Това, че човечеството е толкова напреднало, е невиждана досега ситуация. Божието дело и навлизането на човека напредват рамо до рамо и така Божието дело също е грандиозно събитие без аналог. Днешното навлизане на човека е чудо, което човекът никога преди не си е представял. Божието дело е достигнало своя зенит — и следователно „навлизането“ на човека^[1] също е достигнало своя връх. Бог се е смирил възможно най-много и никога не е протестирал пред човечеството или пред вселената и всички неща. В същото време хората са застанали над главата на Бог и потисничеството им над Него е достигнало своя връх. Всичко е достигнало своя връх и е време да настъпи денят на праведността. Защо продължавате да оставяте мракът да покрива земята и тъмнина да обгръща всички народи? Бог наблюдава от няколко хиляди години — дори десетки хиляди години — и Неговото търпение отдавна е достигнало своя предел. Той следи всеки ход на човечеството, наблюдава докога ще вилнее човешката неправедност, но човекът, който отдавна е безчувствен, не усеща нищо. А кой някога е наблюдавал делата на Бог? Кой изобщо е вдигал очи и е гледал в далечината? Кой някога е слушал внимателно? Кой някога е бил в ръцете на Всемогъщия? Всички хора са измъчвани от въображаеми страхове^[2]. Каква е ползата от купчина сено и слама? Единственото, което могат да направят, е да измъчват въплътения Бог до смърт. Макар да са само купчини сено и слама, все пак има едно нещо, което правят „най-добре от всички“^[3] — измъчват Бог до смърт, а после твърдят, че „това радва сърцата на хората“. Колко неефективни и многобройни подчинени! Забележително е, че сред непрестанния поток от хора те съсредоточават вниманието си върху Бог, обграждайки Го с непробиваема блокада. Устремът им се разпалва все повече^[4], пълчища обкръжават Бог, така че Той не може да помръдне и на сантиметър. В ръцете си държат всякакви оръжия и гледат на Бог като на враг, а очите им са пълни с гняв. Те нямат търпение да „разкъсат Бог на парчета“. Колко объркващо! Защо човекът и Бог са станали такива непримирими врагове? Възможно ли е да има ненавист между Бог, най-обичливия, и човека? Възможно ли е Божиите действия да не са от полза за човека? Вредят ли те на човека? Хората са вперили непоколебим поглед в Бог и дълбоко в себе си се страхуват, че Той ще пробие човешката блокада, ще се върне на третото небе и отново ще ги хвърли в тъмницата. Хората са предпазливи към Бог, те са на тръни, въртят се по земята от разстояние и държат „картечница“, насочена към Бог сред хората. Сякаш при най-лекото помръдване на Бог хората ще Го заличат напълно — цялото Му тяло и всичко, което носи — и няма да остане нищо от Него. Отношенията между Бог и човека са непоправими. Бог е неразбираем за хората, а те съзнателно затварят очите си и се заблуждават, изобщо не желаят да видят Моето съществуване и не прощават за Моето правосъдие. Така, когато хората не го очакват, Аз тихо се отдалечавам и повече няма да се сравнявам с човека — кой е извисен и кой е низш. Човекът е най-низшето „животно“ от всички и Аз не искам повече да се съобразявам с него. Отдавна съм прибрал цялата Си благодат обратно на мястото, където пребивавам мирно. Щом човекът е толкова непокорен, има ли причина да продължава да се наслаждава на скъпоценната Ми благодат? Не искам напразно да дарявам благодатта Си на враждебните към Мен сили. Искам да дам скъпоценните Си плодове на онези земеделци в Ханаан, които са усърдни и приветстват Моето завръщане с усърдно постоянство. Искам само небесата да съществуват вечно, а освен това човекът никога да не остарява, небесата и човекът да са във вечен покой, а вечнозелените „борове и кипариси“ завинаги да придружават Бог и завинаги да съпровождат небесата, за да навлязат заедно в идеалната епоха.

