Повечето хора вярват в Бог заради бъдещата им крайна цел или за временно удоволствие. Онези, които не са били кастрени, вярват в Бог, за да си осигурят място в рая и да добият награди. Те не вярват в Бог, за да бъдат усъвършенствани, нито за да изпълняват дълга на сътворени същества. С други думи, повечето хора не вярват в Бог, за да изпълнят отговорностите си и своя дълг. Хората рядко вярват в Бог, за да живеят смислено; няма и такива, които вярват, че щом човек е жив, той трябва да обича Бог, защото това е напълно естествено и оправдано и това е естественото призвание на човека. Ето защо, при все че всички хора преследват свои индивидуални цели, крайната цел на стремленията им и мотивацията им са доста сходни; при това, за повечето от тях обектите на почитта им са почти еднакви. През последните няколко хилядолетия са починали множество вярващи, а и мнозина са се родили отново след смъртта си. Към Бог се стремят не един и двама, дори не и хиляда или две хиляди души, но въпреки това повечето от тях се стремят към Бог заради личните си интереси или заради мечтите си за бляскаво бъдеще. Единици са истински посветените на Христос. Дори и много от благочестивите вярващи са умрели оплетени в собствените си мрежи, а броят на удържалите победа е нищожно малък. До ден днешен остават неизвестни за хората причините, поради които едни се провалят, а други побеждават. Онези, които са обсебени от търсенето на Христос, все още не са осенени от внезапно прозрение и не са разгадали тези тайнства, просто защото не знаят. Макар и да полагат изключителни усилия в стремежа си, те вървят по пътя на неуспеха, по който вече са вървели предшествениците им, а не по пътя на успеха. Следователно, въпреки усърдието си, не са ли тръгнали по пътя, водещ ги към тъмнина? Дали не са горчиви плодовете, с които ще се сдобият? И без друго е трудно да се предвиди дали щастие или беди ще сполетят хората, подражаващи на успелите в отминали времена. Тогава колко по-лоши са изгледите за онези, които вървят по стъпките на вече провалилите се? Нима опасността от неуспех за тях не е дори по-голяма? Каква е стойността на пътя, по който вървят? Нима не пропиляват времето си? Накратко, независимо дали стремежите им се увенчават с успех или се провалят, за това има причина и успехът или неуспехът им не се определя от търсенето на каквото си поискат.

Най-основното изискване за вярата на човека в Бог е да има честно сърце, напълно да се посвети и истински да се покори. Най-трудно за човека е да отдаде целия си живот в замяна на истинска вяра, чрез която може да добие пълната истина и да изпълни своя дълг на сътворено същество. Ето това е непостижимо за провалилите се и е още по-непостижимо за неуспелите да намерят Христос. Защото човекът не съумява напълно да се посвети на Бог, не желае да изпълни дълга си за Създателя, видял е истината, но я избягва и върви по свой собствен път, защото човекът винаги се стреми към пътя, вече извървян от провалилите се, защото човекът все се опълчва на небесата и неизменно се проваля, вечно е впримчен в козните на Сатана и в собствените си мрежи. Защото човекът не познава Христос, не умее да осъзнае и изживее истината, твърде горещо почита Павел и твърде силно жадува за рая; защото човек вечно настоява Христос да му се подчинява и заповядва за това на Бог — поради всичко това, великите личности и изживелите всички превратности в света си остават смъртни и в кончината си понасят Божието наказание. За тези хора мога да кажа само, че смъртта им е трагична и че последствието за тях, а именно смъртта им, не е без основание. Нима техният провал не е още по-непоносим по законите на небесата? Истината идва от света на хората, но Христос е проводник на тази истина сред тях. Нейният първоизточник е Христос, тоест Самият Бог, докато човекът е лишен от такава способност. Но Христос само предава истината; Той не идва, за да отсъди дали човек ще успее в стремежа си към истината. Следователно, успехът или неуспехът в търсенето на истината изцяло зависи от стремежа на търсещия. Успехът или неуспехът на човека в търсенето на истината никога не са имали нищо общо с Христос, а са предопределени от стремежа му. Човекът не може да вини Бог нито за крайна си цел, нито за своя успех или провал, така че Бог да носи този товар, защото това не е въпрос, с който Самият Бог да се занимава, а е пряко свързан с дълга на сътворените същества. Повечето хора имат известни познания за търсенето и крайната цел на Петър и Павел, но въпреки това са запознати само с изхода на Петър и Павел и остават невежи за тайната зад успеха на Петър или за недостатъците, довели до неуспеха на Павел. И тъй, ако сте напълно неспособни да прозрете същността на тяхното търсене, то търсенето на повечето от вас все пак ще е обречено на неуспех, а дори и малцина от вас да успеят, те пак няма да са равни на Петър. Ако в стремежа си си поел по правилния път, може да се надяваш на успех; ако пък, в търсене на истината, си поел по грешен път, ти никога няма да можеш да постигнеш успех и краят ти ще бъде същият като на Павел.

