Докато гласът Ми ехти, а очите Ми излъчват огън, Аз проучвам внимателно цялата земя и наблюдавам цялата вселена. Цялото човечество отправят молитви към Мен, гледат към Мен, умоляват Ме да прекратя Своя гняв и се заричат никога вече да не се бунтуват срещу Мен. Но миналото е приключено; сега е сега. Кой може да върне назад решителността Ми? Не и прошенията в сърцата на хората, нито думите, които мълвят, нали? Кой би могъл да оцелее до днес, ако не бях Аз? Чие оцеляване не зависи изцяло от словата, изречени от устата Ми? Кой не е проучван внимателно от очите Ми? Върша новото Си дело по цялата земя — нима някой някога е могъл да го избегне? Могат ли планините да го избегнат поради височината си? Могат ли водите, с чрезмерната си необятност, да го възпрат? В Моя план не пропускам нищо с лека ръка и затова никога не е имало нито човешко същество, нито друго нещо, което да избегне устроеното от Моята ръка. Днес цялото човечество възхвалява святото Ми име, но из цялото човечество се надигат също и гласове на протест срещу Мен, а сред хората изобилстват и легендите, че Аз пребивавам на земята. Не допускам хората да Ме съдят, нито понасям да разделят тялото Ми, камо ли да търпя отправените Ми от тях злословия. Тъй като никога не Ме е опознал истински, човекът вечно Ми се противи и все Ме мами, не тачи Моя Дух и не цени Моето слово. Въздавам на хората дължимата „награда“, която си заслужиха с всички свои постъпки и действия и с отношението си към Мен. Всички хора предприемат всичките си действия с очакването да бъдат възнаградени и нито един от тях не е извършил никаква работа, включваща саможертва. Човеците не са склонни да се посветят безкористно, а най-възторжено приемат наградите, получени даром. Макар че Петър Ми се отдаде, той стори това не заради утрешната награда, а заради днешното знание. Човечеството никога не е общувало с Мен искрено, а постоянно се отнася с Мен нехайно, като си мисли, че така ще се сдобие с похвалата Ми без усилия. Проучих внимателно дълбините на човешкото сърце и в недрата му разкрих „находище на скъпоценности“, което самите хора все още не осъзнават, обаче Аз направих ново откритие. И тъй, чак когато видят „материални доказателства“, хората прекратяват своето престорено смирение и с протегнати длани признават собствената си нечистота. Сред хората има още толкова нови неща, чакащи да ги извадя на показ за пълна радост на цялото човечество. Далеч от това да спра Моето дело, поради това че човекът е съкрушен, Аз го кастря съгласно първоначалния Свой план. Човекът е като овощно дръвче: не бъде ли подкастрено, то спира да дава плодове и накрая човек вижда само изсъхнали клони и окапали листа, но нито един плод не пада на земята.

Ден след ден обзавеждам „вътрешната зала“ на царството Си и никой не се втурва внезапно в Моята „работна стая“, за да прекъсне делото Ми. Цялото човечество прави всичко по силите си да Ми съдейства, защото хората много се страхуват да не ги „уволня“ и „да загубят позицията си“, и така да се озоват в задънена улица в живота си и дори да изпаднат в „пустинята“, контролирана от Сатаната. Заради страховете им ги успокоявам всеки ден, вдъхновявам ги да обичат всеки ден и ги напътствам насред ежедневието им. Човеците са като новородени бебета: ако не им доставям мляко, ще напуснат земята бързо и завинаги. Тъй като човечеството Ме зове, Аз идвам в света на хората, начаса; човечеството веднага заживява сред светлина, като вече не се затваря в „стая“, от която на висок глас отправя молитвите си към небето. Щом Ме видят, хората не ми дават възможност да проговоря, преди да излеят „оплакванията“ си, събрани в сърцата им и със зейнали уста Ме молят да пусна в тях храна. Но след това се успокояват и стават безстрашни и вече не искат нищо повече от Мен и заспиват дълбоко, или пък отричат съществуването Ми и хукват да се занимават с личните си дела. В „отричането“ на хората ясно се вижда, че човешките същества са лишени от „чувства“ и практикуват „праведността“ си спрямо Мен. Ето защо, като виждам човека в това неблагопристойно състояние, Аз тихо си тръгвам и вече няма охотно да слизам долу отново, щом той ме призове с горещите си призиви. Неусетно за него несгодите му се множат от ден на ден и затова, когато посред своите тегоби внезапно разкрие съществуването Ми, той не Ми дава никакъв шанс да говоря, преди да Ме сграбчи за реверите и да Ме замъкне в къщата си, за да му гостувам. Но макар и да отрупва трапезата си, за да Ме нагости богато, той нито за миг не Ме е приемал за свой — за него Аз съм гост, от когото чака малко помощ. И тъй, човекът безцеремонно Ми представя жалкото си състояние с надеждата да получи Моя „подпис“, и също като някой, който се нуждае от бизнес кредит, той Ме „напада“ с всички сили. Във всяко негово движение, във всеки жест съзирам издайнически знаци за намеренията му: човекът сякаш си вярва, че Аз не зная как да разчета какво е скрито в думите му и зад изражението му или как да наблюдавам най-съкровените кътчета на човешкото сърце. И тъй, човекът Ми изповядва без пропуски всяко преживяване и след това излага пред Мен исканията си. Ненавиждам и презирам всяко деяние и действие на човека. Нито един сред човешкия род не е свършил работа, която да обичам, сякаш човеците нарочно Ми се противопоставят и нарочно гледат да предизвикат Моя гняв: дефилират напред-назад пред Мен, като пред очите Ми следват собствената си воля. Съществуването на целия човешки род е лишено от всякаква стойност и смисъл, защото нито един от човеците не живее заради Мен — затова човечеството съществува в празнота. Въпреки това то отказва да се пробуди и все така, опълчвайки се срещу Мен, продължава да живее в суета.

