Някои хора имат известна полза от това, че са вярвали в Бог в продължение на много години и че са слушали много проповеди. Поне могат да рецитират някои думи и доктрини, всички от които звучат така, сякаш съответстват на истината. Когато обаче нещо им се случи, те не могат да практикуват истината и не могат да направят нищо в съответствие с истината. Може да се каже и че през всичките тези години на вяра в Бог те не са направили нищо в защита на църковната работа и не са извършили нито едно справедливо дело. Как може да се обясни това? Макар да могат да декламират някои думи и доктрини, те определено не разбират истината, затова не могат и да я практикуват. Първото нещо, което някои хора казват, когато разговарят за себепознанието си, е следното: „Аз съм дявол, жив Сатана, и се противопоставям на Бог. Аз се бунтувам срещу Него и Го предавам. Аз съм змия и съм зъл човек, който заслужава да бъде прокълнат“. Това ли е истинско себепознание? Те говорят само общи приказки. Защо не дават примери? Защо не извадят наяве срамните неща, които са вършили, за да ги анализират? Като ги чуят, някои непроницателни хора си мислят: „Ето това е истинско себепознание! До какви висоти е стигнал, щом смята себе си за дявол и дори се проклина!“. Много хора, особено новоповярвалите, са склонни да се подвеждат от тези приказки. Те смятат, че говорещият е чист и има духовно разбиране, че обича истината и че е подходящ за водач. След като общуват с него известно време обаче, те установяват, че това не е така, че човекът не е такъв, какъвто са си го представяли, а е изключително фалшив и измамен, че умело се прикрива и преструва, и това силно ги разочарова. Как да преценим дали хората действително познават себе си? Не можете просто да вземете предвид какво твърдят. Важното е да определите дали са способни да практикуват и да приемат истината. Хората, които действително разбират истината, не само имат истинско себепознание, но и са способни да практикуват истината, което е най-важното. Те не само говорят за истинското си разбиране, но и са способни действително да вършат това, което казват. Тоест техните действия напълно съответстват на думите им. Ако казаното от тях звучи ясно и приемливо, но не постъпват в съответствие с него и не го изживяват, те са станали фарисеи и лицемери и съвсем не са хора, които действително познават себе си. Много хора звучат убедително, когато разговарят за истината, но не осъзнават кога разкриват покварен нрав. Това хора, които познават себе си, ли са? Дали хората разбират истината, ако не познават себе си? Този, който не познава себе си, не разбира истината, и всички, които говорят празни приказки за себепознание, имат фалшива духовност и са лъжци. Някои хора изглеждат много последователни, когато рецитират думи и доктрини, но духът им се намира в безчувствено и притъпено състояние и те са невъзприемчиви и безразлични към всякакви въпроси. Може да се каже, че са безчувствени, но понякога, когато ги слушате как говорят, духът им изглежда доста буден. Например, когато нещо се случи, такъв човек е способен веднага да се познае и да каже: „Току-що ми хрумна една идея. Обмислих я и осъзнах, че е измамна и че мамя Бог“. Когато чуят това, някои непроницателни хора завистливо си казват: „Този човек веднага разбира, когато разкрива поквара, и е способен да се открие и да разговаря за това. Реакциите му са толкова бързи, духът му е буден. Той е много по-добър от нас. Този човек наистина се стреми към истината“. Дали това е правилен начин да преценяваме хората? (Не е.) И така, на каква основа трябва да преценявате дали човек наистина познава себе си? Не бива да разчитате само на това, което казва. Трябва да проверите и какво действително се проявява в него. Най-простият начин е да проверите дали е способен да практикува истината. Това е най-важното. Способността на хората да практикуват истината доказва, че действително познават себе си, защото тези, които наистина се познават, проявяват покаяние, а само когато хората проявяват покаяние, те наистина познават себе си. Например човек може да знае, че мами, че таи куп дребни кроежи и интриги, а може и да е способен да разбере, когато други разкриват измамността си. Затова трябва да проверите дали наистина се покайва и дали отхвърля измамността си, след като е признал, че мами. А ако отново прояви измамност, проверете дали изпитва вина и дали се чувства засрамен от това, че го е направил, и дали се разкайва искрено. Ако не изпитва никакво чувство на срам, да не говорим за покаяние, себепознанието му е повърхностно и небрежно. Той просто симулира дейност, а познанието му не е истинско. Той не смята, че измамата е чак такова зло или че е демонична, и определено не счита, че тя представлява безсрамно и подло поведение. Той си мисли: „Всички хора мамят. Единствено глупаците не го правят. Една дребна измама не те прави лош човек. Нито съм извършил злодеяние, нито съм най-измамният човек на света“. Може ли такъв човек наистина да познава себе си? Определено не може, защото не познава измамния си нрав и не се отвращава от измамата, а каквото и да казва за себепознанието, това са преструвки и празни приказки. Не е истинско себепознание, ако не познава собствения си покварен нрав. Измамниците не могат да се опознаят истински, защото им е трудно да приемат истината. По тази причина те няма да се променят истински, колкото и думи и доктрини да изричат.

Как може да се разбере дали един човек обича истината? От една страна, трябва да се види дали този човек може да опознае себе си въз основа на Божието слово, дали може да се самоанализира и да изпитва истинско покаяние. От друга страна, трябва да се види дали може да приема и практикува истината. Ако това е така, значи е човек, който обича истината и може да се покорява на Божието дело. Ако само разпознава истината, но никога не я приема и не я практикува, както казват някои хора: „Разбирам цялата истина, но не мога да я практикувам“, това доказва, че не е някой, който обича истината. Някои хора признават, че Божието слово е истината и че имат покварен нрав, а освен това казват, че са готови да се покаят и да се преобразят напълно, но след това няма никаква промяна. Думите и действията им са все същите като преди. Когато говорят за себепознание, сякаш разказват виц или скандират лозунг. Изобщо не размишляват и не опознават себе си в дълбините на сърцето си. Основният проблем е, че нямат нагласа за покаяние. Още по-малко проявяват искрена откровеност за своята поквара, за да се самоанализират истински. По-скоро се преструват, че опознават себе си, като преминават през процеса нехайно. Те не са хора, които истински познават себе си или приемат истината. Когато такива хора говорят за себепознание, те го правят нехайно; прикриват се, мамят и проявяват фалшива духовност. Някои хора са измамни и когато виждат, че другите разговарят за своето себепознание, си мислят: „Всички останали проявяват откровеност и анализират собствената си измама. Ако не кажа нищо, всички ще си помислят, че не познавам себе си. Значи ще ми се наложи да отбия номера!“. После описват собствената си измама като много сериозна, онагледяват я по драматичен начин, а себепознанието им изглежда особено задълбочено. На всеки, който ги слуша, му се струва, че те наистина познават себе си, и съответно ги гледа със завист, което пък ги кара да се чувстват великолепно, сякаш току-що са се сдобили с ореол. Този начин на себепознание, постигнато през пръсти, съчетано с прикриване и измама, подвежда другите. Може ли съвестта им да е спокойна, когато правят това? Не е ли това просто откровена измама? Ако хората само говорят празни приказки за себепознание, независимо колко възвишено или добро може да е то, а след това продължават да разкриват покварен нрав, точно както преди, без никаква промяна, тогава това не е истинско себепознание. Ако хората могат съзнателно да се преструват и да мамят по този начин, това доказва, че те изобщо не приемат истината и са същите като неверниците. Като говорят за своето себепознание по този начин, те просто се носят по течението и казват това, което е по вкуса на всички. Не са ли тяхното себепознание и самоанализ измамни? Това истинско себепознание ли е? Категорично не. Това е така, защото те не проявяват откровеност и не се самоанализират със сърцето, а само говорят малко за себепознанието по фалшив, измамен начин, за да отбият номера. Още по-сериозно е това, че за да накарат другите да им се възхищават и да им завиждат, те умишлено преувеличават, за да изглеждат проблемите им по-сериозни, когато обсъждат себепознанието, като намесват личните си намерения и цели. Когато постъпват така, те не се чувстват длъжници, нямат угризения на съвестта, когато се прикриват и извършват измама, не чувстват нищо, след като се опълчват на Бог и Го мамят, и не Му се молят, за да признаят грешката си. Не са ли такива хора непримирими? Ако не се чувстват