В края на 2017 г. бях избрана за църковен водач. Чувствах се малко напрегната, защото никога преди не бях изпълнявала този дълг, но знаех, че възможността ми да поема този дълг е възхваляване и благодат от Бог за мен, така че бях готова да поема ролята. В началото, когато братята и сестрите се натъкваха на проблеми, се уповавах на Бог и търсех истините принципи, за да ги разреша. Понякога работех до късно през нощта и пак не усещах работата като трудна или изтощителна. След известно време различни аспекти на църковната работа се подобриха до някаква степен и аз схванах някои от принципите, свързани с този дълг, което до известна степен облекчи напрежението ми.

Годините отлетяха и през март 2021 г. количеството на работата беше нараснало поради увеличения брой членове на църквата и аз започнах да усещам напрежение. Сестра Дзин Юен, която работеше заедно с мен тогава, беше новодошла и още не беше добра в работата, и имаше склонност да става негативна, когато се изправеше пред трудности, затова повечето църковна работа падаше на моите плещи. Първоначално успявах да подхождам правилно към нещата, като мислех, че след като Дзин Юен е вярваща отскоро и не може да се справи с работата, няма проблем аз да върша повече. През деня бях заета със събрания, на които вършехме работа и решавахме проблемите на братята и сестрите. Когато се приберях вечер, трябваше и да обобщавам отклоненията и проблемите в работата. След като правих това дълго време, започнах да усещам, че да си водач, е твърде трудно и уморително и че нямам никакво свободно време. Здравето ми беше разклатено, бях боледувала от рак преди и бях в ремисия само от няколко години, a лекарят ми беше казал да си почивам много. Помислих си: „Толкова съм заета всеки ден. Ако продължавам да се изтощавам така, болестта ми няма ли да се върне? Ако това се случи, не само че тялото ми ще страда, но може и да умра“. Като се замислих за това, много се разтревожих и не исках повече да изпълнявам дълга си на водач. Исках да се прехвърля на по-лесен дълг, за да имам малко повече време за почивка. Много пъти ми се искаше да напиша заявление за напускане. Щом ми хрумнеше тази мисъл, започвах да се чувствам малко виновна. Църквата нямаше никого, който да е подходящ за водач, така че какво щеше да се случи с църковната работа, ако напуснех? По-късно отидох да извършвам евангелска работа и установих, че братята и сестрите имат много погрешни гледни точки, които ги спъват. Първоначално успявах да вложа усилия в това да провеждам общения и да разрешавам нещата, но след известно време резултатите от евангелската работа все още бяха лоши. Щом си помислех за времето и усилията, които трябва да вложа, за да обобщя отклоненията и да разреша проблемите, и за това как трябва да продължавам да проследявам и да разрешавам всички проблеми на потенциалните приемници на евангелието, и за това колко работа има за вършене, се чувствах уморена. Мислех си: „И без това имам много работа за вършене. Как се очаква да се справя с всичко това? Ами ако тялото ми се срине? Моето тяло си е мое, трябва да я карам по-леко, не може да се изтощавам така“. И така, всеки път, когато се срещах с братята и сестрите, просто накратко питах дали има потенциални приемници на евангелието, на които да се проповядва, а после казвах няколко думи от доктрината и си тръгвах. Малко след това висшето ръководство изпрати писмо, в което пишеше, че липсата на резултати в евангелската работа трябва да се дължи на това, че водачът не върши действителна работа. Почувствах се малко разстроена и си помислих: „Евангелската работа е моя отговорност и липсата на резултати е пряко свързана с мен“. Почувствах се и малко потисната, тъй като си мислех, че ще е по-добре да изпълнявам само една задача, например да напоявам новодошлите в църквата. Така щях да мога да си почивам малко и да не се изтощавам толкова много. Да си водач, беше толкова трудна работа, а ако не беше свършена добре, трябваше да поема отговорност. Почувствах, че трябва просто да си поема отговорността и да напусна. И така, когато се срещнах с висшестоящия водач, се оплаках от трудностите и несгодите си. Казах, че ми липсват заложбите, необходими за изпълнението на този дълг, и че това, че заемам позицията на водач, забавя навлизането в живота на братята и сестрите и се отразява на църковното дело, а това е злодеяние. Водачът не прие заявлението ми за напускане и вместо това ми предложи общение и помощ. Осъзнах, че не ми липсваха заложби, а по-скоро бях твърде загрижена за собствената си плът. И щом си помислех за това, че трябва да понеса физическо страдание, продължавах да се страхувам, че тялото ми ще се срине, и се чудех какво ще стане, ако болестта ми се върне и умра. Макар да изглеждаше, че изпълнявам задълженията си, изпитвах болка и бях потисната. По-късно сестрата, която отговаряше за евангелската работа, ми каза: „Лошите резултати от евангелската работа в твоята църква са пряко свързани с теб“. Аз не се самоанализирах, а си намерих извинения и оправдания, като казах, че ми липсват заложби и не мога да се справя с работата. След това продължих да бъда пасивна в дълга си.

