Докъде стигнахме в нашето общение на последното ни събиране? Разговаряхме за това как да се стремим към истината в контекста на две основни теми, които представляват най-вече два аспекта на практикуване. Кой е първият? (Първият е избавяне.) А вторият? (Вторият е посвещаване.) Първият е избавяне, а вторият е посвещаване. По отношение на практикуването на избавяне, първо разговаряхме на тема „избавяне от различни негативни емоции“. Първият аспект на „избавянето“ включва избавяне от различни негативни емоции. И така, когато говорихме за избавянето от различни негативни емоции, кои от тях споменахме? (Първия път Бог говори за чувството за малоценност, омразата и яда, а втория път — за потиснатостта.) Първия път говорих за необходимостта от избавяне от омразата, яда и чувството за малоценност — основно за тези три негативни емоции говорих, а също така мимоходом споменах и потиснатостта. Втория път говорих за практикуването на избавяне от потиснатостта като една от негативните емоции. Хората могат да се потиснат по най-различни причини и последния път предимно говорих за няколко начина, по които може да се появи негативната емоция на потиснатост. Кажете ми кои бяха основните причини, които посочих, за появата на емоцията на потиснатост? (Боже, има общо три причини. Първата е, че хората винаги чувстват, че имат лоша съдба. Втората е, че хората обвиняват лошия си късмет, когато нещо им се случи. А третата е, когато хората са извършили сериозни прегрешения в миналото или са извършили глупави или невежи неща, които са ги накарали да изпаднат в потиснатост.) Това са трите основни причини. Първата е свързана с това, че човек смята съдбата си за лоша, поради което често изпада в потиснатост. Втората е свързана с вярата на хората, че имат лош късмет, поради което те също често изпадат в потиснатост. И третата е, че тъй като хората са извършили сериозни прегрешения, това ги кара често да се чувстват потиснати. Това са трите основни причини. Емоцията на потиснатост не е мимолетно чувство на негативност или тъга, а по-скоро е обичайна и повтаряща се негативна емоция в съзнанието, предизвикана от определени причини. Тази негативна емоция предизвиква у хората много негативни мисли, възгледи и становища и дори много крайни и изопачени мисли, възгледи, модели на поведение и методи. Тя не е временно настроение или мимолетна идея, а повтаряща се и обичайна негативна емоция, която постоянно е с хората, съпътства ги в живота им в най-съкровените кътчета на сърцата им и дълбоко в душите им, както и в мислите и действията им. Тази негативна емоция не само влияе върху съвестта и разума на нормалната човешка природа на хората, но може да окаже влияние и върху различните им позиции, възгледи и гледни точки за начина, по който гледат на хората и нещата, както и върху поведението и действията им в ежедневието. Ето защо е необходимо да анализираме различните негативни чувства, да ги разнищим и разпознаем, преди да се избавиш от тях и да ги промениш едно по едно, като се стремиш постепенно да ги оставиш зад гърба си, така че съвестта и разумът, както и мисленето на човешката ти природа да станат нормални и практични, и тези негативни чувства повече да не оказват влияние, да не контролират и дори да не потискат начина, по който гледаш на хората и нещата, и начина, по който се държиш и вършиш нещата в ежедневието си — това е основната цел на разнищването и разпознаването на тези различни негативни емоции. Основната цел не е да слушаш това, което казвам, да го знаеш, да го разбираш и после да спреш дотам, а по-скоро от Моите слова да опознаеш точно колко са вредни за хората негативните емоции, да опознаеш колко вредни са те и какво голямо влияние оказват върху ежедневието на хората, върху начина, по който възприемат хората и нещата, и върху начина, по който се държат и постъпват.

По-рано разговаряхме и за това, че в известна степен тези негативни емоции не достигат нивото на покварен нрав и покварена същност, но донякъде улесняват и изострят покварения нрав на хората, като им предоставят основа да вършат нещата в зависимост от покварения си нрав и като дават на хората повече причини да живеят според покварения си нрав, докато са подкрепяни от тези негативни емоции, както и причина да възприемат когото или каквото и да било въз основа на покварения си нрав. Следователно всички тези негативни емоции влияят в различна степен върху ежедневието на хората и в известна степен засягат и контролират различните мисли на хората и влияят върху нагласите, гледните точки и становищата им по отношение на истината и Бог. Може да се каже, че тези негативни емоции изобщо не оказват добро влияние върху хората, нито имат някакъв положителен или полезен ефект, а напротив, могат само да навредят на хората. Ето защо, когато хората живеят в тези негативни емоции, сърцата им естествено са под тяхно влияние и контрол и те не са способни да престанат да живеят в състояние на негативност и дори възприемат крайни възгледи за хората и нещата от нелепи гледни точки. Когато хората възприемат даден човек или нещо през призмата и от позицията на негативните емоции, естествено поведението, подходите и резултатите от държанието и действията им ще бъдат опорочени от крайни, негативни и потискащи емоции. Тези негативни, потискащи и крайни емоции ще накарат хората да бъдат непокорни пред Бог, да са недоволни от Него, да Го обвиняват, да Го предизвикват и дори да Му се противопоставят, както и, разбира се, да Го мразят. Когато например човек смята, че има лоша съдба, кого обвинява за нея? Може и да не го казва, но в сърцето си вярва, че Бог е постъпил неправилно и че е несправедлив, и си мисли: „Бог защо го е направил толкова красив? Защо Бог му е позволил да се роди в такова страхотно семейство? Защо му е дал такива дарби? Защо му е дал толкова добри заложби? Защо моите заложби са толкова лоши? Защо Бог го е уредил да бъде водач? Защо никога не идва моят ред, защо никога не съм успявал да бъда водач, нито веднъж? Защо при него всичко върви толкова гладко, а когато аз правя нещо, то никога не върви правилно или гладко? Защо съдбата ми е толкова нещастна? Защо нещата, които ми се случват, са толкова различни? Защо ми се случват само лоши неща?“. Макар че тези мисли, породени от потискащите емоции, не карат хората да обвиняват Бог или да се противопоставят на Бог и на съдбата си в субективното си съзнание, те ги карат често и неволно да потъват в емоции на непокорство, недоволство, негодувание, завист и омраза в най-съкровените кътчета на сърцата си. В тежки случаи те дори могат да предизвикат у хората по-крайни мисли и поведение. Когато някои хора виждат например, че някой друг се справя по-добре от тях и е похвален от Бог, те изпитват завист и омраза. В резултат на това се задействат поредица от дребнави действия: говорят лошо за другия човек зад гърба му и го компрометират, тайно правят някои съмнителни и ирационални неща и т.н. Възникването на тази поредица от проблеми е пряко свързано с потиснатостта и негативните им емоции. Тази поредица от мисли, модели на поведение и подходи, която възниква от техните потискащи емоции, в началото може да изглежда като просто вид емоции, но с напредването на нещата тези негативни и потискащи емоции могат все повече да подтикват хората да живеят според покварения си сатанински нрав. Ако обаче хората разбират истината и живеят с нормалната човешка природа, когато в тях възникнат тези негативни и потискащи емоции, съвестта и разумът им могат незабавно да се задействат и тези хора могат да доловят присъствието и смущаването на тези потискащи емоции и да ги прозрат. След това много бързо могат да загърбят потискащите си емоции и когато се сблъскат с хора, събития и неща в настоящата си ситуация, могат да правят рационални преценки, както и рационално и от правилната гледна точка да разглеждат ситуациите, с които се сблъскват, и нещата, които преживяват. Когато хората правят всички тези неща рационално, най-основното нещо, което ще са способни да постигнат, е да приемат управлението на съвестта и разума на нормалната човешка природа. Дори по-добре, ако разбират истината, въз основа на съвестта и разума си те ще са способни да действат по-рационално и в съответствие с истините принципи и няма да се държат или да действат под властта на покварения си нрав. Ако обаче негативните емоции вземат връх в сърцата им, като влияят на мислите, възгледите и начина, по който се справят с нещата и по който се държат, тогава естествено тези негативни емоции ще се отразят на напредъка им в живота и ще доведат до това, че мислите, изборите, поведението и подходите им ще бъдат възпрепятствани и смущавани във всякакви ситуации. От една страна, тези негативни емоции улесняват покварения нрав на хората, като пораждат у тях спокойствие и оправдание за това, че живеят с покварения си нрав. От друга страна, те могат също да накарат хората да се съпротивляват на положителните неща и да живеят в негативност, без да искат да видят светлината. По този начин негативните емоции у хората стават все по-необуздани и сериозни и в никакъв случай не им позволяват да действат рационално в рамките на съвестта и разума. Вместо това те пречат на хората да търсят истината и да живеят пред Бог и по този начин хората естествено се израждат още повече, като не само се чувстват негативно, но и се отдалечават от Бог. И какви ще са последствията, ако нещата продължат така? Негативните емоции не само не могат да преодолеят покварения нрав на хората, но и ще го улеснят, а това ще накара хората да се справят с нещата и да се държат според покварения си нрав, както и да вървят по свой собствен път. Какво ще правят хората, когато са подвластни на погрешни и крайни мисли и възгледи? Ще смущават ли делото на църквата? Ще разпространяват ли негативност и ще съдят ли Бог и подредбите за работата в Божия дом? Ще обвиняват ли Бог и ще Му се противопоставят ли? Със сигурност ще го правят! Това са крайните последствия. У хората ще се пораждат редица подходи, като непокорство, недоволство, негативност и противопоставяне — това са все последствия от негативните емоции, които дълго време вземат връх в сърцата на хората. Виж, само една малка негативна емоция — емоция, която хората сякаш не биха могли да изпитат, чието съществуване хората дори не биха могли да доловят, нито да почувстват въздействието ѝ върху себе си — тази малка негативна емоция все пак ги следва навсякъде, сякаш е с тях от раждането им. Тя причинява на хората вреда във всякаква форма и размер и дори постоянно те обгръща, заплашва, потиска и сковава, до такава степен, че те съпътства през цялото време, точно като живота ти, но ти изобщо не го осъзнаваш, често живееш в нея и я приемаш за даденост, като си мислиш неща като: „Така трябва да мислят хората, в това няма нищо лошо, то е съвсем нормално. Кой няма някакви подобни активни мисли? Кой няма някакви негативни емоции?“. Не си способен да почувстваш вредата, която тази негативна емоция ти причинява, но вредата е съвсем реална и ти често неволно ще бъдеш подтикван от нея естествено да проявяваш покварения си нрав, да действаш и да се държиш въз основа на покварения си нрав, докато накрая не вършиш всичко въз основа на покварения си нрав. Можете да си представите какви са крайните резултати от това. Всички те са негативни, неблагоприятни и в тях няма нищо полезно или положително, да не говорим за нещо, което може да помогне на хората да придобият истината и Божията похвала — това не са оптимистични резултати. Следователно, докато у човека съществуват негативни емоции, всички видове негативни мисли и възгледи ще оказват силно влияние върху живота му и ще вземат връх в него. Докато негативните мисли и възгледи оказват влияние върху живота му и вземат връх в него, ще има огромни пречки, които ще възпрепятстват стремежа му към истината, практикуването на истината и навлизането в истината реалност. Затова е необходимо да продължим да разобличаваме и разнищваме тези негативни емоции, за да може всички те да се преодолеят.

Негативните емоции, за които разговаряхме току-що, имат сериозен ефект и причиняват тежки вреди на хората, но има и други негативни емоции, които също влияят и вредят на хората. Освен негативните емоции на омраза, яд, малоценност и потиснатост, за които вече говорихме, съществуват и негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Тези емоции също се коренят дълбоко в най-съкровените кътчета на човешките сърца и съпътстват хората в ежедневието им и в техните думи и действия. Разбира се, когато им се случи нещо, то оказва влияние и върху мислите и възгледите, които се пораждат у хората, както и върху становищата и гледните им точки. Днес, ще разнищим и разобличим негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога и ще се опитаме да помогнем на хората да ги открият у себе си. След като хората открият тези негативни емоции у себе си, крайната цел е те напълно да опознаят тези негативни емоции, да ги премахнат, повече да не живеят под тяхно влияние и повече да не използват тези негативни емоции за основа и опора в живота и поведението си. Нека първо разгледаме думите „скръб, безпокойство и тревога“. Те не са ли начини за изразяване на емоции? (Да, така е.) Преди да разговаряме по тази тема, нека първо поразсъждаваме върху нея, за да имате най-основна представа за „скръбта, безпокойството и тревогата“. Независимо дали ще достигнете до буквално разбиране на думите, или до по-дълбоко разбиране отвъд буквалното им значение, след това ще имате основни познания за тези негативни емоции. Първо Ми кажете какво ви е карало да се тревожите в миналото или за кои неща винаги изпитваш скръб, безпокойство и тревога. Те могат да бъдат като огромен камък, който те смазва, или като сянка, която винаги те следва и те сковава. (Боже, ще кажа няколко думи. Когато не постигам никакви резултати в дълга си, тази емоция е силно изразена и се тревожа дали ще бъда разобличен и отстранен и дали ще имам добро бъдеще и добра крайна цел. Когато постигам резултати в дълга си, не се чувствам така, но винаги когато известно време не постигам резултати в него, този вид негативна емоция става изключително очевидна.) Това не е ли проявление на негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога? (Така е.) Точно така. Този вид негативна емоция през цялото време се крие в най-съкровените кътчета на човешките сърца, като постоянно влияе на мислите на хората. Въпреки че хората не могат да доловят подобна негативна емоция, когато не се е случило нищо лошо, тя е като миризма или като вид газ, или дори по-скоро като електрическа вълна. Не можеш да я видиш, а когато не я осъзнаваш, дори не си в състояние да я почувстваш. Въпреки това винаги можеш да доловиш присъствието ѝ в най-съкровените кътчета на сърцето си, като така нареченото шесто чувство, и винаги можеш подсъзнателно да доловиш съществуването на подобна мисъл и емоция. В подходящото време, на подходящото място и в подходящия контекст подобна негативна емоция малко по малко ще се надига и постепенно ще изплува. Не е ли така? (Така е.) И така, кои други неща ви карат да изпитвате скръб, безпокойство и тревога? Нима няма нищо друго, освен споменатото току-що? Ако е така, тогава трябва да живеете толкова щастливо и без тревоги, без каквото и да е безпокойство и без да скърбите за каквото и да било. Тогава наистина би бил свободен човек. Така ли е? (Не.) Добре тогава, кажете Ми за това, което е в сърцата ви. (Когато не изпълнявам добре дълга си, винаги се тревожа, че ще загубя репутацията и статуса си, тревожа се за това какво ще си помислят за мен братята и сестрите ми и какво ще си помисли за мен моят водач. Също така, когато работя заедно с братята и сестрите си, за да изпълнявам дълга си, и продължавам да разкривам покварения си нрав, винаги се тревожа, че толкова дълго съм вярвал в Бог, но изобщо не съм се променил, и че ако това продължи, тогава може би един ден ще бъда отстранен. Такива опасения имам.) Когато имате тези опасения, пораждат ли се у вас негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога? (Да.) Значи повечето от вас се безпокоят и се тревожат, защото не изпълнявате добре дълга си. Така ли е? (Най-вече се тревожа за бъдещето и съдбата си.) Тревогата за бъдещето и съдбата преобладава. Когато хората не са способни да прозрат, да разберат, да приемат или да се покорят на средата, която Бог устройва, и на Неговото върховенство, и когато хората се сблъскват с различни трудности в ежедневието си, или когато тези трудности надхвърлят това, което нормалните хора могат да понесат, те подсъзнателно изпитват всякакви видове тревога, безпокойство и дори скръб. Те не знаят какво ще бъде утре или вдругиден, или как ще се развият нещата след няколко години, или какво ще бъде тяхното бъдеще, и затова скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща. В каква ситуация хората скърбят, безпокоят се и се тревожат за всякакви неща? Когато не вярват в Божието върховенство, т.е. не са способни да повярват в Божието върховенство и да го прозрат. Дори и да го видят със собствените си очи, не биха го разбрали и не биха му повярвали. Не вярват, че Бог има върховенство над съдбата им, не вярват, че животът им е в Божиите ръце, и така в сърцата им се поражда недоверие към върховенството и подредбите на Бог, а след това се поражда обвинението и те са неспособни да се покорят. Освен че обвиняват и че са неспособни да се покорят, те искат да бъдат господари на собствената си съдба и да действат по собствена инициатива. Каква тогава става реалната ситуация, след като започнат да действат по собствена инициатива? Единственото, което могат да направят, е да живеят, като разчитат на собствените си заложби и способности, но има много неща, които не могат да постигнат, да достигнат или да осъществят със собствените си заложби и способности. Например: какво ще се случи с тях в бъдеще, дали ще са способни да влязат в колеж, дали ще са способни да си намерят добра работа, когато завършат колежа, и дали всичко ще върви добре за тях, след като си намерят работа. И ако искат да се изкачат по стълбицата и да забогатеят, дали ще са способни да постигнат идеалите и желанията си в рамките на няколко години. И след това, когато искат да си намерят партньор, да се задомят и да създадат семейство, какъв партньор ще бъде подходящ за тях? Подобни неща са неизвестни на човека. С такива неизвестни неща хората се чувстват в недоумение. Когато хората са в недоумение, те започват да изпитват скръб, безпокойство и тревога — изпитват скръб, безпокойство и тревога за всичко, което бъдещето може да им донесе. Защо е така? Защото в рамките на нормалната човешка природа хората просто не могат да понесат всички тези неща. Никой не знае какво ще се случи с него след няколко години, никой не знае каква ще бъде работата му, бракът му или децата му в бъдеще — хората просто не знаят тези неща. Това са неща, които не могат да бъдат предвидени в рамките на способностите на нормалната човешка природа, и затова хората винаги скърбят, безпокоят се и се тревожат за тях. Колкото и елементарен да е умът на човека, стига той да е способен да мисли, щом достигне зряла възраст, тези негативни емоции една по една ще се породят в най-съкровените кътчета на сърцето му. Защо у хората се пораждат скръб, безпокойство и тревога? Тъй като хората винаги се тормозят и се вълнуват за неща, които са извън обсега на способностите им, те винаги искат да знаят, да разбират и да постигат неща, които са отвъд техните способности, и дори искат да контролират неща, които са извън обсега на способностите на нормалната човешка природа. Те искат да контролират всичко това, и не само това, а и искат законите и резултатите от развитието на тези неща да се развият и изпълнят според собствената им воля. Затова, подвластни на такива нерационални мисли, хората изпитват скръб, безпокойство и тревога, а последствията от тези емоции са различни при различните хора. За каквито и неща да изпитват силна скръб, безпокойство и тревога, като така формират тези негативни емоции, хората трябва да ги приемат много сериозно и да търсят истината, за да ги преодолеят.

