Хората следят внимателно всяко Мое движение, сякаш съм на път да съборя небесата, и винаги са объркани от делата Ми, сякаш са напълно непонятни за тях. Така те вземат пример от Мен във всичко, което вършат, като дълбоко се страхуват, че ще обидят Небето и ще бъдат хвърлени в „света на смъртните“. Не се опитвам да намеря нещо, което да използвам срещу хората, нито да превръщам техните недостатъци в цел на Моето дело. В този момент те са много щастливи и започват да разчитат на Мен. Когато давам на човека, хората Ме обичат така, както обичат собствения си живот, но когато искам нещо от тях, те Ме избягват. Защо е така? Не могат ли да приложат на практика „справедливостта и разумността“ на човешкия свят? Защо поставям такива изисквания към хората отново и отново? Истина ли е, че не разполагам с нищо? Хората се отнасят с Мен като с просяк. Когато поискам нещо от тях, те държат пред Мен своите „остатъци“, за да Се „наслаждавам“, и дори казват, че полагат особени грижи за Мен. Гледам грозните им лица и странните им състояния и отново Се отдръпвам от човека. При такива обстоятелства хората остават неразбиращи и отново приемат това, което съм отхвърлил, в очакване на Моето завръщане. Изразходвал съм много време и платих висока цена заради човека — но в този момент, по неизвестна причина, съвестта на хората остава все така неспособна да изпълнява първоначалната си функция. В резултат на това класифицирам това „упорито съмнение“ сред „тайнствените думи“, за да служи като „справочен материал“ за бъдещите поколения, защото това са „резултатите от научните изследвания“, произтичащи от „тежкия труд“ на хората; как бих могъл небрежно да ги залича? Дали това няма да е „провал“ на добрите намерения на хората? В края на краищата Аз имам съвест, така че не участвам в хитри, коварни дейности с хората — не са ли такива Моите дела? Не е ли това „справедливостта и разумността“, за които говори човекът? До този момент Аз работя непрестанно. С настъпването на времена като днешното те все още не Ме познават, все още се отнасят към Мен като към чужденец и дори, понеже съм ги отвел в „задънена улица“, изпитват все по-голяма ненавист към Мен. По това време любовта в сърцата им отдавна е изчезнала безследно. Аз не се хваля, а още по-малко принизявам човека. Мога да обичам човека за цяла вечност, а мога и да го мразя за цяла вечност и това никога няма да се промени, защото имам постоянство. Но човекът не притежава това постоянство, той непрестанно променя отношението си към Мен, винаги Ми обръща оскъдно внимание само когато отворя уста, а когато затворя уста и не кажа нищо, скоро се изгубва сред вълните на големия свят. Затова ще го изразя накратко с друг афоризъм: хората нямат постоянство и затова не са способни да изпълнят волята на сърцето Ми.

Докато хората спят, Аз странствам по страните на света и разнасям „миризмата на смъртта“ в ръцете Си сред човеците. Жизнената енергия веднага напуска хората и те навлизат в следващото ниво на човешкия живот. Сред човечеството вече не може да се види нито едно живо същество, труповете са разпръснати навсякъде, нещата, които са изпълнени с жизненост, веднага изчезват безследно, а задушливата миризма на трупове пропива земята. Веднага закривам лицето Си и се отдалечавам от човека, защото започвам следващата стъпка от делото, като давам на оживелите място за живеене и правя така, че всички хора да живеят в една съвършена земя. Това е благословената земя — земя без скръб и печал — която съм приготвил за човека. Водата, бликаща от изворите в долината, е кристално чиста до дъното, тече без прекъсване и никога не пресъхва; хората живеят в хармония с Бог, птиците пеят, а сред нежния бриз и топлото слънце и небето, и земята са в покой. Днес тук труповете на всички хора лежат в безпорядък. Без хората да знаят, Аз пускам заразата в ръцете Си и телата на хората се разлагат, без да оставят следа от плът от главата до петите, а Аз се отдалечавам от хората. Никога повече няма да се събирам с човека, никога повече няма да дойда сред човека, защото последният етап от цялото Ми управление е приключил и Аз няма да създам отново човечеството, няма да обърна повече внимание на човека. След като прочетат словата от устата Ми, всички хора губят надежда, защото не искат да умрат — но кой не „умира“ в името на това да „оживее“? Когато казвам на хората, че Ми липсва магията да ги накарам да оживеят, те избухват в плач от болка; наистина, въпреки че съм Създателят, имам само силата да накарам хората да умрат и Ми липсва способността да ги накарам да оживеят. С това се извинявам на хората. По този начин предварително казах на човека, че „имам към него неизплатим дълг“ — и въпреки това той си помисли, че съм учтив. Днес, с появата на фактите, аз все още казвам това. Няма да се противопоставя на фактите, когато говоря. В представите си хората вярват, че има твърде много начини, по които говоря, и затова винаги се вкопчват за словата, които им давам, докато се надяват на нещо друго. Не са ли това погрешните мотиви на човека? Именно при тези обстоятелства се осмелявам „смело“ да кажа, че човекът не Ме обича истински. Не бих обърнал гръб на съвестта Си и не бих изопачил фактите, защото не бих отвел хората в тяхната съвършена земя; в крайна сметка, когато делото Ми приключи, ще ги отведа в земята на смъртта. Така че хората е по-добре да не се оплакват от Мен. Дали не е защото хората Ме „обичат“? Дали не е защото желанието им за благословения е твърде силно? Ако хората не искаха да търсят благословения, как би могло да има това „нещастие“? Заради „лоялността“ на хората към Мен, заради това, че Ме следват в продължение на много години, работейки усърдно, въпреки че никога не са имали никакъв принос, Аз им разкривам малко от това, което се случва в „тайния чертог“: като се има предвид, че днес Моето дело все още не е достигнало определена точка и хората все още не са хвърлени в огнената бездна, Аз ги съветвам да напуснат колкото се може по-скоро — всички, които останат, вероятно ще страдат от нещастие и недостатъчно късмет, а накрая пак няма да могат да избегнат смъртта. Отварям широко „вратата към богатството“ за тях; всеки, който желае да напусне, трябва да тръгне по пътя колкото се може по-скоро — ако чака до идването на порицанието, ще бъде твърде късно. Тези думи не са подигравка — те са истински факти. Словата Ми са изречени за човека с чиста съвест и ако не тръгнете сега, кога ще го направите? Наистина ли хората могат да се доверят на словата Ми?

