Докато гласът Ми ехти, а очите Ми излъчват огън, Аз наглеждам цялата земя и наблюдавам цялата вселена. Всички човеци отправят молитви към Мен, вдигат поглед към Мен, умоляват Ме да овладея Своя гняв и се заричат никога вече да не се опълчват срещу Мен. Но миналото е приключено; сега е сега. Кой може да върне назад решителността Ми? Със сигурност не и молитвите в сърцата на хората, нито думите, които мълвят. Кой би могъл да оцелее до днес, ако не бях Аз? Чие оцеляване не зависи изцяло от думите, изречени от устата Ми? Кой не е наглеждан от очите Ми? Върша новото Си дело по цялата земя — нима някой някога е могъл да го избегне? Могат ли планините да откършат върховете си, за да му убягнат? Могат ли водите, с чрезмерната си необятност, да го възпрат? В Моя план не пропускам нищо с лека ръка и затова никога не е имало нито човешко същество, нито друго нещо, което да избегне хватката Ми. Днес цялото човечество възхвалява святото Ми име, но в различни краища на света се надигат също и гласове на протест срещу Мен, а сред хората изобилстват и легендите, че Аз пребивавам на земята. Не допускам човеците да Ме преценяват и съдят, нито понасям да разделят тялото Ми, а най-ниска е търпимостта Ми към отправените Ми от тях злословия. Тъй като никога не Ме е опознал добре, човекът вечно се опълчва срещу Мен и все Ме мами, не тачи Моя Дух и не цени Моето слово. Въздавам на хората дължимата „награда“, която си заслужиха с всички свои постъпки и действия и с отношението си към Мен. Хората предприемат всичките си действия с очакването да бъдат възнаградени и нито един от тях не е извършил нищо в жест на себеотрицание. Човеците не са склонни да се посветят безкористно, а най-възторжено приемат наградите, получени даром. Макар че Петър Ми се посвети, той стори това не в очакване на бъдеща награда, а за да добие навременно за тогавашния момент знание. Човечеството никога не е общувало с Мен искрено, а постоянно се отнася с Мен повърхностно, като си мисли, че така ще се сдобие с одобрението Ми без усилия. Вникнах дълбоко в човешкото сърце и в недрата му разкрих „находище на скъпоценности“, за което самите хора все още не подозират, а Аз го преоткрих отново. И тъй, чак когато видят „убедителни доказателства“, хората престават да се самоунижават в израз на престорена набожност, а с протегнати длани признават собствената си порочност. Сред хората има още толкова неподозирани качества, чакащи да ги извадя на показ за радост на цялото човечество. Негодността на хората не Ме кара да спра делото Си — подкастрям ги съгласно първоначалния Свой план. Човекът е като овощно дръвче: не бъде ли подкастрено, то спира да дава плодове и накрая клоните му изсъхват, листата му окапват и по него не зрее плод.

Ден след ден обзавеждам „вътрешната зала“ на царството Си и никой не нахълтва неканен в Моята „работна стая“, за да разстрои делото Ми. Цялото човечество прави всичко по силите си да Ми съдейства, защото хората много се страхуват да не ги „уволня“ и, „губейки позицията си“, да се озоват в задънена улица и дори да изпаднат в „пустинята“, обитавана от Сатаната. За да потуша страховете им, всеки ден ги успокоявам, всеки ден им вдъхвам обич и ги напътствам в ежедневието им. Човеците са като новородени бебета: ако не им доставям мляко, ще напуснат земята бързо и завинаги. Откликвам на молитвите, с които хората Ме призовават, и идвам в техния свят; те веднага заживяват сред светлина — вече не са в залостена „стая“, от която на висок глас отправят молитвите си към небето. Щом Ме видят, хората настоятелно изплакват недоволството в сърцата си и със зейнали уста Ме молят да пусна в тях храна. Но след това, с разсеяни страхове и възвърнато самообладание, те не искат нищо повече от Мен и заспиват дълбоко, или пък отричат съществуването Ми и хукват да се занимават с личните си дела. От „изоставянето“ на хората става ясно колко „справедливи“ и „непредубедени“ към Мен са тези лишени от „чувство“ същества. Ето защо, като виждам тази неприятна страна на човека, Аз тихо си тръгвам и вече няма охотно да слизам на земята, щом той ме призове с горещите си просби. Неусетно за него несгодите му се множат от ден на ден и затова, когато посред своите тегоби внезапно разкрие съществуването Ми, той не се отказва, а настойчиво се вкопчва в Мен и Ме замъква в къщата си, за да му гостувам. Но макар и да отрупва трапезата си, за да Ме нагости богато, той нито за миг не Ме е приемал за свой — за него Аз съм гост, от когото чака малко помощ. И тъй, човекът безцеремонно Ми представя жалкото си състояние с надеждата да получи Моя „подпис“, и също като някой, който се нуждае от бизнес кредит, той Ме „обработва“ с всички сили. Във всяко негово движение, във всеки жест долавям издайнически знаци за намеренията му: човекът сякаш си вярва, че Аз не зная как да разчета какво е скрито зад изражението му и в думите му или че не мога да проникна в дълбините на човешкото сърце. И тъй, човекът Ми изповядва без пропуски и изопачения всяко преживяване, всяка случка от своя живот и след това излага пред Мен исканията си. Ненавиждам и презирам цялото поведение и всяко действие на хората. Никога не Ме е възрадвала нито една постъпка на представител на човешкия род, сякаш човеците нарочно Ми се противопоставят и гледат да предизвикат Моя гняв: разхождат се напред-назад пред Мен, придавайки си важност и пред очите Ми следват собствените си решения. Съществуването на целия човешки род е лишено от всякаква стойност и смисъл, защото нито един от човеците не живее заради Мен — затова човечеството съществува в празнота. Въпреки това то отказва да се пробуди и все така, опълчвайки се срещу Мен, продължава да живее в суета.