Ще разговаряме за негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога основно от два аспекта. Първият ще бъде да се разнищят затрудненията на хората, за да се види какви са те, и оттам да се види по какви точно причини възникват негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога и как точно възникват те. Вторият ще бъде да се разнищят негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога от гледна точка на различното отношение, което хората имат към Божието дело. Разбирате ли? (Да.) Колко аспекта има? (Два.) Трябва да разнищим причините за възникването на негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога първо, от страна на затрудненията, които хората изпитват, и второ, от страна на отношението на хората към Божието дело. Повторете Ми това отново. (Трябва да разнищим причините за възникването на негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога първо, от страна на затрудненията, които хората изпитват, и второ, от страна на отношението на хората към Божието дело.) Има много затруднения, които хората може да изпитват, и всички те се срещат в ежедневието им, затруднения, които често възникват в рамките на живота в нормална човешка природа. И как възникват тези затруднения? Те възникват, защото хората винаги се опитват да надминат себе си, винаги се опитват да контролират собствената си съдба, да знаят бъдещето си предварително. Ако бъдещето им не изглежда добро, те веднага тръгват да търсят експерт по фън шуй или гадател, който да го поправи и коригира. Ето защо хората се сблъскват с толкова много затруднения в ежедневието си и именно тези затруднения ги карат често да изпадат в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Какви са тези затруднения? Нека първо да разгледаме кое хората смятат за най-голямото си затруднение. Кое е то? Това са перспективите им за бъдещето, т.е. какво ще бъде бъдещето на човека в този живот, дали ще бъде богат или обикновен в бъдеще, дали ще е способен да се отличи, да постигне голям успех и да преуспее в света и сред хората. Особено сред хората, които вярват в Бог, те може и да не знаят какво ще се случи с другите в бъдеще, но често се тревожат за собственото си бъдеще и винаги се питат: „Само това ли представлява вярата в Бог? Ще успея ли някога в бъдеще да се отлича от останалите? Ще съм способен ли да поема важна роля в Божия дом? Ще съм способен ли да бъда ръководител на екип или отговорник? Ще съм способен ли да бъда водач? Какво ще се случи с мен? Ако постоянно изпълнявам дълга си по този начин в Божия дом, какво ще стане с мен накрая? Ще постигна ли спасение? Имам ли някакви перспективи за бъдещето? Трябва ли все пак да продължавам да върша работата си в света? Трябва ли да продължа да изучавам професионалното умение, което усвоявах преди, или да продължа с нещо ново? Ако мога да продължа да изпълнявам дълга си в Божия дом на пълен работен ден, не би трябвало да имам проблеми с основните жизнени потребности, но ако не изпълнявам дълга си добре и бъда преразпределен и заменен, как ще живея тогава? Трябва ли да се възползвам от възможността сега, преди да бъда заменен или отстранен, за да се подготвя за тази възможност?“. Те се чудят за тези неща, виждат, че имат някакви спестявания и си мислят: „Колко години мога да издържа с това, което съм спестил? Сега съм на трийсет години, а след десет години ще бъда на четиресет. Ако ме отстранят от църквата, ще съм способен ли да се справя със ситуацията, когато се върна в света? Дали здравето ми ще бъде достатъчно добро, за да ми позволи да продължа да работя? Ще съм способен ли да печеля достатъчно, за да живея? Ще ми бъде ли трудно да живея? Изпълнявам дълга си в Божия дом, но дали Бог ще ме държи до края?“. Макар че постоянно мислят за тези неща, те никога не намират отговорите. Макар че никога не стигат до заключение, няма как да не продължат да мислят за тези неща — това е извън техния контрол. Когато срещнат някакъв неуспех или трудност, или когато нещо не върви така, както са искали, в най-съкровените кътчета на сърцата си те обмислят тези неща, без да казват на никого. Когато някои хора са кастрени, когато са заменени в дълга си, когато са преразпределени на различен дълг или когато са изправени пред някаква криза, те неволно търсят път за отстъпление и не могат да не правят планове и кроежи за следващите си стъпки. Независимо от това какво се случва в крайна сметка, хората все пак често си правят планове и кроежи за нещата, за които изпитват скръб, безпокойство и тревога. Това не са ли неща, които хората обмислят за собствените си перспективи за бъдещето? Тези негативни емоции не се ли пораждат, тъй като хората са неспособни да се избавят от собствените си перспективи за бъдещето? (Да, така е.) Когато хората се чувстват особено ентусиазирани и когато нещата вървят много гладко при изпълнението на дълга им, и особено когато ги повишават, оползотворяват ги за някои важни задачи, когато се радват на подкрепата на повечето от братята и сестрите си и когато си личи собствената им стойност, те не мислят за негативните емоции. В момента, в който репутацията, статусът и интересите им са застрашени, те няма как да не се потопят отново в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Когато се върнат към тези негативни емоции, начинът, по който подхождат към тях, не е да ги избягват или отхвърлят, а по-скоро да се погрижат за тях и да полагат усилия в опит да потънат колкото може по-дълбоко в тези чувства на скръб, безпокойство и тревога. Защо го казвам? Когато хората потънат в тези негативни емоции, те имат по-голямо основание, повече извинения и по-голяма свобода да кроят планове за бъдещето си и за следващите си стъпки. Докато правят тези планове, те си мислят, че точно така трябва да бъде, че именно това трябва да правят, и използват поговорката: „Всеки човек за самия себе си, а за дявола остават последните“, както и друга поговорка: „Ако не си планираш бъдещето, бъди готов за неприятности“, което означава, че ако предварително не планираш и не обмисляш бъдещето и съдбата си, никой друг няма да се тревожи за тях вместо теб и никой друг няма да го е грижа за тях вместо теб. Когато нямаш представа как да направиш следващата си крачка, ще се сблъскаш с неловкост, болка и срам и именно ти ще страдаш и ще понасяш трудностите. Затова хората смятат, че са много умни и на всяка крачка, която правят, ще предвиждат следващите десет. В момента, в който срещнат някакви трудности или разочарования, те веднага се връщат към негативните си емоции на скръб, безпокойство и тревога, за да се защитят, за да е в безопасност бъдещето им и следващата им крачка в живота, за да имат какво да ядат и какво да обличат, за да не се скитат по улиците и да не изпитват недостиг на храна или дрехи. Затова, под влиянието на тези негативни емоции, те често се предупреждават мислено: „Трябва да си направя предварителни планове, да затая някои неща и да си оставя достатъчно пътища за отстъпление. Не бива да съм глупав — съдбата ми е в собствените ми ръце. Хората често казват: „Нашите съдби са в Божиите ръце и Бог има върховенство над човешките съдби“, но това са само празни приказки. Кой всъщност го е виждал? Как Бог има върховенство над нашите съдби? Кой е виждал Бог лично да подрежда три хранения дневно за някого или да подрежда всички неща, от които се нуждае в живота? Никой“. Хората смятат, че когато не виждат Божето върховенство и ако изпитват скръб, безпокойство и тревога за перспективите си за бъдещето, тогава тези негативни емоции са като защита за тях, като предпазен щит, като сигурно убежище. Те постоянно се предупреждават и си напомнят да правят планове за бъдещето, напомнят си, че трябва да се тревожат за утрешния ден, че не бива просто да се тъпчат с храна по цял ден и да бездействат, че не е погрешно човек да си прави планове, да търси изход за себе си и да работи ден и нощ за собственото си бъдеще. Те си казват, че това е естествено и напълно обосновано, а не нещо, от което трябва да се срамуват. Така че, макар хората да вярват, че скръбта, безпокойството и тревогата са негативни емоции, те никога не мислят, че да ги изпитват е нещо лошо, никога не мислят, че тези негативни емоции могат да им навредят по всякакъв начин или че могат да възпрепятстват стремежа им към истината и навлизането им в истината реалност. Вместо това те неуморно им се наслаждават и охотно и неуморно живеят в тези негативни емоции. Това е така, защото вярват, че могат да са в безопасност само ако живеят в тези негативни емоции и ако постоянно изпитват скръб, безпокойство и тревога за перспективите си за бъдещето. В противен случай кой друг ще изпитва скръб, безпокойство и тревога за бъдещето им? Никой. Никой не ги обича повече от тях самите, никой не ги разбира така, както те разбират себе си, и не ги познава по-добре от тях самите. Ето защо, дори хората в известна степен да могат да признаят на думи и с доктрини, че съществуването на подобни негативни емоции е вредно за тях, те все пак не желаят да се откажат от такива негативни емоции, защото те им позволяват твърдо да поемат инициативата в разбирането на своето бъдеще и поемането на контрола над него. Правилно ли е да се каже това? (Да.) Следователно за хората това да се тревожат, да се безпокоят и да скърбят за бъдещето си, е въпрос на огромна отговорност. То не е нито срамно, нито жалко, нито омразно, а за тях по-скоро е съвсем в реда на нещата. Ето защо на хората им е много трудно да се избавят от тези негативни емоции, сякаш са с тях от самото си раждане. От самото си раждане хората мислят само за себе си и най-важният въпрос за тях са собствените им перспективи за бъдещето. Те смятат, че ако здраво вземат в ръце бъдещето си и го следят, ще живеят безгрижно. Мислят, че с добри перспективи за бъдещето ще имат всичко, което искат, и всичко ще им е в кърпа вързано. Затова на хората никога не им омръзва отново и отново да изпитват скръб, безпокойство и тревога за бъдещето си. Дори и Бог да е дал Своето обещание, дори и хората да са се наслаждавали на Божията благодат или да са получили много от нея, дори и да са видели как Бог дарява на човечеството всякакви благословии и други подобни факти, хората все още искат да живеят в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога и да правят планове и проекти за своето бъдеще.

Освен перспективите за бъдещето има и още нещо важно, нещо, за което хората също често изпитват скръб, безпокойство и тревога, и това е бракът. Някои хора не се тревожат за това и не се притесняват, ако все още не са се задомили на около трийсет години, защото днес има много хора на трийсет години, които не са женени. Това е нещо, което често се наблюдава в обществото, и никой не ти се смее за това, и никой не казва, че нещо не е наред с теб. Ако обаче човек не е задомен, докато навърши четиресет години, дълбоко в себе си започва да изпитва слаба паника и си мисли: „Дали да си търся партньор, или не? Трябва ли да се задомя или не? Ако не се задомя и не създам семейство, ако нямам деца, ще има ли кой да ме гледа, когато остарея? Ще има ли кой да се грижи за мен, когато съм болен? Ще има ли кой да организира погребението ми, когато умра?“. Хората се тревожат за тези неща. Тези, които не планират да се женят, не изпитват толкова скръб, безпокойство и тревога. Някои хора например казват: „Сега вярвам в Бог и желая да отдам всичко на Бог. Няма да си търся партньор и няма да се женя. Колкото и да остарея, няма да скърбя за тези неща“. Необвързаните хора, хората, които са били необвързани в продължение на 10 или 20 години, които са били необвързани от 20 до 40-годишна възраст, не би трябвало да имат някакви сериозни притеснения. Макар че понякога те може да изпитват лека тревога и скръб поради фактори от заобикалящата ги среда или по обективни причини, тъй като вярват в Бог и са заети да изпълняват дълга си, и тъй като настоящата им решимост не се е променила, видът на тревогата, която изпитват, е неясен, тя се появява само от време на време и не е от голямо значение. Този вид емоция, която не влияе на нормалното изпълнение на дълга, не е вредна за хората, нито може да се счита за негативна емоция, т.е. за теб този въпрос не се е превърнал в негативна емоция. Що се отнася до онези, които вече са семейни, те за какви неща се тревожат? Ако и съпругът, и съпругата вярват в Бог и изпълняват дълга си, тогава този брак ще се запази ли? Съществува ли семейството? Какво ще стане с децата? Освен това, ако единият от двамата се стреми към истината, а другият — не, ако този, който не се стреми към истината, винаги се стреми към света и към охолен живот, а този, който се стреми към истината, винаги иска да изпълнява дълга си, докато този, който не се стреми към истината, винаги се опитва да спре съпруга си, но се чувства неудобно да го прави и от време на време изказва някакво оплакване или казва негативни неща, за да обезкуражи съпруга си, тогава този, който се стреми към истината, ще се чуди: „О, съпругът ми не вярва истински в Бог. В такъв случай какво ще стане с нас в бъдеще? Ако се разведем, ще бъда сама и няма да съм способна да осигурявам прехраната си. Ако остана с него, няма да вървим по един и същи път, ще таим различни мечти и какво ще правя тогава?“. Такива хора изпитват скръб, безпокойство и тревога от тези неща. След като са започнали да вярват в Бог, някои сестри смятат, че макар съпрузите им да не вярват в Бог, те не се опитват твърде много да възпрепятстват собствената им вяра в Бог и не ги преследват, така че няма причина да се развеждат. Ако останат заедно обаче, те винаги се чувстват ограничавани и се влияят. От какво се влияят? Те са ограничавани и се влияят от привързаността си, а различните трудности в семейния живот и брака от време на време разбъркват нещата в дълбините на сърцата им, което ги кара да изпитват известно — нито голямо, нито малко — скръб, безпокойство и тревога. При такива обстоятелства бракът е формалност, която поддържа нормалния семеен живот, и се превръща в нещо, което сковава нормалното мислене на съпругите, нормалния им живот и дори нормалното изпълнение на дълга им — трудно е да запазят съществуването на брака, но не могат да се измъкнат от него. Нямат особена причина да запазят брак като този, нито имат особена причина да се разведат. Няма достатъчно основания да предприемат нито едно от двете действия. Те не знаят кой е правилният избор и не знаят кое е погрешното действие. Затова у тях възниква скръб, безпокойство и тревога. Тези чувства на скръб, безпокойство и тревога постоянно изплуват в съзнанието им и ги сковават в ежедневието им, като влияят и на нормалния им живот. По време на изпълнението на дълга им тези неща постоянно изплуват в съзнанието им и се зараждат в най-съкровените кътчета на сърцата им, и оказват влияние върху нормалното изпълнение на дълга им. Макар че тези неща не изглежда да казват ясно какво трябва да правят тези съпруги или какъв избор трябва да направят, тези въпроси ги карат да затъват дълбоко в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога, което ги кара да се чувстват потиснати и хванати в капан. Това не е ли друг вид трудност? (Така е.) Това е друг вид трудност, трудност, породена от брака.

