Днес всички вие знаете, че Бог води хората по правилния път на живота, че Той води човека към следващия етап в друга епоха, че Той води човека към преодоляване на тази мрачна стара епоха, към излизане от плътта, далеч от потисничеството на силите на мрака и влиянието на Сатана, за да може всеки един човек да живее в свободен свят. В името на красивия утрешен ден и за да предприемат хората по-смели стъпки утре, Божият Дух планира всичко за човека, а за да може човекът да се наслаждава повече, Бог посвещава всичките Си усилия в плът, за да подготви пътя пред човека и да ускори настъпването на деня, за който копнее човекът. Дано всички вие цените този прекрасен момент; не е лесно да се съберем с Бог. Въпреки че никога не сте Го познавали, вие отдавна сте заедно с Него. Само ако всеки можеше да запомни завинаги тези красиви, но мимолетни дни, и да ги превърне в най-ценното си притежание на земята. Божието дело отдавна е разкрито на хората, но тъй като сърцата им са твърде сложни и понеже те никога не са се интересували от него, Божието дело е останало на първоначалната си основа. Мислите, представите и духовният мироглед на хората изглежда остават толкова остарели, че духовният мироглед на много от тях прилича на този на първобитните хора от древността и не се е променил ни най-малко. В резултат на това хората все още са объркани и не са наясно с делото, което Бог върши. Още по-малко са наясно по отношение на това какво правят и в какво трябва да навлязат. Тези неща създават огромни трудности за Божието дело и пречат на живота на хората да върви напред. Заради същността си и недостатъчните си качества хората изобщо не са способни да разберат Божието дело и никога не смятат тези неща за важни. Ако искате да постигнете напредък в живота си, трябва да започнете да обръщате внимание на подробностите в своето съществуване, да разберете всяка една от тях, за да управлявате навлизането си в живота. Всеки един от вас трябва напълно да промени сърцето си и трябва да разрешите проблемите с празнотата в сърцата си и със застоялото и мрачно съществуване, което ви измъчва, за да може всеки от вас да се обнови цялостно и наистина да се наслади на възвишен, съвършен и свободен живот. Целта е всеки от вас да е способен да оживее, да се съживи в духа си и да заприлича на живо същество. Сред всички братя и сестри, с които общувате, рядко има такива, които са жизнени и свежи. Всички те приличат на древни човекоподобни маймуни — простовати, глупави и очевидно без перспектива за развитие. Още по-лошото е, че братята и сестрите, с които съм влизал в контакт, са били груби и нецивилизовани като планински диваци. Те не знаят почти нищо за обноските, да не говорим за основните принципи на поведение. Много са младите сестри, които, въпреки че изглеждат интелигентни и благоприлични и са станали красиви като цветя, продължават да се издигат по „алтернативен“ начин. Косата на една от сестрите^[а] покрива цялото ѝ лице и очите ѝ не се виждат. Макар че чертите на лицето ѝ са чисти и добродетелни, прическата ѝ е отблъскваща и създава странното усещане, че е престъпник номер едно в изправителен център за малолетни. Очите ѝ, бистри и светли, като изумруди под вода, са засенчени от облеклото и прическата ѝ, заради които изглеждат като два фенера, появили се внезапно в тъмна нощ, които проблясват с ослепителна светлина, която всява ужас в мъжките сърца, а също изглежда така, сякаш тя умишлено се крие от някого. Когато я срещам, тя винаги измисля начини да се измъкне от „мястото“, подобно на убиец, който току-що е отнел живота на някого и дълбоко в себе си се страхува да не бъде разкрит, и затова постоянно отбягва контакт. Тя е и като черните африканци^[1], които са били роби поколения наред и никога не могат да изправят глава пред другите. Подобряването на поведението в целия му спектър, чак до начина, по който тези хора се обличат и поддържат външния си вид, ще отнеме няколко месеца работа.

