От Су Дзие, Китай

През октомври 2020 г. бях избрана да надзиравам видео работата заедно с Уан Ли, с която бях работила преди. Знаех, че тя някак си твърде много държи на репутацията и статуса си и че се кара с всеки, който я обиди. Но ние се разбирахме достатъчно добре, без големи конфликти. По-късно разбрах, че тя е развила предубеждение към една от сестрите от групата, Син Чън. Когато Уан Ли започна да ми разказва за състоянието на всички в групата, тя каза с презрителен тон: „Син Чън няма добра човешка природа и е невероятно надменна. Когато ѝ правя предложения, тя не само отказва да ги приеме, но вместо това започва да говори за моите проблеми. Тя не играе положителна роля в екипа. Вече съм написала писмо до водача, в което докладвам проблемите ѝ, и съм събрала оценки от другите, подготвяме се да я освободим“. Прочетох оценките и повечето братя и сестри казваха, че Син Чън е талантлива в дълга си и има добри заложби, но че нравът ѝ е малко надменен. Казваха, че понякога се придържа към собственото си мнение, когато обсъждат работа, но ако общуваш ясно с нея, тя може да го приеме. Като цяло все още може да бъде развивана. Мислех си: „Оценката на Уан Ли за нея не беше обективна или справедлива и Син Чън не трябва да бъде освободена с лека ръка заради това. Дали Син Чън е опровергала идеите на Уан Ли по начин, който я е накарал да се почувства неудобно, та Уан Ли е развила предубеждение към нея и е поискала да я освободи? Ако е така, Уан Ли трябва да се самоанализира“. При тази мисъл понечих да ѝ посоча този проблем, но после ми хрумна: „Тя толкова много държи на репутацията си — няма ли да ме намрази, след като го направя? Как ще се погаждаме, ако отношенията ни се влошат?“. Така че ѝ казах тактично: „Син Чън е нова във вярата и е малко своенравна, но проблемите ѝ не са достатъчно сериозни, за да я освободим. Нека ѝ помогнем чрез общение“. Като чу това, изражението на Уан Ли се промени изцяло и тя каза раздразнено: „Проблемът на Син Чън не е, че е своенравна, а че има лош нрав. Преди мислех същото като теб, но сега мога да различавам нещата ясно. Помогни ѝ, ако искаш. Отсега нататък ти можеш да поемеш отговорност за нейната работа“. Не знаех какво да правя, когато чух това. Помислих си: „Току-що се присъединих към екипа и все още не съм запозната с нещата. Уан Ли прехвърли отговорността си на мен и това би могло да забави работата ни. Това беше доста безотговорно“. Исках да споделя още от мислите си с нея, но като виждах колко студено се държи, се уплаших от по-нататъшен конфликт, който би нарушил добрите ни отношения, затова си замълчах.