Петър беше човек, който бе усъвършенстван. Той бе напълно усъвършенстван едва след като бе подложен на наказание и съд и така доби чисто боголюбиво сърце; пътят, който извървя, беше път на усъвършенстването. Това ще рече, че от самото начало Петър пое по правилния път и вярата му в Бог бе правилно мотивирана — така Петър бе направен съвършен и запристъпва по нов път, неизвървян от никого преди него. Докато Павел още от началото беше поел по пътя на опълчване срещу Христос и работи за Христос няколко десетилетия, само поради желанието на Светия Дух да ползва него, дарбите му и всичките му достойнства за Своето дело. Той бе просто човек, използван от Светия Дух — и то не защото Исус одобряваше човешката му същност, а поради дарбите му. Той работи за Исус, защото бе сразен, а не защото го искаше. Неговият принос се дължеше на просветлението и напътствията на Светия Дух и делото му ни най-малко не отразяваше неговото търсене, нито пък човешката му същност. Делото на Павел се свеждаше до работата на слуга, което ще рече, че той вършеше работата на апостол. Петър, от друга страна, бе различен: и той извърши някои дела, не толкова велики, колкото тези на Павел, но Петър даде своя дан, докато се стремеше да навлезе в истината и неговото дело бе различно от делото на Павел. Делото на Петър бе изпълнение на дълга на сътворено същество. Той не работеше в ролята на апостол, а работеше, стремейки се да постигне любов към Бог. Делото на Павел също съдържаше личното му търсене: неговият стремеж се ограничаваше единствено с надеждите му за бъдещето и с желанието му да постигне добра крайна цел. По време на работата си той не прие да бъде пречистен, нито да бъде кастрeн. Той бе убеден, че щом делото му удовлетворява Божиите намерения и всички негови дела са богоугодни, накрая го очаква награда. В делото му нямаше лични преживявания — всичко бе самоцелно, а не извършено в стремежа към промяна. Всичко в делото му беше сделка; то не съдържаше дълга и покорството на сътворено същество. Вършейки делото си, Павел не промени своя нрав. Делото му бе просто в услуга на останалите и не бе в състояние да предизвика промени в нрава му. Павел вършеше делото си директно, без да е усъвършенстван и кастрен, и беше мотивиран от наградата. Петър бе различен: той беше подложен на кастрене и облагородяване, и бе пречистен. Целта и мотивацията на Петровото дело бяха коренно различни от тези на Павел. При все че Петър не свърши много дела, нравът му претърпя множество промени, а стремежът му бе към истината и към действителна промяна. Той не се трудеше само заради самия труд. Макар че Павел извърши много дела, всички те бяха дела на Светия Дух и въпреки че Павел спомагаше за осъществяването им, той не успя да ги изживее. Това, че Петър извърши далеч по-малко дела, се дължеше единствено на факта, че Светият Дух не осъществи толкова много дела чрез него. Не количеството свършена от тях работа определи дали ще бъдат направени съвършени; единият търсеше с очакването, че ще бъде възнаграден, докато стремежът на другия бе да постигне съвършена любов към Бог и да изпълни дълга си на сътворено същество, като приеме прекрасен образ, удовлетворяващ Божиите намерения. Те двамата се различаваха както по външност, така и в самата си същност. Не можеш да определиш кой от двамата бе усъвършенстван според това кой е свършил повече работа. Петър се стремеше да изживее образа на възлюбил Бог, да Му се покорява, да приеме кастрене, и да изпълни дълга си на сътворено същество. Той съумя да се посвети на Бог, да положи цялото си същество в Неговите ръце и да Му се покорява до смъртта си. Това бе решен да направи и успя да го постигне. Това е основната причина, поради която неговият край бе различен от края на Павел. Светият Дух работи с Петър, за да го усъвършенства, докато с Павел Той работи, за да го използва. Това е, защото природата и възгледите на двамата относно търсенето се различаваха. Светият Дух въздейства и на двамата. Петър приложи това дело върху себе си, а също го предаде и на други, докато Павел само предаде на другите делото на Светия Дух в неговата цялост, а самият той не придоби нищо от него. В резултат на това, след като толкова години Павел бе изживявал делото на Светия Дух, у него не настъпиха почти никакви промени. Той остана в почти естественото си състояние и още беше предишният Павел. Просто след като изтърпя трудностите на дългогодишното дело, разбра как да се „труди“ и се научи на издръжливост, но си запази старата природа, амбициозната си и користна натура. След толкова години работа той така и не опозна покварения си нрав, не се избави от него и това ясно се проявяваше в делото му. Той просто натрупа повече опит от делото си, но само ограниченият му опит не бе в състояние да промени него и възгледите му за съществуването и за значимостта на стремежа му. При все че се труди години наред за Христос и никога повече не преследва Господа Исус, в сърцето му не настъпи промяна в познанието му за Бог. Това означава, че той не работеше, за да се посвети Нему, а по-скоро бе принуден да се труди за бъдещата си крайна цел. Защото отначало той преследваше Христос и не Му се подчиняваше; със свойственото си бунтарство умишлено се опълчваше на Христос и не познаваше делото на Светия Дух. Когато работата му бе към края си, той все още не познаваше делото на Светия Дух, а действаше по свое усмотрение, според нрава си, без да обръща никакво внимание на намеренията на Светия Дух. Ето защо природата му бе враждебна към Христос и не се покоряваше на истината. Как да бъде спасен човек, който е изоставен от делото на Светия Дух, който не е опознал делото на Светия Дух и който при това се е опълчил на Христос? Дали човек подлежи на спасение не зависи от това колко работа върши и доколко посвещава себе си. Спасението се определя от това дали познава делото на Светия Дух, дали успява да практикува истината и дали възгледите му за стремежа са в унисон с истината.

