Хората се отнасят към Моето дело като към нещо допълнително; те не се отказват от храна или сън заради него, така че нямам друг избор, освен да поставям пред човека съответните изисквания, както подобава на отношението му към Мен. Спомням си, че веднъж дадох на човека много благодат и много благословения, но след като грабна тези неща, той веднага си тръгна. Сякаш несъзнателно му ги бях дал. И така, човекът винаги Ме е обичал посредством своите собствени представи. Искам човекът да Ме обича истински; днес обаче хората все още се бавят, неспособни да Ми отдадат истинската си любов. В представите си те вярват, че ако Ми отдадат истинската си любов, ще останат без нищо. Когато им възразя, целите им тела се разтреперват — и все пак продължават да не желаят да Ми отдадат истинската си любов. Сякаш очакват нещо, затова гледат напред, без да Ми кажат истината за случващото се. Сякаш устата им са запечатани с лепенка, така че речта им постоянно зацикля. Пред човека изглежда, че съм се превърнал в безмилостен капиталист. Хората винаги се страхуват от Мен: при вида Ми те незабавно изчезват безследно, ужасени от това, което ще ги попитам за обстоятелствата, в които се намират. Не знам защо хората са способни на искрена любов към своите „съселяни“, но не са в състояние да обичат Мен, Който съм с крепък дух. Заради това въздишам: защо хората винаги отдават любовта си в света на хората? Защо Аз не мога да вкуся от любовта на човека? Дали защото не съм един от хората? Хората винаги се отнасят към Мен като към дивак от планините. Сякаш Ми липсват всички части, които формират нормалния човек, и затова пред Мен хората винаги приемат високонравствен вид. Често Ме влачат пред себе си, за да Ме упрекват, мъмрят Ме като дете в предучилищна възраст; хората винаги играят ролята на възпитател пред Мен, защото в техните спомени Аз съм някой, който е неразумен и необразован. Аз не наказвам хората за техните недостатъци, а им оказвам подходяща помощ, като им позволявам да получават редовно „икономическа помощ“. Тъй като човекът винаги живее сред катастрофа и трудно се спасява от нея, а сред тази катастрофа винаги се обръща към Мен, Аз своевременно доставям „зърнени запаси“ в ръцете му, позволявайки на всички хора да живеят в голямото семейство на новата ера и да изпитат топлината на голямото семейство. Когато наблюдавам делото сред хората, откривам многобройните им недостатъци и в резултат на това им оказвам помощ. Дори и в този момент сред хората все още има изключителна бедност и по този начин дарявам подходящи грижи на „обеднелите райони“, като ги издигам от бедността. Това е средството, чрез което действам, позволявайки на всички хора да се радват на Моята благодат, доколкото са способни.

Хората на земята несъзнателно търпят наказание и затова Аз отварям великата Си десница и ги привличам на Моя страна, като им позволявам да се радват на Моята благодат на земята. Какво на земята не е празно и без стойност? Разхождам се сред всички места в човешкия свят и макар да има множество прочути паметници и природни пейзажи, които са приятни за човека, всички места, на които отида, отдавна са лишени от жизненост. Едва тогава усещам, че земята е мрачна и пуста: на земята животът отдавна е изчезнал. Има само мирис на смърт и затова винаги призовавам човека да побърза да напусне тази земя на страданието. Всичко, което виждам, ухае на празнота. Възползвам се от възможността да хвърля живота в ръката Си към онези, които съм избрал; мигновено на земята се появява зелено петно. Хората са готови да се наслаждават на неща на земята, които са изпълнени с жизнена енергия, но Аз не намирам удоволствие в това; хората винаги ценят нещата на земята и никога не виждат тяхната празнота, така че, достигнали до този момент днес, те все още не разбират защо на земята не съществува живот. Днес, когато се разхождам във вселената, всички хора могат да се наслаждават на благодатта на мястото, където съм, и използват това като предимство, като никога не се стремят към източника на живота. Всички те използват това, което им давам, като актив, но никой от тях не се опитва да изпълнява изначалната функция на жизнеспособността. Те не знаят как да използват или разработват природните ресурси и по този начин остават без средства. Аз пребивавам сред човека, Аз живея сред човека, но днес човекът все още не Ме познава. Макар че хората Ми оказаха много помощ в резултат на това, че съм толкова далеч от дома, сякаш все още не съм установил правилното приятелство с човека и затова все още усещам несправедливостта на човешкия свят; в Моите очи човечеството, в крайна сметка, е празно и сред хората няма съкровище, което да има някаква стойност. Не знам каква представа имат хората за човешкия живот, но, общо взето, Моята собствена е неразривно свързана с думата „пуст“. Надявам се, че хората не мислят лошо за Мен заради това, защото Аз съм доста откровен и не се опитвам да бъда учтив. Все пак бих посъветвал хората да обръщат по-голямо внимание на това, което мисля, защото думите Ми, все пак, са им от полза. Не знам какво разбиране имат хората за „пустота“. Надеждата Ми е, че те ще отделят малко усилия за това дело. Добре би било да изпитат човешкия живот на практика и да видят дали могат да открият в него ценни „скрити рудни жили“. Не се опитвам да помрачавам позитивизма на хората; просто искам те да получат известно знание от думите Ми. Винаги бързам в името на човешките дела, но сега, когато нещата стоят така, хората все още не са изрекли нито една благодарствена дума, сякаш са твърде заети и са забравили да го направят. Дори и днес все още не разбирам какъв е ефектът от това, че човекът бърза по цял ден. Дори и днес в сърцата на хората все още няма място за Мен и затова отново изпадам в дълбок размисъл. Започнах да се занимавам с изследователска работа на тема „защо хората нямат сърце, което истински да Ме обича“. Ще вдигна човека на „операционната маса“, ще направя дисекция на „сърцето“ му и ще погледна какво препречва пътя в сърцето му и му пречи да Ме обича истински. Под въздействието на „ножа“ хората стискат очи, чакайки да започна, защото в този момент те са се предали напълно; в сърцата им откривам много други прегрешения. Главното сред тях са собствените вещи на хората. Макар да имат само няколко вещи извън телата си, тези в тях са безброй. Сякаш човешкото сърце е огромна кутия за съхранение, пълна с богатства и с всичко, от което хората някога биха имали нужда. Едва в този момент разбирам защо хората никога не Ми обръщат внимание: защото са много самодостатъчни — каква нужда имат от Моята помощ? И така, Аз се отдалечавам от човека, защото хората нямат нужда от Моята помощ; защо трябва да се „държа безсрамно“ и да си навличам тяхното отвращение?