В продължение на хиляди години китайският народ е водил робски живот и това до такава степен е ограничило мислите, концепциите, живота, езика, поведението и действията на хората, че те са останали без никаква свобода. След няколко хиляди години история жизнените и духовни хора са се изтощили до такава степен, че приличат на трупове, лишени от дух. Много са онези, които живеят под касапския нож на Сатана, много са онези, които живеят в домове като леговища на зверове, много са онези, които се хранят със същата храна като воловете или конете, и много са онези, които лежат, безчувствени и сред безпорядък в „отвъдния свят“. На външен вид хората не се различават от първобитния човек, мястото им за почивка е като ад, а спътниците им са всякакви мръсни демони и зли духове около тях. На външен вид хората изглеждат като по-висши „животни“, но всъщност живеят и пребивават заедно с мръсни демони. Без да има кой да се грижи за тях, хората живеят обсадени от Сатана, хванати в капана му, без да могат да се измъкнат. Вместо да се каже, че те се събират с близките си в уютни домове и живеят щастливо и пълноценно, трябва да се каже, че хората живеят в Хадес, занимават се с демони и общуват с дяволи. Всъщност хората все още са свързани със Сатана, живеят на места, където се събират мръсни демони, и са манипулирани от тези мръсни демони, сякаш леглата им са място, където да дремят труповете им, сякаш са уютно гнездо. Когато влизаш в дома им, дворът е неприветлив и пуст, а през сухите клони свисти студен вятър. Като отвориш вратата към „дневната“, стаята е тъмна като в рог — можеш да протегнеш ръка и да не видиш пръстите си. През пукнатина на вратата се процежда малко светлина, която прави стаята още по-мрачна и зловеща. От време на време плъховете издават странно цвърчене, сякаш се веселят. Всичко в стаята е отблъскващо и плашещо, като в къща, доскоро обитавана от човек, който току-що е бил положен в ковчег. Леглото, юрганите и малкият шкаф в стаята са покрити с прах, на земята няколко малки табуретки оголват зъби и размахват нокти, а по стените висят паяжини. На масата стои огледало, а до него — дървен гребен. Приближаваш се до огледалото, взимаш свещ и я палиш. Виждаш, че огледалото е покрито с прах, което създава своеобразен „грим“ върху отраженията на хората^[б] и те изглеждат сякаш току-що излезли от гроба. Гребенът е пълен с косми. Всички тези неща са стари и груби и изглеждат така, сякаш тъкмо са били използвани от току-що починал човек. Гледайки гребена, човек се чувства така, сякаш отстрани може да е положен труп. Космите в гребена, до които не стига кръв, имат мирис на мъртвец. През пролуката на вратата нахлува студен вятър, сякаш през нея се промъква призрак, който се връща, за да обитава стаята. В стаята цари потискащ хлад и изведнъж се разнася смрад като на разлагащ се труп, а в този момент се вижда, че по стените висят безразборно разпръснати вещи, на леглото има раздърпани завивки, мръсни и вонящи, в ъгъла има трохи, шкафът е покрит с прах, подът е покрит с клонки и мръсотия и т.