Макар че след като последва Исус, Петър бе озарен от естествени откровения, по природа той от самото начало бе склонен да се отдаде на Светия Дух и да се стреми към Христос. Покорството му пред Светия Дух бе чисто: той не преследваше слава и богатства, а бе мотивиран от покорство пред истината. Макар на три пъти Петър да отрече, че познава Христа и при все че изкуси Господ Исус, тази дребна човешка слабост нямаше отношение към природата му, не се отрази на бъдещия му стремеж и не служи като достатъчно доказателство, че изкушението е било постъпка на антихрист. Нормалните човешки слабости са присъщи на всички хора по света — нима очакваш Петър да е изключение? Дали определени мнения на хората за Петър не се дължат на няколкото глупави грешки, които е допуснал? И дали те не обожават Павел заради целия му труд и заради многото му послания? Способен ли е човек да прозре същината на другия? Истински разумните хора могат да прозрат нещо толкова дребно, нали? Това, че дългогодишните болезнени преживявания на Петър не са отразени в Библията не означава, че Петър не е имал истински преживявания, нито че Петър не е бил усъвършенстван. Как може човекът напълно да прозре Божието дело? Написаното в Библията не е лично подбрано от Исус, а е събрано от следващи поколения. Предвид това, нима цялото съдържание на Библията не е избрано според възгледите на човека? При това, кончините на Петър и Павел не са ясно указани в посланията, поради което човекът съди за Петър и Павел според собствените си възприятия и лични предпочитания. И тъй като Павел свърши толкова много работа, тъй като „приносът“ му беше толкова забележителен, той спечели доверието на масите. А нима човек не се фокусира само върху повърхностното? Как би могъл човек да прозре същността на друг човек? Да не говорим кой би посмял необмислено да отрече делото на Павел, който е обект на обожание от хиляди години? Петър беше обикновен рибар — как е възможно неговият принос да бъде толкова голям колкото Павловия? Ако се съдеше по приноса им, Павел трябваше да бъде възнаграден преди Петър и би следвало той да е по-достойният за Божието одобрение. Кой би допуснал, че с отношението Си спрямо Павел, Бог просто го накара да се труди според дарбите му, докато Петър Той направи съвършен. Господ Исус в никакъв случай не е предначертал планове за Петър и Павел още от самото начало. По-скоро те бяха или усъвършенствани, или заставени да работят съгласно свойствената си природа. И тъй, хората забелязват само видимия принос на човека, докато Бог вижда човешката същност и пътя, по който човек тръгва от самото начало, както и мотивацията зад човешкия стремеж. Хората мерят човека според собствените си представи и възприятия, но краят на човека не се определя от видимото за очите. И затова Аз казвам, че ако от самото начало избереш пътя на успеха и ако отношението ти към стремежа е правилното още отначало, то ти си като Петър; поемеш ли по пътеката на провала, каквато и цена да платиш, краят ти ще бъде същият като на Павел. При всички случаи, крайната ти цел и успехът или неуспехът ти са предопределени от това дали се стремиш към правилния път или не, а не толкова от посветеността ти или от заплатената от теб цена. Петър и Павел се различаваха по своята същност и по преследваните от тях цели; човек не е в състояние да открие тези неща и само Бог ги познава в тяхната цялостност. Защото Бог вижда човешката същност, докато сам човекът изобщо не познава същността си. Човекът е неспособен да прозре същността на ближния, нито пък същинската му висота, и поради това не е в състояние да открие причините за провала и успеха на Павел и Петър. Повечето хора обожават Павел, а не Петър, защото Павел бе използван за обществени дела, които са видими за тях, и затова хората признават „заслугите“ на Павел. В същото време, преживяванията на Петър са невидими за хората и търсеното от него е недостижимо за тях, поради което те не се интересуват от Петър.