Няколко дни по-късно, се подготвяхме да сменим местоположението си поради нуждите на нашата работа. Уан Ли ми каза изневиделица: „Този път да не взимаме Син Чън. Тя трябва да остане тук и да размишлява“. Бях много изненадана. Как оставането ѝ тук се различаваше от освобождаването ѝ? Това щеше да забави работата ни и щеше да е несправедливо към нея. Бях притеснена, когато видях, че Уан Ли действаше според покварения си нрав, и исках да я разоблича за това, че злоупотребява с властта си, за да изолира и потисне Син Чън. Но си спомних как тя наистина се съпротивляваше и имаше лошо отношение към мен, когато обсъждахме Син Чън онзи ден, така че ако анализирах и разобличах същността на действията ѝ директно пред нея, тя можеше да каже, че защитавам Син Чън и че ѝ създавам трудности. Ако това развали отношенията ни и тя ми се разсърди и започне да ме избягва, как изобщо щяхме да работим заедно? Поколебах се и преглътнах това, което щях да кажа. Реших: „Няма нужда. Не трябва да я разобличавам директно. Няма да предприемам нищо“. Така че измънках: „Водачът не е потвърдил промяна в дълга ѝ. Подходящо ли е да я оставим тук? Не трябва ли да изчакаме одобрението на водача, преди да я освободим? Нека дойде с нас. Така ще ни е и по-лесно да следим работата“. Уан Ли не настоя повече, след като казах това. Знаех, че не съм се справила ясно с проблема ѝ и че тя щеше да продължи да се прицелва в Син Чън. Почувствах се виновна за това, но после си помислих: „Тъй като сме партньори, просто ще я наблюдавам отблизо и ще я спра да не допуска големи грешки“. След това тя продължи умишлено да изключва Син Чън. Веднъж имаше възможност за професионално обучение и понеже Син Чън учеше бързо, най-добрият вариант беше да я изпратят на обучение, а след това, когато се върне, тя да обучава другите. Но Уан Ли настоя да изпрати друга сестра, която не бе добре запозната с тази област на работата. Научих също така от другите, че Син Чън няколко пъти е изразявала мнения, противоположни на тези на Уан Ли, и всички смятаха, че идеите на Син Чън са добри, но Уан Ли отказваше да ги приеме и настояваше Син Чън да я слуша. След като Син Чън повдигна въпроса за проблемите ѝ на едно събрание, Уан Ли се ядоса и я игнорира. Когато Уан Ли видя, че Син Чън има проблеми в дълга си, тя не ѝ помогна да ги разреши и остави Син Чън без път, който да следва в работата си, като по този начин я затрудни. Наистина се почувствах неудобно, когато научих всичко това. Уан Ли винаги е била предубедена спрямо Син Чън, като я е изключвала и потискала. Това беше доста сериозен проблем. Поведението ѝ вече ставаше разрушително и възпрепятстваше работата. Знаех, че трябва да говоря с Уан Ли. Онзи ден събрах малко смелост и казах: „Все още не си се отказала от предубеждението си към Син Чън, нали? Син Чън е добра в усвояването на нови техники. Като не я пускаш, показваш предубеждение“. В момента, в който казах това, лицето ѝ помръкна и тя каза ядосано: „Вече съм се отказала от предубеждението си към нея, но сега имам такова към теб. Проектът, за който Син Чън отговаря, не постига нищо и това е неин проблем. Казах ти преди много време, че трябва да я освободим, но ти не се съгласи“. Видях, че Уан Ли нямаше самопознание. Като надзорник тя не се самоанализираше, когато работата не вървеше добре, а просто избягваше отговорността. Бях доста ядосана и наистина исках да разоблича директно същността на действията ѝ. Но като виждах колко се съпротивлява, се въздържах. Чувствах се някак възпряна. Помислих си: „Току-що ѝ казах няколко думи от истината, но тя вече е развила толкова критично мнение за мен. Ако наистина извадя наяве всичките ѝ проблеми, тя ще побеснее. Това определено ще съсипе отношенията ни. По-добре да не казвам нищо повече, а освен това вече съм я порицала малко. Тъй като тя няма да го приеме, просто ще оставя нещата така“. След това поради някои работни преразпределения аз отговарях основно за друга работа и виждах Уан Ли по-рядко.

