Може би само заради Моите управленски закони хората проявяват „голям интерес“ към словата Ми. Ако не се ръководеха от Моите управленски закони, всички щяха да надават рев като тигри, които току-що са били обезпокоени. Ежедневно се скитам сред облаците и наблюдавам човечеството, което покрива земята, как се суети, подчинено на Моето въздържане чрез управленските Ми закони. По този начин човешкият род се държи в ред, а Аз увековечавам управленските Си закони. От този момент нататък, хората на Земята получават всякакви наказания заради Моите управленски закони и когато тези наказания се стоварват върху тях, цялото човечество вдига врява и бяга във всички посоки. В този момент земните народи незабавно загиват, границите между народите престават да съществуват, земите вече не са разделени една от друга и вече няма отчуждение между хората. Започвам да „върша дело върху човешките мисли“ сред хората, за да могат мирно да се разбират помежду си и да не се бият повече, и докато изграждам мостове и установявам връзки сред човечеството, хората се обединяват. Аз ще изпълня небесната твърд с проявленията на Моите действия и ще накарам всичко на земята да да се срути под Моето могъщество, като по този начин осъществя Моя план да „обединя земното кълбо“ и да сбъдна това единствено Мое желание, така че човечеството вече няма да „броди“ по лицето на земята, а скоро ще има подходяща крайна цел. Замислям се за човешкия род във всяко отношение, като правя така, че цялото човечество скоро да заживее в земя на мир и щастие, така че дните на живота му вече да не са безутешни и Моят план да не бъде осуетен на земята. Заради съществуването на човека Аз ще изградя царството Си на земята, защото част от проявлението на Моята слава е на земята. Горе в небето Аз ще наредя Своя град и така ще обновя всичко отгоре и отдолу. Ще събера всичко, което съществува над и под небето, в цялостно единство, така че всички неща на земята ще са обединени с всичко, което е на небето. Това е Моят план. Именно това ще осъществя в последната епоха — нека никой не се меси в тази част от Моето дело! Разпространението на Моето дело сред езическите народи е последната част от Моето дело на земята. Никой не е в състояние да проумее делото, което ще извърша и поради това хората са доста объркани. И тъй като съм зает с делото Си на земята, хората се възползват от възможността да се „забавляват“. За да ги предпазя от прибързани действия, първо ги поставих под Моето наказание, за да получат „обучението“ на езерото от огън. Това е един от етапите в Моето дело и Аз ще използвам мощта на езерото от огън, за да изпълня този етап от Моето дело. В противен случай би било трудно да изпълня делото Си. Ще накарам човешките същества в цялата вселена да се предадат пред Моя престол, разделени на различни категории от Моето правосъдие, сортирани според вида си въз основа на тези категории и по този начин групирани в своите семейства, така че цялото човечество ще престане да се бунтува срещу Мен, а вместо това ще попадне в спретната и системна подредба съгласно категориите, които съм назовал — нека никой не се размества както си иска! В цялата вселена и над нея Аз съм извършил ново дело. Всички хора във вселената са втрещени от Моето внезапно явяване, а хоризонтите им са неимоверно разширени от Моето явяване на бял свят. Нима днес не е точно така?

Направих първата Си крачка сред всички нации и всички народи и започнах първата част от делото Си. Няма да наруша плана Си, за да започна наново: последователността на делото сред езическите народи се основава на процедурата на Моето дело в небето. Когато всички хора вдигнат очи, за да гледат всеки Мой жест и действие, тогава хвърлям мъгла върху света. Очите на хората веднага се замъгляват и не могат да различат каквато и да е посока, подобно на овце в пустошта, а когато бурята започне да вие, виковете им се заглушават от виещия вятър. Сред поривите на вятъра слабо се виждат човешки форми, но не се чува нито един човешки глас и макар че хората крещят с пълно гърло, усилията им са напразни. В този момент хората плачат и ридаят силно с надеждата, че внезапно от небето ще падне спасител, който да го изведе от безбрежната пустиня. Но колкото и голяма да е вярата им, спасителят остава непоклатим и човешките надежди са разбити: огънят на вярата, който е бил запален, се угасява от пустинната буря и хората лежат проснати на пусто и необитаемо място, без да могат никога повече да вдигнат пламтящ факел, и падат безчувствени… Възползвайки се от момента, Аз правя така, че да се появи оазис, който се явява пред очите на човека. Но макар сърцето му да се радва, тялото на човека е твърде крехко, за да реагира, слабо и с тромави крайници. И макар да вижда красивите плодове, растящи в оазиса, той няма сили да ги откъсне, защото „вътрешните ресурси“ на човека са напълно изчерпани. Вземам нещата, от които човекът се нуждае и му ги предлагам, но той само за миг мимолетно се усмихва, а лицето му е напълно безрадостно. Всяка частица от силата на човека е изчезнала безследно, изпарила се е в движението на въздуха. По тази причина лицето на човека е напълно лишено от изражение и само един лъч обич се излъчва от кръвясалите му очи с нежна добронамереност като на майка, която бди над детето си. От време на време пресъхналите, напукани устни на човека се раздвижват, сякаш той се кани да проговори, но няма сили да го направи. Давам му малко вода, но той само поклаща глава. От тези хаотични и непредсказуеми действия научавам, че човекът вече е изгубил всякаква надежда в самия себе си. Той само Ме гледа с умоляващ поглед, сякаш моли за нещо. Но тъй като не познавам обичаите и нравите на човешкия свят, Аз съм озадачен от неговите мимики и действия. Едва в този момент изведнъж откривам, че дните на неговото съществуване наближават своя край, и го поглеждам съчувствено. И едва в този момент човекът се усмихва с облекчение, като Ми кимва с глава, сякаш всяко негово желание е изпълнено. Човекът вече не е тъжен; хората на земята не се оплакват повече от празнотата на живота и се отказват от всякакви занимания с „живота“. Оттук нататък на земята вече няма въздишки и дните, които човешкият род живее, ще бъдат изпълнени с наслада…

