В сърцето ти е скрита огромна тайна, за която никога не си знаел, защото си живял в свят без светлина. Сърцето ти и духът ти са били отвлечени от лукавия. Очите ти са замъглени от тъмнина и не можеш да видиш нито слънцето на небето, нито онази трептяща нощна звезда. Ушите ти са запушени от измамливи думи и не чуваш нито гръмотевичния глас на Йехова, нито шума на водите, които текат от престола. Изгубил си всичко, което ти принадлежи по право, всичко, което Всемогъщият ти е дарил. Навлязъл си в безкрайно море от страдания, без сили да се спасиш, без надежда за оцеляване, и единственото, което правиш, е да се бориш и да препускаш… От този момент нататък си бил обречен да бъдеш измъчван от лукавия, далеч от благословиите на Всемогъщия, отвъд ресурсите на Всемогъщия, вървейки по път, от който няма връщане назад. И милион призиви едва ли могат да събудят сърцето и духа ти. Спиш дълбоко в ръцете на лукавия, който те е примамил в безкрайно царство без посока и пътеводители. Оттук нататък си загубил първоначалната невинност и чистота и си започнал да избягваш грижата на Всемогъщия. В сърцето ти лукавият те ръководи във всичко и се е превърнал в твой живот. Вече не се страхуваш от него, не го избягваш и не се съмняваш в него; вместо това се отнасяш към него като към бога в сърцето си. Започнал си да го почиташ и да му се кланяш и двамата сте станали неразделни като тяло и сянка, решени да живеете и да умрете заедно. Нямаш представа откъде си дошъл, защо си се родил и защо ще умреш. Гледаш на Всемогъщия като на непознат; не знаеш произхода Му, още по-малко знаеш за всичко, което е направил за теб. Всичко, което идва от Него, ти е станало омразно; нито го цениш, нито знаеш стойността му. От деня, в който си получил ресурса на Всемогъщия, ти вървиш до лукавия. Изтърпял си хиляди години на бури и урагани заедно с лукавия и стоиш редом с него срещу Бог, Който е източникът на твоя живот. Не знаеш нищо за покаянието, а още по-малко знаеш, че си стигнал до ръба на гибелта. Забравил си, че лукавият те е съблазнил и измъчвал; забравил си откъде идваш. Така лукавият те е измъчвал на всяка крачка от пътя до днес. Сърцето и духът ти са вкочанени и загнили. Престанал си да се оплакваш от досадата на човешкия свят; вече не вярваш, че светът е несправедлив. Още по-малко те интересува дали Всемогъщият съществува. Това е така, защото много отдавна си приел лукавия за свой истински баща и не можеш да се откъснеш от него. Това е тайната в твоето сърце.

С пукването на зората на изток засиява утринна звезда. Звезда, която никога преди я е нямало; тя озарява спокойното, пробляскващо небе, като разпалва отново угасналата светлина в сърцата на хората. Благодарение на тази светлина човечеството вече не е самотно; тя свети еднакво както за теб, така и за другите. При все това само ти оставаш дълбоко заспал в тъмната нощ. Не чуваш ни звук, ни светлина виждаш; не знаеш за идването на новото небе и новата земя, на новата епоха, защото баща ти ти казва: „Дете мое, не ставай, още е рано. Времето е студено, не излизай навън, за да не бъдат очите ти прободени от меч и копие“. Доверяваш се единствено на наставленията на баща си, защото вярваш, че само той е прав, понеже е по-възрастен от теб и те обича силно. Такива наставления и такава любов те карат да спреш да вярваш в легендата, че в света има светлина; те ти пречат да се интересуваш дали истината все още съществува в този свят. Вече не се осмеляваш да се надяваш на спасение от Всемогъщия. Доволен си от настоящото състояние на нещата, вече не предчувстваш появата на светлината, не очакваш идването на Всемогъщия, както се разказва в легендата. Мислиш си, че красивото не може да бъде съживено, не може да съществува. В твоите очи утрешният ден на човечеството, бъдещето на човечеството просто изчезва, заличава се. Вкопчваш се в дрехата на баща си с всички сили, готов да споделиш трудностите му, треперейки да не изгубиш спътника си и посоката на далечното си пътуване. Огромният и мъгляв свят на хората е направил много от вас непоколебими и безстрашни при изпълняването на различни роли в него. Той е създал много „воини“, които не се страхуват от смъртта. Нещо повече, той е създал поколения от безчувствени и парализирани човешки същества, които не разбират целта на своето сътворение. Очите на Всемогъщия внимателно проучват всеки член на дълбоко поразения човешки род. Той чува стенанията на страдащите, Той вижда безсрамието на страдащите, Той чувства безпомощността и ужаса на човешкия род, който е изгубил благодатта на спасението. Човечеството отхвърля Неговата грижа, избирайки да върви по свой собствен път, и се опитва да избегне изпитващия Му взор, като предпочита да изпие до последната капка горчивината на морската дълбочина в компанията на врага. Човечеството вече не чува въздишките на Всемогъщия; ръцете на Всемогъщия вече не желаят да погалят ласкаво това трагично човечество. От време на време печели, от време на време отново губи и така делото Му все се повтаря. От този момент нататък започва да усеща тегота и умора, затова спира делото на ръцете Си и престава да върви сред хората. Човечеството изобщо не осъзнава нито една от тези промени, не знае за идването и заминаването, за тъгата и унинието на Всемогъщия.

