Преди време избрах в дома Ми да се съхраняват прекрасни вещи, така че в него да има несравнимо богатство и той да бъде украсен по този начин, и от това получих удоволствие. Но поради отношението на човека към Мен и поради мотивацията на хората нямах друг избор, освен да оставя това дело настрана и да върша друго дело. Аз ще използвам човешката мотивация, за да изпълня делото Си, ще управлявам ловко всички неща да Ми служат и в резултат на това ще направя така, че домът Ми вече да не е мрачен и запустял. Някога Аз наблюдавах сред хората: всичко, което беше от плът и кръв, беше в ступор и нито едно нещо не изпитваше благословенията на Моето съществуване. Хората живеят сред благословения, но не знаят колко благословени са. Ако Моите благословения към човечеството не съществуваха до днес, кой от човечеството щеше да може да просъществува до днес и да не загине? Това, че човекът живее, е Моето благословение, а това означава, че той живее сред Моите благословения, защото първоначално той нямаше нищо и нямаше ресурси, за да живее на земята и под небето; днес Аз продължавам да помагам на човека и само благодарение на това човекът стои пред Мен, имащ късмета да избегне смъртта. Хората обобщиха тайните на човешкото съществуване, но никой никога не възприе, че това е Моето благословение. В резултат на това всички хора проклинат несправедливостта в света и всички се оплакват от Мен заради нещастието в живота си. Ако не бяха Моите благословения, кой щеше да види днешния ден? Всички хора се оплакват от Мен, защото не са в състояние да живеят сред комфорт. Ако животът на човека беше светъл и ведър, ако топлият „пролетен вятър“ беше изпратен в сърцето на човека, дарявайки ненадминато блаженство в цялото му тяло и оставяйки го без ни най-малка болка, тогава кой от хората би умрял, оплаквайки се? Много Ми е трудно да спечеля абсолютната искреност на човека, защото хората имат твърде много хитри схеми — достатъчно, за да се завърти главата на човек. Но когато повдигам възражения срещу хората, те започват да се държат с Мен хладно и не Ми обръщат никакво внимание, тъй като възраженията Ми са засегнали душите им и напълно са ги лишили от способността да се вслушват в наставленията. Затова хората ненавиждат съществуването Ми, защото винаги обичам да ги „измъчвам“. Заради Моите думи хората пеят и танцуват; заради Моите думи навеждат глави в мълчание; и заради Моите думи избухват в плач. Заради Моите думи хората се отчайват; заради Моите думи те придобиват светлина за оцеляване. Заради Моите думи те се мятат и въртят, не мигват ден и нощ, и заради Моите думи те се втурват навсякъде. Думите Ми потапят хората в Хадес, а след това ги потапят в наказание — но, без да го осъзнават, хората се радват и на Моите благословения. Може ли това да бъде постигнато от човека? Може ли да дойде в замяна на неуморните усилия на хората? Кой може да избяга от ръководството на Моите думи? Така, поради човешките слабости, Аз давам думите Си на човечеството и с тях го подхранвам с това, което му липсва, внасяйки несравнимо богатство в живота на човечеството.

Често изследвам щателно думите и действията на хората. В поведението и изражението на лицето им съм открил много „загадки“. В общуването на хората с другите „тайните рецепти“ на практика заемат достойно място — и по тази причина, когато вляза в контакт с даден човек, това, което получавам, са „тайните рецепти на човешкото взаимодействие“, което показва, че човекът не Ме обича. Често укорявам човека заради неговите недостатъци, но не съм способен да спечеля доверието му. Човекът не желае да Ми позволи да го погубя, защото в неговите „тайни рецепти на човешкото взаимодействие“ никога не е било открито, че човекът е претърпял смъртоносна катастрофа — той просто е претърпял няколко неуспеха по време на несгоди. Хората викат заради думите Ми и молбите им винаги съдържат оплаквания от Моето безсърдечие. Сякаш всички те търсят Моята истинска „любов“ към човека — но как биха могли да намерят любовта Ми в Моите строги думи? В резултат на това винаги губят надежда заради думите Ми. Сякаш щом прочетат думите Ми, съзират „мрачния жътвар“ и затова треперят от страх. Това Ме прави нещастен: защо хората от плът, които живеят сред смъртта, винаги се страхуват от нея? Нима човекът и смъртта са ожесточени врагове? Защо страхът от смъртта винаги предизвиква страдание у хората? През „изключителните“ преживявания в живота си те само малко ли се докосват до смъртта? Защо в това, което казват, хората винаги се оплакват от Мен? Така обобщавам четвъртия афоризъм за човешкия живот: хората са Ми покорни само в най-малка степен и затова винаги Ме мразят. Заради човешката омраза Аз често си тръгвам. Защо трябва да се подлагам на това? Защо винаги трябва да предизвиквам омраза у хората? След като хората не приветстват Моето съществуване, защо трябва да живея безсрамно в дома на човека? Нямам друг избор, освен да Си взема „багажа“ и да напусна човека. Но хората не могат да понесат да Ме оставят да си отида и никога не искат да Ме оставят да си тръгна. Оплакват се и ридаят, дълбоко уплашени, че ще си тръгна, и че по този начин ще загубят онова, от което зависи животът им. Като виждам умоляващия им поглед, сърцето Ми се смекчава. Сред всички океани на света кой е способен да Ме обича? Човекът е покрит с мръсна вода, погълнат от силата на морето. Аз ненавиждам човешкото непокорство, но изпитвам и състрадание към нещастието на цялото човечество — защото човекът, в крайна сметка, все пак е жертва. Как мога да хвърля човека във водите, когато той е слаб и безсилен? Толкова ли съм жесток, че да го ритам, когато е на земята? Толкова ли е безмилостно сърцето Ми? Именно заради Моето отношение към човечеството човекът влиза в тази епоха заедно с Мен и именно заради това той премина тези изключителни дни и нощи заедно с Мен. Днес хората са в агония на радост, усещат повече Моята обич и Ме обичат с голяма сила, защото в живота им има жизненост и те престават да бъдат блудни синове, скитащи до краищата на земята.

