Може би само заради Моите управленски закони хората проявяват „голям интерес“ към словото Ми. Ако не се ръководеха от Моите управленски закони, всички щяха да надават рев като тигри, които току-що са били обезпокоени. Ежедневно се скитам сред облаците и наблюдавам човечеството, което покрива земята, как се суети, подчинявайки се на Моите ограничения чрез управленските Ми закони. По този начин човешката раса се държи в ред, а Аз увековечавам управленските Си закони. От този момент нататък, хората на Земята получават всякакви порицания заради Моите управленски закони и когато тези порицания се стоварват върху тях, цялото човечество вдига врява и бяга във всички посоки. В този момент земните народи незабавно загиват, границите между народите престават да съществуват, едно място престава да е отделено от друго и вече няма отчуждение между хората. Започвам да върша „идеологическо дело“ сред хората, за да могат те да съжителстват мирно един с друг, да не се бият повече и докато изграждам мостове и установявам връзки сред човечеството, хората се обединяват. Аз ще изпълня небесната твърд с проявите на Моите действия и ще накарам всичко на земята да падне под Моята власт, като по този начин ще осъществя плана Си за „глобално единство“ и ще осъществя това Мое желание, така че човечеството вече няма да се „скита“ по лицето на земята, а незабавно ще намери подходящо място. Аз се грижа за човешката раса във всяко отношение, като правя така, че цялото човечество скоро да заживее в земя на мир и щастие, така че дните на живота им вече да не са тъжни и пусти и така че Моят план да не се провали на земята. Тъй като човекът съществува там, Аз ще изградя народа Си на земята, защото част от проявлението на славата Ми е на земята. Горе на небето Аз ще оправя града Си и така ще направя всичко ново горе и долу. Ще превърна всичко, което съществува над и под небето, в едно единство, така че всички неща на земята да бъдат обединени с всичко, което е на небето. Това е Моят план. Това е, което ще осъществя в последната епоха — нека никой не пречи на тази част от Моето дело! Разпространението на Моето дело сред езическите народи е последната част от Моето дело на земята. Никой не е в състояние да проумее делото, което ще извърша и поради това хората са доста объркани. И тъй като съм зает с делото Си на земята, хората се възползват от възможността да се „забавляват“. За да ги предпазя от прекалено непокорство, първо ги поставих под Моето порицание, за да изтърпят дисциплинирането на езерото от огън. Това е един от етапите в Моето дело и Аз ще използвам мощта на езерото от огън, за да изпълня този етап от Моето дело. В противен случай би било невъзможно да изпълня делото Си. Ще накарам човешките същества в цялата вселена да се подчинят пред Моя престол, като ги разделя на различни категории според Моето правосъдие, класифицирам ги според тези категории и по-нататък ги подреждам по техните семейства, така че цялото човечество да престане да се бунтува срещу Мен, като вместо това попадне в чиста и системна подредба според категориите, които съм назовал — нека никой не се движи произволно! В цялата вселена Аз извърших ново дело. В цялата вселена цялото човечество е зашеметено и онемяло от внезапната Ми поява, а хоризонтите му са значително разширени от Моето появяване на бял свят. Не е ли днес точно така?

Направих първата Си крачка сред всички нации и всички народи и започнах първата част от делото Си. Няма да наруша плана Си, за да започна наново: Последователността на делото сред езическите народи се основава на процедурата на Моето дело в небето. Когато всички човешки същества вдигнат очи, за да гледат всеки Мой жест и действие, тогава хвърлям мъгла върху света. Очите на хората веднага се замъгляват и не са в състояние да разберат каквато и да е посока, подобно на овце в пустошта, а когато бурята започне да вие, виковете им се заглушават от виещия вятър. Сред поривите на вятъра слабо се виждат човешки форми, но не се чува нито един човешки глас и макар че хората крещят с пълно гърло, усилията им са напразни. В този момент човечеството плаче и ридае силно, надявайки се, че внезапно от небето ще падне спасител, който да го изведе от безбрежната пустиня. Но колкото и голяма да е вярата им, спасителят остава непоклатим и човешките надежди са разбити: Огънят на вярата, който е бил запален, се угасява от пустинната буря и човекът лежи проснат на пусто и необитаемо място, без да може никога повече да вдигне пламтящ факел, и пада безчувствен… Възползвайки се от момента, Аз правя да се появи оазис, който се явява пред очите на човека. Но макар сърцето му да се радва, тялото на човека е твърде крехко, за да реагира, слабо и с тромави крайници. И макар да вижда красивите плодове, растящи в оазиса, той няма сили да ги откъсне, защото „вътрешните ресурси“ на човека са напълно изчерпани. Вземам нещата, от които човекът се нуждае и му ги предлагам, но той само за миг мимолетно се усмихва, а лицето му е напълно безрадостно: Всяка частица от силата на човечеството е изчезнала безследно, изгубила се е в движещия се въздух. По тази причина лицето на човека е напълно лишено от изражение и само един лъч обич се излъчва от кръвясалите му очи, с нежна добронамереност като на майка, която бди над детето си. От време на време пресъхналите, напукани устни на човека се раздвижват, сякаш той се кани да проговори, но няма сили да го направи. Давам му малко вода, но той само поклаща глава. От тези хаотични и непредсказуеми действия научавам, че човекът вече е изгубил всякаква надежда в себе си и единствено държи жалния си поглед върху Мен, сякаш моли за нещо. Но, не познавайки обичаите и нравите на човечеството, Аз съм смаян от човешките мимики и действия. Едва в този момент изведнъж откривам, че дните на човешкото съществуване бързо приключват и обръщам съчувствен поглед към него. И едва в този момент човекът показва усмивка на удоволствие, кимайки с глава към Мен, сякаш всяко негово желание е изпълнено. Човечеството вече не е тъжно. На земята хората не се оплакват повече от празнотата на живота и се отказват от всякакви занимания с „живота“. Оттук нататък на земята вече няма въздишки и дните, които човешката раса живее, ще бъдат изпълнени с наслада…

