От Ела, Филипините

През октомври 2020 г. приех делото на Всемогъщия Бог в последните дни. Посещавах активно събиранията и разговарях за своето разбиране на Божиите слова, а два месеца по-късно станах ръководител на група за събирания. Спомням си, че първия път, когато водих събиране, бях едновременно въодушевена и нервна. Бях въодушевена, че изпълнявам дълга си, но бях нервна, защото се страхувах, че ако не се справя добре, братята и сестрите може да ме гледат отвисоко. Мислех, че църковната ни водачка ръководи събиранията много добре, затова бях сигурна, че мога да се справя, ако го правя по нейния начин. Тогава тя щеше да ме похвали, а братята и сестрите щяха да ми се възхищават. И така, водех събирането, като подражавах на нашата водачка. Когато задавах въпроси на братята и сестрите, те си взаимодействаха с мен, а когато аз водех общение, те казваха „Амин“ в съгласие. След събирането водачката каза, че съм го водила добре. Почувствах се много щастлива и горда, когато чух похвалата ѝ. Не след дълго бях избрана за дякон по поенето. Бях много въодушевена и си мислех, че може би съм била избрана на тази позиция, защото имам добри заложби. В началото не знаех как да върша работата, но не исках братята и сестрите да бъдат разочаровани от мен. Затова на всяко събиране се съсредоточавах върху намирането на ключовите елементи, обсъждани в Божиите слова. По този начин моето общение щеше да е ясно и да улови същественото, и братята и сестрите щяха да мислят, че имам добро разбиране и да ми се възхищават. Но след моето общение, докато слушах общението на другите, забелязах, че това, което бях казала, не е било толкова ясно. Бях много притеснена и си помислих: „Никой няма да сметне, че общението ми е добро, а вниманието на всички ще бъде насочено към онези с по-добро общение от моето“. Страхувах се, че братята и сестрите ще ме гледат отвисоко, затова винаги се опитвах да разговарям по-добре. Но не можех да се успокоя достатъчно, за да обмисля Божиите слова. Колкото повече исках да подобря общението си, толкова по-лошо ставаше то. Терзаех си: „Какво ли ще си помислят братята и сестрите за мен? Ще бъде ли разочарована водачката от мен? Защо моето общение не е толкова ясно като това на другите? Защо те разговарят толкова добре, а аз не?“. Не бях склонна да призная поражението си и си мислех, че трябва да работя по-усърдно, за да надмина другите.

Няколко месеца по-късно изискванията на църковната работа наложиха да ме изпратят да проповядвам евангелието. Щом пристигнах, попитах кои са ръководителите на групи и кой е водачът. Мислех си, че стига да направя всичко по силите си, мога да спечеля одобрението на водача и евентуално да стана ръководител на група. По този начин повече братя и сестри щяха да ме гледат с възхищение. Когато споделях евангелието, често се молех на Бог и се уповавах на Него, когато имаше неща, които не разбирах или не можех да направя. След известно време постигнах някои добри резултати в изпълнението на дълга си и това ме направи много щастлива. Но също така се чувствах виновна, защото знаех, че имам погрешна нагласа. Работех усилено само защото исках другите да ме гледат с възхищение, а не защото исках да изпълнявам добре дълга си. Бог проучваше внимателно ума ми и със сигурност ненавиждаше моя стремеж. Дойдох пред Бог и се помолих; бях готова да се опълча на погрешното си намерение. След като се помолих, се почувствах малко по-добре. Въпреки това все още често не се сдържах и се опитвах да накарам другите да ме гледат с възхищение. Когато виждах другите да постигат добри резултати от изпълнението на дълга си, исках да ги надмина. Знаех, че е грешно да мисля така, но не можех да се контролирам. Не можех да се успокоя достатъчно, за да изпълнявам дълга си. Състоянието ми ставаше все по-лошо и станах неефективна в изпълнението на дълга си. Затова се помолих на Бог да ми помогне и да ме напътства да опозная себе си.