Петър бе усъвършенстван чрез кастрене и облагородяване. Той рече: „Трябва винаги да удовлетворявам Божиите намерения. Едничката цел на всички мои действия е да удовлетворя Божиите намерения и дори и да бъда наказан или осъден, с радост ще продължа да го правя“. Петър отдаде всичко от себе си на Бог и делото му, думите му, целият му живот бяха посветени на любовта към Бог. Той се стремеше към святост и колкото повече преживяваше, толкова повече нарастваше любовта му към Бог дълбоко в сърцето му. Докато делото на Павел имаше само външно проявление и макар той също да се трудеше усърдно, се стремеше да свърши работата си добре, за да бъде възнаграден. Ако знаеше, че няма да получи награда, той щеше да се откаже от делото си. За Петър бяха от значение искрената любов в сърцето му и практичните, постижими неща. За него не беше важно дали ще получи награда, а дали нравът му може да бъде променен. Павел държеше да работи още по-усърдно, делото му да има външно проявление и да е предан; вълнуваха го също доктрините, непознаваеми за обикновените хора. Той не се интересуваше от дълбоки промени в същността си, нито от искрената любов към Бог. С преживяванията си Петър целеше да постигне истинска любов към Бог и истинско познание за Него. Опитът му бе подчинен на стремежа да добие по-близка връзка с Бог и да я практикува. Павел вършеше делото си заради възложеното му от Исус и за да се сдобие с нещата, за които копнееше, но те не бяха свързани с познание за самия него и за Бог. Вършеше делото си, само за да избегне наказание и съд. Петър се стремеше към чиста любов, докато Павел искаше да се увенчае с ореола на праведник. В течение на много години Петър изпита делото на Светия Дух и придоби практическо знание за Христос, както и дълбоко познание за себе си. Затова любовта му към Бог беше чиста. Дългите години облагородяване бяха извисили знанието му за Исус и за живота, и любовта му беше безусловна любов, спонтанна любов; той не искаше нищо в замяна и не се надяваше на никакви блага. Павел работи много години, но не успя да придобие задълбочено знание за Христос, а и познанието за самия него беше нищожно малко. Той просто не изпитваше любов към Христос — цел на делото му и на пътя, който извървя, бе да се увенчае с лавровия венец. Той търсеше най-хубавата корона, а не най-чистата любов. Неговото търсене беше пасивно, а не активно; той не изпълняваше дълга си, а беше принуден да поеме по пътя, след като бе обхванат от делото на Светия Дух. И тъй, неговият стремеж не доказва, че е бил сътворено същество, което отговаря на критериите; Петър бе отговарящо на критериите сътворено същество, което изпълни дълга си. Човекът си мисли, че трябва да бъде възнаграден всеки, дал своя принос към Бог, и че колкото по-съществен е този принос, толкова по-гарантирано е Божието благоволение. В същината си хората са склонни да се пазарят и не се стремят активно да изпълнят дълга си на сътворени същества. За Бог, колкото повече хората се стремят към искрена любов към Него и пълно покорство пред Него, което означава и да се стремят към изпълнение на дълга си като сътворени същества, толкова по-достойни са за Неговото одобрение. Позицията на Бог е да изисква човекът да възвърне изначалния си дълг и положение. Човекът е сътворено същество, следователно не бива да престъпва границата, отправяйки каквито и да е изисквания към Бог и не трябва да прави нищо повече от това да изпълнява дълга си на сътворено същество. Крайните цели на Павел и Петър бяха преценени според способността им да изпълнят дълга си на сътворени същества, а не според размера на приноса им; крайните им цели бяха определени в съответствие с изначалните им стремежи, а не според това колко работа са свършили или според дадените им от другите хора оценки. Така че активният стремеж на човек да изпълни дълга си на сътворено същество е пътят към успеха; най-верният път е този на стремеж към искрена любов към Бог; стремежът към промяна на досегашния нрав на човека и стремежът към чиста любов към Бог са пътят към успеха. Този път към успеха е път към възстановяване на изначалния дълг на човека и на изначалния вид на сътворено същество. Това е пътят на възстановяване и е цел на цялото Божие дело от началото до края. Ако стремежът на човека е осквернен с прекомерни лични изисквания и неразумни копнежи, тогава постигнатият резултат няма да бъде промяна на нрава на човека. Това противоречи на делото за възстановяване. Това несъмнено не е дело на Светия Дух и е доказателство, че Бог не одобрява такъв стремеж. А какъв е смисълът на стремеж, неодобрен от Бог?