Един ден, през юни 2021 г., бях арестувана от полицията по време на събрание. В този момент ясно осъзнах, че това беше Божият укор към мен. Все бях пасивна в дълга си, все бях загрижена за плътта си и исках да напусна, не исках да изпълнявам дълга си на водач, а сега бях загубила шанса да изпълнявам дълга си. Чувствах, че Бог беше използвал тази ситуация, за да ми отнеме пригодността да изпълнявам дълга си, и сърцето ми се изпълваше с мъка. После, благодарение на Божията закрила, бях освободена бързо. За да избегна наблюдението и ареста от страна на полицията, трябваше да се скрия за известно време и не можех да излизам, за да изпълнявам дълга си. Изпитвах огромна болка и се чувствах много негативна, като се чудех дали тази ситуация означава, че Бог ме разкрива и не ме иска вече. После прочетох един откъс от Божието слово и разбрах Божието намерение. Бог казва: „Понякога Бог използва определен въпрос, за да те разкрие или да те дисциплинира. Означава ли това, че си бил отстранен? Означава ли, че е дошъл краят ти? Не. […] Всъщност в много случаи загрижеността на хората произтича от тяхната собствена корист. Най-общо казано, това е страхът, че те няма да имат изход. Те винаги мислят: „Ами ако Бог ме разкрие, ако ме отстрани и отхвърли?“. Това е твоето погрешно тълкуване на Бог. Това са само твои едностранчиви предположения. Трябва да разбереш какво е Божието намерение. Когато Той разкрива хората, не го прави, за да ги отстрани. Той разкрива хората, за да изобличи техните недостатъци, грешки и тяхната природа същност, да ги накара да опознаят себе си и да станат способни на истинско покаяние. Затова разкриването на хората е с цел да помогне на живота им да израства. Ако хората нямат чисто разбиране, те са склонни да тълкуват погрешно Бог и да стават негативно настроени и слаби. Те дори могат да се поддадат на отчаянието. Всъщност, да си разкрит от Бог не означава непременно, че ще бъдеш отстранен. То е, за да ти помогне да опознаеш собствената си поквара и да те накара да се покаеш. Често, тъй като хората са непокорни и не търсят да намерят решение в истината, когато разкриват поквара, Бог трябва да ги дисциплинира. И така, понякога Той разкрива хората, като разобличава тяхната грозота и окаяност, кара ги да опознаят себе си, което помага на живота им да израства. Разкриването на хората има две различни последствия: за злите хора да бъдат разкрити означава да бъдат отстранени. За онези, които са способни да приемат истината, това е напомняне и предупреждение. Те са принудени да се замислят за себе си, да видят истинското си състояние и да престанат да бъдат своенравни и безразсъдни, защото да продължават по същия начин би било опасно. Разкриването на хората по този начин има за цел да им напомни да не би, докато изпълняват дълга си, да станат объркани и небрежни, да не приемат нещата насериозно, да се задоволяват само с няколко резултата и да си мислят, че са изпълнили дълга си на приемливо ниво, когато всъщност те далеч не са изпълнили Божиите изисквания, но въпреки това са все така самодоволни и смятат, че се справят добре. При такива обстоятелства Бог ще дисциплинира, ще предупреждава и ще напомня на хората. Понякога Бог разкрива тяхната грозота, което очевидно служи за напомняне. В такива моменти трябва да се самоанализираш: да изпълняваш дълга си по този начин е незадоволително, в теб има непокорство, има твърде много негативни елементи, всичко, което правиш, е нехайно и ако все така не се каеш, по право ще бъдеш наказан. От време на време, когато Бог те дисциплинира или те разкрива, това не означава непременно, че ще бъдеш отстранен. Към този въпрос трябва да се подходи правилно. Дори и да бъдеш отстранен, трябва да го приемеш, да му се покориш и да побързаш да размислиш и да се покаеш“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Само