Има и хора, които, тъй като са повярвали в Бог, водят църковен живот, четат Божиите слова и изпълняват дълга си, няма да имат никакво време да общуват нормално с невярващите си деца, съпруги (или съпрузи), с родителите или с приятелите и роднините си. По-конкретно, те няма да са способни да полагат подобаващи грижи за невярващите си деца или да вършат каквото и да е от това, което децата им изискват, и затова се тревожат за бъдещето и перспективите на децата си. Особено когато децата им пораснат, някои хора ще започнат да се тормозят: „Ще отиде ли детето ми в колеж или не? Каква специалност ще изучава, ако постъпи в колеж? Детето ми не вярва в Бог и иска да учи в колеж. В такъв случай, трябва ли аз, като човек, който вярва в Бог, да плащам за обучението му? Трябва ли да се грижа за ежедневните му потребности и да го подкрепям в обучението му? А когато се стигне до това да се ожени, да има работа и дори да създаде свое семейство и деца, каква роля трябва да играя аз? Кои неща трябва да правя и кои не бива?“. Те нямат представа за тези неща. В момента, в който се случи нещо подобно, в момента, в който попаднат в подобна ситуация, те са объркани и нямат представа какво да правят, нито знаят как да се справят с подобни неща. С течение на времето се поражда скръб, безпокойство и тревога във връзка с тези неща. Ако направят тези неща за детето си, те се боят, че ще тръгнат срещу Божиите намерения и че това няма да се хареса на Бог, а ако не ги направят, се боят, че няма да изпълнят отговорностите си на родители и че ще бъдат обвинявани от детето си и другите членове на семейството. Ако направят тези неща, те се боят, че ще загубят свидетелството, а ако не ги направят, се боят, че светските хора ще им се подиграват и съседите им ще се присмиват, ще ги осмиват и съдят. Боят се да не опозорят Бог, но също така се страхуват да не си спечелят лоша репутация и да се почувстват толкова засрамени, че да не могат да покажат лицето си. Докато се колебаят за тези неща, в сърцата им се пораждат скръб, безпокойство и тревога. Те изпитват скръб от това, че не знаят какво да правят. Каквото и да изберат, те се безпокоят да не постъпят неправилно и понеже не знаят дали всичко, което правят, е уместно, те се тревожат, че ако тези неща продължават да се случват, един ден няма да са способни да се справят с тях, а ако се пречупят, тогава нещата ще бъдат още по-трудни за тях. Хората в подобна ситуация изпитват скръб, безпокойство и тревога за всички тези неща, било то големи или малки, които се появяват в живота. Щом тези негативни чувства се зародят в тях, те затъват в това скръб, безпокойство и тревога и не са способни да се освободят. Ако направят това, е погрешно, ако направят онова, е погрешно, и те не знаят кое е правилното нещо, което трябва да направят. Искат да угодят на другите хора, но се боят, че Бог няма да е доволен. Искат да направят нещо за другите хора, за да говорят добре за тях, но не искат да опозорят Бог или да накарат Бог да ги мрази. Ето защо те винаги затъват в тези чувства на скръб, безпокойство и тревога. Те скърбят както за другите хора, така и за себе си, безпокоят се както за другите хора, така и за себе си, и също така се тревожат както за другите хора, така и за себе си, и така затъват в двойно затруднение, от което не могат да се измъкнат. Подобни негативни емоции не само влияят на ежедневието им, но и на изпълнението на техния дълг, както, разбира се, в определена степен влияят и на стремежа им към истината. Това е вид трудност, т.е. това са трудности, свързани с брака, семейния живот и личния живот, и именно заради тези трудности хората често затъват в скръб, безпокойство и тревога. Хората не са ли за съжаление, когато затънат в такива негативни емоции? (Да.) Трябва ли да бъдат съжалявани? Отново казвате „да“, което показва, че все още им съчувствате. Когато някой е затънал в негативна емоция, независимо при какви обстоятелства възниква тази негативна емоция, каква е причината за възникването ѝ? Дали причината е в средата, в хората, събитията и нещата, които заобикалят този човек? Или е в това, че истината, която Бог изразява, го смущава? Дали средата е тази, която влияе на човека, или Божиите слова са тези, които смущават живота му? Каква точно е причината? Знаете ли? Кажете Ми, тези трудности присъстват ли, било то в нормалния живот на хората или при изпълнението на дълга им, ако те се стремят към истината и желаят да практикуват истината? (Не.) Обективно погледнато, тези трудности са налице. Казвате, че не присъстват, така че може ли да се окаже, че сте преодолели тези трудности? Способни ли сте да го направите? Обективно погледнато тези трудности са непреодолими и са налице. Какъв ще бъде резултатът от тези трудности при хората, които се стремят към истината? И какъв ще е резултатът от тях при онези, които не се стремят към истината? Те ще имат два напълно различни резултата. Ако хората се стремят към истината, те няма да се забъркат в тези трудности и няма да потънат в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. И обратното, ако хората не се стремят към истината, тези трудности все така присъстват у тях и какъв ще бъде резултатът? Така ще те оплетат, че няма да си способен да се измъкнеш, и ако не си способен да ги преодолееш, накрая ще се превърнат в негативни емоции, които ще се завържат на възли в най-съкровените кътчета на сърцето ти, ще повлияят на нормалния ти живот и на нормалното изпълнение на дълга ти и ще те карат да се чувстваш потискан и неспособен да намериш освобождение — това е резултатът от влиянието им върху теб. Тези два резултата са различни, нали? (Да.) И така, нека се върнем към онзи въпрос, който зададох току-що. Какво попитах? (Дали влиянието на средата, или Божиите слова, които смущават хората, предизвикват у тях негативни емоции?) И така, каква е причината? Какъв е отговорът? (Причината е, че хората не се стремят към истината.) Точно така, не е нито едно от тези неща, а по-скоро е, защото хората не се стремят към истината. Когато хората не се стремят към истината, те често затъват в крайни мисли и негативни емоции и са неспособни да се освободят. Повторете въпроса, който зададох преди малко. (Дали причината за възникването на негативни емоции у хората се дължи на заобикалящата ги среда и на хората, събитията и нещата около тях, или на това, че истината, която Бог изразява, смущава хората?) Казано по-просто, дали причината е във влиянието на заобикалящата среда, или в това, че Божиите слова смущават хората? Коя е причината? (Нито едното, нито другото.) Правилно, нито едното е причина, нито другото. Средата влияе справедливо на всички. Ако се стремиш към истината, няма да потънеш в негативна емоция заради някаква си среда. Ако обаче не се стремиш към истината, съвсем естествено отново и отново ще се оказваш съкрушен от средата и ще затъваш в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Погледнато от тази страна, стремежът към истината не е ли важен? (Важен е.) Има истини принципи, които трябва да се търсят във всичко, което се случва. В действителност обаче, тъй като хората не се стремят към истината и не търсят истините принципи, или пък ясно знаят какво изисква Бог, какви са истините принципи, какъв път трябва да практикуват и какви са критериите за практикуване, но не им обръщат внимание и не ги следват, а винаги правят свои собствени избори и планове, какво ще се случи с тях накрая? Когато хората не практикуват в съответствие с Божиите слова, а винаги се тревожат за едно или друго нещо, тогава резултатът е само един и той е, че те затъват в скръб, безпокойство и тревога и вече не могат да се измъкнат. Възможно ли е хората винаги да разчитат на собствените си фантазии нещата винаги да се случват така, както биха желали, да угаждат на другите, както и да получат Божието одобрение? Това е невъзможно! Те винаги искат да се справят с нещата по начин, който прави всички наоколо щастливи, доволни и изпълнени с похвали за тях. Те искат да ги наричат добри хора и Бог да е доволен, а ако не отговарят на този критерий, те скърбят. А нима не заслужават да скърбят? (Заслужават.) Именно това избират хората за себе си.

Някои хора, които са склонни към изопачаване, казват: „Ако Бог не изричаше толкова много слова, щях да правя нещата според моралните норми за добър човек. Щеше да е толкова просто и нямаше да има толкова много твърдения. Точно както в Епохата на благодатта хората спазваха заповедите, търпяха и понасяха, носеха кръста и страдаха, и беше толкова просто. Въпросът не се ли изчерпваше с това? Сега, при толкова много истини, изречени от Бог, и толкова много принципи за практикуване, дадени в общение, защо хората не могат да ги постигнат след толкова дълго време? Заложбите на хората са твърде недостатъчни и те не са способни да разберат всичко това и има много истини, които не могат да постигнат. Има и много трудности при прилагането на истината на практика и дори хората да я разберат, пак им е трудно да я постигнат. Ако разбираш истината, но не я практикуваш, се чувстваш неспокоен, а когато я практикуваш, има толкова много практически трудности“. Хората смятат, че Божиите слова ги смущават, но така ли е в действителност? (Не.) На това му се казва неразумност и нерационалност. Те изпитват неприязън към истината и не се стремят към истината, нито практикуват истината, но все пак искат да се преструват на духовни, да се преструват, че практикуват истината, и искат да постигнат спасение. В крайна сметка, когато не могат да постигнат тези неща, те се чувстват потиснати, скърбят и си мислят: „Кой може да уравновеси всички тези неща? По-добре би било, ако Бог снижи малко критериите Си и тогава хората ще са добре, Бог ще е добре, всички ще са добре — какъв райски живот би бил тогава!“. Такива хора винаги мислят, че в словата, които Бог изрича, не се проявява внимание към човека. Всъщност, когато изпитват чувство на скръб, безпокойство и тревога, те са недоволни от Бог за много неща. По-конкретно, що се отнася до това как подхождат към истините принципи, те не могат да ги постигнат или да ги придобият, изобщо не могат да говорят за тях, и това оказва сериозно влияние върху репутацията и престижа им в очите на другите хора, както и върху желанието им да бъдат благословени, което ги кара да потънат в скръб, безпокойство и тревога, и затова смятат, че има много неща, които Бог прави, от които те не са доволни. Има дори хора, които казват: „Бог е праведен, не го отричам. Бог е свят, и това не отричам. Всичко, което Бог казва, със сигурност е истината, само че е жалко, че това, което Бог казва сега, е твърде възвишено, Неговите изисквания към хората са твърде строги и за хората не е лесно да постигнат всичко това!“. Те не изпитват никаква любов към истината и прехвърлят цялата отговорност на Бог. Започват с предпоставката, че Бог е праведен и Бог е свят, и вярват, че всичко това е истина. Бог е праведен, Бог е свят — необходимо ли е да признаваш Божията същност? Това са факти. Те не са верни само защото ги признаваш. За да не бъдат заклеймени за това, че обвиняват Бог, те бързат да кажат, че Бог е праведен, Бог е свят. Въпреки това, независимо какво казват за това, че Бог е праведен и свят, техните негативни емоции на скръб, безпокойство и тревога все още са налице и, не само че са налице, но и те не желаят да се избавят от тези емоции, не желаят да ги загърбят, не желаят да променят принципите си на практикуване, да променят посоката на стремежа си и да променят пътя, който следват през живота си. Такива хора са едновременно жалки и ненавистни. Те просто не заслужават съчувствие и колкото и да страдат, не заслужават нашето съжаление. Всичко, което трябва да направим, е да им кажем следните няколко думи: Така ти се пада! Ако умреш от това, че изпитваш такава скръб, пак никой няма да те съжали! Кой те накара да не търсиш истината, за да разрешиш проблемите си? Кой те направи неспособен да се покориш на Бог и да практикуваш истината? Заради кого изпитваш скръб, безпокойство и тревога? За да придобиеш истината ли се чувстваш така? Или за да придобиеш Бог? Или в името на Божието дело? Или в името на Божията слава? (Не.) Тогава за какво изпитваш тези емоции? Всичко е за теб самия, за децата ти, за семейството ти, за самоуважението ти, за репутацията ти, за бъдещето и перспективите ти, за всичко, свързано със самия теб. Такъв човек не се отказва от нищо, не се избавя от нищо, не се опълчва на нищо и не изоставя нищо. Той няма истинска вяра в Бог и истинска преданост към изпълнението на дълга си. В своята вяра в Бог той не отдава всичко, а просто вярва, за да получи благословии, и вярва в Бог само с убеждението, че ще получи благословии. Той е изпълнен с „вяра“ в Бог, в Божието дело и в Божиите обещания, но Бог не хвали такава вяра, нито я помни, а по-скоро я ненавижда. Такива хора не следват и не практикуват принципите за справяне с всеки въпрос, които Бог изисква от тях, не се избавят от нещата, от които трябва да се избавят, не се отказват от нещата, от които трябва да се откажат, не изоставят нещата, които трябва да изоставят, и не предлагат предаността, която трябва да предлагат. В такъв случай заслужават да потънат в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Колкото и да страдат, те го правят само заради себе си, а не заради дълга си и не заради работата на църквата. Следователно подобни хора просто не се стремят към истината — те са само един куп хора, които привидно вярват в Бог. Те знаят точно, че това е истинският път, но не го практикуват, нито го следват. Вярата им е жалка и не може да спечели Божието одобрение, нито Бог ще я запомни. Подобни хора потъват в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога заради многобройните трудности в семейния си живот.

Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често са неспокойни и се чувстват неразположени, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. Защо изпитват скръб, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Дали някой може да посочи конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, скърбят, безпокоят се и се тревожат за подобни неща. Болните хора често се чудят: „Ох, твърдо съм решил да изпълнявам дълга си добре, но имам това заболяване. Моля се на Бог да ме пази от зло и не е нужно да се страхувам с Божията закрила. Но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат някакво действително заболяване или други проблеми, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме опази. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях.

