Дело и навлизане (9)

Закостенелите етнически традиции и духовни възгледи отдавна са хвърлили сянка върху чистия и детски дух на човека и са атакували душата му без ни най-малка човещина, сякаш е лишен от емоции или какъвто и да е усет за собствената си личност. Средствата на тези демони са изключително жестоки и сякаш „образованието“ и „възпитанието“ са се превърнали в традиционните средства, с които царят на дяволите убива човека. С помощта на своето „задълбочено учение“ той напълно прикрива грозната си душа. Облича се в овча кожа, за да спечели доверието на човека, а след това се възползва от възможността, когато човек дреме летаргично, да го погълне напълно. Бедните хора — как биха могли да знаят, че земята, на която са израснали, е земя на дявола, че този, който ги е отгледал, всъщност е враг, който ги наранява. Но човекът изобщо не се събужда. След като е утолил глада и жаждата си, той се готви да се отплати на своите „родители“ за „добротата“ им, че са го отгледали. Такъв е човекът. Днес той все още не знае, че царят, който го е отгледал, е негов враг. Земята е осеяна с кости на мъртвите, дяволът непрестанно се весели маниакално и продължава да поглъща човешката плът в „отвъдния свят“, като дели гроб с човешки скелети и напразно се опитва да погълне последните остатъци от разкъсаното човешко тяло. И все пак човекът вечно е невеж и никога не се е отнасял към дявола като към свой враг, а вместо това му служи отдадено с цялото си сърце. Такъв покварен народ просто не е способен да познава Бог. Лесно ли е за Бог да се въплъти, да дойде сред хората и да извършва цялото Си дело на спасението? Как би могъл човекът, който вече е потънал в Хадес, да изпълни Божиите изисквания? Много са безсънните нощи, които Бог е изтърпял в името на делото за човечеството. От високото до най-ниските дълбини Той е слязъл в ада, в който живеят хората, за да прекара дните Си с тях, никога не се е оплаквал от занемареността сред хората и не ги е упреквал за непокорството им, а понася най-голямото унижение, докато изпълнява делото Си лично. Как би могъл Бог да принадлежи на ада? Как би могъл да прекара живота Си в ада? Но заради цялото човечество, за да може то по-скоро да намери покой, Той понесе унижението и несправедливостта да дойде на земята и лично влезе в „ада“ и „Хадес“, в леговището на тигъра, за да спаси човека. С какво право се противопоставя на Бог човекът? Каква причина има той да се оплаква от Бог? Как може да има наглостта да поглежда към Бог? Небесният Бог дойде в тази най-мръсна земя на порока и никога не изказа недоволството Си, нито се оплака от човека, а вместо това мълчаливо приема опустошенията[1] и потисничеството му. Никога не е отвръщал за неразумните изисквания на човека, нито е поставял прекомерни и неразумни изисквания към него. Той просто извършва цялото дело, от което се нуждае човекът, без да се оплаква: поучава, просвещава, укорява, облагородява със слова, напомня, увещава, утешава, съди и разкрива. Коя от Неговите мерки не е била за живота на човека? Въпреки че е премахнал перспективите и съдбата на човека, коя от мерките, предприети от Бог, не е била за съдбата на човека? Коя от тях не е била в името на оцеляването на човека? Коя от тях не е имала за цел да освободи човека от това страдание и от потисничеството на черните като нощта сили на мрака? Коя от тях не е заради човека? Кой може да разбере Божието сърце, което е като сърцето на любяща майка? Кой може да разбере нетърпеливото сърце на Бог? На страстното сърце и пламенните очаквания на Бог хората отвръщат с хладни сърца, с безчувствени и безразлични очи, с многократни упреци и обиди; отвръщат с остри забележки, сарказъм и омаловажаване; отвръщат с подигравки, потъпкване и отхвърляне, с погрешно разбиране, оплакване, отчуждаване и избягване, и с нищо повече от измама, нападки и горчивина. Топлите Му слова се посрещат със свирепо свъсени вежди и хладнокръвната съпротива на хиляди размахани пръсти. Бог може само да търпи с наведена глава и да служи на хората с готовността на вол[2]. Толкова много слънца и луни, толкова много пъти Той е гледал към звездите, толкова много пъти е тръгвал на разсъмване и се е връщал по здрач, мятал се е и се е въртял, понасяйки мъки, хиляди пъти по-големи от болката при раздялата Му с Неговия Отец, понасяйки нападенията и пречупването на човека, както и справянето и кастренето на човека. На смирението и скритостта на Бог човекът отвръща с предразсъдъците[3] си, с несправедливите си възгледи и несправедливото си отношение, а мълчаливият начин, по който Бог работи в забвение, Неговото търпение и великодушието Му са възнаградени с алчния поглед на човека. Без угризения човекът се опитва да стъпче Бог до смърт, да Го натъпче в земята. Отношението на човека към Бог е „рядко срещана хитрост“ и Бог, Който е тормозен и презиран от човека, е смазан под краката на десетки хиляди хора, докато самият човек стои високо, сякаш е цар на хълма, сякаш иска да вземе абсолютната власт[4], да се разпорежда иззад паравана, да превърне Бог в съвестен и спазващ правилата режисьор зад кулисите, на Когото не е позволено да се съпротивлява или да създава проблеми. Бог трябва да изпълнява ролята на последния император, Той трябва да е марионетка[5], лишена от всякаква свобода. Делата на човека са неописуеми, така че с какво право изисква това или онова от Бог? С какво право отправя предложения към Бог? С какво право изисква от Бог да съчувства на неговите слабости? С какво е заслужил да получи Божията милост? С какво е заслужил да получава Божието великодушие отново и отново? С какво е заслужил да получава Божията прошка отново и отново? Къде е съвестта му? Той отдавна разби Божието сърце, отдавна изостави разбитото Божие сърце. Бог дойде сред хората ведър и изпълнен с ентусиазъм, с надеждата, че човекът ще бъде великодушен към Него, дори и само като Му даде малко топлина. Но хората не бързаха да утешат Божието сърце, всичко, което Той получи, беше замерване със снежни топки[6] и мъчения. Човешкото сърце е твърде алчно, желанието на човека е твърде голямо, той никога не може да се насити, винаги е пакостлив и безразсъден, никога не дава на Бог никаква свобода или право на изразяване и не оставя на Бог друга възможност, освен да се подчини на унижението и да позволи на човека да Го манипулира, както пожелае.