Изненадващо около три седмици по-късно работата на Уан Ли все още не беше дала резултати, а членовете на екипа се чувстваха слаби и унили. Те съобщиха, че когато Уан Ли ги е видяла, че не се справят добре в дълга си, само ги е смъмрила, но не е разговаряла с тях, нито ги е напътствала. Всички те се чувстваха възпрени от нея и бяха толкова негативни, че не знаеха как да изпълняват дълга си. Казаха също, че тя от месеци не е напътствала работата на Син Чън. Всички ми разказваха това със сълзи на очи. Вече не можех да запазя спокойствие. Бях видяла проблемите на Уан Ли много преди това, но не ѝ бях посочила естеството на тези проблеми. Тя нямаше разбиране за собствения си покварен нрав и продължаваше да изолира хора поради своите предубеждения, и отказваше да слуша съветите на другите дотам, че работа почти беше в застой. Почувствах се страшно виновна. Когато се прибрах у дома, прочетох един откъс от Божиите слова, който разобличава антихристите: „На пръв поглед думите на антихристите изглеждат особено мили, културни и изискани. Без значение кой нарушава принципа или прекъсва и смущава църковното дело, антихристът не разобличава и не критикува тези хора; той си затваря очите, като оставя хората да мислят, че е великодушен по всички въпроси. Независимо каква поквара разкриват хората и какви злодеяния вършат, антихристът проявява разбиране и толерантност. Не се ядосва, нито изпада в ярост, няма да се разсърди и да обвинява хората, когато направят нещо нередно и навредят на интересите на Божия дом. Без значение кой върши зло и смущава делото на църквата, той не обръща внимание, сякаш това няма нищо общо с него, и никога няма да оскърби хората заради това. За какво са най-загрижени антихристите? Колко хора ги уважават и колко хора ги виждат, когато страдат, и ги хвалят за това. Антихристите вярват, че страданието никога не бива да е напразно; без значение какви трудности понасят, каква цена плащат, какви добри дела вършат, колко грижовни, внимателни и любящи са към другите, всичко това трябва да се извършва пред другите, така че повече хора да могат да го видят. А с каква цел действат по този начин? За да купят благоволението на хората, да накарат повече хора да одобрят в сърцата си техните действия, техните постъпки и техния характер, да ги подкрепят. Има дори антихристи, които се опитват да си изградят образ на „добър човек“ чрез това външно добро поведение, така че повече хора да идват при тях за помощ“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите, Девета точка (десета част)). Антихристите няма да се намесят, когато видят хора да нарушават църковното дело, за да могат да си изградят добър образ сред другите — те са наистина егоистични и достойни за презрение. Като обмислях собственото си поведение, осъзнах, че съм действала точно като антихрист. Църквата беше уредила да работя с Уан Ли, за да можем да компенсираме слабостите си взаимно, да се наблюдаваме и заедно да защитаваме църковното дело. Но за да защитя „хармоничните“ си отношения с Уан Ли и за да поддържам образа си на „мил човек“ пред нея, не посмях да разоблича нейното изключващо и потискащо отношение към Син Чън. Видях, че отношението ѝ към другите се основаваше на покварения ѝ нрав и влияеше на работата, но не се придържах към истините принципи и не се намесих, нито го докладвах на водача. Страхувах се, че ще ме намрази и това ще забие клин между нас. Дори когато събрах смелост да ѝ кажа нещо в общение, все още се въздържах, не посочвах пряко и ясно същността на поведението ѝ. Винаги ѝ правех отстъпки. Стоях и гледах как тя изключва и потиска братята и сестрите, което навреди на навлизането им в живота и сериозно възпрепятства църковното дело, а аз не си мръднах пръста да помогна. Най-накрая ясно видях, че човекоугодниците може привидно да изглеждат добри хора и да не обиждат никого, но в действителност те са по-хлъзгави и по-измамни от другите. Всичко, което правят, е за да защитят себе си и да поддържат име и статус. Те използват повърхностна доброта, за да спечелят сърцата на хората и да ги привлекат. Те разкриват зъл нрав, който е същият като на антихриста. Докато размишлявах над действията и поведението си, се почувствах наистина виновна и се намразих. Как можах да бъда толкова хлъзгава и толкова измамна? Изпълнявах толкова важен дълг, но бях безотговорна и не се придържах към принципите, когато виждах проблеми, навредих на църковното дело и възпрепятствах живота на другите. Не вредях ли на интересите на църквата с тези мои действия? Наистина нямах съвест! Помолих се и се покаях пред Бог: исках да спра да бъда непокорна и да Го наранявам, и исках да практикувам истината и да защитавам делото на църквата.

