Последните ни няколко общения оказаха голямо влияние върху всеки един от вас. От сега нататък хората най-сетне могат наистина да почувстват истинското съществуване на Бог, както и че Бог всъщност е много близо до човека. Въпреки че хората може да са вярвали в Бог в продължение на много години, те никога не са разбирали истински Неговите мисли и идеи, както сега, нито са изживявали истински Неговите практически дела, както сега. Независимо дали става дума за знание, или за действителна практика, повечето хора научиха нещо ново, постигнаха по-голямо разбиране, осъзнаха грешката в предишните си търсения, осъзнаха, че опитът им е повърхностен, че твърде много от техния опит не съответства на Божията воля и че това, което най-много липсва на човека, е познаването на Божия нрав. Това знание от страна на човека е просто вид знание, основано на възприятията; за да се издигне човек до нивото на рационалното познание, се изисква постепенно задълбочаване и укрепване чрез лично изживяване. Преди човек да разбере Бог истински, субективно може да се каже, че хората вярват в съществуването на Бог в сърцата си, но нямат истинско разбиране по конкретни въпроси като: Какъв Бог е Той всъщност, каква е Неговата воля, какъв е Неговият нрав и какво е истинското Му отношение към човечеството. Това значително компрометира вярата на хората в Бог, като пречи на вярата им някога да постигне чистота или съвършенство. Дори ако си изправен пред Божието слово или чувстваш, че си срещнал Бог чрез своите изживявания, все още не може да се каже, че напълно Го разбираш. Понеже не познаваш мислите на Бог или какво обича и какво ненавижда Той, какво Го ядосва и какво Му носи радост, ти следователно нямаш истинско разбиране за Него. Твоята вяра е изградена върху основата на неяснота и въображение, базирани на твоите субективни желания. Тя все още е далеч от истинското вярване, а ти все още си далеч от това да бъдеш истински последовател. Обясненията на примерите от тези библейски истории са позволили на хората да познават Божието сърце, да знаят какво е мислил Той на всяка стъпка от Своето дело и защо е извършил това дело, какви са били първоначалните Му намерения и какъв е бил планът Му, когато го е вършил, как е постигнал идеите Си, как се е подготвил за плана Си и как го е развил. Чрез тези истории можем да придобием подробно, специфично разбиране за всяко конкретно намерение на Бог, всяка реална мисъл по време на Неговото шестхилядолетно дело на управлението и Неговото отношение към хората по различно време и в различни епохи. Ако хората могат да разберат какво е мислил Бог, какво е било Неговото отношение и какъв е бил нравът, който Той е разкривал, когато се е изправял пред всяка ситуация, това може да помогне на всеки човек да осъзнае по-дълбоко истинското съществуване на Бог и да почувства по-дълбоко Неговата практичност и автентичност. Моята цел при разказването на тези истории не е хората да разберат библейската история, нито да им помогна да се запознаят със стиховете в Библията или с хората в нея, и в никакъв случай не е да помогна на хората да разберат обстановката, в която Бог е вършил делото Си през Епохата на закона. По-скоро тя е да помогна на хората да разберат Божията воля, Неговия нрав и всяка малка част от Него, както и да получат по-истинско и по-точно разбиране и познание за Бог. Така сърцата на хората могат малко по малко да се отворят за Бог, да се приближат до Бог и да разберат по-добре Него, Неговия нрав, Неговата същина и да познават по-добре Самия истинския Бог.

Познанието за Божия нрав и за това, което Бог притежава и представлява, може да има положително въздействие върху хората. То може да им помогне да имат повече доверие в Бог и да им помогне да постигнат истинско покорство и боязън от Него. Тогава те вече няма сляпо да Го следват или да Му се кланят. Бог не иска глупаци или такива, които сляпо следват тълпата, а по-скоро иска група хора, които имат в сърцата си ясно разбиране и познаване на Божият нрав и могат да действат като Божии свидетели, хора, които заради Неговата обичливост, заради това, което Бог притежава и представлява и заради Неговия праведен нрав никога няма да изоставят Бог. Като последовател на Бог, ако в твоето сърце все още липсва яснота или има двусмисленост или объркване за истинското съществуване на Бог, Неговия нрав, за това, което Той притежава и представлява и за Неговия план за спасяване на човечеството, то твоята вяра не може да спечели Божията похвала. Бог не иска този вид хора да Го следват и Той не обича пред Него да идват такива хора. Тъй като такъв вид човек не разбира Бог, той не е в състояние да отдаде сърцето си на Бог — сърцето му е затворено за Него, така че вярата му в Бог е пълна с нечистотии. Тяхното следване на Бог може единствено да се нарече сляпо. Хората могат да придобият истинска вяра и да бъдат истински последователи само ако имат истинско разбиране и познание за Бог, което поражда у тях истинско покорство и боязън от Бог. Само така те могат да отдадат сърцата си на Бог и да ги отворят за Него. Това иска Бог, защото всичко, което те правят и мислят, може да издържи на Божието изпитание и може да свидетелства за Бог. Всичко, което ви съобщавам относно Божия нрав или това, което Бог притежава и представлява, или за Неговата воля и Неговите мисли във всичко, което Той върши, и от която и гледна точка, от който и ъгъл да говоря за това, всичко това е, за да ви помогне да бъдете по-сигурни в истинското съществуване на Бог, по-истински да разберете и оцените Неговата любов към човечеството и по-истински да разберете и оцените Божията загриженост за хората и Неговото искрено желание да управлява и спаси човечеството.

Преглед на Божиите мисли, идеи и действия, откакто Той сътвори света

Днес първо ще обобщим Божиите мисли, идеи и всеки Негов ход, откакто Той създаде човечеството. Ще разгледаме какво дело е извършил Той от сътворението на света до официалното начало на Епохата на благодатта. Тогава можем да открием кои от Божиите мисли и идеи са непознати за човека, а оттам можем да изясним реда на Божия план за управление и напълно да разберем контекста, в който Бог е създал Своето дело на управлението, неговия източник и процеса му на развитие, а също и да разберем напълно какви резултати иска Той от Своето дело на управлението — тоест същината и целта на Неговото дело на управлението. За да разберем тези неща, трябва да се върнем в далечно, спокойно и тихо време, когато нямаше хора…

Бог лично създава първия жив човек

Когато Бог стана от леглото Си, първата Му мисъл беше следната: да създаде жив човек — истински, жив човек — някой, с когото да живее и който да бъде Негов постоянен спътник; този човек да може да Го слуша и Той да може да му се довери и да говори с него. Тогава за първи път Бог загреба шепа пръст и я използва, за да създаде първия жив човек според образа, който си беше представил в ума Си, а след това даде име на това живо същество — Адам. Как се почувства Бог, след като имаше този жив и дишащ човек? За първи път Той почувства радостта да има любим човек, спътник. Той също така почувства за първи път отговорността да бъде баща и загрижеността, която идва заедно с нея. Този жив и дишащ човек донесе на Бог щастие и радост; Той се почувства утешен за първи път. Това беше първото нещо, което Бог някога беше правил и което не беше постигнато с Неговите мисли или дори слова, а което беше направено от собствените Му ръце. Когато този вид същество — жив и дишащ човек — застана пред Бог, направен от плът и кръв, с тяло и форма и способен да говори с Бог, Той изпита такава радост, каквато никога преди не беше изпитвал. Бог наистина почувства Своята отговорност и това живо същество не само привличаше, но и стопляше и трогваше Неговото сърце с всяко малко движение, което правеше. Когато това живо същество застана пред Бог, на Него за първи път Му хрумна да спечели повече такива хора. Това беше поредицата от събития, която започна с тази първа Божия мисъл. За Бог всички тези събития се случваха за първи път, но в тези първи събития, каквото и да изпитваше Той по това време — радост, отговорност, загриженост — Той нямаше с кого да го сподели. От този момент нататък Бог наистина чувстваше самота и тъга, които никога преди това не бе изпитвал. Той чувстваше, че човекът не може да приеме и разбере Неговата любов и загриженост, нито можеше да разбере Неговите намерения за човека, затова Той все още изпитваше скръб и болка в сърцето Си. Въпреки че Той беше направил тези неща за човека, човекът не знаеше за това и не разбираше. Освен щастие, радостта и утехата, които човекът Му носеше, бързо донесоха със себе си първите Му чувства на скръб и самота. Това бяха Божиите мисли и чувства по онова време. Докато Бог вършеше всички тези неща, в сърцето Си Той преминаваше от радост към скръб и от скръб към болка и тези чувства бяха примесени с безпокойство. Всичко, което Той искаше да направи, беше да позволи на този човек, на това човечество, бързо да узнае какво има в сърцето Му и да разбере намеренията Му по-скоро. Тогава те биха могли да станат Негови последователи, да споделят мислите Му и да бъдат в съответствие с Неговата воля. Те вече нямаше просто да слушат Бог да говори и да остават безмълвни; те вече нямаше да са в недоумение как да се присъединят към Бог в Неговото дело; преди всичко, те вече нямаше да бъдат хора, безразлични към Божиите изисквания. Тези първи неща, които Бог направи, са много значими и имат голяма стойност за Неговия план за управление и за човешките същества днес.

След като сътвори всички неща и човечеството, Бог не си почина. Той беше неспокоен и нетърпелив да осъществи Своето управление и да спечели тези хора сред човечеството, които толкова обичаше.

Бог извършва поредица от безпрецедентни дела около времето на Епохата на закона

След това, скоро след като Бог създаде човешките същества, от Библията виждаме, че е имало голям потоп по целия свят. Ной е споменат в сведенията за потопа и може да се каже, че Ной беше първият човек, който получи Божия призив да работи с Него, за да изпълни задача на Бог. Разбира се, това беше и първият път, когато Бог беше призовал човек на земята да направи нещо по Негова заповед. Щом Ной завърши изграждането на ковчега, Бог за първи път наводни земята. Когато Бог унищожи земята с потопа, за първи път от създаването на човешките същества Той се почувства обзет от отвращение към тях; именно това принуди Бог да вземе болезненото решение да унищожи тази човешка раса чрез потоп. След като потопът унищожи земята, Бог направи първия Си завет към хората, завет, който да покаже, че Той никога повече няма да унищожава света с наводнения. Знакът за този завет беше дъгата. Това беше първият завет на Бог към човечеството, така че дъгата беше първият знак за обещание, дадено от Бог; дъгата е реално, физическо нещо, което съществува. Самото съществуване на дъгата кара Бог често да изпитва тъга по предишната човешка раса, която Той загуби, и служи, за да Му напомня постоянно за това, което се случи с тях… Бог не забавяше темпото Си — Той беше неспокоен и нетърпелив да направи следващата крачка в управлението Си. Впоследствие Бог избра Авраам като Свой първи избор за Своето дело в целия Израел. Това беше и първият път, когато Бог избра такъв кандидат. Бог реши да започне да извършва Своето дело за спасяване на човечеството чрез този човек и да продължи Своето дело сред потомците на този човек. В Библията можем да видим, че Бог направи това с Авраам. Тогава Бог направи Израел първата избрана земя и започна Своето дело на Епохата на закона чрез Божиите избраници, израилтяните. Още веднъж за първи път Бог предостави на израилтяните изричните правила и закони, които човечеството трябва да спазва, и ги обясни подробно. Това беше първият път, когато Бог беше предоставил на човешките същества такива конкретни, стандартизирани правила за това как трябва да правят жертви, как трябва да живеят, какво трябва да правят и какво не трябва да правят, кои празници и дни трябва да спазват и кои принципи трябва да следват във всичко, което правят. Това беше първият път, когато Бог беше дал на човечеството толкова подробни, стандартизирани правила и принципи за това как да водят живота си.

Всеки път, когато казвам „за първи път“, това се отнася до вид дело, което Бог никога преди не е предприемал. Отнася се до дело, което не е съществувало преди, и въпреки че Бог е създал човечеството и всички видове създания и живи същества, това е вид дело, което Той никога преди не е вършил. Цялото това дело включваше Божието управление на човечеството; всичко това беше свързано с хората и Неговото спасение и управление на хората. След Авраам Бог направи още нещо за първи път — Той избра Йов да бъде този, който живее според закона и който може да устои на изкушенията на Сатана, като същевременно продължава да се бои от Бог, да отбягва злото и да свидетелства за Бог. Това беше и първият път, когато Бог позволи на Сатана да изкушава човек, и първият път, когато Той се обзаложи със Сатана. Накрая Той за първи път спечели човек, който беше способен да свидетелства и да бъде потвърждение за Него, докато е изправен срещу Сатана, и човек, който можеше напълно да засрами Сатана. Откакто Бог беше създал човечеството, това беше първият човек, който Той беше спечелил и който беше способен да свидетелства за Него. Щом спечели този човек, Бог стана още по-нетърпелив да продължи Своето управление и да изпълни следващия етап от Своето дело, като подготви мястото и хората, които да избере за следващия етап от делото Си.

След като разговаряхме за всичко това, имате ли истинско разбиране за Божията воля? Бог счита, че този пример на Неговото управление на човечеството, на Неговото спасение на човечеството, е по-важен от всичко останало. Той върши тези неща не само с ума Си, не само със словата Си и със сигурност не с прибързано отношение — Той върши всички тези неща с план, с цел, със стандарти и с волята Си. Ясно е, че това дело за спасяване на човечеството има голямо значение както за Бог, така и за човека. Колкото и трудна да е работата, колкото и големи да са препятствията, колкото и слаби да са хората и колкото и дълбоко да е непокорството на човечеството, нищо от това не е трудно за Бог. Бог е зает постоянно, Той изразходва Своите ревностни усилия и управлява делото, което Самият Той иска да извърши. Той също така подрежда всичко и упражнява Своята върховна власт над всички онези хора, върху които ще работи, и над цялото дело, което иска да завърши — нищо от това не е правено преди. Това е първият път, когато Бог използва тези методи и плаща такава огромна цена за този голям проект за управление и спасяване на човечеството. Докато Бог извършва това дело, малко по малко Той изразява и безрезервно отдава на човечеството Своите ревностни усилия, това, което Той притежава и представлява, Своята мъдрост и всемогъщество и всеки аспект от Своя нрав. Той отдава и изразява тези неща, както никога преди не е правил. И така, в цялата вселена освен хората, които Бог има за цел да управлява и спаси, никога не е имало същества, толкова близо до Бог, които да са имали толкова близка връзка с Него. В Неговото сърце човечеството, което Той иска да управлява и спаси, е най-важно; Той цени това човечество повече от всичко друго. Въпреки че е платил голяма цена за хората и въпреки че те постоянно Го нараняват и се бунтуват срещу Него, Той никога не се отказва от тях и продължава Своето дело неуморно, без да се оплаква и без да съжалява. Това е така, защото Той знае, че рано или късно хората ще се събудят от Неговия призив и ще започнат да изпитват въздействието на Неговите слова, ще признаят, че Той е Господ на творението и ще се върнат на Негова страна…

След като днес чуете всичко това, може да почувствате, че всичко, което Бог прави, е съвсем нормално. Изглежда, че хората винаги са чувствали някои от Божиите намерения за тях от Неговите слова и от Неговото дело, но винаги има известна отдалеченост между техните чувства или тяхното знание и това, което Бог мисли. Ето защо мисля, че е необходимо да се съобщи на всички хора защо Бог създаде човечеството и какво е породило Неговото желание да спечели човечеството, за което се е надявал. От съществено значение е да се сподели това с всички, така че всеки да е наясно и да го разбере в сърцето си. Тъй като всяка мисъл и идея на Бог, всяка фаза и всеки период от Неговото дело са обединени и са тясно свързани с цялото Му дело на управлението, когато разбираш Божиите мисли, идеи и Неговата воля във всеки етап от Неговото дело, е все едно да разбираш как е възникнало делото на Неговия план за управление. Именно на тази основа твоето разбиране за Бог се задълбочава. Въпреки че всичко, което Бог направи, когато първоначално създаде света, за което споменах по-рано, засега изглежда да е просто „информация“, която няма значение за търсенето на истината, в хода на твоето изживяване ще дойде ден, когато няма да мислиш, че това е нещо толкова просто, колкото няколко късчета информация, нито че това е просто някаква мистерия. С напредването на твоя живот, щом Бог заеме определено място в сърцето ти или щом по-пълно и по-задълбочено разбереш Неговата воля, ти наистина ще разбереш колко е важно и необходимо това, за което говоря днес. До каквато и степен да приемате това сега, все още е необходимо да разберете и да знаете тези неща. Когато Бог върши нещо, когато извършва Своето дело, без значение дали с идеите Си, или със Собствените Си ръце, независимо дали го прави за първи път, или за последен, в крайна сметка Бог има план и Неговите цели и Неговите мисли са във всичко, което Той прави. Тези цели и мисли представляват Божия нрав и изразяват това, което Той притежава и представлява. Тези две неща — Божият нрав и това, което Той притежава и представлява — трябва да се разберат от всеки един човек. След като хората разберат Неговия нрав и това, което Той притежава и представлява, те могат постепенно да разберат защо Бог прави това, което прави, и защо казва това, което казва. От тук те вече могат да имат повече вяра да следват Бог, да търсят истината и промяна в своя нрав. Тоест разбирането на човека за Бог и вярата му в Бог са неразделни.

Ако хората придобият знание и разбиране за Божия нрав и за това, което Бог притежава и представлява, те ще печелят живот, който идва от Бог. Щом този живот се формира вътре в теб, твоят страх от Бог ще става все по-голям и по-голям. Това е напредък, който идва много естествено. Ако не искаш да разбереш или да знаеш за Божия нрав или Неговата същина, ако дори не искаш да размишляваш или да се концентрираш върху тези неща, мога да ти кажа със сигурност, че начинът, по който в момента следваш вярата си в Бог, никога не може да ти позволи да удовлетвориш Неговата воля или да спечелиш Неговата похвала. Нещо повече, никога не можеш истински да постигнеш спасение — това са крайните последствия. Когато хората не разбират Бог и не познават Неговия нрав, сърцата им никога не могат истински да се отворят за Него. Щом разберат Бог, те ще започнат да оценяват и да се наслаждават на това, което е в сърцето Му, с интерес и вяра. Когато оценяваш и се наслаждаваш на това, което е в Божието сърце, твоето сърце постепенно, малко по малко, ще се отвори за Него. Когато сърцето ти се отвори за Него, ти ще почувстваш колко срамни и презрителни са били пазарлъците ти с Бог, твоите изисквания към Бог и твоите собствени екстравагантни желания. Когато сърцето ти наистина се отвори за Бог, ще видиш, че Неговото сърце е такава безкрайна вселена и ще навлезеш в свят, който никога преди не си познавал. В този свят няма лъжа, няма измама, няма тъмнина и няма зло. Има само искреност и вярност; само светлина и правота; само праведност и доброта. Той е изпълнен с любов и грижа, изпълнен е със състрадание и великодушие и чрез него чувстваш щастието и радостта от това, че си жив. Това ще ти разкрие Бог, когато отвориш сърцето си за Него. Този безкраен свят е изпълнен с Божията мъдрост и всемогъщество; той е изпълнен и с Неговата любов и Неговата власт. Тук можеш да видиш всеки аспект на това, което Бог притежава и представлява, какво Му носи радост, защо се тревожи и защо става тъжен, защо се ядосва… Всеки един човек, който отвори сърцето си и позволи на Бог да влезе, може да види това. Бог може да влезе в сърцето ти само ако го отвориш за Него. Можеш да видиш това, което Бог притежава и представлява, и можеш да видиш какви са намеренията Му за теб само ако Той влезе в сърцето ти. По това време ти ще откриеш, че всичко, свързано с Бог, е изключително ценно, че това, което Бог притежава и представлява, е изключително достойно да бъде ценено. В сравнение с това хората, които те заобикалят, предметите и събитията в живота ти и дори твоите близки, твоят партньор и нещата, които обичаш, едва ли си струва да се споменават. Те са толкова малки и толкова нисши, че ти ще почувстваш, че никой материален обект никога повече няма да бъде в състояние да те привлече и че никой материален обект никога повече няма да бъде в състояние да те примами да платиш каквато и да е цена за него. В Божието смирение ще видиш Неговото величие и върховенство. Нещо повече, ще видиш в някое Божие дело, за което преди това си смятал, че е доста малко, Неговата безкрайна мъдрост и Неговото великодушие, и ще видиш Неговото търпение, Неговото снизхождение и разбирането, което Той проявява към теб. Това ще породи у теб преклонение пред Него. В този ден ти ще почувстваш, че човечеството живее в такъв мръсен свят, че хората до теб и нещата, които се случват в живота ти, и дори онези, които обичаш, тяхната любов към теб и тяхната така наречена закрила или загриженост за теб дори не си струва да се споменават — обичаш само Бог, най-много цениш единствено Бог. Когато този ден дойде, вярвам, че ще има хора, които ще кажат: Божията любов е толкова голяма и Неговата същина е толкова свята — в Бог няма измама, няма зло, няма завист и няма борба, а само праведност и истинност, и хората трябва да жадуват за всичко, което Бог притежава и представлява. Хората трябва да се стремят към това и да се борят за него. На каква основа е изградена способността на хората да постигнат това? Тя е изградена на основата на тяхното разбиране за Божия нрав и на тяхното разбиране за Божията същина. Така че разбирането на Божия нрав и това, което Бог притежава и представлява, е урок за цял живот за всеки човек; това е цел за цял живот, преследвана от всеки човек, който се стреми да промени своя нрав и който се стреми да познава Бог.

