да мога да избягам. По-добре да се върна обратно. Ако полицията разбере какво съм направила, със сигурност ще ми нанесе тежък побой“. Бях невероятно нервна и сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. За моя изненада обаче по пътя обратно към второто стълбище изведнъж забелязах, че има заден изход. Така че бавно се приближих, за да погледна, но и тази врата беше заключена… още едно разочарование. Помислих си: „О, Боже! Няма да се опитвам да избягам, ако Ти не го позволиш. Готова съм да се покоря на Твоето устройване и подредби. Ако наистина имам Твоето позволение, тогава Те моля да отвориш път за мен“. Внимателно дръпнах ключалката и за моя изненада тя се отвори веднага! Бях толкова щастлива и избягах през задната врата колкото можех по-бързо. Тичах с всички сили и след изтощителен път най-накрая стигнах до къщата на леля ми на около 4 километра.

Точно след като седнах в къщата на леля ми, изведнъж чух пронизителния вой на полицейски сирени, който идваше от улицата — същите, които използваха, когато преследваха сериозни престъпници. Само при мисълта за свирепите лица на тези полицаи и различните им тактики на изтезание изпаднах в паника и се разтревожих, че всеки момент ще ме хванат. Точно тогава Божиите слова за пореден път ми вдъхнаха кураж: „Не се страхувай от едно или друго, Всемогъщият Бог на войнството непременно ще бъде с теб — Той е силата, която ви крепи, и вашият щит“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 26). Божиите слова ми дадоха незабавен прилив на смелост и вяра. С Бог зад гърба си от какво трябваше да се страхувам? Нима Бог вече не ми беше помогнал да се избавя от леговището на звяра? Трябваше да имам вяра в Бог и да се предам изцяло в Неговите ръце. Това колко щях да пострадам вече беше предопределено от Бог и ако отново ме арестуваха, това щеше стане само с Негово позволение. При тази мисъл се почувствах малко по-спокойна, но после се сетих как и синът, и снахата на леля ми се противопоставяха на това, че тя вярва в Бог, и дори неведнъж са искали да я изпратят в полицейския участък. Не бях сигурна какво щяха да направят, ако разберяха, че Компартията ме издирва, така че знаех, че трябва да напусна мястото възможно най-бързо.

За да съм сигурна, че няма да ме разпознаят, подстригах косата си късо и смених дрехите си. След това, на третата сутрин от престоя ми при леля ми, около 4 часа сутринта, се измъкнах от къщата и изминах 20 километра с колелото си по черни пътища до дома на сестра Дун Ън. Спомних си, че бях обещала на няколко сестри да им се обаждам всеки ден около обяд, но те не знаеха, че ме бяха арестували и че полицията беше взела телефона ми. Ако ми се обадеха, щяха да бъдат следени и накрая арестувани. Затова купих нова телефонна карта и се обадих, за да им кажа да изключат телефоните си веднага. За съжаление полицаите вече следяха обажданията им и щом се свързах с тях, те веднага определиха местоположението ми. Няколко дни по-късно, около 7 часа вечерта, Компартията мобилизира огромни полицейски сили, в чийто състав имаше служители на Бюрото за обществена сигурност, въоръжени полицаи и спецчасти, за да ме издирят и арестуват в селото на Дун Ън. Веднага щом съпругът на Дун Ън разбра, той побърза да ми каже, че полицията е обградила селото и вероятно са дошли да ме приберат. В този момент сърцето ми започна да бие от ужас в гърдите и побързах да изтичам долу, без дори да си сменя чехлите. Когато слязох на първия етаж, веднага ме посрещна сестра Лиу И, която живееше в същото село. Тя ме хвана за ръка и двете изскочихме от къщата към едно соево поле на около петдесет метра. Тъкмо бяхме приклекнали на полето, когато екип от седем или осем полицаи нахлу в къщата на Дун Ън и започна да претърсва всеки етаж с фенерчета. Когато след повече от половин час търсене все още не ме бяха открили, вместо мен прибраха съпруга на Дун Ън. Лиу И и аз се крихме в соевото поле до около 11 часа вечерта, след което тя реши да се върне в къщата на Дун Ън, за да види как стоят нещата, като смяташе, че полицията вече си е тръгнала. Тя изчезна за дълго време и аз ужасно се притесних за нея, но не посмях да действам прибързано. Тогава изведнъж пред къщата спря полицейска кола и миг по-късно трябваше да гледам безпомощно как ескортираха Лиу И в служебната кола. Не можех да сдържа сълзите си и се намразих за това, че позволих на Лиу И да се върне в къщата, но единственото, което можех да направя тогава, беше да се помоля тихо за нея.

