Глава 36

Всичко е подредено от Моята ръка. Кой се осмелява да прави каквото си иска? Кой може лесно да го промени? Хората се носят във въздуха, движат се така, както се движи прахът, лицата им са зацапани, което ги прави отблъскващи от главата до петите. Наблюдавам ги измежду облаците с натежало сърце: защо човекът, който някога бе изпълнен с жизненост, стана такъв? И защо той не осъзнава това и е нечувствителен към него? Защо „маха с ръка на себе си“ и се оставя да се покрие с мръсотия? До такава степен той е загубил любов и уважение към себе си. Защо човекът винаги избягва това, за което го питам? Наистина ли съм жесток и безчовечен към него? Наистина ли съм безкомпромисен и неразумен? Защо тогава хората винаги Ме гледат с искрящи от гняв очи? Защо винаги Ме мразят? Нима Аз ги доведох до края на пътя? Човекът никога не откри нищо в Моето порицание, защото не прави нищо друго, освен да стиска ярема около врата си с две ръце, с двете си очи, вперени в Мен, сякаш гледа врага — и едва в този момент усещам колко е изнемощял. Именно заради това казвам, че никой никога не е устоял сред изпитанията. Нима духовният ръст на човека не е точно такъв? Трябва ли да му казвам цифрите за неговите „мерки“? „Височината“ на човека не е по-голяма от тази на червейче, което се гърчи по земята, а „гърдите“ му са широки колкото гърдите на змия. С това не омаловажавам човека — нима това не са точните данни за неговия духовен ръст? Нима принизих човека? Човекът е като весело дете. Има дори моменти, когато си играе с животни, но въпреки това остава щастлив; и е като котка, която живее живот без грижи и тревоги. Може би именно заради влиянието на Духа или ролята на Бог на небето се чувствам дълбоко уморен от екстравагантния начин на живот на хората на земята. Заради живота на човека — който е като този на паразита — Моят „интерес“ към думите „човешки живот“ се увеличи донякъде и затова станах малко по-„страхливо“ настроен към човешкия живот. Защото изглежда, че само човекът е способен да създаде живот, който има смисъл, докато Аз съм неспособен на това. Така че мога само да се оттегля в „планините“, защото не съм в състояние да изпитам и наблюдавам трудностите сред човека. И все пак човекът спешно Ме принуждава да го направя — нямам избор! Мога само да се подчиня на уговорките на човека, като обобщавам опита заедно с него и преминавам през човешкия живот заедно с него. На небето веднъж обиколих целия град, а под небето веднъж обиколих всички страни. И все пак никой никога не Ме откри; те само чуваха звука от Моето придвижване. В очите на хората Аз идвам и си отивам без следа или сянка. Сякаш съм се превърнал в невидим идол в сърцата им, но хората не вярват в това. Възможно ли е всичко това да не са факти, изповядани от човешката уста? В този момент кой не признава, че трябва да бъде порицан? Могат ли хората все още да държат главата си високо пред конкретните доказателства?

Аз правя „бизнес сделка“ с човека, изтривам цялата му нечистота и неправда и по този начин го „обработвам“, за да бъде той според сърцето Ми. И все пак съдействието на човека е необходимо за този етап от делото, защото той винаги се мята и подскача като току-що уловена риба. Така че, за да предотвратя всякакви инциденти, убих всички „риби“, които бяха уловени, след което рибите станаха покорни и нямаха ни най-малко оплакване. Когато имам нужда от човек, той винаги е скрит. Сякаш никога не е виждал изумителни сцени, сякаш е роден в провинцията и не знае нищо за градските дела. Аз прибавям към частите на човека мъдростта Ми, които им липсва, и го карам да Ме опознае; понеже човекът е твърде беден, Аз лично идвам сред хората и им давам „пътя към богатството“, като ги карам да си отворят очите. Не ги ли спасявам по този начин? Не е ли това Моето състрадание към човека? Нима любовта е даване без условия? Нима тогава омразата е порицание? Обяснявал съм на човека от различни гледни точки, но той се отнася към това само като към думи и доктрини. Сякаш Моите слова са дефектни стоки, които се продават като бракувани в ръцете на човека. Така, когато казвам на хората, че предстои голяма буря, която ще погълне планинското село, никой не се замисля върху това, само неколцина от тях преместват домовете си, а сърцата им се съмняват. Останалите не помръдват, сякаш им е безразлично, сякаш съм лястовица от небето — те не разбират нищо от това, което казвам. Едва когато планините се сринат и земята се разкъса, хората се сещат за думите Ми, едва тогава се събуждат от сънищата си, но времето вече е дошло, те са погълнати от големия потоп, а труповете им плуват по повърхността на водата. Виждайки нещастието в света, Аз въздишам по човешкото нещастие. Изразходвах много време и платих висока цена в името на човешката съдба. В съзнанието на хората Аз нямам слъзни канали — но Аз, този „чудак“ без слъзни канали, изплаках много сълзи за човека. Човекът обаче, не знае нищо за това и просто си играе с играчките в ръцете си на земята, сякаш Аз не съществувам. Така при днешните обстоятелства хората остават онемели и тъпи; те все още са „замръзнали“ в мазетата, сякаш все още лежат в пещера. Виждайки действията на човека, единственият Ми избор е да напусна…