От сътворението досега Бог е понесъл толкова много болка и е бил подложен на толкова много нападения. Но дори и днес хората не смекчават изискванията си към Бог, продължават да Го изучават, не проявяват никаква търпимост към Него и не правят нищо друго, освен да Му дават съвети, да Го критикуват и да Го дисциплинират, сякаш дълбоко в себе си се страхуват, че Бог ще поеме по грешен път, че Бог на земята е груб и неразумен, че се бунтува или че няма да става за нищо. Човекът винаги се отнася така към Бог. Как това да не натъжи Бог? Като се въплъти, Бог понесе огромна болка и унижение; колко по-лошо е тогава Бог бъде накаран да приеме учението на човека? Идването Му сред хората Го е лишило от всякаква свобода, сякаш е затворен в Хадес, и Той е приел да бъде анализиран от хората, без да оказва никаква съпротива. Не е ли срамно това? С идването Си в семейството на нормален човек „Исус“ претърпя най-голямата несправедливост. Още по-унизителното е, че Той дойде в този прашен свят, смири се до най-ниското ниво и прие плът с най-обикновена външност. Нима, превръщайки се в мършаво човешко същество, Всевишният Бог не понася страдание? Нима Той не го прави за човечеството? Имало ли е моменти, в които Той е мислил за Себе Си? След като беше отхвърлен и убит от юдеите, подиграван и осмиван от хората, Той никога не се оплака на небето и не възрази на земята. Днес тази хилядолетна трагедия отново се появи сред този, подобен на евреите, народ. Нима те не извършват същите грехове? С какво е заслужил човекът да получи Божиите обещания? Нима не се противопоставя на Бог, а след това приема Неговите благословии? Защо човек никога не се изправя пред правосъдието и не търси истината? Защо никога не се интересува от това, което върши Бог? Къде е неговата праведност? Къде е неговата честност? Има ли той наглостта да представлява Бог? Къде е чувството му за справедливост? Колко от това, което е любимо на човека, е любимо на Бог? Човекът не може да различи тебешира от сиренето[7], винаги казва на черното бяло[8], потиска справедливостта и истината, а извисява несправедливостта и неправдата. Той пропъжда светлината и лудува в мрака. Онези, които търсят истината и справедливостта, вместо това пропъждат светлината, а онези, които търсят Бог, Го тъпчат с краката си и се издигат в небето. Човекът не е по-различен от разбойника[9]. Къде му е разумът? Кой може да различи доброто от злото? Кой може да отстоява справедливостта? Кой е готов да страда за истината? Хората са зли и подли! След като приковаха Бог на кръста, те ръкопляскат и се радват, а дивите им викове не спират. Те са като кокошки и псета, заговорничат и се сговарят, създали са свое собствено царство, намесата им не е оставила нито едно необезпокоявано място, затварят си очите и лудо вият насам-натам, всички са затворени заедно, в помещението цари мръсна атмосфера, шумна и оживена, а онези, които сляпо се привързват към другите, продължават да се появяват и всички издигат „прочутите“ имена на своите предци. Тези псета и кокошки отдавна са оставили Бог на заден план в съзнанието си и никога не са обръщали внимание на състоянието на Божието сърце. Не е чудно, че Бог казва, че човекът прилича на псе или кокошка, на лаещо псе, което предизвиква лая на стотици други. Така той с много шум е пренесъл Божието дело в наши дни, нехаещ за това какво е Божието дело, дали има справедливост, дали за Бог има място, на което да стъпи, за това какъв е утрешният ден, за собствената си низост и за собствената си мръсотия. Човекът никога не е мислил толкова много за нещата, не се е тревожил за утрешния ден и е събирал всичко полезно и ценно в собствените си обятия, като не е оставял на Бог нищо друго, освен изрезки и остатъци[10]. Колко жестоко е човечеството! Хората не пестят чувствата си към Бог и след като тайно поглъщат всичко Божие, захвърлят Бог далеч зад себе си, без да обръщат повече внимание на Неговото съществуване. Те се радват на Бог, но Му се противопоставят и Го тъпчат, докато устите им Му благодарят и Го възхваляват. Те се молят на Бог и се уповават на Него, но в същото време Го мамят. Те „възхваляват“ Божието име и се възхищават на Божия лик, но също така нагло и безсрамно сядат на Божия престол и Го съдят за Неговата „неправедност“. Твърдят, че са задължени на Бог и гледат Божиите слова, но в сърцата си отправят хули към Него. Те са „търпеливи“ към Бог, но Го потискат и твърдят, че това е за Негово добро. В ръцете си