Глава 46

Не знам доколко хората се справят с това да превърнат думите Ми в основа на своето съществуване. Винаги съм чувствал тревога за съдбата на човека, но хората сякаш нямат никакво усещане за това — и в резултат на това никога не обръщат внимание на Моите деяния и никога не развиват обожание към Мен, произтичащо от Моето отношение към човека. Сякаш отдавна са се лишили от емоции, за да задоволят сърцето Ми. Изправен пред такива обстоятелства, Аз отново мълча. Защо думите Ми не са достойни за внимание от страна на хората, за по-нататъшно навлизане? Дали защото нямам реалност и се опитвам да намеря нещо, което да използвам срещу хората? Защо хората винаги Ми осигуряват „специално отношение“? Нима Аз съм инвалид, който се намира в свое собствено специално отделение? Защо, когато нещата са стигнали до днешния момент, хората все още гледат на Мен по различен начин? Има ли грешка в Моето отношение към човека? Днес започнах ново дело над вселените. Дадох на хората на Земята ново начало и ги помолих всички да се изнесат от Моя дом. И тъй като хората обичат винаги да се отдават на удоволствия, ги съветвам да бъдат осъзнати и да не нарушават винаги делото Ми. В „къщата за гости“, която съм отворил, нищо не предизвиква по-голямо отвращение у Мен от човека, защото хората винаги Ми създават проблеми и Ме разочароват. Поведението им Ми носи срам и никога не успявам да държа главата Си високо. Затова спокойно разговарям с тях, като ги моля да напуснат къщата Ми възможно най-скоро и да престанат да ядат храната Ми безплатно. Ако искат да останат, трябва да се подложат на страдания и да изтърпят порицанието Ми. В техните умове Аз съм напълно неосведомен и не знам за техните деяния и затова те винаги стоят гордо пред Мен, без никакъв признак на падение, като само се преструват на хора, за да попълнят бройката. Когато предявявам изисквания към хората, те се учудват: никога не са си и помисляли, че Бог, който е добър и благосклонен от толкова години, може да каже такива думи, думи, които са безсърдечни и неоправдани, и затова остават безмълвни. В такива моменти виждам, че омразата към Мен в сърцата на хората отново е нараснала, защото те пак са започнали да се оплакват. Те винаги обсипват с упреци земята и проклинат небето. Но в думите им не откривам нищо, което да проклина самите тях, защото любовта им към самите тях е толкова голяма. Така обобщавам смисъла на човешкия живот: тъй като хората обичат себе си твърде много, целият им живот е мъчителен и празен и те сами си навличат гибел заради омразата си към Мен.

Макар че в думите на хората има неизказана „любов“ към Мен, когато отнеса тези думи в „лабораторията“ за изследване и ги наблюдавам под микроскоп, всичко, което се съдържа в тях, се разкрива с пълна яснота. В този момент Аз отново идвам сред хората, за да им позволя да погледнат своите „медицински картони“, така че да ги убедя искрено. Когато хората ги видят, лицата им се изпълват с тъга, те изпитват съжаление в сърцата си и дори са толкова загрижени, че нямат търпение да изоставят незабавно лошите си пътища и да се върнат в правия път, за да Ме направят щастлив. Виждайки тяхната решителност, Аз съм изключително възхитен; обзема Ме радост: „Кой друг на земята освен човек би могъл да споделя с Мен радост, скръб и трудности? Нима човекът не е единственият?“. И все пак, когато си тръгна, хората разкъсват медицинските си картони и ги хвърлят на пода, преди да си отидат. В дните оттогава насам в действията на хората не видях почти нищо, което да е по Моето сърце. Въпреки това обещанията им пред Мен се натрупват в голямо количество и като гледам обещанията им, се чувствам отвратен, защото в тях няма нищо, което може да Ми достави удоволствие; те са твърде опорочени. Виждайки Моето пренебрежение към техните обещания, хората охладняват. След това само в редки случаи подават „заявление“, защото човешкото сърце никога не е възхвалявано пред Мен и винаги среща само Моето отхвърляне — вече няма никаква духовна опора в живота на хората и така усърдието им изчезва, а Аз вече не чувствам, че времето е „палещо знойно“. Хората страдат много през целия си живот, до такава степен, че с настъпването на днешната ситуация те са толкова „измъчвани“ от Мен, че се колебаят между живота и смъртта. В резултат на това светлината в лицата им угасва и те губят своята „жизненост“, тъй като всички са „пораснали“. Не мога да понасям да виждам жалкото състояние на хората, когато са облагородявани по време на порицанието — но кой може да изкупи жалкото поражение на човечеството? Кой може да спаси човека от жалкия човешки живот? Защо хората никога не са в състояние да се измъкнат от бездната на морето на страданието? Дали умишлено вкарвам хората в капана? Хората никога не разбират настроението Ми и затова изпълвам с жалби вселената, че сред всички неща на небето и на земята нищо не разбира сърцето Ми и нищо не Ме обича истински. Дори днес все още не знам защо хората са неспособни да Ме обичат. Те могат да Ми отдадат сърцата си, способни са да пожертват съдбата си за Мен, но защо не могат да Ми отдадат любовта си? Нима не притежават това, което Аз искам? Хората са способни да обичат всичко освен Мен — така че защо не могат да Ме обичат? Защо любовта им винаги е скрита? Защо, когато стоят пред Мен до днес, никога не виждам любовта им? Дали това е нещо, което им липсва? Нарочно ли затруднявам хората? Дали те все още имат скрупули в сърцата си? Страхуват ли се да не би да обикнат грешния човек и да не могат да се поправят? В хората се крият безброй неразгадаеми тайни и затова Аз винаги съм „боязлив и уплашен“ пред човека.