Първото въплъщение на Бог, за да извърши дело

Току-що говорихме за цялото дело, което Бог извърши, за поредицата от безпрецедентни дела, които Той осъществи. Всяко едно от тези неща е свързано с Божия план за управление и с Божията воля. Те са свързани и с нрава на Самия Бог и с Неговата същина. Ако искаме да разберем повече за това, което Бог притежава и представлява, не можем да спрем до Стария завет или Епохата на закона — трябва да продължим нататък, като следваме стъпките, които Бог е предприел в Своето дело. Така, когато Бог сложи край на Епохата на закона и започна Епохата на благодатта, нека нашите собствени стъпки последват в Епохата на благодатта — епоха, пълна с благодат и изкупление. В тази епоха Бог отново направи нещо много важно, което никога преди това не беше правено. Делото в тази нова епоха както за Бог, така и за човечеството представляваше нова отправна точка — отправна точка, която се състоеше от още едно ново дело, извършено от Бог, което никога преди не е било извършвано. Това ново дело беше безпрецедентно, нещо отвъд възможностите на въображението на хората и всички същества. То е нещо, което сега е добре известно на всички хора — за първи път Бог стана човешко същество и за първи път започна ново дело в тялото на човек, със самоличността на човек. Това ново дело показваше, че Бог е завършил Своето дело в Епохата на закона и че Той повече няма да върши или казва нищо по закона. Нито ще казва или върши нещо под формата на закона или според принципите или правилата на закона. Тоест цялото Му дело, основано на закона, е спряно завинаги и няма да бъде продължено, защото Бог искаше да започне ново дело и да върши нови неща. Неговият план отново имаше нова отправна точка и така Бог трябваше да поведе човечеството към следващата епоха.

Дали това беше радостна, или зловеща новина за хората зависеше от същината на всеки отделен човек. Може да се каже, че за някои хора това не беше радостна, а зловеща новина, защото когато Бог започна Своето ново дело, онези хора, които просто следваха законите и правилата, които просто следваха доктрините, но не се бояха от Бог, бяха склонни да използват старото Божие дело, за да осъдят Неговото ново дело. За тези хора това беше зловеща новина. Но за всеки човек, който беше невинен и открит, който беше искрен към Бог и искаше да приеме Неговото изкупление, първото Божие въплъщение беше много радостна новина. Защото, откакто хората бяха създадени първоначално, това беше първият път, когато Бог се появи и живя сред човечеството във форма, която не беше Дух; този път Той беше роден от човек и живя и работи сред хората като Човешкия Син. Това беше първият път, когато представите на хората бяха разбити; това надминаваше всяко въображение. Нещо повече, всички Божии последователи получиха осезаема полза. Бог не само сложи край на старата епоха, но и сложи край на старите Си методи и стил на работа. Той вече не искаше Неговите пратеници да предават волята Му, Той вече не беше скрит в облаците и вече не се появяваше, нито говореше на хората повелително чрез гръмотевици. За разлика от всичко преди, чрез метод, който беше невъобразим за хората и който им беше трудно да разберат или приемат — въплъщение, Той стана Човешкият Син, за да започне делото на онази епоха. Това Божие действие свари човечеството напълно неподготвено; то смути хората, защото Бог отново започна ново дело, което никога преди това не е бил вършил. Днес ще разгледаме какво ново дело е извършил Бог в новата епоха и ще разгледаме какво има да научим от това ново дело по отношение на Божия нрав и това, което Той притежава и представлява.

Следните думи са записани в Новия завет на Библията:

1. Исус откъсва житните класове, за да яде в събота

Матей 12:1 По онова време, в една събота, Исус минаваше през нивите; а учениците Му, като огладняха, започнаха да късат класове и да ядат.

2. Човешкият Син е господар на съботата

Матей 12:6-8 Но, казвам ви, че тук има нещо повече от храма. Но ако знаехте какво значи писаното: „Милост искам, а не жертва“, не бихте осъдили невинните. Защото Човешкият Син е Господар на съботата.

Нека първо разгледаме този откъс: „По онова време, в една събота, Исус минаваше през нивите; а учениците Му, като огладняха, започнаха да късат класове и да ядат“.

Защо избрах този откъс? Каква е връзката му с Божия нрав? Първото нещо, което разбираме от този текст, е че беше съботен ден, но Господ Исус излезе и поведе учениците Си през житните ниви. А още „по-вероломното“ е, че те дори „започнаха да късат класове и да ядат“. През Епохата на закона законът на Бог Йехова постановявал, че хората не могат просто ей така да излизат или да участват в дейности в събота — имало много неща, които не можели да се правят в събота. Тази постъпка на Господ Исус беше озадачаваща за онези, които бяха живели според закона дълго време, и дори предизвика критики. Що се отнася до тяхното объркване и до начина, по който говореха за стореното от Исус, засега ще оставим това настрана и първо ще обсъдим защо Господ Исус, от всички дни, избра да направи това точно в събота и какво искаше да съобщи чрез тази Своя постъпка на хората, които живееха според закона. Това е връзката между този откъс и Божия нрав, за който искам да говоря.

Когато Господ Исус дойде, Той използваше практическите Си действия, за да каже на хората, че Бог е напуснал Епохата на закона и е започнал ново дело, и че това ново дело не изисква да се спазва съботата. Излизането на Бог от ограниченията на съботния ден беше само предвкусване на новото Му дело; истинското и велико дело тепърва предстоеше. Когато Господ Исус започна Своето дело, Той вече беше оставил зад гърба Си „оковите“ на Епохата на закона и беше нарушил правилата и принципите на онази епоха. В Него нямаше и следа от каквото и да е, свързано със закона; Той го беше отхвърлил напълно и вече не го спазваше, от човечеството също вече не изискваше да го спазва. И тъй, тук виждаш, че Господ Исус мина през житните ниви в събота и че Господ не почиваше; Той работеше навън, а не си почиваше. Тази Негова постъпка беше шок за представите на хората и им съобщи, че Той вече не живее според закона и че е оставил ограниченията на съботата, и се яви пред хората и сред тях в нов образ, с нов начин на работа. Тази Негова постъпка подсказа на хората, че Той е донесъл със Себе Си ново дело, дело, което започна с излизането от подчиняването на закона и откъсването от съботата. Когато Бог извършваше Своето ново дело, Той вече не се придържаше към миналото и вече не се занимаваше с правилата на Епохата на закона. Нито Го касаеше делото Му от предишната епоха, а вместо това работеше в събота, точно както и всеки друг ден, а когато учениците Му бяха гладни в събота, те можеха да откъснат житни класове, за да ядат. Всичко това беше съвсем нормално в Божиите очи. За Бог е допустимо да има ново начало за голяма част от новото дело, което Той иска да извърши, и за новите слова, които иска да каже. Когато започва нещо ново, Той нито споменава предишното Си дело, нито продължава да го изпълнява. Тъй като Бог има Свои принципи в делото Си, когато Той иска да започне ново дело, то е, когато иска да доведе човечеството в нов етап от Своето дело и време, когато Неговото дело ще навлезе в по-висша фаза. Ако хората продължават да действат според старите догми или правила или продължават да се придържат твърдо към тях, Той няма да си спомни за това, нито ще го одобри. Това е така, защото Той вече е започнал ново дело и е навлязъл в нова фаза на Своето дело. Когато започва ново дело, Той се явява на човечеството в съвсем нов образ, от съвсем нов ъгъл и по съвсем нов начин, за да могат хората да видят различни страни на Неговия нрав и това, което Той притежава и представлява. Това е една от целите Му в Неговото ново дело. Бог не се вкопчва в старите неща и не върви по добре утъпкания път; когато Той работи и говори, Той не забранява в такава степен, в каквато хората си представят. При Бог всичко е волно и освободено и няма забрана, няма ограничения — това, което Той носи на човечеството, е волност и освобождаване. Той е жив Бог, Бог, Който съществува истински, наистина съществува. Той не е марионетка или глинена фигура и е съвсем различен от идолите, които хората пазят и почитат. Той е жив и енергичен, а словата и делата Му носят на човечеството само живот и светлина, волност и освобождаване, защото Той държи истината, живота и пътя — Той не е ограничен от нищо в никое от делата Си. Каквото и да казват хората, както и да виждат или оценяват Неговото ново дело, Той ще извърши Своето дело без угризения. Той няма да се тревожи за ничии представи или за това, че някой сочи с пръст Неговото дело и Неговите слова, нито дори за силното противопоставяне и съпротивата на хората срещу новото Му дело. Никой от цялото творение не може да използва човешкия разум или човешкото въображение, знание или морал, за да измерва или определя това, което Бог върши, да злепоставя, смущава или саботира Неговото дело. В Неговото дело и в това, което Той върши, няма забрани; то няма да бъде ограничавано от човек, събитие или предмет, нито ще бъде смущавано от враждебни сили. Що се отнася до новото Му дело, Той е вечно победоносен Цар и всички враждебни сили и всички ереси и заблуди на човечеството са стъпкани под краката Му. Който и нов етап от делото Си да извършва Той, то със сигурност ще бъде развито и разпространено сред човечеството и със сигурност ще се извършва безпрепятствено в цялата вселена, докато Неговото велико дело не бъде завършено. Това е Божието всемогъщество и мъдрост, Неговата власт и сила. Така Господ Исус можеше открито да излезе и да работи в събота, защото в сърцето Му нямаше правила, нямаше знание или учение, които да произлизат от човечеството. Това, което Той имаше, беше новото Божие дело и Божият път. Неговото дело беше пътят да освободи човечеството, да освободи хората, да им даде да съществуват в светлината и да живеят. В същото време онези, които се кланят на идоли или фалшиви богове, всеки ден живеят обвързани от Сатана, ограничени от всевъзможни правила и забрани — днес едно нещо е забранено, утре — друго; няма свобода в живота им. Те са като затворници в окови, които живеят без никаква радост, за която да говорят. Какво представлява „забраната“? Тя представлява ограничения, окови и зло. Щом човек се поклони на идол, той се покланя на фалшив бог, на зъл дух. Забраната идва, когато се извършват такива дейности. Не можете да ядете това или онова, днес не можете да излизате, утре не можете да готвите, на другия ден не можете да се преместите в нова къща, за сватби и погребения, а дори и за раждане на дете, трябва да се избират определени дни. Как се нарича това? Това се нарича забрана; това е робството на човечеството и това са оковите на Сатана и злите духове, които контролират хората и ограничават сърцата и телата им. Съществуват ли тези забрани при Бог? Когато говориш за Божията святост, първо трябва да помислиш за следното: при Бог няма забрани. Бог има принципи в словата и делата Си, но няма забрани, защото Самият Бог е истината, пътят и животът.

Сега нека разгледаме следния откъс от писанието: „Но, казвам ви, че тук има нещо повече от храма. Но ако знаехте какво значи писаното: „Милост искам, а не жертва“, не бихте осъдили невинните. Защото Човешкият Син е Господар на съботата“ (Матей 12:6-8). За какво се отнася думата „храм“ тук? Казано по-просто, тя се отнася до великолепна, висока сграда, а през Епохата на закона храмът е бил място, където свещениците са се покланяли на Бог. Когато Господ Исус каза: „тук има нещо повече от храма“, за кого се отнася думата „нещо“? Ясно е, че това е въплътеният Господ Исус, защото само Той беше по-велик от храма. Какво казваха онези слова на хората? Те казваха на хората да излязат от храма — Бог вече беше напуснал храма и вече не работеше в него, затова хората трябваше да потърсят Божиите стъпки извън храма и да следват Неговите стъпки в новото Му дело. Когато Господ Исус каза това, зад словата Му се криеше предпоставката, че под влиянието на закона хората са започнали да възприемат храма като нещо по-голямо от Самия Бог. Това означава, че хората са се кланяли на храма, вместо да почитат Бог, затова Господ Исус ги предупреди да не се кланят на идоли, а вместо това да почитат Бог, защото Той е върховен. Така Той каза: „Милост искам, а не жертва“. Очевидно е, че в очите на Господ Исус повечето хора, живеещи според закона, вече не почитали Йехова, а просто машинално извършвали жертвоприношения и Господ Исус решил, че това представлява идолопоклонничество. Тези идолопоклонници възприемаха храма като нещо по-велико и по-висше от Бог. Само храмът беше в сърцата им, а не Бог, и ако изгубеха храма, щяха да изгубят и обиталището си. Без храма те нямаше къде да се кланят и не можеха да извършват жертвоприношенията си. Тяхното така наречено „обиталище“ е мястото, което те използваха под фалшивия претекст, че се покланят на Бог Йехова, за да останат в храма и да се занимават със собствените си дела. Тяхното така наречено „жертвоприношение“ беше просто да вършат личните си срамни дела под прикритието на провеждане на служба в храма. Това беше причината хората по онова време да смятат храма за по-велик от Бог. Господ Исус изрече тези слова като предупреждение към хората, защото те използваха храма като лице, а жертвоприношенията — като прикритие, за да мамят хората и да мамят Бог. Ако приложите тези слова към настоящето, те са все така валидни и уместни. Въпреки че хората днес изживяват различно Божие дело от това, което са изживявали хората от Епохата на закона, тяхната природа същност е същата. В контекста на днешното дело хората все още ще вършат същите неща, които са представени с думите: „храмът е по-голям от Бог“. Например хората възприемат изпълнението на дълга си като своя работа; те възприемат свидетелстването за Бог и борбата с големия червен змей като политически движения в защита на правата на човека, за демокрация и свобода; те превръщат в кариера своя дълг да използват уменията си, но смятат, че страхът от Бог и отбягването на злото са само част от религиозна доктрина, която трябва да се спазва, и така нататък. Нима това поведение по същество не е същото като „храмът е по-голям от Бог“? Разликата е в това, че преди две хиляди години хората са извършвали личните си дела във физическия храм, а днес хората извършват личните си дела в нематериални храмове. Онези хора, които ценят правилата, ги смятат за по-велики от Бог, онези хора, които обичат статута, го възприемат като по-велик от Бог, онези, които обичат кариерата си, я смятат за по-велика от Бог и т.н. — всички техни прояви Ме карат да кажа: „Хората възхваляват Бог като най-велик само на думи, но в техните очи всичко е по-велико от Бог“. Това е така, защото по пътя си към следването на Бог веднага щом хората открият възможност да проявят собствените си таланти, да се занимават със собствените си дела или да развиват кариерата си, те се отдалечават от Бог и се впускат в любимата си кариера. Що се отнася до това, което Бог им е поверил, и Неговата воля, тези неща отдавна са отхвърлени. Каква е разликата между състоянието на тези хора и онези, които са се занимавали със собствените си дела в храма преди две хиляди години?

След това нека да разгледаме последното изречение в този откъс: „Защото Човешкият Син е Господар на съботата“. Има ли практическа страна на това изречение? Можете ли да видите практическата страна? Всичко, казано от Бог, идва от сърцето Му, така че защо е казал това? Как го разбирате? Сега може и да разбирате значението на това изречение, но по времето, когато то беше изречено, не много хора го разбраха, защото човечеството тъкмо беше излязло от Епохата на закона. За тях беше много трудно да се отклонят от съботата, да не говорим за разбирането на това какво е истинска събота.

Изречението „Човешкият Син е Господар на съботата“ казва на хората, че всичко, свързано с Бог, не е от материално естество и че макар Бог да може да осигури ресурс за всички твои материални потребности, щом всички те са задоволени, може ли удовлетворението от тези неща да замени стремежа ти към истината? Това очевидно не е възможно! Божият нрав и това, което Той притежава и представлява, за което сме разговаряли, са истината. Неговата стойност не може да се измерва с никакви материални предмети, колкото и ценни да са те, нито пък може да се изрази в пари, защото това не е материален обект и удовлетворява потребностите на сърцето на всеки човек. За всеки човек стойността на тези недосегаеми истини би трябвало да е по-голяма от стойността на всички материални неща, които би могъл да цениш, нали? Това твърдение е нещо, над което трябва да се замислите по-дълго. Основният смисъл на казаното от Мен е, че това, което Бог притежава и представлява, и всичко, свързано с Бог, са най-важните неща за всеки човек и не могат да бъдат заменени от никакъв материален предмет. Ще ти дам един пример: когато си гладен, се нуждаеш от храна. Тази храна може да бъде относително добра или повече или по-малко незадоволителна, но стига да се заситиш, това неприятно чувство на глад вече няма да съществува — то ще изчезне. Можеш да седиш спокойно и тялото ти ще почива. Проблемът с човешкия глад може да се разреши с храна, но когато следваш Бог и чувстваш, че нямаш разбиране за Него, как можеш да разрешиш проблема с празнотата в сърцето си? Може ли да се разреши с храна? Или когато следваш Бог и не разбираш Неговата воля, какво можеш да използваш, за да компенсираш този глад в сърцето си? В процеса на твоето изживяване на спасението от Бог, докато се стремиш към промяна в нрава си, ако не разбираш Неговата воля или не знаеш каква е истината, ако не разбираш Божия нрав, тогава няма ли да се чувстваш много притеснен? Няма ли да почувстваш силен глад и жажда в сърцето си? Тези чувства няма ли да ти попречат да се чувстваш спокоен в сърцето си? И така, как можеш да компенсираш този глад в сърцето си — има ли начин да разрешиш този проблем? Някои хора пазаруват, други търсят приятели, на които да се доверят, трети се отдават на дълъг сън, четвърти четат повече от Божиите слова или работят по-усърдно и полагат повече усилия, за да изпълнят дълга си. Могат ли тези неща да разрешат твоите реални затруднения? Всички вие напълно разбирате тези видове практики. Когато се чувстваш безсилен, когато изпитваш силно желание да получиш просветление от Бог, за да ти позволи да опознаеш реалността на истината и Неговата воля, от какво се нуждаеш най-много? Това, от което се нуждаеш, не е пълноценна храна и не са няколко мили думи, да не говорим за временната утеха и удовлетворение на плътта — това, от което се нуждаеш, е Бог да ти каже прямо и ясно какво трябва да направиш и как трябва да го направиш, да ти каже ясно каква е истината. След като разбереш това, дори и да разбереш само малка част, няма ли да се почувстваш по-удовлетворен в сърцето си, отколкото ако си се нахранил добре? Когато сърцето ти е удовлетворено, нима сърцето ти и цялото ти същество не получава истински покой? Чрез тази аналогия и този анализ сега разбирате ли защо исках да споделя с вас това изречение: „Човешкият Син е Господар на съботата“? Смисълът му е, че това, което идва от Бог, това, което Той притежава и представлява и всичко, свързано с Него, е по-велико от всяко друго нещо, включително предмета или човека, който някога си вярвал, че цениш най-много. Тоест, ако човек не може да получи слова от Божиите уста или не разбира Неговата воля, той не може да получи покой. В бъдещите си изживявания ще разберете защо исках да видите този откъс днес — той е много важен. Всичко, което Бог прави, е истина и живот. Истината е нещо незаменимо в живота на хората, и е нещо, без което те изобщо не могат; може да се каже и че тя е най-великото нещо. Въпреки че не можеш да я погледнеш или докоснеш, значението ѝ за теб не може да се пренебрегне; тя е единственото нещо, което може да донесе покой на твоето сърце.