Преди да се заема със собственото Си дело, ще уредя правилно човешките дела, за да не смущава човечеството постоянно Моето дело. За Мен човешките дела не са централен въпрос. Делата на човечеството са несъществени. Тъй като човекът е толкова невъзвишен — изглежда, че човечеството не желае да прояви милост дори към една мравка или че мравките са врагове на човечеството — между хората винаги има разногласия. Чувайки раздора между хората, Аз отново си тръгвам и повече не обръщам внимание на приказките им. В очите на човечеството Аз съм „жилищен комитет“, специализиран в разрешаването на „семейни спорове“ между „жителите“. Когато хората се изправят пред Мен, те неизменно идват със свои собствени причини и с надменно усърдие разказват своите „необикновени преживявания“, като добавят и свой коментар. Гледам удивителното поведение на хората: Лицата им са покрити с прах — прах, който под „оросяването“ на потта губи своята „самостоятелност“, тъй като веднага се смесва с потта, а лицата на хората се „обогатяват“ допълнително, подобно на пясъчната повърхност на плаж, по която от време на време се виждат следи от стъпки. Косите им приличат на тези на призраците на мъртвите, без блясък, изправени, като късове слама, забити в глобус. Тъй като характерът му е толкова възпламеним, че самата му коса настръхва от ярост, лицето му от време на време отделя „пара“, сякаш потта му „кипи“. Разглеждайки го внимателно, виждам, че лицето на човека е покрито с „пламъци“ като блестящо слънце, поради което от него се издига горещ газ, и искрено се притеснявам, че гневът му може да погуби лицето му, макар че самият той не обръща внимание на това. В този момент призовавам човека да смекчи малко темперамента си, защото каква полза от това? Защо да се измъчваш така? Заради гнева стръковете слама на повърхността на това „земно кълбо“ на практика изгарят от пламъците на слънцето. При подобни обстоятелства дори „луната“ става червена. Призовавам човека да успокои темперамента си — това е важно, за да опази здравето си. Но човекът не се вслушва в съветите Ми — напротив, той продължава да „подава жалби“ до Мен. Каква полза има от това? Нима Моята щедрост е недостатъчна, за да може човек да ѝ се наслаждава? Или пък човекът отказва това, което му давам? Във внезапен пристъп на гняв Аз преобръщам масата и човекът вече не смее да разказва вълнуващи епизоди от своята история. Той се страхува, че мога да го заведа в „ареста“, за да му охладя страстите за няколко дни и се възползва от възможността, предоставена от Моя пристъп на гняв, за да се изплъзне. В противен случай човекът никога не би пожелал да се откаже от подобни неща, а би продължил да дрънка за собствените си грижи. Самият звук от това Ме дразни. Защо човек е толкова сложен в дълбината на сърцето си? Възможно ли е да съм инсталирал в човека твърде много „компоненти“? Защо той винаги играе представление пред Мен? Сигурно не става дума за това, че Аз съм „консултант“ за разрешаване на „граждански спорове“? Нима Аз помолих човека да дойде при Мен? Сигурно не съм окръжен съдия? Защо делата на хората винаги се водят пред Мен? Надявам се, че човекът ще сметне за уместно да се погрижи за себе си и да не Ме безпокои, защото имам твърде много дела за вършене.

18 май 1992 г.