чрез практикуване на истината и покорство на Бог може да се постигне промяна в нрава). Божиите слова разсеяха моето погрешно разбиране за Бог. Преди мислех, че арестът и загубата на дълга ми означават, че Бог използва ситуацията, за да ме разкрие и отстрани, но всъщност Бог ми напомняше и ме предупреждаваше чрез тази ситуация, и тя ме подтикна да се самоанализирам. Преди все се оплаквах от трудностите и несгодите и копнеех за удобство, вместо да върша действителна работа в дълга си, което само спъваше работата. Ако не бях изпаднала в тази ситуация, нямаше да се самоанализирам и щях да продължа да се отнасям лековато към дълга си. Това щеше да причини непоправими загуби на работата и да разгневи Бог, което неминуемо щеше да доведе до отстраняването ми. Знаех, че трябва щателно да се самоанализирам и истински да се покая, тъй като това е в съгласие с Божието намерение. Не можех повече да разбирам Бог погрешно. И така, започнах да размишлявам и се помолих на Бог да ме напътства, за да си науча урока от този въпрос.

По-късно прочетох тези Божии слова: „Когато изпълняват дълг, хората винаги избират лека работа, такава, която не е уморителна и която не изисква да се излагат на природните стихии отвън. Това означава избиране на лесната работа и избягване на тежката и е проявление на ламтене за плътски удобства. Какво още? (Винаги се оплакват, когато дългът им ги затруднява и уморява малко, когато е свързан с плащане на цена.) (Постоянно мислят за храна, дрехи и плътски удоволствия.) Всичко това са проявления на ламтене за плътски удобства. Когато такъв човек види, че дадена задача е твърде трудоемка или рискована, той я пробутва на някой друг. Самият той върши само неангажираща работа и се оправдава, като казва, че заложбите му са малки, че му липсва работоспособност и че не може да се заеме с тази задача — а всъщност постъпва така, защото ламти за удобствата на плътта. Той не желае да страда, независимо каква работа върши или какъв дълг изпълнява. […] Има и случаи, когато хората винаги се оплакват от трудности, докато изпълняват дълга си, когато не искат да полагат никакви усилия, когато, щом имат малко свободно време, си почиват, бъбрят безцелно или участват в развлечения и забавления. А когато работата се увеличи и ритъмът и рутината на живота им се наруши, те са нещастни и недоволни от нея. Мрънкат и се оплакват, и започват да изпълняват дълга си нехайно. Това е ламтене за плътски удобства, нали? […] Независимо колко натоварена е работата на църквата или колко много дълг трябва да бъде изпълнен, те никога не нарушават рутината и нормалното състояние на живота си. Никога не са небрежни към каквито и да е дребни детайли от живота на плътта и ги контролират перфектно, като са много строги и сериозни. Когато обаче се занимават с работата на Божия дом, независимо колко значим е въпросът, дори ако включва евентуално безопасността на братята и сестрите, те се отнасят към него небрежно. Дори не се интересуват от онези неща, които включват Божието поръчение или дълга, който трябва да изпълняват. Те не поемат никаква отговорност. Това е отдаване на плътските удобства, нали? Дали хората, които се отдават на удобствата на плътта, са подходящи за изпълнение на дълг? Щом някой повдигне темата за изпълнението на дълга или заговори за плащане на цена и понасяне на трудности, те продължават да клатят глава. Те имат твърде много проблеми, само се оплакват и са негативни към всичко. Такива хора са безполезни, те не са компетентни да изпълняват дълга си и трябва да бъдат отстранени“ (Словото, Т.5 – Отговорностите на водачите и работниците. Отговорностите на водачите и работниците (2)). „Това е така, защото онова, което най-осезаемо отразява връзката ти с Бог, е начинът, по който се отнасяш към делата, които Бог ти поверява, и към дълга, който