Има и хора, които, макар че всъщност не се чувстват болни и не им е поставена каквато и да е диагноза, знаят, че имат някакво латентно заболяване. Какво латентно заболяване? Може например да е наследствена болест като сърдечно заболяване, диабет или хипертония, или може да е болестта на Алцхаймер, болестта на Паркинсон или някакъв вид рак — всички тези болести са латентни. Някои хора знаят, че тъй като са родени в такова семейство, рано или късно тази генетична болест ще ги порази. Те се чудят дали ако вярват в Бог и се стремят към истината, изпълняват добре дълга си, извършват достатъчно добри дела и могат да угодят на Бог, тази латентна болест ще ги подмине и няма да ги сполети? Бог обаче никога не им е давал такова обещание и те никога не са имали подобна вяра в Бог, и никога не са се осмелявали да дават каквито и да било гаранции или да имат някакви нереалистични идеи. Тъй като не могат да имат никаква гаранция или увереност, те изразходват много енергия и полагат огромни усилия при изпълнението на дълга си, съсредоточават се върху това да страдат и да плащат цената и винаги ще вършат повече от другите и ще се отличават повече от другите, като си мислят: „Аз ще бъда първият, който ще страда, и последният, който ще се наслаждава“. Те винаги се мотивират с подобен девиз, но дълбоко в тях страхът и тревогата заради латентното им заболяване не могат да бъдат прогонени и тази тревога, тази скръб, винаги е с тях. Макар че са способни да понасят страдания и тежък труд и са готови да платят цената в изпълнението на дълга си, те все пак чувстват, че не са способни да получат Божието обещание или точно слово от Бог по този въпрос, и затова продължават да са изпълнени със скръб, безпокойство и тревога във връзка с него. Макар че всячески се стараят да не правят нищо за латентната си болест, те все пак от време на време и подсъзнателно се впускат в търсене на всевъзможни народни лекове, за да не бъдат внезапно застигнати от тази латентна болест в определен ден, в определен час или без тяхно знание. Някои хора може от време на време да си приготвят да пият някакви лечебни китайски билки, други понякога разпитват за приготвянето на народни лекове, които могат да вземат при нужда, а трети от време на време влизат в интернет и търсят съвети за упражнения, за да могат да тренират и да експериментират. Макар че това може да е само латентно заболяване, все пак то е на преден план в съзнанието им. Макар че тези хора може да не се чувстват зле или може изобщо да нямат никакви симптоми, те все пак са изпълнени с тревога и безпокойство заради него и дълбоко в себе си изпитват скръб и се чувстват потиснати от него, като винаги се надяват да облекчат или да разсеят тези негативни емоции отвътре чрез молитва или изпълнение на дълга си. Хората, които наистина са болни или имат латентна болест, както и тези, които се тревожат, че ще се разболеят в бъдеще, и тези, които са родени с лошо здраве, които нямат сериозни заболявания, но постоянно страдат от леки болежки, постоянно изпитват скръб и тревога от болестите и различните затруднения на плътта. Те искат да се измъкнат, да избягат от тях, но няма как да го направят. Искат да се избавят от тях, но не могат. Искат да помолят Бог да ги отърве от тези болести и трудности, но не могат да изрекат думите и се чувстват неудобно, защото смятат, че няма основание за подобна молба. Те добре знаят, че не бива да умоляват Бог по тези въпроси, но в сърцето си се чувстват безсилни. Чудят се дали ще се почувстват по-спокойни и дали ще се утеши съвестта им, ако възложат всичките си надежди на Бог? Затова от време на време тихо се молят по този въпрос в най-съкровените кътчета на сърцата си. Ако получат някаква допълнителна или неочаквана благосклонност или благодат от Бог, те изпитват малко радост или утеха. Ако изобщо не получат каквато и да е специална грижа от Божия дом и не почувстват никаква доброта от Бог, тогава несъзнателно отново се плъзват надолу към негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Макар че раждането, старостта, болестите и смъртта са нещо неизменно и неизбежно в човешкия живот, има хора с определен организъм или особено заболяване, които, независимо дали изпълняват дълга си, или не, изпадат в скръб, безпокойство и тревога заради трудностите и болестите на плътта. Те се тревожат за болестта си, тревожат се за множеството трудности, които болестта може да им причини, за това дали болестта им ще стане сериозна, какви ще са последствията, ако стане сериозна, и дали ще умрат от нея. В особени ситуации и при определени условия тази поредица от въпроси ги кара да затънат в скръб, безпокойство и тревога и да не могат да се измъкнат. Някои хора дори живеят в състояние на скръб, безпокойство и тревога заради сериозната болест, която вече знаят, че имат, или заради латентна болест, за която не могат да направят нищо, така че да я избегнат, и са повлияни, засегнати и контролирани от тези негативни емоции. Щом попаднат под контрола на тези негативни емоции, някои хора напълно се отказват от всички шансове и надежди да постигнат спасение. Те избират да се откажат от изпълнението на дълга си и дори от какъвто и да е шанс да получат Божията доброта. Вместо това избират да приемат собствената си болест и да се справят с нея, без да искат чужда помощ и без да чакат каквато и да е възможност. Те се посвещават на лечението на болестта си, вече не изпълняват никакъв дълг и дори и физически да са в състояние да изпълняват дълга си, пак не го правят. Каква е причината за това? Те се тревожат: „Ако болестта ми продължи така и Бог не ме излекува, бих могъл да продължа да изпълнявам дълга си така, както го правя сега, и накрая пак да умра. Ако спра да изпълнявам дълга си и потърся лечение, бих могъл да поживея още няколко години и може би дори да се излекувам. Ако продължа да изпълнявам дълга си и Бог не е казал, че ще ме излекува, здравето ми може да се влоши още повече. Не искам да изпълнявам дълга си още 10 или 20 години и след това да умра. Искам да поживея още няколко години, не искам да умра толкова скоро, толкова рано!“. И така, известно време те изпълняват дълга си в Божия дом, известно време наблюдават и дебнат, така да се каже, да видят какво ще се случи и след това започват да се чудят: „Изпълнявах дълга си, но болестта ми не се подобри и не се облекчи. Изглежда, че няма надежда да се подобря. Тогава имах план, мислех, че ако изоставя всичко и изпълнявам дълга си вярно, може би Бог ще отнеме тази болест от мен. Нищо обаче не се получи така, както планирах, мислех и желаех. Болестта ми е същата като преди. Минаха всички тези години, а болестта все още не е отшумяла. Изглежда, че трябва да се лекувам сам. Не мога да разчитам на когото и да било друг, няма на кого. Трябва да взема съдбата си в свои ръце. Науката и технологиите, както и медицината, вече са толкова развити, има ефикасни лекарства за лечение на всякакви заболявания и съвременни методи за лечение на всичко. Сигурен съм, че тази болест може да се лекува“. След като са си направили такива планове, те започват да търсят в интернет или да се допитват и да се консултират, докато накрая намерят някакви решения. В крайна сметка решават какво лекарство да приемат, как да лекуват болестта си, как да спортуват и как да се грижат за собственото си здраве. Мислят си: „Ако не изпълнявам дълга си и се съсредоточа върху лечението на тази болест, тогава има надежда да се излекувам. Има толкова много случаи на излекуване на подобни болести“. След известен период на подобно планиране и кроежи, накрая решават повече да не изпълняват дълга си и лечението на болестта им придобива първостепенно значение за тях — нищо не е по-важно от живота им. Скръбта, безпокойството и тревогата им се превръщат във вид практическо действие. От обикновени мисли безпокойството и тревогата им се превръщат във вид действие. Невярващите имат една поговорка, която гласи: „Действието е по-добро от мисълта, а още по-добро от действието е незабавното действие“. Подобни хора мислят и след това действат, и то бързо. Един ден мислят да лекуват болестта си, а на следващата сутрин са стегнали багажа си и са готови да заминат. Няколко кратки месеца по-късно пристига лошата новина, че са починали, без да се излекуват от болестта си. Възстановиха ли се от болестта си? (Не.) Не е непременно възможно да се излекуваш сам от дадена болест. Дали обаче е сигурно, че няма да се разболееш, когато изпълняваш дълга си в Божия дом? Никой няма да ти даде такова обещание. И така, как трябва да избереш и как да подходиш към въпроса за разболяването си? Много е просто и има един път, който трябва да следваш — стреми се към истината. Стреми се към истината и разглеждай въпроса според Божиите слова и според истините принципи — именно такова разбиране трябва да имат хората. А как трябва да практикуваш? Вземи всички тези преживявания и приложи на практика разбирането, което си придобил, както и истините принципи, които си разбрал, в съответствие с истината и Божиите слова, и ги превърни в своя реалност и свой живот — това е от една страна. От друга страна, не бива да изоставяш своя дълг. Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш непоколебим при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре. Някои хора казват: „Тези неща, които Ти казваш, не са много тактични. Аз съм болен и трудно го понасям!“. Когато ти е трудно, можеш да си починеш, да се погрижиш за себе си и да се лекуваш. Ако все още желаеш да изпълняваш дълга си, можеш да намалиш обема на работата си и да изпълняваш някакъв подходящ дълг, такъв, който не влияе на възстановяването ти. Това ще докаже, че в сърцето си не си изоставил дълга си, че сърцето ти не се е отклонило от Бог, че в сърцето си не си се отрекъл от Божието име и че в сърцето си не си изоставил желанието да бъдеш подобаващо сътворено същество. Някои хора казват: „Направих всичко това. В такъв случай Бог ще отнеме ли тази болест от мен?“. Дали ще го направи? (Не е задължително.) Независимо дали Бог ще отнеме тази болест от теб, или не, дали Бог ще те изцели, или не, това, което правиш, е това, което едно сътворено същество трябва да прави. Независимо дали физически си способен да изпълняваш дълга си, или не си, дали можеш да поемеш някаква работа или не, дали здравето ти позволява да изпълняваш дълга си или не, сърцето ти не бива да се отклонява от Бог и в сърцето си не бива да изоставяш дълга си. Така ще изпълниш отговорностите си, задълженията си и дълга си — това е верността, към която трябва да се придържаш. Само защото не можеш да правиш нещо с ръцете си или вече не си способен да говориш, или вече очите ти не виждат, или вече не можеш да движиш тялото си, не бива да мислиш, че Бог трябва да те изцели, и ако не те изцели, в най-съкровените кътчета на сърцето си да искаш да се отречеш от Него, да изоставиш дълга си и да обърнеш гръб на Бог. Какво е естеството на подобна постъпка? (Това е предателство спрямо Бог.) Това е предателство! Когато не са болни, някои хора често идват пред Бог, за да се молят, а когато са болни и се надяват, че Бог ще ги изцели, и възлагат всичките си надежди на Бог, те пак идват пред Бог и не Го изоставят. След като мине известно време обаче и Бог все още не ги е изцелил, те се разочароват от Него, дълбоко в сърцето си изоставят Бог и изоставят дълга си. Когато болестта им не е толкова тежка и Бог не ги изцели, някои хора не изоставят Бог. Когато обаче болестта им стане сериозна и са изправени пред смъртта, тогава със сигурност знаят, че Бог наистина не ги е изцелил, че през цялото време са чакали само за да дочакат смъртта, и затова в сърцата си изоставят Бог и се отричат от Него. Те смятат, че щом Бог не ги е изцелил, значи Бог не съществува, че щом Бог не ги е изцелил, значи Бог изобщо не е Бог и не си струва да се вярва в Него. Тъй като Бог не ги е изцелил, те съжаляват, че някога са вярвали в Бог, и престават да вярват в Него. Това не е ли предателство към Бог? Това е сериозно предателство спрямо Бог. Затова в никакъв случай не бива да тръгвате по този път — истинска вяра имат само онези, които се покоряват на Бог до смъртта си.

По кой път трябва да поемат хората, когато се появи болест? Как да изберат? Хората не бива да потъват в скръб, безпокойство и тревога и да обмислят собствените си бъдещи перспективи и път. Напротив, колкото повече хората изпадат в подобно положение, в такива специални ситуации и обстоятелства, и колкото повече се намират в такива непосредствени затруднения, толкова повече трябва да търсят истината и да се стремят към нея. Само така проповедите, които си чул в миналото, и истините, които си разбрал, няма да са напразни и ще дадат резултат. Колкото повече се изправяш пред подобни трудности, толкова повече трябва да загърбиш собствените си желания и да се подчиниш на Божието ръководство. Целта, с която Бог създава такива обстоятелства и условия за теб, не е да те накара да потънеш в скръб, безпокойство и тревога, нито е да изпитваш Бог дали ще те изцери, когато се разболееш, и по този начин да разбереш истината по въпроса; Бог създава тези специални обстоятелства и условия за теб, за да можеш да научиш практическите уроци в такива обстоятелства и условия, да навлезеш по-дълбоко в истината и в покорството си към Него и за да знаеш по-ясно и по-точно как Той ръководи всички хора, събития и неща. Съдбата на хората е в Божии ръце и независимо дали хората го чувстват или не, дали наистина го осъзнават или не, те трябва да се покоряват на Бог, да не Му се противопоставят, да не Го отблъскват и в никакъв случай да не Го изпитват. Във всеки случай може да умреш и е излишно да казваме какъв ще бъде твоят край, ако Му се противопоставяш, отблъскваш Го и Го изпитваш. И обратното, ако в същите обстоятелства и условия си способен да потърсиш как трябва да се подчини едно сътворено същество на ръководството на Създателя, да потърсиш какви уроци трябва да научиш и какъв покварен нрав трябва да опознаеш в обстоятелствата, които Бог създава за теб, да разбереш Божиите намерения в тези ситуации и да свидетелстваш добре, за да отговориш на Божиите изисквания, трябва да направиш именно това. Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, страданията и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да опознаеш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните планове, преценки и кроежи, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог е ти е уредил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш. Някои хора казват: „Ти казваш, че не бива да бягам от нея или да я отхвърлям, и че не бива да се опитвам да се измъкна от нея, значи искаш да кажеш, че не бива да ходя да се лекувам от нея!“. Никога не съм казвал това. Това е неправилното ти разбиране. Подкрепям те в активното лечение на болестите ти, но не искам да живееш в болестта си, нито да изпадаш в скръб, безпокойство и тревога заради въздействието, причинено от болестта ти, докато накрая не се отклониш от Бог и не Го изоставиш заради цялата болка, причинена от болестта ти. Ако болестта ти причинява голямо страдание и искаш да се лекуваш и болестта ти да изчезне, тогава, разбира се, така да е. Това е твое право. Ти имаш право да избереш да се лекуваш и никой няма право да те спира. Не бива обаче да живееш в болестта си и да отказваш да изпълняваш дълга си, да изоставяш дълга си или да отхвърляш това, което Бог е устроил и подредил, заради лечението си. Ако болестта ти не може да се излекува, ще изпаднеш в скръб, безпокойство и тревога и следователно ще се изпълниш с оплаквания и съмнения относно Бог и дори ще изгубиш вяра в Бог, ще изгубиш надежда, а някои ще изберат да изоставят дълга си — това е нещо, което наистина не бива да правиш. Когато си изправен пред болест, може активно да търсиш лечение, но също така трябва да подхождаш към нея с положителна нагласа. Що се отнася до това доколко е лечима болестта ти и дали може да се излекува, каквото и да се случи накрая, трябва винаги да се покоряваш и не бива да се оплакваш. Това е отношението, което трябва да възприемеш, защото си сътворено същество и нямаш никакъв друг избор. Не можеш да кажеш: „Ако бъда излекуван от тази болест, тогава ще повярвам, че това е великото Божие могъщество, но ако не бъда излекуван, няма да съм доволен от Бог. Защо Бог ми даде тази болест? Защо Той не излекува тази болест? Защо именно аз получих тази болест, а не някой друг? Не я искам! Защо трябва да умирам толкова рано, толкова млад? Защо другите хора могат да продължат да живеят? Защо?“. Не питай защо, това е устроено от Бог. Няма причина и не бива да питаш защо. Да питаш защо е непокорно говорене и това не е въпрос, който едно сътворено същество трябва да задава. Не питай защо. Няма никакво „защо“. Бог така е подредил и планирал нещата. Ако питаш защо, тогава може да се каже само, че си твърде непокорен, твърде непримирим. Когато нещо не те удовлетворява или Бог не прави това, което желаеш, или не те оставя да постигнеш своето, ставаш нещастен, недоволен и винаги питаш защо. И така, Бог те пита: „Като сътворено същество, защо не си изпълнил добре дълга си? Защо не си изпълнявал вярно дълга си?“. А ти как ще отговориш? Ще кажеш: „Няма причина, просто съм такъв“. Приемливо ли е това? (Не.) Приемливо е Бог да ти говори по този начин, но не е приемливо ти да говориш на Бог по този начин. Позицията ти е погрешна и си твърде неразумен. Независимо с какви трудности се сблъсква едно сътворено същество, напълно естествено и обосновано е да се покориш на това, което Създателят е подредил и устроил. Твоите родители например са те родили, отгледали са те и ти ги наричаш майка и баща — това е напълно естествено и обосновано и така трябва да бъде. Няма никакво „защо“. И така, Бог устройва всички тези неща за теб и независимо дали се наслаждаваш на благословии или понасяш трудности, това също е напълно естествено и обосновано и ти нямаш никакъв избор по въпроса. Ако можеш да се покориш до самия край, тогава ще постигнеш спасение като Петър. Ако обаче обвиниш Бог, изоставиш Бог и предадеш Бог заради някаква временна болест, тогава цялото ти предишно отказване, отдаване, изпълнение на дълга и цената, която си платил, ще е напразно. Това е така, защото цялата ти усърдна работа в миналото няма да ти е положила никаква основа, за да можеш да изпълняваш добре дълга си на сътворено същество или да заемеш полагащото ти се място на сътворено същество, и няма да е променила нищо у теб. Тогава това ще те накара да предадеш Бог заради болестта си и ще свършиш като Павел — ще бъдеш наказан накрая. Причината за това определение е, че всичко, което си правил преди, е било, за да можеш да получиш венец и заради получаването на благословии. Ако, когато накрая се изправиш пред болестта и смъртта, все пак си способен да се покориш без изобщо да се оплакваш, това доказва, че всичко, което си правил преди, е било направено искрено и доброволно заради Бог. Покорен си на Бог и в крайна сметка покорството ти ще отбележи съвършения край на твоя живот на вяра в Бог и за Бог това е похвално. Следователно една болест може да доведе до добър край или до лош край за теб. Какъв ще е твоят край, зависи от пътя, който следваш, и от отношението ти към Бог.