Прекарал съм много дни и нощи с човека, живял съм на света заедно с него и никога не съм му поставял повече изисквания. Просто го водя все напред, не правя нищо друго, освен да го водя, и в името на съдбата на човечеството непрестанно вземам мерки. Кой някога е разбрал волята на Небесния Отец? Кой е преминавал между небето и земята? Не искам повече да прекарвам „старините“ на човека заедно с него, защото той е твърде старомоден, не разбира нищо. Единствено знае да се тъпче на пиршеството, което съм подготвил, без да се интересува от нищо друго, без да се замисля за нищо друго. Човечеството е твърде стиснато, шумът, мракът и опасността сред хората са твърде големи и затова не искам да споделям с тях ценните плодове на победата, получени през последните дни. Нека човекът се наслаждава на богатите блага, които сам е създал, защото човекът не Ме приветства. Защо трябва да принуждавам човечеството да се усмихва престорено? Всяко кътче на света е лишено от топлина, няма и следа от пролетта по всички пейзажи на света, защото в човека, подобно на същество, обитаващо водата, няма и следа от топлина, той е като труп и дори кръвта, която тече във вените му, е като замръзнал лед, който смразява сърцето. Къде е топлината? Човекът безпричинно прикова Бог на кръста, а след това не изпита никакво угризение. Никога никой не е изпитвал съжаление, а тези жестоки тирани все още планират отново да „хванат жив“^[5] Човешкия Син и да Го изправят за разстрел, за да сложат край на омразата в сърцата си. Каква е ползата да оставам в тази опасна земя? Ако остана, единственото, което ще донеса на човека, ще бъдат конфликти, насилие и безкрайни беди, защото никога не съм носил на човека мир, а само война. Последните дни на човечеството трябва да бъдат изпълнени с войни, а крайната цел на човека трябва да се срине насред насилие и конфликти. Не желая да споделям „насладата“ от войната, не бих съпровождал кръвопролитията и човешките жертви, защото отхвърлянето от човека Ме доведе до „униние“ и нямам сърце да гледам войните на хората — нека човекът се бие, колкото му душа иска. Искам да си почивам, искам да спя; нека демоните бъдат спътници на човечеството през последните му дни! Кой знае какви са намеренията Ми? Тъй като човекът не Ме приветства и никога не Ме е очаквал, мога само да се сбогувам с него и му дарявам крайната цел на човечеството, оставям цялото Си богатство на човека, посявам живота Си сред хората, посаждам семето на живота Си в полето на човешкото сърце, оставям му вечни спомени, оставям цялата Си любов на човечеството и му давам всичко, което то цени в Мен, като дар от любовта, с която копнеем един за друг. Бих искал да се обичаме вечно, вчерашният ни ден да е най-хубавото нещо, което си даваме един на друг, защото Аз вече съм дарил всичко Свое на човечеството. От какво може да се оплаче човекът? Вече съм оставил живота Си изцяло на човека и без да кажа нито дума, съм се трудил усърдно, за да разора красивата земя на любовта за човечеството. Никога не съм поставял основателните Си изисквания към човека и не съм правил нищо друго, освен просто да се подчинявам на неговите подредби и да създавам по-красив утрешен ден за човечеството.