Всичко на този свят бързо се променя с мислите на Всемогъщия и под Неговия поглед. Неща, за които човечеството никога не е чувало, се появяват внезапно, а други, които то отдавна притежава, се изплъзват неусетно. Никой не може да прозре къде се намира Всемогъщият, а още по-малко може да усети трансцендентността и величието на жизнената Му сила. Трансцендентността Му се заключава във факта, че може да възприема това, което хората не могат. Величието Му се състои в това, че е изоставен от човешкия род и въпреки това спасява човечеството. Той знае смисъла на живота и смъртта, и нещо повече — знае законите на битието, които сътвореното човечество трябва да следва. Той е основата на човешкото съществуване и е Изкупителят, Който отново възкресява човечеството. Той внася скръб в щастливите сърца и облекчава скръбните сърца с щастие — всичко това в името на Неговото дело и в името на Неговия план.

Човекът, отклонил се от притока на живот на Всемогъщия, е в незнание за целта на съществуването, но въпреки това се страхува от смъртта. Той е без помощ и подкрепа, но въпреки това не желае да затвори очи и с огрубял дух се стреми да поддържа чувал от плът, който не усеща душата си, водейки едно низко съществуване на този свят. Така живееш и ти, без надежда, както другите, които нямат цел. Само Светият от преданието ще спаси хората, които, стенейки сред страданията си, отчаяно копнеят за Неговото идване. Досега такава вяра не е била осъществена в онези, които нямат съзнание. Въпреки това хората все още копнеят така за нея. Всемогъщият е милостив към тези, които са страдали дълбоко; в същото време изпитва неприязън към хората, на които им липсва съзнание, тъй като е трябвало да чака твърде дълго за отговор от човечеството. Той желае да търси, да потърси твоето сърце и дух, да ти донесе вода и храна и да те събуди, за да не бъдеш вече жаден и гладен. Когато си изтощен и започнеш да усещаш частица от мрачната пустота на този свят, не се обърквай, не плачи. Всемогъщият Бог Страж ще прегърне пристигането ти по всяко време. Той бди до теб и чака да се завърнеш. Той чака деня, в който внезапно ще си припомниш: когато осъзнаеш, че си дошъл от Бог, че в неизвестен момент си загубил посоката, в неизвестен момент си загубил съзнание по пътя и в неизвестен момент си се сдобил с „баща“; когато освен това осъзнаеш, че Всемогъщият винаги е бдял, чакайки много, много дълго време твоето завръщане. Той е бдял с отчаян копнеж, чакайки отговор, без да го получава. Неговото бдение и очакване са безценни и са в името на човешкото сърце и човешкия дух. Може би това бдение и очакване са неопределени, а може би са към своя край. Но ти си длъжен да знаеш точно къде се намират сърцето и духът ти в този момент.

28 май 2003 г.