държат Божиите неща, а в устите си дъвчат храната, която Бог им е дал, но очите им се взират студено и безчувствено в Него, сякаш искат да Го погълнат целия. Те гледат истината, но упорито настояват, че тя е измама на Сатана. Те гледат справедливостта, но я принуждават да се превърне в себеотрицание. Те гледат човешките дела и настояват, че са това, което е Бог. Те гледат естествените дарби на човека и настояват, че те са истината. Те гледат Божиите дела и настояват, че са надменни и самонадеяни, надути и самоправедни. Когато хората гледат Бог, те държат да Го наричат човек и всячески се опитват да Го поставят на мястото на сътворено същество, което е в съюз със Сатана. Те знаят много добре, че това са Божии слова, но въпреки това не ги наричат другояче освен човешки писания. Те знаят много добре, че Духът се въплъщава в тяло, че Бог се въплъщава, но казват само, че тази плът е потомък на Сатана. Те знаят много добре, че Бог е смирен и скрит, но казват само, че Сатана е посрамен и че Бог е победил. Пълни глупости! Човекът не е достоен дори да служи като куче пазач! Той не прави разлика между черно и бяло и дори умишлено казва на черното бяло. Могат ли силите на човека и неговата обсада да допуснат деня на Божието освобождение? След като умишлено се противопоставят на Бог, хората изобщо не ги е грижа и дори стигат дотам да Го убият, без да Му дадат възможност да се покаже. Къде е праведността? Къде е любовта? Сядат до Бог и Го принуждават да коленичи и да ги моли за прошка, да се подчинява на всичките им разпоредби, да се примирява с всичките им интриги, и карат Бог да взема пример от тях във всичко, което прави, иначе се вбесяват[11] и изпадат в ярост. Как да не се огорчи Бог от такова влияние на мрака, което превръща черното в бяло? Как да не се тревожи? Защо се казва, че когато Бог започна последното Си дело, то беше подобно на делото за създаването на небето и земята? Делата на човека са толкова „богати“, а „вечно течащият извор на жива вода“ непрестанно „изпълва“ полето на човешкото сърце, докато човешкият „извор на жива вода“ безскрупулно[12] се съревновава с Бог. Той е несъвместим с Бог и без да го е грижа изворът осигурява ресурс на хората вместо Бог, а човекът му съдейства, без да се замисля за свързаните с това опасности. И какъв е резултатът? Хората хладнокръвно захвърлят Бог настрани и Го поставят далеч, където няма да Му обръщат внимание, страхувайки се дълбоко в себе си, че Той ще привлече вниманието им и че Божият извор на жива вода ще ги привлече и ще ги спечели. Така, след като са преживели дълги години на светски грижи, хората заговорничат и интригантстват срещу Бог и дори Го превръщат в обект на своето порицание. Сякаш Бог е станал като трън в очите им и те отчаяно искат да Го грабнат и да Го хвърлят в огъня, за да бъде облагороден и пречистен. Виждайки Божието смущение, хората се бият в гърдите и се смеят, танцуват от радост и твърдят, че и Бог е подложен на облагородяване, и казват, че ще изпепелят нечистите примеси в Бог, за да Го пречистят, сякаш само това е разумно и смислено, сякаш само това са справедливите и разумни средства на Небето. Това насилствено поведение на хората изглежда както умишлено, така и несъзнателно. Човекът разкрива и грозното си лице, и отвратителната си, мръсна душа, както и жалкия си вид на просяк. След като е вилнял надлъж и нашир, той придобива жалък вид, моли за прошка Небето и прилича на изключително жалък мопс. Човекът винаги действа по неочакван начин, все „язди тигър, за да плаши другите“[а], все изпълнява роля, не обръща ни най-малко внимание на Божието сърце и не прави никакво сравнение със собствения си статут. Хората просто мълчаливо се противопоставят на Бог, сякаш Бог ги е обидил и не бива да се отнася така с тях, сякаш Небето няма очи и нарочно им създава трудности. Така хората винаги тайно осъществяват порочни заговори и изобщо не смекчават изискванията си към Бог, гледат с хищнически очи, яростно оглеждат всяка Божия крачка, без да се замислят, че са врагове на Бог, и се надяват, че ще дойде ден, когато Бог ще разсее мъглата, ще изясни нещата, ще ги спаси от „устата на тигъра“ и ще удовлетвори оплакванията им. Дори и днес хората все още не считат, че изпълняват ролята на противник на Бог, която са изпълнявали толкова много хора през епохите. Откъде биха могли да знаят, че отдавна са се заблудили във всичко, което правят, че всичко, което са разбирали, отдавна е погълнато от моретата.