н. — сякаш току-що са били използвани от мъртвец, който залита напред, скърца със зъби и драпа във въздуха. Достатъчно е, за да те побият тръпки. Никъде в стаята няма и следа от живот, всичко е тъмно и влажно, като в Хадес и ада, за които говори Бог. Това е точно като гробница на човек, а небоядисаният шкаф, табуретките, рамките на прозорците и вратите, облечени в траурни одежди, отдават мълчалива почит на мъртвия. Човекът живее в този отвъден свят от няколко десетилетия, няколко века или дори няколко хилядолетия, от където излиза рано и се връща късно. Хората излизат от „гробниците“ си на разсъмване, когато петлите пропеят, и поглеждайки нагоре към небето и надолу към земята, започват дневните си занимания. Когато слънцето залезе зад планините, те повличат уморените си тела обратно към „гробниците“ си и докато напълнят стомасите си, вече се спуска здрач. Тогава, след като приключат с подготовката си за напускането на „гробницата“ отново на следващия ден, те гасят светлината, която сякаш излъчва блясъка на фосфоресциращи огньове. По това време на лунната светлина се виждат само надгробни могили, които се разпростират като малки хълмчета на всеки ъгъл. От вътрешността на „гробниците“ от време на време се чува хъркане, което ту се издига, ту се снишава. Всички хора лежат, заспали дълбок сън, а всички мръсни демони и призраци също изглежда си почиват спокойно. От време на време се чува далечно грачене на гарвани — звукът от тези самотни викове в тиха и спокойна нощ като тази е достатъчен, за да те побият тръпки и да ти настръхне косата… Кой знае колко години е прекарал човекът в такива условия, умирайки и прераждайки се; кой знае колко дълго е останал в човешкия свят, където се смесват хора и призраци, и още повече — кой знае колко пъти се е сбогувал със света. В този ад на земята хората водят щастлив живот, сякаш нямат никакво оплакване, защото отдавна са свикнали с живота в Хадес. И така, хората са очаровани от това място, където живеят мръсни демони, сякаш мръсните демони са техни приятели и спътници, сякаш светът на хората е банда хулигани^[2] — защото първоначалната същност на човека отдавна е изчезнала безмълвно, изчезнала е безследно. Външният вид на хората напомня по нещо на мръсен демон; нещо повече, действията им са манипулирани от мръсни демони. Днес те по нищо не се различават от мръсните демони, сякаш са родени от мръсни демони. Освен това хората изключително много обичат своите предци и ги защитават. Никой не знае, че хората отдавна са толкова потъпкани от Сатана, че са станали като горили в планината. Кръвясалите им очи имат умоляващ поглед, а в приглушената светлина, която се излъчва от тях, се долавя слаба нотка от пагубната злоба на мръсен демон. Лицата им са набръчкани, напукани като кора на бор, устите им са издадени навън, сякаш са оформени от Сатана, ушите им са покрити с мръсотия отвътре и отвън, гърбовете им са превити, краката им се мъчат да крепят телата им, а костеливите им ръце се люлеят ритмично напред-назад. Сякаш са само кожа и кости, но от друга страна са дебели като планински мечки. Отвътре и отвън те са поддържани и облечени колкото маймуните от древни времена — сякаш днес тези маймуни все още не са еволюирали напълно до^[3] формата на съвременния човек, толкова са изостанали!