Един ден видях този откъс от Божиите слова във видеоклип със свидетелство за преживяване, който ми даде малко познание за мен самата. Всемогъщият Бог казва: „Антихристите неохотно изпълняват дълга си, за да придобият благословии. Те също така се интересуват дали ще могат да се изтъкнат и хората да ги гледат с благоговение, като изпълняват този дълг, и дали Горното или Бог ще знаят, ако изпълняват този дълг. Всичко това са неща, които те обмислят, когато изпълняват дълг. Първото нещо, което искат да установят, е какви ползи могат да получат, като изпълняват дълг, и дали могат да бъдат благословени. Това е най-важното за тях. Те никога не мислят как да проявят внимание към Божиите намерения и да се отплатят за Божията любов, как да проповядват евангелието и да свидетелстват за Бог, така че хората да придобият Божието спасение и да получат щастие, още по-малко се стремят да разберат истината или да търсят как да преодолеят покварения си нрав и да изживеят човешко подобие. Те никога не обмислят тези неща. Те мислят само за това дали могат да бъдат благословени и да придобият облаги, как да се утвърдят, как да придобият статус, как да накарат хората да ги гледат с благоговение и как да се отличат и да станат най-добрите в църквата и сред тълпата. Те категорично не желаят да бъдат обикновени последователи. Винаги искат да бъдат първи в църквата, да имат последната дума, да станат водачи и да накарат всички да ги слушат. Едва тогава могат да бъдат удовлетворени. Можете да видите, че сърцата на антихристите са пълни с тези неща. Дали те искрено отдават всичко на Бог? Дали те искрено изпълняват дълга си като сътворени същества? (Не.) Тогава какво искат да правят? (Да държат властта.) Точно така. Те казват: „Що се отнася до мен, в светския свят искам да надмина всички останали. Трябва да бъда първи във всяка група. Отказвам да бъда втори и никога няма да бъда подгласник. Искам да бъда водач и да имам последната дума във всяка група хора, в която се намирам. Ако нямам последната дума, тогава ще опитам всички възможни средства, за да ви убедя всички, да ви накарам всички да ме гледате с благоговение и да ме изберете за водач. Щом имам статус, ще имам последната дума, всички ще трябва да ме слушат. Ще трябва да правите нещата по моя начин и ще трябва да бъдете под мой контрол.“. Независимо какъв дълг изпълняват антихристите, те ще се опитват да се поставят на висока позиция, в позиция на превъзходство. Никога не биха могли да се задоволят с мястото си на обикновен последовател. А какво ги вълнува най-много? То е да стоят пред хората, да раздават заповеди и да ги гълчат, да ги карат да правят това, което те им казват. Никога не се замислят как да изпълняват дълга си правилно — още по-малко, докато изпълняват дълга си, търсят истините принципи, за да практикуват истината и да удовлетворят Бог. Вместо това си блъскат главите как да намерят начини да се отличат, да накарат водачите да имат високо мнение за тях и да ги повишат, за да могат самите те да станат водачи или работници и да ръководят други хора. Прекарват цял ден да мислят и да се надяват именно за това. Антихристите не желаят да бъдат водени от други хора, нито желаят да бъдат обикновени последователи, камо ли да вършат тихо дълга си без фанфари. Какъвто и да е техният дълг, ако не могат да бъдат начело и в центъра, ако не могат да бъдат над другите хора и да ги водят, те намират изпълнението на дълга си за скучно, стават негативни и започват да не си дават зор. Без похвалите или преклонението на другите това е още по-безинтересно за тях и те имат още по-малко желание да изпълняват дълга си. Но ако могат да бъдат начело и в центъра, докато изпълняват дълга си, и да имат последната дума, те се чувстват енергични и биха понесли всякакви несгоди. Винаги имат лични намерения при изпълнението на дълга си и винаги искат да се отличат с цел да задоволят потребността си да побеждават другите хора и да удовлетворят желанията и амбициите си“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (седма част)). След като прочетох Божиите слова, веднага се замислих за всичко, което бях направила. Чувствах се така сякаш всичките ми мисли и действия са били напълно разобличени. Божиите слова разкриха, че