Кой някога е приемал истината? Кой някога е посрещал Бог с отворени обятия? Кой някога е копнеел за появата на Бог? Човешкото поведение отдавна се е покварило и неговото оскверняване отдавна е превърнало Божия храм в неузнаваем. В същото време човекът продължава да се занимава със собствените си дела и постоянно гледа Бог от високо. Сякаш противопоставянето му на Бог се е превърнало в камък и не може да се промени, и в резултат на това той предпочита да бъде прокълнат, отколкото да търпи още лошо отношение към думите и действията си. Как могат такива хора да познават Бог? Как биха могли да намерят покой с Бог? И как биха могли да са годни да застанат пред Бог? Несъмнено няма нищо лошо в това човек да се посвети на Божия план за управление — но защо хората винаги оставят Божието дело и всичко Божие на заден план, докато безкористно посвещават собствената си кръв и сълзи? Духът на безкористна отдаденост на хората несъмнено е ценен, но откъде биха могли да знаят, че „коприната“, която предат, е напълно неспособна да представлява това, което е Бог? Добрите намерения на хората несъмнено са ценни и редки, но как биха могли да погълнат „безценното съкровище“[13]? Всеки от вас трябва да се замисли за миналото си. Защо никога не се освободихте от безмилостните порицания и проклятия? Защо хората винаги са в такива „близки отношения“ с величествените слова и праведния съд? Наистина ли Бог ги подлага на изпитание? Дали Бог умишлено ги облагородява? И как хората навлизат сред облагородяване? Наистина ли познават Божието дело? Какви уроци са научили хората от Божието дело и от собственото си навлизане? Дано хората не забравят Божието увещание и дано да вникнат в Божието дело, да го определят ясно и да управляват правилно собственото си навлизане.