ти възлага, както и отношението, което имаш. Този въпрос е най-забележим и най-практичен. Бог чака. Той иска да види отношението ти. В този решаващ момент трябва да побързаш и да изложиш позицията си пред Бог, да приемеш Неговото поръчение и да изпълниш добре дълга си. Когато схванеш този решаващ аспект и изпълниш поръчението, което Бог ти е възложил, отношенията ти с Бог ще бъдат нормални. Ако отношението ти е повърхностно, апатично и несериозно, когато Бог ти възложи задача или ти каже да изпълниш определен дълг, това не е ли точно обратното на отдаването на цялото ти сърце и сили? Можеш ли да изпълняваш дълга си добре по този начин? Със сигурност не. Няма да изпълниш дълга си подобаващо. Затова, когато изпълняваш дълга си, отношението ти е от решаващо значение, както и начинът и пътят, които избираш. Независимо колко години са вярвали в Бог, онези, които не изпълняват добре дълга си, ще бъдат отстранени“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). Като размишлявах върху Божиите слова, се чувствах така, сякаш са ме проболи в сърцето, сякаш Бог стои пред мен и ме съди. Бог поверява на хората поръчения с надеждата, че те могат да ги изпълнят с цялото си сърце и сила, а аз бях проявила толкова пренебрежително отношение към дълга си и изобщо не изпълнявах отговорностите си. Когато бях претрупана със задължения или имаше трудности, които изискваха от мен да вложа мисъл или да платя цена, аз копнеех за удобство и се оплаквах, тъй като не бях склонна да търпя трудности или да плащам цена. Дори исках да напусна и да избягам от задълженията си. Спомних си за момента, в който поех дълга на църковен водач. Въпреки че имаше много работа за вършене, аз се уповавах на Бог и плащах истинска цена, и Бог ме напътстваше, а работата напредна в известна степен. После, когато броят на членовете на църквата се увеличи, имаше повече работа за вършене и сестрата, с която работех, още беше новодошла, затова се налагаше да участвам лично в повечето от църковната работа. Бях заета денонощно и усещах физическо страдание. Особено много се тревожех, че ракът ми може да се върне, затова вече не исках да влагам сърце в задълженията си. Като не виждах напредък в евангелската работа, се оплаквах от трудности и несгоди, намирах си извинения, че не мога да се справя с работата, понеже ми липсват заложби, и винаги исках да избягам от отговорностите си и да поема по-лесен дълг. Истината беше, че ако бях склонна да плащам цена, можех да свърша работата добре, но аз се страхувах от неприятности и не исках да положа усилието да търся Божии слова, за да разрешавам трудностите на братята и сестрите. Страхувах се тялото ми да не се срине, затова само наблюдавах бавния напредък на работата без никаква загриженост, в резултат на което евангелската работа беше неефективна месеци наред. Всичко това беше причинено от прекомерното ми желание за удобство. Въпреки че беше така, когато сестрата ме скастри, аз не размишлявах, а се опитах да се оправдая. Бог мразеше отношението ми към дълга ми и беше отвратен от него. Бог използва тази ситуация, за да спре дълга ми, което напълно разкри Божия праведен нрав. Аз обаче не се самоанализирах, а мислех, че Бог използва ситуацията, за да ме разкрие и отстрани, и живеех в погрешно разбиране. Изобщо не разбирах Божиите добри намерения! Като осъзнах това, се почувствах дълбоко задължена на Бог, затова Му се помолих: „О, Боже, не съм изпълнила задълженията си и се оплаквах, когато ме сполитаха трудности, като бях загрижена само за плътта си и се страхувах от изтощение. Изобщо не проявих внимание към Твоето намерение. Сега признавам бунтарството си и съм готова да се покая. Не знам дали ще имам шанса да изпълнявам дълг в бъдеще, но ако го имам, съм готова да проявя внимание към намерението Ти и вече да не търся физическо удобство“.