Днес, когато се придвижваме към портата на Царството, всички хора тръгват напред, но когато стигнат пред портата, Аз я хлопвам, затварям хората отвън и изисквам да покажат пропуските си. Такъв странен ход е в пълен разрез с очакванията на хората и всички те са изумени. Защо портата — която винаги е била широко отворена — днес изведнъж е затворена плътно? Хората тропат с крака и се разхождат напред-назад. Те си въобразяват, че могат да си проправят път, но когато Ми предадат фалшивите си пропуски за влизане, Аз ги хвърлям в огнената пещ и виждайки собствените си „ревностни усилия“ в пламъци, те губят надежда. Хващат се за главите, плачат, гледат красивите сцени в Царството, но не могат да влязат. И все пак Аз не ги пускам вътре заради жалкото им състояние — кой може да нарушава плана Ми, както си иска? Дали благословенията на бъдещето се дават в замяна на усърдието на хората? Дали смисълът на човешкото съществуване се крие в това да навлезеш в Моето царство, както си искаш? Толкова ли съм смирен? Ако не бяха суровите Ми думи, дали хората отдавна нямаше да навлязат в Царството? Затова хората винаги Ме мразят заради всички неприятности, които им причинява Моето съществуване. Ако Аз не съществувах, те щяха да могат да се наслаждават на благословенията на Царството през днешния ден — каква нужда щеше да има тогава да понасят тези страдания? И затова казвам на хората, че ще е по-добре да си тръгнат, че трябва да се възползват от това колко добре вървят нещата в настоящето, за да намерят изход за себе си; трябва да се възползват от настоящето, докато са още млади, за да усвоят някои умения. Ако не го направят, в бъдеще ще бъде твърде късно. В Моя дом никой никога не е получавал благословения. Казвам на хората да побързат и да си тръгнат, да не се придържат към живота в „бедност“; в бъдеще ще бъде твърде късно за съжаления. Не бъдете прекалено строги към себе си; защо да си създавате затруднения? Но също така казвам на хората, че когато не успеят да получат благословения, никой не може да се оплаква от Мен. Нямам време да губя думите Си за човека. Надявам се това да остане в съзнанието на хората, да не го забравят — тези думи са неудобната истина, която Аз давам. Отдавна съм изгубил вяра в човека и отдавна съм изгубил надежда в хората, защото им липсва амбиция, никога не са били в състояние да Ми дадат боголюбиво сърце и вместо това винаги Ми дават своите мотиви. Казвал съм много на човека и тъй като хората и днес пренебрегват съветите Ми, им казвам Моето мнение, за да не разбират погрешно сърцето Ми в бъдеще; дали ще живеят, или ще умрат в идните времена, е тяхна работа, Аз нямам контрол върху това. Надявам се, че ще намерят своя собствен път към оцеляването. Аз съм безсилен в това. Тъй като човекът не Ме обича истински, ние просто се разделяме; в бъдеще вече няма да има думи между нас, няма да има за какво да си говорим, няма да си пречим един на друг, всеки ще върви по своя път, хората не трябва да Ме търсят и никога повече няма да поискам „помощ“ от хората. Това е нещо, което е между нас, и ние говорихме без увъртане, за да предотвратим всякакви проблеми в бъдеще. Това не прави ли нещата по-лесни? Всеки от нас върви по своя път и нямаме нищо общо един с друг — какво лошо има в това? Надявам се хората да помислят за това.

28 май 1992 г.

Предишна: Глава 45

Следваща: Глава 47

Имате късмет, че сте влезли в нашия сайт, защото ще имате възможност да спечелите Божията благословия, за да се отървете от нещастен живот. Присъединете се към срещата безплатно, за да разберете повече.

Настройки

  • Текст
  • Теми

Плътни цветове

Теми

Шрифтове

Размер на шрифта

Разредка

Разредка

Ширина на страницата

Съдържание

Търсене

  • Търсене в този текст
  • Търсене в тази книга

Свържете се с нас в Messenger