Забележка:

1. „Опустошенията“ се използва, за да се разкрие непокорството на човечеството.

2. „Се посрещат със свирепо свъсени вежди и хладнокръвната съпротива на хиляди размахани пръсти, с наведена глава и да служи на хората с готовността на вол“ в оригиналния текст е едно изречение, но тук е разделено на две за по-голяма яснота. Първата част на изречението се отнася до действията на човека, а втората показва страданията, които Бог понася, и че Бог е смирен и скрит.

3. „Предразсъдъците“ се отнася до непокорното поведение на хората.

4. „Да вземе абсолютната власт“ се отнася до непокорното поведение на хората. Те се издигат високо, оковават другите, карат ги да ги следват и да страдат заради тях. Те са силите, които са враждебни на Бог.

5. „Марионетка“ се използва за осмиване на онези, които не познават Бог.

6. „Замерване със снежни топки“ се използва, за да се подчертае долното поведение на хората.

7. „Не може да различи тебешира от сиренето“ означава, че хората изкривяват Божията воля в нещо сатанинско, което като цяло се отнася до поведението, при което хората отхвърлят Бог.

8. „Казва на черното бяло“ се отнася до смесването на истината с илюзиите и на праведността със злото.

9. „Разбойник“ се използва, за да покаже, че хората са неразумни и не са прозорливи.

10. „Изрезки и остатъци“ се използва, за да обозначи поведение, при което хората потискат Бог.

11. „Вбесяват“ се отнася до грозното лице на човека, който е разгневен и озлобен.

12. „Безскрупулно“ се отнася до случаите, в които хората са безразсъдни и нямат и следа от почит към Бог.

13. „Безценното съкровище“ се отнася до всичко Божие.

а. Това е китайски идиом, преведен въз основа на изходния текст „hú jiǎ hǔ wēi“. Отнася се до история, в която една лисица плаши другите животни, като се разхожда в компанията на тигър и по този начин „заема“ страха и авторитета, които тигърът внушава. Това е метафора, използвана тук, за да обозначи хората, които „заемат“ авторитета на някой друг, за да сплашват или потискат други хора.

Предишна: Дело и навлизане (8)

Следваща: Дело и навлизане (10)

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Настройки

  • Текст
  • Теми

Плътни цветове

Теми

Шрифтове

Размер на шрифта

Разредка

Разредка

Ширина на страницата

Съдържание

Търсене

  • Търсене в този текст
  • Търсене в тази книга

Свържете се с нас в Messenger