След това се успокоих, почетох Божиите слова и се помолих на Бог, като размишлявах защо не бях склонна да страдам или да плащам цена в дълга си. По-късно прочетох откъс от Божиите слова: „Ти се надяваш, че вярата ти в Бог няма да доведе до никакви предизвикателства или изпитания, нито до най-малките трудности. Винаги се стремиш към неща, които не струват нищо, и не придаваш никаква стойност на живота, а поставяш собствените си екстравагантни мисли пред истината. Ти си толкова безполезен! Живееш като прасе — каква е разликата между теб и прасетата и кучетата? Нима не са зверове всички тези, които не се стремят към истината, а обичат плътта? Нима не са ходещи трупове всички тези мъртъвци, в които няма дух? Колко думи са били изречени между вас? Малко ли работа е свършена сред вас? Колко ресурс съм предоставил сред вас? Тогава защо не си го спечелил? От какво се оплакваш? Не е ли вярно, че ти не си спечелил нищо, защото си прекалено влюбен в плътта? И дали не е, защото твоите мисли са твърде екстравагантни? Дали не е защото си твърде глупав? Ако не успяваш да получиш тези благословии, можеш ли да виниш Бог, че не те е спасил? […] Страхливец като теб, който винаги се стреми към плътта — имаш ли сърце, имаш ли дух? Не си ли звяр? Аз ти давам истинския път, без да искам нищо в замяна, но ти не се стремиш към него. Дали си един от тези, които вярват в Бог?“ (Словото, Т.1 – Явяването и делото на Бог. Изживяванията на Петър: знанията му за наказанието и съда). Бог разобличава, че когато хората се натъкнат на трудности в дълга си, те се оплакват и не искат да го изпълняват, и че хората, които търсят удобство, са като прасета, които знаят само да се насищат с храна, пиене и сън и нямат никакъв положителен стремеж. Като размишлявах върху Божиите слова, видях, че съм точно такава. Изпълнението на дълга на водач беше шанс за мен да практикувам, който ми даваше възможност да търся истината и да поемам работата, когато се появят трудности. Но като видях, че да си водач, означава да поемаш много грижи и тежка работа, започнах да чувствам съпротива. Когато евангелската работа беше неефективна и изискваше от мен да страдам и да плащам цена, аз бях загрижена само за тялото си, понеже се страхувах, че изтощението ще върне обратно рака ми, затова постоянно си намирах извинения и исках да напусна. Видях, че нямам съвест, нито чувство за отговорност. Бях проявила безотговорност към дълга си и го приемах лековато, в резултат на което евангелската работа не напредваше, а и не предоставях никаква помощ на братята и сестрите. Макар че не се изтощавах, забавях работата на църквата. Бях се проявила като егоистичен и ненадежден човек — как Бог да не ме мрази и да не е отвратен от мен? Спомням си за времето, когато църквата имаше по-малко членове. Mакар че имаше много задачи и някои трудности в работата, като плащах цена, след известно време работата даваше признаци на напредък, а аз разбрах някои истини принципи. С увеличаването на броя на църковните членове и с появата на някои проблеми в работата загубих желание да плащам цена или да търся истината, за да ги решавам, защото се страхувах тялото ми да не се срине. В резултат на това не само работата беше неефективна, но и не придобих никаква истина. Бог беше платил толкова висока цена за мен. Той уреди много ситуации, за да пречисти и промени покварения ми нрав, и ми даде възможността да придобия истината чрез дълга си, но когато се изправех пред трудности, които включват физическо страдание, аз се оттеглях. Това означаваше, че не само провалях усърдното Божие намерение, но и причинявах загуби на църковната работа и оставях след себе си прегрешения. Почувствах се толкова виновна и се помолих на Бог в желанието си да се покая.