Човекът живее рамо до рамо с животните и те се разбират хармонично, без спорове и словесни разногласия. Човекът е взискателно грижовен и внимателен към животните, а животните съществуват заради оцеляването на човека, единствено в негова полза, без да извличат никаква полза за себе си и в пълно подчинение на човека. По всичко личи, че отношенията между човека и звяра са близки^[4] и хармонични^[5] — а мръсните демони, изглежда, са съвършената комбинация от човека и звяра. Така човекът и мръсните демони на земята са още по-близки и неразделни: макар и отделен от мръсните демони, човекът остава свързан с тях. В същото време мръсните демони не крият нищо от човека и му „посвещават“ всичко, което имат. Ежедневно хората лудуват в „двореца на царя на ада“, забавляват се в компанията на „царя на ада“ (техния прародител) и се оставят да бъдат манипулирани от него, така че днес хората са се покрили с мръсотия и след толкова много време, прекарано в Хадес, отдавна са престанали да искат да се върнат в „света на живите“. Затова, щом видят светлината и Божиите изисквания, Божия характер и Неговото дело, те се чувстват неспокойни и тревожни, все още копнеят да се върнат в отвъдния свят и да живеят с призраци. Отдавна са забравили Бог и затова вечно се лутат в гробището. Когато срещна някоя личност, се опитвам да я заговоря и едва тогава откривам, че личността, която стои пред мен, изобщо не е човешка. Косата ѝ е разрошена, лицето ѝ е мръсно, а в зъбатата ѝ усмивка има нещо, наподобяващо вълк. Тя изглежда също така, сякаш притежава неловкостта на призрак, който току-що е излязъл от гробницата и е видял човека от живия свят. Тази личност все се опитва да оформи устните си в усмивка; тя изглежда едновременно коварна и зловеща. Когато Ми се усмихне, сякаш има какво да ми каже, но не може да намери думите и затова всичко, което ѝ остава да направи, е да застане на една страна, гледайки празно и глупаво. Погледната отзад, тя сякаш представя „могъщия образ на отрудения китайски народ“. В тези моменти тя изглежда още по-отвратителна, напомняйки образа на потомците на легендарните Ян Хуан/Ян Уан от миналото^[в], за които говорят хората. Когато ѝ задавам въпрос, тя мълчаливо свежда глава. Отнема ѝ дълго време да отговори и е много затруднена, когато го прави. Тя не може да държи ръцете си неподвижни и смуче двата си пръста като котка. Едва сега осъзнавам, че ръцете на хората изглеждат така, сякаш току-що са се ровили в боклука, с изпочупени нокти, които са толкова обезцветени, че човек никога не би могъл да разбере, че би трябвало да са бели, „тънки“ нокти, дебело покрити с мръсотия. Още по-отвратително е, че отгоре ръцете им изглеждат като кожата на току-що оскубано пиле. Линиите по ръцете им почти изцяло са пропити с цената на кръвта и потта на човешкия труд, във всяка от тях има нещо, което прилича на пръст, сякаш излъчва „аромата на почвата“, за да представи по-добре колко ценен и похвален е духът на страданието на хората — така че този дух на страданието дори е дълбоко запечатан във всяка от линиите на ръцете на човека. От главата до петите никое от облеклата, които носят хората, не прилича на животинска кожа, но те не знаят, че колкото и да са „благородни“, тяхната стойност всъщност е по-ниска от тази на лисичата кожа, по-ниска дори от тази на едно пауново перо, защото облеклото им отдавна ги е направило толкова грозни, че изглеждат по-зле от прасе и псе. Оскъдният ѝ потник виси до средата на гърба ѝ, а крачолите на панталоните ѝ — подобни на пилешки черва — напълно разкриват грозотата ѝ на ярката слънчева светлина. Те са къси и тесни, сякаш за да покажат, че краката ѝ отдавна са развързани: стъпалата са големи, вече не са „осемсантиметровите златни лотоси“ на едновремешното общество. Облеклото на тази личност е твърде западно, но и твърде долнопробно. Когато я срещна, тя винаги е срамежлива, лицето ѝ се изчервява и изобщо не е способна да изправи глава, сякаш е била стъпкана от мръсни демони и вече не може да се насили да вдигне поглед към лицата на хората. Прах покрива лицето на човека. Този прах, който е паднал от небето, сякаш пада съвсем несправедливо върху лицето му и го кара да изглежда като перушина на врабче. Очите на човека също са като на врабче: малки и сухи, без никакъв блясък. Когато хората говорят, речта им обикновено е накъсана и уклончива, противна и отвратителна за останалите. И все пак мнозина възхваляват такива хора като „представители на нацията“. Нима това не е шега? Бог желае да промени хората, да ги спаси, да ги избави от гробницата на смъртта, за да могат да се измъкнат от живота, който водят в Хадес и в ада.

Забележка:

1. „Черните африканци“ се отнася до прокълнатите от Бог чернокожи, които са били роби поколения наред.

2. „Банда хулигани“ се отнася до покварата на човечеството и до това, че сред него няма святи човешки същества.

3. „Еволюирали до“ се отнася до „еволюцията“ на човекоподобните маймуни до формата на съвременните хора. Замисълът е саркастичен: в действителност не съществува теория за прехода на древните маймуни към човешки същества, които ходят изправени.

4. „Близки“ се използва подигравателно.

5. „Хармонични“ се използва със сарказъм.

а. Оригиналният текст гласи: „нея“.

б. Оригиналният текст гласи: „лицата на хората“.

в. „Ян“ и „Хуан“ са имената на двама митологични императори, които са сред първите с принос към китайската култура. „Ян Уан“ е китайското име на „царя на ада“. „Ян Хуан“ и „Ян Уан“ са почти омофони, когато се произнасят на мандарин.