Въпреки че Божието дело е богато и изобилно, навлизането на човека е много недостатъчно. От съвместното „начинание“ между човека и Бог почти всичко е дело на Бог. Що се отнася до това колко е навлязъл човекът, той почти няма какво да покаже. Човекът, който е толкова обеднял и сляп, дори мери сили с днешния Бог с „древни оръжия“ в ръцете си. Тези „примитивни маймуни“ едва са способни да ходят изправени и не се срамуват от „голите“ си тела. Кое ги прави способни да оценяват Божието дело? Очите на много от тези четириноги маймуни се изпълват с ярост и те се изправят срещу Бог с древни каменни оръжия в ръце, опитвайки се да започнат съревнование на маймуноподобните хора, каквото светът не е виждал досега, в последните дни да проведат съревнование между маймуноподобните хора и Бог, което ще се прочуе по цялата земя. Освен това много от тези полуизправени древни маймуноподобни хора са изпълнени със самодоволство. Косата, покриваща лицата им, е сплъстена, те са изпълнени с намерението да убиват, и надигат предните си крака. Те все още не са еволюирали напълно до съвременния човек, затова понякога стоят изправени, а понякога пълзят, и капчици пот покриват челата им като плътно подредени капки роса — нетърпението им е очевидно. Те едва се сдържат, като гледат чистия, древен маймуноподобен човек, техния спътник, застанал на четири крака, с четирите си тромави и бавни крайници, който едва успява да отблъсне ударите и няма сили да отвърне. В един миг — преди да има време да разбере какво става — „героят“ на ринга се свлича на земята, а крайниците му литват във въздуха. Тези крайници, които през всичките тези години са били неправилно поставени на земята, изведнъж са се обърнали наопаки и маймуноподобният човек вече няма никакво желание да се съпротивлява. От този момент нататък най-древните маймуноподобни хора са заличени от лицето на земята — това е наистина „тъжно“. Този древен маймуноподобен човек стигна до толкова внезапен край. Защо трябваше да бърза да напусне прекрасния свят на човека толкова рано? Защо не обсъди следващия ход от стратегията със своите спътници? Колко е жалко, че се сбогува със света, без да разкрие тайната на това какво е да премери силите си с Бог! Колко безразсъдно беше такъв стар маймуноподобен човек да умре, без да промълви, без да предаде „древната култура и изкуство“ на своите потомци. Нямаше време да повика най-близките до себе си, за да им каже за любовта си, не остави послание на каменна плоча, не разпозна небесното слънце и не каза нищо за неописуемото си страдание. Той не повика потомците си до умиращото си тяло, за да им каже с последния си дъх: „Не се качвайте на ринга, за да предизвиквате Бог“, преди да затвори очи, а четирите му сковани крайника завинаги останаха да стърчат нагоре, насочени към небето, като клони на дърво. Сякаш е умрял от мъчителна смърт… Изведнъж изпод ринга избухва ревящ смях; един от полуизправените маймуноподобни хора не е на себе си; въоръжен с „каменна тояга“ за лов на антилопи или друг дивеч, която е по-модерна от тази на стария маймуноподобен човек, той скача на ринга, изпълнен с ярост, с добре обмислен план в главата си^[6]. Сякаш е направил нещо достойно. Използвайки „силата“ на каменната си тояга, той успява да стои изправен „три минути“. Колко голяма е „мощта“ на този трети „крак“! Той подкрепяше изправен големия, тромав, глупав, полуизправен маймуноподобен човек три минути — нищо чудно, че този достопочтен^[7] стар маймуноподобен човек е толкова властен. Разбира се, древният каменен инструмент „оправдава славата си“: има дръжка, острие и връх на нож, като единственият недостатък е липсата на блясък на острието — колко жалко е това. Погледнете отново „малкия герой“ от древни времена, който стои на ринга и гледа с презрителен поглед към онези долу, сякаш са безсилни нисши, а той е галантният герой. В сърцето си той тайно ненавижда онези, които са пред сцената. „Страната е в беда и всеки от нас е отговорен, защо се стеснявате? Възможно ли е да виждате, че страната е изправена пред катастрофа, а да не искате да се впуснете в кървава битка? Страната е на прага на катастрофа — защо не сте сред първите, които проявяват загриженост, и сред последните, които се радват? Как можете да гледате как страната се проваля, а народът ѝ запада? Готови ли сте да понесете срама от националното подчинение? Какви нищожества!“. Докато си мисли това, пред сцената избухват кавги, а очите му стават още по-разгневени, сякаш се готвят да изстрелят^[8] пламъци. Той няма търпение Бог да се провали преди битката, отчаяно иска да убие Бог, за да направи хората щастливи. Той не знае, че макар каменният му инструмент да има заслужена слава, той никога не би могъл да се противопостави на Бог. Преди да е имал време да се защити, преди да е имал време да легне и да се изправи на крака, той се олюлява напред-назад, а зрението и на двете му очи се губи. Той пада до своя стар прародител и не се надига повече. Стиснал здраво древния маймуноподобен човек, той вече не вика и признава своята малоценност, няма никакво желание да се съпротивлява повече. Онези двама бедни маймуноподобни умират пред ринга. Толкова е жалко, че предците на човечеството, които са оцелели до наши дни, умряха в невежество в деня, в който се появи Слънцето на праведността! Толкова е глупаво, че са допуснали да се разминат с такава голяма благословия — че в деня на благословията си маймуноподобните хора, които са чакали хиляди години, са отнесли благословията в Хадес, за да ѝ се „наслаждават“ с царя на дяволите! Защо да не запазят тези благословии в света на живите, за да им се радват заедно със своите синове и дъщери? Те просто си търсят белята! Толкова е жалко, че в името на малко статут, слава и суета, те претърпяват нещастието да бъдат убити, борейки се да бъдат първите, които ще отворят портите на ада и ще станат негови синове. Такава цена е толкова излишна. Колко жалко, че тези стари предци, които бяха толкова „изпълнени с национален дух“, можеха да са толкова „строги към себе си, но толкова търпеливи към другите“, затваряйки се в ада и заключвайки онези безсилни подчинени отвън. Къде могат да бъдат открити такива „представители на народа“? В името на „благополучието на потомството си“ и на „мирния живот на бъдещите поколения“ те не позволяват на Бог да ги смущава и затова не обръщат внимание на собствения си живот. Без задръжки те се посвещават на „националната кауза“ и безмълвно влизат в Хадес. Къде може да се намери такъв национализъм? Сражавайки се с Бог, те не се страхуват от смъртта, нито от кръвопролитие, камо ли да се тревожат за утрешния ден. Те просто отиват на бойното поле. Колко жалко, че единственото, което получават за своя „дух на преданост“, е вечно съжаление и това да са погълнати от вечно горящите пламъци на ада!