Разбирането ви за истината съставлява ли едно цяло със собственото ви състояние? В реалния живот първо трябва да помислиш кои истини са свързани с хората, събитията и предметите, с които си се сблъскал; именно сред тези истини можеш да намериш Божията воля и да свържеш това, с което си се сблъскал, с Неговата воля. Ако не знаеш кои аспекти на истината се отнасят до нещата, с които си се сблъскал, а вместо това се насочиш направо към търсене на Божията воля, това е сляп подход, който не може да постигне резултати. Ако искаш да търсиш истината и да разбереш Божията воля, първо трябва да погледнеш какви неща са ти се случили и с кои аспекти на истината са свързани те, и да потърсиш конкретната истина в Божието слово, която е свързана с това, което си изживял. След това потърси в тази истина пътя на практикуване, който е правилен за теб; така можеш да придобиеш косвено разбиране за Божията воля. Търсенето и практикуването на истината не е механично прилагане на доктрина или следване на формула. Истината не е шаблонна, нито е закон. Тя не е мъртва — тя е самият живот, тя е жива и това е правилото, което едно сътворено същество трябва да следва, докато е живо, и правилото, което човек трябва да следва, докато е жив. Това е нещо, което трябва, доколкото е възможно, да разбереш от опит. До какъвто и етап да си стигнал в опита си, ти си неотделим от Божието слово и от истината и това, което разбираш за Божия нрав, както и което знаеш за това, което Бог притежава и представлява, а всичко това е изразено в Божиите слова; те са неразривно свързани с истината. Божият нрав и това, което Той притежава и представлява, сами по себе си са истината; истината е неподправено проявление на Божия нрав и това, което Той притежава и представлява. Тя прави това, което Той притежава и представлява конкретно, и тя ясно изразява това, което Той притежава и представлява; тя ти казва по-ясно какво харесва Бог, какво не харесва, какво иска да правиш и какво не ти позволява да правиш, кои хора презира Той и на кои се радва. Зад истините, които Бог изразява, хората могат да видят Неговото удоволствие, гняв, скръб и щастие, както и Неговата същина — това е разкриването на Неговия нрав. Освен че трябва да знаем какво притежава и представлява Бог и да разбираме Неговия нрав от Неговото слово, най-важното е необходимостта да достигнем до това разбиране чрез практически опит. Ако човек се откъсне от реалния живот, за да опознае Бог, той няма да може да го постигне. Дори и да има хора, които могат да получат някакво разбиране от Божието слово, тяхното разбиране е ограничено до теории и слова и възниква несъответствие с това Какъв в действителност е Самият Бог.

Това, за което говорим сега, е в рамките на историите, записани в Библията. Чрез тези истории и чрез анализиране на тези неща, които са се случили, хората могат да разберат Неговия нрав и това, което Той притежава и представлява, които Той е изразил, като им е позволил да опознаят всеки аспект на Бог по-обширно, по-задълбочено, по-изчерпателно и по-цялостно. И така, тези истории ли са единственият начин да опознаем всеки аспект на Бог? Не, това не е единственият начин! Защото това, което Бог казва и делото, което върши през Епохата на царството, може по-добре да помогне на хората да разберат Неговия нрав и да го опознаят по-пълно. Мисля обаче, че е малко по-лесно да се опознае Божия нрав и да се разбере какво притежава и представлява Той чрез някои примери или истории, записани в Библията, с които хората са запознати. Ако взема словата на правосъдието и порицанието и истините, които Бог изразява днес, дума по дума, за да ти дам възможност да Го опознаеш по този начин, ще ти се стори твърде скучно и твърде отегчително, а на някои хора дори ще им се стори, че Божиите слова изглеждат шаблонни. Но ако взема тези библейски истории като примери, за да помогна на хората да опознаят Божия нрав, няма да им е скучно. Може да се каже, че в хода на обясняването на тези примери подробностите за това, което е било в сърцето на Бог по онова време — Неговото настроение и Неговите чувства или Неговите мисли и идеи — са били разказани на хората на човешки език и целта на всичко това е да им позволи да оценят, да почувстват, че това, което Бог притежава и представлява, не е шаблонно. Това не е легенда или нещо, което хората не могат да видят или докоснат. Това е нещо, което действително съществува, което хората могат да почувстват и оценят. Това е крайната цел. Може да се каже, че хората, които живеят в тази епоха, са благословени. Те могат да черпят от библейски истории, за да придобият по-обширно разбиране за предишното Божие дело; те могат да видят Неговия нрав чрез делото, което Той е извършил; те могат да разберат Божията воля за човечеството чрез нрава, който Той е изразил, и да разберат конкретните проявления на Неговата святост и Неговата грижа за хората, и по този начин те могат да достигнат до по-подробно и по-задълбочено познание за Божия нрав. Вярвам, че сега всички вие можете да почувствате това!

В рамките на делото, което Господ Исус завърши през Епохата на благодатта, можеш да видиш друг аспект на това, което Бог притежава и представлява. Този аспект беше изразен чрез Неговата плът и хората бяха в състояние да го видят и оценят благодарение на Неговата човешка природа. Чрез Човешкия Син хората видяха как въплътеният Бог изживява Своята човешка природа и видяха Божествената Му природа, изразена чрез плътта. Тези два вида изразяване позволиха на хората да видят един много реален Бог и им позволиха да си изградят различна представа за Бог. Въпреки това, през периода от време между сътворението на света и края на Епохата на закона, тоест преди Епохата на благодатта, единствените аспекти на Бог, които хората виждаха, чуваха и изпитваха, бяха Божествената природа, нещата, които Бог вършеше и казваше в нематериалния свят, и нещата от Неговата истинска личност, които Той изразяваше и които не можеха да се видят или докоснат. Често тези неща караха хората да чувстват, че Бог толкова се извисява в Своето величие, че не могат да се доближат до Него. Впечатлението, което Бог обикновено създаваше у хората, беше, че Той ту се появява, ту изчезва от способността им да Го възприемат и хората дори чувстваха, че всяка Негова мисъл и идея е толкова загадъчна и толкова неуловима, че няма как да я достигнат, какво остава да се опитат да я разберат и оценят. За хората всичко, свързано с Бог, беше много далечно, толкова далечно, че те не можеха да го видят, не можеха да го докоснат. Той сякаш беше високо в небето и сякаш изобщо не съществуваше. Така че за хората разбирането на Божието сърце и ум или която и да е от Неговите мисли беше непостижимо и дори недостъпно. Въпреки че Бог извърши някои конкретни дела през Епохата на закона, изрази някои конкретни слова и разкри конкретен нрав, за да позволи на хората да различат и възприемат някакво истинско знание за Него, все пак в крайна сметка тези изрази на това, което Бог притежава и представлява, идваха от нематериален свят и това, което хората разбираха, това, което те знаеха, все още беше свързано с божествения аспект на това, което Той притежава и представлява. Хората не можеха да придобият конкретна представа от този израз на това, което Той притежава и представлява, и тяхното впечатление за Бог все още беше заседнало в рамките на „духовно тяло, до което е трудно да се доближиш, което ту се появява, ту изчезва от възприятието“. Тъй като Бог не беше използвал конкретен предмет или образ, принадлежащ към материалния свят, за да се яви пред хората, те останаха неспособни да Го определят с помощта на човешкия език. В сърцата и умовете си хората винаги са искали да използват собствения си език, за да установят стандарт за Бог, да Го направят осезаем и да Му придадат човешки черти, като например колко висок е Той, колко е голям, как изглежда, какво точно харесва и каква е Неговата личност. Всъщност, в сърцето Си Бог знаеше, че хората мислят по този начин. Той беше много наясно относно потребностите на хората и, разбира се, Той знаеше и какво трябва да направи, за да извърши делото Си по различен начин през Епохата на благодатта. Този нов път беше едновременно божествен и човешки. В периода, в който Господ Исус работеше, хората можеха да видят, че Бог има много човешки проявления. Например, Той можеше да танцува, можеше да присъства на сватби, можеше да общува с хората, да говори с тях и да обсъжда с тях разни неща. Освен това Господ Исус извърши и много работа, която представяше Неговата божествена природа, и разбира се, цялото това дело беше израз и разкриване на Божия нрав. През това време, когато Божествената Му природа се реализира в обикновена плът по начин, който хората можеха да видят и докоснат, те вече не чувстваха, че Той ту се появява, ту изчезва от възприятието или че не могат да се доближат до Него. Напротив, те можеха да се опитат да разберат Божията воля или Неговата Божествена природа чрез всяко движение, чрез словата и чрез делото на Човешкия Син. Въплътеният Човешки Син изрази Божествената Си същност чрез Своята човешка природа и предаде Божията воля на човечеството. Чрез изразяването на Божията воля и Божия нрав, Той също така разкри на хората Бог, Който не може да бъде видян или докоснат и Който живее в духовния свят. Това, което хората видяха, беше Самият Бог в осезаема форма, от плът и кръв. Така въплътеният Човешки Син направи конкретни и човешки нещата като идентичността на Самия Бог, Божия статус, образ, нрав и това, което Той притежава и представлява. Макар външният облик на Човешкия Син да имаше някои ограничения по отношение на образа на Бог, Неговата същина и това, което Той притежава и представлява, можеха напълно да представят идентичността и статута на Самия Бог — имаше само някои различия във формата на изразяване. Не можем да отречем, че Човешкият Син представляваше идентичността и статута на Самия Бог, както във формата на Неговата човешка природа, така и в Неговата Божествена природа. През това време обаче Бог работеше чрез плътта, говореше от гледна точка на плътта и стоеше пред хората със самоличността и статута на Човешкия Син и това даде възможност на хората да срещнат и да изпитат истинските слова и делото на Бог сред човечеството. То също така позволи на хората да вникнат в Неговата Божествена природа и в Неговото величие сред смирението, както и да получат предварително разбиране и определение на истинността и реалността на Бог. Въпреки че делото, извършено от Господ Исус, начинът Му на действие и гледната точка, от която Той говореше, се различаваха от истинската личност на Бог в духовния свят, всичко в Него наистина представляваше Самия Бог, Когото човечеството никога преди не беше виждало — това не може да се отрече! Тоест в каквато и форма да се появи Бог, от която и гледна точка да говори и в какъвто и образ да се изправи пред човечеството, Бог не представлява нищо друго освен Самия Себе Си. Той не може да представлява нито човек, нито някой от поквареното човечество. Бог е Самият Бог и това не може да се отрече.

А сега ще разгледаме една притча, разказана от Господ Исус през Епохата на благодатта.

3. Притчата за заблудената овца

Матей 18:12-14 Как ви се вижда? Ако някой човек има сто овце и едната от тях се заблуди, не оставя ли деветдесет и деветте и не отива ли по хълмовете да търси заблудилата се? И като я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесет и деветте незаблудили се. Също така не е по волята на вашия Отец, Който е на небесата, да загине нито един от тези, малките.

Този откъс е притча — какво чувство предизвиква у хората? Начинът на изразяване — притчата — използван тук, е фигура на речта в човешкия език и като такава принадлежи към обхвата на човешкото познание. Ако Бог беше казал нещо подобно през Епохата на закона, на хората щеше да им се стори, че такива слова не съответстват истински на идентичността на Бог, но когато Човешкият Син предаде тези слова през Епохата на благодатта, те се видяха на хората утешителни, топли и близки. Когато Бог се въплъти, когато се появи в образа на човек, Той използва много подходяща притча, която произхождаше от собствената Му човешка природа, за да изрази гласа на сърцето Си. Този глас представляваше гласа на Самия Бог и делото, което Той искаше да извърши през тази епоха. Той също така представляваше отношението, което Бог имаше към хората през Епохата на благодатта. От гледна точка на Божието отношение към хората, Той сравни всеки човек с овца. Ако една овца се беше заблудила, Той щеше да направи всичко необходимо, за да я намери. Това представляваше принцип на Божието дело сред човечеството по онова време, когато Той беше въплътен. Бог използва тази притча, за да опише Своята решителност и отношението Си към това дело. Това беше предимството на Божието въплъщение: Той можеше да се възползва от знанията на хората и да използва човешки език, за да говори на хората и да изрази волята Си. Той обясни или „преведе“ на човека Своя труден за разбиране, божествен език, който хората се мъчеха да разберат, на човешки език, по човешки начин. Това помогна на хората да разберат Неговата воля и да знаят какво иска да направи Той. Той също така можеше да разговаря с хората от човешка гледна точка, като използва човешки език, и да общува с тях по разбираем за тях начин. Той дори можеше да говори и да работи, като използва човешки език и познания, за да могат хората да почувстват Божията доброта и близост и да могат да видят сърцето Му. Какво виждате в това? Има ли някаква забрана в Божиите слова и действия? От човешка гледна точка е невъзможно Бог да използва човешкото знание, език или начини на говорене, за да говори за това, което Самият Бог иска да каже, за делото, което иска да извърши, или за да изрази Собствената Си воля. Но това е погрешно мислене. Бог използва този тип притчи, за да могат хората да почувстват реалността и искреността на Бог и да видят Неговото отношение към хората през този период от време. Тази притча пробуди от сън хората, които дълго време бяха живели според закона, а също така вдъхновяваше поколение след поколение хора, които живееха през Епохата на благодатта. Като четат откъса от тази притча, хората узнават Божията искреност в спасяването на човечеството и разбират тежестта и значението, които Бог отдава на човечеството в сърцето Си.

Нека да разгледаме последното изречение от този откъс: „Също така не е по волята на вашия Отец, Който е на небесата, да загине нито един от тези, малките“. Дали това са думи на Господ Исус, или на Небесния Отец? На пръв поглед изглежда, че говори Господ Исус, но Неговата воля представлява волята на Самия Бог, затова Той каза: „Също така не е по волята на вашия Отец, Който е на небесата, да загине нито един от тези, малките“. Хората по онова време признаваха за Бог само Небесния Отец и вярваха, че този човек, когото виждат пред очите си, беше просто изпратен от Него и не може да представлява Небесния Отец. Ето защо Господ Исус трябваше да добави това изречение към края на тази притча, за да могат хората наистина да почувстват Божията воля за човечеството и да почувстват истинността и точността на това, което Той каза. Въпреки че това изречение беше просто, то беше казано с грижа и любов и разкри смирението и скритостта на Господ Исус. Независимо дали Бог беше въплътен, или работеше в духовния свят, Той най-добре познаваше човешкото сърце и най-добре разбираше от какво се нуждаят хората, знаеше за какво се тревожат и какво ги обърква и затова добави това изречение. Това изречение подчерта един проблем, скрит в хората: те бяха скептични към това, което каза Човешкият Син, тоест, когато Господ Исус говореше, Той трябваше да добави: „Също така не е по волята на вашия Отец, Който е на небесата, да загине нито един от тези, малките“ и само при тази предпоставка словата Му можеха да постигнат резултат, да накарат хората да повярват в тяхната точност и да увеличат тяхната правдоподобност. Това показва, че когато Бог стана обикновен Човешки Син, Бог и човечеството имаха много несигурни взаимоотношения и че положението на Човешкия Син беше много смущаващо. То показва и колко незначителен е бил статутът на Господ Исус сред хората по онова време. Когато Той каза това, всъщност искаше да каже на хората: можете да бъдете спокойни — тези слова не представляват това, което е в Собственото Ми сърце, а са волята на Бог, Който е във вашите сърца. За човечеството това не беше ли нещо иронично? Въпреки че Бог, работещ в плът, имаше много предимства, които не притежаваше в Своята личност, Той трябваше да устои на техните съмнения и на това, че Го отхвърляха, както и на вцепенението и безчувствеността им. Може да се каже, че процесът на делото на Човешкия Син беше процес на изживяване на отхвърляне от страна на хората и изживяване на съревноваването им с Него. Нещо повече, това беше процесът на непрекъсната работа, за да спечели доверието на хората и да завоюва човечеството чрез това, което Той притежава и представлява, чрез Собствената Си същина. Не става дума за това, че въплътеният Бог водеше война на земята срещу Сатана; по-скоро става дума за това, че Бог стана обикновен човек и започна борба с онези, които Го следват, и в тази борба Човешкият Син завърши Своето дело със Своето смирение, с това, което притежава и представлява, и със Своята любов и мъдрост. Той спечели хората, които искаше, придоби идентичността и статута, които заслужаваше, и се „завърна“ на трона Си.

След това нека разгледаме следните два откъса от писанието.

4. Прости седемдесет пъти по седем

Матей 18:21-22 Тогава Петър се приближи и Му каза: Господи, до колко пъти, като съгреши брат ми спрямо мене, да му прощавам? До седем пъти ли? Исус му каза: Не ти казвам до седем пъти, а до седемдесет пъти по седем.

5. Божията любов

Матей 22:37-39 А Той му каза: „Да възлюбиш Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е първа и най-голяма заповед. А втора, подобна на нея, е тази: „Да възлюбиш ближния си, както себе си“.

В единия от тези два откъса се говори за прошка, а в другия — за любов. Тези две теми наистина подчертават делото, което Господ Исус искаше да извърши през Епохата на благодатта.

Когато Бог се въплъти, Той донесе със Себе Си етап от Своето дело, който представляваше специфичните работни задачи и нрава, който Той искаше да изрази през тази епоха. Всичко, което Човешкият Син правеше през този период, се отнасяше до делото, което Бог искаше да извърши през тази епоха. Той нямаше да свърши нито повече, нито по-малко. Всяко нещо, което Той каза, и всяко нещо, което извърши, беше свързано с тази епоха. Независимо дали го изрази по човешки начин с човешки, или с божествен език и без значение по какъв начин или от каква гледна точка го направи, Неговата цел беше да помогне на хората да разберат какво иска да свърши, каква беше Неговата воля и какви бяха изискванията Му към хората. Той можеше да използва различни средства и различни гледни точки, за да помогне на хората да разберат и да узнаят Неговата воля и да разберат Неговото дело за спасяване на човечеството. Така че през Епохата на благодатта през повечето време виждаме Господ Исус да използва човешки език, за да изрази това, което Той искаше да съобщи на човечеството. Нещо повече, виждаме Го от гледната точка на обикновен водач, Който говори с хората, осигурява ресурс за техните потребности и им помага с това, което са поискали. Този начин на работа не беше наблюдаван през Епохата на закона, която предшестваше Епохата на благодатта. Той стана по-близък с хората и по-състрадателен към тях, както и по-способен да постигне практически резултати както по отношение на формата, така и по отношение на начина. Метафората за прошката към хората седемдесет пъти по седем наистина изяснява този въпрос. Целта, която се постига чрез числото в тази метафора, е да позволи на хората да разберат намерението на Господ Исус по времето, когато каза това. Намерението Му беше хората да прощават на другите — не веднъж или два пъти, и дори не седем пъти, а седемдесет пъти по седем. Какъв замисъл се съдържа в идеята за „седемдесет пъти по седем“? Той е да накара хората да превърнат прошката в своя собствена отговорност, нещо, което трябва да научат, и „път“, към който трябва да се придържат. Въпреки че това беше само метафора, тя послужи за подчертаване на най-важното. Тя помогна на хората да преценят в дълбочина какво имаше предвид Той и да намерят правилния начин, по който трябва да практикуват, както и принципите и стандартите на практикуване. Тази метафора помогна на хората да разберат ясно и им даде правилно възприятие — че трябва да се научат да прощават и то да прощават безброй пъти и безусловно, но с нагласата да проявяват великодушие и разбиране към другите. Какво беше в сърцето на Господ Исус, когато Той каза това? Наистина ли мислеше за числото „седемдесет пъти по седем“? Не. Има ли определен брой пъти, в които Бог ще прости на човека? Има много хора, които много се интересуват от конкретния „брой пъти“, споменат тук, които наистина искат да разберат произхода и значението на това число. Те искат да разберат защо това число е излязло от устата на Господ Исус; те вярват, че това число има по-дълбок смисъл. Но всъщност това беше просто фигура на човешката реч, която Бог използва. Всеки извод или значение трябва да се приема заедно с изискванията на Господ Исус към човечеството. Когато Бог още не се беше въплътил, хората не разбираха много от това, което Той казваше, защото Неговите слова произлизаха от съвършена божествена природа. Гледната точка и контекстът на казаното от Него бяха невидими и недостижими за хората; то беше изразено, идвайки от един духовен свят, който хората не можеха да видят. Хората, които живееха в плът, не можеха да преминат в духовния свят. Но след като Бог се въплъти, Той говореше на човечеството от човешка гледна точка и излезе и надхвърли рамките на духовния свят. Той можеше да изрази Своя божествен нрав, воля и отношение чрез неща, които хората можеха да си представят, чрез неща, които виждаха и които срещаха в живота си, и като използваше методи, които хората можеха да приемат, на език, който те можеха да разберат, и със знание, което можеха да схванат, за да позволи на човечеството да разбере и да опознае Бог, да разбере Неговото намерение и изискваните от Него стандарти в рамките на техните възможности и до степента, в която бяха способни. Това беше методът и принципът на Божието дело в човешки образ. Въпреки че Неговите начини и принципи на работа в плът бяха постигнати най-вече от или чрез човешката природа, те наистина постигнаха резултати, които не биха могли да бъдат постигнати, ако Той работеше пряко чрез божествената природа. Божието дело в човешки образ беше по-конкретно, по-реално и по-целенасочено, методите бяха много по-гъвкави и по форма то надминаваше делото, извършено през Епохата на закона.