Решен ли е вече проблемът с негативните емоции, в които хората изпадат заради болести? (Решен е.) Вече имате ли правилни идеи и възгледи за това как да посрещнете болестта? (Да.) Знаете ли как да практикувате това? Ако не, ще ви дам коз — най-доброто, което можете да направите. Знаете ли какво е то? Ако те сполети болест и колкото и да разбираш от доктрината, все пак не си способен да я преодолееш, сърцето ти все още ще скърби, ще се безпокои и ще се тревожи и не само, че няма да си способен да посрещнеш проблема спокойно, но и сърцето ти ще е изпълнено с оплаквания. Постоянно ще се чудиш: „Защо никой друг не е болен от тази болест? Защо трябваше да се разболея от тази болест? Как ми се случи това? Това е, защото нямам късмет и имам лоша съдба. Никога не съм обидил никого, нито съм извършил какъвто и да е грях. Защо тогава ми се случи това? Бог се отнася с мен толкова несправедливо!“. Виждаш ли, освен в скръб, безпокойство и тревога, изпадаш и в потиснатост, като една негативна емоция следва друга и няма как да се измъкнеш от тях, колкото и да ти се иска. Тъй като това е истинска болест, тя не се отнема лесно от теб и не се лекува. Какво трябва да правиш тогава? Искаш да се покориш, но не можеш, а ако един ден се покориш, на следващия ден състоянието ти се влошава и толкова много те боли, а след това повече не искаш да се покоряваш и отново започваш да се оплакваш. И това се повтаря през цялото време. Какво тогава трябва да направиш? Позволи Ми да ти кажа тайната на успеха. Независимо дали те сполети тежко или леко заболяване, в момента, в който болестта ти се задълбочи или когато си изправен пред смъртта, помни само едно: не се страхувай от смъртта. Дори и да имаш рак в последен стадий, дори и смъртността при твоето конкретно заболяване да е много висока, не се страхувай от смъртта. Колкото и голямо страдание да понесеш, няма да се подчиниш, ако се страхуваш от смъртта. Някои хора казват: „Като чуя какво казваш, се вдъхновявам и ми хрумва още по-добра идея. Не само че няма да се боя от смъртта, но и ще се моля за нея. Така няма ли да ми е по-лесно да премина през това?“. Защо да се молиш за смърт? Да молиш за смърт е крайна идея, докато да не се боиш от смъртта е разумно за възприемане отношение. Не е ли така? (Така е.) Какво е правилното отношение, което трябва да възприемеш, за да не се боиш от смъртта? Какво трябва да мислиш в сърцето си, ако болестта ти е толкова сериозна, че може да доведе до смърт, и, независимо от възрастта на болния, смъртността при нея е висока, а времето от възникването на болестта до смъртта е много кратко? „Не бива да се страхувам от смъртта, накрая всички умират. Покорството към Бог обаче е нещо, което повечето хора не могат да постигнат, и мога да използвам това заболяване, за да практикувам покорство към Бог. Трябва да мисля как да се подчиня на Божието ръководство и на Неговите подредби и да имам нагласата да го направя, а не да се страхувам от смъртта“. Умирането е лесно, много по-лесно, отколкото да живееш. Може да изпитваш толкова силна болка, че да изгубиш съзнание, но щом затвориш очи, дъхът ти спира, душата ти напуска тялото и животът ти приключва. Така настъпва смъртта; толкова е просто. Човек трябва да възприеме нагласата да не се бои от смъртта. Освен това не бива да се тревожиш за това дали болестта ти ще се влоши, дали ще умреш, колко време остава до смъртта, ако не можеш да оздравееш, или какви болки ще изпиташ, когато настъпи смъртният ти час. Не бива да се тревожиш за тези неща; това не са неща, за които трябва да се тревожиш. Защото денят все някога трябва да настъпи и това ще стане в определена година, в определен месец и в някой конкретен ден. Нито можеш да се скриеш, нито да избягаш от това — това е твоята съдба. Така наречената твоя съдба е предопределена от Бог и вече е подредена от Него. Продължителността на живота ти, възрастта и времето, когато ще умреш, вече са определени от Бог, така че за какво да се тревожиш? Може да се тревожиш, но това няма да промени нищо; може да се тревожиш, но не можеш да го предотвратиш; може да се тревожиш, но не можеш да избегнеш настъпването на този ден. Затова тревогите ти са излишни и само утежняват бремето на болестта ти. Един от аспектите е да не се тревожиш, втори — да не се боиш от смъртта. Трети аспект е да не се безпокоиш и да си казваш: „След като умра, ще се ожени ли повторно съпругът (или съпругата) ми? Кой ще се грижи за детето ми? Кой ще поеме дълга ми? Кой ще си спомня за мен? След като умра, Бог какъв край ще ми определи?“. Подобни въпроси не са нещо, за което трябва да се тревожиш. Всички хора, които умират, имат своето подходящо място, където да отидат, и Бог го е подредил. Тези, които са живи, ще продължат да живеят. Съществуването на който и да е човек няма да повлияе на нормалната дейност и на оцеляването на човечеството, нито изчезването на който и да е човек ще промени нещо, така че тези неща не са нещо, за което трябва да се тревожиш. Излишно е да се тревожиш за разните си роднини, а още по-излишно е да се тревожиш дали някой ще те помни, след като умреш. Какъв е смисълът някой да те помни? Ако беше като Петър, тогава щеше да има някаква стойност да те помнят. Ако беше като Павел, тогава всичко, тогава щеше да носиш на хората само бедствие. А защо тогава някой да иска да те помни? Има и друга причина за тревога, която е най-реалистичната мисъл на хората. Те казват: „Щом съм мъртъв, никога повече няма да погледна този свят и никога повече няма да съм способен да се наслаждавам на материалния живот с всички тези неща. Умра ли, нищо на този свят вече няма да ме касае и чувството, че живея, ще изчезне. Къде ще отида, когато умра?“. Къде ще отидеш, не е нещо, за което трябва да се тревожиш, нито е нещо, за което трябва да изпитваш безпокойство. Вече няма да си жив човек и се тревожиш, че никога повече няма да си способен да почувстваш всички хора, събития, неща, среда и т.н. от материалния свят. Това още по-малко е нещо, за което би трябвало да се тревожиш, и дори да не можеш да се избавиш от тези неща, няма да има никаква полза. Това, което може да ти донесе малко утеха обаче, е, че може би смъртта или заминаването ти би могло да е ново начало за следващото ти въплъщение, по-добро начало, здраво начало, съвсем добро начало, начало на ново завръщане на душата ти. Това няма непременно да е нещо лошо, тъй като може би ще се върнеш да съществуваш по различен начин и под различна форма. Каква точно форма ще приеме това, зависи от подредбите на Бог и на Създателя. По този въпрос може да се каже, че всеки трябва просто да изчака и да види. Ако избереш да живееш по по-добър начин и в по-добра форма, след като умреш в този живот, тогава колкото и тежка да става болестта ти, най-важното е как ще я приемеш и какви добри дела трябва да подготвиш, а не безсмисленото ти скръб, безпокойство и тревога. Когато мислиш по този начин, не намалява ли нивото на страха, ужаса и отхвърлянето на смъртта? (Така е.) За колко аспекта говорихме току-що? Един от тях беше да не се боите от смъртта. Какви други имаше? (Не бива да се тревожим дали болестите ни ще се влошат или не, не бива да се безпокоим за съпрузите или децата си, за собствения си изход и крайна цел и т.н.) Оставете всичко това в Божиите ръце. Какво още? (Не бива да се тревожим за това къде ще отидем след смъртта си.) Безполезно е да се тревожиш за тези неща. Живей в настоящето и върши добре нещата, които трябва да вършиш тук и сега. Не знаеш как ще се развият нещата в бъдеще, така че трябва да оставиш всичко това в Божиите ръце. Какво друго? (Трябва да побързаме да подготвим добри дела за бъдещата си крайна цел.) Точно така, хората трябва да подготвят повече добри дела за бъдещето и трябва да се стремят към истината и да бъдат хора, които разбират истината и притежават истината реалност. Някои хора казват: „Ти говориш за смъртта сега. Това означава ли, че искаш да кажеш, че всеки ще трябва да се изправи пред смъртта в бъдеще? Това лоша поличба ли е?“. Това не е лоша поличба, нито ти дава превантивна ваксина, а още по-малко е проклятие за смърт — тези думи не са проклятия. Какво са те тогава? (Те са път за практикуване на хората.) Правилно, те са това, което хората трябва да практикуват, те са правилните възгледи и нагласи, към които хората трябва да се придържат, и те са истините, които хората трябва да разберат. Дори хората, които нямат никаква болест, също трябва да възприемат такова отношение към срещата със смъртта. И така, някои хора казват: „Ако не се боим от смъртта, това означава ли, че тя няма да ни сполети?“. Това ли е истината? (Не.) Тогава какво е? (Това е представа и тяхна фантазия.) Това е изопачено, това е логическо разсъждение и сатанинска философия, а не истината. Това не означава, че ако не се боиш от смъртта или не се тревожиш за смъртта, тогава смъртта няма да те застигне и ти няма да умреш — това не е истината. Това, за което говоря, е отношението, което хората трябва да имат към смъртта и болестите. Когато възприемеш такова отношение, можеш да оставиш негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога зад гърба си. Тогава няма да бъдеш погълнат от болестта си, и мисленето ти и светът на духа ти няма да бъдат увредени или смутени от факта, че си болен. Една от личните трудности, с които се сблъскват хората, са перспективите им за бъдещето, а другата са болестите и смъртта. Перспективите за бъдещето и смъртността могат да поемат контрол над сърцата на хората, но ако можеш правилно да се изправиш пред тези два проблема и да преодолееш негативните си емоции, тогава обикновените трудности няма да те победят.