Тогава не посмях да отида в къщите на другите братя и сестри и не знаех къде да избягам, затова просто започнах да бягам безцелно на юг. Но някои от селските кучета не спираха да ме преследват и да лаят. Страхувах се, че полицията щеше да дойде да провери, ако ги чуе, затова бързо се скрих в една царевична нива. Не след дълго чух, че в околността форсираха двигатели на скутери, и почти обезумях от страх. Помислих си: „Няма как да избягам, след като толкова много полицаи ме търсят тук. Те знаят, че съм водачка, и имат тази разписка. Ако ме хванат отново, със сигурност ще ме убият. Наистина ли съдбата ми е да бъда убита от Компартията на толкова млада възраст?“. Когато осъзнах това, аз се почувствах малко унила, но точно тогава си спомних, че Божиите слова гласят: „Кой от цялото човечество не е обгрижен в очите на Всемогъщия? Кой не живее сред предопределението на Всемогъщия? Животът и смъртта на човека по негов собствен избор ли се случват? Човек управлява ли съдбата си?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Словата на Бог към цялата вселена, Глава 11). Всъщност съдбата ми беше в Божиите ръце и Той имаше последната дума за това дали щях живея, или да умра. Ако Бог не допуснеше да бъда арестувана и измъчвана до смърт от Компартията, полицията със сигурност не би могла да отнеме живота ми. Когато Сатана нападал и изкушавал Йов, той не е имал Божието позволение да убие Йов, така че можелл единствено да навреди на тялото му, но не и да отнеме живота му. Помислих си за друг откъс от Божиите слова, в който се казва: „През тези последни дни трябва да свидетелствате за Бог. Колкото и да е голямо страданието ви, трябва да вървите до самия край и дори до последния си дъх трябва да продължавате да сте верни на Бог и да се оставяте на устроеното от Бог; само това е истинска любов към Бог и само това е силно и отекващо свидетелство“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Само чрез преживяването на болезнени изпитания можеш да опознаеш Божията обичливост). Божиите слова ме изпълниха с вяра. Знаех, че трябва да се предам в Божиите ръце и да се покоря на Неговото устройване и подредби. Дори ако ми оставаше само един дъх, трябваше да остана предана на Бог и никога да не Го предавам. Сетих се как Петър, след като преживял всякакви преследвания и трудности, бил готов да бъде разпънат на кръст с главата надолу, за да свидетелства за любовта си към Бог. През вековете безброй светци са пожертвали живота си, за да разпространяват евангелието, като са давали непоколебимо и гръмко свидетелство за Бог, за да осуетят и унижат Сатана. Да мога да преживея това преследване и изпитание и да имам възможността да свидетелствам за Бог, беше всъщност благословия. Когато осъзнах това, отново се почувствах окуражена; помолих се на Бог и Му обещах, че ще свидетелствам за Него пред Сатана, дори ако това означаваше да изложа живота си на риск. След молитвата вече не се чувствах толкова паникьосана и започнах да мисля как мога да се уповавам на Бог, за да избягам. Знаех, че не мога да тръгна по главния път, затова заобиколих гората в покрайнините на селото и си проправих път през нея, като понякога бягах покрай брега на реката. С Божията закрила накрая успях да избягам от селото невредима.