антихристите никога не мислят как да се стремят към истината, за да изпълняват добре дълга си. Вместо това те се стремят към висок статус и искат да водят другите. Те не позволяват на другите да се издигнат над тях и вървят по пътя на съпротива срещу Бог. Припомних си, че всичките ми различни типове поведение бяха същите като на антихристите: Щом започнах да изпълнявам дълга си, исках всички останали да ми се възхищават. Подражавах на водачката, когато водех събирания. Полагах много усилия да размишлявам върху Божиите слова по време на събиранията с надежда да общувам ясно и организирано. Намерението ми не беше да постигна добри резултати от събиранията, а да покажа на всички, че разговарям по добър и ясен начин, и да получа похвалата на братята и сестрите. След като отидох да разпространявам евангелието, не мислех как да изпълнявам дълга си, за да удовлетворя Бог. Вместо това първо попитах кои са ръководителите на групи и водачът с надеждата, че заради усилията си ще бъда избрана за ръководител на група. Направих всичко възможно, за да се изтъкна пред братята и сестрите си и се състезавах с тях. Когато виждах други да постигат добри резултати от изпълнението на дълга си, им завиждах и винаги исках да ги надмина и да бъда най-добрата. Всичко, което правех, беше в името на репутацията и статуса ми и всичко беше в опит да удовлетворя желанието си за съревнование. Как може Бог да не ненавижда моя стремеж? Дългът е поръчение от Бог и е задължение и отговорност, които трябва да изпълним, но аз се отнасях към него като към моя собствена кариера. Използвах дълга си, за да преследвам статус и да постигна целта си да накарам хората да ми се възхищават. Как може таенето на това неправилно намерение при изпълнение на дълга ми да е в съгласие с Божието намерение? Мразех се, че съм толкова покварена. Не исках повече да живея така. Исках да се променя възможно най-скоро.

Няколко дни по-късно бях преместена в друга група, за да разпространявам евангелието. Когато започнах, исках само да се съсредоточа върху евангелската работа и да изпълнявам добре дълга си. Забелязах, че братята и сестрите там изпълняваха дълга си много добре. Когато проповядваха евангелието, общението им за истината на Божието дело беше много ясно и много от тези, които чуха евангелието, бяха готови да го търсят и изследват. Когато се замислих как моето собствено проповядване беше неефективно, а общението ми за истината — неясно, почувствах, че съм голямо разочарование. По това време моята надменност постепенно изчезна. Вече не смеех да имам толкова високо мнение за себе си и не исках да се опитвам да накарам другите да ми се възхищават. В началото мислех, че съм постигнала известна промяна, но когато видях братята и сестрите си да получават похвала за доброто изпълнение на своя дълг, не исках да остана на заден план. Когато разпространявах евангелието, трескаво канех хора да слушат проповеди, но не се опитвах да разбера дали те наистина вярват в Бог или дали отговарят на изискванията за евангелизиране. В резултат на това поканих на проповедите някои неверници и не след дълго те напуснаха групата за събирания. Бях много тъжна и си помислих: „Защо е така? Изпълнявах дълга си неефективно. Какво ще си помислят братята и сестрите за мен? Няма ли да си помислят, че съм по-лоша от тях?“. През онези дни се чувствах много негативна и по време на събиранията ми се доплакваше, но винаги си спомнях този откъс от Божиите слова: „Мислеше ли за Мен, когато определяше целите и намеренията си? Беше ли всичко, изречено и направено от теб, в Мое присъствие? Проучвам внимателно всичките ти мисли и идеи. Не се ли чувстваш виновен?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Слова на Христос в Началото, Глава 13). Божиите слова ми напомниха, че трябва да размишлявам повече и да проверя дали имам неправилно намерение в изпълнението на дълга си. Чрез размисъл осъзнах, че старият ми проблем се е върнал: исках да спечеля вниманието и признанието на хората, като изпълнявам добре дълга си. Когато осъзнах това, много се разстроих. Защо желанието ми за статус беше толкова силно, а покварата ми — толкова дълбока? Още по-лошо беше, че съм безчувствена към това. Дори не осъзнавах неправилното си състояние.