В дните, в които живея с човека, хората се уповават на Мен и тъй като съм внимателен към човека във всичко и се грижа щателно за него, хората живеят винаги в Моята топла прегръдка, без да понасят нито духащия вятър, нито проливния дъжд, нито изгарящото слънце; хората живеят сред щастие и се отнасят към Мен като към любяща майка. Хората са като цветя в оранжерия, напълно неспособни да издържат на настъплението на „природните бедствия“, никога не са способни да устоят. Така Аз ги поставям сред изпитанията на бушуващите морета и няма как те да не се „колебаят“ непрестанно. Те на практика нямат сили да се съпротивляват — и тъй като духовният им ръст е твърде недостатъчен, а телата им — твърде слаби, изпитвам чувство на тежест. Така, без да го осъзнават, хората са подложени на Моите изпитания, защото са твърде крехки и не могат да устоят на виещите ветрове и изгарящото слънце. Не е ли това Моето дело в настоящето? Защо, когато се сблъскат с Моите изпитания, хората винаги избухват в сълзи? Нима постъпвам с тях несправедливо? Нарочно ли ги погубвам? Защо състоянието на човека, което е любящо, умира, за да не възкръсне никога? Хората винаги Ме сграбчват и не Ме пускат; понеже никога не са били способни да живеят сами, те винаги са се оставяли да бъдат водени от Моята десница, дълбоко страхувайки се да не бъдат отведени от друг. Нима целият им живот не е ръководен от Мен? По време на бурния си живот, докато прекосяват върхове и долини, те преживяват много — нима това не идва от Моята десница? Защо хората никога не са в състояние да разберат сърцето Ми? Защо добрите Ми намерения винаги са неразбрани от тях? Защо делото Ми на земята не може да върви гладко? Заради човешката слабост Аз винаги отбягвам човека, което Ме изпълва със скръб: защо следващият етап от Моето дело не може да бъде осъществен в човека? Така Аз замлъквам, преценяйки го внимателно: защо винаги съм ограничаван от недостатъците на човека? Защо винаги има пречки пред Моето дело? Днес все още не намирам пълен отговор в човека, защото човекът винаги духа ту горещо, ту студено, никога не е нормален; той или Ме мрази до мозъка на костите си, или изпитва най-голяма любов към Мен. Аз, Самият нормален Бог, не мога да понеса такива мъки от страна на човека. Тъй като хората винаги са психически ненормални, Аз като че ли малко се страхувам от човека и затова, наблюдавайки всяко негово действие, се замислям за неговата ненормалност. Неволно открих тайната в човека: оказва се, че зад него стои кукловод; в резултат на това хората винаги са дръзки и уверени, сякаш извършват нещо оправдано. По този начин хората винаги се преструват на възрастни и сладкодумно заговарят „малкото дете“. Наблюдавайки човешкия фарс, не мога да не се разгневя: защо хората са толкова нелюбящи и неуважителни към себе си? Защо не познават себе си? Нима думите Ми са отминали? Нима думите Ми са враг на човека? Защо, когато четат думите Ми, хората изпитват неприязън към Мен? Защо хората винаги добавят свои собствени мисли към думите Ми? Не съм ли твърде неразумен към човека? Всички хора трябва да се замислят над това, което се съдържа в Моите думи.

24 май 1992 г.