След като се помолих, си спомних един откъс от Божиите слова: „Начинът, по който се отнасяте към Божиите поръчения, е изключително важен и това е много сериозен въпрос. Ако не можеш да изпълниш това, което Бог е поверил на хората, тогава не си годен да живееш в Негово присъствие и трябва да бъдеш наказан. Напълно естествено и оправдано е, че хората трябва да изпълняват всички поръчения, които Бог им поверява. Това е най-висшето задължение на човека и е точно толкова важно, колкото и самият му живот. Ако не приемаш Божиите поръчения сериозно, тогава Го предаваш по най-ужасен начин. В това отношение ти си по-окаян от Юда и трябва да бъдеш прокълнат“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Как да опознаем човешката природа). Вярно беше. Бях проявила пренебрежение, бях чувствала съпротива и нямах чувство за бреме към дълга си. Това беше сериозно предателство спрямо Бог и аз бях по-окаяна от Юда. Юда предаде Господ Исус заради собствените си интереси и по онова време Бог не му проповядваше много. Днес обаче аз бях прочела толкова много от Божиите слова и разбирах някои истини и Божиите намерения да спаси хората, но вместо да положа всички усилия да изпълнявам дълга си, за да се отплатя за Божията любов, аз обръщах внимание на плътта си и бях безотговорна спрямо църковното дело. Нима действията ми не бяха по-омразни от тези на Юда? В дълга си аз проявявах внимание само към плътта си, винаги избирах лесния път и напълно пренебрегвах църковната работа. Поведението ми представляваше предателство спрямо Бог и ми гарантираше това да бъда прокълната и наказана от Бог. Истината е, че ако бях по-старателна в дълга си и склонна да влагам известно усилиe и да плащам цена, евангелската работа нямаше да е неефективна с месеци. Бях се отнесла към дълга си лековато и бях забавила евангелското дело. Това беше сериозно прегрешение! Като осъзнах това, се уплаших. Размишлявах върху факта, че отношението ми към дълга ми наистина отвращаваше Бог и Той го мразеше, както и че заслужавах да бъда прокълната. Бог обаче не се отнесе към мен според действията ми, а използва това, че Компартията ме арестува, за да ме принуди да дойда пред Него, да размишлявам върху покварения си нрав и да го призная, с надеждата, че ще успея да се отрека от плътта си и да се обърна към Него. Бях готова да приема Божия съд и да се покая пред Бог, а в бъдеще, колкото и уморителен или труден да е дългът ми, нямаше да го избягвам. Исках само да направя всичко възможно да го изпълня.