длъжници, могат ли някога да изпитат разкаяние? Може ли някой без истинско разкаяние да се опълчи на плътта и да практикува истината? Може ли някой без истинско разкаяние да се покае истински? Със сигурност не. Ако те дори не изпитват разкаяние, не е ли абсурдно да се говори за себепознание? Не е ли това само прикриване и измама? Някои хора, след като са лъгали и мамили, могат да го осъзнаят и да почувстват разкаяние. Тъй като имат чувство за срам, те се притесняват да признаят открито покварата си пред другите, но могат да се молят на Бог и да се открият пред Него. Готови са да се покаят и след това наистина се променят. Това също са хора, които познават себе си и истински се разкайват. Всеки, който е достатъчно смел, за да признае пред другите, че е лъгал и мамил, и който може да се моли на Бог и да се открие пред Него, като признава разкриванията на своята поквара, е способен да познае себе си и истински да се покае. След период на молитва и търсене на истината той намира пътя на практикуване и претърпява известна промяна. Въпреки че всички имат една и съща природа същност и всички са с покварен нрав, за онези, които могат да приемат истината, има надежда да бъдат спасени. Някои хора, след като повярват в Бог, обичат да четат Божиите слова и се съсредоточават върху самоанализ. Когато видят разкриванията на своята поквара, те чувстват, че са длъжници на Бог, и често прилагат методи на сдържане, за да разрешат проблема с лъжата и измамата си. Но тъй като са неспособни да се контролират, те продължават често да лъжат и да извършват измами. Именно тогава осъзнават, че проблемът със сатанинския им нрав не може да бъде разрешен със сдържане. Затова се молят на Бог, като Му обясняват трудностите си и Го умоляват да ги спаси от ограниченията на греховната природа и влиянието на Сатана, за да постигнат Божието спасение. След известно време ще има някакви резултати, но не и фундаментално решение на проблема с техните лъжи и измами. Така те най-накрая осъзнават, че сатанинският нрав отдавна се е вкоренил в сърцето им и е проникнал до недрата на същността им. Човешката природа е сатанинска. Само като приеме правосъдието и наказанието на Божиите слова и получи делото на Светия дух, човек може да се освободи от оковаващото ограничение и възпиране на сатанинския си нрав. Само когато Божиите слова го просветлят и поведат, той разбира дълбочината на своята поквара и осъзнава, че поквареното човечество наистина е потомство на Сатана и че ако не беше Божието дело на спасението, всички щяха да паднат в погибел и унищожение. Едва тогава той вижда колко практично е Бог да спасява хората чрез съд и наказание. След като преживее това, той е способен да приеме Божия съд и наказание в сърцето си и в него започва да се надига истинско разкаяние. Сега той наистина има осъзнатост и започва да опознава себе си. Що се отнася до онези, на които им липсва осъзнатост в сърцата, и те могат да се научат да изричат някои духовни думи, някои думи на разума. Те са особено умели в рецитирането на гръмките фрази, които така наречените „благочестиви хора“ толкова често повтарят, и също звучат съвсем искрено, като заблуждават слушателите си, докато се трогнат до сълзи. В резултат на това всички ги харесват и уважават. Има ли много такива хора? Що за човек е това? Дали не е фарисей? Такива хора са най-измамните. Когато хората, които не разбират истината, за пръв път влязат в контакт с такъв човек, може да си помислят, че той е много духовен, затова го избират за водач. В резултат на това за по-малко от година той привлича всички тези непроницателни хора на своя страна. Те се струпват около него, предлагат му своето одобрение и признателност, молят го за напътствия, когато нещо се случи, и дори имитират тона, с който говори. Тези, които го следват, се научават да изричат думи и доктрини, научават се да мамят хората и Бог, но в резултат на това, когато дойдат изпитанията, всички са негативни и слаби. В сърцата си те се оплакват от Бог и се съмняват в Него, без да проявяват ни най-малка вяра. Това е резултатът от преклонението пред един човек и следването му. Въпреки че вярват в Бог от много години и са способни да говорят за много духовни доктрини, те не притежават нищо от истината реалност. Всички те са били заблудени и увлечени от един лицемерен фарисей. Нима не е лесно непроницателните хора да бъдат измамени и да поемат по грешен път? Хората, които нямат проницателност, са объркани и твърде лесно се подвеждат!

За да се научи на проницателност, човек първо трябва да се научи да размишлява върху собствените си проблеми и да ги разпознава. Във всеки човек има надменност и самоправедност, а притежаването на дори малко власт може да доведе до произволни действия. Това е нещо, което хората виждат да се случва доста често и което може да бъде забелязано на мига, но кой е онзи покварен нрав, който не може да бъде забелязан толкова лесно или към който хората са по-малко чувствителни и им е трудно да разпознаят у себе си или у другите? (Не съм чувствителен към измамността.) Нечувствителност към измамността, а какво друго? (Егоизъм и низост.) Егоизъм и низост. Например има хора, които правят нещо и твърдят, че го правят от загриженост към другите, и използват това като оправдание, за да получат одобрението на всички. Но всъщност го правят, за да си спестят неприятности — мотив, за който другите не знаят и който е трудно да бъде забелязан. Какъв друг покварен нрав е най-труден за разпознаване? (Лицемерие.) Това означава външно да изглеждаш добър човек, да правиш някои неща, които съответстват на човешките представи, за да получиш похвала, но вътрешно да криеш сатанинска философия и скрити мотиви. Това е измамен нрав. Лесно ли е да го разпознаем? Хората с малки способности и тези, които не разбират истината, не могат да прозрат нещата. Именно за тях е особено трудно да разпознаят този тип хора. Има някои водачи и работници, които при решаване на даден проблем говорят ясно и логично, сякаш са прозрели въпроса, но когато приключат с говоренето, проблемът остава неразрешен. Те дори те карат да вярваш погрешно, че проблемът е разрешен. Не е ли това подвеждане и мамене на хората? Всички онези, които не предприемат реални действия при изпълнението на дълга си и които бълват поток от празни и цветисти думи, са лицемери. Те са твърде хитри и лукави. След като дълго време сте общували с такъв тип хора, бихте ли могли да ги различите? Защо не се променят, след като са вярвали в Бог в продължение на много години? Каква е първопричината? Казано по-точно, всички те са хора, които изпитват неприязън към истината, затова не желаят да я приемат. Предпочитат да живеят според философията на Сатана, като смятат, че това не само не ги поставя в неизгодно положение, но им помага да изглеждат ослепителни и бляскави, и кара другите да им се възхищават. Подобни хора не са ли хитри и измамни? Те по-скоро биха умрели, отколкото да приемат истината. Може ли да бъде спасен такъв човек? Някои хора, когато се сблъскат с това да бъдат скастрени, могат да признаят на думи грешките си, но в сърцето си се съпротивляват: „Дори това, което казваш, да е правилно, аз няма да го приема. Ще се боря с теб докрай!“. Те се прикриват доста добре, като казват, че го приемат, но в сърцето си не го правят. Това също е нрав, изпълнен с неприязън към истината. Какъв друг вид покварен нрав е трудно да бъде разпознат и забелязан? Не е ли трудно да се забележи непримиримостта? Непримиримостта е вид нрав, който също е доста прикрит. Тя често се проявява като упорито отстояване на собствените възгледи и трудно приемане на истината. Независимо от начина, по който другите говорят в съответствие с истината, непримиримият човек продължава да се вкопчва в собствените си разбирания. Най-малко склонен да приеме истината е човек с непримирим нрав. Хората, които не приемат истината, често крият в себе си този вид непримирим нрав. Когато упорито се вкопчват в нещо свое или имат нагласа да упорстват в субективните си желания, това е трудно да се забележи. Какво друго може да има? Трудно се забелязва и това, че не обичаш истината и изпитваш неприязън към нея. Порочността е трудна за разпознаване. Най-лесно се забелязват арогантността и измамността, но останалите — непримиримостта, неприязънта към истината, порочността, нечестивостта — се забелязват трудно. Най-трудно разпознаваема е нечестивостта, защото тя се е превърнала в природа на хората и те започват да я възхваляват, като дори и по-голяма нечестивост няма да им се стори такава. Затова нечестивият нрав е още по-труден за разпознаване от непримиримия. Някои хора казват: „Защо да не е лесно да се разпознае? Всички хора имат нечестиви страсти. Нима това не е нечестивост?