През всички изпитания, на които бяха подложени, човешките същества нито веднъж не бяха в съответствие с намеренията Ми. Поради безсърдечността си и неправедността си хората не се стремят да свидетелстват за Моето име; вместо това те се „отклоняват от пътя“, но продължават да чакат от Мен приток на ресурс. Човешкото сърце не се обръща към Мен изцяло и затова Сатаната съкрушава хората, покривайки омърсените им тела с разязвени рани. Но човекът и тогава не осъзнава колко отвратителен е обликът му: през цялото време е продължавал да се прекланя пред Сатаната зад гърба Ми. Затова гневно го запокитвам в бездънната пропаст, така че той никога да не се измъкне сам от нея. Дори и тогава, сред жалните си вопли, човекът пак отказва да промени мисленето си, като упорито се закалява, за да Ми се съпротивлява докрай с идеята умишлено да събуди Моя гняв. Заради поведението му Аз се отнасям към него като към грешник, какъвто е, и му отказвам топлината на Своята прегръдка. От първия миг ангелите Ми служат и Ми се покоряват неизменно и безспир, но човеците винаги правят точно обратното, сякаш не идват от Мен, а произхождат от Сатана. Всички ангели са по местата си и са Ми отдадени всецяло; неповлияни от сатанинските сили, те просто изпълняват своя дълг. Напоени и заситени от ангелите, всички Мои синове и Моят народ са здрави и силни — нито един от тях не е слаб и малодушен. Това е Мое дело, Мое чудо. И докато залп след залп топовни изстрели възвестяват началото на царството Ми, ангелите чинно се стичат в такт с ритмичен акомпанимент пред Моята трибуна за проверка, защото в сърцата им няма идоли и нечистота и те не се боят от проверката.

Когато бурята се разбушува с вой, небесата мигновено се спускат и затискат, като задушават цялото човечество, така че хората вече нямат глас да Ме призовават, когато поискат. Целият човешки род е рухнал неусетно. Дърветата се огъват под напорите на вятъра, чува се изпукването на чупещи се клони, а вихрушката отнася всички повехнали листа. Земята внезапно се превръща в мрачна пустош и хората скръстват ръце пред гърдите си и се стягат, за да посрещнат бедствието, следващо есента, което ще ги порази всеки момент. Птиците по хълмовете летят насам-натам, сякаш изплакват на някого мъката си; из планинските леговища кънти рев на лъвове и този звук кара косите на хората да настръхнат от страх, и сякаш се усеща знамение за изхода на човечеството. Тъй като не желаят да Ми позволят да се разпоредя с тях според волята Си, всички хора мълчаливо отправят молитви към „Върховния владетел“ в небесата. Но как би могло ромоненето на малък ручей да заглуши рева на бурята? Как би могла да бъде спряна тя от шепота на човешките прошения? Как яростта на гръмотевицата може да бъде потушена заради човешката боязън? Човекът се огъва под напора на вятъра; притичва насам-натам, за да се заслони от дъжда; и насред яростта Ми, човекът се люшка и трепери, изплашен до смърт, че ще положа Своята ръка върху тялото му, сякаш съм дуло на оръжие, постоянно насочено към гърдите му; все едно той е Мой враг, но същевременно и Мой приятел. Човекът така и не откри същинските Ми намерения спрямо него, така и не проумя какво целя и в неведението си Ми нанася оскърбление; в неведението си Ми се противи, но, без да е възнамерявал, получава и Моята любов. Трудно е за човека да види лицето Ми насред гнева Ми. Скрит съм в черните облаци на яростта Си, стоя сред гръмотевици над цялата вселена и изпращам Своята милост на хората. Тъй като те не Ме познават, не ги наказвам за неспособността им да вникнат в Моя замисъл. В очите на човека Аз изразявам гнева Си на моменти, в други моменти се усмихвам, но дори и докато Ме гледа, човекът никога не успява истински да види целия Ми нрав и е все така неспособен да долови мелодичния тръбен звук, защото е твърде претръпнал и безчувствен. Сякаш Моят лик съществува в човешките спомени, а формата Ми е част от мислите на хората. Въпреки това, през напредъка на човечеството, та до днес, нито един не Ме е видял истински, защото умът на хората е твърде оскъден. При всичките „дисекции“, на които те Ме подложиха, човешката наука е толкова недоразвита, че научните му изследвания засега са безрезултатни. И тъй, темата за „Моя образ“ винаги е била абсолютно празна, без да има кой да я запълни, без никой да счупи световен рекорд, защото дори поддържането на опора за човечеството в настоящето е неоценима утеха насред огромната му злочестина.

23 март 1992 г.