Веднъж, когато обсъждах състоянието си с една сестра, тя ми изпрати един откъс от Божиите слова. След като го прочетох, най-накрая придобих известно познание за себе си. Божиите слова гласят: „Някои хора специално издигат в култ Павел. Те обичат да произнасят речи и да работят навън, обичат да провеждат събирания и да проповядват, и им харесва, когато хората ги слушат, боготворят ги и се въртят около тях. Харесва им да заемат място в сърцата на другите и другите да ценят образа, с който се представят. Нека анализираме тяхната природа въз основа на това поведение. Каква е тяхната природа? Ако наистина се държат така, това е достатъчно, за да демонстрира, че са надменни и самонадеяни, че изобщо не се прекланят пред Бог, а се стремят към по-висок статус и искат да имат власт над останалите, да ги притежават и да заемат място в сърцата им. Това е класическият образ на Сатана. Аспектите на тяхната природа, които особено се открояват, са, че те са надменни и самонадеяни, не се прекланят пред Бог и се опитват да накарат останалите да се прекланят пред тях. Подобно поведение може да ви даде много ясна представа за тяхната природа“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). След като прочетох Божиите слова, започнах да се самоанализирам. Бог казва, че Павел е обичал хората да му се покланят и да се въртят около него, че е обичал да има статус в мислите на другите и че му е харесвало другите да ценят образа, който им представял. Аз също исках братята и сестрите да ми се възхищават. На събиранията исках да разговарям по-добре от другите. Когато изпълнявах дълга си и виждах други да постигат по-добри резултати в работата си от мен, състезателната ми природа се проявяваше. Исках да се справя по-добре от тях и да ги надмина. Всичко, което казвах и правех, беше изпълнено с амбиция и желание, а нравът ми беше твърде надменен. Намерението и поведението ми бяха същите като на Павел. Природата на Павел била горда и надменна. Той не се покланял на Бог, изтъквал се и свидетелствал за себе си навсякъде, опитвал се да накара другите да му се възхищават и да го почитат и искал да има място в мислите на другите хора. Аз бях същата. Независимо какъв дълг изпълнявах, всичко, което правех, беше за слава и статус, а не за да изпълня дълга си да удовлетворя Бог. В моя стремеж аз се съпротивлявах на Бог и щях да бъда осъдена от Него. Това е така, защото стремежът към статус не е само за да се спечели положение или титла; той има за цел да спечели място в мислите на хората и да накара другите да ти се покланят. Точно както Бог казва: „Това е класическият образ на Сатана“. Наистина е твърде плашещо! За да спечеля възхищението на другите, се стремях към бърз успех в изпълнението на дълга си и проповядвах евангелието безпринципно, което допусна някои неверници в групата за събирания и пропиля времето и енергията на евангелските работници. Ако тези хора след това бяха влезли в църквата, ситуацията щеше да бъде много по-лоша и те можеха да смутят църковното дело. Естеството на този проблем беше изключително сериозно! Ако не се покаех и променях, Бог със сигурност щеше да ме ненавиди, затова повече не исках да преследвам статуса и възхищението на другите.

На следващите събирания слушах внимателно общението на братята и сестрите си и видях, че всички усърдно изпълняват дълга си. Имаше една сестра, чието преживяване беше особено вълнуващо за мен. Тя разговаряше как се е уповавала на Бог, за да преодолее трудностите в изпълнението на дълга си и как е разпространявала евангелието. След като чух това, се запитах: „Отнасям ли се сериозно към дълга си? Практикувам ли според Божиите слова? Всички останали имат реално преживяване и свидетелство за практикуване на истината в различни условия. Защо аз нямам? Защо намерението ми не е да изпълнявам добре дълга си?“. Почувствах се много виновна. Не изпълнявах дълга си съвестно. Вместо да работя както трябва, от все сърце преследвах възхищението на хората. Наистина не заслужавах да ми се възлага никакъв дълг. По това време се самоанализирах сериозно и си спомних преживяването на Петър. Петър никога не се изтъквал, нито търсил възхищението на другите. Той се съсредоточавал върху търсенето на истината във всичко, размишлявал и разбирал собствената си поквара и се опитвал да промени своя живот нрав. Той вървял по успешен път на вяра в Бог. Аз също исках да се стремя към промяна на нрава, затова често се молех на Бог да ме напътства да опозная себе си. Всеки път, когато исках да се стремя към възхищението на хората, докато изпълнявам дълга си, съзнателно се опълчвах на погрешното си намерение. Исках да се отърва от покварения си нрав възможно най-скоро и да изпълнявам добре дълга си.