На следващия ден още щом повдигнах въпроса за работата, за която отговаряше Син Чън, изражението на Уан Ли моментално помръкна и тя започна да се оплаква, че Син Чън въвлича другите в негативизъм. Видях, че тя изобщо не се самоанализира и че прехвърля цялата вина върху Син Чън. Помислих си: „Едва съм започнала, а тя вече е ядосана. Ако повдигна всичките ѝ проблеми в работата, тя определено ще ми се ядоса. Да продължавам ли да говоря?“. Поколебах се и се почувствах някак възпряна, така че казах мълчалива молитва и си помислих как Бог изисква от нас да бъдем честни и да защитаваме интересите на Божия дом. Това ми даде малко смелост. Каквото и да мислеше тя, знаех, че трябва да споделя честното си мнение. И така, строго и справедливо разобличих как тя потиска и наказва Син Чън. Но тя не искаше и да чуе. Просто продължаваше да спори кой е прав и кой крив. Изобщо отказваше да приеме истината или да познае себе си. Видях колко сериозен е проблемът ѝ и че не може да остане на този дълг, така че докладвах това на нашия водач. Водачът каза, че преди много пъти се е опитвала да помогне на Уан Ли, като е общувала с нея по този въпрос, но тя все още не се беше променила. Поведението ѝ показваше, че няма добра човешка природа, няма да приеме истината и че е негодна за работата. Затова трябваше да бъде освободена възможно най-скоро. Освен това водачът искаше аз да го направя. Почувствах трепет в сърцето си и си помислих: „Отношението ѝ към мен е различно, откакто разобличих проблемите ѝ. Ако отида лично да я освободя, това сериозно ще я обиди. Ще ме намрази ли след това? Няма ли да си помисли, че я вземам на мушка?“. Колебаех се и не знаех как да я погледна в очите. Докато се тревожех за това, прочетох Божиите слова: „Повечето хора искат да се стремят към истината и да я практикуват. През по-голямата част от времето обаче те само имат решимостта и желанието да го направят, но истината не се е превърнала в техния живот. В резултат на това, когато се натъкнат на зли сили или когато срещнат зли и лоши хора, които вършат злодеяния, или лъжеводачи и антихристи, които вършат нещата по начин, който нарушава принципите, като така смущават работата на църквата и вредят на Божиите избраници, те губят смелостта да се изправят и да говорят. Какво означава това да нямате смелост? Дали означава, че сте плахи или не умеете да говорите, или се дължи на това, че не разбирате нещата в дълбочина и затова нямате увереност да говорите открито? Нито едно от двете — то е преди всичко последица от това, че сте възпирани от покварения си нрав. Един от покварените нрави, които разкриваш, е измамният нрав. Когато нещо ти се случи, първото, за което мислиш, са собствените ти интереси, първото нещо, което вземаш предвид, са последиците и личната ти полза. Това е измамен нрав, нали? Другият е егоистичният и подъл нрав. Ти си мислиш: „Какво общо има с мен накърняването на интересите на Божия дом? Аз не съм водач, така че защо да ме е грижа? Това няма нищо общо с мен. Не е моя отговорност“. Такива мисли и думи не са нещо, което съзнателно мислиш, а са породени от твоето подсъзнание — това е поквареният нрав, който се разкрива, когато хората се сблъскат с проблем. […] Нямаш власт над това, което казваш и правиш. Дори и да искаш, не можеш да кажеш истината или да изразиш какво наистина мислиш. Дори и да искаш, не можеш да практикуваш истината. Дори и да искаш, не можеш да изпълниш отговорностите си. Всичко, което казваш, правиш и практикуваш, е лъжа, а ти си просто повърхностен. Ти си напълно окован и контролиран от своя сатанински нрав. Може да искаш да приемеш и да практикуваш истината, но това не зависи от теб. Когато твоят сатанински нрав те контролира, ти казваш и правиш каквото ти нареди той. Ти си просто марионетка от покварена плът, станал си инструмент на Сатана. След това съжаляваш, че отново си последвал покварената плът и че си могъл да не практикуваш истината. Мислиш си: „Не мога да победя плътта сам и трябва да се моля на Бог. Не се изправих, за да спра онези, които смущаваха работата на църквата, и това ми тежи на съвестта. Взех решение, че когато това се случи