Колко интригуващо! Защо въплъщението на Бог винаги е било отхвърляно и хулено от хората? Защо хората никога не разбират Божието въплъщение? Възможно ли е Бог да е дошъл в неподходящо време? Възможно ли е Той да е дошъл на грешното място? Възможно ли е това да се случва, защото Бог е действал на Своя глава, без „писмено одобрение“ от човека? Възможно ли е това да се дължи на факта, че Бог Сам е взел решение без разрешението на човека? Фактите сочат, че Бог е дал предизвестие. Бог не сгреши, като се въплъти — трябва ли да иска съгласието на човека? Освен това Бог отдавна напомни на човека, но може би хората са забравили. Те не са виновни за това, защото човекът отдавна е толкова покварен от Сатана, че не може да разбере нищо от това, което се случва под небето, да не говорим за събитията в духовния свят! Колко е жалко, че предците на човека, маймуноподобните хора, загинаха на ринга, но това не е изненадващо: небето и земята никога не са били съвместими и как биха могли маймуноподобните хора, чиито умове са от камък, да проумеят, че Бог може да се въплъти отново? Колко е тъжно, че един „старец“ като този, който е в „шестдесетата си година“, умира в деня на Божието явяване. Не е ли чудно, че при настъпването на такова велико благословение той е оставил света неблагословен? Въплъщението на Бог предизвика ударни вълни във всички религии и сфери, „хвърли в безпорядък“ първоначалния ред в религиозните среди и разтърси сърцата на всички, които копнеят за появата на Бог. Кой не благоговее? Кой не копнее да види Бог? Бог е сред хората лично от много години, но хората никога не са го осъзнавали. Днес Самият Бог се появи и показа Своята идентичност на масите — как да не донесе това наслада на човешкото сърце? Някога Бог споделяше радости и скърби, срещи и раздели с хората, а днес отново се събра с тях и им разказва истории за отминали времена. След като Той напусна Юдея, хората не можеха да намерят никаква следа от Него. Те копнеят отново да се срещнат с Бог, без да знаят, че днес отново са Го срещнали и отново са се събрали с Него. Как да не предизвика това мисли за вчерашния ден? На днешния ден преди две хиляди години Симон Йонов, потомък на евреи, видя Спасителя Исус, яде на една маса с Него и след като Го следва в продължение на много години, почувства по-дълбока привързаност към Него: обикна Го от цялото си сърце, обикна дълбоко Господ Исус. Еврейският народ не знаеше нищо за това, че това златокосо бебе, родено в хладната ясла, е първият образ на Божието въплъщение. Всички мислеха, че Той е същият като тях, никой не Го смяташе за различен — как хората можеха да разпознаят този обикновен и нормален Исус? Еврейският народ Го смяташе за еврейски син от онова време. Никой не гледаше на Него като на обичлив Бог и хората не правеха нищо друго, освен сляпо да отправят искания към Него, молейки Го да им даде богата и изобилна благодат, мир и радост. Знаеха само, че той е като милионер — Той има всичко, което човек може да си пожелае. И все пак хората никога не са се отнасяли към Него като към възлюбен; хората от онова време не Го обичаха, а само възразяваха срещу Него и отправяха към Него неразумни искания. Той никога не се съпротивляваше, а постоянно даряваше благодат на хората, въпреки че те не Го познаваха. Той не направи нищо друго, освен мълчаливо да дава на хората топлина, любов и милост, и дори нещо повече, Той им даде нови средства за практикуване и ги изведе от оковите на закона. Човекът не Го обичаше, а само Му завиждаше и признаваше изключителните Му способности. Как би могло сляпото човечество да разбере колко голямо унижение претърпя обичливият Спасител Исус, когато дойде сред хората? Никой не се сети за Неговата мъка, никой не знаеше за любовта Му към Бог Отец и никой не можеше да узнае за Неговата самота. Въпреки