Глава 38

Никога не е имало следа от Мен, никога не е имало напътствие от Моите думи в това, което човек преживява. В резултат на това Аз винаги държах човека на разстояние и по-късно го изоставих. Аз презирам непослушанието на човечеството. Не знам защо; изглежда така, сякаш съм намразил човека от самото начало и все пак изпитвам дълбока симпатия към него. Затова хората винаги са имали двойнствено отношение към Мен — защото Аз обичам човека, но и го мразя. Кой от хората наистина се сеща за Моята любов? И кой е наясно с омразата Ми? В Моите очи човекът е мъртва твар, лишена от живот, като глинена статуя сред всички неща. Заради непослушанието си човекът от време на време предизвиква гнева Ми. Когато живея сред хората, при внезапната Ми поява те едва се усмихват, защото постоянно съзнателно Ме „търсят“, сякаш си играя с хората на земята. Те никога не Ме приемат насериозно и заради отношението им към Мен нямам друг избор, освен да се „пенсионирам“ от „институцията“ на човечеството. Въпреки това искам да заявя, че макар и да се „пенсионирам“, от „пенсията“ Ми не може да липсва нито една стотинка. Поради „големия Ми трудов стаж“ в „институцията“ на човечеството продължавам да изисквам от хората заплащането, което все още Ми дължат. Въпреки че Ме напуснаха, как могат да избягат от хватката Ми? Някога до известна степен разхлабих хватката Си върху хората, като им позволих свободно да се отдадат на плътските си желания — и поради това те се осмелиха да се държат необуздано, без никакви задръжки, от което се вижда, че не Ме обичат истински, тъй като всички те живеят в плът. Възможно ли е истинската любов да се дава в замяна на плътта? Възможно ли е това, което Аз искам от човека, да е просто плътска „любов“? Ако това наистина беше така, тогава каква стойност би имал човекът? Всички човешки същества са безполезни боклуци! Ако не бяха Моите „специални способности“ за издръжливост, отдавна щях да съм напуснал човечеството — защо да се мъча да остана с тях, за да бъда „тормозен“? Но все пак Аз издържам. Искам да стигна до дъното на човешките „дела“. След като свърша работата Си на земята, ще се издигна високо в небето, за да съдя „господаря“ на всички неща; това е основното Ми дело, защото отвращението Ми към човека вече достигна определена степен. Кой не би намразил своя враг? Кой не би изтребил врага си? На небето Сатана е Мой враг; на земята човекът е Мой враг. Заради съюза между небето и земята Аз смятам всички тях за виновни, до девето коляно, и нито един от тях няма да бъде помилван. Кой им каза да Ми се противопоставят? Кой им каза да не Ми се подчиняват? Защо хората са неспособни да прекъснат продължителните си връзки със старата си природа? Защо плътта им винаги избуява в тях? Всичко това е доказателство за Моята присъда над човека. Кой се осмелява да не се подчини на фактите? Кой се осмелява да каже, че Моята присъда е оцветена от емоции? Аз съм различен от човека и затова го напускам, защото просто не съм от човешката раса.

Всичко, което правя, има основа, фундамент; когато човек „разкрие“ пред Мен „истинските факти“ с устата си, Аз го съпровождам до „мястото за екзекуция“, защото престъплението на човечеството е достатъчно, за да заслужи Моето порицание. И така, Аз не порицавам на сляпо, а порицавам хората според истинските обстоятелства на тяхното престъпление. В противен случай, поради своето бунтарство, човечеството никога не би се преклонило и не би признало вината си пред Мен. Само защото стигнаха до сегашното положение на нещата, всички хора неохотно прекланят глави — но в сърцата си те остават неубедени. Давах на хората да пият „бариева каша“ и така вътрешните им органи се показват хубаво и ясно под „флуороскопа“. Мръсотията и нечистотиите не са изхвърлени от стомасите на хората; през вените им текат всякакви мръсотии и така отровата в телата им нараства все повече. Тъй като хората живеят в такива условия толкова много години, те са свикнали с тях и вече не ги намират за странни. В резултат на това микробите в телата им съзряват, превръщат се в тяхна природа и всички живеят под тяхно господство. Ето защо хората тичат навсякъде като диви коне. И все пак те никога не признават това напълно, а само кимат с глава, за да покажат неохотното си съгласие. Истината е, че човечеството не взема думите Ми присърце. Ако хората приемаха думите Ми като добро лекарство, тогава щяха да „изпълняват предписанията на лекаря“ и да позволят на това лекарство да излекува болестта в тях. Според Мен обаче начинът, по който се държат, не може да изпълни това желание и затова единственото, което мога да направя, е да „стисна зъби“ и да продължа да им говоря, независимо дали слушат, или не. Аз просто изпълнявам дълга Си. Човечеството не желае да се наслаждава на Моите благословения, а предпочита да премине през мъките на ада — така че единственото, което мога да направя, е да се съглася с молбата им. Въпреки това, за да не бъдат опозорени в ада името и Духът Ми, първо ще дисциплинирам хората, а след това ще се „подчиня“ на желанията им, като направя така, че те да бъдат „изпълнени с наслада“. Не желая да позволя на човека по никое време и на никое място да Ме посрами, докато развява Моето знаме, поради което го дисциплинирам отново и отново. Как без ограниченията на Моите строги слова човекът щеше да може да продължи да стои пред Мен до днес? Нима хората не се въздържат от грехове само защото се страхуват, че Аз ще си отида? Не е ли вярно, че те не се оплакват само защото се страхуват от порицанието? Има ли такива, чиито решения са взети изцяло заради Моя план? Всички хора мислят, че на Моята божествена природа й липсва „качеството на интелекта“, но кой може да схване, че Аз съм способен да прозра всичко в Моята човешка природа? Както казват хората: „Защо да използваме ковашки чук, за да счупим орех?“. Хората Ме „обичат“ не защото любовта им към Мен е вродена, а защото се страхуват от порицанието. Кой от хората се е родил с любов към Мен? Има ли някой, който да се отнася към Мен така, както се отнася към собственото си сърце? И така, обобщавам това с един афоризъм за човешкия свят: сред хората няма никой, който да Ме обича.