После, за да се справя с постоянния страх от срив на тялото ми и за да преодолея състоянието си на страх от смъртта, прочетох още от Божиите слова, които разрешиха тревогите ми. Бог казва: „В действителност, ако човек наистина има вяра в Бог в сърцето си, преди всичко трябва да знае, че продължителността на живота на човека е в Божиите ръце. Точният момент на раждането и смъртта е предопределен от Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). „Някои хора правят всичко възможно и използват всякакви методи, за да се излекуват от болестта си, но каквото и лечение да прилагат, не оздравяват. Колкото повече се лекуват, толкова по-сериозно става заболяването им. Вместо да се молят на Бог, за да търсят как точно се развива болестта им, и да търсят първопричината за нея, те взимат нещата в свои ръце. В крайна сметка са изпробвали много методи и са похарчили немалко пари, но пак не успяват да се излекуват от болестта си. После, след като вече са се отказали от лечението, болестта внезапно преминава от само себе си след известно време, а те не знаят как е станало това. Някои хора се разболяват от нещо банално и не му обръщат много внимание, но в един момент състоянието им се влошава и те умират внезапно. Как става това? Хората не могат да го разберат; всъщност от Божията гледна точка това се дължи на факта, че мисията на този човек в този свят е приключила и Бог го е взел. Хората често казват: „никой не умира здрав“. Дали наистина е така? Има хора, които отиват в болницата на преглед и не им откриват никакво заболяване. Били са в крепко здраве, но след няколко дни са починали. Това се нарича смърт без болест. Има много такива хора. Това означава, че човекът е достигнал края на живота си и е взет обратно в духовния свят. Някои хора са боледували от рак и туберкулоза и въпреки това доживяват до седемдесет-осемдесет години. Има немалко такива. Всичко това зависи от Божието предопределение. Ако имаш такова разбиране, значи наистина вярваш в Бог“ (Словото, Т.3 – Беседите на Христос от последните дни. Трета част). От Божиите слова разбрах, че това дали болестта ми ще се върне и дали ще умра, е в Божиите ръце. Това не са неща, които мога да контролирам, също както ракът ми не беше резултат от собствената ми воля. Това кога се разболявам и кога се възстановявам, е предопределено от Бог. Трябва да се покоря на Божието върховенство и подредби и да изпълнявам добре дълга си. Не бива да се тревожа напразно за живота и смъртта. Преди все се тревожех, че ако се изтощавам в дълга си, това ще върне болестта ми и ще умра, нямах чувство за бреме в дълга си и бях забавила църковното дело. В този момент разбрах, че животът и смъртта на човека са в Божиите ръце и че независимо от това дали ракът ми ще се върне, аз трябва да изпълнявам добре дълга си, а ако Бог позволи да ме сполети смъртта, трябва да проявя приемане и покорство, съгласно Божието намерение.

Спомних си и за това как Ной се е отнесъл към Божието поръчение. Бог казва: „Изправен пред всевъзможни неприятности, трудни ситуации и предизвикателства, Ной не трепна. Когато някои от по-трудните му инженерни задачи често се проваляха и се повреждаха, въпреки че в сърцето си Ной се чувстваше разстроен и тревожен, когато си помисляше за Божиите слова, когато си спомняше за всяко слово, което Бог му заповядваше, както и за въздигането си от Бог, той често се чувстваше изключително мотивиран: „Не мога да се откажа, не мога да отхвърля това, което Бог ми заповяда и ми повери да направя. Това е Божието поръчение и щом съм го приел, щом съм чул изречените от Бог слова и Божия глас, щом съм приел това от Бог, значи трябва да се покоря напълно, значи то е нещо, което едно човешко същество трябва да постигне“. Затова с каквито и трудности да се сблъскваше, каквито и подигравки или клевети да отнасяше, колкото и да се изтощаваше тялото му, колкото и уморен да беше, той не изостави това, което му беше поверено от Бог, и постоянно вземаше под внимание всяко едно слово от това, което Бог му беше казал и заповядал. Независимо как се променяше обкръжението му, колко големи бяха трудностите, с които се сблъскваше, той вярваше, че нищо от това няма да продължи вечно, че единствено Божиите слова никога няма да преминат и само онова, което Бог е заповядал да се направи, със сигурност ще бъде изпълнено. Ной имаше в себе си истинска вяра в Бог и покорството, което трябваше да има, и продължи да строи