“. Това е повърхностно. Какво означава истинска нечестивост? Кои състояния са нечестиви, когато се проявяват? Нечестив нрав ли е, когато хората използват високопарни изявления, за да прикрият нечестиви и срамни намерения, които се крият в дълбините на сърцата им, а след това карат другите да вярват, че тези изявления са много добри, честни и основателни, като в крайна сметка постигат скритите си мотиви? Защо това се нарича нечестивост, а не измамност? От гледна точка на нрава и същността, измамността не е чак толкова лошо нещо. Да бъдеш нечестив е по-сериозно от това да бъдеш измамен, защото това поведение е по-коварно и по-подло от измамата и обикновеният човек трудно може да го прозре. Например какви думи използва змията, за да подмами Ева? Измамни думи, които звучат правилно и сякаш са казани за твое добро. Не осъзнаваш, че в тях има нещо нередно или че зад тях се крие някаква злонамерена умисъл, но в същото време не си в състояние да се откажеш от тези внушения, направени от Сатана. Това е изкушението. Когато си изкушаван и слушаш такива думи, не може да не се подлъжеш и е вероятно да попаднеш в капан, като по този начин целта на Сатана е постигната. Това се нарича нечестивост. Змията използва този метод, за да подмами Ева. Това вид нрав ли е? (Така е.) Откъде се появява? Той идва от змията, от Сатана. Този вид нечестив нрав съществува в човешката природа. Не се ли различава тази нечестивост от нечестивите страсти на хората? Как се появяват тези страсти? Свързано е с плътта. Истинската нечестивост е вид нрав, тя е дълбоко скрита и е напълно неразличима за хората без опит или разбиране на истината. Ето защо сред видовете човешки нрав тя е най-трудно разпознаваема. При кой тип хора нечестивият нрав е в най-тежка форма? При тези, които обичат да използват другите. Те дотолкова се усъвършенстват в манипулирането, че хората, които са манипулирани, дори не знаят какво им се е случило след това. Този тип хора имат нечестив нрав. Нечестивите хора, въз основа на измамата, използват други средства, за да прикрият измамата си, да прикрият греховете си и да скрият тайните си намерения, цели и егоистични желания. Това означава нечестивост. Освен това те използват различни средства, за да примамват, изкушават и подлъгват, като те карат да следваш желанията им и да задоволяваш егоистичните им стремежи, за да постигат целите си. Всичко това е нечестиво. Това е истински сатанински нрав. Проявявали ли сте някое от тези поведения? Кой от аспектите на нечестивия нрав сте проявявали повече: изкушаване, примамване или използване на лъжи за прикриване на други лъжи? (Сякаш по малко от всички тях.) Сякаш по малко от всички тях. Това означава, че на емоционално ниво чувствате, че както сте проявявали, така и не сте проявявали тези поведения. Не можете да представите никакви доказателства. Когато се сблъскате с нещо в ежедневието си тогава, осъзнавате ли, че разкривате нечестив нрав? Всъщност тези неща съществуват вътре в нрава на всеки човек. Например има нещо, което не разбираш, но не искаш другите да научат това, затова използваш различни средства, за да ги подведеш, че го разбираш. Това е измама. Този вид измама е проявление на нечестивост. Има също така изкушение и примамване — всички те са проявления на нечестивост. Вие изкушавате ли често другите? Ако основателно се опитвате да разберете някого, защото искате да общувате с него и това е необходимо за работата ви и е правилно взаимодействие, то не се счита за изкушение. Но ако имате лично намерение и цел и не искате наистина да разберете нрава, стремежите и знанията на този човек, а по-скоро да узнаете най-съкровените му мисли и истински чувства, тогава това се нарича нечестивост, изкушаване и примамване. Ако правиш това, значи имаш нечестив нрав. Не е ли това нещо, което е скрито? Лесно ли е да се промени този вид нрав? Ако можеш да разпознаеш какви проявления има всеки аспект на твоя нрав, до какви състояния води често и да ги отнесеш към себе си, като усещаш колко ужасен и опасен е този вид нрав, тогава ще се почувстваш задължен да се промениш в това отношение и ще си в състояние да жадуваш за Божиите слова и да приемеш истината. Именно тогава ще можеш да се промениш и да получиш спасение. Но ако след съотнасянето им все още не жадуваш за истината, нямаш чувство за дълг или обвинение — още по-малко разкаяние — и не обичаш истината, тогава за теб ще бъде трудно да се промениш. И разбирането няма да ти помогне, защото всичко, което ще разбереш, е само доктрина. Независимо за какъв аспект на истината става дума, ако разбирането ти спре на нивото на доктрината и не се свърже с твоята практика и навлизане, няма да има никаква полза от доктрината, която разбираш. Ако не разбираш истината, няма да разпознаеш покварения си нрав, да се покаеш пред Бог и да се изповядаш, няма да се почувстваш Негов длъжник и няма да намразиш себе си, така че шансът ти да се спасиш е нулев. Ако осъзнаваш колко сериозни са проблемите ти, но не те е грижа и не се мразиш, а все още се чувстваш съвсем безучастен и бездеен отвътре, не приемаш Божия съд и наказание, не се молиш на Бог и не разчиташ на Него да поправи покварения ти нрав, тогава си в голяма опасност и няма да получиш спасение.

Какви са условията, за да бъдем спасени? Първо, човек трябва да разбере истината и доброволно да приеме Божия съд и наказание. След това трябва да притежава воля за съдействие, да е способен да се опълчи на себе си и да иска да изостави собствените си егоистични желания. Какво включват егоистичните желания? Лице, статус, суета, различни аспекти на собствените интереси, както и личните планове, желания, перспективи, цел — независимо дали става дума за настоящето или за бъдещето — всички те са включени тук. Ако можеш да търсиш истината, за да поправиш тези видове покварен нрав, като постигаш пробив при всеки от тях един след друг и ги изоставяш малко по малко, тогава практикуването на истината ще става все по-лесно за теб и ще достигнеш състояние на подчинение на Бог. Постепенно духовният ти ръст ще нарасне. Щом разбереш истината и си способен да прозреш и да се откажеш малко по малко от тези егоистични желания, твоят нрав ще се промени. Какво ниво на промяна сте достигнали сега? Въз основа на Моите наблюдения, що се отнася до тези истини реалности за промените в нрава, вие като цяло все още не сте навлезли в тях. И така, какъв е сегашният ви духовен ръст и в какво състояние живеете? Повечето от вас са заседнали на нивото на изпълнение на дълга си и продължават да се задържат на този етап: „Трябва ли да изпълнявам дълга си, или не? Как мога да изпълнявам дълга си добре? Дали изпълнението на дълга ми по този начин е нехайно?“. Понякога, когато изпълнението на дълга ви е особено нехайно, ще почувствате укор в сърцето си. Ще се чувствате сякаш сте длъжни на Бог, че сте го разочаровали, дори ще се вайкате и ще изразявате пред Бог желанието си да изпълнявате правилно дълга си, за да се отплатите за Неговата любов. Но два дни по-късно отново ще станете негативни, без да искате повече да изпълнявате дълга си. Никога не можете да преминете този етап. Това ли означава да имаш духовен ръст? (Не.) Когато вече не се нуждаете от общение за това как да изпълнявате предано дълга си, за необходимостта да изпълнявате дълга си с цялото си сърце и ум, както и да се покорявате на Божието ръководство и разпоредби, и можете да приемете дълга си като своя собствена мисия, като го изпълнявате добре, без да изисквате, без да се оплаквате и без да правите собствени избори, тогава сте постигнали определен духовен ръст. Винаги имаме нужда да общуваме за това как да изпълняваме добре дълга си. Защо трябва да продължаваме да разговаряме за това? Защото хората не знаят как да изпълняват дълга си и не могат да схванат принципите. Те не са разбрали напълно различните истини относно изпълнението на дълга, нито са разбрали истината и са навлезли в реалността. Има хора, които разбират само някои доктрини, но не желаят да ги практикуват или да навлязат в тях, не желаят да понасят страдания и изтощение, винаги са алчни за плътски удобства, все още имат твърде много възможности за избор, не са способни да се откажат и не се поверяват напълно в Божиите ръце. Те все още имат свои собствени планове и изисквания. Личните им желания, мисли и перспективи все още доминират и могат да ги контролират: „Ако изпълня този дълг, ще имам ли добра перспектива пред себе си? Има ли някакви умения, които мога да усвоя от това? Ще постигна ли нещо в Божия дом в бъдеще?“. Винаги размишляват над тези неща, намират за неприятно, когато изпълнението на дълга е малко трудно, уморително или лишено от удоволствия, чувстват се неудобно с течение на времето, стават негативни и все още се нуждаят от общение за истината и от идеологическа работа. Това е липса на духовен ръст. Включва ли това промяна в нрава? Все още е твърде рано за нея. След като схванете истините принципи, които трябва да бъдат разбрани за изпълнението на дълга ви, след като преодолеете тази пречка, можете да постигнете съответното му изпълнение. Тогава придвижването напред ще включва промени в нрава.