че Мария беше Неговата родна майка, как би могла да знае мислите в сърцето на милостивия Господ Исус? Кой знаеше за неописуемите страдания, понесени от Човешкия Син? След като отправиха молби към Него, хората от онова време хладнокръвно Го загърбиха и Го отхвърлиха. Затова Той се скиташе по улиците ден след ден, година след година, бродеше в продължение на много години, докато не изживя тридесет и три тежки години — години, които бяха едновременно дълги и кратки. Когато хората имаха нужда от Него, те Го канеха в домовете си с усмихнати лица в опит да Му поставят изисквания — а след като Той им даде Своя принос, те веднага Го избутваха през вратата. Хората ядяха това, което се даваше от устата Му, пиеха кръвта Му, радваха се на благодатта, която Той им даваше, но и Му се противопоставяха, защото никога не разбраха кой им е дал живота. Накрая Го приковаха на кръста, но Той не издаде нито звук. Дори и днес Той все още мълчи. Хората ядат плътта Му, пият кръвта Му, ядат храната, която Той подготвя за тях, и вървят по пътя, който Той е отворил за тях, но все още възнамеряват да Го отхвърлят. Те всъщност се отнасят към Бог, Който им е дал живот, като към враг, а към онези, които са роби точно като тях, се отнасят като към Небесен Отец. Нима така не се противопоставят на Бог умишлено? Как се стигна до това Исус да умре на кръста? Знаете ли? Нима не беше предаден от Юда, който беше най-близо до Него, ядеше Го, пиеше Го и Му се наслаждаваше? Дали Юда не предаде Исус, защото Той не беше нищо повече от един незначителен, обикновен учител? Ако хората наистина бяха разбрали, че Исус е необикновен и че е от небето, как биха могли да Го приковат жив на кръста за двадесет и четири часа, докато дъхът в тялото Му не свърши? Кой може да познае Бог? Хората не правят нищо друго, освен да се наслаждават на Бог с ненаситна алчност, но никога не са Го познавали. Подаде им пръст, а те Му отхапаха ръката и правят „Исус“ напълно покорен на техните заповеди и нареждания. Кой някога е проявявал милост към този Човешки Син, който няма къде да положи главата Си? Кой някога е мислил да обедини усилията си с Него, за да изпълни поръчението на Бог Отец? Кой изобщо се е сещал за Него? Кой изобщо е съчувствал на Неговите трудности? Без капчица любов, човекът Го дърпа напред-назад. Човекът не знае откъде са дошли неговата светлина и живота му и не прави нищо друго, освен тайно да планира как отново да разпъне онзи „Исус“ отпреди две хиляди години, Който е изпитал болка сред хората. Наистина ли „Исус“ поражда такава омраза? Дали всичко, което е направил, отдавна е забравено? Омразата, която се е трупала в продължение на хиляди години, най-накрая ще се изстреля навън. Вие, подобни на евреите! Кога „Исус“ е бил враждебен към вас, че да Го мразите толкова силно? Той е направил толкова много и е говорил толкова много. Нима нищо от това не е във ваша полза? Той ви е дал живота Си, без да иска нищо в замяна, дал ви е всичко Свое — наистина ли все още искате да Го изядете жив? Той ви е дал всичко от Себе Си, без да задържа нищо, без никога да се е радвал на светска слава, на топлина сред хората, на любов сред хората или на всички благословии сред хората. Хората са толкова зли към Него, Той никога не се е радвал на всички богатства на земята, посвещава цялото Си искрено, страстно сърце на човека, посвещава цялото Си сърце на човечеството. А кой изобщо Му е давал топлина? Кой някога Му е давал утеха? Човекът стовари върху Него целия си натиск, прехвърли Му всички нещастия, наложи Му най-нещастните изживявания сред хората, обвинява Го за всяка несправедливост, а Той мълчаливо прие това. Възразявал ли е някога пред някого? Искал ли е някога от някого някаква отплата? Кой изобщо е проявявал съчувствие към Него? Кой от вас, като нормален човек, не е имал романтично