Делото, извършено от Павел, бе пред очите на хората, но колко чиста и колко дълбока бе любовта му към Бог дълбоко в сърцето му — това са неща, които те не могат да видят. Хората могат да съзрат само извършеното от него дело, от което разбират, че той със сигурност е бил използван от Светия Дух и оттам заключават, че Павел е бил по-добър от Петър и че делото му е по-велико, защото е подпомагал църквите. Петър се вглеждаше само в личните си преживявания и спечели за вярата едва неколцина, работейки само от време на време. От него са останали шепа неособено познати послания, но кой може да отсъди колко голяма е била любовта към Бог дълбоко в сърцето му? А Павел ежедневно работеше за Бог: щом имаше нещо за вършене, той го вършеше. Чувстваше, че по този начин ще си осигури венеца и ще удовлетвори Бог, но не търсеше начини да промени себе си чрез работата си. Петър се чувстваше неспокоен от всичко в живота си, което не удовлетворяваше Божиите намерения. Щом нещо не удовлетворяваше Божиите намерения, го обземаха угризения и търсеше подходящ начин да удовлетвори Неговото сърце. Той изискваше от себе си да удовлетвори Божиите намерения дори и в най-дребните, най-незначителни страни от живота си. Беше също толкова взискателен относно предишния си нрав и сам си поставяше строги изисквания да напредва в търсенето на истината. Павел преследваше само повърхностна слава и обществено признание. Искаше да блесне пред хората и не се стремеше към по-задълбочен напредък и навлизане в живота. Интересуваше се от догмата, а не от реалността. Някои хора казват: „Защо Бог не запомни Павел, щом той работеше толкова много за Него? Защо Петър бе усъвършенстван, щом свърши толкова малко работа за Бог и не допринесе особено за църквите?“. Петър обичаше Бог до определена степен, според Божието искане; само на такива хора е дадено свидетелството. А Павел? До каква степен обичаше Бог Павел? Знаеш ли отговора? Каква беше целта на Павловото дело? А каква беше целта на Петровото дело? Петър не вършеше много работа, но можеш ли да надникнеш дълбоко в сърцето му? Работата на Павел беше свързана с подпомагане и укрепване на църквите. Петър преживя промени в житейския си нрав; той изживява любовта към Бог. Сега вече си запознат със същностните им различия и можеш да видиш кой от двамата истински вярваше в Бог и кой не. Единият от тях искрено обичаше Бог, докато другият не Го обичаше искрено; нравът на единия претърпя промени, а другият остана непроменен; единият служеше скромно и хората трудно го забелязваха, а другият се ползваше с всеобщо уважение и почит; единият се стремеше към святост, а другият не — макар и да не беше нечист, не беше обзет от чиста любов; единият притежаваше неподправена човешка природа, а другият не; единият се чувстваше като сътворено същество, а другият не. Такива са различията в същините на Павел и Петър. Петър тръгна по пътя на успеха, който беше също и път към възвръщане на нормалната човешка природа и възстановяване на дълга на сътворено същество. Петър представлява всички успешни. Пътят, извървян от Павел, бе път на неуспеха. Павел представлява всички, които се подчиняват и се поставят в служба на Бог само привидно, но нямат искрено боголюбиво сърце. Павел представлява всички, които не притежават истината. Вярвайки в Бог, Петър се стремеше всякак да Го удовлетвори и всякога да се покорява на всичко, което идва от Него. Той приемаше съд и наказания, облагородяване, скърби и лишения, без изобщо да се оплаква и нищо не бе в състояние да промени боголюбивото му сърце. А не беше ли това възможно най-голямата любов към Бог? Не беше ли това изпълнение на дълга на сътворено същество? Било то при наказание, съд или скърби, ти винаги си в състояние да постигнеш покорство до смъртта си и точно това трябва да бъде постигнато от сътвореното същество, в това се изразява чистотата на любовта към Бог. Успее ли човек да постигне това, той се утвърждава като сътворено същество, а нищо не удовлетворява по-добре намеренията на Създателя. Представи си, че можеш да работиш за Бог, но не Му се покоряваш и не си в състояние да Го обикнеш истински. В такъв случай не само няма да си изпълнил дълга си на сътворено същество, но при това ще бъдеш заклеймен от Него, задето не притежаваш истината, не успяваш да Му се покориш и се бунтуваш срещу Бог. Интересува те само, че работиш за Бог, но не полагаш усилия да практикуваш истината или да опознаеш себе си. Не разбираш и не познаваш Създателя, не Му се покоряваш и не Го обичаш. Бунтуването срещу Бог ти е вродено, а Създателят не обича такива хора.