Независимо дали става дума за изпълнение на дълга или за служене на Бог, всичко това изисква често да се самоанализирате. Без значение какви погрешни възгледи или покварен нрав разкрива човек, той трябва да търси истината, за да ги преодолее. Само по този начин може да изпълни дълга си на ниво и да получи Божието одобрение. Човек трябва да може да разпознава покварения си нрав, иначе няма да може да го преодолее. Някои хора не могат да прозрат кое е проява на покварен нрав и кое не е. Например с какво хората обичат да се хранят или да се обличат, какви житейски навици имат, както и наследството на предците и традиционните схващания — някои от тези неща се дължат на влиянието на традиционната култура и обичаи, някои — на възпитанието и семейното наследство, а други — на липсата на знания и прозрение. Това не са сериозни проблеми и нямат нищо общо с добротата или злината на човешката природа, а някои от тях могат да бъдат преодолени чрез учене и придобиване на по-голямо прозрение. Представите или погрешните възгледи за Бог, или проблемът с покварения нрав обаче трябва да бъдат преодолени чрез търсене на истината и не могат да бъдат променени чрез образованието на човека. Във всеки случай, независимо откъде идват твоите представи и идеи, ако те не са в съответствие с истината, трябва да се откажеш от тях и да я потърсиш, за да ги преодолееш. Всички проблеми на човека могат да бъдат разрешени, ако се стреми към истината. Много проблеми, които не изглеждат свързани с истината, могат да бъдат разрешени косвено чрез разбирането ѝ. С помощта на истината могат да бъдат разрешени не само проблеми, свързани с порочния нрав, но и такива, които не са свързани с него, като например някои човешки поведения, методи, представи и навици — те могат да бъдат напълно преодолени само с помощта на истината. Истината не само може да промени порочния нрав на хората, но и да служи като цел в живота, негова основа и принцип, и може да разреши всички трудности и проблеми на човека. Това е абсолютно вярно. Какво е важно сега? Да се види, че причината за много от проблемите е пряко свързана с неразбирането на истината. Много хора не знаят как да практикуват, когато ги сполети нещо, и това е така, защото не разбират истината. Не могат да прозрат същността и първопричината за толкова много неща, и това също се дължи на факта, че не разбират истината. Но как все пак могат да говорят толкова ясно, без да разбират истината? (Всичко това са само думи и доктрини.) Тогава този проблем с рецитирането на доктрини трябва да бъде разрешен. Това ще стане чрез по-малко говорене на празни приказки, рецитиране на доктрини и скандиране на лозунги и повече практическо говорене, практикуване на истината, говорене за себепознание и самоанализ и даване на възможност на другите да чуват думи, които считат за поучителни и полезни. Само този, който прави това, притежава истината реалност. Не рецитирайте доктрини и не говорете празни приказки, не изричайте лицемерни и измамни думи и не казвайте думи, които не са поучителни. Как можете да избегнете подобни изказвания? Първо трябва да осъзнаеш и да прозреш грозотата, глупостта и абсурдността на тези неща. След това ще си способен да се опълчиш на плътта. Освен това трябва да имаш разум. Колкото повече разум има човек, толкова по-точно и уместно ще говори, толкова по-зряла ще бъде неговата човешка природа, толкова по-практични ще станат думите му и толкова по-малко глупости ще изрича. А в сърцето си ще ненавижда тези празни думи, преувеличения и лъжи. Някои хора са твърде суетни и винаги искат да говорят красиви неща, за да се прикрият, искат да придобият статус в сърцата на другите и да спечелят уважението им, като ги накарат да мислят, че силно вярват в Бог, че са добри хора и че са особено достойни за възхищение. Винаги имат това намерение да се прикрият и са контролирани от покварен нрав. Хората имат покварен нрав, който е първопричината за това, че вършат зло, за да се противопоставят на Бог — най-трудният проблем за разрешаване. Ако Светият Дух не свърши делото Си и Самият Бог не направи някого съвършен, неговият покварен нрав не може да бъде пречистен и не може да се постигне промяна в него. В противен случай няма как човек да го преодолее сам. Ако се стремиш към истината, трябва да размишляваш за покварения си нрав и да го разбереш според Божиите слова, да се съпоставяш с всяко изречение от Божиите слова за разобличение и съд и малко по малко да изкорениш целия си покварен нрав и всичките си състояния. Започни, като се задълбочиш в намеренията и целите на твоите думи и действия, анализирай и разграничавай всяка дума, която изричаш, и не пренебрегвай нищо, което съществува в мислите и в ума ти. По този начин, чрез постепенно анализиране и разнищване, ще откриеш, че поквареният ти нрав не е нещо малко, а по-скоро е в изобилие, и че отровите на Сатана не са ограничени, а по-скоро многобройни. По този начин постепенно ще видиш ясно покварения си нрав и природата си същност и ще осъзнаеш колко дълбоко те е покварил Сатана. В този момент ще почувстваш колко изключително ценна е истината, изразена от Бог. Тя може да разреши проблемите на покварения нрав и покварената природа на човечеството. Това лекарство, което Бог е приготвил за покварените хора, за да спаси човечеството, е невероятно ефективно, дори по-ценно от всеки еликсир. Така че за да получиш Божието спасение, ти с готовност се стремиш към истината, като цениш всеки неин аспект все повече и повече и се стремиш към нея с все по-голяма убеденост. Когато човек има това чувство в сърцето си, това означава, че вече е постигнал разбиране на някаква истина и вече се е установил на истинския път. Ако успее да го изживее по-дълбоко и наистина да обича Бог от сърце, неговият живот нрав ще започне да се променя.

Лесно е да се направят някои промени в поведението, но не е лесно да се промени животът нрав. Разрешаването на проблема с покварения нрав трябва да започне със себеопознаването. То изисква внимание, съсредоточаване върху изследването на намеренията и състоянията на човека малко по малко, непрекъснато внимателно проучване на намеренията и обичайните начини на говорене. И така, един ден ще настъпи внезапно осъзнаване: „Винаги говоря хубави неща, за да се прикривам, надявайки се да придобия статус в сърцата на другите. Това е нечестив нрав. Това не е разкриване на нормална човешка природа и не съответства на истината. Този нечестив начин на говорене и тези нечестиви намерения са погрешни и трябва да бъдат променени и премахнати“. След това осъзнаване ще усещате все по-ясно сериозната тежест на нечестивия си нрав. Мислили сте си, че нечестивостта означава само малко нечестива похот между мъж и жена, и сте смятали, че макар да проявявате нечестивост в това отношение, не сте човек с нечестив нрав. Това показва, че ви е липсвало разбиране за нечестивия нрав. Изглежда сте знаели привидното значение на думата „нечестив“, но не сте могли истински да осъзнаете или да различите нечестивия нрав. И в действителност все още не разбирате какво означава думата „нечестив“. Когато осъзнаеш, че си разкрил този вид нрав, започваш да се самоанализираш и да го осъзнаваш, и да се задълбочаваш в това каква е първопричината за него, и тогава виждаш, че наистина имаш такъв нрав. Какво трябва да направиш след това? Трябва непрекъснато да проверяваш намеренията си в рамките на собствените си подобни начини на говорене. Чрез това постоянно задълбочаване ще установиш с нарастваща достоверност и точност, че наистина притежаваш такъв нрав и същност. Само в деня, в който истински признаеш, че наистина притежаваш нечестив нрав, ще започнеш да изпитваш омраза и отвращение от него. Човек преминава от мисълта, че е добър, има правилно поведение, притежава чувство за справедливост и морална устойчивост, безкористност, към осъзнаването, че притежава такива природи същности като арогантност, непримиримост, измамност, нечестивост и досада от истината. В този момент той ще е преценил себе си точно и ще знае какъв е в действителност. Само устното признаване или беглото осъзнаване, че има тези проявления и състояния, няма да породи истинска омраза. Едва когато осъзнае че същността на този покварен нрав е отблъскващият начин на поведение на Сатана, човек може наистина да намрази себе си. Каква човешка природа се изисква, за да се опознае човек истински до степен на самоомраза? Човек трябва да обича положителните неща, истината, справедливостта и правдата, да има съвест и осъзнатост, да бъде добросърдечен и да може да приема и да практикува истината — всички такива хора могат истински да опознаят себе си и да се намразят. Онези, които не обичат истината и на които им е трудно да я приемат, никога няма да опознаят себе си. Дори да изрекат някакви думи за себепознание, те не могат да практикуват истината и няма да претърпят истинска промяна. Най-трудната задача е да опознаеш себе си. Например може да има човек с малки способности, който си мисли: „Имам малки способности. По природа съм плах и се страхувам да се намесвам. Може би дори съм най-плахият, най-страхливият човек на света. Така че това ме прави най-достойният получател на Божието спасение“. Това истинско себепознание ли е? Това са думи на човек, който не разбира истината. Дали това, че човек има малки способности, означава автоматично, че няма покварен нрав? Нима страхливците нямат покварен нрав? Не са ли и те покварени от Сатана? В