Кой знае защо, но Аз винаги съм искал да говоря сред хората, сякаш не мога да се сдържа. Затова хората гледат на Мен като на нищожество и винаги се отнасят към Мен така, сякаш струвам по-малко от меден грош; не се отнасят към Мен като към нещо, което трябва да се уважава. Те не Ме ценят и Ме влачат вкъщи, когато пожелаят, а после отново Ме изхвърлят, „излагайки“ Ме пред обществото. Изпитвам най-голяма омраза към безчестното поведение на човека и затова твърдо заявявам, че човекът няма съвест. Но хората са непримирими; те взимат своите „мечове и копия“ и водят битка с Мен, твърдейки, че думите Ми се разминават с действителността, казвайки, че ги очерням — но Аз не им отмъщавам за тяхното агресивно поведение. Аз просто използвам Моите истини, за да спечеля хората и да ги накарам да се засрамят от себе си, след което те мълчаливо се оттеглят. Не се съревновавам с човека, защото от това няма никаква полза. Аз ще спазвам дълга Си и се надявам, че човекът също може да спазва своя и да не действа срещу Мен. Няма ли да е по-добре да се разбираме мирно по този начин? Защо да накърняваме отношенията си? Ние сме се разбирали през всичките тези години — каква е нуждата да причиняваме неприятности и на двама ни? Няма ли това да е напълно безполезно за репутацията на всеки от нас? Нашата връзка е „дългогодишно приятелство“, „старо познанство“ — каква е нуждата да се разделяме с изострени отношения? Би ли било добре да го направим? Надявам се хората да обърнат внимание на въздействието, да знаят какво е добро за тях. Моето отношение към днешния човек е достатъчно, за да го обсъжда той цял живот — така че защо хората никога не признават Моята доброта? Дали защото им липсват способности за изразяване? Дали им липсва достатъчен речников запас? Защо никога нямат думи? Кой е невежа за това как Аз се държа? Хората са напълно наясно с Моите дела — само че винаги обичат да се възползват от другите, затова никога не са склонни да загърбят собствените си интереси. Ако някоя фраза засегне собствените им интереси, те отказват да се успокоят, докато не получат предимство — а какъв е смисълът от това? Хората не могат да се състезават за това, което могат да допринесат, а се борят за това, което могат да получат. Въпреки че статутът им не носи удоволствие, те го ценят много, дори го смятат за безценно съкровище — и затова предпочитат да понесат Моето наказание, отколкото да се откажат от предимствата на статута. Хората се вземат твърде насериозно и затова никога не са готови да се откажат от себе си. Може би има някои малки неточности в Моята оценка на човека или може би съм му поставил етикет, който не е нито строг, нито снизходителен, но като цяло надеждата Ми е хората да приемат това като предупреждение.

21 май 1992 г.