Никога не съм се замислял за съдбата на хората; просто следвам собствената Си воля, без да се влияя от хората. Как бих могъл да оттегля ръката Си заради техните страхове? През целия Си план за управление никога не съм вземал допълнителни мерки за изживяванията на човека. Просто действам според първоначалния Си план. В миналото хората се „принасяха в жертва“ за Мен и Аз не бях безразличен към тях. Днес те са се „жертвали“ за Мен и Аз не оставам равнодушен към тях. Не се чувствам удовлетворен, защото хората жертват живота си за Мен, нито пък съм обзет от огромна радост, а продължавам да ги изпращам на мястото за екзекуции в съответствие с Моя план. Не обръщам внимание на отношението им по време на изповед — как би могло леденото Ми, студено сърце да бъде докоснато от човешките сърца? Нима съм едно от емоционалните животни сред човечеството? Много пъти напомням на хората, че нямам плътски чувства, но те само се усмихват, смятайки, че съм само учтив. Казвал съм, че „не познавам философии за светските отношения на човечеството“, но хората никога не са мислили така и са казвали, че средствата, с които говоря, са толкова много. Поради ограниченията на тази представа за човека не знам с какъв тон и с какви средства да говоря на хората — и така, без да имам друг избор, мога да говоря само направо. Какво друго мога да направя? Средствата, с които хората говорят, са толкова много — те казват: „Не трябва да се осланяме на чувствата, а да практикуваме праведност“, което е вид лозунг, който те крещят от много години, но не са в състояние да действат в съответствие с думите си, думите им са празни — затова казвам, че хората нямат способността да направят така, че „думите и делата им да са в хармония“. В сърцата си хората вярват, че като действат по този начин, подражават на Мен — но Аз не се интересувам от тяхното подражание, изпитвам неприязън към него. Защо хората винаги се обръщат срещу Този, Който ги храни? Нима съм дал на човека твърде малко? Защо хората винаги тайно се покланят на Сатана зад гърба Ми? Сякаш работят за Мен, а месечната заплата, която им давам, е недостатъчна, за да покрие разходите им за живот, поради което те си търсят друга работа извън работното време, за да удвоят заплатата си — защото разходите на хората са твърде големи и те сякаш не знаят как да се справят. Ако наистина беше така, щях да ги помоля да напуснат Моята „фабрика“. Отдавна обясних на човека, че работата за Мен не е свързана с някакво специално отношение: Аз без изключение се отнасям към хората справедливо и разумно, като възприемам системата „работиш усилено — печелиш повече, работиш по-малко — печелиш по-малко, не работиш — не печелиш нищо“. Когато говоря, не премълчавам нищо; ако някой смята, че Моите „правила във фабриката“ са твърде строги, трябва незабавно да се махне, а Аз ще му платя „билета“ за излизане от града. Аз съм „снизходителен“ в отношението Си към такива хора, не ги принуждавам да останат. Сред тези безброй хора не бих ли могъл да намеря „работник“, който да е по Моето сърце? Хората не бива да Ме подценяват! Ако хората все още се бунтуват срещу Мен и искат да търсят „работа“ другаде, Аз няма да ги принуждавам — бих го приветствал, нямам избор! Дали не е защото имам твърде много „правила и предписания“?

8 май 1992 г.