Някои хора казват: „Павел свърши изключително много работа, нагърби се с огромни задължения за църквите и приносът му за тях беше толкова голям. Тринайсетте му послания не изгубиха силата си през продължилата 2 000 години Епоха на благодатта и отстъпват само на четирите Евангелия. Кой може да се сравнява с него? Никой не успява да разгадае Откровението на Йоан, докато посланията на Павел дават живот, а делото му е помогнало на църквите. Кой друг е могъл да постигне това? А и каква работа свърши Петър?“. Хората оценяват другите според техния принос. Бог оценява човеците според тяхната природа. Сред търсещите живот Павел беше човек, непознаващ собствената си същност. Той изобщо не беше скромен и покорен, нито познаваше същината си, противопоставяща се на Бог. И така, той не беше преминал през подробни преживявания и не беше човек, практикуващ истината. Петър беше различен. Той познаваше слабостите и несъвършенствата си и покварения си нрав на сътворено същество, и така виждаше практическия път, по който да промени нрава си; той не беше от хората, които боравеха само с догмата, но не притежаваха реалност. Онези, които се променят, са новите хора, които биват спасени, и те са годните да следват истината. Хората, които не се променят, принадлежат към естествено изживяла времето си категория; те не са били спасени или, иначе казано, Бог ги е отритнал. Той няма да ги запомни, колкото и много да са работили. Като съпоставиш това със собствения си стремеж, би трябвало да ти стане съвсем ясно дали си като Петър или като Павел. Ако в търсенето ти все още няма истина и ако дори и днес си нагъл и надменен като Павел, речовит и горделив като него, ти несъмнено си обречен на провал дегенерат. Ако търсиш същото като Петър, ако се стремиш към практики и истински промени, лишен си от своенравие и арогантност и се стараеш да изпълниш дълга си, ти си сътворено същество, което може да постигне победа. Павел не познаваше собствената си същност или покварата си, а още по-малко осъзнаваше непокорството си. Той никога не споменаваше възмутителното си незачитане на Христос, нито пък изпитваше особено съжаление. Даваше само кратко обяснение и дълбоко в сърцето си така и не се предаде изцяло на Бог. Въпреки че падна по пътя за Дамаск, той не се вгледа дълбоко в себе си. Задоволи се само да продължи да работи и не смяташе, че е от особено значение да опознае себе си и да промени стария си нрав. За да се утеши и да си прости миналите грехове, за него беше достатъчно само да говори истината, да предоставя ресурс на другите като мехлем за съвестта си и повече да не преследва учениците на Исус. Стремеше се единствено към бъдещия венец и към временна работа; целта му бе да добие обилна благодат. Павел не търсеше достатъчна истина, нито се стремеше да се задълбочи в истината, която не бе разбрал преди. Следователно, може да се каже, че себепознанието му е фалшиво и че не е приел наказание или съд. Способността му да работи не означава, че е познавал собствената си природа или същност; той полагаше усилия само за видимите практики. При това, той се стремеше не към промяна, а към познание. Делото му изцяло се дължеше на появата на Исус по пътя за Дамаск. Това не беше нещо, което първоначално беше решил да направи, нито беше работа, която възникна, след като беше приел кастренето на стария си нрав. Както и да работеше, предишният му нрав си остана непроменен, поради което не успя да изкупи миналите си грехове с работата си, а просто изигра определена роля за църквите в онези времена. За такъв човек, чийто предишен нрав не се промени — тоест, който не получи спасение и съвсем се отдалечи от истината — Павел беше категорично неспособен да се присъедини към приетите от Господа Исус. Той не бе изпълнен с любов и страх към Исус Христос, нито умееше да търси истината, а и съвсем не се интересуваше от тайнството на въплъщението. Той бе просто изкусен оратор, нежелаещ да сведе глава пред никой по-висшестоящ от него или притежаващ истината. Той завиждаше на личностите и на истините, противоречащи или враждебни на самия него, и предпочиташе талантливи хора, впечатляващи с репутацията си и с ерудицията си. Павел не обичаше да контактува с бедняци, търсещи истинския път и милеещи само за истината, а вместо това се занимаваше с първенци от религиозни организации, които говореха само за догми и притежаваха пребогати знания. Той не обичаше новото дело на Светия Дух и не го беше грижа как се разпространява то. Вместо това, той отдаваше предпочитание на правила и догми, поставени по-високо от универсалните истини. Ако погледнем цялостния му стремеж и изконната му същност, той не заслужава да бъде наречен търсещ истината християнин, а още по-малко верен служител в Божия дом, защото лицемерието му беше преголямо, а непокорството му твърде силно. Макар и да е познат като слуга на Господа Исус, той беше съвсем негоден да прекрачи портите на небесното царство, защото действията му от начало до край не бяха праведни. Трябва да гледаме на него просто като на човек, проявил лицемерие и извършвал неправди, но все пак работил за Христос. Макар и да не заслужава да го определим като зъл, би било справедливо да го определим като човек, извършвал неправди. Той свърши много работа, но не трябва да съдим за него по обема работа, а по качеството и същността на делата му. Само по този начин можем да стигнем до същността на въпроса. Той неизменно вярваше: „Способен съм да работя, по-добър съм от повечето