Само защото желая да доведа докрай делото Си на земята, ускорих темпото на работата Си, за да не бъдат хората отхвърлени от Мен далеч, толкова далеч, че да паднат в безбрежния океан. Именно защото предварително им казах истината по въпроса, те са донякъде нащрек. Ако не беше така, щеше ли някой да вдигне платната пред лицето на бурята? Всички действат и вземат предпазни мерки. Сякаш в сърцата им съм се превърнал в крадец. Страхуват се, че ще задигна всичко от домовете им и затова натискат вратите с всички сили, смъртно се страхуват, че внезапно ще нахлуя. Виждайки ги да се държат като страхливи плъхове, Аз си тръгвам мълчаливо. Във въображението на хората изглежда, че светът е на път да преживее апокалипсис и затова всички бягат в безпорядък, изплашени до смърт. Едва в този момент виждам призраците, които бродят навсякъде по земята. Не мога да се сдържа да не се засмея, а сред звуците на Моя смях човекът е изумен и ужасен. Едва тогава осъзнавам истината за нещата и затова сдържам усмивката Си и преставам да гледам случващото се на земята, а се връщам към работа според първоначалния Си план. Вече не гледам на човечеството като на модел, който служи за образец на Моите изследвания, защото те не са нищо повече от отломки. Щом ги изхвърля, те вече нямат никаква полза — те са парчета отпадъци. В този момент ги унищожавам и ги хвърлям в огъня. В съзнанието на човечеството Моята милост и любяща доброта се съдържат в Моето осъждане, величие и гняв. Но те не подозират, че Аз отдавна не обръщам внимание на техните слабости и че отдавна оттеглих Своята милост и любяща доброта и затова са в състоянието, в което се намират сега. Никой не е в състояние да Ме познае, нито да разбере думите Ми, да види лицето Ми или да осмисли волята Ми. Не са ли това състоянията, в които сега се намира човекът? Тогава как може да се каже, че Аз имам милост и любяща доброта? Аз не вземам под внимание слабостта на човека, нито пък се „грижа“ за неговите недостатъци. Възможно ли е това все пак да е Моята милост и любяща доброта? Или може ли това все още да е Моята любов към човечеството? Всички хора мислят, че говоря „празни любезности“ и затова не вярват на думите, които изричам. Но има ли някой, който да знае това: „Тъй като това е друга ера, Моята милост и любяща доброта не съществуват в днешно време; въпреки това Аз завинаги съм Бог, Който прави това, което казва, че ще направи“? Когато съм сред човечеството, хората Ме виждат в съзнанието си като най-високостоящият и затова вярват, че обичам да говоря от дебрите на Своята мъдрост. Това ги кара винаги да приемат думите Ми с доза съмнение. Но има ли някой, който да може да схване правилата, стоящи зад Моята реч? Или произхода на думите Ми? Има ли някой, който може да разбере какво всъщност искам да постигна? Или който може да проникне в детайлите на заключението на Моя план за управление? Кой е в състояние да стане Мой довереник? И сред всички тези неща, кой освен Мен може да знае какво точно правя? И кой може да знае каква е крайната Ми цел?

30 април 1992 г.

Предишна: Глава 37

Следваща: Глава 39

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Настройки

  • Текст
  • Теми

Плътни цветове

Теми

Шрифтове

Размер на шрифта

Разредка

Разредка

Ширина на страницата

Съдържание

Търсене

  • Търсене в този текст
  • Търсене в тази книга

Свържете се с нас в Messenger