Всичко е подредено от Моята ръка. Кой се осмелява да прави каквото си иска? Кой може лесно да го промени? Хората се носят във въздуха, движат се така, както се движи прахът, лицата им са зацапани, докато целите им тела не се превърнат в твърде окаяна гледка. Наблюдавам ги измежду облаците с натежало сърце: защо човекът, който някога бе изпълнен с жизненост, стана такъв? И защо той не осъзнава това и е нечувствителен към него? Защо „се избавя от своето „аз“ и се оставя да се покрие с мръсотия? До такава степен той е загубил любов и уважение към себе си. Защо човекът винаги избягва това, за което го питам? Наистина ли съм жесток и безчовечен към него? Наистина ли съм безкомпромисен и неразумен? Защо тогава хората винаги Ме гледат със свиреп блясък в очите? Защо винаги Ме мразят? Нима Аз ги доведох до края на пътя? Човекът никога не откри нищо в Моето наказание, защото не прави нищо друго, освен да стиска ярема около врата си с две ръце, с двете си очи, вперени в Мен, сякаш гледа врага — и едва в този момент усещам колко е изнемощял. Именно заради това казвам, че никой никога не е устоял сред изпитанията. Нима духовният ръст на човека не е точно такъв? Трябва ли да му казвам цифрите за неговите „мерки“? „Височината“ на човека не е по-голяма от тази на червейче, което се гърчи по земята, а „гърдите“ му са широки колкото гърдите на змия. С това не омаловажавам човека — нима това не са точните данни за неговия духовен ръст? Нима принизих човека? Човекът е като весело дете. Има дори моменти, когато си играе с животни, но въпреки това остава щастлив; и е като котка, която живее живот без грижи и тревоги. Може би именно заради посоката на Духа или действието на Бог на небето изпитвам дълбока неприязън към екстравагантния начин на живот на хората на земята. Заради живота на човека — който е като този на паразита — Моят „интерес“ към думите „човешки живот“ се увеличи донякъде и затова станах малко по-„почтително“ настроен към човешкия живот. Защото изглежда, че само човекът е способен да създаде живот, който има смисъл, докато Аз съм неспособен на това. Така че мога само да се оттегля в „планините“, защото не съм в състояние да изпитам и наблюдавам трудностите сред човека. И все пак човекът спешно Ме принуждава да го направя — нямам избор! Мога само да се подчиня на уговорките на човека, като извлека поуки от преживяването заедно с него и като преминавам през човешкия живот заедно с него. На небето веднъж обиколих целия град, а под небето веднъж обиколих всички страни. И все пак никой никога не Ме откри; те само чуваха звука от Моето придвижване. В очите на хората Аз идвам и си отивам без следа или сянка. Сякаш съм се превърнал в невидим идол в сърцата им, но хората не вярват в това. Възможно ли е всичко това да не са факти, изповядани от човешката уста? В този момент кой не признава, че трябва да бъде наказан? Могат ли хората все още да държат главата си високо пред конкретните доказателства?

Аз правя „бизнес сделка“ с човека, изтривам цялата му нечистота и неправедност и по този начин го „обработвам“, за да бъде той в съответствие с намеренията Ми. И все пак съдействието на човека е необходимо за този етап от делото, защото той винаги се мята и подскача като току-що уловена риба. Така че, за да предотвратя всякакви инциденти, убих всички „риби“, които бяха уловени, след което рибите станаха покорни и послушни и нямаха ни най-малко оплакване. Когато имам нужда от човек, той винаги е скрит. Сякаш никога не е виждал изумителни сцени, сякаш е роден в провинцията и не знае нищо за градските дела. Аз прибавям към частите на човека мъдростта Ми, които им липсва, и го карам да Ме опознае; понеже човекът е твърде беден, Аз лично идвам сред хората и им давам „пътя към богатството“, като ги карам да си отворят очите. Не ги ли спасявам по този начин? Не е ли това Моята милост към човека? Нима любовта е наистина да се дарява безусловно? Нима тогава омразата е наказание? Обяснявал съм на човека от различни гледни точки, но той се отнася към това само като към думи и доктрини. Сякаш Моите слова са дефектни стоки, които се продават на разпродажба в ръцете на човека. Така, когато казвам на хората, че предстои голяма буря, която ще погълне планинското село, никой не се замисля върху това, само неколцина от тях преместват домовете си, а сърцата им се съмняват. Останалите не помръдват, сякаш им е безразлично. Сякаш съм лястовица от небето и хората просто не разбират нищо от това, което казвам. Едва когато планините се сринат и земята се разкъса, хората се сещат за думите Ми, едва тогава се събуждат от сънищата си, но времето вече е дошло, те са погълнати от големия потоп, а труповете им плуват по повърхността на водата. Виждайки нещастието в света, Аз въздишам по човешкото нещастие. Изразходвах много време и платих висока цена в името на човешката съдба. В съзнанието на хората Аз нямам слъзни канали — но Аз, този „чудак“ без слъзни канали, изплаках много сълзи за човека. Човекът обаче, не знае нищо за това, просто си играе в калта с играчките в ръцете си, сякаш Аз не съществувам. Така при днешните обстоятелства хората остават безчувствени и глупави; те все още са „замръзнали“ в мазетата, сякаш все още лежат в пещера. Виждайки действията на човека, единственият Ми избор е да напусна…