Преди да се заема със собственото Си дело, ще уредя правилно човешките дела, за да не смущава човекът постоянно Моето дело. За Мен човешките дела не са централен въпрос; човешките дела са твърде незначителни. Тъй като човекът е толкова нисш духом — изглежда, че той не желае да пощади дори една мравка, сякаш мравките са негови врагове — сред хората винаги се чува шум от караници. Когато чуя шума от техните караници, Аз отново си тръгвам и повече не обръщам внимание на разказите им. В очите на хората Аз съм „жилищен комитет“, специализиран в разрешаването на „семейните спорове“ на „жителите“. Когато хората се изправят пред Мен, те неизменно идват със своите си причини и с надменно усърдие разказват своите „необикновени преживявания“, като добавят и свой коментар. Гледам удивителното държание на човека: лицето му е покрито с прах; под „оросяването“ на потта прахът губи своята „самостоятелност“, тъй като веднага се смесва с потта, а лицето на човека се „обогатява“ допълнително, подобно на пясъчната повърхност на плаж, по която от време на време се виждат следи от стъпки. Косата му прилича на тази на призраците на мъртвите, без блясък, щръкнала като стръкове слама, забити в глобус. Тъй като гневът му е толкова разпален, че самата му коса настръхва от ярост, лицето му от време на време отделя „пара“, сякаш потта му „кипи“. Разглеждайки го внимателно, виждам, че лицето на човека е покрито с „пламъци“ като жарещо слънце, поради което от него се издига горещ газ, и искрено се притеснявам, че гневът му може да да разтопи лицето му, макар че самият той не обръща внимание на това. В този решаващ момент призовавам човека да не се гневи толкова, защото каква полза от това? Защо да си причинява това? Заради този гняв стръковете слама на повърхността на това „земно кълбо“ на практика са изпепелени от пламъците на слънцето. При подобни обстоятелства дори „луната“ почервенява. Призовавам човека да успокои гнева си — това е важно, за да опази здравето си. Но човекът не се вслушва в съветите Ми — напротив, той продължава да „подава жалби“ до Мен. Каква полза има от това? Нима Моята щедрост е недостатъчна, за да може човек да я оцени? Или пък човекът отказва това, което му давам? Във внезапен пристъп на гняв Аз преобръщам масата и човекът вече не смее да разказва вълнуващи епизоди от своята история. Той е ужасен, че може да го заведа в „ареста“ и да го задържа там за няколко дни и се възползва от възможността, предоставена от Моя гняв, за да се изплъзне. В противен случай човекът никога не би пожелал да се откаже от подобни неща, а би продължил да реди собствената си версия. Самият звук от това Ме дразни. Защо човекът е толкова сложен в дълбината на сърцето си? Възможно ли е да съм инсталирал в човека твърде много „компоненти“? Защо винаги продължава да излага тези неща на показ пред Мен? Сигурно не става дума за това, че Аз съм „консултант“ за разрешаване на „граждански спорове“? Нима Аз помолих човека да дойде при Мен? Със сигурност не съм окръжен съдия? Защо делата на хората винаги се водят пред Мен? Надявам се, че човекът ще поеме контрола над себе си и няма да Ме безпокои, защото имам твърде много дела за вършене.

18 май 1992 г.