детство? Кой не е имал весела младост? Кой не получава топлина от близките си? Кой не получава любов от роднини и приятели? Кой е лишен от уважението на другите? Кой е лишен от топло семейство? Кой е лишен от утехата на своите довереници? А дали Той някога се е наслаждавал на нещо от това? Кой изобщо Му е давал малко топлина? Кой изобщо Му е давал и частица утеха? Кой някога Му е показвал малко човешка етика? Кой някога е бил търпелив към Него? Кой някога е бил до Него в трудни моменти? Кой някога е преминал през трудния живот с Него? Хората никога не са смекчавали изискванията си към Него. Те просто изискват от Него без никакви скрупули, сякаш, след като е дошъл в света на хората, Той трябва да е техен вол или кон, техен затворник, и сякаш трябва да даде всичко от Себе Си на хората. Ако ли не, те никога няма да Му простят, никога няма да Го пощадят, никога няма да Го нарекат Бог и никога няма да Го уважават. Хората са твърде строги в отношението си към Бог, сякаш са решили да Го измъчват до смърт, и едва след това ще смекчат изискванията си към Него. В противен случай те никога няма да понижат нивото на изискванията си към Бог. Как може такива хора да не са презрени от Бог? Не е ли това трагедията на днешния ден? Човешката съвест не се вижда никъде. Хората повтарят, че ще се отплатят за Божията любов, но анализират Бог и Го измъчват до смърт. Дали това не е „тайната рецепта“ на тяхната вяра в Бог, предадена от предците им? „Евреите“ са навсякъде и днес те продължават да вършат същите дела, продължават да се противопоставят на Бог и въпреки това вярват, че превъзнасят Бог. Как могат човешките очи да познаят Бог? Как могат хората, живеещи в плътта, да приемат за Бог въплътения Бог, който е дошъл от Духа? Кой от хората би могъл да Го познае? Къде е истината сред хората? Къде е истинската праведност? Кой е способен да познае Божия нрав? Кой може да се съревновава с Бог в небето? Нищо чудно, че когато Бог дойде сред хората, никой не Го позна и Той беше отхвърлен. Как може човекът да позволи на Бог да съществува? Как може да позволи на светлината да прогони мрака от света? Нима всичко това не е от почтената преданост на човека? Нима това не е добросъвестното навлизане на човека? И нима Божието дело не е съсредоточено върху навлизането на човека? Надявам се да съчетаете Божието дело с навлизането на човека, да установите добри отношения между човека и Бог и да изпълнявате дълга, който трябва да се изпълнява от човека, според способностите си. Така Божието дело впоследствие ще завърши, като в края му Той ще получи слава!

Забележка:

1. „Навлизането“ на човека“ тук означава непокорното поведение на човека. Вместо да се отнася до навлизането на хората в живота — което е положително — то се отнася до тяхното негативно поведение и действия. Това най-общо се отнася до всички човешки дела, с които хората се противопоставят на Бог.

2. „Измъчван от въображаеми страхове“ се използва, за да се осмее погрешният човешки живот. Отнася се до грозното състояние на човешкия живот, в което хората съжителстват с демоните.

3. „Най-добре от всички“ се използва подигравателно.

4. „Устремът им се разпалва все повече“ е казано подигравателно и се отнася до уродливото състояние на човека.

5. „Хванат жив“ се отнася до насилственото и презряно поведение на човека. Човекът е жесток, изобщо не прощава на Бог и поставя нелепи изисквания към Него.

6. „Добре обмислен план в главата си“ се използва подигравателно и се отнася до това, че хората не познават себе си и не знаят какъв е действителният им духовен ръст. Това е унизително твърдение.

7. „Достопочтен“ се използва подигравателно.

8. „Изстрелят“ показва грозното състояние на хората, които кипят от ярост, когато са победени от Бог. Това показва степента на тяхното противопоставяне на Бог.