В очите на хората Аз направих много добро за човека и затова те гледат на Мен като на пример за подражание за настоящата епоха. Но никога не са Ме смятали за Владетел на човешката съдба и Създател на всички неща. Те сякаш не Ме разбират. Въпреки че някога хората викаха: „Да живее разбирането“, никой не е отделил много време за анализ на думата „разбиране“, което показва, че хората нямат желание да Ме обичат. Към този момент днес хората никога не Ме ценят, Аз нямам място в сърцата им. Биха ли могли да Ме обичат с искрено сърце в дните на страдание, които предстоят? Праведността на човека си остава нещо без форма, нещо, което не може да се види или докосне. Това, което Аз искам, е човешкото сърце, защото най-ценното в човека е сърцето. Нима Моите дела не са годни да спечелят човешкото сърце? Защо хората не Ми дават сърцата си? Защо винаги ги притискат към гърдите си, без да искат да ги пуснат? Може ли човешкото сърце да осигури мир и щастие през целия живот на хората? Защо, когато предявявам изисквания към хората, те винаги грабват шепа прах от земята и я хвърлят по Мен? Би ли могло това да е техният измамен номер? Сякаш се опитват да подлъжат минувач, който няма къде да отиде, примамвайки го обратно в дома си, където в сърцата им се поражда зла умисъл. При тези обстоятелства те убиват минувача. Хората искат да правят такива неща и с Мен. Сякаш са палач, който ще убие някого, без да му мигне окото, сякаш са цар на дяволите, за който е втора природа да убива хора. Но сега, дори когато хората идват пред Мен, те все още желаят да приложат такива средства. Обаче те имат своите планове, а Аз имам Своите контрамерки. Въпреки че хората не Ме обичат, как бих могъл да не направя контрамерките Си публично достояние за тях в този момент? Имам безкрайно, неизмеримо умение да се справям с хората; с всяка тяхна част Се справям лично и всяка тяхна част е лично обработена от Мен. В крайна сметка ще накарам човека да изтърпи болката от раздялата с това, което обича, и ще го накарам да се подчини на Моята организация, и тогава от какво ще се оплакват хората? Нима всичко, което правя, не е в името на човека? В отминалите времена никога не съм казвал на човека за етапите от Моето дело — но днес, във време, което не прилича на миналото, защото съдържанието на Моето дело е различно, Аз казах на хората за Моето дело предварително, за да ги предпазя от сгромосляване в резултат на това. Не е ли това ваксината, която инжектирах в човека? По някаква причина хората никога не се замислят сериозно за думите Ми; сякаш в стомасите им има глад и те не внимават какво ядат, което е отслабило стомасите им. Но хората приемат своя „здрав организъм“ за водещ и не обръщат внимание на наставленията на „лекаря“. Виждайки тяхната пълна незаинтересованост, Аз се оказвам загрижен за човека. Тъй като хората са незрели и все още не са преживели човешкия живот, те не изпитват страх. В сърцата им думите „човешки живот“ не съществуват, те не се съобразяват с тях и просто изпитват неприязън към словата Ми, сякаш съм се превърнал в несвързано говореща старица. В обобщение, какъвто и да е случаят, надявам се, че хората могат да разберат сърцето Ми, защото нямам никакво желание да изпратя човека в страната на смъртта. Надявам се, че човек може да разбере какво е настроението Ми в този момент и да бъде внимателен към бремето, което нося точно сега.

26 април 1992 г.