Един ден прочетох този откъс от Божиите слова и намерих път за практикуване. Божиите слова гласят: „Ако Бог те е направил глупав, в твоята глупост има замисъл; ако те е направил интелигентен, в твоята интелигентност има замисъл. Всичко има предназначение за Бог, каквито и дарби да ти е дал, каквито и да са силните ти страни, колкото и висок да е коефициентът ти на интелигентност. Всичко това е предопределено от Бог. Бог отдавна е предопределил твоята роля в живота и дълга, който изпълняваш. Някои хора негодуват, че другите притежават силни страни, които те самите нямат. Те искат да се променят, като научат повече, видят повече и като се стараят повече. Това, което старанието им може да постигне обаче, е ограничено и те не могат да надминат онези, които притежават дарби и вроден талант. Безполезно е, колкото и да се бориш. Бог е предопределил какъв ще бъдеш и никой не може да направи нищо, за да го промени. Трябва да насочиш усилията си към това, в което си добър. Трябва да изпълняваш този дълг, за който си подходящ. Не се опитвай да се налагаш в области, за които нямаш умения, и не завиждай на останалите. Всеки си има предназначение. Не си мисли, че можеш да правиш всичко добре или че си по-съвършен или по-добър от останалите. Не бива все да искаш да замениш другите и да се покажеш. Това е покварен нрав. Някои хора смятат, че нищо не могат да правят добре и че нямат никакви умения. В такъв случай просто трябва да слушаш, да си покорен и земен човек. Прави това, което можеш, и го прави добре, като дадеш всичко от себе си. Това е достатъчно. Бог ще е доволен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Принципите, които трябва да ръководят човешките постъпки). Много се развълнувах, след като прочетох Божиите слова. Разбрах, че бях толкова изтощена и че преминах през толкова много мъки, защото не влагах енергията си в изпълнение на дълга си. Вместо това я използвах, за да преследвам репутация и статус. Бог предопределя доколко добри са нечии заложби, какъв вид таланти и дарби има човек, и каква функция може да изпълнява. Бог иска от нас да направим най-доброто, на което сме способни, в рамките на собствените си възможности. Той не иска от нас да се опитваме да се откроим от тълпата и да бъдем по-висши от другите. Още преди да се родя, Бог беше устроил всичко за мен. Бог предопредели какви заложби, таланти и дарби ще имам; за какъв дълг ще съм подходяща и всичко останало. Предназначението ми беше да се покоря на Божието върховенство и устройване, да си зная мястото, да използвам способностите си по един практичен начин и да изпълнявам добре дълга си. След внимателен размисъл осъзнах, че нямам никакви особени таланти, така че просто трябваше да слушам Божиите слова: „Просто трябва да слушаш, да си покорен и земен човек. Прави това, което можеш, и го прави добре, като дадеш всичко от себе си. Това е достатъчно. Бог ще е доволен“. Бях готова да практикувам според Божиите слова и искрено да изпълнявам ролята си.

Видях една сестра, която изпълняваше дълга си много ефективно. Много ѝ завиждах и бях малко ревнива. Мислех си: „Как ли го прави?“. Отново почувствах порив да я надмина, но осъзнах, че разобличавам покварата си, затова се помолих на Бог да се опълча на себе си. След като се помолих, си помислих: „Всички ние имаме различни функции, точно както една машина има различни части и всяка част има различна функция. Моята сестра има своите силни страни и постига добри резултати в изпълнението на дълга си. Това е хубаво нещо. Не трябва да се сравнявам с нея, а трябва да се уча от нея“. След това всеки път, когато сестрата разговаряше за своя път и придобивки в изпълнението на дълга си, слушах внимателно и си водех бележки. Също така търсех опита на други братя и сестри в евангелската работа. По време на събиранията се успокоявах и размишлявах върху Божиите слова, разговарях за това, което разбирам от словата Му, и повече не се стремях към възхищението на другите. Докато практикувах по този начин, желанието ми за статус и репутация постепенно намаля. Вече не бях толкова завистлива и се чувствах много по-спокойна и освободена.