други хора; давам си сметка за бремето на Господа, както никой друг и никой друг не изпитва толкова дълбоко разкаяние като мен, защото великата светлина ме озари, аз видях великата светлина и затова моето покаяние е по-силно от всяко друго“. Такива мисли таеше Павел в сърцето си по онова време. В края на своето дело той каза: „Аз войнствах, пътя свърших, за мен се пази венецът на правдата“. Войнстването му, пътят му, делото му бяха изцяло подчинени на стремежа му да добие венеца на правдата и той не влагаше особено усърдие. При все че не вършеше работата си нехайно, може да се каже, че я изпълняваше като изкупление за грешките си, за да успокои съвестта си. Надеждата му бе да завърши делото си, да извърви пътя си и да се впусне в битката си час по-скоро, за да може по-бързо да се увенчае със заветния венец на праведността. Павел не копнееше да срещне Господа Исус с придобития опит и истинско познание, а по-бързо да приключи делото си, за да може, когато се изправи пред Господа Исус, да се сдобие с наградите, които е спечелил с работа. За него работата беше утеха и разменно средство за бъдещия венец. Той не се стремеше към истината, нито към Бог, а само към венеца. Как би могъл такъв стремеж да е според изискванията? Мотивацията му, работата му, платената от него цена и всички негови усилия — всички те бяха обхванати от чудните му фантазии и делото му бе изцяло подчинено на желанията му. Вършейки цялото си дело, той плащаше цената без капка желание. Павел просто се беше заел да оттъргува работата си. Полагаше усилия с неохота не за да изпълни дълга си, а в съзнателно търсене на отплата за свършеното. Нима усилия като неговите имат стойност? Кой би похвалил нечистите му стремления? Кой би имал интерес към тях? Работата му бе изпъстрена с мечти за бъдещето; тя бе изпълнена с грандиозни планове и не съдържаше път към промяна на човешкия нрав. Така че голяма част от доброжелателството му беше престорено; делото му не предоставяше живот, а бе престорена вежливост; Павел договаряше сделка. Как би могла работа от този вид да поведе човека към възстановяване на първоначалния му дълг?

Всичко, към което Петър се стремеше, беше в съответствие с Божиите намерения. Той се стремеше да удовлетвори Божиите намерения и въпреки страданията и несгодите той беше готов да удовлетвори Божиите намерения. За вярващия в Бог няма по-велик стремеж. Търсенето на Павел бе омърсено от собствената му плът, от собствените му идеи, планове и схеми. Той в никакъв случай не беше пълноценно сътворено същество, не се стремеше да удовлетвори Божиите намерения. Петър искаше да се остави на Божиите разпореждания и макар и да не свърши велики дела, мотивацията му беше правилна, а също и пътят, по който пое. При все че не успя да спечели за каузата много хора, той успя да поеме по пътя на истината. Поради това можем да кажем, че Петър беше пълноценно сътворено същество. Днес, дори и да не работиш за Бог, би могъл да изпълняваш дълга си на сътворено същество и да се стремиш да се оставиш на всички Божии разпореждания. Трябва да се покоряваш на Неговите заръки и да изтърпиш всякакви изпитания и облагородявания, и макар и слаб, в сърцето си да продължаваш да обичаш Бог. Всеки, който поема отговорност за собствения си живот, желае да изпълни дълга си на сътворено същество. Споделяната от тези хора гледна точка за стремежа е правилна. От такива хора се нуждае Бог. Ако си свършил много работа и си разпространил учението сред другите, но ти самият не си се променил, не си свидетелствал и не си изживял истината, така че в края на живота ти нищо от свършеното от теб не служи за свидетелство, дали изобщо си се променил? Дали следваш истината? Светият Дух те е използвал, но е ползвал само онази част от теб, която е била годна за работа, а изобщо не е докоснал частта от теб, която е неизползваема. Ако се стремиш към промяна, постепенно ще бъдеш усъвършенстван в процеса на ползване от Светия Дух. Но Той не отговаря за това дали в крайна сметка ще бъдеш спечелен, защото това зависи от твоя начин на следване. Липсата на промени в личния ти нрав означава, че възгледите ти за търсенето са погрешни. Ако не получиш награда, проблемът си е твой — не си практикувал истината и не си в състояние да удовлетвориш Божиите намерения. И така, личните ти преживявания са от най-голямо значение и нищо не е по-важно от личното ти навлизане! Накрая някои хора ще кажат: „Толкова работа свърших за Теб и макар и да не съм постигнал славни резултати, бях прилежен в усилията си. Не може ли просто да ме допуснеш в рая, за да вкуся от плодовете на живота?“. Трябва да знаеш какъв вид хора желая Аз; нечисти не допускам в царството — на нечистите не е позволено да осквернят свещената земя. Дори и да си вършил много работа в продължение на дълги години, ако в края си все същият нечист окаяник, законът на небесата няма да търпи желанието ти да влезеш в царството Ми! От сътворението на света до днес, никога не съм предлагал лесен достъп до Моето царство на онези, които Ми се подмазват. Това е небесно правило и никой не може да го наруши! Ти трябва да търсиш живот. Днес ще бъдат усъвършенствани подобните на Петър. Те се стремят към промени в нрава си и са готови да свидетелстват за Бог и да изпълнят дълга си на сътворени същества. Само такива хора ще бъдат усъвършенствани. Ако търсиш само наградите и не се стремиш към промяна на собствения си живот нрав, всичките ти усилия ще са напразни — това е неотменимата истина!