В очите на хората Аз направих много добро за човека и затова те гледат на Мен като на пример за подражание за настоящата епоха. Но никога не са Ме смятали за Владетел на човешката съдба и Създател на всички неща. Те сякаш не Ме разбират. Въпреки че някога хората викаха: „Да живее разбирането“, никой не е отделил много време за анализ на думата „разбиране“, което показва, че хората нямат желание да Ме обичат. В днешно време хората никога не Ме ценят, Аз нямам място в сърцата им. Биха ли могли да проявят истинска любов към Мен в дните на страдание, които предстоят? Праведността на човека си остава нещо без форма, нещо, което не може да се види или докосне. Това, което Аз искам, е човешкото сърце, защото в човешкото тяло сърцето е най-ценното. Нима Моите дела не са достойни да бъдат заплатени с човешкото сърце? Защо хората не Ми дават сърцата си? Защо винаги ги притискат към гърдите си, без да искат да ги пуснат? Може ли човешкото сърце да осигури мир и щастие през целия живот на хората? Защо, когато предявявам изисквания към хората, те винаги грабват шепа прах от земята и я хвърлят по Мен? Това ли е хитрата схема на човека? Сякаш се опитват да измамят минувач, който няма къде да отиде, примамвайки го обратно в дома си, където безмилостно го убиват. Хората искат да правят такива неща и с Мен. Сякаш са палач, който ще убие някого, без да му мигне окото, сякаш са цар на дяволите, за който е втора природа да убива хора. Но сега хората застават пред Мен, все още желаейки да приложат такива средства — все пак те имат своите планове, а Аз имам Своите контрамерки. Въпреки че хората не Ме обичат, как бих могъл да не направя контрамерките Си публично достояние за хората в този момент? Имам безкрайно, неизмеримо умение да се справям с човека; всяка негова част е лично направена от Мен и лично обработена от Мен. В крайна сметка ще накарам човека да изтърпи болката от раздялата с това, което обича, и ще го накарам да се подчини на Моята организация, и тогава от какво ще се оплакват хората? Нима всичко, което правя, не е в името на човека? В отминалите времена никога не съм казвал на човека за етапите от Моето дело — но днес, във време, което не прилича на миналото, защото съдържанието на Моето дело е различно, Аз казах на хората за Моето дело предварително, за да ги предпазя от падане в резултат на това. Не е ли това ваксината, която инжектирах в човека? По някаква причина хората никога не се замислят сериозно за думите Ми; сякаш в стомасите им има глад и те не внимават какво ядат, което е отслабило стомасите им. Но хората приемат своя „здрав организъм“ за водещ и не обръщат внимание на наставленията на „лекаря“. Виждайки тяхната неотзивчивост, Аз се оказвам загрижен за човека. Тъй като хората са незрели и все още не са изпитали човешкия живот, те не изпитват никакъв страх; в сърцата им думите „човешки живот“ не съществуват, те не се съобразяват с тях и просто се уморяват от думите Ми, сякаш съм се превърнал в несвързано говореща старица. В обобщение, какъвто и да е случаят, надявам се, че хората могат да разберат сърцето Ми, защото нямам никакво желание да изпратя човека в страната на смъртта. Надявам се, че човек може да разбере какво е настроението Ми в този момент и да бъде внимателен към бремето, което нося точно сега.

26 април 1992 г.

Предишна: Глава 35

Следваща: Глава 37

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Настройки

  • Текст
  • Теми

Плътни цветове

Теми

Шрифтове

Размер на шрифта

Разредка

Разредка

Ширина на страницата

Съдържание

Търсене

  • Търсене в този текст
  • Търсене в тази книга

Свържете се с нас в Messenger