действителност такива хора имат също толкова нечестив и арогантен нрав, а освен това той е доста добре прикрит и по-дълбоко вкоренен от този на обикновения човек. Защо казвам, че е добре прикрит? (Защото те винаги си мислят, че са добри.) Точно така. Самите те са заблудени и объркани от тази илюзия, която им пречи да приемат истината. Мислят си, че вече са съвсем добре и не се нуждаят от Божия съд и пречистване. Всички тези слова, които Бог казва за съденето на хората и разобличаването на тяхната поквара, са насочени към другите, към онези компетентни хора с арогантен нрав, към злодеите и към онези, които подвеждат — лъжеводачите и антихристите, но не са насочени към хора като тях. Те вече са достатъчно добри, ръцете им са чисти и те самите са чисти като сняг, без никакви петна. Когато се самоопределят по този начин, възможно ли е да се познават истински? (Не.) Те не могат да се познават и със сигурност не разбират истината. Не могат да разберат такива истини, като например причината, поради която Бог съди и наказва хората, как спасява хората или как се пречиства поквареният нрав. Човек, който не познава себе си ни най-малко, определено не разбира никаква истина. Тези погрешни възгледи, които разкрива, са достатъчни, за да покажат, че това е един нелеп, абсурден човек. Неговото разбиране е абсурдно и той налага собствените си убеждения на Бог. Това също е нрав на нечестивост. Нечестивостта е вид нрав, който не се проявява само по отношение на поведението между мъжа и жената. Малко порочна страст не бива да се приема за нечестив нрав. Но ако нечестивите страсти на някого са твърде силни и той често се отдава на разпуснатост или постоянен хомосексуализъм, тогава това е нечестиво. Някои хора не могат да правят разлика между двете, като винаги считат нечестивите страсти за нечестивост и обясняват нечестивостта с нечестивите страсти — липсва им проницателност. Нечестивият нрав е най-труден за разпознаване. Действията на всеки, който е твърде измамен и зловещ, са все нечестиви. Например някои хора, след като излъжат, си мислят: „Ако не споделя разбирането си, кой знае какво ще си помислят другите за мен? Трябва да проявя откровеност и да пообщувам малко. Щом съм споделил разбирането си, това е достатъчно. Не мога да позволя на другите да разберат истинските ми намерения и да си помислят, че съм измамник“. Що за нрав е това? Да проявиш откровеност по измамен начин — това се нарича нечестивост. И след като излъжат, те отбелязват: „Някой разбра ли, че съм излъгал? Някой успя ли да види истинското ми лице?“. Започват да придумват другите да им дадат информация и ги проучват. Това също е нечестиво. Не е лесно да се разпознае нечистивият нрав. Който върши нещата по особено зловещ и измамен начин, като затруднява другите да ги прозрат, е нечестив. Който крои планове и заговорничи, за да постигне целите си, е нечестив. Който мами хората, като върши лоши неща под прикритието, че са добри, като кара другите да му служат, е най-нечестивият от всички. Големият червен змей е най-нечестив. Сатана е най-нечестив. Злите демонични царе са най-нечестиви. Всички дяволи са нечестиви.

За да се стреми към промяна в нрава си, човек първо трябва да може да осъзнае собствения си покварен нрав. Истинското себепознаване включва разгадаване и задълбочен анализ на същността на собствената поквара, както и осъзнаване на различните състояния, които поражда поквареният нрав. Само когато някой ясно разбере собствените си покварени състояния и покварен нрав, може да намрази плътта си и да намрази Сатана, което едва тогава води до промяна на нрава му. Ако не може да осъзнае тези състояния и не успее да ги свърже и съпостави със себе си, може ли да се промени нравът му? Не може. Промяната на нрава изисква човек да осъзнава различните състояния, които поражда поквареният му нрав. Той трябва да достигне до момент, в който не е възпиран от покварения си нрав, и да практикува истината — само тогава нравът му може да започне да се променя. Ако не може да осъзнае първопричината за покварените си състояния и само се самовъзпира според думите и доктрините, които разбира, тогава дори да има някакво добро поведение и да се променя малко външно, това не може да се счита за промяна на нрава. Щом е така, каква тогава е ролята, която повечето хора имат по време на изпълнението на дълга си? Това е ролята на полагащ труд. Те просто се напрягат и се натоварват със задачи. Макар че изпълняват и дълга си, през повечето време са съсредоточени само върху това да свършат нещо, без да търсят истината, а само да полагат усилия. Понякога, когато са в добро настроение, те полагат повече усилия, а друг път, когато настроението им е лошо, малко се поотпускат. Но след това се изследват и имат угризения, така че отново полагат повече усилия, като вярват, че това е покаяние. Всъщност това не е истинска промяна, нито е истинско покаяние. Истинското покаяние започва със себепознанието, то започва с промяна в поведението. Щом поведението на някого се промени и той може да се опълчи на плътта си, да практикува истината и по отношение на поведението си да изглежда, че е в съответствие с принципите, това означава, че е настъпило истинско покаяние. След това, малко по малко, той достига до момента, в който може да говори и да действа според принципите, като напълно се съобразява с истината. Тогава започва промяната в живота нрав. До какъв етап сте достигнали сега във вашите преживявания? (На пръв поглед имам добро поведение.) Това все още е част от периода на полагане на усилия. Някои хора полагат малко усилия и след това си мислят, че са допринесли и заслужават Божията благословия. Вътрешно те винаги размишляват: „Какво мисли Бог за това? Положих толкова много усилия и изтърпях толкова много трудности, мога ли да вляза в небесното царство?“. Винаги се опитват да вникнат в същността на нещата — какъв е този нрав? Той е измамен, нечестив и арогантен. Нещо повече, да се надяваш да получиш благословия за това, че полагаш някакви усилия, докато вярваш в Бог, без да приемаш и частица от истината. Не е ли това нрав на непримиримост? Никога да не се отказваш от предимствата на статуса си — не е ли това също непримиримост? Такъв човек винаги се тревожи: „Ще си спомни ли Бог, че съм претърпял лишения, докато изпълнявах този дълг? Ще ми даде ли някаква благословия?“. В съзнанието си той винаги прави тези изчисления. Външно изглежда, че сключва сделки, но всъщност тук се проявяват няколко вида покварен нрав. Винаги да искаш да сключиш сделка с Бог, винаги да искаш да получаваш благословия за това, че вярваш в Бог, винаги да искаш да се възползваш и да не претърпиш загуби, винаги да използваш нечестни и подмолни средства — това е да бъдеш подвластен на нечестив нрав. Всеки път, когато такъв човек полага някакви усилия при изпълнението на дълга си, той иска да знае: „Ще получа ли благословия за всички усилия, които полагам? Ще бъда ли способен да вляза в небесното царство, след като съм изстрадал толкова много за вярата си в Бог? Ще ме похвали ли Бог за това, че съм изоставил всичко, за да изпълнявам дълга си? Одобрява ли ме Бог, или не?“. Той размишлява върху тези въпроси по цял ден. Ако не може да ги проумее за един ден, става неспокоен през този ден, не желае да изпълнява дълга си или да заплати цена, а още по-малко желае да се стреми към истината. Винаги възпиран и обвързан от тези въпроси, той няма никаква истинска вяра. Не вярва, че Божиите обещания са реални. Не вярва, че стремежът към истината със сигурност ще му донесе Божията благословия. В сърцето си той изпитва неприязън към истината. Дори да иска да се стреми към нея, му липсва енергия за това, така че няма просветлението и озарението на Светия Дух и не може да разбере истината. Такъв човек често се сблъсква с проблеми, докато изпълнява дълга си, и често е негативен и слаб. Когато се сблъска с трудности, роптае и се оплаква, а когато го сполети беда или бъде арестуван, решава, че Бог не го закриля и не го иска, и се поддава на отчаяние. Що за нрав е това? Не е ли това порочност? Какво ще направи такъв човек, щом почувства негодувание? Определено ще бъде негативно настроен и мързелив, ще вдигне ръце от безнадеждност. И често ще обвинява водачите и работниците, че са лъжеводачи и антихристи. Може дори директно да се оплаква от Бог и да Го съди. Какво поражда тези неща? Той е под контрола на порочен нрав. Вярва, според светските възгледи и сатанинската логика, че за всяка инвестиция трябва да има възвръщаемост. Без такава възвръщаемост няма да инвестира повече. Има реваншистки начин на мислене и се стреми да се откаже от отговорностите си, изоставя дълга си и изисква възвръщаемост. Не е ли това порочно? По какво прилича на Павел? (Павел вярва, че след като завърши състезанието си и се бори добре, за него ще бъде запазен венецът на праведността.) Точно по това си прилича с Павел. Вие самите имате ли някое от тези проявления на Павел? Въвличате ли се в подобни съпоставяния? Ако не съотнасяте себе си към Божиите слова, няма да сте способни да опознаете себе си. Само като осъзнаете същността на покварения си нрав, ще можете истински да се самоопознаете. Ако осъзнавате само повърхностно кое е правилно и грешно, или просто признавате, че сте дявол и Сатана, това е твърде общо и безсмислено. Това е престорено дълбокомислие, това е прикриване, това е измама. Да се говори за себепознаване по този начин е фалшива духовност и е подвеждащо.

Виждали ли сте някога как един измамник прави опит да се самоопознае? Той се опитва да направи от мухата слон, като казва, че е дявол и Сатана, и дори се проклина. Не споменава обаче какви дяволски дела и злодеяния е извършил, нито изследва мръсотията и покварата в сърцето си. Просто казва, че е дявол и Сатана, че се е опълчил срещу Бог и Му се е противопоставил, като използва много празни думи и крайни твърдения, за да се заклейми, и кара другите да си кажат: „Ето това е някой, който наистина познава себе си. Какво дълбоко разбиране има“. Позволява на другите да видят колко е духовен и прави така, че всички останали да му завиждат, че се стреми към истината. Но след като се е опознавал по този начин в продължение на няколко години, той все още не се е покаял истински и няма нито една ситуация, в която действително да е практикувал истината или да е направил нещо според принципите. Няма никаква промяна в житейския му нрав, което разкрива проблема: това не е истинско себепознание. Това е прикриване и измама и този човек е лицемер. Независимо от това как някой говори за себепознанието, не се съсредоточавайте върху това колко хубаво звучат думите му или колко дълбоко е познанието му. За какво е най-важно да следите? Забележете колко от истината може да практикува и дали може да се придържа към истините принципи, за да подкрепя работата на църквата. Тези два показателя са достатъчни, за да разберете дали някой е претърпял истинско преобразяване. Това е принципът за оценяване и разпознаване на хората. Не се вслушвайте в хубавите неща, които изричат. Наблюдавайте какво правят в действителност. Има хора, които, когато обсъждат себепознанието, външно изглежда, че го приемат сериозно. Те говорят с другите за погрешните идеи или неправилните мисли, които имат, проявяват откровеност и се разголват, но когато приключат с разговора, все още не са се покаяли истински. Когато нещо им се случи, те все още не практикуват истината и не се придържат към принципите, не подкрепят работата на църквата, нито показват някаква промяна. Този вид себепознание, отваряне и общуване нямат никакво значение. Може би този тип хора си мислят, че себепознаването по този начин означава, че те наистина са се покаяли и практикуват истината, но в крайна сметка няма никакви промени след като години са имали това разбиране. Не е ли този начин на себепознание просто отбиване на номера, следване на процедурата? Няма действителен резултат. Не си ли играят просто със себе си? Веднъж отидох на едно място и когато пристигнах, някой косеше тревата с косачка. Машината ревеше силно и вдигаше шум. Всеки от двата или трите пъти, когато отивах там, се сблъсквах със същата ситуация, затова попитах човека: „Нямате ли някакво определено време за косене на тревата?“. Той отговори: „О, аз кося тревата само когато видя, че Бог е дошъл. И за мен това е неприятно“. Хората, които не са проницателни, може да чуят това и да си помислят, че този човек е честен и казва каквото мисли. Може да си помислят, че той признава грешките си и придобива себепознание, и така да се подведат. Но дали някой, който разбира истината, би го възприел по този начин? Каква е точната гледна точка по този въпрос? Онези, които могат да прозрат тази ситуация, ще си помислят: „Ти не поемаш отговорност, докато изпълняваш дълга си. Не правиш ли това само за показ?“. Но косачът на трева се страхува, че другите ще си помислят така, затова изпреварващо говори по този начин, за да им затвори устата. Това е доста умела реторика, нали? (Да.) Всъщност той отдавна е измислил как да се справи с тази ситуация, да те подведе предварително и да те накара да си помислиш, че е съвсем прям, че може да говори открито и да признае грешките си. Това, което си мисли, е: „Аз разбирам истината. Не е нужно ти да ми казваш. Пръв ще я призная. Нека видим какво можеш да кажеш срещу моите умни фрази. Точно това ще направя. Какво можеш да ми направиш?“. Какъв нрав се проявява тук? На първо място, той разбира всичко. Когато направи грешка, знае да се покае. Това е впечатлението, което оставя у другите, като се прикрива и лъже, за да създаде илюзия и да накара другите да го гледат с възхищение. Изключително пресметлив е и знае до каква степен думите му ще подведат другите и какви ще бъдат техните реакции. Той е преценил всичко това предварително. Какъв е този нрав? Това е нечестив нрав. Нещо повече, фактът, че може да каже тези неща, доказва, че той не осъзнава това сега, а отдавна е знаел, че постъпва нехайно, че не бива да прави това точно сега, че не бива да се прави на такъв и да действа заради собствената си гордост. Защо тогава продължава да го прави? Не е ли това непримиримост? Това е позьорство, непримиримост и нечестивост. Можете ли да ги разпознавате? Някои могат да разпознават само другите, но не и себе си. Защо е така? Ако някой наистина може да разпознае себе си, тогава по същия начин може да разпознае и другите. Ако може да различи само другите, но не и себе си, това означава, че има проблем със своя нрав и характер. Ако човек съпоставя другите с истината, но не съпоставя себе си с нея, той със сигурност не обича истината, а още по-малко я приема.

Добре или зле е когато някой е в състояние да открие какъв сериозен проблем представлява неговата поквара? Това е нещо добро. Колкото повече можеш да откриеш покварата си и да я разбереш точно, и колкото повече можеш да осъзнаеш собствената си същност, толкова по-вероятно е да бъдеш спасен и толкова по-близо ще бъдеш до получаването на спасение. Колкото повече си неспособен да откриеш проблемите си, като винаги вярваш, че си добър и всичко ти е наред, толкова по-далеч си от пътя на спасението — все още си в голяма опасност. Ако видиш някой, който винаги се хвали с това колко добре изпълнява дълга си и с умението си да общува за истината и да я практикува, това доказва, че духовният ръст на този човек е незначителен. Той е като дете, а животът му е незрял. Какъв човек има повече надежда за получаване на спасение и може да тръгне по пътя на спасението? Това е този, който наистина осъзнава собствената си поквара. Колкото по-дълбоко я разбира, толкова по-близо е до спасението. Да разбираш, че всичките ти видове покварен нрав се дължат на сатанинската природа, да видиш, че нямаш съвест или разум, че не можеш да практикуваш никакви истини, че живееш единствено според покварата си и нямаш никаква човешка природа, че си жив дявол и жив Сатана — това е истинско осъзнаване на същността на собствената поквара. При такова разбиране проблемът изглежда доста сериозен, но дали това е нещо добро, или лошо? (Добро е.) Въпреки че е нещо добро, някои хора стават негативни, когато видят своята дяволска и сатанинска страна, като си мислят: „С мен е свършено. Сега Бог не ме иска. Със сигурност ще бъда изпратен в ада. Няма начин да бъда спасен от Него“. Дали това е нещо, което се случва? Кажете Ми, има ли хора, които колкото повече разбират себе си, толкова по-негативни стават? Те си мислят: „Напълно съм съсипан. Божият съд и наказание са върху мен. Това е наказание, възмездие. Бог не ме иска. Нямам никаква надежда да бъда спасен“. Дали хората имат тези погрешни схващания? (Да.) В действителност колкото повече човек осъзнава своята безнадеждност, толкова повече надежда има за него. Не бъдете негативни, не се отказвайте. Себепознанието е нещо добро, то е основен път към получаването на спасение. Ако човек изобщо не осъзнава собствения си покварен нрав и същността на противопоставянето си на Бог в различните аспекти и дори не планира да се промени, тогава това е проблем. Този тип хора са безчувствени, те са мъртви. Лесно ли е да върнеш мъртвец към живот? Щом човек вече е мъртъв, връщането му към живота не е лесно.

На какъв тип хора Бог все още предоставя възможности за покаяние? Кой човек все още има надежда да бъде спасен? Какви проявления трябва да имат тези хора? На първо място, те трябва да имат чувство за съвест. Независимо какво ги сполетява, те могат да го приемат от Бог, като разбират в сърцето си, че Той е този, който работи за тяхното спасение. Те ще си кажат: „Не разбирам Божията воля, нито разбирам защо ми се случва такова нещо, но вярвам, че Бог го прави, за да ме спаси. Не мога да се Му се опълча или да нараня сърцето Му. Трябва да се покоря и да се опълча на себе си“. Те имат такова съзнание. Освен това, по отношение на разума, те си мислят: „Бог е Създателят. Аз съм сътворено същество. Каквото и да прави Бог, то е правилно. Бог ме съди и наказва, за да пречисти покварения ми нрав. Каквото и да прави Създателят със сътворените от Него същества, то е напълно разумно и уместно“. Не е ли това разумът, който хората би трябвало да имат? Хората не бива да предявяват изисквания към Бог, като казват: „Аз съм човек, имам личност и достойнство, няма да Ти позволя да се отнасяш с мен по този начин“. Това разумно ли е? Това е сатанински нрав, в него липсва разумът на нормалния човек, а Бог няма да спаси такива хора. Той не ги признава за сътворени същества. Да предположим, че си казал: „Аз съм създаден от Бог. Както иска да се отнася с мен, все е добре. Той може да се отнася с мен като с магаре, като с кон или като с нещо друго. Нямам собствен избор или изисквания“. Ако си казал това, ще продължиш ли да искаш да избираш, ако изпълнението на дълга ти е донякъде трудно и уморително? (Не.) Точно така. Трябва да се покориш. Как да се покориш? Отначало покорството се понася трудно и тежко. Винаги искате да избягате и да се откажете. И така, какво трябва да направите? Трябва да се изправите пред Бог и да се помолите, да потърсите истината, да видите ясно същността на проблема и след това да намерите пътя на практикуването. Трябва просто да вложите сърцето и усилията си в практикуването на истината, като се покорявате малко по малко. Това означава да имате разум. Първо трябва да притежаваш такъв разум. Щом човек има съвест и разум, какво друго му е нужно? Чувство за срам. В какви ситуации е необходимо човек да има чувство за срам? Когато върши нещо нередно, когато разкрива своята непокорност, нечестност и измамност, когато лъже и мами — тогава се нуждае от осъзнаване и от чувство за срам. Трябва да знае, че да се постъпва по този начин не отговаря на истината и е недостойно, трябва да умее да изпитва угризения. Този, който няма чувство за срам, е нагъл и безочлив, недостоен да бъде наречен човек. За този, който не приема истината, всичко е свършено. Независимо как му се съобщава истината, той не я приема. И каквото и да му се каже, той все не го осъзнава. Това се нарича липса на чувство за срам. Могат ли хора без чувство за срам да изпитват угризения? Без чувство за срам човек няма достойнство, той не познава угризението. Могат ли хората, които не познават угризението, да сменят посоката? (Не.) Хората, които не могат да сменят посоката, няма да се откажат от злото, което е в ръцете им: „Да се отвърне всеки от лошия си път и от неправдата, която е в ръцете му“ (Йона 3:8). Какво трябва да притежава човек, за да е способен да направи това? Той трябва да притежава чувство за срам, чувство за съвест. Когато сгреши, ще се упрекне, ще изпита угризение и ще се откаже от лошия си път. Този тип хора могат да сменят посоката. Ето какво, като минимум, трябва да притежава човешката природа. Освен съвест, разум и чувство за срам, какво друго е необходимо? (Любов към положителните неща.) Точно така. Любовта към положителните неща означава да обичате истината. Само тези, които обичат истината, са добросърдечни хора. Обичат ли злите хора положителните неща? Злите хора обичат нечестивите, порочните и отровните неща. Те обичат всичко, което е свързано с негативните неща. Когато им говорите за положителни неща или за това как нещо е от полза за хората и идва от Бог, те не са доволни и не се интересуват да чуят за него — нямат надежда да бъдат спасени. Независимо колко добре им се съобщава истината или колко практично им се говори, те просто не се интересуват и дори е възможно да проявят враждебност и антагонизъм. Но когато чуят някого да говори за плътски удоволствия, очите им светват и се изпълват с енергия. Това е порочен и нечестив нрав и те не са добросърдечни. Така че за тях е невъзможно да обичат положителните неща. В сърцето си как се отнасят към положителните неща? Те ги презират и гледат на тях отвисоко, присмиват се на тези неща. Когато става въпрос за това да си честен човек, те си мислят: „Да си честен само те поставя в неизгодно положение. Ще се откажа от това! Ако си честен, ти си глупак. Виж се, търпиш лишения и работиш усилено, за да изпълниш дълга си, без изобщо да помислиш за собственото си бъдеще или здраве. Кой ще го е грижа, ако рухнеш от изтощение? Не мога да се изморявам така“. Някой друг би могъл да каже: „Да оставим изход за себе си. Не можем да се прегърбваме от работа като будали. Трябва да си подготвим резервен план и след това просто да положим малко повече усилия“. Злите хора ще се зарадват, като чуят това. То напълно им допада. Но когато става дума за абсолютно покорство на Бог и предано себеотдаване на дълга, те изпитват отвращение и погнуса и не го приемат. Не е ли такъв човек порочен? Всички такива хора имат порочен нрав. Всичко, което трябва да направиш, е да разговаряш с тях за истината и за принципите на практикуването, което ще ги отблъсне и те няма да желаят да слушат. Ще си помислят, че това наранява гордостта им, накърнява достойнството им и че не могат да извлекат полза от него. Вътрешно ще си кажат: „Да се говори все за истината, за принципите на практикуването. Все да се говори за това, че трябва да си честен човек — може ли честността да те нахрани? Може ли честното говорене да ти донесе пари? Измамата е начинът, по който ще спечеля!“. Каква е тази логика? Това е логиката на бандита. Не е ли това порочен нрав? Този човек добросърдечен ли е? (Не.) Този тип хора не могат да постигнат истината. Малкото, което извършват, влагат и изоставят, е насочено към една цел, която са изчислили добре предварително. Те смятат, че е добра сделка да предложат нещо, само ако получат повече в замяна. Какъв е този нрав? Това е нечестив, порочен нрав.

Повечето от тези, които вярват в Бог, не търсят истината. Те винаги обичат да правят свои собствени схеми и уговорки. След няколко години няма да са спечелили много в резултат на това — няма да разберат никакви истини и няма да могат да споделят за никакво свидетелство за преживяване. Тогава ще изпитат съжаление и ще помислят, че би било най-добре да се покорят на Божието върховенство и подредби и да повярват в Бог според Неговите изисквания. В онзи момент са се чувствали доста умни, правели са планове според собствената си воля, но тъй като не са постигнали истината, в крайна сметка те са тези, които са загубили. Хората разбират истината и се пробуждат едва посредством тези провали. Едва след като претърпят известна загуба в живота, те се впускат в правилния път и започват да използват преки пътеки. Ако вярваха в Бог според Неговите изисквания, щяха да избегнат толкова много отклонения по пътя. Някои хора, след като преживеят много неща и се сблъскат с някои провали и неуспехи, разбират някои истини. Те проглеждат по тези въпроси и могат да поверят всичко на Бог, като доброволно се покоряват на Неговите подредби и на Неговото ръководство. В този момент те са на правилния път. Но хората с нечестив, порочен нрав не се отдават на Бог. Те винаги искат да разчитат на собствените си усилия, винаги се питат: „Наистина ли съдбата се управлява от Бог? Наистина ли Бог има върховенство над всички неща?“. Някои хора, които слушат едни и същи проповеди и общения в Божия дом, се чувстват толкова по-енергични, колкото повече слушат. Колкото повече слушат, толкова повече се подобрява състоянието им и те се променят. Но други само си мислят, че това звучи все по-сложно, все по-недостижимо. Това са хора, на които им липсва духовно разбиране. А трети слушат проповеди и общения и изпитват неприязън и пълна незаинтересованост. Това разкрива различията в природата на хората, разделянето на овцете от козите, на тези, които обичат истината, от тези, които не я обичат. Едната група приема Божиите слова, истината и Божия съд и наказание. Хората от другата група не приемат истината, независимо от това как слушат проповедите. Те смятат, че всичко това е просто жаргон, и дори да го разбират, не са готови да го практикуват, защото не могат да се откажат от собствените си планове, егоистични желания и интереси. Така че не се променят дори след години на вяра. Разликите между тези две групи в църквата не са ли съвсем очевидни? Тези, които наистина искат Бог, не се влияят от това, което казват другите. Те продължават да отдават себе си на Бог, вярват, че Божиите слова са правилни и че практикуването според тях е най-висшият принцип. Онези, които са нечестиви и не обичат истината, винаги имат активни мисли. Ако днес видят лъч надежда, че ще получат благословия, ще дадат всичко от себе си и ще вършат добри дела, за да ги видят всички, като се надяват да ги спечелят. След известно време обаче, когато Бог не ги благослови, те започват да съжаляват и да се оплакват, и ето до какво заключение стигат: „Бог властва над всичкио. Той не проявява пристрастие — не съм сигурен, че тези думи са верни“. Те не могат да виждат отвъд собствените си непосредствени интереси. Ако нещо не им носи полза, няма да си мръднат пръста. Не е ли това порочно? Независимо с кого общуват, те се опитват да сключват сделки с него и дори се осмеляват да се опитват да сключват сделки с Бог. Те си мислят: „Трябва да видя някаква печалба, и то на момента. Трябва да спечеля веднага!“. Такава категоричност — ще бъде ли прекалено да се каже, че имат порочен нрав? (Не.) Тогава как може да се докаже тяхната порочност? Когато се сблъскат с малко изпитание или беда, те няма да могат да го понесат и няма да изпълняват дълга си. Ще почувстват, че са претърпели загуба: „Вложих толкова много, а Бог все още не ме е благословил. Има ли изобщо Бог? Дали това е правилният път, или не?“. В сърцето им се загнездва съмнение. Те искат да видят печалба, а това доказва, че не правят доброволни и искрени жертви и по този начин се разобличават. Какво казва жената на Йов, когато той преживява изпитанията си? („Още ли държиш правдивостта си? Похули Бог и умри“ (Йов 2:9).) Тя е невярваща, отрича се от Бог и Го изоставя, когато настъпва бедата. Когато Бог дава благословия, тя казва: „Боже Йехова, Ти си великият Спасител! Ти ми даде толкова много имане и ме благослови. Ще те следвам. Ти си моят Бог!“. А когато Бог ѝ отнема имането, тя казва: „Ти не си моят Бог“. Тя дори казва на Йов: „Не вярвай. Няма Бог! Ако имаше, как би могъл да позволи имането ни да бъде отнето от разбойници? Защо не ни защити?“. Какъв е този нрав? Това е порочен нрав. Щом интересите им бъдат накърнени и собствените им цели и желания не бъдат удовлетворени, тези хора изпадат в ярост, бунтуват се и се превръщат в Юда, като предават и изоставят Бог. Има ли много такива хора? Такива съвсем явно зли хора и невярващи може би все още съществуват в църквата до известна степен. Но някои хора само изпадат в такова състояние, т.е. те имат такъв нрав, но не са непременно от този тип. Ако обаче имаш такъв нрав, трябва ли да го промениш? (Да.) Ако имате този вид нрав, това означава, че природата ви също е порочна. С този вид порочен нрав ти си способен да се противопоставиш на Бог, да Го предадеш и да действаш враждебно спрямо Него във всеки един момент. Всеки ден, в който не променяш този порочен нрав, е ден, в който не съответстваш на Бог. Когато не съответстваш на Бог, ти не можеш да се изправиш пред Него и да преживееш Неговото дело, и няма как да получиш спасение.