От същностните разлики между Петър и Павел трябва да разбереш, че всеки, който не търси живот, се труди напразно! Ти вярваш в Бог и Го следваш, така че трябва да имаш боголюбиво сърце. Трябва да се отърсиш от покварения си нрав, да се стремиш да удовлетвориш Божиите намерения и да изпълниш дълга си на сътворено същество. Тъй като вярваш в Бог и Го следваш, трябва да бъдеш всеотдаен, да нямаш изисквания, да не правиш лични избори и да удовлетвориш Божиите намерения. Тъй като си създание, трябва да се покориш на Господа, който те е създал, защото в същността си ти нямаш власт над себе си и не си господар на съдбата си. Тъй като вярваш в Бог, трябва да търсиш святост и промяна. Тъй като си сътворено същество, трябва да се придържаш към дълга си, да си знаеш мястото и да не предприемаш нищо извън присъщия си дълг. Целта не е да се почувстваш ограничен или подтиснат от догмата. Напротив, това е пътят, по който ще можеш да изпълниш дълга си и това е постижимо — и се очаква да бъде постигнато — от всички праведни. Като сравниш индивидуалната същност на Петър с тази на Павел, ще разбереш как да се стремиш. Едната от пътеките, извървяни от Петър и Павел, е пътеката към усъвършенстването, а другата води към отстраняването; Петър и Павел представляват два различни пътя. Макар че Светият Дух работеше и чрез двамата и всеки от тях получи Неговото просветление и прие повереното му от Господа Исус, старанията им доведоха до различен резултат: при единия се увенчаха с плод, но не и при другия. Можеш да отсъдиш по кой път се очаква да поемеш и да избереш да вървиш според индивидуалната същност на двамата, според делата им и външните им прояви, и по това какъв край застигна единия и какъв другия. Те поеха по два съвсем различни пътя. Петър и Павел изразяваха сърцевината на съответно избрания от тях път и така, от самото начало, те се превърнаха в символи на тези два пътя. Кои са ключовите моменти в изживяното от Павел и защо той не постигна успех? Кои са най-важните моменти в опита на Петър и как изживя той своето усъвършенстване? Ако сравниш стремежите на всеки от тях, ще разбереш точно какъв човек е нужен на Бог, какви са Неговите намерения, какъв е нравът Му, кой тип хора ще бъдат усъвършенствани и кои няма да бъдат усъвършенствани. Ще узнаеш какъв е нравът на избраните за усъвършенстване и какъв е нравът на другите, неподлежащи на усъвършенстване — тези отговори относно индивидуалната същност могат да бъдат открити в преживяното от Петър и Павел. Бог създаде всички неща и така накара всичко сътворено да дойде под Неговото господство и да се покори на Неговото господство. Той господства над всичко, за да бъде всичко в Неговите ръце. Всички Божии създания, включително животните и растенията, човеците, планините, реките и езерата — всичко трябва да дойде под Божието господство. Всичко в небесата и на земята трябва да бъде под Неговата власт. Те не могат да имат какъвто и да било избор и всички трябва да се покорят на устроеното от Него. Така е повелил Бог и това е в Божията власт. Бог заповядва на всичко, нарежда и категоризира всички неща, като всички те са категоризирани според вида и на всяко му е отредено собствено място, според Божиите желания. Колкото и велико да е дадено нещо, нищо не превъзхожда Бог и всички неща служат на сътвореното от Бог човечество; нищо не смее да се бунтува срещу Бог или да поставя пред Него каквито и да е изисквания. Следователно човекът, който е сътворено същество, също трябва да изпълни човешкия си дълг. Независимо дали е господар или уредник на всички неща, независимо колко високо е положението, което заема сред всички тези неща, той си остава дребно човешко същество, под господството на Бог, и не е нищо повече от незначително човешко същество, сътворено същество, което никога не ще застане по-високо от Бог. Като сътворено същество, човекът трябва да се стреми да изпълни дълга си на сътворено същество, и да се стреми да обича Бог, без да прави други избори, защото Бог е достоен за любовта на хората. Стремящите се да възлюбят Бог не бива да търсят лична изгода или да очакват награда според личните си желания; това е най-правилният стремеж. Ако се стремиш към истината, практикуваш истината и постигаш промяна в нрава си, значи си поел по верния път. Но ако търсиш блаженство за плътта и ако практикуваш истината такава, каквато ти си я представяш, ако нравът ти остава непроменен и не изпитваш никакво покорство към въплътения Бог, а продължаваш да тънеш в неопределеност, стремежът ти със сигурност ще те отведе в ада, защото крачиш по пътя на неуспеха. Дали ще бъдеш усъвършенстван или отстранен зависи от твоето лично търсене. Иначе казано, успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек.