Именно поради Божието дело ние сме доведени до наши дни и така сме оцелелите в Божия план за управление. Това, че днес продължаваме да съществуваме, е голямо издигане от Бог, защото според Божия план страната на големия червен змей трябва да бъде унищожена. Но Аз мисля, че може би Той е създал друг план или иска да извърши друга част от Своето дело, така че дори и днес не мога да обясня това ясно — то е като неразрешима загадка. Но като цяло тази наша група е предопределена от Бог и Аз продължавам да вярвам, че Бог иска да извърши друго дело в нас. Нека всички умоляваме Небето така: „Да се изпълни Твоята воля, да ни се явиш отново и да не Се скриеш, за да видим по-ясно Твоята слава и Твоя лик“. Постоянно чувствам, че пътят, по който ни води Бог, не върви право нагоре, а е криволичещ и пълен с неравности; освен това Бог казва, че колкото по-скалист е пътят, толкова повече той може да разкрие нашите любящи сърца. И все пак никой от нас не може да открие такъв път. В Моя опит съм извървял много каменисти и коварни пътища и съм понесъл големи страдания; понякога дори съм бил толкова покрусен от скръб, че съм искал да крещя, но вървя по този път и до днес. Вярвам, че това е пътят, по който Бог води, затова понасям мъките на всички страдания и продължавам напред. Защото това е, каквото Бог е повелил, така че кой може да го избегне? Не искам да получа никакви благословии, а само да мога да вървя по пътя, по който трябва да вървя според Божиите намерения. Не се стремя да подражавам на другите, като вървя по пътя, по който те вървят; единственото, към което се стремя, е да осъществя предаността Си да вървя по определения Ми път до края. Не искам помощта на другите, а честно казано, Аз също не мога да помогна на никого другиго. Изглежда съм ужасно чувствителен по този въпрос. Не знам какво мислят другите хора. Това е така, защото винаги съм вярвал, че Бог е повелил колко страдания трябва да понесе човек и какво разстояние трябва да измине по пътя си, и че в действителност никой не може да помогне на никого другиго. Някои от нашите ревностни братя и сестри може да кажат, че в Мен няма любов, но точно в това вярвам. Хората вървят по своя път, разчитайки на Божието напътствие, и Аз вярвам, че повечето от Моите братя и сестри ще разберат сърцето Ми. Надявам се също така Бог да ни даде много по-голямо просветление в това отношение, за да може любовта ни да стане по-чиста, а приятелството ни — по-ценно. Нека не се объркваме по този въпрос, а само да придобием по-голяма яснота, така че отношенията между хората да се изграждат на основата на Божието напътствие.

От години Бог работи в континентален Китай и е платил висока цена във всички хора, за да ни доведе най-накрая до мястото, където сме днес. Мисля, че за да насочим всички по правилния път, това дело трябва да започне там, където всеки е най-слаб; само тогава те могат да преодолеят първото препятствие и да продължат напред. Нима не е по-добре така? Китайската нация, покварена от хиляди години, е оцеляла до днес, всякакви видове „вируси“ настъпват непрестанно и се разпространяват навсякъде като чума; достатъчно е да погледнем взаимоотношенията между хората, за да видим колко много „микроби“ се крият в хората. За Бог е изключително трудно да разгърне Своето дело в такъв плътно затворен и заразен с вируси район. Характерите на хората, навиците им, начинът, по който вършат нещата, всичко, което изразяват в живота си и в отношенията си с хората — всичко това е разрушено до такава степен, че човешкото познание и човешката култура са осъдени на гибел от Бог. Да не говорим за различните изживявания, които хората са придобили от семействата си и от обществото — всички те са осъдени в очите на Бог. Това е така, защото тези, които живеят на тази земя, са погълнали твърде много вируси. За тях това е нещо обичайно и не се замислят за него. Следователно, колкото по-покварени са хората на дадено място, толкова по-ненормални са отношенията между тях. Взаимоотношенията на хората са изпълнени с интриги, те заговорничат един срещу друг и взаимно се избиват като в някаква