Сега нека поговорим за това да обичаш Господ и да обичаш ближния си като себе си. Дали това е нещо, което се изразява пряко в божествената природа? Не, очевидно не е! За всички тези неща Човешкият Син говореше чрез човешката природа; само човешките същества биха казали нещо като „Да възлюбиш ближния си, както себе си“ и „Обичай другите, както цениш собствения си живот“. Само хората говорят по този начин. Бог никога не е говорил така. Най-малкото, Бог няма подобен език в Своята божествена природа, защото Той не се нуждае от подобно убеждаване: „Да възлюбиш ближния си, както себе си“, за да направлява любовта Си към човечеството, защото Божията любов към човечеството е естествен израз на това, което Той притежава и представлява. Кога сте чували Бог да казва нещо като: „Обичам човечеството, както обичам Себе Си“? Не сте, защото любовта се съдържа в Божията същина и в това, което Той притежава и представлява. Божията любов към човечеството, Неговото отношение и начинът, по който се държи към хората, са естествен израз и разкриване на Неговия нрав. Не е необходимо Той да прави това преднамерено по определен начин или преднамерено да следва определен метод или морален кодекс, за да постигне любов към ближния като към Себе Си — Той вече притежава такава същина. Какво виждаш в това? Когато Бог работеше в човешки образ, много от Неговите методи, слова и истини бяха изразени по човешки начин. Но в същото време Божият нрав, това, което Той притежава и представлява и Неговата воля бяха изразени, за да могат хората да ги опознаят и разберат. Това, което те опознаха и разбраха, беше именно Неговата същина и това, което Той притежава и представлява, което съответства на изконната идентичност и статут на Самия Бог. Тоест въплътеният Човешки Син изрази изконния нрав и същина на Самия Бог във възможно най-висока степен и възможно най-точно. Човешката природа на Човешкия Син не само не беше пречка или бариера за общуването и взаимодействието на човека с Бог, намиращ се в небето, но в действителност това беше единственият канал и единственият мост, по който човечеството можеше да се свърже със Създателя. Сега, в този момент, не смятате ли, че има много прилики между естеството и методите на делото, извършено от Господ Исус през Епохата на благодатта, и сегашния етап на делото? Този настоящ етап на делото също използва много човешки език, за да изрази Божия нрав, и голяма част от езика и методите от ежедневието на хората, както и човешкото познание, за да изрази волята на Самия Бог. След като Бог се въплъти, независимо дали говори от човешка гледна точка, или от божествена гледна точка, голяма част от Неговия език и методи на изразяване са посредством езика и методите на хората. Тоест, когато Бог се въплъти, това е най-добрата възможност за теб да видиш Божието всемогъщество и Неговата мъдрост и да опознаеш всеки реален аспект на Бог. Когато Бог се въплъти и докато растеше, Той разбра, научи и усвои някои от човешките знания, здрав разум, език и методи на изразяване в човешката природа. Въплътеният Бог притежаваше тези неща, които произлизаха от създадените от Него хора. Те станаха инструменти на Въплътения Бог за изразяване на Неговия нрав и Неговата божествена природа и Му позволиха да направи делото Си по-подходящо, по-достоверно и по-точно, когато работеше сред хората от човешка гледна точка и посредством човешки език. Това направи Неговото дело по-достъпно и по-лесно разбираемо за хората и така постигна резултатите, които Бог искаше. Нима не е по-практично Бог да работи в плът по този начин? Нима това не е Божията мъдрост? Когато Бог се въплъти, когато Божията плът беше способна да поеме делото, което Той искаше да извърши, тогава Той на практика щеше да изрази Своя нрав и Своето дело и това беше и времето, когато Той можеше официално да започне Своето служение като Човешки Син. Това означаваше, че вече не съществуваше „пропаст между поколенията“ между Бог и човека, че Бог скоро щеше да прекрати делото Си на общуване чрез пратеници и че Самият Бог можеше лично и в плът да изразява всички слова, които искаше, и да извърши делото, което искаше. Това означаваше също, че хората, които Бог спасява, са по-близо до Него, че Неговото дело на управлението е навлязло в нова територия и че цялото човечество е на път да се изправи пред нова ера.

Всеки, който е чел Библията, знае, че когато се е родил Господ Исус, са се случили много събития. Най-голямото от тези събития беше преследването Му от царя на дяволите, което стигна до такава крайност, че всички деца в града, които бяха на възраст до две години, бяха избити. Очевидно е, че Бог пое голям риск, като се въплъти сред хората; очевидна е и голямата цена, която Той плати за завършването на Своето управление на спасяването на човечеството. Големите надежди, които Бог възлагаше на Своето дело, извършено в плът сред човечеството, също са очевидни. Как се чувстваше Той, когато Божията плът беше способна да поеме дело сред хората? Хората би трябвало да могат да разберат това до известна степен, нали? Най-малкото, Бог беше щастлив, защото можеше да започне да извършва новото Си дело сред хората. Когато Господ Исус беше кръстен и официално започна Своето дело да изпълнява служението Си, Божието сърце беше преизпълнено с радост, защото след толкова много години на чакане и подготовка Той най-сетне можеше да облече плътта на нормален човек и да започне новото Си дело под формата на човек от плът и кръв, Когото хората можеха да видят и докоснат. Най-накрая можеше да говори лице в лице и от сърце с хората чрез идентичността на човек. Бог най-накрая можеше да се изправи лице в лице с хората чрез средствата на човешките способи и човешкия език; Той можеше да осигури ресурс на хората, да ги просвети и да им помогне, като използва човешки език; Той можеше да се храни на една маса и да живее на едно и също място с тях. Той също можеше да вижда човешките същества, да вижда нещата и да вижда всичко по начина, по който хората ги виждаха, и то през техните собствени очи. За Бог това вече беше първата Му победа в Неговото дело в плът. Би могло да се каже също, че това беше завършване на едно велико дело — заради това, разбира се, Бог беше най-щастлив. От този момент нататък Бог за първи път почувства известна удовлетвореност от Своето дело сред хората. Всички събития, които се случиха, бяха толкова практични и толкова естествени, а удовлетвореността, която Бог почувства, беше толкова истинска. Всеки път, когато се осъществи нов етап от Божието дело, и всеки път, когато Бог се чувства удовлетворен, човечеството може да се приближи до Бог и до спасението. За Бог това е и началото на Неговото ново дело, с което напредва в Своя план за управление, и нещо повече, това са моментите, когато Неговите намерения се доближават до пълно осъществяване. За човечеството появата на такава възможност е щастливо и много добро събитие; за всички онези, които очакват Божието спасение, това е важна и радостна новина. Когато Бог извършва нов етап на делото Си, тогава за Него има ново начало, а когато това ново дело и това ново начало започнат и се прилагат сред хората, в този момент резултатът от този етап на делото вече е определен и завършен, а Бог вече е видял крайния му ефект и резултат. Това е и моментът, в който тези резултати карат Бог да се чувства удовлетворен и, разбира се, в който сърцето Му е щастливо. Бог се чувства спокоен, защото в Неговите очи Той вече е видял и определил хората, които търси, и вече е спечелил тази група хора, група, която е способна да направи Неговото дело успешно и да Му донесе удовлетворение. Така Той оставя настрана тревогите Си и се чувства щастлив. Тоест, когато Божията плът е способна да започне ново дело сред хората и Той започне безпрепятствено да извършва делото, което трябва да свърши, и когато почувства, че всичко е изпълнено, тогава краят вече е видим за Него. Затова Той е доволен и сърцето Му е щастливо. Как се изразява Божието щастие? Можете ли да си представите какъв би могъл да бъде отговорът? Може ли Бог да плаче? Способен ли е Бог да плаче? Може ли Бог да пляска с ръце? Може ли Бог да танцува? Може ли Бог да пее? Ако е така, какво би изпял Той? Разбира се, Бог би могъл да изпее красива, трогателна песен, песен, която да изрази радостта и щастието в сърцето Му. Той би могъл да я пее за човечеството, за Себе Си и за всички неща. Божието щастие може да се изрази по всякакъв начин — всичко това е нормално, защото Бог има радости и скърби и различните Му чувства могат да се изразят по различни начини. Това е Негово право и няма нищо по-нормално и по-правилно. Хората не бива да мислят нищо друго за това. Вие не бива да се опитвате да използвате „заклинанието за затягане на лентата“^[а] и да ограничавате Бог, като Му казвате, че не трябва да прави това или онова, че не трябва да постъпва по този или онзи начин и така да ограничавате Неговото щастие или друго чувство, което би могъл да изпитва. В сърцата на хората Бог не може да бъде щастлив, не може да пролива сълзи, не може да плаче — Той не може да изразява никаква емоция. Вярвам, че благодарение на това, което обсъдихме по време на тези две общения, вие вече няма да гледате на Бог по този начин, а ще Му позволите да получи известна свобода и да се отпусне. Това е много хубаво нещо. Ако в бъдеще сте способни да почувствате истински тъгата на Бог, когато чуете, че Той е тъжен, и ако сте способни да почувствате истински Неговото щастие, когато чуете, че Той е щастлив, тогава поне ще можете ясно да знаете и да разбирате кое прави Бог щастлив и кое Го натъжава. Когато си способен да се чувстваш тъжен, защото Бог е тъжен, и да се чувстваш щастлив, защото Бог е щастлив, Той ще е спечелил сърцето ти напълно и между теб и Него вече няма да има никаква преграда. Повече няма да се опитваш да ограничаваш Бог с човешки идеи, представи и знания. По това време Бог ще бъде жив в сърцето ти и присъствието Му ще е ярко. Той ще бъде Богът на твоя живот и Господарят на всичко, свързано с теб. Имате ли такъв стремеж? Уверени ли сте, че можете да постигнете това?

Сега нека прочетем следните откъси от Писанията:

6. Проповедта на планината

Блаженствата (Матей 5:3-12)

Сол и светлина за света (Матей 5:13-16)

Законът (Матей 5:17-20)

Гневът (Матей 5:21-26)

За прелюбодейството (Матей 5:27-30)

За развода (Матей 5:31-32)

За клетвите (Матей 5:33-37)

Око за око (Матей 5:38-42)

Обичайте неприятелите си (Матей 5:43-48)

За милостинята (Матей 6:1-4)

За молитвата (Матей 6:5-8)

7. Притчите на Господ Исус

Притча за сеяча (Матей 13:1-9)

Притча за житото и плевелите (Матей 13:24-30)

Притча за синаповото зърно (Матей 13:31-32)

Притча за кваса (Матей 13:33)

Обяснение на притчата за плевелите (Матей 13:36-43)

Притча за скритото съкровище (Матей 13:44)

Притча за скъпоценния бисер (Матей 13:45-46)

Притча за мрежата (Матей 13:47-50)

8. Заповедите

Матей 22:37-39 А Той му каза: „Да възлюбиш Господ, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“. Това е първа и най-голяма заповед. А втора, подобна на нея, е тази: „Да възлюбиш ближния си, както себе си“.

Нека първо разгледаме всяка от различните части на „Проповедта на планината“. Какво засягат всички тези различни части? Със сигурност може да се каже, че цялото съдържание на тези различни части е по-възвишено, по-конкретно и по-близко до живота на хората, отколкото предписанията от Епохата на закона. Казано на съвременен език, тези неща са по-подходящи за реалната практика на хората.

Нека прочетем следното конкретно съдържание: Как трябва да разбираш блаженствата? Какво трябва да знаеш за закона? Как трябва да се дефинира гневът? Какви мерки трябва да се вземат за прелюбодейците? Как трябва да се говори за развода и какви правила има за него? Кой може и кой не може да се разведе? Какво ще кажете за клетвите, за око за око, за обичта към неприятелите, за милосърдието? И така нататък. Всички тези неща са свързани с всеки аспект от практикуването на вярата на хората в Бог и на следването на Бог. Някои от тези практики са приложими и днес, въпреки че са по-повърхностни от това, което понастоящем се изисква от хората — те са доста елементарни истини, които хората срещат във вярата си в Бог. От времето, когато Господ Исус започна делото Си, Той вече беше започнал да работи върху житейския нрав на хората, но тези аспекти на Неговото дело се основаваха на закона. Правилата и начините на говорене по тези теми имаха ли нещо общо с истината? Разбира се, че имаха! Всички предишни предписания и принципи, както и тези проповеди през Епохата на благодатта, бяха свързани с Божия нрав и това, което Той притежава и представлява, и разбира се, с истината. Каквото и да изразява Бог и какъвто и начин на изразяване или език да използва Той, всички неща, които изразява, имат своята основа, произход и отправна точка в принципите на Неговия нрав и това, което Той притежава и представлява. Това е напълно вярно. Така че, макар тези неща, които Той каза, сега да изглеждат малко повърхностни, все пак не можете да кажете, че те не са истината, защото те са били незаменими за хората през Епохата на благодатта, за да изпълняват Божията воля и да постигат промяна в житейския си нрав. Можеш ли да кажеш, че някоя от тези проповеди не съответства на истината? Не, не можеш! Всяка една от тях е истината, защото всички те бяха Божии изисквания към човечеството; всички те бяха принципи и обхват, дадени от Бог, които показват как човек трябва да се държи, и те представляват Божия нрав. Въпреки това, предвид нивото на израстване на хората в живота по онова време, това бяха единствените неща, които те бяха способни да приемат и разберат. Тъй като въпросът с греха на човечеството все още не беше разрешен, това бяха единствените слова, които Господ Исус можеше да произнесе, и Той можеше да използва само простите учения, съдържащи се в тези рамки, за да каже на хората от онова време как трябва да се държат, какво трябва да правят, в рамките на какви принципи и обхват трябва да вършат нещата и как трябва да вярват в Бог и да изпълняват Неговите изисквания. Всичко това се определяше въз основа на духовния ръст на човечеството по онова време. Не беше лесно за хората, живеещи съгласно закона, да приемат тези учения, така че това, на което ги учеше Господ Исус, трябваше да остане в тези рамки.

Сега нека да разгледаме различните части на „Притчите на Господ Исус“.

Първа е притчата за сеяча. Това е много интересна притча; засяването на семена е често срещано събитие в живота на хората. Втора е притчата за плевелите. Всеки, който е засявал посеви, и със сигурност всеки възрастен, знае какво са „плевелите“. Трета е притчата за синаповото зърно. Всички вие знаете какво е горчица, нали? Ако не знаете, можете да погледнете в Библията. Четвъртата притча е притчата за кваса. Сега повечето хора знаят, че квасът се използва за ферментация и че той е нещо, което хората използват в ежедневието си. По-нататъшните притчи, включително шестата, притчата за скритото съкровище; седмата, притчата за скъпоценния бисер; и осмата, притчата за мрежата, всички те са взети и произхождат от реалния живот на хората. Каква картина рисуват тези притчи? Това е картина на Бог, Който става нормален човек, живее заедно с хората и използва езика на живота, човешкия език, за да общува с хората и да им осигури това, от което се нуждаят. Когато Бог се въплъти и живя сред хората дълго време, след като преживя и стана свидетел на различните начини на живот на хората, този опит стана Негов учебен материал, чрез който Той превърна Своя божествен език в човешки език. Разбира се, нещата, които Човешкият Син видя и чу в живота, също обогатиха човешкия Му опит. Когато Той искаше хората да разберат някои истини, да разберат част от Божията воля, тогава Той можеше да използва притчи, подобни на тези по-горе, за да каже на хората за Божията воля и Неговите изисквания към човечеството. Всички тези притчи бяха свързани с живота на хората; нямаше нито една, която да не е свързана с човешкия живот. Когато Господ Исус живееше с хората, Той видя фермерите да се грижат за нивите си и знаеше какво са плевелите и какво е квас; Той разбра, че хората обичат съкровищата, затова използва метафорите както за съкровището, така и за бисера. В живота Той често виждаше рибари да хвърлят мрежите си; Господ Исус видя тази и други дейности, свързани с човешкия живот, и Той също изживя този вид живот. Точно както всяко друго нормално човешко същество, Той изживяваше ежедневието на хората и храненето им по три пъти на ден. Той лично изживяваше живота на обикновения човек и наблюдаваше живота на другите. Когато наблюдаваше и лично изживяваше всичко това, Той не мислеше за това как да води добър живот или как да живее по-свободно и удобно. Вместо това, докато изживяваше истински човешки живот, Господ Исус видя трудностите в живота на хората. Той видя трудностите, окаяността и тъгата на хората, които живеят под влиянието на Сатана и водят живот в грях под властта на Сатана. Докато Той лично изживяваше човешкия живот, Той също изпита колко безпомощни бяха хората, които живееха сред поквара, и видя и изпита нещастните условия на хората, които живееха в грях, които бяха загубили всякаква посока сред мъченията, на които бяха подложени от Сатана и от злото. Когато Господ Исус видя тези неща, със Своята божествена природа ли ги видя, или със Своята човешка природа? Неговата човешка природа наистина съществуваше и беше много жива; Той можеше да изживява и да вижда всичко това. Но разбира се, Той видя тези неща и със Своята същина, която е Неговата божествена природа. Тоест, Самият Христос, Господ Исус, Който беше човек, видя това и всичко, което видя, Го накара да почувства важността и необходимостта от делото, което беше предприел по времето, когато живееше в плът. Въпреки че Самият Той знаеше, че отговорността, която трябваше да поеме в плът, беше толкова огромна и знаеше колко жестока ще бъде болката, пред която щеше да се изправи, когато видя безпомощните хора в греха, когато видя окаяността на живота им и немощните им борби под закона, Той се чувстваше все по-наскърбен и ставаше все по-нетърпелив да спаси човечеството от греха. С каквито и трудности да се сблъскваше или каквато и болка да понасяше, Той ставаше все по-решен да изкупи човечеството, което живееше в грях. Може да се каже, че по време на този процес Господ Исус започна да разбира все по-ясно делото, което трябваше да извърши, и това, което Му беше поверено. Той също ставаше все по-нетърпелив да завърши делото, което трябваше да извърши — да поеме всички грехове на човечеството, да изкупи греховете на хората, така че те повече да не живеят в грях, и в същото време Бог щеше да е способен да прости греховете на хората заради приноса за грях, което щеше да Му позволи да продължи Своето дело за спасяване на човечеството. Може да се каже, че в сърцето Си Господ Исус беше готов да предложи Себе Си за човечеството, да пожертва Себе Си. Той беше готов и да се принесе в жертва за грях, да бъде прикован на кръста и Той наистина беше нетърпелив да завърши това дело. Когато видя окаяните условия на човешкия живот, Той още повече искаше да изпълни мисията Си възможно най-бързо, без да се бави нито с минута или дори секунда. Той чувстваше такава неотложност, че не се замисли колко голяма ще бъде Собствената Му болка, нито таеше някакви опасения за това колко унижения ще трябва да понесе. Той таеше само едно убеждение в сърцето Си: щом принася Себе Си, щом е прикован на кръста като принос за грях, тогава Божията воля щеше да бъде изпълнена и Бог щеше да може да започне ново дело. Животът на човечеството и неговото състояние на съществуване в грях щяха да се променят напълно. Неговото убеждение и това, което Той беше решен да направи, бяха свързани със спасяването на човека и Той имаше само една цел — да изпълни Божията воля, за да може Бог успешно да започне следващия етап от Своето дело. Това беше в ума на Господ Исус по онова време.