отново, трябва да се изправя и да кастря онези, които безразсъдно вършат злосторства при изпълнението на дълга си и смущават работата на църквата, за да се държат добре и да спрат да действат безразсъдно“. След като най-накрая събереш смелостта да говориш, ти се плашиш и се отдръпваш веднага щом другият човек се ядоса и удари по масата. Можеш ли да се владееш? Каква е ползата от решителността и решимостта? И двете са безполезни. Сигурно сте се сблъсквали с много такива случки: когато срещаш трудности, хвърляш кърпата, чувстваш, че не можеш да направиш нищо и се обявяваш за безнадежден случай, оставяш се на отчаянието и определяш, че няма надежда за теб и че този път си напълно отстранен. Признаваш, че не се стремиш към истината — защо тогава не се покайваш? Практикувал ли си истината? Не може да не си разбрал нищо, след като си посещавал проповеди в продължение на няколко години. Защо изобщо не практикуваш истината? Ти никога не търсиш истината, камо ли да я практикуваш. Ти просто постоянно се молиш, изразяваш решителността си, определяш стремежи и се заричаш в сърцето си. И какъв е резултатът? Оставаш си човекоугодник, не си откровен относно проблемите, с които се сблъскваш, не те е грижа за злодеите, когато ги видиш, не реагираш, когато някой прави зло или създава смущение, и оставаш настрана, когато не си засегнат лично. Мислиш си: „Аз не обсъждам нищо, което не ме засяга. Доколкото това не вреди на моите интереси, на моята суета или на моя имидж, подминавам всичко без изключение. Трябва да бъда много внимателен, тъй като вятърът брули високите дървета. Няма да правя нищо глупаво“. Ти си напълно и непоколебимо контролиран от твоя покварен нрав на нечестивост, измамност, непримиримост и неприязън спрямо истината. За теб те са станали по-трудни за носене от стягащата златна лента за глава, носена от Краля на маймуните. Животът под контрола на покварения нрав е толкова изтощителен и мъчителен!“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Божиите слова пронизаха сърцето ми като нож. Размишлявах над това как винаги се страхувах да не обидя Уан Ли и не смеех да практикувам истината и да разкрия фактите. Бях контролирана от тези сатанински нрави на злоба, измама и неприязън към истината. Отнасях се към сатанинските философии за светските отношения от рода на „Хармонията е безценна, търпението е благородно“, „Ако удряш някого, не го удряй в лицето; ако ще упрекваш някого, не му посочвай недостатъците“, „Забележиш ли нередност, не я обсъждай надълго и нашироко“ и „Да бъдеш откровен дразни другите“ като към закони, по които да живея. Не смеех да говоря за проблемите, които виждах, да се придържам към принципите или да защитавам църковното дело. Живеех страхлив живот. Когато водачът искаше да освободя Уан Ли, ми беше напълно ясно, че това трябва да се направи веднага, иначе църковното дело щеше да се забави. Но не можех да си отворя устата от страх да не я обидя. На пръв поглед изглеждаше, че съм мила и че не искам да нараня никого, но всъщност продавах интересите на църквата в замяна на поддържането на положителен образ в сърцата на другите. Прикривах Уан Ли на всяка крачка, като ѝ позволявах да нарушава църковното дело. Бях като щит за Сатана, като му позволявах да вилнее в църквата. Бях лицемерна и измамна личност! Тези сатанински философии са просто заблуди, които подвеждат и нараняват хората! Съвременното общество е толкова мрачно и зло, защото хората живеят според тях. Те стават страхливи и достойни за презрение и мразят светлината. Никой не смее да се изправи, да отстоява справедливостта и да разобличава истината. Но тези, които са подмазвачи, просперират и придобиват власт. В това няма справедливост или праведност. Всички се мамят взаимно без никаква искреност. Ето какво става с хората, покварени от Сатана. Най-накрая ясно видях, че тези сатанински философии изглеждат в съответствие с човешките представи, но всъщност са дяволски думи, които Сатана използва, за да подвежда и покварява хората. Да живеем според тях просто ни прави все по-егоистични, по-зли и по-измамни. Това е долен и мръсен начин на живот, без следа от човешка природа.