канибалска цитадела на демони. На такова изпълнено с ужас място, където вилнеят призраци, е изключително трудно да се извърши Божието дело. Непрестанно се моля на Бог, когато Ми се налага да влизам в контакт с хора, защото се ужасявам от срещата с тях и дълбоко се страхувам, че ще накърня „достойнството“ им с Моя нрав. В сърцето Си винаги се страхувам, че тези нечисти духове ще действат безразсъдно, затова винаги се моля на Бог да Ме закриля. Сред нас се наблюдават всякакви ненормални отношения и като виждам всичко това, в сърцето Ми се заражда омраза, защото помежду си хората винаги се занимават с човешките си „дела“ и никога не мислят за Бог. Презирам поведението им до мозъка на костите Си. Това, което може да се види в хората в континентален Китай, не е нищо друго освен покварени сатанински нрави, затова, когато Бог извършва делото Си в тези хора, е почти невъзможно да се намери нещо ценно в тях; цялото дело се извършва от Светия Дух и само Светият Дух вдъхновява хората повече и работи в тях. Почти невъзможно е да се оползотворят тези хора; т.е. невъзможно е делото на Светия Дух за вдъхновяване на хората да се съчетае със съдействие от тяхна страна. Светият Дух просто полага много усилия, за да вдъхнови хората, но въпреки това хората остават безчувствени и безразлични и нямат представа какво върши Бог. Така че Божието дело в континентален Китай е сравнимо с делото Му на създаването на небето и земята. Той кара всички хора да се родят отново и променя всичко в тях, защото в тях няма нищо стойностно. Толкова е сърцераздирателно. Често се моля в скръбта Си за тези хора: „Боже, нека Твоята велика мощ се разкрие в тези хора, за да може Твоят Дух да им въздейства силно и тези безчувствени и глупави страдалци да се събудят, да не са вече в летаргичен сън и да видят деня на Твоята слава“. Нека всички се молим пред Бог и да кажем: „О, Боже! Смили се отново над нас и се погрижи за нас, така че сърцата ни да се обърнат изцяло към Теб и да можем да избягаме от тази мръсна земя, да се изправим и да завършим това, което си ни поверил“. Надявам се, че Бог отново ще ни вдъхнови, за да можем да получим Неговото просветление, и се надявам, че Той ще се смили над нас, така че сърцата ни постепенно да се обърнат към Него и Той да ни спечели. Това е желанието, което всички споделяме.

Пътят, по който вървим, е изцяло повелен от Бог. Накратко, вярвам, че със сигурност ще извървя този път до самия му край, защото Бог винаги Ми се усмихва и сякаш винаги съм воден от Божията ръка. Така в сърцето Ми няма нищо друго и така винаги се съобразявам с Божието дело. Изпълнявам всичко, което Бог Ми е поръчал, с цялата Си сила и преданост, и никога не Се намесвам в задачи, които не са Ми отредени, нито се меся в това кой друг ги върши — защото вярвам, че всеки човек трябва да върви по своя собствен път и да не се натрапва на другите. Така го виждам Аз. Може би това е заради собствената Ми личност, но се надявам, че братята и сестрите Ми ще Ме разберат и ще Ми простят, защото никога няма да посмея да тръгна срещу законите на Моя Отец. Не смея да Се противопоставя на волята на Небето. Забрави ли, че „волята на Небето не може да бъде пренебрегвана“? Някои хора може да Ме смятат за егоцентричен, но Аз вярвам, че съм дошъл специално, за да изпълня една част от Божието дело на управлението. Не съм дошъл да се занимавам с междуличностни отношения; никога няма да се науча как да се разбирам добре с другите. В Божието поръчение обаче имам Божието ръководство и притежавам вярата и упоритостта да доведа това дело докрай. Може би съм твърде „егоцентричен“, но се надявам, че всеки ще се наеме да се опита да почувства Божията справедлива и безкористна любов, и ще се опита да съдейства на Бог. Не чакайте второто пришествие на Божието величие; това не е от полза за никого. Винаги мисля, че това, което трябва да обмислим, е следното: „Трябва да направим всичко възможно, за да направим това, което трябва, за да удовлетворим Бог. Божието поръчение към всеки от нас е различно. Как да го изпълним?