Живеейки в човешко тяло, въплътеният Бог притежаваше нормална човешка природа; Той притежаваше емоциите и рационалността на нормален човек. Той знаеше какво е щастие, какво е болка и когато видя човечеството да води такъв живот, Той почувства дълбоко, че просто да даде на хората някои учения, да им осигури нещо или да ги научи на нещо, нямаше да е достатъчно, за да ги изведе от греха. Нито просто да ги накара да спазват заповедите можеше да изкупи греха им — едва когато Той пое греха на човечеството и стана подобие на греховна плът, в замяна Той можеше да спечели свободата на човечеството и Божията прошка за човечеството. И така, след като Господ Исус изживя и стана свидетел на живота на хората в грях, в сърцето Му се прояви силно желание — да позволи на хората да се освободят от живота си на борещи се сред греха. Това желание Го караше да чувства все по-силно, че трябва да отиде на кръста и да поеме греховете на човечеството възможно най-скоро и възможно най-бързо. Това си мислеше Господ Исус по онова време, след като беше живял с хората и беше видял, чул и почувствал нещастието на живота им в грях. Това, че въплътеният Бог може да има такава воля за човечеството, че Той може да изрази и разкрие такъв нрав — дали това е нещо, което един обикновен човек би могъл да има? Какво би видял обикновеният човек, който живее в такава среда? Какво би си помислил? Ако обикновеният човек се беше сблъскал с всичко това, щеше ли да погледне на проблемите от възвишена гледна точка? Определено не! Въпреки че външният вид на въплътения Бог е съвсем същият като на човека и въпреки че Той усвоява човешкото знание и говори на човешки език, а понякога дори изразява идеите Си чрез методите или начините на говорене, характерни за хората, все пак начинът, по който Той вижда хората и вижда същината на нещата, съвсем не е същият като начина, по който покварените хора виждат човечеството и същината на нещата. Неговата гледна точка и висотата, на която Той стои, е нещо недостижимо за който и да е покварен човек. Това е така, защото Бог е истина, защото плътта, която Той носи, също притежава същината на Бог, а Неговите мисли и това, което се изразява чрез Неговата човешка природа, също са истината. За покварените хора това, което Той изразява в плът, е приток на истината и на живота. Този приток не е само за един човек, а за цялото човечество. В сърцето на всеки покварен човек са само онези няколко души, които са свързани с него. Той се грижи и се интересува само за тази шепа хора. Когато на хоризонта се задава бедствие, той първо мисли за собствените си деца, за съпруга или съпругата си или за родителите си. Най-много някой по-състрадателен човек да помисли за някой роднина или добър приятел, но дали мислите дори на такъв състрадателен човек се простират по-далеч от това? Не, никога! Защото хората все пак са хора и могат да гледат на всяко нещо само от висотата и гледната точка на човешкото същество. Въплътеният Бог обаче е напълно различен от покварения човек. Колкото и да е обикновено, нормално и смирено въплътеното Божие тяло или дори с каквото и презрение да гледат хората на Него, Неговите мисли и отношението Му към човечеството са неща, които никой човек не би могъл да притежава и на които никой човек не би могъл да подражава. Той винаги ще гледа на човечеството от гледната точка на божествената природа, от висотата на Своята позиция на Създател. Той винаги ще вижда човечеството през същината и нагласата на Бог. Той категорично не може да види човечеството от ниското ниво на обикновен човек или от гледната точка на покварен човек. Човекът гледа на човешките същества с човешки очи и използва като мерило неща като човешкото познание и човешките правила и теории. Това е в рамките на онова, което хората могат да видят с очите си, и на онова, което е постижимо за покварените хора. Когато Бог гледа човечеството, Той гледа с божествено зрение и използва като мярка Своята същина и това, което притежава и представлява. В този обхват влизат неща, които хората не могат да видят, и в това отношение въплътеният Бог и покварените хора са напълно различни. Тази разлика се определя от различната същина на хората и на Бог — именно тази различна същина определя тяхната идентичност и положение, както и гледната точка и висината, от която виждат нещата. Виждате ли изразяването и разкриването на Самия Бог в Господ Исус? Може да се каже, че всичко, което Господ Исус е извършил и казал, е свързано с Неговото служение и с Божието дело на управлението, че всичко това е израз и разкриване на Божията същина. Макар че Той е имал човешко проявление, Неговата божествена същина и разкриването на Неговата божествена природа не могат да се отрекат. Дали това човешко проявление наистина е било проявление на човешка природа? Неговото човешко проявление по самата си същина беше съвсем различно от човешкото проявление на покварените хора. Господ Исус беше въплътен Бог. Ако Той наистина беше един от обикновените, покварени хора, можеше ли да види живота на човечеството в грях от божествена гледна точка? Категорично не! Това е разликата между Човешкия Син и обикновените хора. Всички покварени хора живеят в грях и когато някой види грях, не изпитва никакво особено чувство към него; всички те са еднакви, точно като прасе, което живее в калта и изобщо не се чувства неудобно или мръсно — напротив, храни се добре и спи спокойно. Ако някой почисти кочината, прасето всъщност тогава ще е неспокойно и няма да остане чисто. Не след дълго то отново ще се търкаля в калта, съвсем удобно, защото е мръсно същество. Хората смятат, че прасетата са мръсни, но ако почистиш мястото, където прасето живее, то няма да се почувства по-добре — затова никой не държи прасе в къщата си. Начинът, по който хората гледат на прасетата, винаги ще бъде различен от начина, по който се чувстват самите прасета, защото хората и прасетата не са от един и същи вид. И тъй като въплътеният Човешки Син не е от същия вид като покварените хора, само въплътеният Бог може да вижда човечеството и всичко останало от божествена гледна точка, от висотата на Бог.

Какво да кажем за страданието, което Бог изпитва, когато се въплъти и живее сред човечеството? Какво е това страдание? Разбира ли някой наистина? Някои хора казват, че Бог страда много, че макар да е Самият Бог, хората не разбират Неговата същина, но все са склонни да се отнасят към Него като към човек, което Го огорчава и оскърбява — те казват, че поради тези причини Божието страдание наистина е голямо. Други хора казват, че Бог е невинен и безгрешен, но че Той страда по същия начин като хората, че Той търпи преследване, клевети и унижения заедно с хората; те казват, че Той понася и неразбирането и непокорството на Своите последователи — така те казват, че Божието страдание наистина не може да бъде измерено. И така, изглежда че вие не разбирате Бог истински. Всъщност това страдание, за което говорите, за Бог не представлява истинско страдание, защото има по-голямо страдание от това. Тогава какво е истинското страдание за Самия Бог? Какво е истинското страдание за въплътеното Божие тяло? Бог не счита за страдание това, че човечеството не Го разбира, нито счита за страдание това, че хората разбират погрешно Бог и не Го възприемат като Бог. Въпреки това, хората често чувстват, че Бог трябва да е претърпял голяма несправедливост, че през времето, което Бог прекарва в плът, Той не може да разкрие Своята личност на човечеството и да позволи на хората да видят Неговото величие, че Бог смирено се крие в незначителна плът и че това трябва да е голямо мъчение за Него. Хората вземат присърце това, което могат да разберат и това, което могат да видят от Божието страдание, и по всякакъв начин насочват съчувствието си към Бог, а често дори отправят малко възхвала за Неговото страдание. В действителност има разлика; има разминаване между това, което хората разбират за Божието страдание, и това, което Той наистина чувства. Казвам ви истината — за Бог, независимо дали е Божият Дух, или въплътеното Божие тяло, страданието, описано по-горе, не е истинско страдание. Тогава от какво всъщност страда Бог? Нека поговорим за Божието страдание само от гледна точка на въплътения Бог.

Когато Бог се въплъти и се превърна в обикновен, нормален човек, Който живее редом с хората, сред човечеството, не може ли Той да види и почувства човешките средства, закони и философия на живот? Как се чувства Той от тези средства и закони за живот? Изпитва ли отвращение в сърцето Си? Защо ще изпитва отвращение? Какви са средствата и законите за живот на човечеството? В какви принципи се коренят те? На какво се основават? Средствата, законите и останалите неща на човечеството, които се отнасят до начина на живот — всичко това е създадено въз основа на логиката, знанието и философията на Сатана. Хората, които живеят под такива закони, нямат човешка природа, нямат истина — всички те се противопоставят на истината и са враждебни към Бог. Ако погледнем Божията същина, ще видим, че тя е точно противоположна на логиката, знанието и философията на Сатана. Божията същина е изпълнена с праведност, истина, святост и с реалността на всички положителни неща. Какво чувства Бог, Който притежава тази същина и живее сред такова човечество? Какво чувства в сърцето Си? Нима то не е изпълнено с болка? Сърцето Му страда от болка, която никой човек не може да разбере или изпита. Това е така, защото всичко, с което Той се сблъсква, среща, чува, вижда и преживява, е цялата поквара и зло на хората, както и бунтът и съпротивата им срещу истината. Всичко, което идва от хората, е източник на Неговите страдания. Тоест тъй като Неговата същина не е същата като на покварените хора, покварата на хората става източник на Неговото най-голямо страдание. Когато Бог се въплъти, Той може ли да намери някого, който да говори на общ език с Него? Такъв човек не може да се намери сред хората. Не може да се намери човек, който може да общува или разговаря с Бог — как мислите, че се чувства Бог от това? Всички неща, които хората обсъждат и обичат, към които се стремят и за които копнеят, са свързани с греха и злите тенденции. Когато Бог се сблъсква с всичко това, нима не е като да се забие нож в сърцето Му? Изправен пред тези неща, може ли Той да изпитва радост в сърцето Си? Може ли да намери утеха? Онези, които живеят с Него, са хора, изпълнени с бунт и зло — как да не страда сърцето Му? Колко голямо всъщност е това страдание и кой го е грижа за него? Кой обръща внимание? И кой е способен да го оцени? Хората няма как да разберат Божието сърце. Неговото страдание е особено непонятно за хората, а студенината и безчувствеността на хората още повече задълбочават Божието страдание.

Има хора, които често съчувстват на тежкото положение на Христос, защото в Библията има стих, който гласи: „Лисиците си имат леговища и птиците — гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони“. Когато хората чуят това, те го приемат присърце и вярват, че това е най-голямото страдание, което Бог понася, и най-голямото страдание, което Христос понася. Сега, ако погледнем на това от гледна точка на фактите, дали е така? Не. Бог не смята, че тези трудности са страдание. Той никога не се е оплаквал от несправедливост поради трудностите на плътта и никога не е карал хората да Му се отплащат или да Го възнаграждават с каквото и да е. Но когато Той става свидетел на всичко, което се случва с човечеството и покварения живот и злото на покварените хора, когато е свидетел на това, че човечеството е в хватката на Сатана, пленено е от Сатана и не може да избяга, че хората, живеещи в грях, не знаят каква е истината, Той не може да търпи всички тези грехове. Отвращението Му от хората се засилва с всеки изминал ден, но Той трябва да изтърпи всичко това. Това е голямото Божие страдание. Бог не може да изрази напълно дори гласа на сърцето Си или емоциите Си пред Своите последователи и никой от Неговите последователи не може истински да разбере Неговото страдание. Никой дори не се опитва да разбере или да утеши Неговото сърце, което понася това страдание ден след ден, година след година, отново и отново. Какво виждате във всичко това? Бог не изисква нищо от хората в замяна на това, което е дал, но поради Божията същина Той категорично не може да търпи злото, покварата и греха на човечеството, а вместо това изпитва крайно отвращение и ненавист, което води до безкрайно страдание за Божието сърце и Неговата плът. Виждали ли сте това? Най-вероятно никой от вас не би могъл да го види, защото никой от вас не може истински да разбере Бог. С течение на времето трябва постепенно сами да го изживеете.

След това нека разгледаме следните откъси от писанието:

9. Исус върши чудеса

а. Исус нахранва петте хиляди

Йоан 6:8-13 Един от учениците Му, Андрей, брат на Симон Петър, Му каза: Тук има едно момче, което има пет ечемичени хляба и две риби; но какво са те за толкова хора. Исус каза: Накарайте хората да насядат. А на това място имаше много трева; и така, насядаха около пет хиляди мъже на брой. И така, Исус взе хлябовете и като благодари, раздаде ги на учениците, а те — на седналите; така и от рибите, колкото искаха. И като се наситиха, каза на учениците Си: Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо. И така от петте ечемичени хляба събраха и напълниха дванадесет коша с къшеи, останали от тези, които бяха яли.

б. Възкресяването на Лазар прославя Бог

Йоан 11:43-44 Като изрече това, извика със силен глас: Лазаре, излез навън! Умрелият излезе, с ръце и крака повити в саван и лицето му забрадено с кърпа. Исус им каза: Разповийте го и го оставете да си отиде.

Сред чудесата, извършени от Господ Исус, ние сме избрали само тези две, защото те са достатъчни, за да покажат това, за което искам да говоря тук. Тези две чудеса са наистина удивителни и много показателни за чудесата, които Господ Исус извърши през Епохата на благодатта.

Нека най-напред разгледаме първия откъс: „Исус нахранва петте хиляди“.

Каква е идеята на „пет хляба и две риби“? Обикновено колко хора могат да бъдат нахранени с пет хляба и две риби? Ако основете преценката си на апетита на средностатистическия човек, това би било достатъчно само за двама души. Това е основната идея на „пет хляба и две риби“. В този откъс обаче колко души са били нахранени с пет хляба и две риби? Ето какво се съдържа в писанието: „А на това място имаше много трева; и така, насядаха около пет хиляди мъже на брой“. В сравнение с пет хляба и две риби, пет хиляди души голям брой ли са? Това, че този брой е толкова голям, какво показва? От човешка гледна точка разпределянето на пет хляба и две риби между пет хиляди души би било невъзможно, защото разликата между количеството хора и количеството храна е твърде голяма. Дори всеки човек да беше взел само по една малка хапка, пак нямаше да стигне за пет хиляди души. Но тук Господ Исус извърши чудо — Той не само се погрижи петте хиляди души да могат да ядат до насита, но дори остана храна. Писанието казва: „И като се наситиха, каза на учениците Си: Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо. И така от петте ечемичени хляба събраха и напълниха дванадесет коша с къшеи, останали от тези, които бяха яли“. Това чудо даде възможност на хората да видят идентичността и статута на Господ Исус и да видят, че за Бог нищо не е невъзможно — така те видяха истината за Божието всемогъщество. Пет хляба и две риби бяха достатъчни, за да нахранят пет хиляди, но ако нямаше храна, щеше ли Бог да успее да нахрани пет хиляди души? Разбира се, че щеше да успее! Това беше чудо, така че неизбежно хората почувстваха, че е неразбираемо, невероятно и загадъчно, но за Бог извършването на нещо такова не представляваше нищо особено. След като това е било нещо обикновено за Бог, защо сега трябва да се набелязва за тълкуване? Защото зад това чудо се крие волята на Господ Исус, която никога преди не е била разбирана от човечеството.

Първо, нека се опитаме да разберем какви хора са били тези пет хиляди. Последователи на Господ Исус ли са били? От писанието знаем, че те не са били Негови последователи. Знаеха ли кой е Господ Исус? Със сигурност не! Най-малкото, те не знаеха, че човекът, Който стои пред тях, е Христос, а може би някои от тях знаеха само как се казваше Той и знаеха или бяха чували нещо за нещата, които Той беше извършил. Любопитството им към Господ Исус само се беше събудило, когато слушаха разкази за Него, но със сигурност не можеше да се каже, че Го следваха, а още по-малко, че Го разбираха. Когато Господ Исус видя тези пет хиляди души, те бяха гладни и можеха да мислят само за това как да напълнят стомасите си, така че именно в това отношение Господ Исус удовлетвори желанието им. Когато Той удовлетвори желанието им, какво имаше в сърцето Му? Какво беше отношението Му към тези хора, които искаха само да се нахранят? По това време мислите на Господ Исус и Неговото отношение бяха свързани с Божия нрав и същина. Изправен пред тези гладни пет хиляди души, които искаха само да се нахранят, изправен пред тези хора, изпълнени с любопитство и надежда към Него, Господ Исус мислеше само да използва това чудо, за да им дари благодат. Той обаче не се надяваше, че те ще станат Негови последователи, защото знаеше, че те просто искат да се присъединят към забавлението и да ядат до насита, затова Той използва наличното по най-добрия начин и с пет хляба и две риби нахрани пет хиляди души. Той отвори очите на тези хора, които се радваха да видят вълнуващи неща, които искаха да станат свидетели на чудеса, и те видяха със собствените си очи какво можеше да постигне въплътеният Бог. Въпреки че Господ Исус използва нещо материално, за да задоволи любопитството им, Той вече знаеше в сърцето Си, че тези пет хиляди души просто искаха да се нахранят добре, затова не им проповядваше и изобщо не каза нищо — Той просто им позволи да видят това чудо, както се случи. Той категорично не можеше да се отнася към тези хора по същия начин, както се отнасяше към учениците Си, които наистина Го следваха, но в Божието сърце всички създания са под Негова власт и Той би позволил на всички създания пред погледа Му да се наслаждават на Божията благодат, когато това е необходимо. Въпреки че тези хора не знаеха Кой е Той, не Го разбираха, нямаха никакво особено впечатление за Него и не изпитваха благодарност към Него, дори след като бяха яли хлябовете и рибата, Бог не се възпротиви на това — Той даде на тези хора чудесна възможност да се насладят на Божията благодат. Някои хора казват, че Бог е принципен в това, което прави, че Той не бди над невярващите и не ги защитава, и по-специално, че не им позволява да се наслаждават на Неговата благодат. Така ли е в действителност? В Божиите очи, щом те са живи същества, които Сам Той е създал, Той ще ги управлява и ще се грижи за тях, и ще се отнася към тях, ще прави планове за тях и ще властва над тях по различни начини. Това са мислите и отношението на Бог към всички неща.

Макар че петте хиляди души, които ядоха хляба и рибите, не възнамеряваха да следват Господ Исус, Той не постави строги искания към тях. Знаете ли какво направи Господ Исус, след като се заситиха? Проповядва ли им изобщо? Къде отиде, след като извърши това? В писанията не се съдържа Господ Исус да им е казал нещо, само че си е тръгнал тихо, след като е извършил чудото Си. И така, постави ли Той някакви изисквания към тези хора? Изпитваше ли ненавист? Не, тук нямаше нищо такова. Той просто не искаше повече да обръща внимание на тези хора, които не можеха да Го следват, и в този момент сърцето Му страдаше. Тъй като Той беше видял покварата на човечеството и беше почувствал Своето отхвърляне от човечеството, когато видя тези хора и след като беше с тях, Той беше натъжен от човешката глупост и невежество, а сърцето Му страдаше и единствено искаше да остави тези хора възможно най-бързо. Господ нямаше никакви изисквания към тях в сърцето Си, Той не искаше да им обръща внимание и нещо повече, Той не искаше да изразходва енергията Си за тях. Той знаеше, че те не могат да Го следват, но въпреки всичко отношението Му към тях все още беше много ясно. Той просто искаше да се отнесе към тях добре, да ги дари с благодат и наистина това беше отношението на Бог към всяко създание под Неговата власт — да се отнася към всяко създание добре, да се грижи за него и да го храни. Поради самата причина, че Господ Исус беше въплътен Бог, Той много естествено разкри Божията Си същина и се отнесе добре към тези хора. Отнесе се към тях с доброжелателно и великодушно сърце и с такова сърце прояви доброта към тях. Каквото и да смятаха тези хора за Господ Исус, какъвто и да беше резултатът, Той се отнасяше към всяко създание въз основа на Своята идентичност на Господ на цялото творение. Всичко, което Той разкриваше, без изключение беше Божия нрав и това, което Той притежава и представлява. Господ Исус направи това тихо и след това тихо си тръгна — какъв аспект на Божия нрав е това? Можете ли да кажете, че това е Божията любяща доброта? Можете ли да кажете, че това е Божията безкористност? Дали един обикновен човек е способен на нещо такова? Определено не! По същество кои бяха тези пет хиляди души, които Господ Исус нахрани с пет хляба и две риби? Можете ли да кажете, че тези хора съответстваха на Бог? Можете ли да кажете, че всички те бяха враждебни към Бог? Със сигурност можем да кажем, че те категорично не съответстваха на Господ и тяхната същина беше напълно враждебна към Бог. Но как се е отнесе Бог към тях? Той използва метод, за да обезвреди враждебността на хората към Бог — този метод се нарича „доброта“. Тоест, макар Господ Исус да смяташе, че тези хора са грешници, в Божиите очи те все пак бяха Негово творение, така че Той пак се отнесе към тези грешници с доброта. Това е Божието великодушие и това великодушие се определя от Собствената идентичност и същина на Бог. Следователно никой човек, създаден от Бог, не е способен на това — само Бог може да го направи.