През всички изпитания, на които бяха подложени, човешките същества нито веднъж не бяха в съответствие с намеренията Ми. Поради безсърдечната си греховност, човечеството не се стреми да свидетелства за Моето име; вместо това, щом го чуят, хората се „втурват да бягат в обратната посока“, но продължават да чакат от Мен прехраната си. Човешкото сърце не се обръща към Мен изцяло и затова Сатаната съкрушава хората, покривайки омърсените им тела с разязвени рани. Но човекът и тогава не осъзнава колко отвратителен е обликът му: през цялото време е продължавал да се прекланя пред Сатаната зад гърба Ми. Затова го запокитвам в бездънната пропаст, така че той никога да не се измъкне сам от нея. Дори и тогава, сред жалните си вопли, човекът пак отказва да промени мисленето си, решен да Ми се противи докрай с идеята умишлено да събуди Моя гняв. Заради поведението му Аз се отнасям към него като към грешник, какъвто е, и му отказвам топлината на Своята прегръдка. От първия миг ангелите Ми служат и ми се покоряват неизменно и безспир, докато човеците правят точно обратното, сякаш не са Мои чеда, а деца на Сатаната. Всички ангели са по местата си и са Ми предани всецяло; неповлияни от сатанинските сили, те просто изпълняват своя дълг. Откърмени и заситени от ангелите, многобройните Мои синове и избраници са здрави и силни — нито един от тях не е слаб и малодушен. Това е Мое дело, Мое чудо. И докато залп след залп топовни изстрели възвестяват началото на царството Ми, ангелите чинно се стичат в такт с барабанен ритъм пред Моята трибуна за проверка, защото в сърцата им няма идоли и поквара и те не се боят от проверката.

Когато бурята се разбушува с вой, небесата мигновено притискат земята и задушават цялото човечество, така че хората вече нямат глас да Ме призовават, когато поискат. Целият човешки род е рухнал неусетно. Дърветата се огъват под напорите на вятъра, чува се изпукването на чупещи се клони, а вихрушката отнася всички повехнали листа. Земята внезапно се превръща в мрачна пустош и хората скръстват ръце пред гърдите си и се стягат, за да посрещнат бедствието, следващо есента, което ще ги порази всеки момент. Птичите ята тревожно прелитат от хълм на хълм и сякаш изплакват на някого мъката си; из планинските леговища кънти рев на лъвове и този звук ужасява хората, вледенява ги до мозъка на костите им и изправя косите им. Злокобно усещане витае, като знамение за кончината на човечеството. Тъй като не желаят да се разпоредя с тях според волята Си, хората мълчаливо отправят молитви към Върховния владетел в небесата. Но как би могло ромоненето на малък ручей да заглуши рева на бурята? Как би могла да бъде спряна тя от шепота на човешките прошения? Как яростта на гръмотевицата да бъде потушена заради човешката боязън? Човекът се огъва под напора на вятъра; притичва насам-натам, за да се заслони от дъжда; насред яростта Ми, човеците се люшкат и треперят, изплашени до смърт, че ще положа Своята ръка върху телата им, сякаш съм дуло на оръжие, постоянно насочено към гърдите им; все едно те са Мои врагове, но същевременно са Ми приятели. Човекът така и не разкри същинските Ми намерения спрямо него, така и не проумя какво целя и в неведението си прегрешава срещу Мен; в неведението си Ми се противи, но получава и Моята любов, без да я е заслужил. Трудно е за човеците да видят лицето Ми, когато съм разгневен. Скрит съм в черните облаци на яростта Си, надвесен съм сред гръмотевици над цялата вселена и изпращам Своята милост на хората. Тъй като те не Ме познават, не ги наказвам за неспособността им да вникнат в Моя замисъл. В очите на човеците Аз избухвам в гняв на моменти, в други моменти се усмихвам, но дори и докато Ме гледа, човекът не успява изцяло да прозре Моя характер и е все така неспособен да долови мелодичния тръбен звук, защото е твърде претръпнал и безчувствен. Сякаш Моят лик съществува в човешките спомени, а формата Ми е част от мислите на хората. Въпреки това през цялото човешко съществуване, та до днес, нито един не Ме е видял истински, защото умът на хората е твърде оскъден. При всичките „дисекции“, на които те Ме подложиха, човешката наука е толкова недоразвита, че академичният им подход засега е безрезултатен. И тъй, въпросът за „Моя образ“ винаги е бил загадка, неразбулена поне отчасти от някой кандидат за световно признание, защото дори и това, че човешкият род успява да живее с мисъл, фокусирана върху настоящето, е неоценима утеха насред огромната му злочестина.

23 март 1992 г.