ковчега, който Бог поиска от него да построи. Ден след ден, година след година Ной остаряваше, но вярата му не намаляваше и не настъпи промяна в отношението и решимостта му да довърши Божието поръчение. Макар че имаше моменти, в които тялото му се чувстваше уморено и изтощено, разболяваше се и в сърцето си беше слаб, решимостта и упоритостта му при изпълнението на Божието поръчение и покоряването му пред Божиите слова не намаляваха. През годините, в които Ной строеше ковчега, той практикуваше да слуша и да се покорява на изречените от Бог слова, и едновременно с това практикуваше една важна истина на сътворено същество и обикновен човек, който трябва да довърши Божието поръчение“ (Словото, Т.4 – Разобличаване на антихристите. Трети екскурс: как Ной и Авраам се подчиниха на Божиите слова и Му се покориха (Втора част)). От Божиите слова видях, че Ной е бил способен да прояви внимание към Божието намерение. Изправен пред огромната трудност да построи ковчега, макар и тялото му да е трябвало да изтърпи много страдание, той не е избягал, а упорито е изпълнявал даденото му от Бог поръчение ден след ден в продължение на сто години, докато ковчегът не е бил построен. Като сравних практиката на Ной с моята собствена, се почувствах толкова засрамена и унижена. Аз не бях проявила упорство в дълга си, а се бях оплаквала от трудности и несгоди и постоянно мислех само за тялото си. Не можеше да има сравнение между мен и Ной — аз бях просто един човек без съвест. Имах рак и бях излекувана под Божията закрила, и в годините, в които изпълнявах дълга си, болестта ми не се беше върнала. Вместо обаче да се опитвам да се отплатя за Божията любов, аз все мислех за плътта си, тревожех се ракът ми да не се върне и винаги търсех физическо удобство. Неведнъж дори исках да избягам от дълга си. Нямах преданост към Бог, бях истински егоистична и достойна за презрение, без никаква човешка природа или разум! Колкото повече мислех за това, толкова по-виновна се чувствах и се чувствах недостойна за Божието възхваляване и спасение. Трябваше да последвам примера на Ной и да спра да угаждам на плътта си. Ако ми се дадеше още един шанс да изпълнявам дълга си, трябваше да го ценя.

По-късно висшето ръководство ми възложи да надзиравам работата на една църква с новодошли. Бях много щастлива, защото знаех, че Бог ми даваше шанс да се покая. Когато пристигнах в църквата за новодошли, видях, че резултатите от работата са лоши, по-конкретно, че евангелската работа все още не беше отбелязала никакъв напредък, а на екипа не му достигаше работна сила. Това породи у мен усещането, че трудностите са наистина огромни, и си помислих: „За да свърша тази работа добре, ще трябва да положа много усилия и ще трябва да уча и да усвоя различни работни принципи. Здравето ми не е отлично. Ами ако тялото ми се срине?“. И така, не исках да плащам цена. Осъзнах обаче, че мисленето ми е погрешно, затова се помолих на Бог: „О, Боже, не искам повече да робувам на плътта си, когато църковната работа се сблъсква с трудности. Трябва да имам съвест и разум да Ти сътруднича, моля Те, води ме. Готова съм да работя в пълна хармония с братята и сестрите, за да свърша работата добре“. След това положих усилия да намеря подходящи домакини, когато видях, че няма места за събрания, за да могат братята и сестрите ми да имат църковен живот. Също така се разтревожих, когато видях, че братята и сестрите, които проповядваха евангелието, живееха в трудности, но си помислих, че проповядването на евангелието е Божието намерение и че аз не мога да се скатая, когато съм изправена пред трудности. Затова потърсих Божии слова, за да разреша състоянията на братята и сестрите, и разговарях за това как Ной се е отнесъл към Божието поръчение, като дадох възможност на братята и сестрите да разберат значимостта на проповядването на евангелието и Божието неотложно намерение. След общението ми състоянията на братята и сестрите се подобриха и те бяха готови да изпълняват евангелската работа. След известно време евангелската работа се подобри донякъде в сравнение с преди, което изцяло се дължеше на Божието напътствие!

Чрез това преживяване придобих известно разбиране за същността на копнежа за удобство и последиците от него, както и известно разбиране за Божия праведен нрав. Днес съм способна да поправя отношението си и изпитвам чувство за отговорност към дълга си. Този резултат беше постигнат чрез Божиите слова. Слава Богу!