Когато си способен наистина да оцениш Божиите мисли и Неговото отношение към човечеството, когато наистина можеш да разбереш Божиите емоции и загрижеността Му за всяко същество от творението, ще можеш да разбереш предаността и любовта на Създателя към всеки един от хората, създадени от Него. Когато това се случи, ще използваш две думи, за да опишеш Божията любов. Кои са тези две думи? Някои хора казват „безкористна“, а други — „филантропична“. От тези две думи „филантропична“ е най-малко подходяща да опише Божията любов. Това е дума, която хората използват, за да опишат някого, който е великодушен или широкоскроен. Ненавиждам тази дума, защото тя се отнася до раздаването на благотворителност напосоки, безразборно и безпринципно. Това е прекалено сантиментална склонност, която е обичайна за глупави и объркани хора. Когато се използва тази дума, за да се опише Божията любов, това неизбежно придава богохулен оттенък. Тук имам две думи, които по-точно описват Божията любов. Кои са те? Първата е „безмерна“. Тази дума не е ли много емоционална? Втората е „необятна“. Зад тези думи, които използвам, за да опиша Божията любов, се крие истински смисъл. В буквален смисъл „безмерна“ описва обема или капацитета на дадено нещо, но независимо от това колко голямо е то, хората могат да го докоснат и видят. Това е така, защото то съществува — не е абстрактен обект, а нещо, което може да даде на хората представа по относително точен и практичен начин. Независимо дали го гледате от двуизмерна, или от триизмерна перспектива, не е нужно да си представяте съществуването му, защото това е нещо, което всъщност съществува реално. Въпреки че използването на думата „безмерна“, за да се опише Божията любов, може да създава усещането за опит за количествено определяне на Неговата любов, тя създава и усещането, че любовта Му е неизмерима. Казвам, че Божията любов може да се определи количествено, защото любовта Му не е безсъдържателна, нито е легенда. По-скоро тя е нещо, което е общо за всички неща под Божието господство, нещо, на което се наслаждават всички създания в различна степен и от различни гледни точки. Въпреки че хората не могат да я видят или докоснат, тази любов дава храна и живот на всички неща, тъй като се разкрива малко по малко, докато са живи, а те я отчитат и свидетелстват за Божията любов, на която се наслаждават във всеки един момент. Казвам, че Божията любов е неизмерима, защото за хората е трудно да проумеят тайнството за Бог, Който осигурява ресурс и храни всички неща, както им е трудно да разберат и Божиите мисли за всички неща и особено онези за човечеството. Тоест никой не знае колко кръв и сълзи е пролял Създателят за човечеството. Никой не може да проумее, никой не може да разбере дълбочината или тежестта на любовта, която Създателят изпитва към човечеството, което Той е създал със Собствените Си ръце. Описвам Божията любов като „безмерна“, за да помогна на хората да оценят и разберат нейния обхват и реалността на нейното съществуване. Това е и за да могат хората по-задълбочено да разберат действителното значение на думата „Създател“ и да придобият по-дълбоко разбиране за истинското значение на названието „творение“. Обикновено какво описва думата „необятен“? В повечето случаи се използва, за да се опише океана или вселената, например: „необятната вселена“ или „необятния океан“. Обширността и тихата дълбочина на вселената са отвъд човешкото разбиране; това завладява човешкото въображение и е нещо, към което хората изпитват огромно възхищение. Нейната тайнственост и дълбочина са пред очите им, но са недостижими. Когато мислиш за океана, мислиш за неговата обширност — той изглежда безграничен и можеш да почувстваш неговата тайнственост и огромната му способност да побира неща. Затова използвах думата „необятна“, за да опиша Божията любов, за да помогна на хората да почувстват колко ценна е тя, да почувстват дълбоката красота на Неговата любов и че силата на Божията любов е безкрайна и необятна. Използвах тази дума, за да помогна на хората да почувстват светостта на Неговата любов и достойнството и ненакърнимостта на Бог, които се разкриват чрез Неговата любов. Сега смятате ли, че „необятна“ е подходяща дума за описване на Божията любов? Може ли Божията любов да се мери с тези две думи — „безмерна“ и „необятна“? Напълно! В човешкия език само тези две думи са донякъде подходящи и са относително близки до описанието на Божията любов. Не смятате ли, че е така? Ако бях поискал от вас да опишете Божията любов, щяхте ли да използвате тези две думи? Най-вероятно нямаше да ги използвате, защото вашето разбиране и оценяване на Божията любов е ограничено в рамките на двуизмерната перспектива и не се е издигнало до висотата на триизмерното пространство. Затова, ако бях поискал от вас да опишете Божията любов, щяхте да почувствате, че не намирате думите, а може би дори щяхте да останете безмълвни. Може да ви е трудно да разберете двете думи, за които говорих днес, а може просто да не сте съгласни. Това само показва, че вашето вникване и разбиране за Божията любов са повърхностни и ограничени до тесен обхват. Казвал съм и преди, че Бог е безкористен; спомняте си тази дума — „безкористен“. Възможно ли е Божията любов да се опише само като безкористна? Това не е ли твърде стеснено разбиране? Трябва да размишлявате повече върху този въпрос, за да можете да извлечете полза от него.

Написаното по-горе е това, което видяхме за Божия нрав и Неговата същина от първото чудо. Въпреки че това е история, която хората четат от няколко хиляди години, тя има прост сюжет и позволява на хората да видят просто явление, но в този прост сюжет можем да видим нещо по-ценно, а именно — Божия нрав и това, което Той притежава и представлява. Тези неща, които Той притежава и представлява, показват Самия Бог и са израз на Собствените Му мисли. Когато Бог изразява мислите Си, това е израз на гласа на Неговото сърце. Той се надява, че ще има хора, които могат да Го разберат, да Го познаят и да осъзнаят волята Му, и които могат да чуят гласа на сърцето Му и ще са способни активно да съдействат, за да изпълнят Неговата воля. Тези неща, които Господ Исус извърши, бяха безгласен израз на Бог.

След това нека разгледаме следния откъс: „Възкресяването на Лазар прославя Бог“.

С какви впечатления оставате, след като прочетете този откъс? Значението на това чудо, което Господ Исус извърши, беше много по-голямо от предишното, защото няма по-удивително чудо от това да върнеш мъртвец от гроба. В онази епоха беше изключително важно Господ Исус да извърши нещо подобно. Тъй като Бог се въплъти, хората можеха да видят само Неговата физическа външност, практическата Му страна и незначителния Му аспект. Дори и някои хора да виждаха и разбираха част от Неговия характер или някои специални способности, които Той изглежда притежаваше, никой не знаеше откъде идва Господ Исус, кой е Той в действителност в същината Си и какви други неща всъщност е способен да направи. Всичко това беше непознато за човечеството. Толкова много хора искаха да намерят доказателство, за да отговорят на тези въпроси за Господ Исус и да узнаят истината. Можеше ли Бог да направи нещо, за да докаже Собствената Си идентичност? За Бог това беше безпроблемно и лесно. За да докаже Своята идентичност и същина, Той можеше да направи нещо навсякъде, по всяко време, но Бог вършеше нещата по Свой начин — по план и на етапи. Той не вършеше нищо безразборно, а търсеше подходящия момент и подходящата възможност да направи нещо, което би позволил на човека да види, нещо, което наистина беше пропито със смисъл. По този начин Той доказа Своята власт и идентичност. Тогава можеше ли възкресяването на Лазар да докаже идентичността на Господ Исус? Нека да разгледаме следния откъс от писанието: „Като изрече това, извика със силен глас: Лазаре, излез навън! Умрелият излезе…“. Когато Господ Исус направи това, Той каза само едно нещо: „Лазаре, излез навън!“. Тогава Лазар излезе от гроба си — това беше постигнато само с няколко думи, изречени от Господ. През това време Господ Исус не издигна олтар и не извърши никакви други действия. Той само каза това единствено нещо. Дали това трябва да се нарече чудо, или заповед? Или беше някаква магия? На пръв поглед изглежда, че може да се нарече чудо, и ако го погледнете от съвременна гледна точка, разбира се, все още можете да го наречете чудо. Със сигурност обаче не можеше да се счита за магия от рода на тази, която може да призове душа от отвъдното, и в никакъв случай не беше каквото и да е магьосничество. Правилно е да се каже, че това чудо беше най-нормалното, малко проявление на властта на Създателя. Това е властта и силата на Бог. Бог има властта да накара човек да умре, духът му да напусне тялото му и да се върне в Хадес или където другаде трябва да отиде. Бог определя кога да умре човек и мястото, на което да отиде след смъртта. Той може да взема тези решения по всяко време и навсякъде, неограничаван от хора, събития, предмети, пространство или география. Ако иска да го направи, Той може да го направи, защото всички неща и живи същества са под Негово управление и всички неща се раждат, живеят и загиват от Неговото слово и Неговата власт. Той може да възкреси мъртвец и това също е нещо, което Той може да направи по всяко време и навсякъде. Това е властта, която единствено Създателят притежава.

Когато Господ Исус извършваше неща като връщането на Лазар от мъртвите, Неговата цел беше да даде доказателство на хората, да покаже на Сатана и да помогне на хората и на Сатана да разберат, че всичко, свързано с човечеството, с живота и смъртта на хората, се определя от Бог и че въпреки че се е въплътил, Той продължава да управлява физическия свят, който може да се види, както и духовния свят, който хората не могат да видят. Това беше, за да знаят хората и Сатана, че нищо, свързано с човечеството, не се контролира от Сатана. Това беше разкриване и проявление на Божията власт, а също и начин Бог да изпрати послание до всички неща, че животът и смъртта на човечеството са в Божиите ръце. Възкресяването на Лазар от Господ Исус е един от начините, по които Създателят поучава и наставлява човечеството. Това беше конкретно действие, в което Той използва Своята сила и власт, за да наставлява човечеството и да му осигури ресурс. Това беше начин, по който Създателят, без да използва слово, позволява на човечеството да види истината, че Той управлява всички неща. Това беше начин Той да каже на човечеството чрез практически действия, че няма друго спасение освен чрез Него. Това мълчаливо средство, което Той използва, за да наставлява човечеството, е вечно, незаличимо и носи на човешките сърца разтърсване и просветление, които никога не могат да избледнеят. Възкресяването на Лазар прослави Бог — то оказа дълбоко въздействие върху всеки един от Божиите последователи. То укрепва здраво разбирането и проникновението у всеки човек, който разбира задълбочено това събитие, че само Бог може да управлява живота и смъртта на хората. Въпреки че Бог има такава власт и въпреки че Той изпрати послание за Своята върховна власт над живота и смъртта на хората чрез възкресяването на Лазар, това не беше основното Му дело. Бог никога не върши безсмислени неща. Всяко нещо, което Той върши, има голяма стойност и е превъзходно бижу в съкровищница. Той категорично не би направил „излизането на човек от гроба“ основна или единствена цел или елемент на Своето дело. Бог не върши нищо, което е лишено смисъл. Възкресяването на Лазар като еднократно събитие е достатъчно, за да покаже Божията власт и да докаже идентичността на Господ Исус. Ето защо Господ Исус не повтори този вид чудо. Бог върши нещата според Собствените Си принципи. На човешки език може да се каже, че Бог занимава ума Си само със сериозни въпроси. Тоест, когато Бог върши нещо, Той не се отклонява от целта на Своето дело. Той знае какво иска да извърши на този етап от делото, какво иска да постигне и ще работи стриктно според Своя план. Ако един покварен човек притежаваше такава способност, той щеше да мисли само как да разкрие способностите си, така че другите да разберат колко страхотен е той, за да му се поклонят, за да може да ги контролира и да ги завладее. Това е злото, което идва от Сатана — това се нарича поквара. Бог не притежава такъв нрав и такава същина. Целта на това, което Той прави, не е да се изтъкне, а да даде на човечеството повече откровение и напътствие и затова хората виждат много малко примери в Библията за подобни събития. Това не означава, че силите на Господ Исус са били ограничени или че Той не е бил способен на такива неща. Просто Бог не е искал да го направи, защото възкресяването на Лазар от Господ Исус имаше много практическо значение, а също и защото основното дело на въплъщаването на Бог не беше да върши чудеса, не беше да връща хора от света на мъртвите, а беше дело на изкупление за човечеството. И така, голяма част от делото, което Господ Исус извърши, беше да учи хората, да им осигурява ресурс и да им помага, а събития като възкресяването на Лазар бяха само малка част от служението на Господ Исус. Нещо повече, може да се каже, че „самоизтъкването“ не е част от Божията същина, така че Господ Исус не е полагал усилия да проявява сдържаност, като не е показал повече чудеса, нито това се е дължало на ограничения на средата, и със сигурност не се е дължало на липса на сила.

Когато Господ Исус върна Лазар от мъртвите, Той използва само тези три думи: „Лазаре, излез навън!“. Той не каза нищо друго освен това. И така, какво показват тези думи? Те показват, че Бог може да постигне всичко чрез словата Си, включително да възкреси мъртвец. Когато Бог създаде всички неща, когато създаде света, Той го направи със слова — изречени заповеди, слова с власт, и по този начин всички неща бяха създадени, и така беше постигнато това. Тези три думи, изречени от Господ Исус, бяха точно като словата, изречени от Бог, когато Той създаде небето, земята и всички неща; по същия начин те притежаваха Божията власт и силата на Създателя. Всички неща се оформиха и се запазиха благодарение на словата от Божиите уста; и по същия начин Лазар излезе от гроба си благодарение на словата от устата на Господ Исус. Това беше властта на Бог, проявена и осъществена в Неговото въплъщение. Този тип власт и способност принадлежаха на Създателя и на Човешкия Син, в Когото се въплъти Създателят. Това е разбирането, на което Бог учи човечеството, като връща Лазар от мъртвите. Сега ще завършим обсъждането на тази тема тук. След това нека прочетем още малко от писанията.

10. Осъждането на Исус от фарисеите

Марк 3:21-22 А близките Му, като чуха това, отидоха, за да Го приберат; защото казваха, че не бил на Себе Си. И книжниците, които бяха слезли от Йерусалим, казваха, че Той има Веелзевул и че изгонва бесовете чрез началника на бесовете.

11. Упрекът на Исус към фарисеите

Матей 12:31-32 Затова ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости. И ако някой каже дума против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой каже дума против Святия Дух, няма да му се прости — нито в този свят, нито в бъдещия.

Матей 23:13-15 Но горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото затваряте небесното царство пред хората, понеже самите вие не влизате, нито оставяте желаещите да влязат. Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери, защото изпояждате домовете на вдовиците, дори и когато за показ дълго се молите; затова ще приемете по-голямо осъждане. Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери! Защото обикаляте море и суша, за да направите един човек прозелит; и когато стане такъв, правите го рожба на пъкъла два пъти повече от вас.

Двата откъса по-горе са различни по съдържание. Нека първо да разгледаме първия откъс — осъждането на Исус от фарисеите.

Според Библията оценката на фарисеите за Самия Исус и нещата, които Той върши, е: „(…) казваха, че не бил на Себе Си. (…) Той има Веелзевул и че изгонва бесовете чрез началника на бесовете“ (Марк 3:21-22). Преценката на книжниците и фарисеите за Господ Исус не беше просто подражание на словата на други хора, нито беше необосновано предположение — това беше заключението, което те направиха за Господ Исус от това, което видяха и чуха за Неговите действия. Въпреки че заключението им привидно беше направено в името на справедливостта и на хората им изглеждаше, като че ли е основателно, арогантността, с която те съдеха Господ Исус, беше трудна за овладяване дори за тях. Безумната енергия на омразата им към Господ Исус разкриваше собствените им необуздани амбиции и злите им сатанински физиономии, както и злата им природа, с която се противопоставяха на Бог. Нещата, които казаха, за да осъдят Господ Исус, бяха продиктувани от техните необуздани амбиции, ревността и грозната и злонамерена природа на тяхната враждебност към Бог и истината. Те не изследваха източника на действията на Господ Исус, нито изследваха същността на това, което Той каза или направи. По-скоро сляпо, в състояние на безумна възбуда и с умишлена злоба, те атакуваха и поставяха под съмнение това, което Той беше направил. Те стигнаха дотам, че съзнателно клеветяха Неговия Дух, тоест Светия Дух, Който е Божият Дух. Това имаха предвид, когато казаха, „че не бил на Себе Си“, „Веелзевул“ и „началника на бесовете“. Тоест те казаха, че Божият Дух е Веелзевул и началник на бесовете. Те характеризираха като лудост делото на въплътения Божи Дух, Който се беше облякъл в плът. Те не само хулеха Божия Дух като Веелзевул и началник на бесовете, но и осъдиха Божието дело и осъдиха и похулиха Господ Исус Христос. Същността на тяхната съпротива и богохулство беше съвсем същата като същността на съпротивата и богохулството срещу Бог от страна на Сатана и демоните. Те не просто представляваха покварени хора, а по-скоро бяха въплъщение на Сатана. Те бяха проводник за Сатана сред човечеството и бяха съучастници и лакеи на Сатана. Същността на тяхното богохулство и тяхното очерняне на Господ Исус Христос беше борбата им с Бог за статут, съревноваването им с Бог и безкрайното им изпитване на Бог. Същността на тяхната съпротива срещу Бог и враждебното им отношение към Него, както и техните думи и мисли, директно хулеха и разгневяваха Божия Дух. Така Бог определи разумна присъда въз основа на това, което те казаха и направиха, и Бог определи делата им да бъдат грях на богохулство срещу Светия Дух. Този грях е непростим както в този, така и в бъдещия свят, както се вижда от следния откъс от писанието: „хулата против Духа няма да се прости“ и „ако някой каже дума против Святия Дух, няма да му се прости — нито в този свят, нито в бъдещия“. Днес нека поговорим за истинското значение на тези слова от Бог: „няма да му се прости — нито в този свят, нито в бъдещия“. Тоест нека демистифицираме как Бог изпълнява словата: „няма да му се прости — нито в този свят, нито в бъдещия“.