Освен заради болестта, хората често изпитват скръб, безпокойство и тревога и за някои други реални проблеми в живота си. В живота има много реални проблеми, например: в дома ви има възрастни хора или деца, които се нуждаят от грижи или отглеждане, децата ви се нуждаят от пари за обучението и издръжката си, възрастните хора се нуждаят от пари за лечение на заболяванията си и всеки ден са необходими големи суми за битови разходи. Искате да изпълнявате дълга си, но как ще живеете, ако се откажете от работата си? Спестяванията на семейството ви бързо ще се изчерпят. Какво ще правите тогава без никакви пари? Ако излезете, за да печелите пари, това ще доведе до забавяне на изпълнението на дълга ви, но ако се откажете от работата си, за да изпълнявате дълга си, няма да има как да разрешите трудностите у дома. Какво трябва да направите тогава? Много хора се борят с такива неща и се объркват от тях, затова всички копнеят да настъпи Божият ден и се чудят кога ще се случат големите бедствия и дали трябва да се запасят с храна. Ако се подготвят, няма да имат свободни пари вкъщи и животът им ще стане много труден. Виждат, че другите хора носят по-хубави дрехи и ядат по-добра храна, чувстват се нещастни и смятат, че животът им е твърде труден. Дълго време карат без да ядат месо, а ако имат няколко яйца, изпитват неохота да ги ядат и бързат да отидат на пазара, за да ги продадат и да спечелят няколко долара. Като мислят за всички тези трудности, те започват да се тревожат: „Кога ще свършат тези трудни дни? Все казват: „Божият ден идва, Божият ден идва“ и „Божието дело скоро ще завърши“, но кога някой ще ми каже кога всъщност ще се случи това? Кой може да каже със сигурност?“. Някои хора прекарват години в изпълнение на дълга си далеч от дома и от време на време си мислят: „Нямам представа колко големи са децата ми сега и дали родителите ми са в добро здраве. През всичките тези години съм бил далеч от дома и не съм се грижил за тях. Дали изпитват някакви трудности? Какво ще правят, ако се разболеят? Ще се грижи ли някой за тях? Родителите ми вече трябва да са на около 80 или 90 години, а аз нямам представа дали изобщо са живи още“. Когато мислят за тези неща, в сърцата им се надига смътно безпокойство. Освен че изпитват безпокойство, те ще се тревожат, но тревогите никога не решават каквото и да е и затова започват да изпитват скръб. Когато изпитват силна скръб, вниманието им се насочва към Божието дело и Божия ден и те се чудят: „Защо Божият ден още не е настъпил? Трябва ли винаги да живеем така, в странстване и изолация? Кога ли ще настъпи Божият ден? Кога ще се завърши Божието дело? Кога Бог ще унищожи този свят? Кога Божието царство ще се прояви на земята? Кога ще видим явяването на Божията личност?“. Те обмислят за тези неща отново и отново, а в сърцата им се надигат негативни емоции на тревога, безпокойство и скръб, веднага придобиват тревожно изражение, вече не изпитват никаква радост, ходят апатични, хранят се без никакъв апетит и прекарват всеки ден много объркани. Добре ли е да се живее с такива негативни емоции? (Не.) Дори малка трудност в живота може да накара хората понякога да изпадат в тези негативни емоции на пасивност и дори понякога без никаква причина, без каквато и да е конкретна ситуация или без някой конкретен човек да каже нещо особено, тези негативни емоции несъзнателно се надигат в сърцата им. Когато тези негативни емоции се надигнат в сърцата на хората, желанията на хората, които копнеят да настъпи Божият ден, да приключи Неговото дело и да дойде Неговото царство, стават още по-настойчиви. Някои хора дори добросъвестно коленичат и се молят на Бог, облени в сълзи, с думите: „О, Боже, мразя този свят и мразя това човечество. Моля те, сложи край на всичко това възможно най-бързо, сложи край на плътския живот на хората и сложи край на всички тези трудности“. Те се молят така много пъти без резултат, а негативните емоции на тревога, безпокойство и скръб все още са обвили сърцата им и остават в мислите им и дълбоко в душите им, като им оказват дълбоко влияние и ги поглъщат. Всъщност това се случва не по друга причина, а защото те копнеят по-скоро да настъпи Божият ден, Божието дело да приключи по-скоро, да получат благословии възможно най-скоро, да имат добра крайна цел, да влязат в небето или в царството, което си фантазират и за което копнеят в собствените си представи. Ето защо в най-съкровените кътчета на сърцата си те винаги се вълнуват от тези неща. Външно показват, че се вълнуват, но в действителност изпитват скръб, безпокойство и тревога. Когато такива чувства на скръб, безпокойство и тревога постоянно обграждат хората, у тях се пораждат активни мисли и те разсъждават: „Ако Божият ден няма да настъпи скоро и Божието дело няма да бъде завършено възможно най-скоро, трябва да се възползвам от младостта си и от способността си да работя усърдно. Искам да работя и да печеля пари, известно време да работя усърдно в света и да се наслаждавам на живота. Ако Божият ден няма да настъпи скоро, искам да се върна у дома и да се събера със семейството си, да си намеря партньор, известно време да живея добре, да подкрепя родителите си, да отгледам децата си. Когато остарея, ще имам много деца, те ще живеят заедно с мен и ще се наслаждаваме на семейния живот. Каква прекрасна картина! Каква сладка картина!“. С такова мислене те с нетърпение очакват да се насладят на подобен живот. Всеки път, когато хората си мислят, че Божият ден скоро ще настъпи и че Божието дело скоро ще приключи, желанията им горят още по-силно и копнежът им Божието дело да приключи възможно най-скоро става още по-силен. В такава ситуация, когато фактите не са в съгласие с това, което хората желаят, когато хората не могат да видят никакви признаци за края на Божието дело или за настъпването на Божия ден, чувствата им на скръб, безпокойство и тревога стават все по-силни. Те се тревожат за това кой ще се грижи за тях в напреднала възраст, когато след няколко години са остарели и не са си намерили партньор. Тревожат се дали, ако постоянно изпълняват дълга си в Божия дом и вече са прекъснали всички връзки с обществото, ще могат да се интегрират отново в него, когато се приберат да живеят у дома. Тревожат се дали ще са способни да бъдат в крак с времето, дали ще са способни да се отличат от останалите и дали ще са способни да оцелеят, ако след няколко години започнат отново да се занимават с бизнес или се върнат на работа. Колкото повече се тревожат за тези неща и колкото повече се безпокоят и скърбят за тях, толкова по-неспособни са спокойно да изпълняват дълга си и да следват Бог в Божия дом. Така те все повече се тревожат за бъдещето си, за перспективите си и за семейния си живот, и също така се тревожат за всички трудности, които може да възникнат в живота в бъдеще. Мислят за всичко, за което могат, тревожат се за всичко, за което могат и дори се тревожат за това как ще се развие животът на внуците им и на потомците на внуците им. Мислите им стигат далеч, мислите им са много задълбочени и те обмислят всичко. Когато хората имат тези тревоги и безпокойства и изпитват тази скръб, те стават неспособни да изпълняват дълга си спокойно и не могат просто да следват Бог, а вместо това често имат активни мисли и настроението им е променливо. Когато виждат, че евангелската работа върви много добре, те си мислят: „Скоро ще настъпи Божият ден. Трябва да изпълнявам дълга си добре, да! Хайде! Трябва да продължа още няколко години, вече не остава много време. Цялото това страдание ще си струва и всичко ще даде плод, и повече няма да имам тревоги!“. След няколко години обаче големите бедствия все още не са настъпили и никой не споменава за Божия ден, затова сърцата им охладняват. Тази скръб, безпокойство и тревога, както и активните им мисли, продължават да идват и да си отиват, и да се повтарят отново и отново по този начин, като се въртят в безкрайни кръгове в зависимост от международното положение и ситуацията в Божия дом, и те няма какво да направят, за да ги контролират — неспособни са да променят състоянието, в което се намират, независимо кой какво казва. Има ли такива хора? (Да.) Лесно ли им е на такива хора да останат непоколебими? (Не.) Отношението и настроението им при изпълнение на техния дълг, както и количеството енергия, което влагат в изпълнението на дълга си, се основават на „последните новини“. Някои хора казват: „Според достоверни новини Божието евангелие се разпространява прекрасно!“. Други хора казват: „Последните новини са, че сега по света много често се случват бедствия и очевидно ситуацията в света и бедствията вече са изпълнили еди-кое си бедствие от Откровението на Йоан. Божието дело скоро ще бъде завършено, Божият ден скоро ще настъпи и има размирици в целия религиозен свят!“. Всеки път, когато чуят „последните новини“ или „достоверни новини“, скръбта, безпокойството и тревогата им временно спират и вече не ги безпокоят и за известно време те се избавят от активните си мисли. Когато обаче напоследък не са чували никакви „достоверни новини“ или никакви „точни новини“, скръбта, безпокойството и тревогата им, както и активните им мисли започват да ги заливат. Някои хора дори се подготвят, като мислят къде да кандидатстват за работа, къде да работят, колко деца да имат, къде ще учат децата им след няколко години, как да се подготвят за обучението им в колеж и дори планират да си купят къща, земя или автомобил. Когато обаче чуят „достоверни новини“, тези неща временно се отлагат. Това не прилича ли на шега? (Прилича.) След като много години са вярвали в Бог и са опознали Божието дело, някои хора могат да свидетелстват за Бог и казват: „Вярата в Бог е правилният път в живота, тя е най-смисленият живот. Да се живее по този начин е най-стойностно. Независимо как ме води Бог или какво прави Бог, аз съм сигурен, че всичко, което Бог върши, е за да спаси хората, и затова ще следвам Бог до самия край. Било то докато небето и земята остареят, докато звездите променят положението си, било то докато моретата пресъхнат, скалите се превърнат в прах или моретата се превърнат в суша, а сушата — в морета, сърцето ми ще остане същото и това е неизменно. Сърцето ми ще бъде отдадено на Бог до края на живота ми и ако има друг живот след този, аз пак ще следвам Бог“. Онези хора, които имат толкова много трудности в живота си обаче не мислят по този начин. Тяхната вяра в Бог на този етап е просто свързана с наблюдаване и те живеят живота си по начина, по който смятат, че трябва да го живеят. Те няма да променят начина си на живот и първоначалните си стремежи само защото вярват в Бог. Те вярват в Бог в продължение на няколко години, без изобщо да променят нищо, и също като невярващите продължават да живеят така, както преди. И все пак вярата в Бог включва едно специално нещо, което е, че Божият ден скоро ще настъпи, Божието царство скоро ще дойде, ще се случат големите бедствия и тогава онези, които вярват в Бог, ще избегнат бедствията, няма да попаднат в тях и ще бъдат спасени. Те проявяват толкова изключителен интерес към вярата в Бог само заради това специално нещо. Следователно тяхната цел и това, върху което се съсредоточават при вярата си в Бог, винаги е само това единствено нещо. Независимо колко проповеди изслушат или колко истини чуят от хората в общение, или от колко време вярват в Бог, начинът, по който вярват в Бог, никога не се променя и те никога не се отказват от него. Те не се променят и не се избавят от погрешните си възгледи за вярата в Бог нито заради проповедите, които слушат, нито заради истините, които разбират. И така, ако има някаква промяна или някакъв слух за ситуацията във външния свят или в Божия дом, те винаги оказват влияние върху това нещо, за което те са най-загрижени в най-съкровените кътчета на сърцата си. Ако чуят, че Божието дело скоро ще бъде завършено, те са извънредно радостни. Ако обаче чуят, че все още е твърде рано Божието дело да бъде завършено и те не могат да продължат, скръбта, безпокойството и тревогата им ще нарастват с всеки изминал ден и те ще започнат да се подготвят всеки момент да напуснат Божия дом и своите братя и сестри, за да се разделят напълно с Божия дом. Разбира се, има и хора, които по всяко време започват да се подготвят да изтрият напълно всички данни за контакт с братята и сестрите си и всички техни съобщения, както и да върнат обратно в църквата книгите с Божиите слова, които Божият дом им е изпратил. Те си мислят: „Наистина не мога да продължа да следвам този път на вяра в Бог и стремеж към истината. Мислех, че вярата в Бог означава да водя щастлив живот, да имам деца, да получавам благословии и да вляза в небесното царство. Сега тази красива мечта е разбита, затова пак ще избера да живея щастливо, да имам деца и да се наслаждавам на живота. Все пак обаче не мога да се откажа от вярата си в Бог. Няма ли да е още по-добре, ако има шанс да получа стократно повече в този живот и вечен живот в следващия свят?“. Това е техният възглед за вярата в Бог, това е техният план и, разбира се, те правят точно това. Такива са мисленето и плановете в най-съкровените кътчета на сърцата на онези, които разчитат на своите фантазии при вярата си в Бог и винаги изпитват скръб, безпокойство и тревога за плътския си живот, и те представляват техните стремежи и пътя, който следват при вярата си в Бог. Кое е онова, за което са най-заинтересовани? Онова, което ги интересува най-много, е кога ще настъпи Божият ден, кога ще приключи Божието дело, кога ще се случат големите бедствия и дали ще успеят да ги избегнат — точно това ги интересува най-много.

Що се отнася до онези, които винаги скърбят, безпокоят се и се тревожат за плътския си живот, техният стремеж във вярата в Бог е да „получат стократно повече в този живот и вечен живот в следващия свят“. Те обаче не обичат да слушат за това докъде е напреднало Божието дело, постигат ли вярващите в Бог резултат в получаването на спасение, колко хора са придобили истината, опознали са Бог и са дали добро свидетелство, сякаш тези неща нямат нищо общо с тях. Какво тогава искат да чуят? (Кога ще приключи Божието дело.) Те имат по-големи надежди, нали? Повечето хора са твърде ограничени. Погледнете какви цели си поставят и се надяват само на велики неща. В какво издигнато състояние се намират! Повечето хора просто са толкова вулгарни, винаги говорят за промени в нрава, за покорство към Бог, за вярно изпълнение на дълга, за вършене на нещата в съответствие с истините принципи. Що за хора са те? Те са твърде ограничени! Какво казват китайците? Те са твърде низки. Какво означава низки? Твърде вулгарни. И какви цели си поставят тези хора? Те се надяват на велики неща, на възвишени неща, на неща от висок клас. Онези, които се надяват на неща от висок клас, винаги искат да се издигат, все още напразно се надяват, че един ден Бог ще ги издигне във въздуха, за да се срещнат с Него. Искаш да срещнеш Бог, но не се питаш дали Бог иска да те среща — просто продължаваш да искаш тези невероятни неща! Само няколко пъти ли си срещал Бог? Хората не познават Бог, така че когато Го срещнеш, пак ще Му се противопоставяш. И така, каква е причината за скръбта, безпокойството и тревогата на тези хора? Наистина ли всичко се дължи на трудностите в живота им? Не, не става дума за това, че наистина имат трудности в живота си, а за това, че са поставили фокуса на вярата си в Бог върху плътския си живот. Фокусът на техния стремеж не е истината, а по-скоро стремежът им е да живеят щастливо, да се наслаждават на добър живот и да се наслаждават на добро бъдеще. Лесно ли се разрешават проблемите на тези хора? Има ли такива хора в църквата? Те винаги питат другите: „О, кога ще настъпи Божият ден? Не беше ли казано преди няколко години, че Божието дело е напът да приключи? Защо все още не е приключило?“. Има ли някакъв начин за справяне с такива хора? Просто им кажете една дума, а тя е: „Скоро!“. Когато става въпрос за такива хора, първо ги попитайте: „Винаги питаш за това. Имаш ли вече някакви планове? Ако е така, тогава не си прави труда да оставаш тук, щом не искаш. Просто се придържай към това, което искаш. Не върви срещу собствените си желания и не си усложнявай живота. Божият дом не те задържа тук, не те държи в капан тук. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш. Не питай винаги какви са новите слухове. За всеки нов слух просто ще ти бъде казано „Скоро!“. Ако не си доволен от този отговор, ако в сърцето си вече си скроил планове и рано или късно ще ги осъществиш, тогава приеми моя съвет: върни на църквата книгите си с Божиите слова възможно най-скоро, събери си нещата и си тръгвай. Просто ще си кажем довиждане и никога повече няма да се налага да изпитваш скръб, безпокойство и тревога за тези неща. Върни се у дома и си живей живота. Пожелавам ти всичко добро! Желая ти щастлив и удовлетворен живот и се надявам всичко да се нареди за теб в бъдеще!“. Какво мислите за това? (Добре е.) Посъветвайте ги да напуснат църквата и не се опитвайте да ги задържите. Защо да не се опитвате да ги задържите? (Те не вярват истински в Бог, така че няма смисъл да ги задържаме.) Точно така. Те са неверници! Какъв би бил смисълът да държим неверниците, вместо да ги изгоним от църквата? Някои хора казват: „Но те не са направили нищо зло и не са прекъснали нищо“. Трябва ли да прекъснат нещо? Кажете Ми, оставането на такъв човек в една група хора не представлява ли прекъсване? Където и да отидат такива хора, поведението и действията им вече представляват прекъсване. Те никога не извършват духовни практики, не четат Божиите слова, не се молят и не дават общение на събиранията, просто изпълняват дълга си през пръсти и винаги питат какви са новите слухове. Те са изключително емоционални и своенравни. Те също така са изключително съсредоточени върху яденето, пиенето и забавленията, а има дори и такива, които са мързеливи, които се отдават на ядене, които се отдават на спане, които се мотаят, които са там само за да попълват бройката в Божия дом. Те не се интересуват от изпълнението на дълга си и са просто безделници. Когато дойдат в Божия дом, те просто търсят неща, които да им донесат полза, и от които да се възползват. Ако не могат да се възползват, те ще си тръгнат незабавно. Като се има предвид, че ще си тръгнат незабавно, не е ли по-добре да си тръгнат по-скоро, отколкото по-късно? Такива хора дори не могат да полагат труд докрай и от труда им няма никакъв добър резултат. Когато полагат труд, те не вършат правилните неща — те просто са неверници. В своята вяра в Бог те разглеждат въпросите от трета гледна точка. Когато Божият дом преуспява, те са щастливи при мисълта, че имат надежда да бъдат благословени, че са в изгодно положение, че вярата им в Бог не е била напразна, че не са изгубили и че са заложили на печелившата страна. Ако обаче Божият дом е потискан от сатанински сили, изоставен е от обществото, подложен е на клевети и преследване и е в тежко положение, те не само не са разстроени, но и се смеят на това. Можем ли да държим такива хора в църквата? (Не.) Те са неверници и врагове! Ако един враг е точно до теб и въпреки това ти го смяташ за брат или сестра, то това не означава ли, че си глупав? Ако такива хора са неспособни доброволно да полагат труд, тогава трябва да бъдат изхвърлени. Така ли е? (Така е.) Наистина е така, направете го бързо и напълно. Няма нужда да ги съветвате, просто любезно ги помолете да си тръгнат. Няма нужда да си хабите думите за тях, просто трябва да ги изпратите да се приберат у дома. По същество те не са хора, които принадлежат към Божия дом, те са просто неверници, които са си проправили път в църквата. Те могат просто да се върнат там, откъдето са дошли, а вие можете само да ги помолите си тръгнат. След като влязат в църквата, някои хора всъщност правят ясно разграничение между себе си и братята, сестрите и Божия дом. Това е така, защото знаят какво са дошли да правят, знаят дали наистина вярват, или не, и освен надеждите им относно това кога ще приключи Божието дело и дали ще могат да получат благословии, никакво дело на Божия дом или никоя от истините, в които Бог изисква от хората да навлязат, нямат абсолютно нищо общо с тях. Те не обръщат внимание на тези неща, не четат книгите с Божиите слова, които църквата им изпраща да прочетат, и просто ги оставят да се търкалят наоколо, без още да са ги разопаковали. Такива хора само казват, че вярват в Бог. На пръв поглед изглежда, че вярват като другите, и изпълняват дълга си как да е, но никога не четат Божиите слова. Нито веднъж не са отворили книга с Божиите слова, не са прелистили нито една страница — никога не са прочели каквото и да е от нея. Никога не гледат видеоклиповете със свидетелства за преживявания, евангелските филми или химните и т.н., които Божият дом публикува в интернет. Обикновено какво гледат? Гледат новини, популярни предавания, видеоклипове и комедии, гледат само това, което е безсмислено. Що за хора са те? От време на време посещават църквата, за да попитат: „В колко страни се е разпространило вече евангелското дело? Колко хора са се обърнали към Бог? В колко държави вече са основани църкви? Колко църкви има? На какъв етап е Божието дело?“. В свободното си време те винаги питат за тези неща. Не възниква ли подозрение, че този човек е шпионин? Кажете Ми, нормално ли е да се задържи такъв човек? (Не.) Ако не напуснат църквата по собствено желание, тогава вие трябва да ги отстраните веднага щом ги откриете и да отървете църквата от тази напаст. Да ги задържате е безсмислено и ще причини проблеми. Така че нещата, за които тези хора скърбят, безпокоят се и се тревожат, изобщо нямат нищо общо с нас. Не си правете труда да им давате съвети. Безполезно е да разговаряте с тях за истината. Просто се отървете от тях и приключете с това — това е най-добрият начин да се справите с такива хора.