Йов е човек с истинска вяра. Когато Бог го благославя, той Му благодари. Когато Бог го дисциплинира и го лишава, той също Му благодари. В края на своето преживяване, когато е стар и Бог му отнема всичко, което има, как реагира Йов? Той не само не се оплаква, но хвали Бог и свидетелства за Него. Има ли тук нечестив нрав? Порочен нрав? (Не.) Дали Йов се разбунтува, след като загуби толкова много имане? Оплака ли се? (Не.) Той не се оплака, а похвали Бог. Какъв е този нрав? Той включва няколко неща, които един нормален човек трябва да притежава: съвест, разум и любов към положителните неща. На първо място, Йов има съвест. В сърцето си знае, че всичко, което има, е дадено от Бог и благодари на Бог за това. Освен това има разум. Кое от твърденията му доказва, че има разум? (Той казва: „Йехова ми даде, Йехова ми отне, благословено да е името на Йехова“ (Йов 1:21).) Това твърдение свидетелства за истинското преживяване на Йов и за разбирането му за Божиите изпитания. То показва истинския му ръст и човешка природа. Какво друго притежава Йов? (Любов към истината.) Как се измерва това? Как можем да видим любовта му към истината, когато Бог го лишава от всичко? (Когато го сполетява нещо, той е способен да търси истината.) Търсенето на истината е проявление на любовта към истината. Когато тези неща се случват около него, без значение колко неудобно или болезнено се чувства Йов, той не се оплаква — не е ли това проявление на любовта към истината? А кое е другото важно проявление на любовта към истината? (Способността да се покоряваш.) Откъде знаем, че това е практическо, точно проявление на любовта към истината? Хората често казват: „Всичко, което Бог прави за хората, е полезно и идва с добрите Му намерения“. Това ли е истината? (Да.) Но можеш ли да я приемеш? Можеш да я приемеш, когато Бог те благославя, но можеш ли да я приемеш, когато ти отнема? Ти не можеш, но Йов може. Той приема това твърдение за истина — та нали обича истината? Когато Бог му отнема всичко, което има, и му причинява тежка загуба, и когато Йов страда от толкова тежка болест, заради това единствено твърдение — „Всичко, което Бог прави, е правилно и идва с добрите Му намерения“ — и защото Йов разбира в сърцето си, че това е истината, независимо колко силно страда, той все още може да настоява, че това твърдение е вярно. Ето защо казваме, че Йов обича истината. Освен това, независимо от средствата, които Бог използва, за да изпита Йов, той ги приема. Независимо дали става дума за отнемането на вещи или за ограбването им от разбойници, или дори за поразяването на Йов с рани, всички тези неща противоречат на човешките представи — но как се отнася Йов към тях? Оплаква ли се от Бог? Той не изрича нито една дума на обвинение към Бог. Това е любов към истината, любов към справедливостта и любов към праведността. В сърцето си той казва: „Бог е толкова справедлив към нас, хората, и толкова праведен! Всичко, което Бог прави, е правилно!“. Така той може да възхвалява Бог, като казва: „Каквото и да прави Бог, няма да се оплаквам. В очите Му сътворените същества са само червеи. Въпреки това отношението на Бог към тях е добро и оправдано“. Той вярва, че всичко, което Бог прави, е правилно, че е нещо положително. Въпреки силната си болка и страдание, не се оплаква. Това е неподправена любов към истината, на която всички трябва да се възхищават. И всичко това е доказано на практика. Независимо колко много загуби понася или в колко трудни обстоятелства се намира, Йов не се оплаква от Бог, а се покорява. Това е проявление на любовта към истината. Той е в състояние да преодолее собствените си трудности. Не обвинява Бог за тях и не отправя към Него никакви искания. Това означава да обичаш истината, това е истинско покорство. Само онези, които имат истинско покорство, обичат истината. Някои хора се отличават с това, че в обикновени моменти рецитират доктрини и скандират лозунги, но когато ги сполети нещо сериозно, те винаги имат искания към Бог и упорито Го молят: „О, Боже, моля Те, отнеми болестта ми! Моля Те, възстанови богатството ми!“. Това покорство ли е? Те не са хора, които обичат истината. Обичат да лъжат и да заблуждават другите, а в сърцата си обичат богатството и печалбата. Йов се отнася пренебрежително към материалните блага и всички свои притежания, като има чисто разбиране за всички тях, затова е в състояние да се покори. В сърцето си Йов може да прозре тези неща. Той казва: „Без значение колко печели човек в този живот, всичко идва от Бог. Ако Той не ти позволи да печелиш, ти няма да спечелиш и стотинка. Ако ти позволи, тогава ще имаш колкото Той ти даде“. Той ясно вижда факта на Божието върховенство над всичко, тази истина се е вкоренила в сърцето му. „Бог има върховенство над всичко“ — това изречение не завършва с въпросителен знак за Йов, а с удивителен знак. Това изречение става негов живот и се настанява в сърцето му. Какво друго е присъщо за човешката природа на Йов? Защо той проклина собствения си рожден ден? Предпочита да умре, отколкото Бог да го види в болка и да скърби за него. Какво качество е това, каква същност? (Доброта.) Кои са основните прояви на добротата на Йов? Той е внимателен, разбира Бог и може да Го обича и удовлетворява. Ако някой притежава тези качества, значи има характер. Как се формира характерът? Характер има само този, който разбира истината, който може да остане непоколебим в свидетелството си по време на Божиите изпитания и изкушенията на Сатана, който може да живее като човек, като достига критерия за това да си човек, и който притежава известна част от истината. По отношение на човешката природа същност само защото Йов има добро сърце, той е в състояние да прокълне собствения си рожден ден и по-скоро да умре, отколкото да позволи на Бог да го види в болка и да Му причини скръб и тревога. Това е човешката природа на Йов. Човек обича и го е грижа за Бог само ако има добра човешка природа и същност. Ако няма нито едното, нито другото, той е безчувствен и бездушен. Сравнете това с Павел, който е пълна противоположност на Йов. Павел винаги се грижи за себе си и дори иска да сключва сделки с Бог. Иска да получи венец, иска да бъде Христос и да Го замени. А когато не може да получи своя венец, се опитва да спори с Бог и да Го съди. Такава липса на разум! Това показва, че на Павел му липсва чувство за срам. Хората с покварен сатанински нрав трябва да се променят. Ако човек разбере истината и може да я приеме и практикува, тогава ще е способен да се покори на Бог. Той вече няма да Му се противопоставя и ще Му съответства. Такъв човек получава истината и живота. Такъв вид сътворено същество Бог желае.

13 юли 2018 г.