Всичко, за което говорихме, е свързано с Божия нрав и Неговото отношение към хората, събитията и нещата. Естествено, двата откъса по-горе не са изключение. Забелязахте ли нещо в тези два откъса от писанието? Някои казват, че в тях виждат Божия гняв. Други казват, че виждат онази страна на Божия нрав, която не търпи оскърбление от човечеството, и че ако хората правят нещо, което е богохулно според Бог, тогава те няма да получат Неговата прошка. Въпреки факта, че в тези два откъса хората виждат и възприемат Божия гняв и нетърпимост към оскърблението от човечеството, те все още не разбират истински Неговото отношение. В тези два откъса се подразбират скрити препратки към истинското отношение на Бог и Неговия подход към онези, които Го хулят и разгневяват. Отношението и подходът Му показват истинското значение на следния откъс: „Ако някой каже дума против Святия Дух, няма да му се прости — нито в този свят, нито в бъдещия“. Когато хората богохулстват срещу Него и когато Го разгневяват, Той издава присъда и тази присъда е краят, определен от Него. В Библията присъдата е описана по следния начин: „Затова ви казвам: Всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости“ (Матей 12:31), и „Но горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери!“ (Матей 23:13). Дали обаче в Библията е записано какъв е краят на тези книжници и фарисеи, както и на онези хора, които са казали, че Господ Исус е луд, за да говори такива неща? Записано ли е да са понесли някакво наказание? Не, това може да се каже със сигурност. Да кажеш „Не“ тук не означава, че не е имало такъв запис, а всъщност само, че не е имало край, който да може да се види с човешко око. Да се каже, че „не е записано“, изяснява въпроса за Божието отношение и принципи за справяне с определени неща. Бог не си затваря очите и не е глух за хората, които Го хулят или Му се противопоставят, или дори за онези, които злословят срещу Него — хора, които умишлено Го нападат, злепоставят и проклинат — а по-скоро Той има ясно отношение към тях. Той презира тези хора и ги осъжда в сърцето Си. Той дори открито заявява какъв ще бъде техният край, за да знаят хората, че Той има ясно отношение към онези, които Го хулят, и да знаят как Той ще определи тяхната съдба. След като Бог каза тези неща обаче, хората рядко можеха да видят истината за това как Бог ще се справи с онези хора и не можеха да разберат принципите, които стоят зад този край, който Бог им определи, и зад присъдата, която им издаде. Тоест хората не могат да видят конкретния подход и методите на Бог за справяне с тях. Това е свързано с принципите на Божието дело. Бог използва възникването на фактите, за да се справи със злото поведение на някои хора. Тоест Той не обявява греха им и не определя техния край, а по-скоро директно използва възникването на фактите, за да им наложи наказание и справедливо възмездие. Когато тези факти са налице, плътта на хората е тази, която търпи наказание, което означава, че наказанието е нещо, което може да се види с просто око. Когато се справя със злото поведение на някои хора, Бог просто ги проклина със слова и гневът Му също се излива върху тях, но наказанието, което получават, може да е нещо, което хората не могат да видят. Въпреки това, този вид край може да бъде дори по-сериозен от края, който хората могат да видят, като например да бъдат наказани или убити. Това е така, защото при положение, че Бог е решил да не спасява този тип хора, да не проявява повече милост или великодушие към тях и да не им предоставя повече възможности, тогава отношението, което Той възприема към тях, е да ги остави настрана. Какъв е смисълът тук на израза „да ги остави настрана“? Основното значение на този израз е да се остави нещо на една страна, да се игнорира и повече да не му се обръща внимание. Но тук, когато Бог остави някого настрана, има две различни обяснения за това значение: първото обяснение е, че Той е предал живота на този човек и всичко, свързано с него, на Сатана, за да се разправи с него, и Бог вече няма да бъде отговорен и повече няма да управлява този човек. Независимо дали този човек е луд, или глупав, дали е жив, или мъртъв, и дали е изпаднал в ада за наказанието си, нищо от това няма да има каквото и да било общо с Бог. Това би означавало, че такова създание няма да има нищо общо със Създателя. Второто обяснение е, че Бог е определил, че Самият Той иска да направи нещо с този човек, със собствените Си ръце. Възможно е Той да използва труда на този човек или да го използва като контраст. Възможно е Той да има специален начин да се справя с този тип хора, специален начин да се отнася към тях, точно както с Павел например. Това е принципът и отношението в Божието сърце, чрез които Той е решил да се справи с този вид хора. Така че, когато хората се противопоставят на Бог, клеветят Го и богохулстват, ако накърняват Неговия нрав или когато превишават границата на Неговото търпение, тогава последствията са невъобразими. Най-тежкото последствие е Бог да предаде живота им и всичко, свързано с тях, на Сатана веднъж завинаги. Те няма да получат прошка през цялата вечност. Това означава, че този човек е станал храна в устата на Сатана, играчка в ръцете му и от този момент нататък Бог вече няма нищо общо с него. Можете ли да си представите каква мъка е била, когато Сатана е изкушавал Йов? Дори при условие, че на Сатана не му е било позволено да навреди на живота на Йов, Йов все пак е страдал много. А не е ли още по-трудно да си представим опустошенията, които Сатана би нанесъл на някого, който му е бил напълно предаден, който е изцяло в неговите ръце, който съвсем е изгубил Божията грижа и милост, който вече не е под властта на Създателя, който е бил лишен от правото да Го почита и правото да бъде създание под Божията власт, и чиято връзка с Господаря на творението е напълно прекъсната? Преследването на Йов от Сатана беше нещо, което можеше да се види с човешко око, но ако Бог предаде нечий живот на Сатана, последствията са отвъд човешкото въображение. Например някои хора могат да се преродят като крава или магаре, а други могат да бъдат обсебени и обладани от нечисти, зли духове и т.н. Такъв е краят на някои от хората, които Бог предава на Сатана. На пръв поглед изглежда, че онези хора, които се подиграваха, клеветяха, осъждаха и хулеха Господ Исус, не са понесли никакви последствия. В действителност обаче Бог има подход за справяне с всичко. Той може да не използва ясен език, за да каже на хората какъв е изходът от това как се справя с всеки тип хора. Понякога Той не говори директно, а по-скоро направо действа. Това, че Той не говори за това, не означава, че няма край — всъщност в такъв случай е възможно краят да е дори още по-сериозен. На пръв поглед може да изглежда, че има хора, към които Бог не изразява изрично Своето отношение, но всъщност Бог отдавна не иска да им обръща внимание. Той не иска да ги вижда повече. Заради нещата, които са извършили, и поведението им, заради тяхната природа същност, Бог единствено иска да изчезнат от погледа Му, иска направо да ги предаде на Сатана, да предаде духа, душата и тялото им на Сатана и да му позволи да постъпи с тях, както пожелае. Ясно е до каква степен Бог ги ненавижда, до каква степен е отвратен от тях. Ако човек разгневи Бог до такава степен, че Бог дори да не иска да го вижда повече и да е готов напълно да се откаже от него, до степен, в която Той дори не иска да се справя с него — ако се стигне дотам, че да го предаде на Сатана, за да прави той, каквото пожелае, да позволи на Сатана да го контролира, да го погълне и да се отнася с него, както пожелае — тогава с този човек съвсем е свършено. Правото му да бъде човешко същество е окончателно отменено и правото му да бъде създание на Божието творение е прекратено. Нима това не е най-тежкото наказание?

Всичко изброено по-горе е пълно обяснение на словата: „няма да му се прости — нито в този свят, нито в бъдещия“ и също така служи като прост коментар на тези откъси от писанията. Вярвам, че сега всички вие разбирате това.

Сега нека прочетем следните откъси от писанието.

12. Словата на Исус към Неговите ученици след възкресението Му

Йоан 20:26-29 И след осем дни учениците Му пак бяха вътре; и Тома беше с тях. Исус дойде, когато вратите бяха заключени, застана на средата и каза: Мир вам! Тогава каза на Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми, и дай ръката си и я сложи в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Тома Му отговори: Господ мой и Бог мой! Исус му каза: Понеже Ме видя, Тома, ти повярва; блажени онези, които, без да видят, са повярвали.

Йоан 21:16-17 Пак му каза втори път: Симон, сине на Йоан, обичаш ли Ме? Отвърна Му: Да, Господи, Ти знаеш, че Те обичам. Той Му каза: Паси овцете Ми. Каза му трети път: Симон, сине на Йоан, обичаш ли Ме? Петър се натъжи за това, че трети път му каза: Обичаш ли Ме? и Му отговори: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Исус му каза: Паси овцете Ми.

В тези откъси се разказва за някои неща, които Господ Исус е направил и казал на учениците Си след възкресението Си. Първо, нека да разгледаме всички разлики, които може да има у Господ Исус преди и след възкресението. Той все още ли беше същият Господ Исус от отминалите дни? Писанията съдържат следния стих, който описва Господ Исус след възкресението: „Исус дойде, когато вратите бяха заключени, застана на средата и каза: Мир вам!“. Пределно ясно е, че Господ Исус по онова време вече не е обитавал плътско тяло, а че сега е в духовно тяло. Това беше така, защото Той се беше извисил над ограниченията на плътта; въпреки че вратата беше затворена, Той пак можеше да дойде сред хората и да им позволи да Го видят. Това е най-голямата разлика между Господ Исус след възкресението и Господ Исус, живял в плът преди възкресението. Въпреки че нямаше разлика между появата на духовното тяло в онзи момент и външния вид на Господ Исус, какъвто беше преди, Господ Исус в онзи момент беше започнал да се чувства като чужденец за хората, защото Той се беше превърнал в духовно тяло, след като беше възкръснал от мъртвите, и в сравнение с предишната Му плът, това духовно тяло беше по-озадачаващо и объркващо за хората. Това създаде и по-голяма отдалеченост между Господ Исус и хората, а хората почувстваха в сърцата си, че Господ Исус в онзи момент е станал по-загадъчен. Тези познания и чувства от страна на хората изведнъж ги върнаха към епохата на вяра в един невидим и неосезаем Бог. Затова първото нещо, което Господ Исус направи след възкресението Си, беше да позволи на всички да Го видят, за да потвърдят, че Той съществува, и да потвърдят факта на Неговото възкресение. Освен това, извършеното от Него действие възстанови връзката Му с хората, каквато беше по времето, когато Той работеше в плът, когато Той беше Христос, Когото те можеха да видят и докоснат. Едно от последствията от това е, че хората нямаха никакво съмнение, че Господ Исус е възкръснал от мъртвите, след като е бил прикован на кръста, а и не се съмняваха в делото за изкупление на човечеството на Господ Исус. Друго последствие е, че фактът, че Господ Исус се яви на хората след Своето възкресение и им позволи да Го видят и докоснат, твърдо стабилизира човечеството в Епохата на благодатта, като гарантира, че от този момент нататък хората няма да се върнат към предишната Епоха на закона въз основа на предположението, че Господ Исус е „изчезнал“ или че си е „отишъл, без да каже нито дума“. По този начин Той гарантира, че те ще продължат да вървят напред, да следват ученията на Господ Исус и делото, което Той е извършил. Така официално се откри нов етап от делото в Епохата на благодатта и от този момент нататък хората, които са живели под закона, официално излязоха от закона и навлязоха в нова епоха, с ново начало. Това са многостранните значения на явяването на Господ Исус пред човечеството след възкресението.

Тъй като Господ Исус сега обитаваше духовно тяло, как можеха хората да Го докоснат и да Го видят? Този въпрос засяга значимостта на явяването на Господ Исус пред човечеството. Забелязахте ли нещо в откъсите от писанието, които току-що прочетохме? По принцип духовните тела не могат да бъдат видени или докоснати, а след възкресението делото, което Господ Исус беше поел, вече беше завършено. Затова на теория абсолютно нищо не налагаше Той да се връща сред хората в първоначалния Си образ, за да се срещне с тях, но явяването на духовното тяло на Господ Исус пред хора като Тома направи значимостта на Неговото явяване по-конкретна, така че да проникне по-дълбоко в сърцата на хората. Когато дойде при Тома, Той позволи на съмняващия се Тома да докосне ръката Му и му каза: „Дай ръката си и я сложи в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“. Тези слова и действия не бяха неща, които Господ Исус искаше да каже и да направи чак след като възкръсне; всъщност това бяха неща, които Той искаше да каже и направи, преди да бъде прикован на кръста, защото съмненията на Тома не са започнали едва тогава, а са го съпътствали през цялото време, докато е следвал Господ Исус. Очевидно е, че още преди да бъде прикован на кръста, Господ Исус е разбирал хората като Тома. И така, какво можем да видим от това? След възкресението Си Той все още беше същият Господ Исус. Същината Му не се беше променила. Тук обаче беше Господ Исус, Който беше възкръснал от мъртвите и се беше завърнал от духовния свят в Своя първоначален образ, с първоначалния Си нрав и с разбирането Си за човечеството от времето, когато Той беше в плът, затова Той отиде първо при Тома и позволи на Тома да докосне реброто Му, за да позволи на Тома не само да види духовното Му тяло след възкресението, но и да позволи на Тома да докосне и почувства, че духовното Му тяло съществува, и да се освободи напълно от съмненията си. Преди Господ Исус да бъде прикован на кръста, Тома винаги се е съмнявал, че Той е Христос, и беше неспособен да повярва. Вярата му в Бог се основаваше само на това, което можеше да види със собствените си очи, това, което можеше да докосне със собствените си ръце. Господ Исус добре разбираше вярата на този тип хора. Те вярваха единствено в Бог на небето и изобщо не вярваха в Този, изпратен от Бог, или в Христос в плът, нито искаха да Го приемат. За да може Тома да признае и да повярва в съществуването на Господ Исус и в това, че Той наистина е въплътен Бог, Той позволи на Тома да протегне ръка и да докосне реброто Му. Дали съмнението на Тома беше различно преди и след възкресението на Господ Исус? Той все се съмняваше и освен ако духовното тяло на Господ Исус не му се яви лично и не му позволи да докосне белезите от гвоздеи по тялото Му, никой и по никакъв начин не можеше да разсее съмненията му и да го накара да се откаже от тях. И така, от момента, в който Господ Исус позволи на Тома да докосне реброто Му и го остави наистина да почувства съществуването на белезите от гвоздеите, съмнението на Тома изчезна и той наистина знаеше, че Господ Исус е възкръснал, и призна и повярва, че Господ Исус е истинският Христос и въплътеният Бог. Въпреки че в този момент Тома вече не се съмняваше, той беше загубил завинаги възможността да се срещне с Христос. Той бе загубил завинаги възможността да бъде заедно с Него, да Го следва, да Го познава. Той беше загубил възможността Христос да го доведе до съвършенство. Явяването на Господ Исус и Неговите слова са заключение и присъда за вярата на онези, които бяха изпълнени със съмнения. Той използва действителните Си слова и действия, за да каже на съмняващите се, да каже на онези, които вярват само в Бог на небето, но не вярват в Христос, че Бог не одобрява вярата им, нито одобрява това, че Го следват, докато се съмняват в Него. Денят, в който те напълно повярват в Бог и Христос, можеше да бъде само денят, в който Бог завърши Своето велико дело. Разбира се, този ден беше и денят, в който беше произнесена присъда над техните съмнения. Отношението им към Христос определяше съдбата им, а упоритото им съмнение означаваше, че вярата им не им дава резултат, а упоритостта им означаваше, че надеждите им са напразни. Тъй като вярата им в Бог на небето се подхранваше от илюзии, а съмнението им към Христос всъщност беше истинското им отношение към Бог, въпреки че докоснаха белезите от гвоздеи по тялото на Господ Исус, вярата им все още беше безполезна и краят им можеше да бъде описан само като наливане на вода в решето — всичко беше напразно. Това, което Господ Исус каза на Тома, беше и Негов много ясен начин да каже на всеки човек: възкръсналият Господ Исус е Господ Исус, Който прекара тридесет и три години и половина в работа сред човечеството. Въпреки че е бил прикован на кръста и е преминал през долината на смъртта и въпреки че е изживял възкресение, Той не е претърпял никаква промяна в нито един аспект. Въпреки че сега Той имаше белези от гвоздеи по тялото Си и въпреки че беше възкръснал и излязъл от гроба, Неговият нрав, Неговото разбиране за човечеството и Неговите намерения към човечеството не се бяха променили ни най-малко. Освен това Той казваше на хората, че е слязъл от кръста, победил е греха, преодолял е страданието и е победил смъртта. Белезите от гвоздеи бяха само доказателство за Неговата победа над Сатана, доказателство, че е принос за грях за успешното изкупление на цялото човечество. Той казваше на хората, че вече е поел греховете на човечеството и че е завършил Своето дело на изкупление. Когато се върна да види учениците Си, Той им каза следното послание чрез Своето явяване: „Аз съм все още жив, все още съществувам; днес Аз наистина стоя пред вас, за да можете да Ме видите и докоснете. Винаги ще бъда с вас“. Господ Исус искаше и да използва случая с Тома като предупреждение за бъдещите поколения: въпреки че не можеш нито да видиш, нито да докоснеш Господ Исус във вярата си в Него, ти си благословен поради истинската си вяра и можеш да видиш Господ Исус заради истинската си вяра, а такъв човек е благословен.

Тези слова, записани в Библията, които Господ Исус изрече, когато се яви на Тома, са от голяма полза за всички хора през Епохата на благодатта. Явяването Му пред Тома и словата, които Той му каза, оказаха дълбоко влияние върху следващите поколения; те имат вечна значимост. Тома представлява такъв тип хора, които вярват в Бог, но се съмняват в Бог. Те са подозрителни по природа, имат зловещи сърца, коварни са и не вярват в нещата, които Бог може да постигне. Те не вярват в Божието всемогъщество и Неговото върховенство, нито вярват във въплътения Бог. Възкресението на Господ Исус обаче напълно се противопостави на тези техни качества и им даде възможност да открият собствените си съмнения, да разпознаят собствените си съмнения и да признаят собственото си предателство, като по този начин наистина повярваха в съществуването и възкресението на Господ Исус. Случилото се с Тома беше предупреждение и предпазна мярка за следващите поколения, за да могат повече хора да са предупредени и да не се съмняват като Тома, и че ако се изпълнят със съмнения, тогава ще потънат в мрака. Ако следваш Бог, но подобно на Тома все искаш да докоснеш Господното ребро и белезите Му от гвоздеи, за да потвърдиш, да провериш, да разсъждаваш дали Бог съществува, или не, тогава Бог ще те изостави. Затова Господ Исус изисква от хората да не бъдат като Тома и да не вярват само на това, което могат да видят със собствените си очи, а да бъдат чисти, честни хора, да не таят съмнения към Бог, а просто да вярват в Него и да Го следват. Такива хора са благословени. Това е много малко изискване, което Господ Исус поставя към хората, и е предупреждение за Неговите последователи.

Такова е отношението на Господ Исус към онези, които са изпълнени със съмнения. И така, какво каза и направи Господ Исус за онези, които са способни искрено да вярват в Него и да Го следват? Това ще разгледаме по-нататък чрез диалога между Господ Исус и Петър.

В този разговор Господ Исус многократно пита Петър едно нещо: „Симоне, сине на Йоан, обичаш ли Ме?“. Това е по-висок стандарт, който Господ Исус изисква от хора като Петър след възкресението Си — хора, които наистина вярват в Христос и се стремят да обичат Господ. Този въпрос беше нещо като разследване и разпит, но още повече — това беше изискване и очакване към хората като Петър. Господ Исус използва този метод на разпитване, така че хората да се замислят върху себе си, да се вгледат в себе си и да се запитат: какви са изискванията на Господ Исус към хората? Обичам ли Господ? Дали съм човек, който обича Бог? Как трябва да обичам Бог? Въпреки че Господ Исус зададе само този въпрос на Петър, всъщност в сърцето Си, като питаше Петър, Той искаше да използва тази възможност, за да зададе същия въпрос на повече хора, които се стремят да обичат Бог. Единствено Петър беше благословен да представлява този тип хора и да получи тези въпроси от устата на Самия Господ Исус.

В сравнение със следните слова, които Господ Исус каза на Тома след възкресението Си: „Дай ръката си и я сложи в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ“, Неговият трикратно повторен въпрос към Петър „Симоне, сине на Йоан, обичаш ли Ме?“ позволява на хората да почувстват по-добре строгостта в отношението на Господ Исус и неотложността, която Той чувства, докато задава въпросите Си. Що се отнася до съмняващия се Тома, с неговата измамна природа, Господ Исус му позволи да протегне ръка и да докосне белезите от гвоздеи по тялото Му, което го накара да повярва, че Господ Исус е възкръсналият Човешки Син и да признае факта, че Господ Исус е Христос. И въпреки че Господ Исус не смъмри строго Тома и не изрази словесно ясна присъда за него, Той все пак използва практически действия, за да покаже на Тома, че го разбира, като същевременно проявява Своето отношение и решителност към този тип хора. Изискванията и очакванията на Господ Исус към този тип хора не могат да се видят от казаното от Него, защото хора като Тома просто нямат и частица истинска вяра. Изискванията на Господ Исус към тях стигат само дотук, но отношението, което Той разкри към хора като Петър, е съвсем различно. Той не изискваше Петър да протегне ръка и да докосне белезите Му от гвоздеите, нито каза на Петър: „Не бъди невярващ, а вярващ“. Вместо това, Той многократно зададе на Петър един и същи въпрос. Въпросът провокираше мисълта и беше смислен, беше въпрос, който не може да не накара всеки последовател на Христос да изпитва угризения и страх, но и да почувства тревожното, скръбно настроение на Господ Исус. А когато изпитват силна болка и страдание, хората са по-способни да разберат загрижеността на Господ Исус Христос и Неговата грижа; те осъзнават Неговото сериозно учение и строгите изисквания към чистите, честни хора. Въпросът на Господ Исус позволява на хората да почувстват, че очакванията на Господ към хората, разкрити в тези прости слова, не са само да вярват в Него и да Го следват, а да постигнеш любов, да обичаш своя Господ и своя Бог. Такава любов е грижовна и покорна. Това са хора, които живеят за Бог, умират за Бог, посвещават всичко на Бог, дават всичко от себе си и отдават всичко за Бог. Този вид любов дава на Бог и утеха, като Му позволява да се наслаждава на свидетелството и да бъде спокоен. Това е отплатата на човечеството към Бог, отговорността, задължението и дългът на човека и е пътят, който хората трябва да следват през целия си живот. Тези три въпроса бяха изискване и призив, които Господ Исус отправи към Петър и към всички хора, които искат да бъдат доведени до съвършенство. Именно тези три въпроса накараха и мотивираха Петър да следва своя житейски път докрай и именно тези въпроси на раздяла с Господ Исус накараха Петър да тръгне по пътя към довеждането си до съвършенство, накараха го заради любовта му към Господ да се грижи за сърцето на Господ, да се подчини на Господ, да предлага утеха на Господ и да посвети целия си живот и цялото си същество заради тази любов.

През Епохата на благодатта Божието дело беше предназначено предимно за два типа хора. Първият беше типът човек, който вярваше в Него и Го следваше, който можеше да изпълнява заповедите Му и да носи кръста, и който можеше да се придържа към пътя на Епохата на благодатта. Този тип хора щяха да получат Божиите благословии и щяха да се радват на Божията благодат. Вторият тип хора бяха хората като Петър — хора, които можеха да бъдат доведени до съвършенство. И така, след като Господ Исус възкръсна, Той първо извърши тези две най-значими неща. Едното беше извършено с Тома, другото — с Петър. Какво представляват тези две неща? Дали те представляват истинските намерения на Бог да спаси човечеството? Дали те представляват Божията искреност към човечеството? Работата, която Той извърши с Тома, беше да предупреди хората да не се съмняват, а просто да вярват. Работата, която Той извърши с Петър, беше да укрепи вярата на хората като Петър и да изясни Своите изисквания към този тип хора, да покаже какви цели трябва да преследват.

След като Господ Исус възкръсна, Той се яви пред хората, пред които смяташе, че е необходимо, говори с тях и постави изисквания към тях, оставяйки след Себе Си Своите намерения за хората и очакванията Си към тях. Тоест, като въплътен Бог, Неговата загриженост за човечеството и изискванията Му към хората никога не са се променяли; те останаха еднакви, когато Той беше в плът и когато беше в духовното Си тяло, след като беше прикован на кръста и възкръсна. Преди да се качи на кръста, Той беше загрижен за тези ученици и в сърцето Си ясно знаеше състоянието на всеки един човек, разбираше недостатъците на всеки човек и, естествено, разбирането Му за всеки човек, след като Той умря, възкръсна и се превърна в духовно тяло, беше същото, каквото беше, когато беше в плът. Той знаеше, че хората не са напълно сигурни в Неговата идентичност като Христос, но по време на пребиваването Си в плътта Той не постави строги изисквания към хората. Но след като възкръсна, Той им се яви и ги убеди, че Господ Исус е произлязъл от Бог и че Той е въплътеният Бог, и Той използва явяването и възкресението Си като най-великото видение и най-голямата мотивация за стремежа на човечеството през целия му живот. Неговото възкресение от смъртта не само укрепи всички, които Го следваха, но и напълно осъществи Неговото дело на Епохата на благодатта сред човечеството и така евангелието на спасението на Господ Исус в Епохата на благодатта постепенно се разпространи навсякъде сред човечеството. Смяташ ли, че явяването на Господ Исус след възкресението Му е било значимо? Ако ти беше Тома или Петър по онова време и беше изживял нещо толкова значимо в живота си, какво въздействие би оказало то върху теб? Би ли сметнал това за най-доброто и най-великото видение в живота си на вяра в Бог? Би ли го видял като движеща сила, докато следваш Бог и се стремиш да Го удовлетвориш и да Го обичаш през целия си живот? Щеше ли да отдадеш усилията през целия си живот, за да разпространяваш това най-велико видение? Щеше ли да приемеш да разпространяваш спасението от Господ Исус като Божие поръчение? Въпреки че не сте изживели това, двата примера с Тома и Петър вече са достатъчни, за да могат съвременните хора да придобият ясно разбиране за Бог и Неговата воля. Може да се каже, че след като Бог се въплъти, след като лично живя сред човечеството и лично изживя човешкия живот и след като видя покварата на човечеството и положението на човешкия живот по онова време, въплътеният Бог по-дълбоко почувства колко безпомощно, печално и жалко е човечеството. Бог стана по-съпричастен към човешкото състояние заради човешката природа, която притежаваше, докато живееше в плът, заради плътските Си инстинкти. Това Го накара да почувства по-голяма загриженост към Своите последователи. Това вероятно са неща, които вие не можете да разберете, но мога да опиша тревогата и грижата, които въплътеният Бог изпита за всеки от Своите последователи само с две думи: „силна загриженост“. Въпреки че този термин произлиза от човешкия език и е много човешки, той все пак наистина изразява и описва чувствата на Бог към Неговите последователи. Що се отнася до силната загриженост на Бог за хората, в хода на вашите изживявания вие постепенно ще почувствате това и ще го изпитате. Това обаче може да се постигне само чрез постепенно разбиране на Божия нрав въз основа на стремежа към промяна на собствения ви нрав. Вследствие на явяването на Господ Исус силната Му загриженост в човешката Му природа към последователите Му се материализира и премина в духовното Му тяло, тоест в Неговата божествена природа. Неговото явяване позволи на хората още веднъж да изживеят и почувстват Божията загриженост и внимание, като същевременно убедително доказа, че Бог е Този, Който поставя началото на една епоха, разгръща я и я завършва. Чрез явяването Си Той укрепи вярата на всички хора и доказа на света, че Той е Самият Бог. Това даде на последователите Му вечно потвърждение, а чрез явяването Си Той постави и началото на една фаза от Своето дело в новата епоха.

13. Исус яде хляб и обяснява писанията след възкресението Си

Лука 24:30-32 И когато седна с тях на трапезата, взе хляба и благослови, разчупи и им го подаде. Тогава очите им се отвориха и те Го познаха; а Той стана невидим за тях. И разискваха помежду си: Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни тълкуваше Писанията?

14. Учениците дават на Исус да яде печена риба

Лука 24:36-43 И когато говореха за това, сам Исус застана между тях и им каза: Мир вам! А те се стреснаха и се уплашиха, като мислеха, че виждат дух. И Той им каза: Защо се смущавате и защо се пораждат такива мисли в сърцата ви? Погледнете ръцете Ми и нозете Ми — Аз съм същият; пипнете Ме и вижте, защото дух няма плът и кости, както виждате, че Аз имам. И като каза това, им показа ръцете и нозете Си. Но понеже те от радост още не вярваха и се чудеха, Той каза: Имате ли тук нещо за ядене? И Му дадоха парче печена риба и меден сок. И взе и яде пред тях.

Нека разгледаме откъсите от писанието по-горе. Първият откъс разказва за Господ Исус, Който яде хляб и обяснява писанията след възкресението Си, а вторият откъс — за Господ Исус, Който яде печена риба. Как тези два откъса ви помагат да опознаете Божия нрав? Можете ли да си представите картината, която получавате от тези описания на Господ Исус, Който яде хляб и след това печена риба? Можете ли да си представите как бихте се почувствали, ако Господ Исус стоеше пред вас и ядеше хляб? Или ако Той се хранеше на една маса с вас, ядеше риба и хляб с хората, какво чувство щеше да изпиташ в онзи момент? Ако се чувстваш много близо до Господ, ако чувстваш, че Той е много близък с теб, тогава това чувство е правилно. Точно това е резултатът, който Господ Исус искаше да постигне, като яде хляб и риба пред събралите се хора след възкресението Си. Ако Господ Исус само беше говорил с хората след възкресението Си, ако те не можеха да почувстват плътта и костите Му, а вместо това Го чувстваха като недостижим Дух, как щяха да се почувстват? Нямаше ли да бъдат разочаровани? Чувствайки се разочаровани, хората нямаше ли да се почувстват изоставени? Нямаше ли да почувстват отдалеченост между себе си и Господ Исус Христос? Какво негативно въздействие би създала тази отдалеченост върху връзката на хората с Бог? Хората със сигурност щяха да се страхуват, нямаше да смеят да се приближат до Него и затова щяха да имат нагласата да се държат на почтително разстояние от Него. От този момент нататък те щяха да прекъснат близката си връзка с Господ Исус Христос и да се върнат към връзката между човечеството и Бог на небето, както беше преди Епохата на благодатта. Духовното тяло, което хората не биха могли да докоснат или почувстват, би довело до изкореняване на близостта им с Бог и също така би довело до прекратяване на тази близка връзка, установена по време на пребиваването на Господ Исус Христос в плътта, в която нямаше отдалеченост между Него и хората. Единствените неща, които духовното тяло предизвикваше у хората, бяха чувството на страх, отбягване и безмълвен втренчен поглед. Те не биха се осмелили да се приближат до Бог или да водят диалог с Него, камо ли да Го следват, да Му се доверят или да Му се възхищават. Бог не искаше да вижда този тип чувства, които хората изпитваха към Него. Той не искаше да вижда хората да Го отбягват или да се отдалечават от Него; Той единствено искаше хората да Го разберат, да се доближат до Него и да бъдат Неговото семейство. Как би се почувствал, ако собственото ти семейство, твоите деца, те видят, но не те разпознават и не смеят да се доближат до теб, а все те отбягват, ако не можеш да получиш тяхното разбиране за всичко, което си направил за тях? Нямаше ли да е болезнено? Нямаше ли да си съкрушен? Точно това чувства Бог, когато хората Го отбягват. Затова след възкресението Си Господ Исус пак се яви на хората в Своя образ от плът и кръв и пак яде и пи с тях. Бог гледа на хората като на семейство, а също така иска хората да Го възприемат като Най-скъпия за тях; само по този начин Бог може наистина да спечели хората и само по този начин хората могат истински да обичат и да почитат Бог. Сега можете ли да разберете намерението Ми да извадя тези два откъса от писанието, в които Господ Исус яде хляб и обяснява писанията след възкресението Си, и в които Неговите ученици Му дават да яде печена риба?

Може да се каже, че Господ Исус беше обмислил сериозно поредицата от неща, които каза и направи след възкресението Си. Тези неща бяха изпълнени с добротата и обичта, които Бог изпитваше към човечеството, както и с Неговото нежно внимание и педантичната Му грижа за близката връзка, която е установил с човечеството по време на пребиваването Си в плътта. Дори повече, те бяха изпълнени с носталгията и копнежа, които Той изпитваше към живота Си, когато се хранеше и живееше заедно със Своите последователи по време на Своето пребиваване в плътта. Следователно Бог не искаше хората да чувстват отдалеченост между Бог и човека, нито искаше човечеството да се отдалечава от Бог. Нещо повече, Той не искаше човечеството да чувства, че след възкресението Си Господ Исус вече не е Господ, Който беше толкова близък с хората, че Той вече не е заедно с човечеството, защото се е върнал в духовния свят, върнал се е при Отца, Когото хората никога не са можели да видят или достигнат. Той не искаше хората да чувстват, че между Него и човечеството е възникнала някаква разлика в статута. Когато Бог вижда хора, които искат да Го следват, но които Го държат на почтително разстояние, сърцето Му се свива от болка, защото това означава, че сърцата им са много далеч от Него и че ще Му бъде много трудно да спечели сърцата им. Така че, ако Той се беше явил на хората в духовно тяло, което те не можеха да видят или докоснат, това отново щеше да отдалечи човека от Бог и щеше да накара човечеството погрешно да види Христос след възкресението Му като превърнал се във възвишен, в различен от хората и Който вече не може да дели една трапеза и да се храни заедно с човека, защото хората са грешни и мръсни и никога не могат да се доближат до Бог. За да разсее тези погрешни разбирания у хората, Господ Исус направи редица неща, които вършеше в плътта, както е записано в Библията: „Взе хляба и благослови, разчупи и им го подаде“. Той им обясни и писанията, както правеше в миналото. Всички тези неща, които Господ Исус направи, накараха всеки човек, който Го видя, да почувства, че Господ не се е променил, че Той все още е същият Господ Исус. Въпреки че е бил прикован на кръста и е преживял смъртта, Той е възкръснал и не е оставил човечеството. Той се беше върнал, за да бъде сред хората, и нищо в Него не се беше променило. Човешкият Син, Който стоеше пред хората, беше все същият Господ Исус. Поведението Му и начинът Му на общуване с хората им се струваха толкова познати. Той беше все така изпълнен с любяща доброта, благодат и великодушие — Той беше все същият Господ Исус, Който обичаше другите, както обичаше Себе Си, Който можеше да прости на човечеството седемдесет пъти по седем. Както винаги преди, Той се хранеше заедно с хората, обсъждаше писанията с тях и, което беше още по-важно, както и преди, Той беше от плът и кръв и можеше да бъде докоснат и видян. Човешкият Син, Такъв, Какъвто беше, позволи на хората да почувстват близост, да се чувстват спокойни и да чувстват радостта от възвръщането на нещо, което е било загубено. С огромна лекота те смело и уверено започнаха да разчитат на Този Човешки Син, Който можеше да опрости греховете на човечеството, и да Му се възхищават. Те също така започнаха да се молят в името на Господ Исус без колебание, да се молят да получат Неговата благодат, Неговата благословия, да получат мир и радост от Него, да получат грижа и защита от Него, и започнаха да лекуват болните и да пропъждат демони в името на Господ Исус.

По времето, когато Господ Исус работеше в плътта, повечето от Неговите последователи не бяха напълно сигурни в идентичността Му и в нещата, които Той каза. Когато Той се приближаваше към кръста, отношението на последователите Му беше на наблюдатели на случващото се. След това, от времето, когато Той беше прикован на кръста, до момента, в който беше положен в гроба, отношението на хората към Него беше на разочарование. През това време хората вече бяха започнали да се съмняват в сърцата си за нещата, които Господ Исус беше казал по време на Своето пребиваване в плътта, и да ги отричат напълно. След това, когато Той излезе от гроба и се яви на хората един по един, мнозинството от онези, които Го видяха със собствените си очи или чуха новината за Неговото възкресение, постепенно промениха отношението си от отричане към скептицизъм. Едва когато Господ Исус накара Тома да постави ръката Си на ребрата Му и когато след възкресението Си Той разчупи хляба и яде от него пред тълпата, а след това продължи да яде печена риба пред тях, те наистина приеха факта, че Господ Исус е Христос в плът. Може да се каже, че сякаш това духовно тяло от плът и кръв, което стоеше пред онези хора, събуждаше всеки един от тях от сън: Човешкият Син, Който стоеше пред тях, беше Този, Който съществуваше от незапомнени времена. Той имаше форма, плът и кости и вече беше живял и ял заедно с хората от дълго време… По това време хората чувстваха, че Неговото съществуване беше толкова реално и толкова прекрасно. В същото време те бяха и изключително радостни, щастливи и изпълнени с емоции. Неговото повторно явяване позволи на хората наистина да видят Неговото смирение, да почувстват близостта и привързаността Му към човечеството и да почувстват колко много мисли Той за тях. Това кратко събиране накара хората, които видяха Господ Исус, да се почувстват така, сякаш е минал цял живот. Техните изгубени, объркани, уплашени, тревожни, копнеещи и вцепенени сърца намериха утеха. Те вече не се съмняваха и не бяха разочаровани, защото чувстваха, че сега има надежда и нещо, на което да разчитат. Тогава Човешкият Син, стоящ пред тях, щеше да ги подкрепя за вечни времена; Той щеше да бъде тяхната сигурна опора, тяхното убежище за вечността.

Въпреки че Господ Исус беше възкръснал, Неговото сърце и Неговото дело не напуснаха човечеството. Явявайки се на хората, Той им каза, че независимо в каква форма съществува, Той ще придружава хората, ще върви с тях и ще бъде до тях по всяко време и навсякъде. Той им каза, че по всяко време и на всяко място Той ще се грижи за хората и ще им бъде пастир, ще им позволи да Го видят и докоснат и ще се погрижи те никога повече да не се чувстват безпомощни. Господ Исус също така искаше хората да знаят, че не живеят сами на този свят. Хората са под Божията грижа, Бог е с тях. Те винаги могат да се осланят на Бог и Той е семейство за всеки Свой последовател. С Бог, на Когото може да се опре, човечеството вече няма да бъде самотно или безпомощно и онези, които Го приемат като принос за своите грехове, вече няма да са обвързани с греха. В човешките очи тези части от Неговото дело, които Господ Исус извърши след възкресението Си, бяха много малки неща, но според Мен всяко едно нещо, което Той направи, беше толкова смислено, толкова ценно, толкова важно и притежаващо извънредна значимост.

Макар времето, през което Господ Исус работеше в плътта, да беше изпълнено с трудности и страдания, Той напълно и съвършено завърши Своето дело по онова време в плътта, за да изкупи човечеството, като се яви в Своето духовно тяло от плът и кръв. Той започна служението Си, като се въплъти, и завърши служението Си, като се яви на човечеството в плътския Си образ. Той възвести Епохата на благодатта, поставяйки началото на новата епоха чрез Своята идентичност като Христос. Чрез Своята идентичност като Христос Той извърши делото Си през Епохата на благодатта, укрепи и водеше всички Свои последователи в Епохата на благодатта. За Божието дело може да се каже, че Той наистина довършва това, което започва. Има стъпки и план, а делото е изпълнено с Неговата мъдрост, Неговото всемогъщество, Неговите удивителни дела и Неговата любов и милост. Разбира се, основната нишка, която преминава през цялото Божие дело, е Неговата грижа за човечеството; то е пропито от загрижеността, която Той изпитва и която Той никога не може да остави настрана. В тези стихове от Библията, във всяко едно нещо, което Господ Исус направи след възкресението Си, се разкриват неизменните Божии надежди и загриженост за човечеството, както и Неговата педантична грижа и обич към човечеството. Нищо от това никога не се е променяло и до днес — можете ли да го видите? Когато виждате това, не се ли приближават несъзнателно сърцата ви към Бог? Как щяхте да се чувствате, ако вие живеехте в онази епоха и Господ Исус ви се беше явил след възкресението Си в осезаема форма, за да Го видите, и ако Той беше седнал срещу вас, беше ял хляб и риба, беше ви обяснил писанията и беше говорил с вас? Щяхте ли да се чувствате щастливи? Или щяхте да се чувствате виновни? Предишните погрешни разбирания и отбягването на Бог, противоречията с Бог и съмненията в Него — нима всички те нямаше да изчезнат? Дали отношенията между Бог и човека нямаше да станат по-нормални и правилни?

Като тълкувате тези определени глави от Библията, откривате ли някакви недостатъци в Божия нрав? Намирате ли нещо подправено в Божията любов? Виждате ли измама или зло в Божието всемогъщество или в Неговата мъдрост? Категорично не! Сега можете ли да твърдите с увереност, че Бог е свят? Можете ли да твърдите с увереност че всяка от Божиите емоции е разкриване на Неговата същина и нрав? Надявам се, че след като сте прочели тези слова, разбирането, което ще придобиете от тях, ще ви помогне и ще ви е полезно в стремежа ви към промяна на нрава и към страх от Бог, и че те ще дадат плод във вас — плод, който расте с всеки изминал ден, така че в процеса на този стремеж да се приближавате все повече към Бог, да сте все по-близо до стандарта, който Бог изисква. Вече няма да се отегчавате от търсенето на истината и повече няма да чувствате, че търсенето на истината и промяната в нрава са нещо обезпокоително или излишно. По-скоро, мотивирани от изразяването на истинския Божи нрав и святата същина на Бог, вие ще копнеете за светлината, ще копнеете за правда, ще се стремите да търсите истината, ще се стремите да удовлетворите Божията воля и ще станете човек, спечелен от Бог, ще станете истински хора.

Днес говорихме за някои неща, които Бог извърши през Епохата на благодатта, когато се въплъти за първи път. От тези неща видяхме нрава, който Той изрази и разкри в плът, както и всеки аспект на това, което Той притежава и представлява. Всички тези аспекти на това, което Той притежава и представлява, изглежда притежават много човешки качества, но в действителност същината на всичко, което Той разкри и изрази, е неразделна част от Неговия Собствен нрав. Всеки метод и всеки аспект на въплътения Бог, изразяващ Неговия нрав в човешка природа, е неразривно свързан със собствената Му същина. Затова е много важно, че Бог дойде при човечеството, като използва въплъщението. Важно е и делото, което Той извърши в плътта, но още по-важни за всеки човек, живеещ в плътта, за всеки човек, живеещ в поквара, са нравът, който Той разкри и волята, която изрази. Дали това е нещо, което сте способни да разберете? След като разбрахте Божия нрав и това, което Той притежава и представлява, направихте ли някакви заключения за това как трябва да се отнасяте към Бог? Накрая, в отговор на този въпрос, бих искал да ви дам три съвета. Първо, не изпитвайте Бог! Колкото и да разбираш за Бог, колкото и да знаеш за Неговия нрав, никога не Го изпитвай! Второ, не се състезавайте за статут с Бог! Какъвто и статут да ти дава Бог, каквато и работа да ти поверява, какъвто и дълг да те издига да изпълняваш, колкото и да си отдал от себе си и колкото и да си пожертвал за Бог, никога не се състезавай за статут с Него! Трето, не се съревновавайте с Бог! Независимо дали разбираш или можеш да се подчиниш на това, което Бог върши в теб, какви мерки взема Той за теб и какво ти носи, в никакъв случай не се съревновавай с Бог! Ако можеш да се придържаш към тези три съвета, тогава ще бъдеш в безопасност и няма да си податлив към разгневяване на Бог. Тук ще приключим днешното общение.

23 ноември 2013 г.

Забележка:

а. „Заклинанието за затягане на лентата“ е заклинание, използвано от монаха Танг Санзан в китайския роман „Пътуване на Запад“. Той използва това заклинание, за да контролира Сун Укун, като затяга метална лента около главата му, като му причинява остро главоболие и по този начин го поставя под контрол. То се е превърнало в метафора, за да се опише нещо, което обвързва човек.