Освен неверниците, сред братята и сестрите има и възрастни хора, между 60 и 80-90 годишни, които също изпитват някои затруднения поради напредналата си възраст. Въпреки възрастта, мисленето им не е непременно така правилно или разумно, а идеите и възгледите им невинаги отговарят на истината. Тези възрастни хора също имат проблеми и все се тревожат: „Здравето ми вече не е толкова добро и дългът, който мога да изпълнявам, е ограничен. Дали Бог ще си спомни за мен, ако изпълня само този малък дълг? Понякога се разболявам и имам нужда някой да се грижи за мен. Когато няма кой да се грижи за мен, не съм в състояние да изпълнявам дълга си, така че какво мога да направя? Аз съм стар и не запомням Божиите слова, когато ги чета, а и ми е трудно да разбера истината. Когато разговарям за истината, говоря объркано и нелогично, и нямам никакви преживявания, които да си струва да споделя. Стар съм вече и нямам достатъчно енергия, зрението ми не е много добро и нямам сили. Всичко ме затруднява. Не само че не мога да изпълнявам дълга си, но и лесно забравям и обърквам разни неща. Понякога се обърквам и създавам проблеми на църквата и на моите братя и сестри. Искам да постигна спасение и да се стремя към истината, но е много трудно. Какво мога да направя?“. Когато мислят за тези неща, те започват да се терзаят и си мислят: „Защо започнах да вярвам в Бог едва на тази възраст? Защо не съм като хората, които са на 20-30 години, или дори като онези на 40-50 години? Защо се натъкнах на Божието дело едва сега, когато съм толкова стар? Не че съдбата ми е лоша, поне попаднах на Божието дело. Съдбата ми е добра и Бог е добър към мен! Има само едно нещо, от което не съм доволен, и то е, че съм твърде стар. Нито паметта ми е много добра, нито здравето ми е толкова добро, но имам силно сърце. Просто тялото ми не ме слуша и ми се доспива, след като послушам известно време на събиранията. Понякога затварям очи, за да се моля, и заспивам, а умът ми се лута, когато чета Божиите слова. След като почета малко, ми се доспива и задрямвам, а думите не проникват в съзнанието ми. Какво мога да направя? Дали при такива практически трудности все още съм способен да се стремя към истината и да я разбирам? Ако не е така и ако не съм способен да практикувам в съответствие с истините принципи, тогава дали цялата ми вяра няма да е напразна? Няма ли това да означава, че не мога да бъда спасен? Какво мога да направя? Толкова съм притеснен! На тази възраст вече нищо не е важно. Сега, след като вярвам в Бог, вече нямам никакви притеснения и нищо, за което да се тревожа, и децата ми пораснаха и вече нямат нужда да се грижа за тях или да ги отглеждам, най-голямото ми желание в живота е да се стремя към истината, да изпълнявам дълга на сътворено същество и в крайна сметка да постигна спасение в годините, които ми остават. Ала сега като гледам действителното си положение — недовиждащ поради възрастта и с объркан ум, в лошо здраве, неспособен да изпълнявам добре дълга си и създаващ проблеми понякога, когато се старая да свърша колкото мога, като че ли няма да ми е лесно да постигна спасение“. Не спират да мислят за тези неща и започват да се тревожат и да си мислят: „Изглежда, че хубавите неща се случват само на младите, но не и на старите. Изглежда, че колкото и добре да стоят нещата, вече няма да мога да им се порадвам“. Колкото повече си мислят за тези неща, толкова повече се тормозят и тревожат. Не само че се притесняват за себе си, а и се чувстват наранени. Ако плачат, чувстват, че не си струва да плачат за това, а ако не плачат, тази болка, тази рана постоянно е с тях. Какво трябва да направят в такъв случай? По-конкретно, някои възрастни хора, искат да прекарват цялото си време, като отдават всичко на Бог и изпълняват дълга си, но са физически немощни. Някои от тях имат високо кръвно налягане, други — висока кръвна захар, трети — стомашно-чревни проблеми, а физическите им сили не достигат, за да се справят с изискванията на дълга си, и затова се измъчват. Те завиждат на младите хора, които са способни да ядат и пият, да тичат и скачат. Колкото повече гледат как младежите вършат тези неща, толкова повече скърбят и си мислят: „Искам да изпълнявам добре дълга си, да търся истината и да я разбера, искам и да я практикувам, но защо е толкова трудно? Толкова съм стар и безполезен! Не иска ли Бог стари хора? Наистина ли старите хора са безполезни? Не можем ли ние да постигнем спасение?“. Те са тъжни и неспособни да се почувстват щастливи, както и да мислят за това. Не искат да пропуснат такова прекрасно време и такава голяма възможност, но не са способни да дадат всичко от себе си и да изпълнят дълга си, като вложат цялото си сърце и душа, както правят младите. Заради възрастта си тези стари хора потъват в дълбока скръб, безпокойство и тревога. Всеки път, когато срещнат трудност, неуспех, лишение или препятствие, те се оплакват от възрастта си и дори се мразят и никак не се харесват. Във всеки случай обаче от това няма никаква полза, няма решение и те нямат път напред. Възможно ли е наистина да нямат път напред? Съществува ли някакво решение? (Възрастните хора също трябва да изпълняват дълга си, доколкото е по силите им.) Приемливо е възрастните хора да изпълняват дълга си, доколкото е по силите им, нали? Могат ли възрастните хора да не се стремят повече към истината заради възрастта си? Не са ли те способни да разберат истината? (Да, способни са.) Могат ли възрастните хора да разберат истината? Донякъде могат, но дори и младите хора не могат да разберат всичко. Възрастните хора винаги имат погрешно схващане, че са объркани, че паметта им е слаба и затова не могат да разберат истината. Прави ли са? (Не са.) Макар младите хора да имат много повече енергия от възрастните и да са физически по-силни от тях, всъщност способността им да разбират, осмислят и знаят е същата като тази на възрастните. Нима възрастните хора не са били млади навремето? Те не са се родили стари, а един ден младите хора също ще остареят. Възрастните хора не бива все да мислят, че са различни от младите, понеже са стари, физически слаби и болни и понеже имат слаба памет. Всъщност разлика няма. Какво имам предвид, когато казвам, че няма разлика? Независимо дали човек е стар или млад, поквареният му нрав е все същият, отношението и възгледите му за всякакви неща са същите, и гледната му точка и позициите му по всякакви въпроси не се променят. Затова възрастните хора не бива да си мислят, че имат по-малко покварен нрав, само защото са стари, имат по-малко екстравагантни желания от младите, могат да са уравновесени и нямат необуздани амбиции или желания — това е погрешно схващане. Младите хора могат да се съревновават за позиция, а нима възрастните не могат? Младите хора могат да вършат неща, които противоречат на принципите, и да действат своеволно, а нима възрастните не могат? (Да, могат.) Младите хора могат да са надменни, а нима възрастните не могат? Когато обаче възрастните хора са надменни, поради напредналата си възраст те не са толкова агресивни и тяхната надменност не е така високомерна. Младите хора показват по-явни проявления на надменност поради гъвкавите си крайници и по-пъргавия си ум, докато по-възрастните хора показват по-малко видими проявления на надменност заради скованите си крайници и несъобразителния си ум. Същината на надменността им и поквареният им нрав са еднакви. Колкото и дълго да е вярвал в Бог един възрастен човек, колкото и години да е изпълнявал дълга си, ако не търси истината, поквареният му нрав ще продължи да съществува. Някои възрастни хора например, които живеят сами, са свикнали да живеят сами и са си изградили собствен начин на живот. Те имат определени часове и собствен режим на хранене, спане и почивка и не желаят да нарушават реда на нещата в живота си. Външно тези възрастни изглеждат прекрасни хора, но все още имат покварен нрав и това се разбира, след като дълго време сте общували с тях. Някои възрастни хора са невероятно своенравни и надменни. Те непременно трябва да ядат това, което искат, и никой не може да ги спре, когато искат да отидат някъде за отдих. Когато си наумят да направят нещо, нищо не може да ги отклони. Никой не може да ги промени и те са своенравни през целия си живот. Такива инатливи стари хора създават дори повече проблеми от вироглавите младежи! В такъв случай, верни ли са твърденията на някои хора, които казват: „Старите хора не са толкова дълбоко покварени, колкото младите. Старите хора са живели във време, което е било доста по-консервативно и затворено, и затова това поколение стари хора не е толкова дълбоко покварено“? (Не.) Просто се залавят за дреболии. Младите хора не обичат да работят с другите, не може ли и възрастните хора да са точно такива? (Може.) Някои възрастни хора имат покварен нрав, който е по-сериозен дори от този на младите хора, винаги парадират със старостта си, гордеят се с дългия си опит и казват: „Аз съм в напреднала възраст. Ти на колко години си? Аз ли съм по-възрастният, или ти? Няма да ти е приятно да го чуеш, но аз съм минал през толкова неща, докато ти си ходел прав под масата, и трябва да ме слушаш. Аз съм опитен и вещ. Какво разбираш ти, детенце? Аз съм вярвал в Бог още преди да се родиш!“. Това не създава ли повече проблеми? (Така е.) Щом получат титлата „възрастни“, старците могат да създадат повече проблеми. И така, не става дума за това, че възрастните хора няма какво да направят, нито че не са способни да изпълняват дълга си, камо ли за това, че не са в състояние да се стремят към истината — много неща могат да направят. Различните ереси и заблуди, които си натрупал през живота си, както и различните традиционни идеи и представи, невежи, упорити, консервативни, неразумни и изопачени неща, които си събрал, са се натрупали в сърцето ти и трябва да отделиш още повече време от младите, за да ги изровиш, анализираш и разпознаеш. Не става дума за това, че няма какво да правиш или че трябва да скърбиш, да се безпокоиш и да се тревожиш, когато не знаеш какво да правиш — това нито е твоя задача, нито твоя отговорност. На първо място, възрастните хора трябва да имат правилно мислене. Макар да си на години и физически да си относително остарял, трябва да имаш младежко мислене. Макар да остаряваш, мисленето ти да се забавя и паметта ти да е слаба, ако все още можеш да се опознаваш, да разбираш словата, които изричам, и да разбираш истината, това доказва, че не си стар и че не ти липсва заложба. Ако човек е над 70 годишен, но не е способен да разбере истината, това показва, че духовният му ръст е твърде малък и не е в състояние да се справи със задачата. Следователно възрастта няма значение, когато става дума за истината, а освен това възрастта е без значение, що се отнася до покварения нрав. Сатана съществува от десетки хиляди години, стотици милиони години и все още е Сатана, но все пак трябва да добавим атрибутивно прилагателно пред думата „Сатана“, и то е „стар Сатана“, което означава, че той е зъл до н-та степен. Така ли е? (Така е.) Как тогава трябва да практикуват възрастните хора? От една страна, трябва да имаш същата нагласа като младите хора, да се стремиш към истината и да опознаеш себе си, а щом се опознаеш, трябва да се покаеш. От друга страна, трябва да търсиш принципите при изпълнението на дълга си и да практикуваш в съответствие с истините принципи. Не бива да отписваш стремежа си към истината, като казваш, че си стар и в напреднала възраст, че нямаш активна мисъл, каквато имат младите хора, че нямаш покварения нрав на младите хора, че си преживял всичко в този живот, придобил си проницателност за всичко и затова нямаш никакви необуздани амбиции или желания. Това, което всъщност имаш предвид, е: „Моят покварен нрав не е толкова сериозен, затова стремежът към истината е за вас, младите хора. Той няма нищо общо с нас, старите хора. Ние, старите хора, просто вършим каквато работа можем и полагаме каквито усилия можем в Божия дом и тогава ще сме изпълнили добре дълга си и ще бъдем спасени. Що се отнася до това, че Бог разкрива покварения нрав на хората, нрава им на антихристи и същността им на антихристи, това трябва да го разберете вие, младите хора. Можете да го изслушате внимателно и е достатъчно да ви настаним добре и да следим обкръжението, за да ви предпазим. Ние, старите хора, нямаме необуздани амбиции. Остаряваме, мозъкът ни реагира бавно и затова всички наши отговори са положителни. Преди да умрем, ставаме добросърдечни. Когато хората остареят, те започват да се държат добре, така че ние се държим добре“. Това, което те всъщност имат предвид, е, че нямат никакъв покварен нрав. Кога сме казвали, че възрастните хора нямат нужда да се стремят към истината или че стремежът към истината е различен в зависимост от възрастта ти? Казвали ли сме го някога? Не, не сме го казвали. Дали възрастните хора са специална група в Божия дом и що се отнася до истината? Не са. Възрастта е без значение що се отнася до истината, до покварения ви нрав, до това колко дълбоко сте покварени, дали сте подготвени да се стремите към истината, дали можете да постигнете спасение или каква е вероятността да бъдете спасени. Не е ли така? (Така е.) Вече толкова много години разговаряме за истината, но никога не сме разговаряли за различни видове истини в зависимост от възрастта на хората. Никога не сме разговаряли за истината или за покварения нрав, който се разкрива единствено при млади или при възрастни хора, нито някога сме казвали, че поради старостта им, закостенялото им мислене и неспособността им да приемат нови неща, поквареният им нрав намалява и се променя по естествен път — такова нещо никога не е било казвано. Никога не сме разговаряли за нито една истина в зависимост конкретно от възрастта на хората, като възрастните хора са били изключени. Възрастните не са специална група в църквата, в Божия дом или пред Бог, а са същите като всяка друга възрастова група. Те изобщо не са специални, просто са живели малко по-дълго от останалите, дошли са на този свят няколко години по-рано от тях, косата им е малко по-сива в сравнение с останалите, телата им са остарели малко по-рано от другите и няма никаква друга разлика, освен тези неща. В такъв случай, ако възрастните хора постоянно си мислят: „Аз съм стар, значи съм възпитан човек, изобщо нямам покварен нрав и имам само малко поквара“, това не е ли погрешно разбиране? (Така е.) Не е ли малко безсрамно? Някои възрастни хора са лукави стари мошеници, хитри на н-та степен. Твърдят, че изобщо нямат покварен нрав и дори че поквареният им нрав се е изчерпал, а всъщност изблиците им на покварен нрав не са по-малко от тези на останалите. В действителност има много начини, по които можем да опишем покварения нрав и качеството на човешката природа на този тип възрастни хора. Например „лукави стари мошеници“ и „старият джинджифил е най-лют, опитът побеждава младостта“ — и в двата случая се използва думата „стар“, нали? (Точно така.) Какви други описания има, в които се използва думата „стар“? (Стари интриганти.) Да, „стари интриганти“ е добро описание. Вижте, всички те използват думата „стар“. Има и „стар Сатана“ и „стари дяволи“ — типичните старци! В какво вярват хората, когато са част от група възрастни? Те вярват в следното: „Целият ни покварен нрав е изчерпан. Поквареният нрав е ваш проблем, на младите хора. Вие сте по-дълбоко покварени от нас“. Не е ли това умишлено изопачаване? Те искат да се представят в добра светлина и сами се хвалят, но в действителност това не е така и нещата не стоят по този начин. „Стари дяволи“, „стар Сатана“, „стари интриганти“, „лукави стари мошеници“ и „перчене със старостта“ — тези описания, в които се използва думата „стар“, не са добри и не са положителни.

В момента разговаряме за това, за да предупредим възрастните хора, да ги посъветваме и да ги напътстваме, а също и превантивно да „ваксинираме“ младите хора. Какъв проблем целим да разрешим преди всичко като казваме тези неща? Да се преодолее скръбта, безпокойството и тревогата на тези възрастни хора, както и да се уверим, че разбират, че скръбта, безпокойството и тревогата са излишни и ненужни. Ако желаеш да изпълняваш даден дълг и си подходящ за изпълнението на даден дълг, Божият дом ще ти откаже ли? (Не.) Божият дом със сигурност ще ти даде възможност да изпълняваш дълг. В никакъв случай няма да каже: „Ти не можеш да изпълняваш дълг, защото си стар. Махай се. Няма да ти дадем възможност“. Не, Божият дом се отнася справедливо към всички хора. Стига да си подходящ за изпълнението на даден дълг и да няма скрита опасност, Божият дом ще ти даде възможност и ще ти позволи да изпълняваш дълг, доколкото си способен. Освен това, ако желаеш да опознаеш себе си и да се стремиш към истината, ще ти се подиграва ли някой и ще каже ли: „Такъв стар човек като теб годен ли е да се стреми към истината?“. Някой ще ти се подиграва ли? (Не.) Ще каже ли някой: „Ти си стар и объркан. Какъв е смисълът да се стремиш към истината? Бог няма да спаси толкова стар човек като теб.“? (Не.) Не, няма. Всички са равни пред истината и отношението е справедливо към всички. Само че ти може да не се стремиш към истината и винаги да се възползваш от възрастта си, и винаги да си мислиш: „Стар съм и не мога да изпълнявам никакъв дълг“. Всъщност има много видове дълг, които можеш да изпълняваш в рамките на възможностите си. Ако не изпълняваш никакъв дълг, а вместо това парадираш със старостта си и искаш да поучаваш другите, тогава кой би искал да те слуша? Никой. Винаги ще казваш: „О, вие, младите хора, просто не разбирате нещата!“ и „О, вие, младите хора, просто сте егоисти!“, и „О, вие, младите хора, просто сте надменни!“, и „О, вие, младите хора, просто сте мързеливи. Ние, старите хора, сме трудолюбиви, а по мое време бяхме еди-какви си“. Какъв е смисълът да се говорят подобни неща? Не продължавай с „великолепната“ си история. Никой не иска да я чуе. Безсмислено е да се говори за тези остарели неща. Те не представляват истината. Ако искаш да говориш за нещо, тогава положи известно усилие над истината, разбери истината малко повече, опознай себе си, виж себе си просто като още един обикновен човек, а не като член на специална група, която трябва да бъде уважавана от другите, почитана от другите, да се ползва с голямо уважение от другите и другите да се тълпят около теб. Това е прекомерно желание и погрешно мислене. Възрастта не е символ на идентичността ти, възрастта не означава приемливост и не означава старшинство, още по-малко означава, че притежаваш истината или човешка природа, и възрастта не може да отслаби покварения ти нрав. Така че ти си съвсем същият като другите хора. Недей винаги да си лепиш етикет на „възрастен“, за да се разграничиш от другите, и дори да се отделиш като светец. Това показва, че изобщо не познаваш себе си! Докато са живи, възрастните хора трябва с още по-голямо старание да се стремят към истината и към навлизане в живота, и да работят в разбирателство с братята и сестрите, за да изпълняват дълга си. Само така може да расте духовният им ръст. Възрастните в никакъв случай не бива да се смятат за по-старши от останалите и да парадират с възрастта си. Както младите хора могат да проявяват покварен нрав под всякаква форма, така можеш и ти; както младите могат да вършат всякакви глупости, така можеш и ти; младите таят представи, възрастните — също; младите могат да са непокорни, възрастните — също; младите могат да проявяват нрава на антихриста, възрастните — също; възрастните имат абсолютно същите необуздани амбиции и желания като младите; младите могат да прекъсват и смущават и да бъдат прочистени от църквата, възрастните — също. Затова, освен да са способни да изпълняват максимално добре дълга си според възможностите си, те могат да правят и много други неща. Ако не си глупав, слабоумен и неспособен да разбереш истината, и ако не си неспособен да се грижиш за себе си, има много неща, които трябва да правиш. Точно като младите хора, можеш да се стремиш към истината, можеш да я търсиш, и често трябва да идваш пред Бог, за да се молиш, да търсиш истините принципи, да се опитваш да приемаш хората и нещата и да се държиш и да постъпваш в пълно съответствие с Божиите слова, а истината да ти е критерий. Това е пътят, който трябва да следваш, и не бива да скърбиш, да се безпокоиш и да се тревожиш заради старостта си, защото страдаш от много болести или защото тялото ти остарява. Да изпитваш скръб, безпокойство и тревога не е правилно — това са неразумни проявления. Възрастните хора трябва да се избавят от титлата си на „възрастни“, да се интегрират с младите и да се държат с тях като с равни. Не бива да парадирате със старостта си, като винаги си мислите, че притежавате възвишена добродетел, достойна за уважение, че сте изключително компетентни, че можете да управлявате младите хора, че за младите хора сте старши и старейшини, като винаги имате амбицията да контролирате младите хора и винаги имате желанието да ги управлявате — това е напълно покварен нрав. Тъй като възрастните хора имат покварен нрав също като младите и също като младите често разкриват покварения си нрав в живота и при изпълняването на дълга си, защо тогава възрастните хора не правят това, което е редно, а вместо това винаги изпитват скръб, безпокойство и тревога за старостта си и за това какво ще се случи с тях след смъртта? Защо не изпълняват дълга си, както правят младите хора? Защо не се стремят към истината, както правят младите хора? Тази възможност ти е дадена, така че ако не се възползваш от нея и наистина остарееш дотолкова, че да не можеш да чуваш, да виждаш или да се грижиш за себе си, тогава ще съжаляваш и животът ти ще отмине по този начин. Разбираш ли? (Да.)

Решен ли е вече проблемът с негативните емоции на възрастните хора? Когато остареете, ще парадирате ли със старостта си? Ще станете ли лукави стари мошеници и стари интриганти? Когато видите възрастен човек, ще го наречете ли „стари братко“ или „стара сестро“? Те имат имена, но не се обръщаш към тях с имената им, а добавяш думата „стар“. Ако винаги добавяш думата „стар“, когато говориш с възрастни хора, това няма ли да им навреди? Самите те вече се чувстват стари и изпитват някои негативни емоции, така че ако ги наричаш „стари“, сякаш им казваш: „Ти си стар, по-стар от мен, и от теб вече няма никаква полза“. Ще се чувстват ли удобно, когато те чуят да казваш това? Със сигурност ще се почувстват нещастни. Няма ли да ги нарани, ако се обръщаш към тях по този начин? Някои възрастни хора ще се зарадват, когато чуят, че се обръщаш към тях по този начин, и ще си помислят: „Виждаш ли, аз притежавам възвишена добродетел, достойна за уважение, както и достойна репутация. Когато братята и сестрите ме видят, те не се обръщат към мен по име. В Божия дом, хората не наричат старите хора чичо, дядо или бабо. Вместо това, когато братята и сестрите се обръщат към мен, те добавят думата „стар“ и ме наричат „стари братко“ (или „стара сестро“). Виж колко съм достоен и виж колко съм уважаван сред другите. Божият дом е добър — хората уважават старите и се грижат за младите!“. Достоен ли си за уважение? Какво духовно извисяване си донесъл на братята и сестрите си? Каква полза си им донесъл? Какъв е приносът ти за Божия дом? Каква част от истината разбираш? Каква част от истината прилагаш на практика? Мислиш си, че притежаваш възвишена добродетел, достойна за уважение, и въпреки това с нищо не си допринесъл. В такъв случай заслужаваш ли братята и сестрите ти да те наричат „стари братко“ или „стара сестро“? Категорично не! Парадираш със старостта си и винаги искаш другите да те уважават! Добре ли е да се обръщат към теб със „стари братко“ или „стара сестро“? (Не.) Не, не е, но често го чувам. Много е лошо, но хората все пак често се обръщат към възрастните по този начин. Каква атмосфера създава това? Отвратителна е, нали? Колкото повече се обръщаш към един възрастен човек със „стари братко“ или „стара сестро“, толкова повече мисли за себе си, че е компетентен, и смята, че притежава възвишена добродетел, достойна за уважение. Колкото повече се обръщаш към него със „стари еди-кой си“, толкова по-специален, по-важен и по-добър от другите хора се чувства, сърцето му има склонността да води другите хора и толкова повече се отклонява от стремежа към истината. Такива хора винаги искат да водят другите и да управляват другите, винаги се смятат за по-добри от другите, винаги намират другите за неприятни, винаги виждат проблемите на другите, но не виждат никакви проблеми у себе си. Кажете ми, може ли такъв човек все пак да се стреми към истината? Не, не може. Така че обръщането към хората със „стари братко“ или „стара сестро“ не е от никаква полза за тях и единственото, което може да направи, е да ги нарани и да им навреди. Ако просто ги наричаш по име и премахнеш титлата „стар“, ако се отнасяш към тях по правилния начин и се държиш с тях като с равни, тогава тяхното състояние и начинът им на мислене ще станат нормални и те вече няма да се гордеят с дългия си опит и няма да гледат другите отвисоко. Така ще им стане лесно да се смятат за равни на другите хора, ще са способни да се отнасят правилно към себе си и към другите хора, ще са способни да се възприемат точно като другите хора, точно като обикновени хора и изобщо няма да смятат, че са по-добри от другите хора. По този начин трудностите им ще станат по-малки и те няма да изпитват негативните емоции, които могат да възникнат поради напредналата им възраст и поради това, че не са придобили истината, и тогава ще има надежда да се стремят към истината. Когато тези негативни емоции не възникват, те ще гледат на собствените си проблеми и особено на покварения си нрав, с правилна нагласа. Това има положителен и полезен ефект върху стремежа им към истината, себепознанието им и способността им да следват пътя на стремеж към истината. Няма ли тогава да се разрешат проблемите с негативните емоции при възрастните хора? (Ще се разрешат.) Те ще се разрешат и няма да има повече трудности. И така, какъв начин на мислене трябва да възприемат най-напред възрастните хора? Те трябва да възприемат положителен начин на мислене. Не само трябва да са благоразумни, но и великодушни. Не бива да ограждат младите хора с прекалено внимание, а трябва да дават пример и да им показват пътя, а не да са прекалено строги към тях. Младите хора са избухливи и говорят прибързано, така че не ги обсипвайте с прекалено внимание. Те са млади, незрели и неопитни и след няколко години каляване ще се поправят. Така трябва да бъде и възрастните хора трябва да го разберат. И така, какъв начин на мислене трябва да възприемат възрастните хора, който да е в съответствие с истината? Те трябва да се отнасят правилно към младите хора и в същото време не бива да са надменни и самонадеяни и да се мислят за много опитни и прозорливи. Трябва да се смятат за обикновени хора, съвсем същите като всички останали — така е правилно да постъпват. Възрастните хора не бива да се сдържат заради възрастта си, нито трябва да се променят, така че да имат мисленето на млад човек. Не е нормално и да се променяш, така че да имаш мисленето на млад човек, затова просто не се сдържай заради възрастта си. Недей винаги да си мислиш: „Толкова съм стар, че не мога да направя това, не мога да кажа това, не мога да направя онова. Тъй като съм толкова стар, трябва да правя това, трябва да правя онова, трябва да седя по определен начин, да стоя по определен начин и дори трябва да се храня по определен добър начин и всичко това, за да го видят младите хора, за да не гледат отвисоко на възрастните хора“. Тази нагласа е неправилна и като мислиш така, ти си контролиран и ограничаван от един вид неправилно мислене и донякъде си изкуствен, фалшив и престорен. Не се сдържай заради възрастта си, бъди същият като всички останали, прави това, на което си способен, и прави това, което трябва да правиш — така ще имаш нормална нагласа. Разбираш ли? (Да.) И така, когато един възрастен човек има нормална нагласа, различните негативни емоции, които могат да се породят у него поради напредналата му възраст, несъзнателно изчезват. Те вече не могат да го обвързват, вредата, която му причиняват, също изчезва и тогава неговата човешка природа, неговият разум и съвестта му стават относително нормални. При условие, че имат нормална съвест и рационалност, отправната точка на хората за стремежа към истината, изпълнението на дълга, участието във всяка дейност и всяка работа става относително правилна, и резултатите, които се постигат, също са относително правилни. На първо място, възрастните хора няма да се сдържат заради възрастта си, а ще са способни обективно и практично да преценяват собствените си възможности, да правят това, което трябва да правят, да бъдат същите като другите хора и да изпълняват дълга, които трябва да изпълняват, по най-добрия възможен за тях начин. Младите хора не бива да си мислят: „Ти си толкова стар, не ми даваш да напредна и не се грижиш за мен. Ти си толкова стар, би трябвало да си опитен, но не ми даваш съвети как да върша нещата и няма никаква полза да бъда с теб. Ти си стар. Защо тогава не знаеш как да проявиш разбиране към младите хора?“. Правилно ли е да се каже това? (Не.) Неуместно е да се предявяват такива изисквания към възрастните хора. Следователно всички хора са равни пред истината. Ако цялото ти мислене е практично, обективно, правилно и рационално, то със сигурност ще бъде в съгласие с истините принципи. Ако изобщо не се влияеш от никакви обективни условия, причини, среда или дори от някакъв фактор, ако правиш само това, което хората трябва да правят, и само това, което Бог учи хората да правят, тогава това, което правиш, със сигурност ще бъде подходящо и правилно и в основата си ще е в съответствие с истината. Няма да затъваш и в негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога поради старостта си и този проблем ще бъде решен.

Чудесно, тук ще приключа днешното общение. Довиждане!

22 октомври 2022 г.