По-късно прочетох този откъс от Божиите слова: „Ако не криеш нищо, ако не си поставяш фасада, ако не се преструваш, нито замазваш нещата, ако се откриваш изцяло пред братята и сестрите и не криеш най-съкровените си идеи и мисли, а позволяваш на другите да видят твоето честно отношение, тогава истината постепенно ще се вкорени в теб, ще цъфти и ще дава плодове, и малко по малко ще дава резултати. Ако сърцето ти е все по-честно и все повече ориентирано към Бог и ако знаеш как да защитаваш интересите на Божия дом, когато изпълняваш дълга си, и ако съвестта ти се безпокои, когато не успееш да защитиш тези интереси, това е доказателство, че истината е оказала въздействие върху теб и е станала твой живот. След като истината стане живот в теб, когато наблюдаваш някого, който проявява богохулство към Бог, не се бои от Бог и е повърхностен в изпълнението на дълга си, или прекъсва и смущава църковното дело, ти ще реагираш според истините принципи и ще бъдеш в състояние да идентифицираш и изобличиш такива хора, когато е необходимо. […] Ако си човек, който наистина вярва в Бог, тогава дори все още да не си придобил истината и живота, най-малкото ще говориш и ще действаш от страната на Бог, и най-малкото няма да стоиш безучастно, когато виждаш, че интересите на Божия дом са накърнени. Когато почувстваш желание да си затвориш очите, ще изпиташ вина и ще се почувстваш зле, и ще си кажеш: „Не мога да стоя безучастно и да не правя нищо, трябва да се изправя и да кажа нещо, трябва да поема отговорност, трябва да разоблича това зло поведение, трябва да го спра, за да не бъдат накърнени интересите на Божия дом и да не бъде смутен църковният живот“. Ако истината се е превърнала в твой живот, тогава ти не само ще имаш тази смелост и решителност и ще си способен да разбереш напълно проблема, но и ще изпълниш отговорността, която трябва да носиш за Божието дело и за интересите на Неговия дом, и така твоят дълг ще бъде изпълнен“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). След като прочетох това, се почувствах едновременно виновна и мотивирана. След всичките тези години на вяра, през които се наслаждавах на истината, която Бог доставя, все още не можех да отстоявам принципи или да защитавам църковното дело. Наистина нямах съвест! Трябваше да сваля маската си на човекоугодник. Не можех да продължа да живея според своя зъл и измамен покварен нрав. Трябваше да се изправя, за да практикувам истината и да защитавам църковното дело. След това отидох да говоря с Уан Ли и я освободих. Също така се открих пред нея в общение, като разобличих цялото й поведение на отказ да приеме истината, потискане на хора и нарушаване на църковното дело. Спрях да казвам хубави неща, които нямаше да я наранят, за да я мамя. Наистина исках да ѝ помогна и да разоблича проблемите ѝ, за да може тя да разбере покварения си нрав и искрено да се покае. Тя беше толкова разстроена, че се разплака, когато свърших, и каза, че е готова да приеме църковните уредби, да се върне и наистина да размишлява и да си вземе поука. Състоянието на братята и сестрите постепенно се възстанови след това и работата бавно започна да дава резултати. Искрено почувствах мира и спокойствието, които идват от практикуването на истината. Това е единственият начин да живееш в светлината.

По-късно имаше някои размествания в работата, така че започнах да поя новодошли с няколко други сестри. Видях, че сестра Чън Съ нямаше голямо бреме в дълга си и беше небрежна и безотговорна, което влияеше на работата по поенето. Притеснявах се за това и исках да ѝ посоча проблема, за да може да се промени възможно най-скоро. Но се бяхме запознали току-що и се разбирахме толкова добре, та се чудех дали ако съм директна относно нейната безотговорност в дълга ѝ, тя ще ми се ядоса? Тогава осъзнах, че мисля като човекоугодник, така че бързо казах молитва. След това прочетох Божието слово: „Бог Йехова даде заповед на човека: „Яж свободно от всяко дърво в градината, но не и от дървото за познаване на доброто и злото, защото щом ядеш от него, задължително ще умреш“. […] В тези кратки слова, които Бог изрече, можеш ли да видиш нещо от Божия нрав? Дали са истински тези Божии слова? Нима в тях има измама? Нима има лъжа? Нима има заплаха? (Не.) Бог честно, правдиво и искрено е казал на човека какво може да яде и какво не бива да яде. Бог говори ясно и отчетливо. Нима има някакъв скрит смисъл в тези думи? Нима тези думи не са ясни? Нима има нужда от догадки? Няма нужда от предположения. Значението им е очевидно от пръв поглед. При прочитането им човек е напълно наясно с техния смисъл. Тоест това, което Бог иска да каже, и това, което иска да изрази, идва от Неговото сърце. Нещата, които Бог изразява, са чисти, ясни и категорични. Няма прикрити мотиви, нито скрити значения. Той говори на човека прямо, като му казва какво може да яде и какво не. Тоест чрез тези Божии слова човекът може да види, че Божието сърце е прозрачно и истинско. Тук няма и следа от лъжа; не е като да ти кажа, че не можеш да ядеш това, което е годно за ядене, или да ти кажа „Направи го и виж какво ще стане“ за нещата, които не бива да ядеш. Не това има предвид Бог. Каквото Бог мисли в сърцето си, това и казва“ (Словото, Т.2 – За познаването на Бог. Самият Бог, единственият IV). Видях, че това, което Бог каза на Адам и Ева, беше напълно ясно и разбираемо. Той е искрен към хората и не крие нищо. Божията същност е толкова свята. В последните дни Бог изразява истината, за да съди и наказва човека. Неговите слова директно разобличават и анализират същността на човешката природа и разкриват вътрешната ни грозота и неправедност. Неговите слова са много ясни и не крият нищо. Те може да са сурови, но те са нашето спасение. Тяхната цел е да ни пречистят и преобразят, за да можем да познаем себе си, да се опълчим на Сатана и да изживеем истинско човешко подобие. А Сатана е точно обратното: той говори уклончиво, зловещ и зъл е и никога не казва директно какво иска. Започна с хубави, лъжливи неща, които звучаха правдоподобно, за да примами и подведе Адам и Ева, за да съгрешат и да предадат Бог. Бях живяла според сатанинските философии и бях разкрила зъл и измамен нрав точно като Сатана. За да защитя отношенията си с другите и да запазя имиджа си в очите им, мислех едно, а казвах друго. Бях коварна като змия и толкова двусмислена и неясна, че другите не можеха да разберат точното значение на думите ми. Това бе толкова хлъзгаво и измамно от моя страна. Изживявах образа на Сатана, а не на човек. Бях отвратена от себе си, когато осъзнах това, и повече не исках да бъда човекоугодник и измамник. Исках да практикувам истината и да бъда честен човек, който защитава делото на църквата. На събирането на следващия ден откровено посочих на Чън Съ проблемите, които видях, а тя успя да разпознае собствените си проблеми, след като общувахме заедно. След това видях състоянието ѝ бавно да се подобрява и се почувствах много по-свободна.

Тези преживявания ми показаха, че не трябва да живеем според сатанинските философии и да се мамим взаимно. Трябва да бъдем простодушни, открити и искрени в начина, по който се отнасяме един към друг. Само това е истинска любов и тя е от полза за всички. Видях също, че за да имаме човечност и да изпитваме мир и радост, трябва да се упражняваме да бъдем честни според Божиите изисквания. Това е единственият начин да изживеем човешко подобие. Благодаря на Бог!