Когато излязох от гората, вече беше късно през нощта и не бях сигурна къде да отида, затова реших да отида в дома на сестра ми на около 10 километра. Чух, че по главния път се движат скутери, и разбрах, че полицията все още се опитва да ме обгради и да ми препречи пътя, затова тичах боса през малки пътеки в пустошта. След около два-три километра минах през няколко оризови полета и си порязах крака на една плочка, но нямаше време да обърна внимание на болката — продължих да тичам напред колкото се може по-бързо. Накрая стигнах до един чакълест път, който беше единственият, който водеше към къщата на сестра ми. Чакълът се забиваше в раната на крака ми и ми причиняваше мъчителна болка, но трябваше да стисна зъби, защото не смеех да спра. Точно преди да премина покрай една електрическа помпена станция, чух, че зад мен се приближава скутер, и побързах да се скрия в едни храсти край пътя. Скутерът спря до станцията и един полицай попита стареца, който работеше там, дали е видял жена да минава оттам. Старецът каза, че не е видял нищо. Помислих си: „Не мога да продължа да вървя по този чакълест път. Трябва да се върна да ходя по оризищата или по черните пътища. Може би така ще успея да избегна полицията“. След още около половин километър, като видях, че започваше бавно да се зазорява, си помислих, че след като ме е търсила цяла нощ, полицията може да се е отказала, и че можех да се върна на главния път. Но за моя изненада изведнъж забелязах капитана на Отряда за национална сигурност и двама полицаи само на няколко крачки от него — единият седеше на скутер, другият стоеше до скутера, а третият беше приклекнал на земята. Бях толкова уплашена, че ми се струваше, че сърцето ми направо ще изскочи от гърдите. Помислих си: „Край с мен, сега вече няма как да избягам. Цяла нощ тичах, но така и не успях да се измъкна от лапите им“. Побързах да се помоля на Бог: „О, Боже! Всичко е под Твоя контрол. Ако Ти позволиш да бъда арестувана от полицията, готова съм да се покоря и да оставя всичко да се развива според Твоето устройване“. След молитвата се почувствах малко по-спокойна и след като пригладих косата си, постоях на място няколко секунди и след това направих крачка напред. Ако искаха да ме арестуват, лесно можеха да го направят точно тогава, но за моя изненада те останаха на мястото си, неподвижни като три дървени скулптури. Изглеждаше, че не ме познаха, защото си бях подстригала косата, бях се преоблякла и изглеждах съвсем различно от момента, в който ме арестуваха за първи път. Като видях, че изглежда не реагираха при вида ми, се почувствах малко по-смела и по-уверена и продължих да вървя напред. Докато минавах покрай тях, нервно задържах дъха си; сякаш всичко около мен беше замръзнало. Видях малък път, който сочеше на изток, и бавно тръгнах към него, но тримата полицаи все още не бяха помръднали. За пореден път бях съзряла всемогъщото Божие върховенство. Когато се отдалечих на около 10 метра от тях, чух капитанът да вика зад мен: „Сяо Кан, Сяо Кан, ти ли си, Сяо Кан?“. Сигурно ми изкрещя четири или пет пъти. Когато го чух да вика името ми, сърцето ми щеше да изскочи от гърдите и ме обля студена пот. Повече от всичко исках да избягам с бясна скорост, но краката ми не слушаха командите на мозъка ми. Дойде ми наум, че ако се втурнех да бягам, те щяха да разберат, че това съм аз, и да се втурнат да ме преследват. Бързо се помолих на Бог да ми даде спокойствие и да не ми позволява да се паникьосвам. След като се помолих, се почувствах малко по-спокойна и колкото и да ми викаха полицаите, аз просто ги игнорирах и продължавах да вървя. Никой от полицаите не тръгна да ме преследва. Просто така, с Божията закрила, избягах точно под носа им.