“. Трябва да разбереш какъв точно е пътят, по който вървиш — наложително е да си наясно с това. След като всички искате да удовлетворите Бог, защо да не Му се отдадете? Първият път, когато се помолих на Бог, Му отдадох цялото Си сърце. Хората около Мен — родители, сестри, братя и колеги — всички те бяха изтласкани далеч в дъното на съзнанието Ми от това, което бях решил, сякаш изобщо не съществуваха за Мен. Защото умът Ми винаги беше насочен към Бог, към Божиите слова или към Неговата мъдрост; тези неща винаги бяха в сърцето Ми и заемаха най-ценното място в него. Затова за хората, които изобилстват философии за светските отношения, Аз съм хладнокръвен и безчувствен. Начинът, по който се държа, начинът, по който върша нещата, всеки Мой ход наранява сърцата им. Те хвърлят странни погледи към Мен, сякаш личността Ми е някаква неразрешима загадка. В съзнанието си те тайно преценяват що за личност съм, без да знаят какво ще направя по-нататък. Как може нещо, което правят, да застане на пътя Ми? Може да завиждат, да се отвращават или да се подиграват, но независимо от това, сякаш с неутолим глад и голяма жажда Аз се моля пред Бог през цялото време, сякаш сме само Аз и Той в един свят, в който не съществува никой друг. Заобиколилите Ме сили на външния свят все Ме притискат силно, но и чувството, че съм вдъхновен от Бог, нахлува в Мен. Попаднал в тази дилема, Аз се поклоних пред Бог: „О, Боже! Как бих могъл да не съм готов да изпълня Твоята воля? Очите Ти гледат на Мен като на почтен, като на ковано злато, но Аз не мога да избягам от силите на мрака. Бих страдал за Теб през целия Си живот, бих превърнал делото Ти в делото на живота Си и Те моля да Ми дадеш подходящо спокойно място, където да Ти Се посветя. О, Боже! Искам да Ти Се отдам. Ти добре познаваш човешката слабост, така че защо Се криеш от Мен?“. В онзи момент сякаш бях като планинска лилия, ароматът ѝ, непознат за никого, се носеше от вятъра. Небето обаче заплака и сърцето Ми продължи да плаче; имах чувството, че в сърцето Ми има още по-силна болка. Всички сили и обсадата на хората — те бяха като гръм от ясно небе. Кой би могъл да разбере сърцето Ми? И така, Аз отново застанах пред Бог и казах: „О, Боже! Нима няма начин да извършиш делото Си на тази мръсна земя? Защо другите не могат да се съобразяват с Твоето сърце в удобна и подкрепяща среда, в която никой не ги преследва? Искам да разперя крилете Си, но защо е толкова трудно да отлетя? Нима не одобряваш?“. Дни наред плаках за това, но винаги вярвах, че Бог ще донесе утеха на скръбното Ми сърце. Никой никога не е разбирал Моята тревога. Може би това е пряко възприятие от Бог — в Себе Си винаги съм бил пламенен към Неговото дело и едва намирах време да си поема дъх. И до ден днешен продължавам да се моля и да казвам: „О, Боже! Ако това е Твоята воля, нека Ме водиш да извърша още по-велико Твое дело, така че то да може да се разпространи из цялата вселена и да обхване всички народи и вероизповедания, така че в сърцето Ми да настъпи малко спокойствие и да мога да живея за Теб на спокойно място, да мога да работя за Теб без смущения и да Ти служа със спокойно сърце през целия Си живот“. Това е желанието на сърцето Ми. Може би братята и сестрите ще кажат, че съм арогантен и самонадеян; Аз също признавам това, защото е факт — всичко, което младите хора притежават, е арогантност. Аз го казвам, както е в действителност, без да противореча на фактите. В Мен можеш да видиш всички личностни характеристики на един млад човек, но можеш да видиш и това, по което се отличавам от другите млади хора: Моето спокойствие и вътрешен мир. Аз не го правя на въпрос; вярвам, че Бог Ме познава по-добре, отколкото Аз познавам Себе Си. Тези думи идват от сърцето Ми и се надявам, че братята и сестрите няма да се обидят. Нека да говорим за думите в сърцата си, да погледнем към какво се стреми всеки от нас, да сравним боголюбивите си сърца, да се вслушаме в думите, които шепнем на Бог, да изпеем най-красивите песни в сърцата си и да изразим гордостта в сърцата си, така че животът ни да стане по-красив. Забравете миналото и гледайте към бъдещето. Бог ще ни открие път!