Това невероятно рисковано бягство ми напомни за един откъс от Божиите слова: „Без значение колко „могъщ“ е Сатана, без значение колко безочлив и честолюбив е той, без значение колко голяма е способността му да нанася щети, без значение колко мащабни са уменията, чрез които покварява и изкушава човека, без значение колко умели са хитростите и машинациите, чрез които сплашва човека, без значение колко променлива е формата, в която съществува, Сатана никога не е бил способен да създаде нито едно живо същество, никога не е можел да налага закони или правила за съществуването на всички неща и никога не е можел нито да управлява или контролира който и да е предмет, независимо дали е одушевен, или неодушевен. В космоса и на небесната твърд няма нито един човек или предмет, който да е роден от Сатана или който да съществува благодарение на Сатана; няма нито един човек или предмет, който да е управляван от Сатана или да е контролиран от него. Дори напротив, Сатана трябва не само да живее под господството на Бог, но при това трябва и да се покорява на всички Божии заповеди и повели. На Сатана му е трудно да докосне дори капка вода или песъчинка на земята без Божието разрешение; без Божието разрешение той няма свободата да премести дори мравките по земята, да не говорим за човечеството, създадено от Бог“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият I). Видях, че Бог е всемогъщ, властва над всички неща и има най-голяма и върховна власт. Бог беше Този, Който заслепи полицаите и ми позволи да се промъкна незабелязано. Като погледнах назад към тези два случая на репресии и арести от страна на Компартията, осъзнах, че няма място, до което да не достигат Божиите сили. Когато ме арестуваха, Бог отвори изход за мен, като ми позволи да избягам без произшествия. Полицията мобилизира мащабна операция, за да ме намери и арестува, като обгради къщата и селото, в което бях отседнала, но така и не успя да ме хване. След това полицаите се опитаха да ме преследват и да ми препречат пътя, но някак си не ме разпознаха, когато минах точно покрай тях. Колкото повече мислех за това, толкова повече усещах, че Бог наистина е всемогъщ, и колкото и яростно да действа Сатана, той не може и с пръст да ме докосне без Божието позволение.

По-късно някои братя и сестри ми казаха, че Компартията е поставила табели за издирване с моята снимка и с надпис, който гласял: „Издирвана за тежко нарушение на обществения ред“, в цялата околност. Полицията също така обикаляла градските автобуси с моята снимка и питала дали някой знаел къде се намирам. Тъй като полицията все още ме издирваше, изобщо не можех да изляза, за да изпълнявам дълга си, а трябваше да се крия в дома на моето приемно семейство и постоянно бях нащрек. След това повече от година не излизах навън и се чувствах толкова потисната и унила. Понякога ми се струваше, че е твърде трудно и болезнено да вярвам в Бог в страната на големия червен змей. Видях откъс от Божиите слова, в който се казваше: „Тъй като е започнато в земя, която се противопоставя на Бог, цялото Божие дело се сблъсква с огромни пречки и много от Неговите слова не могат да се осъществят веднага; така в резултат на Божиите слова хората се облагородяват, което също е част от страданието. За Бог е изключително трудно да върши делото Си в земята на големия червен змей, но именно чрез тази трудност Бог изпълнява един етап от Своето дело, като проявява Своята мъдрост и Своите удивителни деяния, използвайки тази възможност, за да направи тази група хора пълноценни“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Толкова просто ли е Божието дело, колкото си представя човек?). Осъзнах, че Бог не кара хората да страдат умишлено; Той по-скоро използва неблагоприятните обстоятелства, създадени от арестите и преследването на вярващите от страна на Компартията, за да усъвършенства вярата и любовта на хората и да създаде група от победители.

Като погледна назад към цялото това преживяване — от ареста и бягството досега, съм се сблъскала с доста трудности, но това ми позволи ясно да разпозная демоничната същност на противопоставянето на Компартията срещу Бог. Компартията вече не може да ме подвежда. Аз се опълчих срещу нея и я изоставих. В същото време отблизо и с очите си видях, че Бог беше с мен на всяка крачка от пътя, помагаше ми винаги, когато имах нужда, и ми отваряше път отново и отново. Божиите слова са ми давали вяра и сила и са ме извеждали от леговището на звяра многократно. Видях всемогъщото Божие върховенство и това задълбочи вярата ми в Бог. Колкото повече се замислям, толкова повече осъзнавам, че съм спечелила толкова много чрез тези трудности и преследвания. Като имам предвид това, вече не го намирам за горчиво, а по-скоро се чувствам така, сякаш Бог е проявил милост към мен и ме е покровителствал, като ми позволи да преживея Неговото дело чрез тази трудна ситуация. Както и да ме гони и преследва Компартията, аз ще продължа да се стремя към истината, да изпълнявам дълга си и да се отплащам за Божията любов!